Понеделник, 21 Януари 2013 01:44

Страни в исковото производство – понятие и видове. Процесуална правоспособност и дееспособност. Процесуална легитимация. Процесуално представителство.

Написана от
Оценете
(0 гласа)

60. Страни в исковото производство – понятие и видове. Процесуална правоспособност и дееспособност. Процесуална легитимация. Процесуално представителство.

Понятието страна – легално определение е дадено в чл. 26, ал. 1 ГПК: Страни по граждански дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото.

І. Страни в ГП са лицата, които участват в процеса от свое име, търсейки защита. Това понятие съдържа в себе си два белега, които трябва да са налице кумулативно:

1. формален белег – участва в процеса от свое име. Чрез този белег разграничаваме страните от други лица, които участват в процеса – представителите;

2. функционален белег – страните в процеса търсят защита. Чрез този белег разграничаваме страните от други участници в производтвото, които участват в процеса, но осъществяват други функции – съдията, свидетел, вещи лица, тълковници, преводачи.

Ищецът търси защита срещу ответника. Ответникът е също лице, което търси защита срещу ищеца. Следователно и двамата търсят защита.

В ГП освен страни има и свидетели, вещи лица - те участват в процеса от свое име, но с друга функция - помагат за изясняване на истината.

Процесуален представител - участва от чуждо име, функцията му е да търси защита, но за другиго (за страната, която представлява) - съвпада по функционален белег, различава се по формален.

Съдията - участва от свое име, но функцията му е да правораздава. Ж.Ст.: при обжалване не е страна органът, чието решение се атакува - страни са страните в (от) първоначалното производство.

Видове страни.

1. Според това дали страните притежават конституционно право на правосъдие:

а) надлежни и

б) ненадлежни (формални) страни. “Ненадлежни” не е правилно, защото не трябва едно определение да се дава по отрицателен начин - то дава минимална информация, което е недопустимо. Критерият е правото на правосъдие.

а) Надлежни страни - притежават право на правосъдие. За да бъде страната надлежна, трябва да притежава някои от следните права: право на иск – създава задължение на първоинстанционния съд да постанови съдебно решение; право на въззивно обжалване - кореспондира му задължение на въззивния съд да постанови решение; право на касационна жалба; право на встъпване като трета страна по чл. 218/225 ГПК.

Тези страни, които притежават някое от тези права, са надлежни. Тези категории обикновено се разглеждат само по отношение на главните страни.

б) Формални страни. Те формално са страни, въпреки че нямат право на правосъдие (на съдебно решение). Имат ограничен кръг процесуални права: право да участва в т.нар. “процес относно процеса”. Терминът е въведен от проф. Димитър Силяновски. Това е онази първа фаза на производството, в която се проверява допустимостта на всяко производство (първа-трета инстанция) - дали лицето, което е сезирало съда, притежава право на правосъдие (право на иск, право на въззивна жалба, право на касационна жалба). Тук формалната страна може да участва и да доказва право на иск, на въззивна или касационна жалба. Ако не го притежава (съдът прецени, че страната е формална), сезираният съд постановява определение, с което прекратява делото и постановява връщане на молбата (жалбата). Това определение на съда подлежи на въззивно обжалване пред втора инстанция; право да защитава своето право на иск (да отстоява твърдението си, че има право на правосъдие).

Страната може да бъде формална и при подаване на въззивната жалба - подава се чрез първоинстанционния съд към второинстанционния. Тогава правата на формалната страна са:

- Ако първоинстанционният съд намери, че няма право да подава жалба към второинстанционния съд, може да обжалва. Ако въззивният съд реши, че първоинстанционният съд е прав - второ и третоинстанционно обжалване. De iure исковата молба “се връща”. De facto се получава съобщение - това е моментът, от който се смята, че исковата молба (въззивната жалба) е върната. Не се връща, защото определението, което съдът постановява, се постановява върху самия текст на исковата молба - ако се върне исковата молба, изчезва и определението.

Формалните страни не се делят на видове, защото са с ограничен кръг процесуални права, които не участват в процеса - всички други видове са за надлежните страни.

Главни и допълнителни страни:

а) Главни страни - без тяхното участие ГП е немислим; процесът е двустранно производство, поради което са необходими като участници две срещуположни страни, без които производство няма;

б) Допълнителни страни - могат да участват, но участието им не е задължително, за да има ГП. Делят се на:

1) подпомагащи страни – при другарство в делото и при встъпване на трето лице;

2) контролиращи страни - чл. 31 ГПК (представителство на държавата).

Допълнителните страни са с по-ограничен кръг процесуални права в сравнение с главните:

Подпомагаща страна може да бъде този, който има интерес да подпомогне главната страна да издейства за себе си благоприятно съдебно решение. Тя трябва да има правен интерес, т.е. някакви нейни права да зависят от изхода на делото - чрез непосредствената защита на чуждото материално право подпомагащата страна защитава опосредствено свое материално право.

Контролираща страна (чл. 31 ГПК) - министъра на финансите (във всички случаи без недвижими имоти) и министъра на регионалното развитие и благоустройството (при недвижими имоти). Те могат да участват в процес, по който страна (ответник) е държавно учреждение. Участват в процеса, за да контролират доколко главната страна защитава добре своите права, участват за надлежна защита на правата на държавата.

Главните страни се делят на:

1) На първо място на: а) ищец и ответник; б) въззивник и въззиваем; в) касатор и ответник по касационна жалба. Формален критерий е по чия инициатива е образувано производството (кой е подал исковата молба или съответния вид жалба). И двете категории притежават право на правосъдие (право на иск);

2) Типични страни и нетипични страни (процесуални субституенти) - по-съществено деление. Разграничението се прави на основата на чл. 26, ал. 2 ГПК - дали търсят защита на свое или на чуждо материално право. а) Типичните страни търсят защита на свои материални права; б) Процесуалните субституенти притежават право на правосъдие (право на иск) за чуждо материално право (напр. чл. 134 ЗЗД). Конституират се като главни страни, но не типични. При предявяване на чужди права се призовава като страна и носителят им (чл. 26, ал. 3 ГПК).

Придобиване на качеството страна, момент на придобиване. Качеството страна се придобива по три (два са основни) различни начина:

а) С предявяване на исковата молба (въззивна или касационна жалба) - от ищеца, въззивника или касатора;

б) В момента на връчване на препис от исковата молба (въззивната или касационната жалба) и призовка за първо съдебно заседание за ответника, въззиваемия или ответника по касационната жалба. Тогава възниква второто процесуално правоотношение;

в) По чл. 219 ГПК - молба за привличане (от съда). Връчва се препис и призовка на подпомагащата (допълнителната) страна. Контролираща страна - когато съдът изпрати съобщение на съответното министерство служебно.

Исковият процес е двустранно производство - условие за допустимост е наличието на две срещупоставени страни.

ІІ. Процесуална правоспособност и дееспособност.

 

Процесуална правоспособност чл 27

Процесуална дееспособност чл. 28

Ал.1 този, който е правоспособен по материалното право;

Ал. 2 държавните учреждения, които са разпоредители с бюджетни кредити. Ако държавното учреждение не е разпоредител с бюджетникредити, съдопроизводствените действия се извършват от и срещу висшестоящото учреждение – разпоредител с бюджетникредити

Ал.1 Дееспособните физически лица извършват съдопроизводствените действия лично

Ал. 2 Непълнолетните и ограничено запретените извършват съдопроизводствените действия лично, но със съгласието на родителите или попечителите си;

Ал.3 Непълноетните могат да водят делатаси лично за споровепо трудови правоотношения или за спорове, произтичащи от сделки по чл. 4 ал. 2 от Закона за лицата и семейството, както и в други случаи, определени със закон

Ал. 4 Малолетните и поставените под пълно запрещение се представляват от законните си представители – родители или настойници

 

1. Процесуална правоспособност това е предвидена и уредена в закона абстрактна правна възможност на едно лице да стане субект на процесуално правоотношение (да е носител на процесуални права и задължения в ГП).

Съгласно чл. 27 ГПК „Процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право” – процесуалната правоспособност следва материалната правоспобност, защото ГП обслужва материалното право. Процесуалната правоспобност възниква от момента на възникване на материалната правоспособност. Чл. 27, ал. 2 ГПК определя, че „Процесуално правоспособни са и държавните учреждения, които са разпоредители с бюджетни кредити...

Процесуалната правоспобност е абсолютна процесуална предпоставка за възникването и съществуване на правото на иск. За нея съдът следи служебно, защото всяко едно материално или процесуално право трябва да има субект, а за да има субект трябва да има правоспособност.

Обикновено процесуалната правоспособност се разглежда като частно понятие - свежда процесуалната правоспособност само по отношение на страните, но тя е качество не само на страните по делото, а и на останалите участници в производството. Има процесуални правоотношения (основни и допълнителни) - встъпват не само страните, а и други лица, които за да встъпят, трябва да имат процесуална правоспособност (вещо лице - трябва да притежава специални качества, за да може да има процесуална правоспособност). Затова трябва да се предпочете първото понятие.

В този смисъл има обща и специална процесуална правоспособност:

а) Обща - имат я страните (напр. физическо лице, родено живо и жизнеспособно). Според Ж.Ст. процесуалната правоспособност е винаги пълна, а не специална;

б) Специална - за да бъде едно лице вещо лице в ГП, трябва да притежава специална процесуална правоспособност (Наредба за съдебносчетоводните експертизи - лице с висше икономическо или юридическо образование; Наредба за съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертици - висше медицинско образование или психология); за съдия също има изисквания.

2. Процесуална правоспособност и материална правоспособност: а) Всяко физическо лице притежава процесуална правоспособност от момента на раждането си и я губи в момента на смъртта; б) Юридическите лица придобиват процесуална правоспособност с материалната - от момента на тяхното съществуване (създаване), прекратява се с прекратяване на тяхното съществуване. Според чл. 30, ал. 3 ГПК процесуална правоспособност има и всяко държавно учреждение. С процесуална правоспособност се ползва и държавата (чл. 31 ГПК).Според Ж.Ст. неперсонифицираните организации нямат процесуална правоспособност.

Процесуалната правоспособност не може да бъде ограничавана (за разлика от материалната - напр. по отношение на притежаване на определени права). Материалната правоспособност може да бъде ограничена (лица не могат да придобиват вещи публична държавна собственост), но процесуалната не може (ако едно лице купи публична държавна собственост и ако възникне спор по тази сделка, то може да участва в спора).

3. Процесуална дееспособност - уредена (призната и гарантирана) в закона възможност едно лице с лични свои действия да упражнява процесуални права и да изпълнява процесуални задължения (като страна) - да извършва процесуални действия, респ. лично срещу него да се извършват такива действия. Основното в определението е “с лични свои действия”:

Процесуална дееспособност на физическите лица - чл. 28 ГПК. Различаваме няколко различни вида: а) Пълна процесуална дееспособност - всички навършили пълнолетие непоставени под запрещение физически лица; б) Липса на процесуална дееспособност - малолетни и поставени под пълно запрещение (за тях действат родители или настойници); в) Специална процесуална дееспособност – за еманципирани непълнолетни, сключили граждански брак. г) Ограничена процесуална дееспособност - за непълнолетни и ограничено запретени: могат да извършват самостоятелно процесуални действия лично, но за да бъдат валидни, е необходимо да се потвърдят от техните родители (попечители).

Процесуална дееспособност на юридическите лица. Те нямат материалноправна и процесуалноправна дееспособност - заради личните действия. Имат законни представители. Юридическото лице няма собствена воля, а е правна фикция.

4. Правно значение на процесуалната правоспособност и дееспособност. И двете са процесуални предпоставки:

а) Правоспособността е предпоставка за възникването и съществуването на правото на иск (абсолютна процесуална предпоставка). Това е така, защото за да има право на иск, трябва да има субект, който да му е носител;

б) Дееспособността е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване лично на това право на иск.

Съдът следи служебно за наличието и на двете предпоставки (правоспособност и дееспособност). При процесуалната дееспособност и правоспособност съдът трябва да провери дали действително са налице, а не само да се твърдят.

ІІІ. Процесуална легитимация. Надлежна страна е равнозначно на процесуална легитимация - означава овластена страна. Съдебното решение има субективен обхват на задължителност – то е законна сила за страните по делото. Според проф. Ж. Сталев: Надлежна страна е носителят на право на иск за разрешаване на правния спор, предмет на исковия процес.

1. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно - от момента на подаване на молбата до постановяване на решението.

Необходима е за всички фази на производството - исково, въззивно, касационно. Категорията “надлежна страна” се разглежда по принцип в първоинстанционното производство. Въпросът дали страната е надлежна или не се поставя във всяка една фаза (условно) на исковия ГП - първоинстанционна, въззивна, касационна:

а) За исковото производство легитимирани са тези, които имат право на иск;

б) Въззивната жалба се подава чрез съда, постановил първоинстанционното решение. Трябва ли съдът да провери дали лицето, подало въззивната жалба, е надлежна страна? Както исковата молба, така и въззивната жалба е акт, с който се сезира съдът - за да се сезира, ищецът трябва да е надлежна страна, при въззивната жалба е същото;

в) Касационно производство - казаното за въззивното важи и тук: касационната жалба сезира съда, а за да се сезира, лицето трябва да е надлежна страна. При касационното обжалване легитимацията не е автоматично същата както при въззивното производство - тези, които са били страни във второинстанционното производство (а не страни въобще). Възможно е едни лица да са били страни в първоинстанционното производство, а други във втора инстанция - неучаствалите във въззивното производство не са надлежни страни в касационното производство.

Надлежни допълнителни страни. Всичко, казано дотук, е за надлежни главни страни. Въпросът е следи ли се изобщо надлежността за допълнителни страни. За участие на подпомагаща страна се подава молба - съдът проверява дали лицето, което иска да встъпи, е надлежна подпомагаща страна или не е. За да бъде някой надлежна подпомагаща страна, трябва по негови твърдения материалното право, предмет на делото, да засяга други негови материални права. Третото лице трябва да твърди, че негови материални права могат да се засегнат от решението по висящото дело.

2. Липса на процесуална легитимация. В момента на предявяване на исковата молба съдът проверява дали ищецът и ответникът са надлежни страни: а) Ако ищецът не е надлежна страна, производството не може да се започне. Ако ищецът е формална страна, съдът дава определение за връщане на исковата молба;  Ако ответникът не е надлежна страна, съдът дава срок да бъде посочен надлежен ответник - срок за поправяне на исковата молба по чл. 129, ал.2 ГПК.Това важи и за въззивната и касационната жалба; б) През цялото време на процеса съдът следи дали страните са надлежни, за последен път съдът разглежда този въпрос при постановяване на съдебното решение. Ако се е стигнало до постановяване на решение и се открие, че ищецът е ненадлежен, не си струва да се постанови решение, а съдът ще прекрати делото. Ако ответникът е ненадлежен, отново трябва да се даде срок за поправяне и делото да се върне в първата фаза.

3. Субективна и обективна легитимация:

а) Субективно наличие на легитимация - при първоинстанционното производство, когато се твърди, че има оспорено право. Съдът не проверява обективното съществуване на това право - не може да прецени дали съществува само по исковата молба. Легитимацията се преценява само по субективните твърдения на страните (в исковата молба). Същото се отнася и относно встъпването на трето лице; б) Обективно наличие на легитимация - при въззивната и касационната инстанция легитимацията е свързана с качеството страна в предходното производство. Съдът може да провери и проверява.

4. Материална и процесуална легитимация:

а) Материална легитимация - идва от материалното правоотношение: кредитор (активна) и длъжник (пасивна). Трябва да съществува обективно, за да може кредиторът да получи дължимото. Материалната легитимация обуславя основателността на иска;

б) Процесуална легитимация - свързана е функционално с материалната, обслужва я, за да възстанови законосъобразното развитие на материалното правоотнощение. Процесуалната легитимация не се дели на активна и пасивна - всяка от страните може да подаде иск или жалба (въпрос на инициатива). Процесуалната легитимация обуславя допустимостта на иска.

ІV. Процесуално представителство.

1. Процесуално представителство е налице, когато вместо страната и от нейно име едно друго лице извършва или приема извършени спрямо страната действия. Това може да се налага поради недееспособност, фактическо възпрепятстване, липса на специални знания и пр.

Процесуалното представителство може да бъде само пряко (за разлика от представителството в гражданското право) - воденето на чужд процес е недопустимо (чл. 26, ал. 2 ГПК). Лицето трябва да бъде оправомощено по силата на закона или с упълномощителна сделка.

Процесуално представителство по пълномощие може да бъде възложено само на лицата, посочени в чл. 32 ГПК (адвокатите; родителите, децата или съпругът; юристконсултите или др. служители с юридическо образование в учрежденията, предприятията, ЮЛ и ЕТ; областните управители, упълномощени от министъра на РРБ; др. лица, предвидени в закон). Процесуалните действия се отправят до съда, затова той трябва да бъде уведомен, че лицето, което извършва действията, участва не от свое, а от чуждо име.

Участието в процеса от чуждо име е решаващо за процесуалното представителство, затова не са процесуални представители лицата, които от свое име бранят чужди права (процесуални субституенти) или от свое име бранят по заведен от страната процес нейни права (контролиращи и подпомагащи страни) - те са страни, обвързани са от процеса.

Представителят не става страна (обвързва с последиците от процеса представлявания, а той остава спрямо тях трето лице), но тъй като той упражнява процесуалните права и изпълнява процесуалните задължения, за него важат някои от правилата за страните (чл. 3, 176 ГПК). Това качество е несъвместимо с качеството вещо лице, помагач, главно встъпило лице (в последните два случая би довело до процес със самия себе си).

2. Качества на процесуалния представител:

а) Процесуална дееспособност. При ограничено запретен родител - той представлява детето, но е необходимо потвърждаване от попечителя;

б) Представителят е само физическо лице (следва от горното - дееспосбност);

в) Процесуално представителство може да се упражни само спрямо страна в процеса (не и спрямо някой друг участник);

г) Наличие на надлежна представителна власт. Представителна власт - право на едно лице да извършва определени процесуални действия от името на страна в процеса и с това да задължи това лице.Това е условие, при наличието на което извършените процесуални действия се отразяват в правната сфера на представляваното лице. Спрямо него настъпват и процесуалните пропуски на представителя (напр. ако представителят не обжалва, решението влиза в сила за представлявания). Всички страни могат да бъдат процесуално представлявани.

За да се избегне обвързването на представлявания от решение в резултат на процес, воден без представителна власт, законът въздига представителната власт в:

а) Абсолютна процесуална предпоставка (чл.34,ал.2 и 3 ГПК – изрично пълномощно), положителна процесуална предпоставка;

б) Условие за валидност на извършените от и спрямо представителя процесуални действия.

Затова съдът следи служебно за наличието на представителна власт - трябва да бъде доказана от представителя с акта, от който произтича (акт за раждане, пълномощно). Въпросът за липсата й може да бъде повдигнат по всяко време.

3. Потвърждаване на действия без представителна власт. Законът допуска действията без представителна власт да бъдат потвърдени и задължава съдът да даде срок за това. 1) Потвърждаването може да бъде писмено, устно в съдебно заседание или с конклудентни действия (внасяне на държавна такса по иска от представлявания); 2) Потвърждаването е допустимо и за действия, извършени от лице, което не може да бъде упълномощено по чл. 32 ГПК; в) Потвърждаването заздравява с обратна сила потвърдените действия (няма значение на упълномощаване за следващи).

4. Видове представителство: Представителство от:

а) Лица в родствена връзка (родители, деца, съпруг);

б) Лица с особена квалификация (адвокати, юрисконсулти);

в) Лица, които представляват по силата на особени законови норми (обл. управители, др. лица-предвидени в закон).

Според източника на представителната власт:

а) От закона - законово представителство;

б) От волята на представляваното лице - доброволно представителство.

Процесуалният представител се намира в едно допълнително процесуално правоотношение, успоредно на това между страната и съда - има собствени права и задължения:

1) Длъжен е да изнася истината пред съда (както и страната);

2) Може да преупълномощава (само той);

3) При вреди на страната може да му се иска обезвреда;

4) Не е адресат на актовете, с които се придобиват права и задължения;

5) Специфично задължение е да докаже представителната власт. Това става с акта, от който тя следва: за деца с акта за раждане; юрисконсултът - с трудов договор; пълномощно при представителство по пълномощие - само за него има изисквания в закона, дори да не е приложено пълномощно, е валидно, ако е отразено в протокола.

Въпрос 61. Иск и право на иск. Същност на иска. Видове искове. Характеристика и съдържание на правото на иск. Процесуални предпоставки.

І. Иск. Право на иск.

1. Искът е изявление отправено до съда за съществуването или несъществуването на някое материално право и искане да бъде постановено съдебно решение. Искане отправено до съда да бъде разрешен гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо (разликата с административното производство е, че в гражданският процес, спорът се разглежда, т.е. страните участват в решаването, а не чакат само решение).

В процесуален смисъл искът е изявление с двояк характер. Той 1) винаги е изявление за знание и 2) винаги е волеизявление. В обстоятелствената част на исковата молба се описват обстоятелствата, на които се основава искането до съда (правно релевантните факти) – това е изявлението за знание. Искът е и волеизявление, защото се иска нещо от съда – това е петитумът на исковата молба. Ищецът не е длъжен да прави правна квалификация, но в петитума трябва да очертае характеристиките на претендираното право. Доста голяма е разликата между изявлението за знание и волеизявлението, тъй като волеизявлението не може да се провери дали отговаря на истината.

а) Искът като изявление за знание може да бъде верен или неверен по най-различни причини, напр. защото ищецът не е възприел правилно обективно случилото се или защото иска да го представи в своя полза и т.н. Искът в обстятелствената част излага онова, което се е случило и това е изявление за знание. Според теорията на гражданския процес искът е основателен или неоснователен в зависимост от това дали е вярно или невярно изявлението за знание;

б) Петитумът е волеизявлението. Искът като волеизявление е валиден или невалиден, а според теорията на гражданския процес е допустим или недопустим. Преценката за това се прави през цялото развитие на процеса. Ако в началото съдът е приел, че волеизявлението е валидно това не го обвързва и във всеки един момент може да се върне към изесняване на валидността. Искът като изявление за знание подлежи на проверка и в момента на постановяване на съдебното решение.

2. Значение на иска. Поставя се равенство между искова молба и иск, защото без искова молба иск няма, но и без иск искова молба няма. Искът/исковата молба слага началото на исковото съдопроизводство във връзка с диспозитивното начало. Искът/исковата молба определя надлежните страни, защото съдията не е в състояние да провери дали ищецът и ответника са субекти на материалните правоотношения.

Искът определя предмета на спора (според проф. О. Стамболиев той го “предопределя”). В този смисъл, когато се каже, че искът “определя” предмета на спора се разбира, че само посоченото в иска може да е предмет на спора. “Предопределя” означава, че предмет ще е това, което е посочено в исковата молба, но може и да е нещо друго, т.е. искът определя предмета в общи рамки, а после може да се конкретизира.

Според проф. Сталев искът предопределя и защитата, която може да иска и да получи ответникът. Тя се състои винаги в сила на пресъдено нещо, с която се отрича претендираното от ищеца право или се потвърждава отричаното от ответника право.

Искът подържа живота на исковото съдопроизводство – без иск исково съдопроизводство не може да има (това е случаят при десезиране на съда, до което се стига при оттегляне, отказ от иска или съдебна спогодба).

3. Правото на иск. Съществуват три различни теории за правото на иск, като господстваща е третата.

а) Материалноправната теория – според нея, правото на иск е самото материално право, което при нарушаване под формата на правен спор се активира и се превръща в право на иск. Процесуалното право е възникнало първоначално в рамките на материалното право и постепенно се е отделило. Това обяснение има своя положителна и отрицателна страна. Положителна – държи сметка между материалното право и гражданския процес, който е призван да упражнява определена функция. Слабост – правото на иск е ключ към вратите на гражданския процес. Дали съществува материално право се проверява в самия процес. Следователно, при тази теория, ключът за вратата се намира отвътре! JJJ

б) Чистата процесуална теория – привърженик проф. Димитър Силяновски. Според нея правото на иск е част от общата правосубектност – всеки го притежава. Правото на иск не е във връзка с материалното право. Тази теория стига и до крайното разбиране, че дори когато съдът е отказал разглеждането на иска по същество, правото на иск е удовлетворено. Положителният момент в процесуалната теория е, че правото на иск се откъсва от материалното право. Отрицателният е, че напълно се губи връзката между материалното право и правото на иск;

г) Дуалистична теория. Взема добрите страни от горните две, като се освобождава от недостатъците им. Според нея правото на иск се намира във функционална връзка с материалното право и принадлежи на този, който твърди, че е субект на правния спор. Правото на иск е право и на двете спорещи страни (преди процеса), едната от тях подава искова молба и се конституира като ищец, а другата страна се конституира като ответник. Правото на иск принадлежи и на двете страни и по време на висящото дело. Въпреки, че ответникът влиза в процеса без негово желание, той има всички права като ищеца, включително и правото на иск.

Правото на иск се определя като субективно, публично, процесуално, потестативно, динамично право, по силата на което, неговият носител има право да задвижи производството и да иска решение на правния спор със сила на пресъдено нещо. Правото на иск е конкретна проявна форма на правото на правосъдие, което се проявява в няколко процесуални права – право на иск, на ВЖ, на КЖ, правото на встъпване.

Правото на иск е субективно право, признато от закона.

На второ място правото на иск е публично право, защото като подвид на правото на правосъдие кореспондира задължението на съда да приеме молбата, да я разгледа и да постанови решение.

‚Правото на иск е процесуално право, защото е право на процесуални действия – правото да приеме и разгледа ИМ; да иска от съда да връчи препис от ИМ на ответника и т.н. до постановяване на решение.

ƒПравото на иск е потестативно право, защото в резултат на упражняването му настъпва правна промяна в правната сфера на съда, независимо от волята му той трябва да приеме исковата молба, да я разгледа и да постанови съдебно решение. Според В. Попова правото на иск е потестативно, защото предизвиква висящност на делото. Според някои други автори правото на иск е притезание до съда, който е задължен да разгледа делото и за се произнесе по него.

„Правото на иск е динамично право – не се погасява с негово упражняване. Напротив, с упражняването му то се развива и с всяка следваща фаза получава все по-богато съдържание.

… Правото на иск е публично право

Подаване на ИМ е първата крачка към упражняване правото на иск. С това правото на иск не се погасява, а започва да се развива динамично. Когато бъде постановено съдебното решение на първоинстанционния съд, правото на иск се погасява. На негово място идва правото на въззивна жалба, което е различно право от правото на иск. Правото на иск е право да се иска съдебно решение на първоинстанционния съд. Според проф. Живко Сталев и колектив – след постановяване на решение, правото на иск се превъплътява в право на въззивна жалба, а когато се постанови решението на въззивния съд, то продължава, като следва право на касационна жалба.

Според едно по-модерно виждане (подържано от проф. Стамболиев, Мингова и Корнезов), правото на иск в своето динамично развитие стига до право да се иска постановяване на съдебно решение от първоинстанционния съд и това го погасява. След погасяването на правото на иск възниква право на въззивна жалба, което е сходно с правото на иск, но е различно. След произнасяне на въззивното решение и това право се погасява и възниква право на касационна жалба. (деволутивен ефект)

ІІ. Видове искове. Искът като волеизявление предопределя вида на търсената защита, защото ищеца трябва да каже какво иска от съда. Ако се търси само сила на присъдено нещо, то ще имаме установителен иск. Осъдителният иск предполага сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, а конститутивниясила на пресъдено нещо и промяна в гражданските отношения между страните по делото.

 

Прочетена 2810 пъти Последно променена в Неделя, 20 Октомври 2013 18:36

Оставете коментар

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

FaLang translation system by Faboba