Понеделник, 21 Януари 2013 01:48

ВИДОВЕ ИСКОВЕ чл.124 (1-5)ГПК

Написана от
Оценете
(0 гласа)

ВИДОВЕ ИСКОВЕ чл.124 (1-5)ГПК

Видове исковечл. 124 (1-5) ГПК

1. Установителен иск. Установителен иск (УИ) е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на пресъдено не­що. Търсената с него защита се изчерпва в силата на пресъдено нещо, с която спорното право се потвърждава или отрича. Затова УИ изразява в най-чист вид същността на исковия процес.

Установителен искПредмет на установителните искове. Спор може да възникне относно всяко гражданско право. Зато­ва УИ е допустим относно всякакви граждански права или правоотно­шения (чл. 124, ал. 1 ГПК), за разлика от осъдителния иск и конститутивния иск. Естеството на правоотношението е без значение. Пред­мет на УИ могат да бъдат: вещни, облигационни, наследствени, семейноправни, търгов­ски и трудови правоотношения. Правоотношението трябва обаче да се твърди или отрича като едно конкретно, вече възникнало отношение, макар и с модалитети (срок, условие). Не е нужно то понастоящем да съществува. Достатъчно е да е съществувало в ми­налото, но да е от значение за сегашни правоотношения. Абстрактно възможни правоотношения не могат да бъдат предмет на УИ: съ­дът дава защита, а не правни съвети. Факти могат да бъдат по изключение предмет на УИ;

Интерес. Легитимирани лица. За да съществува интерес от УИ, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право - и двете форми на правен спор поражда нужда от защита чрез УИ, защото смущават нормалното упражняване на правата на ищеца (оспорване на собствеността; нищожна или от­носително недействителна сделка смущава правното положение на ищеца - продажба на негова вещ, материалноправната непротивопоставимост на тази продажба не лишава собственика от интереса да предяви УИ).

Доказване на интерес. Интересът от УИ най-добре се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира право­то, което ищецът отрича - нужда от доказване на интереса тога­ва не съществува.

Липсва интерес от УИ, когато спорното право може да бъде пре­дявено чрез осъдителен или конститутивен иск - и чрез тях ще се разреши със сила на пресъдено нещо гражданският спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъ­щите им защитни цели. Ето защо спрямо тези права, които могат да бъ­дат предмет на другите искове, УИ е субсидиарна форма за защита - влиза в действие, когато те са недопустими (чл. 422 ГПК - креди­торът предявява с УИ своето изискуемо вземане, защото разполага с из­пълнителен лист, така че няма нужда от осъдителен иск).

Надлежна страна по УИ е всеки, който има интерес от установяване на действи­телното правно положение (чл. 124, ал. 1). Това пак е лицето, чието право е засегнатото от правния спор - той е заинтересуван да предяви УИ: а) Легитимиран ищец може да бъде носителят на спорното право, който го предявява с положителен УИ; но легитимиран ищец може да е и лицето, чието право се засяга от правото, претендирано от друго лице, например длъжникът по изпълнението, срещу когото взискателят е на­сочил едно несъществуващо притезание; б) Надлежният ответник се определя също от интереса от УИ - трябва да бъде насочен срещу лицето, чието неоснователно оспорване или чиято неоснователна претенция са предизвикали правния спор и с това нужда­та от защита. При отрицателен УИ ответник е носителят на отричаното с иска право. А ко­гато като ищец се явява трето лице, което не участва в отричаното пра­воотношение, надлежни ответници са субектите на това правоотноше­ние, респ. тези лица, които са непосредствено заинтересувани от същест­вуването на правоотношението УИ се характеризира спрямо другите ис­кове с най-широк кръг от надлежни страни - насочен единствено към установяване на действителното правно положение, УИ трябва да бъде открит пред всеки, който има интерес от него: су­бекти на спорното правоотношение, както и трети лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното право­отношение (кредиторът често е страна по УИ с предмет правоотношения, в които длъжникът участва - удовлетворя­ването предпоставя, че в полза на длъжника съществуват определе­ни секвестируеми имуществени права)

Видове УИ. Според това, дали УИ цели да установи съществуването или не-съществуването на спорното право: Положи­телен УИ: иск на взискателя по чл. 422 ГПК, че неговото вземане съществу­ва, иск на единия съпруг срещу другия, че между тях съществува брак; Отрицателен: иск по чл. 423, 424, 464 ГПК, че вземането на взискателя не съществува; по чл. 440 ГПК; иск по чл. 318 ГПК, че между страните по иска няма брачно правоотношение.

Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен УИ. Според това, коя от страните ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора. Понеже са насочени към разрешаване на същия спор, делата по двата иска са тъждествени - въз основа на едното може да се предяви отвод за висящ процес или за пресъдено нещо по другото. И по двата иска може да се получи една и съща защита и една и съ­ща санкция - да се уважи положителен УИ е равнозначно на това да се отхвърли отрицателен УИ и обратно. Затова и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също - зависи не от ролята на страната (ищец или ответник), а от нейното отношение към спорното право: дали твърди, че съществува, или го отрича (ответникът по УИ, че вземането не съществува, трябва да докаже, че то е възникнало, а ищецът трябва да докаже, че е платил). Понеже нищожността на сделката е един правопрепятстващ факт, ищецът по иск за обявяване нищожността трябва да я докаже.

Особен вид УИ относно преюдициално правоотношение е инцидентният УИ.

УИ за факти - законът ги допуска не общо, а само по изключение в изрично предвидени случаи, като сочи фактите, които могат да се установят с УИ. Факти по чл. 124, ал. 4 и 5 ГПК: а) УИ за истинността или неистинността на документ; б) УИ за престъпно деяние, което е от значение за гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение, когато срещу дееца не може да се образува наказателно преследване поради пречките по чл. 24 НПК или образуваното наказателно дело е било поради тези пречки прекратено, а също така и когато извършителят на деянието е останал неоткрит. в) Други искове за факти, допуснати от нашето право, са: исковете за произход по чл. 31-41 СК; искът за установяване на трудова злополука (установяването се ограничава до фак­та на злополуката, не и дали тя е трудова); искът за установяване на трудов стаж.

Предявяване на УИ. Предявяването на УИ е без­срочно. Не може отнапред да се определи кога ще възникне интерес от установяването - може да възникне и относно отдавна погасени правоотношения, обуславящи обаче настоящи правоотношения. Затова УИ трябва да бъде открит и достъпен без ограничение във времето.

Зако­нът обаче може да предвиди за някои УИ нарочни срокове - установителните искове за дирене и оспорване на бащинство или на припознаване, иск за установяване на трудова злополука.

2. Осъдителен иск. С осъдителния иск (ОИ) ищецът иска от съда: а) Да установи със СПН, че в полза на ищеца срещу ответника същест­вува неудовлетворено гражданско притезание; б) Да допусне принуди­телно удовлетворяване на притезанието срещу ответника. Допускането на принудително удовлетворя­ване срещу ответника намира израз в неговото осъждане. Затова ОИ включва винаги искане да се осъди ответникът.

Защитата, която се търси с ОИ, включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск, но не се изчерпва с нея. Решението по ОИ се ползва не само със СПН, но и с изпълнителна сила.

С изпълнителна сила се ползва обаче само реше­нието, с което ОИ се уважава - установява наличността на неудов­летворено притезание и допуска принудителното му удовлетворяване.

Решението, с което ОИ се отхвърля, отрича наличността на такова при­тезание и затова се ползва само със СПН, която бра­ни ответника срещу неоснователната претенция на ищеца.

Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително основание. От тази гледна точка бихме могли да определим ОИ като искане да се издаде в полза на ищеца срещу ответника изпълнително основание, удостоверяващо нуждаещо се от удовлетворяване притезание със СПН. Затова някои процесуалисти определят ОИ като „изпълнителен иск" или „иск за изпълнение".

Функцията на ОИ е да открие пред ищеца вратите на принудител­ното изпълнение.

От същността и функцията на ОИ се определят него­вият предмет, както и кои са надлежни страни по него.

Предмет на ОИ по правило е: а) претендирано от ищеца изис­куемо притезание за определена престация от страна на ответника; или б) претендирана от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг (чл.149,ал.2 ЗЗД).

Само тези права могат да бъдат предмет на ОИ, защото само те могат да бъдат предмет на търсеното при­нудително изпълнение.

Предметът на ОИ е в сравнение с предмета на установителния иск много по-ограничен, но ОИ се използва много по-често, защото случаите на нужда от него възникват много по-често и нуждата от защита чрез ОИ е по-остра. Осъдителни са: искът за цената на продадена вещ, за наема на жилище, за трудово възнаграждение, за издръжка, ревандикационният (искът на невладеещият собственик на една вещ, който той притежава спрямо владеецият същата вещ несобственик), владелческият иск и др.

Изискуемо притезание - определя се от гражданското право. ОИ относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим, а е неоснователен. Този, който няма право да иска доброволно изпълнение, очевидно няма право да ис­ка принудително изпълнение, а към него е насочен ОИ.

Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост, така че липсата му налага да се прекрати делото.

Интересът от ОИ е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетво­рява. Истинността на това твърдение не може да се проверява по повод на отвод на ответника за липса на интерес. Дали вземането съществува и дали е изискуемо, е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска (ще се отговори с решението). Интересът е налице и във всички случаи, когато законът допуска ОИ относно неизискуемо притезание. Интересът от ОИ ще е налице, ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване (длъжникът не оспорва дълга, но не плаща); Ако кредиторът вече разполага с право на принудително изпълнение, защото притезанието му е удостоверено с несъдебно изпълнително основание, ще е налице интерес, ако длъжникът оспорва задължението.

Легитимирани лица.

а) Легитимиран да предяви ОИ е по правило само носителят на неудовлетвореното притезание - според чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато е нарушено. И процесуалният субституент може да предяви ОИ, но ще ис­ка осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието;

б) Надлежен ответник по ОИ е само това лице, срещу което се търси принудително изпълнение (чието осъждане се иска). Това е лицето, за което се твърди, че е длъжник или че отговаря със своя вещ за чужд дълг. Неговите права са заплашени от търсеното принудително изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки ОИ.

Твърде ограничената легитимация по ОИ в сравнение с легитимацията по установителни искове е пряка последица от целения ефект: пра­во на принудително изпълнение в полза на ищеца срещу ответника. Затова по­начало само този, който материалноправно е овластен да получи престацията и който е материалноправно задължен да я даде (съобразно с твърденията на ищеца), са надлежни страни по ОИ.

3. Конститутивен иск. Той е свързан с преобразуващите или т.нар потестативни права. В редица случаи един от субектите на гражданско правоотношение може да предизвика с едностранно свое изявление промяна в правната сфера на другия субект на правоотношението, която е независима от неговата воля. Едностранното изявление може даде повод за спор дали това право е съществувало и дали е надлежно упражнено (напр. дали предприятието е имало право да уволни работника) - създава несигур­ност дали целената правна промяна е настъпила. Затова за правоотно­шения, които е желателно да бъдат стабилни или които са от значение за правата на трети лица, се предпочита да се подложи потестативното право на предварителна съдебна проверка, като целената с него правна промяна се допуска само ако се окаже, че то съществува. Тогава тя може да претендира стабилност и безспорност. Това са потестативни права, които могат да се упражнят само съдебно (чл. 19, ал. З, 87, ал. З, 227, ал. З ЗЗД; чл. 70, 72, 95, 154, ал. 1, т. 5, 252, т. 4 и 5 ТЗ; чл. 40 ЗК; чл. 64, 97, 99 и 105 СК и т. н.). В сравнение с потестативните права, които се осъществяват чрез извънсъдебно изявление, те са с по-малък интензитет - целената правна промяна е опосредена от съдебна проверка.

Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни само чрез съд, като се иска от съда да го потвърди със СПН и да постанови следващата от него промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни, се на­рича конститутивен иск (КИ). Защитата, която се търси с него, включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск - разрешаване на спора относно потеста­тивното право със СПН, но и нещо повече: да се предизвика промяна в гражданските правоот­ношения между страните по делото. В този конститутивен ефект (създа­ване на ново правно положение) се състои специфичното на КИ и на конститутивното решение - на преден план излиза тър­сената правна промяна, като съдебното установяване на правото тя да се предизвика се явява като условие, мълчаливо включено в искането да се създаде новото правно положение. Същевременно обаче именно разрешаването на спора относно потестативното право със СПН придава на съдебната намеса при КИ качеството на правосъдие - спорното потестативно право се защитава, ка­то се установява и осъществява.

По правило двете страни могат да предизвикат правната промяна по взаимно съг­ласие (изключение: иск по чл. 97 СК), така че КИ става необходим, ко­гато в противоречие с действителното правно положение другата стра­на не дава съгласието си за дължимата правна промяна (напр. да се сключи окончателният договор по чл. 19 ЗЗД).

Търсената с КИ защита е много по-пълна, отколкото защитата, търсена с осъдителния иск - осъдителното решение открива само възможност за прину­дително изпълнение, а не доставя дължимото на правоимащия като конститутивното решение. След конститутивното решение правоимащият не се нуждае от друго защитно производство, по реда на което да осъществи потестативното си право. Понеже конститутивното решение удовлетворява потестативното право, едновременно с това то го погасява. От тази гледна точ­ка КИ е средство за принудително осъществяване на тия потестативни права, които се упражняват съдебно.

Ако КИ бъде отхвърлен, делото ще завърши с установително реше­ние, отричащо потестативното право със сила на пресъдено нещо.

Предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права, и то такива, които могат да се упражняват само съдебно. Тези права предпоставят нарочно (изрично или мълчаливо) овластяване от закона. Затова прилож­ното поле на КИ е най-ограничено.

Интерес. Процесуална легитимация.

а) Налице е интерес от КИ всякога, когато ищецът твърди, че в негова полза съществува по­тестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване - ищецът не разполага с друг път, за да постигне дължимата правна промяна. Когато предметът на иска е ВП върху НИ, интересът от КИ също е налице и цели да се придобие собствеността върху вещ, която ищецът само владее.

б) Липсва интерес от КИ, когато целената с него промяна 1) е настъпила по силата на други факти (чл. 94, т. 1 СК) или 2) мо­же да бъде постигната чрез извънсъдебно изявление на ищеца (разваляне на предварителен договор за продажба по чл. 87, ал. 1 ЗЗД).

Надлежни страни по КИ са лицето, което претендира, че е носител на потестативното право, и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика правна промяна (легитимирано да се брани срещу нея, ако счита, че за него е неизгодна). Когато потестативното право не е строго лично, то може да бъде предявено съдебно и от процесуален субституент (чл. 134 ЗЗД).

Случаи, в които не се предявява КИ :

а) не се предявява КИ при конститутивните охранителни актове. Те (назначаване на представител - чл. 16; разрешаване на сделки от името на непълнолетен - чл. 73, ал. 2 СК) създават изгодна за молителя прав­на промяна, без да посягат върху правната сфера на друго лице. Конститутивният охранителен акт не е акт на правораздаване, а на безспорна администрация на гражданските отношения (пример за конститутивен охранителен акт – назначаване на представител). Докато конститутивното решение принудително осъществява потестативното право и е защита спрямо носителят му, и санкция спрямо противната страна, конститутивният охранителен акт създава изгодна за молителя правна промяна, без да посяга върху правната сфера на друго лице;

б) не се предявява КИ при спорове за семейно жилище – на кого от съпрузите да се предостави (чл.107 СК); какви мерки да се вземат в интерес на децата – тук нито една от страните няма право да иска спрямо другата определена уредба на бъдещите им отношения, докато търсената с КИ промяна е дължима. Съдът не разполага с определена самостоятелност, когато я постановява- установи ли потестативно право, той е ддъжен. да. постанови промяната на правоотношенията между спорещите съобразно него (то предопределя границите на властта на съда - съдът може да отмени незаконната заповед за уволнение, но не може да я измени). Такава предопределеност липсва при актовете на администрация на гражданските отношения - съдържанието им се определя по съображения за целесъ­образност съобразно с целта на акта.

Роля на конститутивното съдебно решение – съдебното решение не е ЮФ, създаващ, изменящ или погасяващ гражданските ПО. Правната промяна при КИ настъпва не въз основа на съдебното решение, а въз основа на признатото с него потестативно право. От друга страна, обаче само въз основа на потестативното право, правната промяна не може да бъде постигната. Тя трябва да бъде съдебно постановена, за да настъпи.

ИЗВОД:  Потестативното право обуславя правната промяна само косвено – посредством конститутивното решение.

ІІІ. Процесуални предпоставки – понятие, видове и правно значение.

1. Процесуалните предпоставки са условията за възникване, съществуване и надлежно упражняване на правото на иск. Понеже процесуалните предпоставки в своята съвкупност обуславят съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, липсата на която и да било от положителните или наличието, на която и да е от отрицателните процесуални предпоставки е достатъчно, за да бъдат искът и процесът недопустими.

Видове процесуални предпоставки. Най-същественото деление на процесуалните предпоставки е на: а) Предпоставки за възникване и съществуване на правото на иск; б) Предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск.

Според това, дали съдът следи служебно за тях (според значението им за процеса) предпоствките се делят на:

а) Абсолютни – съдът следи служебно за тях. Липсата на абсолютна процесуална предпоставка води до постановяване на недопустимо съдебно решение. Според проф. Сталев процесуалните предпоставки по принцип са абсолютни;

б) Относителни, релевират се при отвод на ответника – местна подсъдност и арбитражна клауза.

Положителни и отрицателни процесуални предпоставки:

а) Положителни, които трябва да са на лице, за да го има правото на иск или за да бъде надлежно упражнено; б) Отрицателни – процесуални пречки. При наличието им правото на иск не съществува или не може да бъде надлежно упражнено.

2. Предпоставки за възникване и съществуване на правото на иск. (Те по принцип не подлежат на поправяне).

Положителни процесуални предпоставки са:

а) Правен спор – за да има правен спор трябва да има противоположни правни твърдения на двете страни по едно и също материално правоотношение;

б) Правен интерес от предявяване на иска – това не е субективна категория. В гражданския процес интересът е нещо водещо и е обективна категория, а не субективно преживяване. Правният интерес е обективна категория, защото се преценява въз основа на твърдяното от страните правоотношение. Според проф. Стамболиев трябва да се прецени и дали това ще е най-краткия път за защита;

в) Процесуална легитимация;

г) Делото да е подведомствено на съдебната система – в противен случай съдът няма да има задължение да разгледа иска. В момента по Конституция няма извънсъдебни юрисдикции по граждански дела; д) Правоспособност, тъй като само правоспособно лице може да притежава право на иск.

Отрицателни процесуални предпоставки са:

а) Да няма влязло в сила съдебно решение – чл. 299, ал.1 ГПК: Спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Силата на пресъдено нещо е пречка за съществуването на правото на иск. Според другата теория трябва да няма първоинстанционно съдебно решение;

б) Според проф. Сталев да не е изтекъл давностен или преклузивен срок. Изтеклата погасителна давност обаче не погасява правото на иск, а правото на принудително изпълнение. Как обаче може да се установи дали е изтекла давността, ако не се установи какво е вземането. Преклузивните срокове са свързани предимно с конститутивните искове. Те са процесуални срокове за упражняване на правото на иск.

Предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск (по принцип те подлежат на саниране):

а) Положителни: процесуална дееспособност на страната, когато тя иска лично или чрез овластен от нея представител да упражни правото на иск; представителна власт на представителя, когато правото на иск се упражнява чрез представител; съобразяване на исковата молба с изискванията на чл. 127-128 ГПК и представяне на приложенията към нея; спазване на правилата на родова и местната подсъдност.

б) Отрицателни (по проф. Сталев): наличност на договор за отнасяне на гражданския спор пред арбитражен или чуждестранен съд – чл. 19 ГПК; наличност на висящ спор между същите страни относно същия предмет – чл. 126 ГПК; наличност на висящ процес по друг спор, който е преюдициален за още незаявения граждански спор или пък наличност на престъпно деяние, обуславящо разрешаването на гражданския спор; обявяване на търговец в несъстоятелност – обявения в несъстоятелност търговец не може лично да упражнява правото си на иск не само относно имуществените права, на които е носител, но и относно имуществените права, по които е длъжник.

Процесуалните предпоставки трябва да са на лице не само при предявяване на иска, но и през цялото развитие на исковия процес.

Въпрос 62. Подведомственост – понятие. Подсъдност – понятие. Родова, местна и функционална подсъдност. Правно значение на подведомствеността и подсъдността.

І. Подведомственост - понятие.

Терминът “подведомственост” е остарял - в международните документи се говори за международна подсъдност, а не подведомственост. В другите европейски езици се говори за подсъдност, равнозначно на подведомственост - идентични термини. Терминът идва от руски език: ведомство - знаещ ® подзнаене - компетентност.

1. Понятие. Подведомствеността може да бъде разгледана по два начина според гледната точка: а) От гледна точка на органа - това е неговата компетентност да се произнесе по поставения пред него въпрос с краен акт; б) От гледна точка на въпроса - подчинеността му на компетентността и на властта на определен орган.

Проф. Ж. Сталев: Подведомствеността е правото и задължението да се издаде съответния държавен акт (не само овластяване, но и задължение за упражняване на възложената компетентност). Правилата за подведомственост очертават пределите на компетентността и разпределят между различните органи различните категории дела.

2. Правилата на подведомствеността разпределят делата между различните органи. Разпределянето се осъществява на три различни нива: международна подведомственост; подведомственост вътре в държавата и подведомственост според решаващият орган.

а) Международна подведомственост (подсъдност) - разпределя делата между българската юрисдикция и чуждестранната юрисдикция (държавни органи и съдилища). Всяка една държава се стреми в максимална степен да разшири своята подведомствена власт. Почти във всеки случай Р България може да се произнесе, ако ищец е български гражданин, също ако ответник е български гражданин, ако и двамата са чужди граждани, но единият има постоянно местожителство в България. Единственото изключение е за лицата, които попадат в категорията на визираните в чл.18, ал.2 ГПК „..за правни сделки и действия, извършени в изпълнение на официални функции на лицата, съответно във връзка с упражняване на суверенни права на чужда държава”.

Дерогиране на българската подведомственост. Съгласно чл. 19 ГПК, ако една от страните по гражданскоправен спор има седалище или местожителство в чужбина, може да сключи договор с другата страна, по силата на който един правен спор, съществуващ между тях, или потенциален спор да се разгледа не от български, а от чуждестранен съд. Договорът е процесуален.

б) Вътре в държавата - разпределението на делата между съдебни и несъдебни органи (третата и втората власт - съдебна и изпълнителна власт);. Принципът е очертан в чл. 14, ал. 2 ГПК: „Съдът сам решава дали заведеното дело подлежи на разглеждане от него”. Първия въпрос с който съдът се занимава е дали това дело му е подведомствено. Ако съдът реши, че делото не му е подведомствено – постановява определение, с което препраща делото на компетентния адм. орган. Ако намери, че делото му е подведомствено – с определение го приема за разглеждане. Ако съдът е приел дело, което не му е подведомствено – никой друг адм. орган няма право да го приема. Обратното обаче е възможност, тъй като “съдът сам решава дали заведеното дело подлежи на разглеждане”. Съдът приема делото за разглеждане на делото с определение. Определението на съда за приемане на делото е привременно – съдът във всеки момент може да постанови нещо различно – чл. 15 ГПК. Съдът отменя определението си за приемане на делото и постановява друго, когато делото не му е подведомствено - прекратява го и го изпраща на компетентния орган. Това може да стане във всяко положение на делото – само при висящ спор, т.е. до момента на влизане в сила на решението.

в) Разпределяне на делата между държавния съд и недържавния съд (частен арбитраж).

3. Препирня за подведомственост. Съгласно чл.14, ал. 2 ГПК всеки съд има властта сам да реши дали заведеното пред него дело му е подведомствено или не. Съдебният ред се ползва с предимство спрямо административния: ако един въпрос се разглежда от административен орган, а се повдигне и пред съда, съдът може да го приеме за разглеждане (сам преценява); ако въпросът е приет за разглеждане от съда, а се повдигне и пред административен орган, административният орган не може да го приеме за разглеждане, дори да счита, че делото му е подведомствено. Може да възникне препирня (спор) за подведомственост. Препирнята за подведомственост е несъвпадане на становищата на съда и на несъдебния орган по въпроса на кого делото е подведомствено.

ІІ. Подсъдност.

1. Понятие. Подсъдността може да се определи по два начина: а) от гледна точка на съда се състои в неговата компетентност да постанови решение; да реши определен правен спор; б) от гл.т. на правния спор (делото)подсъдността определя подчинението на това дело на правораздавателната власт на компетентния съд. Подсъдността разпределя делата вътре в рамките на съдебната система. Подсъдността предполага наличие на подведомственост и обратното. Съдът преценява първо дали едно дело му е подведомствено и след това дали му е подсъдно. Липсва ли подведомственост - въпроса за подсъдността не стои.

2. Видове подсъдност. Подсъдността бива различни видове: родова /предметна/, местна и функционална подсъдност. Родовата подсъдностП) – разпределя делата според техния предмет между районните съдилища и окръжни съдилища, в качеството им на първоинстанционни съдилища. РП разпределя делата по вертикала между различни по степен и еднакъв съдебен район съдилища. Местната подсъдност (МП) – разпределя делата между еднакви по степен и различни по съдебен район съдилища, т.е. разпределя ги по хоризонтала. Функционалната подсъдност (ФП) – разпределя делата по функцията, която има съответния съд. ФП сочи кой съд в йерархията, разпределя правораздавателните функции при разглеждане на едно и също дело между различни по степен съдилища (при разглеждане на едно дело има различни функции - функция първа инстанция, функция втора инстанция, функция касационна инстанция). Предопределена е основно от родовата подсъдност - като се определи кой съд ще разгледа делото на първа инстанция, е ясна и втора инстанция. Функционалната подсъдност разпределя кой съд решава едно дело на всяка инстанция. ФП ни сочи кой ще бъде въззивна инстанция, кой ще бъде касационна инстанция. Новият ГПК възложи на апелативните съдилища касационни функции. ФП е предопределена от родовата подсъдност. Може да се добави и още един вид подсъдност – договорна подсъдност.

ІІІ. Родова, местна и функционална подсъдност.

1. Родова подсъдност. Родова (предметна) подсъдност - разпределя делата между различни по степен и еднакви по съдебен район съдилища - РС и ОС като първоинстонционни съдилища (разпределение по вертикал). Критерий е родът (предметът) на делото. Основен първоинстанционен съд е РС. По изкл., редица искове по силата на чл. 104 ГПК са предадени по подсъдностност на ОС като първоинстанционнен съд. Това е така, тъй като някои дела изискват по-висока юридическа квалификация или повече житейски опит. Чл. 104, т. 1 ГПК „На окръжен съд като първа инстанция са подсъдни исковете за установяване или оспорване на произход, за прекратяване на осиновяване, за поставяне под запрещение или за отмяната му – изискват по-голям житейски опит, не е въпрос на юридическа сложност; т. 2 – исковете по търговски спорове”; т. 3 – искове за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв. и т.н.

2. Правно значение на РП: а) Предопределя функционалната подсъдност. РП след като разпределя делата между РС и ОС по този начин предопределя кой съд ще изпълнява роля на въззивна инстанция; б) На второ място РП е абсолютна процесуална предпоствака за надлежното упражняване правото на иск – първо проверява подведомствеността, на следващо място дали делото му е родово подсъдно. По силата на чл. 118, ал.1 ГПК: „Всеки съд сам решава дали започнатото пред него дело му е подсъдно”, ако съдът намери че делото му е родово подсъдно постановява определение за приемане на делото, в противен случай прекратява делото пред себе си и го изпраща на компетентния съд. Възражението за родова подсъдност може да се прави до приключване на производството във втората инстанция – чл. 119, ал.1 ГПК: „Възражение за родова неподсъдност на делото може да се прави до приключване на производството във втората инстанция и може да се повдига служебно от съда”. Ако се направи възражение за родова подсъдност и тя е нарушена, въззивния съд ще обезсили решението на първоинстанционния съд.

Може да възникне и спор за подсъдност по чл. 122 от ГПК „...между съдилищата..”. В този случай спорът се решава от общия им по-горен по степен съд.

Определението с което съдът приема/неприема делото – подлежат на обжалване с ЧЖ. Нормата дава възможност за злоупотреба с права.

3. Местна подсъдност. МП бива различни видове: а) обща местна подсъдност и особена; б) изборна и неизборна (императивна). МП може да бъде алтернативна – тази, при която съществува право на избор между два или повече съдебни района – напр. искове за издръжка. Императивна - липса на право на избор между две подсъдности; в) законова и договорна подсъдност. Зоконова е тази която произтича непосредствено от закона. Договорната е основана на закона, но произтича от т.нар. пророгационен договор.

Общата местна подсъдност е уредена в чл. 105 ГПК Искът се предевява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника– по постоянния адрес на ответника или местоседалище, когато той е ЮЛ. Делото трябва да се води пред най-удобния за ответника съд, тъй като не се знае дали искът е основателен.

Искове срещу ответници с местожителство в различни съдебни райони или за имот, който се намира в различни съдебни райони - местната подсъдност е по избор (чл. 116 ГПК). Може да се стигне до злоупотреба: иск срещу ответник, избран само за стабилизиране на тази местна подсъдност, после ищецът може да оттегли иска срещу този ответник.

Особена местна подсъдност:

а) Според местонахождение на имота (чл. 109 ГПК):

1) искове относно вещни права върху недвижими имоти;

2) искове за делба на недвижим имот, за определяне на граници;

3) нарушено владение върху недвижим имот;

4) искове за сключване на окончателен договор за вещни права върху недвижим имот;

5) искове за унищожаване, обявяване на нищожност, разваляне на договор за вещни права върху недвижим имот – се предевяват по мястото, където се намира имотът;

б) Местооткриване на наследството (чл. 110 ГПК), т.е. последното местожителство на наследодателя (чл. 1 ЗН). Важи за искове за:

1) наследство;

2) унищожаване или намаляване на завещание;

3) делба и унищожаване на доброволна делба на наследствен имот. При местожителство на наследодателя в чужбина, исковете са по последното местожителство в РБ или по местонахождение на имотите му (чл. 110,ал.2 ГПК).

в) Искове на деликтно основание - по местожителството на ответника или по местоизвършването на деликта (чл. 115 ГПК). Важи за всички искове, произтичащи от непозволено увреждане. За местоизвършване на деликта се счита всяко място, където се е осъществил елемент от фактическия състав, но не и мястото на настъпване на вредоносните последици, ако е различно от мястото на деянието (Ж.Ст.).

г) Искове за издръжкапостоянният адрес на ответника или по постоянния адрес на ищеца (чл. 112 ГПК). Тази подсъдност важи за иска, с който се търси издръжка, а не и за иска, с който се търси намаляването й.

д) Искове срещу юридически лица по спорове, възникнали от преки отношения на ищеца с техни поделения и клонове - по местонахождението на поделението или клона (чл. 108, ал. 2 ГПК, чл. 20 ТЗ - важи и за ЕТ).

е) Искове за парични вземания на договорно основание – по постоянният или по настоящия адрес на ответника.

ж) При искове срещу ответник с неизвестен адрес или местожителство в чужбина се предвижда местна подсъдност, която замества общата и важи във всички случаи, когато не е предвидена особена - по постояния адрес на неговия пълномощник или представител, а ако няма такъв - по постоянния адрес на ищеца. Ако и ищеца няма постоянен адрес в България – искът се предевява пред надлежния съд в София.

з) Искове на потребители – могат да се предевят както по постоянният адрес или седалището на ответника, така и по постоянния или настоящия адрес на ищеца.

и) Искове по трудови дела могат да се предевят освен по постоянният адрес или седалището на работодателя, така и по мястото, където работника (ищеца) обичайно полага своя труд (местоработата).

Местната подсъдност е също изборна (алтернативна) и безалтернативна (императивна).

Алтернативна подсъдност – искове за издръжка; за непозволено увреждане /чл. 115/; искове срещу ответници от различни съдебни райони или имот от различни съдебни райони /чл. 116/; чл. 113 – иск на потребител. Правото на избор за подсъдността при предевяване на иска принадлежи на ищеца. Крайния момент за упражняване това право – чл. 127, ал. 1, т. 1 от ГПК – до подаване на искова молба, когато посочи в нея съда - адресат.

Императивна подсъдност – когато ищеца няма право на избор – искове срещу малолетни или поставени под пълно запрещение (чл.106 ГПК – само по постоянния адрес на техния законен представител); подсъдността по чл.109 ГПК - по местонахождение на недвижим имот и пр.

Не може да се променя подсъдността на вече заведено дело. Нямат процесуално значение предварителният отказ на ищеца да се ползва от законовата подсъдност, нито предварителното задължение на ответника да не повдига отвод за неспазване на законовата подсъдност.

Възражение за местна подсъдност /преклодира се/ може да се направи в отговор на исковата молба. Чл. 131 от ГПК – възражение на ответника за неспазена местна подсъдност. За местната подсъдност съдът не следи служебно, с изключение при недвижим имот. Исковата молба може да се предяви пред всеки съд, друг е въпросът къде трябва да се предяви.

4. Функционална подсъдност - предопределя се от родовата. Родовата подсъдност определя кой ще действа като първоинстанционен съд: обща (чл. 103 ГПК) и особена (законова - чл. 140 ГПК) родова подсъдност. Функционалната подсъдност разпределя функциите на съда по разглеждане на едно и също дело по смисъла на чл. 14 ГПК (подведомествеността).

Функционалната подсъдност се предопределя от родовата подсъдност: 1) Първа инстанция РС - втора инстанция ОС - касационна инстанция ВКС; 2) Първа инстанция ОС - втора инстанция АС - касационна инстанция ВКС.

Няма симетрия, има парадокс: АС са над ОС, дали са и над РС? - Изглежда, че е така, но не е: решенията на РС не могат да попаднат под контрола на АС. Липсва симетрия - АС са над ОС, но РС не са в подчинение на АС.

Функциите са 3: първоинстанционна, въззивна, контролно-отменителна (осъществява се по пътя на касацията).

5. Договорна подсъдност. Съгласно чл. 117, ал.1 ГПК определената от закона подсъдност не може да бъде изменяна по съгласие на страните. Чл.117, ал.2 ГПК предвижда хипотеза, при която с писмен договор и само когато се касае за имуществени спорове /не и неимуществени/, страните могат да посочат друг съд, а не онзи, на който делото е подсъдно съобразно правилата на местната подсъдност. Договорът е пророгационен, сключен в писмена форма, което означава, че той може да бъде самостоятелен договор или материалноправна клауза в договор. Не се допуска договорна подсъдност по искове, свързани с вещни права върху недвижим имот; граници и нарушено владение върху недвижим имот; учредяване и прехвърляни на вещни права върху недвижим имот; както и разваляне, унищожаване и обявяване на нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот.

Според проф. Сталев договорната подсъдност е самостоятелен вид подсъдност, а според проф. Стамболиев – тя е вид местна подсъдност. Аргументите му в тази насока следват от обстоятелството, че с договор, сключен в писмена форма, може да бъде променена само местната подсъдност - следователно, договорната подсъдност е вид местна подсъдност, а местната подсъдност е законова (произтича от закона) и договорна (по волята на страните).

ІV. Правно значение на подведомствеността и подсъдността.

1. Значение на подведомствеността. Съдът следи служебно от момента на сезирането до момента на постановяване на решение дали делото му е подведомствено. Съдът прави преценка възоснова на съдържателната част от исковата молба - позовава се на субективните твърдения на ищеца. Ако от нея следва, че спорът е гражданскоправен, той се приема за разглеждане, дори да не е.

Подведомствеността определя на кой орган делото е подведомствено, кой орган ще го реши. Чрез определяне на органа се определя и процедурата - различните органи прилагат различни производства, по които правата на страните не са еднакви, също и гаранциите за правилно решение.

Подведомствеността е абсолютна процесуална предпоставка за възникване на право на иск. Правото на иск е право, на което кореспондира задължение на съда да приеме и реши спора. За да е длъжен да реши делото, съдът трябва да има власт да го реши.

Съдът проверява подведомствеността още преди да връчи препис от исковата молба (изхожда от твърдените в молбата белези на спорното право) и следи за наличността й във всяко положение на делото. Определението, с което съдът се произнася, подлежи на обжалване с частна жалба.

Разпределението на делата е от обществен интерес, затова страните не могат да уговорят, че делото ще се реши от друг орган, а не от съда и обратно. При предвидените от закона условия могат да уговорят делото да се реши от арбитраж или чуждестранен съд.

Какво става, ако съд се произнесе по въпрос, който не му е подведомствен, и обратно?

а) Ако един несъдебен орган е решил спор, който е подведомствен на съдебната система, неговият акт е нищожен - нарушаването на правилата на подведомствеността от орган на изпълнителната власт води до постановяване на нищожен акт.

б) В обратната хипотеза - при постановяване на решение от съдебен орган - няма нищожно съдебно решение, но има недопустимо съдебно решение. Ако не бъде обжалвано, ще влезе в сила и ще породи правни последици. Ако се обжалва, се обезсилва. Следователно, съдилищата са с приоритетно положение в сравнение с органите на изпълнителната власт - на това се дължи разликата (Конституция, чл. 14, ал. 2 и 3 ГПК).

Ако делото е подведомствено на чуждестранен съд, решението на нашия съд е неатакуемо, ако отводът не е заявен от ответника най-късно в първото заседание.

Съдът е овластен да вземе становище и по всички въпроси, обуславящи решението.

2. Правно значение на подсъдността. Подсъдността овластява и задължава съда да реши делото. Тя обуславя правото на иск спрямо сезирания съд и поради това е предпоставка за неговата допустимост. Но докато родовата и функционалната подсъдност са абсолютни, то местната подсъдност е относителна процесуална предпоставка с изключение на подсъдността по местонахождението на недвижим имот, която е абсолютна.

Подсъдността овластява съда да вземе становище и по преюдициални (с обусловено отношение, с предимство) въпроси и възражения, които не биха му били подсъдни при предявяването им с иск (напр. съществуване на насрещно вземане). Проверка на подсъдността се осъществява служебно или по отвод на ответника.

а) Служебно. Съдът проверява родовата подсъдност и местната подсъдност по местонахождение на недвижимия имот преди връчване на препис от исковата молба, въпросът може да бъде повдигнат от ответника или по почин на съда до постановяване на решението. Втората инстанция проверява родовата и функционалната подсъдност.

б)  За местната подсъдност съдът не следи служебно - проверява се по отвод на ответника в първото заседание.

3. Последици от неподсъдността: а) Сезираният съд няма право да разгледа и реши делото. При местната подсъдност трябва ответникът своевременно да е предявил липсата й, иначе се обосновава подсъдността на сезирания съд; б) Решението при липса на подсъдност е недопустимо; в) Ако делото му е неподсъдно, сезираният съд трябва да го прекрати пред себе си и да го препрати на компетентния съд (чл. 118,ал.2 ГПК) без искане на заинтересуваната страна (при неспазване на местната подсъдност е необходим отвод).

Въпрос 63. Предявяване на иска. Искова молба и проверка на редовността й. Правни последици от предявяването на иска. Предмет на делото. Основание и петитум. Правна квалификация.

І. Предявяване на иск. За да възникне исков процес, не е достатъчно да съществува право на иск. Нужно е то да бъде надлежно упражнено ч/з редовно предявяване на иска(ПИ). ПИ става под страх на недействителност във форма на писмена искова молба(ИМ). Устен иск е недопустим=> да се предяви иск, значи да се подаде ИМ; съдържанието на ИМ определя съдържанието на иска; връщането на ИМ е отхвърляне на иска като недопустим и т.н.

ИМ е от малкото формални процесуални документи. В чл.127 ГПК ясно са дадени изискванията, на които трябва да отговаря една ИМ:

До РС Велико Търново

Искова молба

От...

Срещу...

Цена на Иска....

(може да се посочи правна квалификация – чл. 59 от ЗЗД)

Уважаеми Районен Съдия,

Изложение на обстоятелствата, на които се основава иска – чл. 127, т. 4 от ГПК.

За установяване на горнато моля да бъдат разпитани свидетили, имам следните документи и т.н. – да изпълни задълженията си по чл. 127, ал. 2 от ГПК.

Петитум.

Прилагам:

1. препис от исковата молба

2. преписи от доказателствата за ответника и т.н.

дата, град Подпис.

дата, град Подпис.

Чл. 127. (1) Исковата молба трябва да бъде написана на български език и да съдържа: 1. посочване на съда; 2. името и адреса на ищеца и ответника, на техните законни представители или пълномощници, ако имат такива, както и единния граждански номер на ищеца и номера на факса и телекса, ако има такива; 3. цената на иска, когато той е оценяем; 4. изложение на обстоятелствата, на които се основава искът; 5. в какво се състои искането; 6. подпис на лицето, което подава молбата; (2) В исковата молба ищецът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи заедно с нея всички писмени доказателства; (3) Ако подателят на молбата не знае или не може да я подпише, тя се подписва от лицето, на което той е възложил това, като се посочва причината, поради която сам не е подписал.

Графичното оформление на ИМ следва да се съобрази с

поговорката

„По дрехите посрещат – по ума изпращат”!

Искова молба


Чисто технически, когато се започва искова молба се пише в горната дясна половина на листа, а не централно. След адресирането до съответния съд, документа трябва да има наименование. Обозначението на документа също се вписва вдясно. След това – срещу кого се подава. Посочват се имена, установъчни данни и адрес; след това – цена на иска – цената на иска е необходимо да бъде посочена, ако искът е оценяем. Цената на иска трябва да се посочи заради родовата подсъдност, т.к. от нея (цената) зависи родовата подсъдност и е важно заради държавните такси, които се заплащат върху цената на иска. Следва правната квалификация – това не е законово изискване, но според Стамболиев стилно написаната искова молба трябва да има правна квалификация.

ПРАВНА КВАЛИФИКАЦИЯ: „Дай ми фактите, за да ти дам правото”. Правната квалификация, посочена от ищеца в исковата молба, разбира се не обвързва съда. Как се прави? Просто след цената на иска се пише, напр.: „по чл. 74 и 75 от ТЗ!”. След това – обръщение. Правилното е: „Уважаеми районен/ окръжен съдия”, уважаеми „върховни съдии”. Първият акт се постановява върху самата ИМ – отляво горе. Това е разпореждане – затова трябва да се пише вдясно.

Следват обстоятелствата, върху които се основава иска 127 (1) т.4 – това е т.нар. житейски ФС. Продължава се с петитум на ИМ – 127 (1) т.5това е искането, което се прави.

Съгласно чл.127 (2) в исковата молба ищецът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи заедно с нея всички писмени доказателства. Логичното място за посочване на доказателствата и конкретното нещо, което ще се доказва с тях е след изложението за обстоятелствата, върху, които ще се основава иска.

Заедно с ИМ ищецът представя и своите писмени доказателства – обективирани в ИМ:

Приложения към исковата молба

Чл. 128. Към исковата молба се представят: 1. пълномощното, когато молбата се подава от пълномощник; 2. документ за внесените държавни такси и разноски, когато такива се дължат; 3. преписи от исковата молба и от приложенията към нея според броя на ответниците.

Пише се: „Прилагам: Препис от ИМ за ответника; Документ за платена държавна такса (ДТ); Пълномощно или друг документ (ако е законен представител – акт за раждане), ако ИМ е подадена от пълномощник или процесуален представител.

Приложенията (писмени документи) подробно се описват. Винаги като се представят доказателства пред съда, те се описват!

Накрая – се поставя подпис на ИМ. Като всеки друг документ и този трябва да бъде датиран. Това е частен документ и не обвързва никой, освен този, който го подава. Подаването на ИМ става в регистратурата на съда! Там ИМ се „входира” – слага й се входящ номер. Един екземпляр от ИМ остава и в НАС! Същият печат, който се слага върху ИМ, когато се подава в съда, се слага и върху нашия екземпляр. След това няма как да ни кажат, че не е подадена. ИМ се разпределя за състава, който ще гледа делото от председателят на съда. В по-големите съдилища – това обикновено се прави по делегация от заместник-председателя на ГО. Напоследък си пробива път метода на случайното разпределение – компютърът разпределя.

ІІ. Проверката на редовността на ИМ се върши еднолично от районния съдия или от председателя на ОС или натоварен от него съдия. Когато ИМ е вече при съдията, той по силата на служебното начало извършва две проверки: за допустимостчл. 130 ГПК и за редовност – чл. 127 (1) и 128 ГПК.

Чл. 130. Когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба. Против връщането на исковата молба може да се подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя.

Допустимост – дали е подведомствена на съдебната система и дали е родово подсъдна на съответния съд. Разбира се и други процесуални предпоставки трябва да са налице, но в този момент съдът няма как да ги провери – още няма ответник. Няма кой да реагира. Ако исковата молба е недопустима върху нея се слага разпореждане за връщане. С него се обявява недопустимостта и разпореждането за връщане на ИМ може да се обжалва с частна жалба. De jure се връща. De facto исковата молба не се връща. Разпореждането за връщане е обективирано върху самата ИМ. Ако ИМ се върне не е възможно да се докаже, че делото не е било подсъдно на съответния съд – реално доказателството остава в съда, а на ищеца се праща съобщение.

Редовност ( няма да се стигне до проверка, ако ИМ е недопустима). Чл. 129. (1) Съдът проверява редовността на исковата молба.Ако ИМ не отговаря на изискванията на чл. 127 (1) и чл. 128 ГПК постановява разпореждане да се изпрати съобщение на ищеца да отстрани нередовностите (те се изброяват) – в едноседмичен срок. В съобщението на ищеца се съобщава и възможността да ползва правна помощ, ако той има това право. Седмичният срок почва да тече от момента на връчването. Поправката, ако трябва да се прави такава се извършва чрез друга ИМ.

Когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, ИМ заедно с приложенията се връща, като против това връщане може да се подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя.

Чл.129, ал. 4!!! По същия начин се постъпва и когато нередовностите в исковата молба се забележат по време на производството. В същото съдебно заседание ищецът трябва да поправи ИМ и такъв седмичен срок няма да има. чл. 129 ал. 2 Когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127 и 128 на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Когато адресът на ищеца не е посочен и не е известен на съда, съобщението се прави чрез поставяне на обявление на определеното за това място в съда в продъжение на една седмица.

Ако ИМ е допустима и редовна, респ. ако е била поправена – счита се, че е била редовна ex tunc. Съдът постановява разпореждане да се връчи на ответника препис от ИМ и му се казва, че в едномесечен срок трябва да подаде отговор по чл. 131 ГПК. Чл. 131.

(1) След като приеме исковата молба, съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията на ответника, на когото указва да подаде писмен отговор в едномесечен срок, задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването на отговор или неупражняването на права, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това;

(2) Писменият отговор на ответника трябва да съдържа:

1. посочване на съда и номера на делото;

2. името и адреса на ответника, както и на неговия законен представител или пълномощник, ако има такива;

3. становище по допустимостта и основателността на иска;

4. становище по обстоятелствата, на които се основава искът;

5. възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават;

6. подпис на лицето, което подава молбата;

(3) В отговора на исковата молба ответникът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи всички писмени доказателства, с които разполага. Ответникът не е длъжен да дава отговор. От неговата преценка зависи. Това е състезателен процес.

ІІІ. Правни последици на предявяването на иска.

Биват 2 групи – процесуални и материално правни.

1. Процесуални последици: Възниква състояние на висящ процес. Възниква процесуално правоотношение съд – ищец (съд – ответник възниква по-късно); Съгласно чл.126 ГПК – не може да бъде предявяван един и същ иск пред друг съд. Когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по- късно заведеното дело се прекратява служебно от съда; Възниква и задължение на съда да извърши проверка за редовност и допустимост на исковата молба.

2. Материални последици. Материалноправните последици настъпват, ако искът е допустим и ако е основателен. Те от своя страна биват: а) правозапазващи – запазващи материалното право: прекъсване на течението на погасителна и на придобивната давност, както и спиране на течението на давността, докато делото е висящо; б) правоувеличаващи – правото на лихви поради забава, в която ответникът изпада от деня на ПИ, ако преди това не е бил вече в забава; както и правото за получаване на плодовете, което право ищецът добива даже срещу добросъвестния владелец на вещта.

ІV. Възможно поведение на ответника след получаване на исковата молба. Както вече беше отбелязано, ответникът не е длъжен да дава отговор по исковата молба, препис от която съдът му е изпратил по силата на чл.131 ГПК. Той има възможност да избира между три поведения: а) признание на иска; б) пасивно поведение; в) защита на ответника срещу иска.

1. Признанието на иска е уредено по различен начин в новия ГПК. По силата на чл. 127, ал. 2 от стария ГПК признанието на иска се преценяваше от съда с оглед всички останали доказателства по делото. Признанието на иска по стария ГПК бе доказателствено средство. Новият ГПК – признанието на факти е съвместимо с оспорването на иска, защото при признанието на факти ответника може да признае, че е получил веща, но е съвместимо с оспорването на иска – не дължа връщането на вещта. Признанието на фактите се преценява с оглед всички доказателства по делото и признанието на факти е доказатлествено средство. Признанието на иска е сравнително продуктивно поведение, защото ако ответника признае иска той ще загуби делото, но няма да заплаща направените по делото разноски.

Съгласно чл. 237, ал. 1 ГПК Когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието.” Съда постановява решение съобразно признанието на иска, като не е необходимо това решение да се мотивира, като в дизпозитива сочи, че решението е основано на признанието на иска – чл. 237, ал. 2 от ГПК.

Съгласно чл. 237, ал. 3 ГПК „Съдът не може да постанови решение при признание на иска, когато:

1. признатото право противоречи на закона или на добрите нрави;

2. е признато право, с което страната не може да се разпорежда.” При тези две хипотези решението на съда трябва да е мотивирино, въпреки признанието на иска. Признанието на иска не може да бъде оттеглено.

2. Вторият тип поведение е абсолютно пасивното поведение. Това поведение ще доведе до постановяване на неприсъствено решение. Последното е уредено в чл. 238-240 от ГПК. Особена процедура при пасивно поведение – ако ответникът не е отговорил на ИМ и не е направил искане делото да се гледа при негово отсъствие, а така също и не се явява в първото заседание по делото – при такова напълно пасивно поведение ищецът може да иска от съда да постанови неприсъствено решение. Чл.238,ал.1 „Ако ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на непресъствено решение срещу ответника или да оттегли иска.”

При постановяване на такова решение е достатъчно искът да е вероятно основателен за да бъде уважен /при обикновеното съдебно решение трябва да се направи пълно доказване на фактите, за да бъде убеден съда, че превото съществува, респ. несъществува/. За да се постанови неприсъствено решение трябва да има напълно пасивно поведение на ответника и ищецът да е поискал постановяване на такова решение. Неприсъственото решение, подобно на решението при признаване на иска, не се мотивира – чл. 239, ал. 2 от ГПК и е достатъчно съдът да посочи, че то се постановява при наличие предпоставките на непресъствено решение. Ответникът ще бъде осъден да заплати направените по делото разноски. Неприсъственото решение не подлежи на обжалване!

3. Най-често срещатаното поведение е защита на ответника срещу иска. След получаване препис от ИМ и съобщение, че може да отговори в месечен срок, ответникът преценява дали да предприеме защита срещу иска. Защитните средства се преклудират със срока на отговора. Защитата на ответника срещу иска бива два вида: а) процесуална защита – при своята процесуална защита ответникът по делото се защитава срещу правото на иск на ищеца и неговото надлежно упражняване /защитата е не срещу материалното право/ - чл. 131, ал. 2, т. 3 ГПК – може да изрази становище по допустимостта на иска, което е процесуален въпрос.

За да съществува правото на иск трябва да са налице четири положителни процесуални предпоставки: 1. правен спор; 2. интерес от предявяване на иска; 3. делото да е подведомствено на съда; 4. ищецът да има процесуална правоспособност. Има и една отрицателна предпоставка – сила на присъдено нещо /липса на влязло в сила съдебно решение между същите страни за същия спор/.

Процесуалната защита може да бъде при оспорване правото на иск – в отговора си ответника може да се позове на някоя от тези предпоставки: Моля да прекратите делото, защото ищецът не притежава правото на иск”; или „...защото спорът не е подведомствен на съда; или „...защото има влязло в сила съдебно решение между мен и ищеца за същия спор”.

Вторият тип процесуална защита е срещу надлежното упражняване на правото на иск – правото съществува, но не е надлежно упражнено. За да бъде упражнено то надлежно трябва да са налице следните процесуални предпоставки: 1. дееспособност на страната; 2. родова подсъдност на делото; 3. ИМ да бъде в предвидената от закона форма, ДТ; 4. местна подсъдност и т.н. При тези хипотези ответникът прави следното възражение “По силата на чл. ... делото не е подсъдно на ВРС, поради което моля производстмото пред ВРС да бъде прекратено и делото да бъде изпратено в ДРС”.

б) защита по същество. При тази защита ответника се защитава срещу съществуване на материалното право, което ищецът е въвел с петитума. Възражения – правоизключващи, правоунищожаващи, правонамаляващи, правопогасяващи. Тези възражения също трябва да бъдат написани в отговор на ИМ и почти се преклудират с подаване на отговора – чл. 131, ал. 2, т. 3 от ГПК.

Материалноправните възражения:

Правоизключващи - ответникът се позавава на факти, които изключват възникването на материалното правоотношение. Напр. при сделки, които са формални – ищецът иска да му бъде предадено владението на недвижим имот, закупен от ответника, но договорът е бил сключен в писмена форма (не в нотариална) противопоставя се възражение, че договора е нищожен;

Правоунищожаващи – онези възражения, при които ответника се позовава на унищожаемост на договора;

Правонамаляващи – иск за заплащане на продажна цена, но поради скрити недостатъци на вещта се прави възражение за намялаване на цената;

Правопогасяващи – при основателност на възраженията водят до погасяване на материалното право.

Няма пречка ответникът да използва и двете защити – процесуална защита и защита по същество.

С отговора на исковата молба се преклудират (обезсилват, елеминират като възможност): възражението за местна подсъдност; за недопустимост на иска поради нередовност на ИМ; за наличие на договор за отнасяне на спора пред доброволен арбитраж; правото да се предяви насрещен иск, инцидентен установителен иск.

V. Предмет на делото. Предметът на делото обуславя подведомствеността и подсъдността на делото, цената на иска, приложимостта на общия исков ред или на особените производства, може да се види дали две дела са тъждествени или различни. ПД е предмета и на решението и на СПН, тъй като това е спорното материално субективно право.

1. Предметът на делото се определя от ищеца и може да се измени само от него чрез изменение на иска. Ищецът очертава спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право още с доклада по делото. Това означава, че правната квалификация е неотделима част от предмета на делото. Затова предметът на делото се определя като претендирано или отричано право от ищеца, чието правно естество обективно следва от основанието и петитума на иска въз основа на правната норма.

2. Предметът на делото е едно твърдяно право. Затова процесът не остава без предмет, ако се докаже, че претендираното или отричаното право не съществува.

Белезите, които индивидуализират субективните права, а с това и предмета на делото са: правопроизводящият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. Тези белези ищецът е длъжен да посочи чрез основанието и петитума на иска. При множество петитуми при същото основание или множество основания при същия петитум водят до множество предмети на делото. Ищецът може да въведе като предмет само част от спорното право и тогава предмет е само тази част, а не цялото материално право (частичен иск).

Не са предмет на делото правоотношения, които обуславят спорното право, насрещните права на ответника, с които той обосновава възраженията си; правоотношения обект на правна промяна при конститутивен иск.

СПН се отнася само до предмета на делото, доколкото е станал предмет на решението.

Въпрос 64. Разглеждане на делото. Съдебни заседания. Спиране и прекратяване на делото.

І. Разглеждане на делото. Общи правила.

1. Общи правила са правилата, които се прилагат от всяка една инстанция. Разглеждането на делото обхваща процесуалните действия на съда и на страните, които действия се състоят в: а) подготовка на делото; б) събиране на доказателства и в) устни състезания.

Разглеждането на делото преминава в съдебни заседания (с.з.). Същите биват два вида – чл. 134 ГПК, открити (о.с.з.) и закрити (з.з.) заседания. Закритите са разпоредителни – участва само състава на съда. Чл. 134. (1) Съдът разглежда делата в открити и в закрити заседания; (2) Закрити заседания се провеждат в предвидените от закона случаи без участие на страните.

По принцип делото се гледа в о.с.з. – за страните е осигурена възможност да участват. При з.з. – участва само състава на съда.

От своя страна о.с.з. биват публични и при закрити врати. Публично – по време на с.з. могат да присъстват и трети за делото (външни) лица. Това е и принципът за публичност на ГП, заложен в чл.11 ГПК. Счита се, че гарантирането на този принцип е гаранция и за принципа на законнотстта. Чл. 11. Разглеждането на делата става устно в открито заседание, освен ако в закон е предвидено това да стане в закрито заседание.

При закрити врати о.с.з. - могат да участват само страните и техните процесуални представители. Това е изключение от правилото. Публичността може да бъде изключена било по молба на страната, било по почин на съда, тогава когато въпросите, които ще бъдат изяснявани биха засегнали личния живот на страните, семейството, търговска тайна и др.. Случаите са изрично посочени в чл. 136 ГПК: (1) Съдът служебно или по молба на някоя от страните може да постанови разглеждането на делото или извършването само на някои действия да стане при закрити врата, когато: 1. общественият интерес налага това; 2. защитата на личния живот на страните, на семейството или на лицата под попечителство налага това; 3. делото е свързано с търговска, производствена, изобретателска или данъчна тайна, чието публично огласяване би накърнило защитими интереси; 4. са налице други основателни причини; (2) В случаите по ал. 1 в съдебната зала се допускат страните, техните пълномощници, вещите лица и свидетелите, както и лицата, на които председателят разреши това.

При закрити врати ( в ГПК пише „врата” но това е граматически и семантично неправилно!)

Изключването на публичността става с определение на съда. Молбата за разглеждане на делото при закрити врати се разглежда също при закрити врати (чл. 137), но самото определение се обявява публично. Чл. 137. Молбата се разглежда в открито заседание при закрити врата. Определението, постановено по молбата, се обявява публично. При провеждането на о.с.з при закрити врати закона предвижда задължение за пазене на тайна: Чл. 138. Когато е проведено заседание при закрити врата, публичното огласяване на неговото съдържание се забранява. При разглеждането на делото се съставя протокол, който има материална доказателствена сила. Неудостоверените в протокола действия се считат за неизвършени: Чл. 152. Протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия. Неудостоверените в протокола действия се смятат за неизвършени. Протоколът се създава под диктовката на председателя на състава. Той/тя има право да редактира казаното в съдебна зала. Възможно е да допусне грешки. Затова протокола трябва да е на разположение за разглеждане от страните в тридневен срок – 150 (2) изр. 2 ГПК: 150.(2) Протоколът се съставя под диктовката на председателя. Той се предоставя на разположение на страните в тридневен срок от заседанието”. Възможно е председателят да определи и друг срок, но страните трябва да бъдат уведомени за него. Всяко участващо лице може да иска поправка на протокола в едномесечен преклузивен срок – тече от деня, в който протоколът е бил на разположение. Ако се поиска поправка то трябва да се представят доказателствени средства, че е допусната грешка. Поправката се осъществява на база ЗВУКОЗАПИС (ако има такъв). Молбата се разглежда в открито съдебно заседание. Изслушват се страните. Изслушва се и съдебния секретар. Определението не подлежи на обжалване. Протоколът има материална доказателствена сила – чл. 152. Неудостоверените в протокола действия се считат за неизвършени.

Всички първоинстанционни дела на районните и окръжните съдилища се разглеждат в състав от един съдия. Той открива и ръководи съдебното заседание, а също и следи за реда в съдебната зала, като може да отстрани всеки, който не спазва този ред. Ако става въпрос за страна или процесуален представител – отстранява ги временно. Когато се върне се прочита протокала, за да се запознае лицето с междувременно извършените процесуални действия.

Задължения на председателя: Чл. 141. (1) Заседанието се ръководи от председателя; (2) Председателят следи за реда в съдебната зала и може да налага глоби за нарушаването му; (3) Председателят може да отстрани всеки, който не спазва реда; (4) Когато въпреки предупреждението за отстраняване редът в залата се нарушава от страна или неин представител, съдът може да отстрани нарушителя за определено време. След като отстраненият се завърне в съдебната зала, председателят го уведомява за действията, които са били извършени в негово отсъствие, чрез прочитане на съдебния протокол.

Председателя на състава може да налага и глоби.

Всяко заседание започва с извикване на страните. Ако не се яви някоя от страните делото се оставя настрана – т.е., първо се гледат делата, за които страните са се явили. Ако и на второто викане не се явява страна? При първо викане не се проверява дали страните са редовно призовани, докато на второ викане се проверява (ако страната не се е явила) дали е редовно призована. Ако не е – делото се отлага и насрочва за друга дата. Ако страните са редовно призовани и някоя от тях или и двете не се явят – делото се гледа. Явяването на страните, ако са редовно призовани, не е условие, за да се състои заседанието. То може да се състои даже и ако не се явят и двете страни (142,ал.1 ГПК).

Ако неявилата се страна не е била редовно призована, съдът не може да разгледа делото, а е длъжен да го отложи. Иначе постановеното решение подлежи на отмяна. Затова, ако някоя от страните не се яви, съдът трябва грижливо да провери дали тя е била редовно призована. Тази проверка предхожда всички други действия в заседанието.

ІІ. Съдебни заседания. Броят на заседанията по делото не е предопределен и е различен за всяко дело. Законът обаче цели, да ускори исковата защита и за да я направи икономична се стреми да съсредоточи разглеждането на делото в най- много две заседания: заседание по подготовка на делото (първо заседание) и заседание по решаване на делото (второ заседание).

Подготвителната фаза има за задача да подготви делото за разглеждане и решаване в следващата фаза. Тя преминава в закрито разпоредително с.з., в което делото бива подготвено. В това заседание по силата на чл. 140, ал. 1 ГПК съдът извършва проверка на редовността и допустимостта на предявените искове, както и на другите искания и възражения на страните, и се произнася с определение по всички въпроси. Чл.140. (1) След като провери редовността и допустимостта на предявените искове, както и другите искания и възражения на страните, съдът се произнася с определение по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата; (2) Когато в отговора са предявени насрещни искания, съдът може да се произнесе по тях и по допускането на някои от доказателствата в първото заседание по делото; (3) Съдът насрочва делото в открито заседание, за което призовава страните, на които връчва препис от определението по ал. 1. Съдът може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

Подготовката на делото се състои в попълване на делото с це­лия отнасящ се до него фактически и доказателствен материал. Първото нещо, което съдът следва да провери е дали искът е редовен и допустим. Новата проверка на ИМ се налага поради това, че първото разпореждане на съда не е окончателно (в смисъл, че може да оттегли разпореждането) по отношение на факта, че ИМ е редовна и допустима. В отговора на ИМ ответникът може да направи възражение, че искът е недопустим и съдът е длъжен да извърши проверка по това възражение. След като счете, че исковете са редовни и допустими съдът се произнася по исканите доказателствени средства и насрочва с.з. по същество.

Когато в отговора по чл. 131 са предявени насрещни искания, съдът може да се произнесе по тях и пак това първо по делото заседание (закрито, разпоредетилно) няма да бъде с.з. по същество. Съдът в з.з. насрочва делото за разглеждане в о.с.з. и се изпращат призовки на страните, заедно с определението за допусткане на доказателствата.

Когато съдът е действал по чл. 140, ал. 1 ГПК, в определението си той може да съобщи на страните проекта си за доклад на делото /чл. 140, ал. 3/, както и да напъти страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

Първо по делото съдебно заседание. В открито заседание съдът пристъпва към изясняване на фактическата страна на спора. Това става “след разрешаване на предварителните въпроси” – т.е. въпроси за допустимостта на предявените искове и редовността на предявените в производството искове. Ищецът може да направи възрежение, тъй като той вече е ответник по евентуално предявените с отговора по чл. 131 ГПК искове.

По предварителните въпроси съдът се произнася с определение. След разрешаване на предварителните въпроси съдът пристъпва към разрешаване спороното от безспорното. Последното става /чл. 143; 145, ал. 1/ като се зават въпроси (по фактите, които насрещната страна твърди) на всяка една от страните. Чл. 143 (1) ГПК „В откритото заседание след разрешаване на предварителните въпроси съдът пристъпва към изясняване на фактическата страна на спора. Съдът задава въпроси на всяка от страните за субективните твърдения отностно фактите, твърдяни от другата страна. Ищецът може да поясни или допълни исковата молба, ако съдът му е дал такива указания.

Съдът, по силата на ГПК, указва на страните да допълнят и конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях – чл. 145, ал. 2. Съгласно чл. 145, ал. 3 съдът приканва страните към сключване на спогодба (предлага се на два пъти в процеса: в етап първо по делото с.з. след определяне спорното от безпорното; втори етап чл. 149, ал. 1 след събиране на доказателствата - съдът отново приканва страните към спогодба). Ако не се постигне спогодба съдът прави доклад по делото. В доклада съдът е длъжен да направи правна квалификация на спора, защото от правилната правна квалификация на спора зависи правилното развитие на делото и правилно съдебно решение. Когато спорът не е квалифициран или квалификацията е сбъркана, това ще доведе до различно развитие на делото, а от там и до негативни последици.

Съдържание на доклада - чл. 146 ГПК (1) Докладът по делото съдържа: 1. обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения; 2. правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника; 3. кои права и кои обстоятелства се признават;

4. кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; 5. как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. (2) Съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства; (3) Съдът предоставя възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия.

(4) Съдът се произнася с определение по доказателствените искания на страните, като допуска доказателствата, които са относими, допустими и необходими.

Докладът има за цел да се поправи правната квалификация на спора. Т.к. при една квалификация се доказват едни факти, при друга – други. Предвижда се устен доклад. Той включва обстоятелствата, от които произтичат права и задължения, които се признават, които не се оспорват и как се разпределя доказателствената тежест, за кои факти се сочат доказателствени средства. След това отново съдът призовава страните към спогодба!

С подаване на ИМ, респ. отговора по чл. 131 ГПК за ищеца, съотв. за ответника се преклудира възможността да сочат твръдения и доказателства, които са могли да посочат с ИМ, респ. с отговора по чл. 131. За страните съществува последна възможност да сочат нови доказателства във вр. чл. 146, ал. 3, вр. ал. 2 – когато съдът е дал указания на страните в доклада по делото. След края на първото по делото съдебно заседание до приключване на съдебното дирене, страните могат да твърдят нови факти и обстоятелства само при формулираната хипотаза на: Чл. 147. До приключване на съдебното дирене страните могат: 1. да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно; 2. да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях.

Заседание по същество – има две задачи: 1. То може да бъде самото първо о.с.з. – да се съберат доказателствени средства, същите да бъдат обсъдени и да се осъществят устните състезания. Заседанието по същество започва със събиране на доказателствените средства, което става по различни технологии: разпит на свидетели, изслушване заключение на вещо лице и т.н. Съдебното дирене приключва, когато страните заявят, че нямат да сочат нови доказателства и съдът с определение дава ход на делото по съшество.

Докладът по чл. 146 ГПК може да бъде направен по чл. 140, ал. 1 (при подготовката на делото в закрито заседание) и не сме пред изключенията на чл. 140, ал. 2.

При устните състезания първо пледира ищеца, след което се дава думата за пледоария на ответника. По повод на пледоариите на ответника ищеца има право на реплика, респ. ответника на дуплика.

Устните състезания имат две задачи – 1. обсъжда се събрания доказателствен материал и 2. се прави извод какво съдебно решение трябва да бъде постановено. Всяка от страните представя модел на съдебно решение и на базата на така представени два модела съдът може да постанови своето съдебно решение. В практиката почти няма устни състезания, а същите се заменят с писмена защита.

Практиката на писмена защита нарушава принципа на равенство на страните (според проф. Стамболиев) – единият представя по-рано писмена защита, а другата страна може да обоснове своята защита въз основа на тази на другата страна.

Защитата има две части: а) По фактическата обстановка – по какви факти съществува спор, за установяване на който са събрани следните доказателствени средства; не може да се даде вяра на това или друго доказателствено средство; може да се считат за доказани следните факти, а определен факт е останал недоказан;

б) По юридическата страна на спора - правна квалификация, кои факти са от значение за това отношение, въз основа на доказаните факти материалното правоотношение съществува или не и от това в какъв смисъл следва да бъде съдебното решение.

Съгласно чл. 149, ал. 2 съдът трябва да посочи деня, в който ще обяви решението.

ІІІ. Спиране и прекратяване на делото. Спирането, възобновяването и прекратяването на делото са т.нар. отклонения в развитето на производството.

1. Спиране на делото. Съдът спира производството в условията на няколко хипотези, изчерпателно посочени в чл. 229, ал. 1 ГПК: а) по взаимно съгласие на страните – когато те са се спогодили; б) в случай на смърт на някоя от страните; в) когато е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните; г) когато в същият или в друг съд се разглежда дело, решението на което ще има значение за правилното решаване на висящото дело; д) когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването но които зависи изходът на гражданския спор; е) Когато КС е допуснал за разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон; ж) в изрично предвидени в закон случаи.

Когато спирането е на основание взаимното съгласие на страните, но заедно с една от тях, участие в делото взема и прокурор, то за спирането е необходимо и неговото съгласие. Освен това, по съгласие на страните спиране се допуска само веднъж в производството в една инстанция.

2. Възобновяване на производството. След като се отстранят пречките, предизвикали спиране на делото, съдът служебно възобновява производството. При смърт на ответника ищецът е длъжен в 6- месечен срок от съобщението да посочи неговите правоприемници и адресите им или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство или за призоваване на наследниците чрез публично обявление. Ако не стори това, делото се прекратява.

При възобновяване на делото, то започва от онова действие, при което е било спряно.

3. Прекратяване на производството. При спиране на делото по общо съгласие на страните, ако в 6-месечен срок от спирането никоя от страните не поиска възобновяване, производството се прекратява. Ако е било постановено решение, то се обезсилва. В този случай, ако ищецът предяви отново същият иск, той ще може да използва събраните доказателства за едно ново дело само, ако за тяхното повторно събиране има трудно преодолима пречка.

Въпрос 65. Усложнения(Отклонения) във връзка със страните. Другарство – понятие и видове. Особености на съдебното решение при наличието на другарство и последиците от обжалването му. Встъпване и привличане. Главно встъпване.

*(Бележка моя: Виж файла „Отклонения от типичното развитие на исковото производство”, където са разгледани и трите вида отклонения – във връзка със страните, във връзка с предмета и отклонения във връзка с производството)

Прочетена 8215 пъти Последно променена в Неделя, 20 Октомври 2013 18:36

Оставете коментар

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

FaLang translation system by Faboba