Понеделник, 21 Януари 2013 01:51

Съдебни актове. Определения и разпореждания. Обжалване на определенията и разпорежданията. Решения. Постановяване и стабилитет на съдебното решение.

Написана от
Оценете
(0 гласа)

70. Съдебни актове. Определения и разпореждания. Обжалване на определенията и разпорежданията. Решения. Постановяване и стабилитет на съдебното решение.

І. Съдебни актове (постановления).

Чрез тези актове съдът осъществява своите процесуални действия и упражнява процесуалните си правомощия. Те са израз на решаващата или разпореждащата дейност на съда. Обобщават се под термина съдебни постановления или съдебни актове и се делят на 3 групи: решения, определения и разпореждания.

Извън съдебните постановления съдът предприема и други процесуални действия (изслушва исканията и твърденията на страните, събира доказателства). Призоваванията и съобщенията целят да уведомят страната за вече извършени или предстоящи процесуални действия - обезпечават възможността тя да се подготви за защита и да я осъществи.

Съобщения. Адресат на съобщението е лицето, за което същото е предназначено: а) за лица с известен адрес, съобщението се връчва на адреса, който е посочен по делото. Когато адресатът не бъде намерен на този адрес, съобщението се връчва на настоящия му адрес, а при липса на такъв – на постоянния (чл.38 ГПК); б) на кого да се връчи съобщениетолично на адресата (чл.45 ГПК), но може и на друго лице: 1) на представител (пълномощник) (чл. 39, ал.1), когато страната е посочила лице, на което да се връчват съобщенията; 2) при недееспособна страна - на законен представител (ал. 4); 3) ако не може да се намерят тези лица: на пълнолетно лице от домашните му (живеят в едно домакинство!); на пълнолетно лице, което живее на адреса; длъжностно лице по местоработата (чл.46, ал.2); 4) за търговци и юридически лица - в канцеларията им. Може да се връчи на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме.

Неспазването на изискванията за съответния начин на връчване/призоваване води до неговата недействителност (счита се за ненастъпило и трябва да се повтори). Ако адресатът или лицата, получили съобщението не могат да подпишат - това се отбелязва. Отказът на адресата или домашните му да приемат съобщението се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя - лицето се смята за призовано.

Връчване чрез залепване на уведомление (чл.47 ГПК) – когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия. В същото се посочва, че книжата са оставени в канцеларията на съда и могат да бъдат получени от там в двуседмичен срок от залепването на уведомлението. Ако ответникът не се яви в този срок да получи книжата, съдът указва на ищеца да представи справка за неговата адресна регистрация и ако се установи, че посочения адрес не съвпада с постоянния и настощ адрес на страната, съдът разпорежда ново връчване.

Връчване чрез публично обявление – ако при завеждането на делото ответникът няма регистриран постоянен или настоящ адрес, по искане на ищеца връчването се извършва чрез публикация в неофициалния раздел на „Държавен вестник”. Ако въпреки публикацията ответникът не се яви в съда при разглеждане на делото, съдът му назначава особен представител на разноски на ищеца.

Съгласно чл.58 ГПК, призовките по делото се връчват по реда за връчване на съобщенията.

ІІ. Определения и разпореждания.

1. Определенията са постановления на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси (Ж.Ст.). Това са въпроси по допустимостта на производството и по неговото развитие.

Според проф. Яновски въпросите, които се поставят в рамките на процеса са процедурни – по тях се произнася председателят с разпореждания, и процесуални – по тях се произнася състава с определения.

Съдебните определения са актове на състава на съответния съд. С тях съдът се произнася по процесуални въпросидопустимост на иска, отлагане на делото, приемане на доказателства. За разлика от решенията: а) правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производството (имат само вътрешнопроцесуален ефект); б) не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба; в) не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна; г) поначало могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил.

2. Видове определения. Съобразно с техния предмет и въздействието им върху производството, определенията се делят на две групи: определения, които прекратяват производството и определения за движение на делото.

а) в първата група влизат определенията, които като констатират, че производството е недопустимо, му слагат край като го прекратяват. Общият белег на тази група определения е, че отричат допустимостта на исковия процес. Поради тази причина, тази група определения съдържат в себе си винаги отказ на съда да продължи производството. Чрез този отказ се стига до прекратяване на делото, което осуетява завършването му с решение. Определенията от тази група (подобно на решенията) слагат край на делото и подлежат на отделно обжалване с частна жалба, защото преграждат пътя на исковата защита, давана с решението. Чрез определенията от тази група се слага край на производството, когато то е недопустимо – т.е когато липсва право на иск или това право е ненадлежно упражнено, но така също и при допустим исков процес, който е станал недопустим – когато съдът е бил десезиран чрез оттегляне на иска, отказ от иска или чрез съдебна спогодба.

б) определения, с които съдът администрира движението (развитието) на производството. Определенията от тази група предпоставят възможността делото да се развие до нормалния му завършек с решение. От своя страна, определенията от тази група също се разделят на две подгрупи: Определения, с които съдът взема становище по допустимостта на производството, без обаче да го прекратява. Такива са определенията: 1. с които съдът дава ход на делото, след като е констатирал, че съществува право на иск и че то е надлежно упражнено; 2. определенията, с които той препраща делото на компетентния орган, понеже то е неподведомствено или неподсъдно на сезирания съд; 3. определенията, с които съдът спира делото (чл.229,ал.1,т.4 и 5) или отказва да го възобнови, защото са налице процесуални пречки, които временно осуетяват развитието на делото; Определения, които като предпоставят, че процеса е допустим, целят да организират и обезпечат бързото, икономично и законосъобразно развитие на производството към постановяване на правилно решение. Такива определения са: 1. определенията по отстраняване на съдии; 2. по участието на трети лица в процеса; 3. по съединяването на искове; 4. по допускане и събиране на доказателства и пр. Чл.229, ал.1 Съдът спира производството: 1.....; 4. когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора; 5. когато при разглеждане на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор

Постановяване на определенията. Съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество. Определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск.

Съдържание на определението - чл.254 (1) определението, с което съдът се произнася по противоречащи искания на страните, както и определението, с което се отхвърля искане, се мотивира. Исканията на страните и обстоятелствата по делото във връзка с тях се посочват в мотивите, доколкото това е необходимо. (2) когато определението се постановява в закрито заседание, то трябва да съдържа: 1. датата и мястото на постановяването му; 2. посочване на съда, имената на съдиите от съдебния състав и на страните; 3. номера на делото, по което се постановява определението; 4. какво постановява съдът; 5. в тежест на кого се възлагат разноските; 6. подлежи ли на обжалване, пред кой съд и в какъв срок; 7. подписи на съдиите.

Определяне на срок при бавност. Когато съдът не извърши своевременно определено процесуално действие, всяка от страните може във всяко положение на делото, включително и след приключване на пренията, да подаде молба за определяне на подходящ срок за извършването му. Целта на тази молба е двояка: а) да обезпечи служебното движение на делото; и б) да постигне бързина на дължимите от съда процесуални действия. Подаването й не се обвързва с никакъв срок, без да се връчват преписи на противната страна и без заплащане на държавни такси.

Молбата се подава чрез същия съд до горестоящия съд. След подаването на молбата за определяне на срок при бавност, съдът който разглежда делото има две възможности: а) да изпрати незабавно молбата до горестоящия съд, заедно със своето становище по нея; б) да извърши незабавно всички действия, посочени в молбата и да съобщи за това на страната. При тази хипотеза, молбата се смята за оттеглена и не се изпраща до горестоящия съд. Ако обаче в едноседмичен срок от получаване на съобщението за изпълнените процесуални действия, страната заяви, че продължава да поддържа молбата – тя се изпраща за разглеждане на горестоящия съд. В горестоящия съд, молбата за определяне на срок се разглежда от съдия на този съд в едноседмичен срок от постъпването й. Ако съдът установи необосновано забавяне, определя срок за извършване на действието. В противен случай съдът отхвърля молбата с определение, което не подлежи на обжалванеJJJ

3. Разпорежданията са актове, които се постановяват от председателя на състава. Чрез тях, председателя на състава (или натоварен от него съдия) се произнася по процедурни въпроси (да се остави без движение нередовна искова молба и тя да се върне, ако не бъде поправена / чл.129 ГПК/; разпореждане за изпращане препис от ИМ на ответника /чл.131 ГПК/; да се насрочи заседание; да се връчат книжа по делото; с разпореждания се ръководи и заседанието на съда /чл.141 ГПК/. Съдът се произнася по главния въпрос с разпореждане само при издаване на изпълнителен лист по чл. 404, т.1 и 2 ГПК (чл. 405, ал. 2 ГПК).

ІІІ. Обжалване на определенията и разпорежданията.

Определенията и разпорежданията по принцип не подлежат на самостоятелно обжалване. Причината за това е в обстоятелството, че ако всеки акт на съда подлежи на обжалване – процесът ще стане безкраен във времето. По изключение някои определения и разпореждания подлежат на обжалване пред висшестоящия съд с частна жалба. По принцип подлежат на обжалване онези определения и разпореждания, които преграждат по-нататъшното развитие на производството – чл. 274,ал.1, т.1, чл.279 ГПК. Терминологично е важно, че се използва думата “прегражда” – такива са определенията, с които съда приема, че производството не му е подведомствено или определение по чл. 229 ГПК за спиране на производството – те не спират, а преграждат пътя на производството.

Освен тях се обжалват определения и разпореждания в изрично посочените от закона случаи, когато могат да засегнат процесуални права на страните, напр. определението, с което се приема делото за разглеждане.

Останалите определения, които не подлежат на обжалване също може да са порочни, но защитата срещу тях става по пътя на обжалване на съдебното решение, т.е. на крайния акт.

1. Обжалване с частна жалба. Срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби при две хипотези: а) когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото; и б) в случаите, изрично посочени в закона (ГПК).

Когато определенията, които подлежат на обжалване, са постановени от въззивна инстанция, те подлежат на обжалване с частна жалба пред ВКС. Определенията, които са постановени от състав на ВКС и подлежат на обжалване, се обжалват пред друг състав на същия съд (ВКС).

На касационно обжалване пред ВКС, с частна жалба подлежат: 1. определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по- нататъшното развитие на делото; и 2. определения, с които се дава разрешение по същество на други производства, или се прегражда тяхното развитие.

Не подлежат на касационно обжалване определенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв.

Частните жалби се подават в едноседмичен срок от съобщаване на определението. Специфична особеност относно срока на обжалване е, че ако се обжалва определение, постановено в съдебно заседание, за страната, която е присъствала, този срок тече от деня на заседанието. Срокът за въззивното обжалване се прекъсва с подаването на молба за правна помощ и не тече, докато молбата се разглежда. От влизането в сила на решението за отхвърляне на молбата за правна помощ, започва да тече нов срок, а в случаите на уважаването й новият срок започва да тече с връчването на първоинстанционното решение на назначения служебен адвокат. Подаването на следваща молба за правна помощ не спира и не прекъсва вече срока за въззивно обжалване.

2. Частната жалба трябва да съдържа: а) името и адреда на страната, която я подава; б) означение на обжалваното определение; в) указание в какво се състои порочността на решението; г) в какво се състои искането; д) новооткритите и новонастъпилите факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаване на делото от въззивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти; е) новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи; ж) подпис на жалбоподателя.

Приложения към частната жалба: 1. преписи от нея и от приложенията й според броя на лицата, които участват в делото като насрещна страна; 2. пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник; 3. новите писмени доказателства, посочени в жалбата; 4. документ за внесена такса.

След като приеме частната жалба, съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията на другата страна, която в едноседмичен срок от получаването им може да подаде отговор на жалбата. След изтичане на този срок, делото заедно с жалбите и отговорите се изпраща на горестоящия съд. Съдът прилага и препис от обжалваното определение.

3. Разглеждане и решаване на частната жалба. Частните жалби се разглеждат в закрито заседание. Съдът, ако прецени за необходимо, може да разглежда жалбата и в открито заседание. Ако отмени обжалваното определение, съдът сам решава въпроса по жалбата. Той може да събира и доказателства, ако прецени това за необходимо. Постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд.

ІV. Решения.

1. Същност на решението. Решението е акт на съда, с който той се произнася по съществото на поставения пред него въпрос. С него се приключва една или друга фаза от исковото производство, като съдът дава отговор на въпроса, с който е сезиран. С него делото приключва. Следва да се прави разлика между прекратяване и приключване. Делото може да бъде прекратено с определение, когато не се стига до разрешаване на спора по същество и това са т.нар. прекратителни определения.

За да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва преди всичко да разреши спора, като издири действителното правно положение. Преди да бъде заповед, Р е акт на правно познание, то трябва да прогласи на чия страна е правото. Затова спрямо спорно­то материално право Р е правоустановяващо (декларативно). Р ни каз­ва дали спорното право съществува, или не съществува.

За разлика от прекратяването, завършването е такъв край на съответната фаза, при който се завършва производството (Ж.Ст.: тъй като съдът решава задачата си - да даде защита, решението завършва исковото производство - формален и вторичен белег, който следва от това, че с решението се взема становище по спора).

Съдебното решение (Р) е държавен правосъден акт, т. е. едностран­но, властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, ка­то установява какво е действителното правно положение между споре­щите и ги задължава да се съобразяват с него. Р има две страни: едната правоустановяваща (декларативна); дру­гата правосъздаваща (императивна).

Р обаче е не само акт на правно познание, отразяващ съществуващото независимо от него материалноправно положение, то е и акт на държавноправна воля. Защитата се състои в налагане на санкция. Затова Р включва в себе си заповед да се преустанови правният спор и да се въз­приеме занапред поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите. От тая заповед като власт­нически акт произтича силата на пресъдено нещо като правна последи­ца, присъща на всяко Р. От гледна точка на нея и на другите свои последици Р не е декларативен, а е един правопораждащ юридически акт, източник на нови държавноправни последици (сила на пресъдено нещо; изпълнителна сила), а при конститутивните Р - и на нови граж­дански последици.

2. Видове решения. Според въпроса, по който съдът се произнася: а) Произнасяне по материалноправния спор, с който е сезиран; б) Има решения, с които съдът се произнася по процесуални въпроси. Това са например решенията, с които съдът се произнася по въззивна жалба и връща делото. За това не е правилно да се каже, че с решения съдът се произнася по същество, тъй като това са само едната група решения. Когато въззивната инстанция е сезирана с искането да се обезсили решение на първоинстанционния съд като процесуално недопустимо, ако въззивния съд не уважи жалбата решението ще е по процедурата.

Решенията се делят оше и на: Крайни съдебни решения – онези съдебни решения, които биха могли да имат сила на пресъдено нещо, евентуално изпълнителна сила и конститутивно действие, т.е. ако не се обжалват те ще породят такова действие; Решения с “попътен” характер – това са решения, които никога няма да получат последиците на силата на пресъдено нещо. Нормално е тези решения да не подлежат на обжалване, напр., когато се обжалва решение на въззивна инстанция и касационната инстанция постанови, че то е неправилно и върне делото за ново разглеждане във въззивна инстанция. Това решение не е окончателно и никога не може да стане. Същата е хипотезата, когато решение на първата инстанция се обжалва пред въззивната и въззивната постанови решение, с което обезсилва решението на първата инстанция като недопустимо и връща делото пак в първа. То няма да бъде окончателно, защото след него предстои друго решение на първа инстанция. Тези решения за разлика от другите не решават правния спор по същество, защото след тях следват други решения, които подлежат на обжалване.

По своето съдържание и последици Р биват:

а) Р, които уважават, и Р, които отхвърлят иска. Първите дават защита на ищеца, а вторите - на ответника. Това разграничение е от значение за отговорността за съдебните разноски.

б) Р, които потвърждават съществуването на спорното право, и Р, които отричат съществуването на спорното право. Р, които отричат спорното право, са само установителни и се ползват само със сила на пресъдено нещо. Р, които потвържда­ват съществуването на спорното право, могат да бъдат освен установителни, още и осъдителни или конститутивни.

в) Установителни са тези Р, чието съдържание се изчерпва в устано­вяване, че спорното право съществува или не съществува. Те се ползват със сила на пресъдено нещо, но не и с изпълнителна сила или с конститутивно действие. С такива решения завършват делата, образувани по установителни искове, както и делата, образувани по осъдителни или конститутивни искове, когато искът бъде отхвърлен като неоснователен.

г) Осъдителни са Р, които уважават осъдителни искове. Освен потвърждаване на спорното притезание те допускат и принудителното му осъществяване, като осъждат ответника да го претърпи. Тези Р пораж­дат освен сила на пресъдено нещо още и изпълнителна сила.

д) Конститутивни са Р, които уважават конститутивни искове. Освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсената въз основа на него промяна в гражданските правоотношения. Тези Р пораждат освен сила на пресъдено нещо още и т. нар. конститутивно действие.

V. Постановяване и стабилитет на съдебно решение.

1. Постановяване на решението. Решението (Р) е последният акт на исковото производство, с който то завършва. То предпоставя, че всички предхождащи го процесуални действия са вече предприети. Р се основава на процесуалните действия по разглеждане на дело­то. Затова с оглед на изискването за непосредственост Р трябва да бъде постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, на което е било завършено разглеждането на делото (чл. 235, ал.1). Чл.235 (1) решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото.

Р ще бъде опорочено, ако бъде постановено от друг състав. Нищожно е съдебното решение, когато в състава на съда, произнесъл решението, участва съдия, който при произнасянето не е член на съда, макар че той е бил такъв при последното съдебно заседание.

За да постанови Р съдът се оттегля на съвещание. То трябва да бъ­де тайно – никой друг освен членовете на решаващия със­тав не може да присъства на съвещанието или да вземе участие в него. Р трябва да изразява волята на съда, неповлияна от другиго. Неповлияно трябва да бъде и становището на всеки от членовете на решаващия със­тав. Затова съвещанието трябва да започне със становището по делото на най-младшия от членовете на състава. Никой от членовете на състава не може да се въздържи да взе­ме становище по решаване на делото. За да се постанови Р нужно е да съвпаднат становищата на мнозинството от членовете на решаващия състав. Несъгласният с мнозинството член на състава може да изрази становището си отделно като свое особено мне­ние, но е длъжен да подпише Р (чл. 236, ал. 3), защото то изразява воля­та на съдебния орган като цяло, а не волята на отделни негови членове. Чл.236 (3) Решението се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му. Когато някой от съдиите не може да го подпише, председателят или старшият съдия отбелязва върху решението причините за това.

Стигне ли до окончателни фактически констатации, съдът пристъпва към последния етап на съвещанията: подвеждане на установеното фактическо положение под правната норма, за да изведе заключение­то относно съществуването или несъществуването на спорното право. Този извод съдът постига чрез силогизъм, на който голямата пред­поставка е правната норма, а малката - установеното фактическо положение (съществуване или несъществуване на правнорелевантния факт). Чл.235 (2) Съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. (3) Съдът взема предвид и фактите, настъпили след предевяване на иска, които са от значение за спорното право.

Съдът постановява Р, заедно с мотивите към него в писмена форма. Тя е условие за дейст­вителност на Р (чл.235, ал.4). Чл.235 (4) Решението заедно с мотивите към него се изготвя в писмена форма.

За да се конкретизира като изявление на определен съд по определено дело, Р трябва да има съдържанието, посочено в чл. 236, ал. 1. Към решението си съдът излага и мотиви. Чл. 236, (1) Решението трябва да съдържа: 1. Датата и мястото на постановяването му; 2. Посочване на съда, имената на съдиите, на секретаря и на прокурора, когато той е взел участие в делото; 3. Номера на делото, по което е постановено решението; 4. Имената, съответно наименованието и адреса на страните; 5. Какво постановява съдът по съществото на спора; 6. В тежест на кого се възлагат разноските; 7. Подлежи ли решението на обжалване, пред кой съд и в какъв срок. (2) Към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценка на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Мо­тивите са писмени съображения на съда, обосноваващи Р. Те обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той е стигнал до Р. Затова, макар и кратки, мотивите трябва да бъдат ясни и пълни. Съдът трябва да изложи в мотивите защо дава вяра на едни, а отхвърля други доказателства, като обсъди всяко доказателство. Общата фраза, че Р е основано на съвкупната преценка на събрани­те доказателства, както и декларацията, че дадено положение се приема за установено, е всъщност липса на мотиви. Мотивите обаче не са част от Р, макар и да са материализирани заедно с него в един и същи документ - писмения акт на Р (срв. чл. 235, ал.4 и 236,ал 2, които рязко отделят Р от мотивите към него). Поради това, че мотивите не са част от Р тяхното неподписване от всички съдии не опорочава Р. Достатъчно е те да бъдат подписани от председателя на състава.

Макар и да е подписано, Р е все още незавършено, докато не бъ­де обявено. Чрез обявяването на Р съдът изразява външно своята воля, която вече не може да измени или отмени (чл. 246). Съдът е длъжен да обяви решението заедно с мотивите най-късно в едномесечен срок след заседанието, в което е приключило разглеждане­то на делото (чл. 235, ал.5).

Съдебното решение трябва да бъде обявено в едномесечен срок – чл. 235, ал. 5 ГПК. Сроковете за съда са инструктивни. Чл. 235 (5) Съдът обявява решението си с мотивите най- късно в едномесечен срок след заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Решението се обявява в регистъра на съдебните решения, който е публичен и всеки има право на свободен достъп до него.

2. Стабилитет на решението. Стабилитетът на решението се състои: а) в неговата неизменимост от съда, който го е постановил; б) в неговата необжалваемост пред въззивния съд; в) в неговата необжалваемост пред ВКС; 4) в неговата неотменимост чрез отмяната по чл. 303 и чл. 304. Стабилитетът на Р не настъпва отведнъж във всички негови проявни форми. Р се стабилизи­ра последователно. Първо настъпва неизменимостта на Р, след това необжалваемостта на Р пред въззивния съд, после неговата необжалваемост пред ВКС и най-после неговата неотменимост. Стабилизирането на Р е от значение за неговите правни последици. По правило те предпоставят, че Р е неизменимо и необжалваемо по реда на касацията (чл. 296). От друга страна, настъпилите правни последици отпадат, и то с об­ратна сила, ако Р бъде отменено чрез отмяната по реда на чл. 303 – окончателното стабилизиране на правните последици на Р настъпва с неговата собствена окончателна стабилизация, т. е. когато то стане неот­менимо.

Неизменимостта или неоттегляемостта на Р е забрана да се отменя или изменя Р от съда, който го е постановил. Тая забрана влиза в сила от деня на обявяването на Р. Докато не е обявено, Р, даже и да е подписано, може да бъде за­менено с друго. Логическото основание за неизменимостта на Р е из­черпването на правосъдната власт на съда по делото, след като той е постановил Р. Правнополитическото оправдание на неизменимостта е опасността за доверието в правосъдието и за стабилитета на съдебните актове, която би се създала, ако съдът би могъл сам по всяко време да изменя или отменя собствените си Р. За­това неизменимостта на Р важи без ограничение във времето. Р е неизменимо и преди да е влязло в сила, и след като е влязло в сила. То е не­изменимо както по почин на страната, така и по почин на съда. Ако съдът въпреки неизменимостта на Р го измени или отмени, неговият акт ще бъде нищожен. Нищожен ще бъде и новият акт, който съдът би постановил вместо предишното Р

От деня на обявяването на Р на първоинстанционния съд се туря край на първоинстанционното производство, десезира съда с делото и пораж­да право на обжалване. Но докато е още обжалваемо, първоинстанцион­ното решение не поражда присъщите на съдебния акт правни последици. За да влезе в сила, т. е. за да породи тези последици, Р трябва да стане необжалваемо. Затова влизането в сила на Р съвпада по време с момента, от който насетне настъпва необжалваемостта на Р Този момент не е еднакъв. Според чл. 296 ГПК Р става необжалваемо и влиза в сила: а) от деня, когато е постановено, ако не подлежи на обжалване пред ВКС. Не подлежат на обжалване въззивните решения на окръжните съ­дилища по делата посочени в чл. 280, ал 2 ГПК; б) от деня, когато е изтекъл срокът за обжалване на обжалваемо Р, без в този срок да е била подадена жалба. Това е денят, който следва последния ден на срока за обжалване. Възможността да се иска възоб­новяване на срока не пречи Р да стане необжалваемо, допуснатото възобновяване ще направи Р отново обжалваемо; в) от деня, когато е станал необжалваем актът, с който жалбата срещу Р е била върната като дефектна от първоинстанционния съд или пък с който въззивното или касационното производство е било прек­ратено поради отказ от обжалване, поради оттегляне на жалбата или по­ради нейната недопустимост. В тези случаи решението влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с ко­ето делото е било прекратено; г) от деня, когато е постановено решение, с което касационната жалба срещу Р е била оставена без последствие като неоснова­телна (чл. 296, т.3 ГПК).

Във всички тия случаи, без б.”а”, необжалваемостта на Р предпос­тавя, че след Р са настъпили други факти (изтичане на срок, връщане на жалбата и т. н.). Тези факти се напластяват към Р и заедно с него обра­зуват фактическия състав на необжалваемото Р. Те пораждат необжалва­емостта. Тя се състои в неотменимостта на Р от въззивния съд или от ВКС. Необжалваемостта придава на Р качеството на окончателност, туря край на висящия процес и е условие да се породят правните после­дици на Р. Необжалваемостта на Р обаче е не само условие, за да възникнат прав­ните последици на Р, тя същевременно стабилизира тези последици, до­колкото лишава висшестоящия съд от възможността да ги заличи, като отмени или обезсили Р което ги поражда.

Редовното, безпорочно Р (валидно, допустимо и правилно), след като стане необжалваемо, е неотменимо. Не са обаче неотменими по­рочните Р, макар и да са станали необжалваеми. Те могат да бъдат отменени чрез отмяната на влезли в сила решения по чл. 303 и чл. 304 ГПК. Има обаче Р, спрямо които тия средства са неприложими (чл. 303, ал. 2 и чл. 299, ал. 3). Същевременно, след като изтекат предвидените от закона срокове, отмяната на Р, даже и да е порочно, не може да бъде постигната. В такива случаи Р е неотменимо и чрез отмяната по чл. 303. Винаги може да се прогласи обаче чрез иск нищожността на Р.

Неизменимостта, необжалваемостта и неотменимостта на Р не са негови правни последици. Те са негови качества или състояния, които то получава при необжалваемостта или неотменимостта въз основа на други факти, настъпили след Р Неоправдано е поради това да се окачествя­ва особено необжалваемостта като формална правна или законна сила на Р.

Въпрос 71. Правни последици на съдебното решение. Сила на пресъдено нещо. Зачитане. Конститутивно действие. Изпълнителна сила.

1. Сила на пресъдено нещо. Между правните последици на решението силата на пресъдено не­що (СПН), наричана още „законна сила" или „материална законна си­ла”, заема централно място. Със СПН се ползва всяко необжалваемо ре­шение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита-санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права.

Призована да защити правото, засегнато от правния спор, като възстанови нормалното му функциониране, СПН в нашия граждански процес не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалноправните отношения на спорещите, нито като явление, от­къснато от тия отношения и затворено само в рамките на процеса. Същността на СПН може да бъде разбрана, като се изхожда от защитната функция на процеса спрямо материалното право, засегна­то от правния спор.

За да отговори на тази защитна функция, СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преуста­новят правния спор. Никоя от тях не може занапред да оспорва правил­ността на съдебно установеното освен чрез отмяната по чл. 303 ГПК. Задъл­жението за неоспорване се отнася до всеки елемент на съдебно устано­веното или отреченото право, вкл. до правната му квалификация и до неговия размер. Той не може да бъде оспорван даже от страната, чието правно твърдение е потвърдено - тя не може да дири повече от съдеб­но признатото. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното правно положение качеството на „пресъдено нещо", т. е. на определеност и безспор­ност. Правоотношението, придобило качеството на „пресъдено нещо", не може да бъде вече предмет на правнорелевантен спор. Относно него съдебен процес е недопустим. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава състояние на правна определеност и безспорност, се нарича правоустановяващо действие.

Според това, дали съдът е потвърдил, или отрекъл съществуването на спорното пра­во, СПН действа правопотвърждаващо или правоотричащо.

Съдебно установеното правно положение, придобило печата на „пресъдено нещо", става занапред годна основа за съгласувано поведе­ние на страните по делото. Това съгласувано поведение СПН цели да постигне чрез регулиращото свое действие. Регулиращото действие на СПН овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно с ус­тановеното от съда правно положение Същевременно то задължава друга­та страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неосновател­но, да се съобразява с установеното от съда правно положение. Регулиращото действие не трябва да се смесва с изпълнителната сила. Тя се състои в правото да се иска принудително изпълнение и е присъща само на осъ­дителните решения, докато регулиращото действие е присъщо на всички решения в качеството им на заповед да се възприеме за­напред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно положение. Голямото значение на регули­ращото действие на СПН се състои в това, че то е нов, допълнителен стимул за законосъобразно, правомерно поведение наред с правната норма, наред с породеното въз основа на нея и уредено от нея матери­ално правоотношение.

Като необходима последица от правоустановяващото действие за СПН се явява последната нейна съставка непререшаемостта на разрешения спор (чл. 299). Понеже са длъжни да не оспорват „пресъденото нещо", и двете страни изгубват относно правото, предмет на СПН, своето право на иск. СПН погасява това право. Затова тя се явява като отрицателна процесуална предпоставка, т. е. като пречка за повторен процес между същите страни относно съ­щия спор . Тъй като за тази пречка съдът трябва да следи слу­жебно (чл. 299), тя е абсолютна отрицателна предпоставка. От същността на СПН следва нейното защитно въздействие спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

Когато решението в съответствие с действителното правно положение потвърждава съществуването на спорното право, СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо.

Когато решението в съответствие с действителното правно положение отрича съществуването на неоснователно претендирано право, СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашени от нея - правопредпазващо.

По всяко дело, независимо от неговия изход, СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава, и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът отрича. СПН ще действа като защита в полза на ище­ца и като санкция спрямо ответника, когато предявеният иск е уважен. Тя ще действа като защита на ответника и като санкция спрямо ищеца, когато искът бъде отхвърлен.

2. Зачитане на силата на пресъдено нещо.  В много случаи граждански правоотношения са въздигнати от за­кона в елемент от фактическия състав на други граждански правоотно­шения; на финансови или административни правоотношения (данък върху наследството предпоставя, че облаганото лице е наследник); на престъпления. В тия случаи съответното гражданско правоотношение обуславя друго гражданско, финансово, административно или наказателноправно отношение, явява се преюдициалт спрямо него. Проблемът за зачитане на СПН възниква, когато се питаме какво е нейното значение, когато съд или друг държавен орган е призован да се произнесе по съществуването на обусловеното граждан­ско, административно, финансово или наказателно отношение. Според чл. 297 влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за съда, постановил решението, и за всички други съдилища, учреждения и общини в Република България. Зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган (съд или друг орган) да възприеме като свое скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като се откаже от всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отговора на въпрос, с който държавният орган е сезиран. Единствената преценка, на която има право държавният орган с оглед на зачитането на СПН, това е прецен­ката, дали е вече възникнала СПН, валидно ли е възникнала и още ли важи, или е вече отменена. От друга страна, понеже СПН важи в опре­делени обективни и субективни предели, нейното зачитане винаги пред­поставя, че е налице пълно тъждество (обективно и субективно) между предмета и адресатите на СПН, от една страна, и преюдициалното пра­воотношение, обуславящо съответния държавен акт, от друга страна.

Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които му са възложени (искови, обезпечителни, охранителни). Едностранният характер на охранителните производства и важимостта на охранителния акт спрямо всички налагат обаче тази особеност, че по тях съдът е длъжен да зачете СПН, само когато с нея се отрича съществу­ването на гражданското правоотношение, обуславящо охранителния акт, но не и когато със СПН е потвърдено съществуването на това пра­воотношение. С оглед на зачитането на СПН съдът е длъжен да спре ох­ранителното производство, ако е висящ исков процес по преюдициално за него правоотношение (чл. 536).

Административните органи ще зачетат СПН, когато например трябва да се плати сума, дължима за отчужден имот; тя трябва да се плати на това лице, за което при спор е установено със СПН, че е било собственик на отчуждения имот; при сключване на брак длъжностното лице трябва да зачете СПН, като откаже да сключи брака, когато със СПН е установе­но, че едно от встъпващите в брак лица се намира в брачна връзка с дру­го лице; данъчният орган ще зачете СПН при данъчно облагане, като се съобрази със СПН, признаваща или отричаща гражданско правоотно­шение, преюдициално за данъчното облагане.

По наказа­телни дела СПН ще следва да бъде зачетена всякога, когато има за предмет граждански правоотношения, обуславящи наказателна отго­ворност (арг. чл. 297). А от друга страна, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца (чл.300)

3. Обективни предели на силата на пресъдено нещо. Под обективни предели на СПН се разбира предметът, за който СПН важи, т. е. това, което придобива качеството на „пресъдено нещо”. Това е спорът, който не може да се пререшава и „прeсъденото нещо”, с което страните по делото трябва да съобразяват занапред свое­то поведение. Този предмет е материалното право, по което съдът се е произнесъл с решението, като го е потвърдил или отрекъл.

Ако съдът спази изискването за пълно съвпадане между предмета на делото и предмета на решението, предметът на СПН ще съвпадне с предмета на делото, т. е. със спорното материално право, претенди­рано или отричано от ищеца и въведено чрез иска като предмет на де­лото. При несъвпадане между предмета на делото и предмета на решението (непълно решение, недопустимо служебно заменяване от съда на предмета на делото с друг предмет) СПН се фор­мира само по предмета, по който съдът се е произнесъл. СПН обаче не се формира относно тази част от иска, по която съдът е пропуснал да се произнесе или пък относно предявения иск, чийто предмет съдът е служебно заменил с друг. Както се вижда, при непълно решение или при нарушаване на диспозитивното начало ищецът може да се бра­ни не само като иска допълнително решение или пък като атакува недо­пустимото решение, но и като предяви отново иск. При непълно реше­ние този иск ще се отнася до частта от спорното право, по която съдът не се е произнесъл, а при недопустимо заменяване на предмета на дело­то това ще бъде същият иск, който е бил по-рано предявен и по който съдът не се е произнесъл. И в двата случая правният спор (било отчас­ти, било изцяло) е останал нерешен.

Изводът е, че в нормалния случай, когато предметът на решението съвпада с предмета на делото, със СПН се установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричаното от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират (юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество). Законът въздига с чл. 298 в предмет на СПН само спорното право. Чл. 298(1) Решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание.

Ползват ли се в нашето право със СПН мотивите към решението? Според чл. 236,ал.1,т.5 констатацията на съда относно спорното право трябва да се съдържа в решението (Решението трябва да съдържа какво постановява съдът по съществото на спора). То е източник на СПН и очертава нейния предмет. Понякога обаче част от необходимото съдър­жание на решението, а именно индивидуализацията на спорното право, се пренася погрешно в мотивите. Няма съмнение, че в такъв случай от тях ще трябва да се почерпят необходимите данни, за да се очертае точ­но и пълно спорното право, а с това и предметът на СПН. Но в мотивите се съдържат и много други констатации на съда, кои­то са стъпала към решението. Не се смятат нито призна­ти, нито отречени със СПН: доказателствените, правнорелевантните фак­ти и преюдициалните правоотношения. По други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на ус­тановяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено не­що.

Когато ищецът предявява с иска не цялото спорно право, а са­мо част от него (т. нар. частичен иск), със СПН се уста­новява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви нов иск. По него ищецът не може да се позове на СПН на решението, с което частичният иск е уважен. За раз­ликата вземането може да не съществува. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичния иск, със СПН се отрича цялото право.

Когато искът не е бил предявен като частичен, признатият от съда размер е пределът, който пресича възможността на ищеца да търси присъждане на повече с нов иск под предлог, че погрешно е посочил размера на своето право с първоначално предявения иск. СПН обхваща и размера на спорното право и е пречка да се пререшава спорът по то­зи въпрос.

При конститутивен иск СПН обхваща само спорното потестативно право, но не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение. То може да бъде предмет на спор и на нов процес, ако се оспорва валидността на решението, съдържанието или изпълнението на неговите граждански последици.

СПН има определена важимост във времето, която се съпоставя с важимостта във времето на субективното право, до което тя се отнася:

а) Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не съществува, това е денят, когато са приклю­чени устните състезания, след които решението е влязло в сила, т. е. след които е възникнала СПН. Този момент следва от чл. 235, ал. 3 Съдът взема предвид и фактите, настъпили след предевяване на иска, които са от значение за спорното право;

б) Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникна­ли преди този момент. Всеки опит да се отрича съществуването на правото въз основа на такива факти, ще означава подновяване на вече разрешения спор. То е недопустимо, понеже налага пререшаване на спора. В пресичането на възможността за подобно оспорване се състои т. нар. преклудиращо действие на СПН.

в) Докато оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си възражения, претендиращият правото не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с които може да обоснове претендираното право, или всички конкуриращи притезания, с помощта на които може да получи същата престация. Непредявените основания или притезания не се преклудират. СПН, с която е бил отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на новото основание или относно друго от конкуриращите притезания. Например след отхвърляне на иск за собственост въз основа на покупка може да се предяви иск за собственост на същата вещ въз основа на давност. Обаче ответникът по отрицателен установителен иск трябва да изчерпи във вися­щия процес всички основания на претеядираното от него право, защото с предявения иск ищецът изобщо отрича това право.

г) СПН установява не само, че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в мина­лото от деня на неговото възникване. Когато решението отрича съ­ществуването на правото, със СПН се установява или че то никога не е съществувало, или че е престанало да съществува от деня на съответно­то правопогасяващо или правоунищожаващо основание.

д) СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Тя не вкаменява правоотноше­нията в това положение, в което те са се намирали в деня, когато реше­нието е влязло в сила. Съдебно признатото право може да се погаси. Съдебно отреченото право може да възникне. Тази промяна настъпва след възникване на СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор дали съдебно установе­ното право е погасено, респ. дали съдебно отреченото право е породе­но, тоя спор може да бъде предявен с нов иск, срещу който не може да се предяви отвод за пресъдено нещо, черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено. Защото новото установяване, което с новия иск се търси, се отнася до друг, следващ период от живота на правото, а не до този предходен период, за който важи СПН.

4. Субективни предели на силата на пресъдено нещо. Субективните предели на силата на пресъдено нещо (СПН) очертават кръга на лицата, които са длъжни да съобразят своето поведение с установе­ното от съда правно положение. Тези лица са обвързани от СПН, спрямо тях тя важи, те са нейни адресати. Кръгът на тези лица не е неограничен. СПН не важи спрямо всички. Нещо повече, по правило тя важи само между страните по делото (чл. 298, ал. 1). Това ограничение е справедливо, тъй като само страните са имали възможност да въздействат със своите процесуални усилия върху съдър­жанието на решението, а не и третите лица. Решението може да е непра­вилно, нещо повече - то може да е плод на симулиран процес. Ако подчи­ним третите лица на СПН на такова решение, ще ги злепоставим неоправдано, ще възнаградим организаторите на симулирания процес и ще насърчим воденето на симулативни дела.

Под страни законът (чл. 298, ал.1) разбира противопоставените субекти на процесуалното правоотношение: ищеца и ответника. Няма значе­ние дали страната е главна, контролираща или подпомагаща.

а И подпомагащата страна е обвързана спрямо противната страна от СПН (чл. 223, ал. 1 Постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице и насрещната страна.). Без значение е дали страната брани по делото свое или чуждо право. Процесуалният субституент като страна е така обвързан от СПН както страната, която брани свое право. Адресатите на СПН не трябва да се смесват със субектите на правоотноше­нието, предмет на СПН. Конкуриращият взискател по чл. 359 не участва в правоотноше­нието, което оспорва (вземането на привидния взискател), но е адресат на СПН. Същото важи за наследниците, които продължават предявения от наследодателя брачен иск (чл; 102 СК), както и за страните по установителни искове, които имат интерес да устано­вят съществуването или несъществуването на чужди правоотношения.

бСПН важи между противопоставените страни, но не и между лицата, които заед­но стоят на едната страна на процесуалното правоотношение. Затова тя не важи между другарите (няколко ищци или няколко ответници); между контролираната и контролиращата страна; между процесуалния субституент и лицето, чието пра­во той е предявил; между подпомагана и подпомагаща страна. Между тези лица важи обвързващата сила на мотивите към решението (чл.223, ал. 2 Това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла. То не може да го оспорва под предлог, че страната зле е водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства).

в) Всички лица, които не са имали качеството на страна по делото (независимо от какъв вид), са трети лица, макар и да са били по делото представители на страната, свидетели или вещи лица. Спрямо тях СПН не важи. Затова те могат да предявят иск за правото, което СПН е би­ло признато в полза на една от страните (арг. чл. 225,ал.1), че съдеб­но признатото право изобщо не съществува (чл. 464,ал.1), както и че съдебно отреченото право съществува. Спрямо третите лица СПН не действа даже като оборима презумпция за съответствие между съдебно признатото и действителното правно положение .

5. СПН върху трети лица. В редица случаи обаче законът разпростира СПН и спрямо тре­ти лица. Тогава те стават адресати на СПН и се намират в същото по­ложение, в което се намира страната, относно която важи основанието, обуславящо разпростирането на СПН. Общо за всички случаи трябва да се подчертае, че разпростиране­то на СПН запазва, укрепва й разширява нейния полезен ефект. Създа­деният от СПН сектор на правен мир се разширява и стабилността на съдебно потвърденото правно положение се укрепва. С оглед на тези полезни последици законът разпростира СПН и спрямо трети лица, ко­гато това е оправдано.

То е оправдано преди всичко спрямо универсалните и частните правоприемници на страната, обвързана от СПН. Тях законът равнопоставя на самата страна (чл. 298, ал. 2 и 3). Тяхната обвързаност от СПН е абсолютно не­обходима. Иначе след смъртта на страната или след като тя прехвърли правото, спорът би могъл да бъде отново възобновен, така че воденият процес ще се окаже обезсмислен.

а) Важимостта на СПН спрямо правоприемника предпоставя, че правоприемството е настъпило, след като СПН е възникнала спрямо праводателя по дело, по което той е бил легитимиран. Защото правното основание на важимостта на СПН спрямо правоприемника е процесуалната легитимация на неговия праводател по делото, от което е възникнала СПН. 3атова правоприемникът не е обвързан от СПН по дело, което е било водено от или срещу праводателя относно прехвърленото право след правоприемството. Когато правопрнемството е настъпило в течение на висящия процес и правоприемникът е заместил праводателя си, той става страна и е обвързан от СПН в това си качество, а не като правоприемник.

б) Важимостта на СПН спрямо наследника предпоставя, че той е приел наследството било направо, било под опис. Тя предпоставя също тъждество на делата.

в) СПН спрямо частния правоприемник важи независимо от фактическия състав, обуславящ правоприемството (правна сделка, публична продан, административен акт), както и независимо от вида на правоприемството (транслативно, конститутивно или реститутивно). Тя предпоставя обективно тъждество между делото, водено от или сре­щу праводателя, и делото, водено от или срещу правоприемника. Тя не важи във вът­решните отношения между праводателя и правоприемника.

г) СПН важи както при приемство на права, така и при приемство на задължения. При универсално приемство това е несъмнено (арг. чл.429, ал. 2) Същото обаче важи и при частно приемство. Затова поемателят на дълг, установен или отречен със СПН, е обвързан, респ. мо­же да се позове на СПН.

Кредиторът не е правоприемник на длъжника, но спрямо не­го важи СПН, с която е признато или отречено, че определено имущест­вено право принадлежи на длъжника, защото правото на кредитора да се удовлетвори (чл. 133 ЗЗД) е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението към имуществото на длъжника. Само при условията и по реда на чл. 135 ЗЗД кредиторът може да се освободи от тази обвързаност и да установи, че дадено имуществено право принадлежи на длъжни­ка, макар че по предходен процес между длъжника и трето лице това, е било отречено. Понеже запорът и възбраната ограничават процесуалната легитимация на длъж­ника по дела относно запорираното или възбраненото право, то ако в такова дело не е взел участие като страна взискателят, той не ще бъде обвързан от СПН (арг. чл. 440,ал.1). Правото на кредитора да се удовлетвори не зависи от наличността на други вземания срещу неговия длъжник. Затова кредиторът не е обвързан от СПН, с която те­зи вземания са признати (арг. чл. 464,ал.1).

Отговорността на поръчителя предпоставя, че главното задъл­жение съществува (чл. 138,139 и 142 ЗЗД). Ето защо, ако със СПН е би­ло отречено съществуването на главното задължение по дело, водено между кредитора и длъжника, поръчителят може да се позове на СПН, ако кредиторът потърси неговата отговорност. Но кредиторът не може да противопостави на поръчителя СПН, с която главното задъл­жение е било установено (чл. 142 ЗЗД). Казаното важи и за положението на трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека за чужд дълг, както и за лицето, което според чл. 49 ЗЗД отговаря за причинено от друго лице непозволено увреждане .

Гражданското състояние на едно лице е противопоставим на всички. Лицето А е син на Б спрямо всички, а не само спрямо опреде­лени лица. Затова чл. 298, ал. 3 постановява, че „Решението, постановено по искове за гражданско състояние, включително по брачни искове, има действие по отношение на всички". Искове за гражданско състояние са: исковете за установяване и оспорване на произход, исковете, за отменяне на осиновяване или за установяване на неговата недействителност и брачните искове. СПН по тези искове важи спрямо всички, като обхваща както лицата, легитимирани да предявят тия искове, така и лицата, които не са легитимирани да ги предявят. Никое от тези лица не може да пре­дяви иск, за да установи обратното на това, което е било вече признато ПН. Важимостта на СПН спрямо всички стабилизира гражданското състояние на физическите лица. Затова законът я въвежда. Според чл. 630, ал. З ТЗ и чл. 712, ал. 1 ТЗ решението за откриване на производство по несъстоятелност и решението за обявяване в несъстоятел­ност имат действие спрямо всички.

6. Изпълнителна сила и конститутивно действие. Докато силата на пресъдено нещо (СПН) е равна последица, присъща на всички решения, изпълнителната сила (ИС) е последица, присъща само на осъдителните решения.

Определение: ИС се състои в правото да се изисква принудително удовлетворя­ване на съдебно потвърденото притезание и в задължението да се понася принудителното изпълнение. Ето защо подобно на СПН, и ИС е едновременно защита и санкция. Но тя е и може да бъде защита само спрямо носителя на притезанието и санкция само спрямо носителя на задължението или на отговорността.

а) Предмет на ИС е съдебно потвърденото притезание. Нейни адре­сати са носителят на притезанието и отговарящият по него. Те винаги се сочат от осъдителното решение. То осъжда ответника да изпълни дължимата престация и я присъжда в полза на кредитора. ИС се раз­простира и спрямо правоприемниците на страните (арг. чл. 429).

б) ИС предпоставя, че подлежащото на изпълнение притезание съществува. Затова ИС е в зависимост от СПН, с която това притезание се потвърждава или отрича. СПН обосновава и стабилизира ИС, когато потвърждава спорното притезание. Напротив, когато тя отрича прите­занието, СПН разрушава ИС.

в) ИС възниква по правило от деня, когато решението е станало необжалваемо „влезлите в сила решения и определения на съдилищата” (чл. 404,т.1), т. е. едновременно със СПН. От това правило е допуснато изключение по отношение на осъдителните решения на въззивните съдилища. В този случаи ИС въз­никва преди СПН.

г) Предварителното изпълнение (чл. 242) предпоставя невлязло в сила решение със съдържание, годно за изпълнение. Такова е само обжалваемото или вече обжалваното първоинстанционно осъдително решение. Предварителното изпълнение се допуска с нарочен акт на първоинстанционния съд. Той се издава било едновременно с решението, и то­гава се включва в него, било по-късно, и тогава взема формата на отдел­но определение. Неговата самостоятелност спрямо решението се под­чертава от възможността да бъде обжалван отделно от решението с частна жалба. По същия ред се обжалва и отказът да се допусне пред­варително изпълнение (чл. 244).

Съдът е длъжен служебно да допусне предварително изпълнение на решения, присъждащи издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа (чл. 242, ал. По искане на ищеца съдът може да допусне предварително изпълнение: когато присъжда вземане, основано на официален доку­мент или признато от ответника; когато от закъснението на изпълнението могат да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или би се затруднило значително (чл. 242, ал. 2). В тия случаи предварителното изпълнение се допуска по преценка на съда, който може да го обуслови от обезпечение, пред­ставено от ищеца (чл. 242, ал. 3).

Срещу държавата, държавни учреждения и лечебните заведения предварително изпълнение не се допуска (чл. 243, ал. 2) даже когато се присъжда трудово възнаграждение. Отлагане на ИС се състои в отсрочване или разсрочване на принудителното изпълнение на осъдителни решения.

7. Конститутивно действие (КД). То е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове. Дока­то силата на пресъдено нещо (СПН) и изпълнителната сила са държавноправни последици на решението, КД е гражданска негова последица. Чрез нея съдебното решение става юридически факт, който създава, изменя или прекратява гражданскоправни, търговски, семейноправни или трудовоправни отношения. КД принудително осъществява потестативното право и е поради това защита в полза на ищеца - носител на потестативното право, и санкция спрямо ответника - подчинен на прав­ната промяна независимо и въпреки неговата воля.

КД може да се състои: в създаване на нови граждански право­отношения; в изменяне на съществуващи правоотноше­ния; в унищожаване или прекратяване на граждански правоотношения.

С оглед на своята важимост във времето КД може да важи било занапред (при развод), било и за миналото, т. е. с обратна сила (чл. 32, 87, ал. З, 211 ЗЗД и др.).

Адресати на КД са само тези лица, между които важи потестативното право и чиито граждански правоотношения се променят чрез КД. Това са напр. съпрузите, чийто брак се обявява за недействителен или се разтрогва; страните по предварителния договор, между които с решението се създават пра­воотношения на окончателно сключен договор и др.

От важимостта на КД спрямо неговите адресати трябва да се от­личава зачитането на КД от третите лица. Зачитането не се състои в промяна на материалноправното положение на третите лица. Те не са адресати на потестативното право, нито са били страни по делото. За­читането се състои в задължение на третото лице да третира КД като настъпило между страните. В зачитането на КД се състои неговата противопоставимост спрямо всички или, иначе казано, неговото „действие спрямо всички". Зачитането на КД предпоставя, че то е настъпило между стра­ните. Ако то не е настъпило (понеже няма конститутивно решение, то не е влязло в сила, отменено е или пък е недействително), всяко трето лице може по исков ред или чрез възражение да оспорва КД, като твър­ди, че то не е настъпило между страните.

Въпрос 72. Пороци на решението, отстраними от постановилия го съд. Поправка на явна фактическа грешка. Тълкуване на неясно решение. Допълване на непълно решение.

І. Пороци на решението, отстраними от постановилия го съд.

Според своята тежест пороците на СР биват: а) пороци, неводещи до нищожност, недопустимост, или неправилност на постановено порочно СР; и б) пороци, водещи до нищожност, недопустимост или неправилност на опороченото СР.

Порочни решения на съда по същество на делото, които не водят до нищожност, недопустимост или неправилност са отстраними от постановилия го съд. Такива са тези решения, които са постановени при: 1. явна фактическа грешка; 2. непълнота на СР; 3. неяснота на СР. Характерно за тях е, че се осъществяват при постановяване на СР. Въпреки тях и порока, който е допуснат, съдебното решение е валидно, допустимо, правилно. Поради това СР се оставя в сила, като се поправят пороците. Това става от съда, постановил порочното СР, без да се прибягва до способите за атакуване.

ІІ. Поправка на явна фактическа грешка.

До поправка на явна фактическа грешка се стига при порочни процесуални действия на съда. Порочните процесуални действия на съда могат да се разделят на две групи: порочни действия по движението на делото и порочни процесуални действия, с които се слага край на процеса.

1. Порочните процесуални действия по движение на делото са: недействителни - опороченото действие на съда по движението на делото (връчване на препис от исковата молба, призоваване, допускане на доказателства) не задължава съда да предприеме следващо действие; незаздравими - в зависимост от вида им те или трябва да се предприемат отново, ако са свързани с развитието на производството или да се отменят от самия съд, ако са недопустими; отстраними - съдът е длъжен по свой почин да обезпечи законосъобразното развитие на исковия процес, като отстрани порочните си процесуални действия или ги замени с нови. В този смисъл е чл. 253 Определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. Ако това не е станало и порокът не е бил отстранен той опорочава самото решение, което подлежи на обжалване или на атакуване по чл. 303 ГПК (отмяна на влязли в сила решения). Само по изключение законът допуска атакуване на порочното процесуално действие.

2. Порочни процесуални действия, с които се слага край на процеса. Основното съдебно постановление е съдебното решение. Проблемите на порочния съдебен исков процес са проблеми преди всичко на порочните съдебни решения. Основно има две групи порочни съдебни решения.

а) Първата група е по-несъществената, при нея порокът не е резултат на порочна воля и се дава възможност той да бъде отстранен от самият съд, постановил решението. В тези решения става дума за порочно отразена воля. Има три възможни хипотези: решения, постановени при явна фактическа грешка; неясно постановени решения и непълни решения.

б) Втората и основна група порочни решения, са тези, при които порокът се състои в грешка при формиране на волята на съда или волята е формирана при неспазване на процесуалните правила. По смисъла на чл. 246 поправката на тези решения може да се извърши само от друг съд.

Чл. 246 След като обяви решението по делото, съдът не може сам да го отмени или измени

ІІІ. Поправка на явна фактическа грешка. Тълкуване на неясно решение. Допълване на непълно решение.

1. Решение постановено при явна фактическа грешка. Това е случаят, когато съдът е извършил всички необходими процесуални действия, преценките на които е основал решението си са правилни, но при отразяване на становището му в диспозитива е на лице неточност – погрешно отразено име, сума и т.н. За това, че грешката е фактическа може да се съди от съпоставка на решението и мотивите. Не са явна фактическа грешка нито невземането под внимание на опреден факт или обстоятелство, нито несъответствията между обявеното по чл. 235 решение и писмения текст. Тогава, когато става дума за неточно отразяване на становище, което съдът правилно и мотивирано е взел става дума за порочно отразяване. В този случай законът предвижда (чл. 247), че отстраняването на явната фактическа грешка се осъществява от съдът, който я е допуснал без ограничение във времето. Легитимирани да искат поправката са страните по делото, но тя може да бъде направена и по почин на съда. Производството по поправяне на явна фактическа грешка се развива в открито съдебно заседание с призоваване на страните, когато съдът прецени това за необходимо. Съдът постановява решение за поправка, което става част от поправяното решение. Ако самото решение за поправка има някакъв порок то може да се атакува като всяко друго. Влезе ли това решение в сила то става иманентна част от първото решение. За искане и осъществяване на такава поправка не е предвиден срок.

Чл.247(1) Съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки. (2) Съдът съобщава на страните за исканата поправка с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. (3) Съдът призовава страните в открито заседание, когато прецени това за необходимо. (4) решението за поправката се връчва на страните и може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението.

2. Случаи на неясно постановено решение – много редки хипотези. Неясната воля на съда подлежи на тълкуване, защото е правилно формирана, което личи от мотивите. Тълкуването може да се отнася само до изявената воля на съда, но не и до нови факти. Легитимирани да искат тълкуване са страните по делото, но не и съда (според проф. Сталев тълкуване може да се иска и от прокурора). Това е авторитетно тълкуване, което има всеобща важимост. Уредбата на института е в чл. 251. Ако решението е осъдително срокът, в който може да се иска тълкуване е ограничен до изпълнението му. Производството по тълкуване се развива пред същия съд, който е постановил решението, в открито съдебно заседание, когато съдът прецени това за необходимо. Тълкувателното решение е част от тълкуваното, но ако самото то е порочно може да е самостоятелен обект на атакуване с оглед на порока. Чл.251(1) Споровете по тълкуване на влязло в сила решение се разглеждат от съда, който го е постановил. (2) Тълкуване не може да се иска, след като решението е изпълнено. (3) Съдът съобщава на страните за исканото тълкуване като им указва, че могат да представят отговор в едноседмичен срок. (4) Съдът призовава страните в открито заседание, когато прецени това за необходимо.

(5) Решението по тълкуването подлежи на обжалване по реда, по който се обжалва решението, което се тълкува.

3. Непълно решение. За да има непълно решение трябва да има обособени части от предявения иск, за да има обособени части от самото решение, напр. съдът не се е произнесъл по един от обективно или субективно съединените искове. Според проф. Сталев в този случай имаме решение, което не обхваща целия спорен предмет. Това е възможно и когато няма произнасяне по част от спорното право или по допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет. В този случай няма формирана воля – такава воля се формира от същия съд постановил решението чрез допълване на решението. Характерно е, че допълване имаме, когато непълнотата на решението може да се отстрани, без да се променя постановеното решение. Института е уреден в чл. 250. Производството се образува по почин на страните. Допълването може да се иска в едномесечен срок от връчването на решението или от влизането му в сила. До изтичането на този срок се счита, че относно неразрешената част делото продължава да е висящо. Ако се пропусне този срок може да се внесе самостоятелен иск, но ще има нови такси и ще се проявят последиците от предявяването на иска. Допълващото решение може да се разглежда като относително самостоятелен акт – може да има връзка с допълненото, но може и да няма. Това ще се отрази при обжалването - ако между двете решения има връзка, атакуването на обуславящото ще повлияе на обусловеното.Чл. 250 (1) Страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Молба за това може да се подаде в едномесечен срок от връчването на решението или от влизането му в сила. (2) Съдът съобщава на насрещната страна за исканото допълване с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. Молбата се разглежда с призоваване на страните в открито заседание, когато съдът прецени това за необходимо с оглед изясняване на неразрешената част от спора. (3) Съдът се произнася с допълнително решение, което подлежи на обжалване по общия ред.

Въпрос 73. Порочни съдебни решения. Нищожни решения. Недопустими решения. Неправилни решения.

Проблемите на порочния съдебен исков процес са проблеми преди всичко на порочните съдебни решения (Р). Пороци, водещи до нищожно, недопустимо или неправилно Р, са несъвместими със запазване на неговата сила (на решение, което има СПН). Налага се да се отстрани опороченото Р (обявяване,че то е нищожно; обезсилването му като недопустимо и отмяната му като неправилно). Отстраняването на нищожно, недопустимо или неправилно Р може да стане само от друг съд, висшестоящ спрямо съда, постановил порочното Р. Отстраняването става ч/з обжалването на Р пред въззивна или касационна инстанция или ч/з атакуването им пред ВКС по реда на извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни Р.

Видове порочни решения. Според степента на опорочаване се делят на три групи:

1. Нищожни решения - когато има изключително сериозни пропуски. Когато решението е нищожно се прогласява неговата нищожност. Нищожните решения действително не пораждат правни последици. Нищожно съдебно решение е решението, което не притежава качествената характеристика на едно валидно съдебно решение. Нищожност на решението ще е налице : а) при неспазване на предвидената от закона форма – писмена; б) постановено от незаконен състав; в) когато противоречи на правния ред и на добрите нрави (не става дума на противоречие на материалноправна норма, а на правния ред въобще); г) ако е абсолютно неразбираемо; д) ако заповядва нещо невъзможно.

Нищожните съдебни решения не пораждат правни последици.

Нищожни съдебни решения са тези, които не отговарят на условията за валидно решение; постановени са извън пределите на правораздавателната власт на съда или съдията, не от надлежния орган или състав; не са писмени; не са подписани или мотивите в тях са напълно неясни. Нищожността може да бъде обявена по повод на обжалване, може да се предяви инцидентно по повод позоваване на правни последици на нищожното Р и при предявяване на иск за обявяване на нищожност.

2. Недопустими решениярешения, при които съдът не е имал право, нито задължение да постановява такова съдебно решение. Следователно съдебното решение е недопустимо тогава, когато ищецът не е разполагал с право на иск или то не е упражнено надлежно. За разлика от нищожните съдебни решения, допустимите пораждат правни последици, ако са влязли в сила. Съдебното решение, дори и да прекрачва границите на компетентността на съда (липса на подведомственост), ще е недопустимо (а не нищожно) при ненадлежно упражнено право на иск. Недопустимите решения се обезсилват. Решението е недопустимо и когато е нарушено диспозитивното начало.

Недопустимо решение е това, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество.

3. Неправилни решения присъденото с тях не съответства на действителното правно положение.

Неправилно съдебно решение – когато имаме валидно и допустимо СР, което противоречи на действителното правно положение. От значение е обективното несъответствие на СР с извънпроцесуалното материалноправно положение, а не с данните по делото (те могат да бъдат:  непълни или недостоверни). Без значение е причината за несъответствието: грешка на страна/ съда; обективна невъзможност да се разкрие истината при разглеждане на делото; нормативно преуреждане с обратна сила на материалноправните отношения, настъпило след постановяване на СР.

Неправилни са тези решения, при които изводите на съда не отговарят на действителното състояние на материалните отношения (обективната истина). Неправилното съдебно решение е действително, макар и порочно. Поражда всички ПП, докато не бъде отменено. Неправилните СР са най-важната група порочни СР – по брой и с оглед трудностите да се разкрият основанията, водещи до неправилност.

При проверка за порочност на съдебното решение, първо се проверява дали решението е нищожно, след това недопустимо и едва накрая неправилно!!!

Решение, постановено по симулиран процес(чл.299, ал.3) –това решение е злоупотреба с правото на иск и е неправилно. С него се цели да се прикрие действителното правно положение.Такова решение не е нищожно.

Въпрос 74. Въззивно обжалване на съдебното решение. Правото на въззивна жалба и неговото упражняване. Производство. Решения по жалбата.

1. Предмет на въззивното обжалване – всички първоинстнационни решения без оглед на съда, който ги е постановил, т.е. всички решения на РС и всички решения на ОС, по делата, които са му родово подсъдни и той е бил първа инстанция, са годен предмет на въззивно обжалване. Кой е компетентния съд по въззивното обжалване – чл. 258, ал. 1: Решенията на районните съдилища подлежат на въззивно обжалване пред окръжните съдилища, а решенията на окръжните съдилища като първа инстанция - пред апелативните съдилища. Принципът е, че е компетентен следващия по степен съд на съда, постановил първоинстанционното решение. У нас прескачане на степени съдилища няма. Ако е сгрешена подсъдността и дело подсъдно на ОС се гледа и реши от РС, въззивното обжалване ще е пред ОС, а не пред АС.

2. Правото на въззивно обжалване е аналогично на правото на иск. Определение: Правото на въззивно обжалване е правната възможност на лицето с предявяване на въззивна жалба да образува въззивно производство и да предизвика осъществяването на въззивна дейност от компетентния съд.

Правото на въззивна жалба има 2 основни предпоставки: а) Правен интересна лице е, когато има порочен правен акт, т.е. когато се твърди, че първоинстанционното решение е нищожно, недопустимо или неправилно. Правен интерес съществува за лицето, за което първоинстанционното решение е неблагоприятно. Съответно правен интерес няма този, в чиято полза е постановено първоинстанционното решение. Това е така обаче само за неправилните решения. Всяка страна може да атакува решение, за което твърди, че е нищожно или недопустимо. Според т. 18 на ТР 1/2000 г.: Страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат.

б) Процесуална легитимация имат: Страните по делото, тези които са конституирани като такива пред първата инстанция. Процесуално легитимирана е както главната типична страна, така и главната нетипична страна (процесуалния субституент). Освен главните и подпомагащите страни са легитимирани да обжалват (както встъпилото, така и привлеченото лице); Лицата, които не са имали качеството страна пред първата инстанция, но са имали право да се конституират като страна, напр. необходим другар на някоя от главните страни по делото; Лицата, които ще бъдат обвързани от силата на съдебното решение и които имат призната от закона възможност да участват в делото.

Предварителен отказ от право на обжалване е недействителен – чл. 203, ал. 2 ГПК.

3. Фази на правото на въззивно обжалване. Правото на въззивно обжалване има две фази, както и правото на иск. Тези две фази на правото на въззивно обжалване са латентна фаза и динамична фаза.

а) То възниква в един момент и до образуването на въззивното производство се намира в латентната фаза от съществуването си. Латентната фаза е ограничена с преклузивен двуседмичен срок (14 дни). Ако в този срок правото не се динамизира с подаване на въззивна жалба то се погасява. Началото на срока е моментът, в който на страната е връчено постановеното от първата инстанция решение.

б) Ако в преклузивния срок правото на въззивно обжалване бъде реализирано с подаването на жалба до компетентния съд, то започва динамичната фаза от съществуването си. Тази фаза продължава докато е висящо въззивното производство и приключва с постановяването на въззивно решение. В този период правото на въззивно обжалване се развива постъпателно – то е сложно право, състоящо се от последователно възникващи правомощия на жалбоподателя. Всяко едно от тези правомощия се осъществя със съответни процесуални действия.

Правото на въззивно обжалване е процесуално по характер и има за адресат въззивния съд. С подаването на жалбата в процеса се вкарва и правото на другата страна, което има същите характеристики. Според. доц. Мингова правото на въззивно обжалване е самостоятелно процесуално право, а не елемент от правото на иск. Вярно е, че страната, която има право на искова защита и го е упражнила пред първа инстанция има и право на въззивно обжалване и в този смисъл последното е фаза от развитието на правото на иск. Ако първоинстанционното решение е недопустимо - то е постановено без право на иск, за да се коригира това решение е необходимо обжалване, което обаче няма да почива на правото на иск. Право на въззивно обжалване може да се използва и когато право на иск не съществува.

4. Образуване на въззивното производство – чрез писмена въззивна жалба със съдържание и форма, които законът определя в чл. 260-261 ГПК.

Жалбата се подава до компетентния апелативен съд, чрез съответния първоинстанционен съд, който също има определени правомощия по жалбата. Основното съдържание на въззивната жалба е посочването на пороците, които съдържа първоинстанционното решение. Всяко порочно решение, нищожно, недопустимо или неправилно, подлежи на въззивно обжалване. Всеки един порок, който е причина за порочността на такова решение е годно основание за въззивно обжалване.

Законът изисква пороците и новите обстоятелства или доказателства да се посочат в жалбата. Поставя се въпроса какво ще стане ако те не се посочат. Ако жалбата не отговаря на законовите изисквания тя се остава без движение с разпореждане, след като се провери от първоинстанционния съд. Това се прави винаги. Ако пороците са поправими на страната се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности. Ако пороците не се поправят или ако жалбата е подадена след изтичането на срока за обжалване, съдията постановява ново разпореждане за връщане на въззивната жалба, което подлежи на обжалване с частна жалба.

Задължителни реквизити на въззивната жалба, които са основание за оставянето й без движение са: името и адресът на страната, която я подава, означение на обжалванато решение, в какво се състои искането и подписа на жалбоподателя.

Незадължителни реквизите: Съгласно ТР №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, липсата на позоваване в какво се състои порочността на решението, не представлява нередовност на въззивната жалба и не е основание за оставянето й без движение и нейното връщане. Това е така, тъй като въззивният съд служебно се произнася по валидността и допустимостта на решението, а относно неговата правилност – трябва да направи самостоятелни изводи по съществото на спора като решаващ, а не контролноотменителен съд. Посочването на новооткритите и новонастъпили факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаване на делото от въззивната инстанция също не са задължителни. Тук следва да отбележим, че по новият ГПК, при въззивното обжалване жалбоподателят може да се позове само на новооткрити и новонастъпили факти, а при посочване на нови доказателства, които той иска да се съберат при разглеждане на делото, задължително следва да изложи причините, които са му попречили да ги посочи или представи своевременно. Когато новите доказателства са писмени и са посочени в жалбата, те трябва и да се приложат към нея. Изискванията за редовност на жалбата се отнасят и до наличието на приложенията в нея.

Първоинстанционния съд следва да изпрати препис от въззивната жалба и документите към нея до насрещната страна, на която се дава двуседмичен срок за отговор. В този срок тя може да подаде насрещна въззивна жалба, която следва да отговаря на изискванията на въззивната жалба. Това е един нов институт на гражданския процес. Срокът за нейното подаване се свързва не с връчване на решението, както е при обикновената въззивна жалба, а от обусловения срок за отговор по възивната жалба на противната страна.

След изтичането на този срок независимо дали има отговор или не въззивната жалба и делото се изпращат на компетентния въззивен съд. Въззивният съд разглежда жалбите в открито заседание с призоваване на страните, на което се докладват жалбите и отговорите.

Първоначалната и насрещната въззивни жалби се намират в съотношение на евентуална зависимост – както подоването, така и разглеждането на насрещната въззивна жалба, зависи от това на първоначалната жалба. Ако последната бъде оттеглена или върната поради нередовност, насрещната жалба не се разглежда.

Подаването на въззивната жалба има: аСуспенсивен ефект – тъй като въззивната жалба препятства първоинстанционното решение да влезе в сила; б) Изпращането на жалбата до по-горния съд има и деволутивен (пренасящ ) ефект. Това означава, че втората инстанция има право да се поизнесе по делото.

5. Производство пред въззивната инстанция. Решения по жалбата.

Въззивните дела се разглеждат в състав от трима съдии, единият от които е председател на състава. Във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство (чл.266, ал.1).

Изключения от този принцип допускат чл. 266, ал. 2 и 3:

Чл.266.(2) До приключване на съдебното дирене страните могат да: 1. твърдят нови обстоятелства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата съответно в срока за отговор; 2. твърдят нововъзникнали след подаването на жалбата, съответно след изтичане на срока за отговора, обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях.

(3) Във възивното производство може да се иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения.

След като получи въззивната жалба, в подготвително закрито заседание въззивният съд извършва проверка на допустимостта й, произнася се по допускане на посочените от страните нови доказателства и насрочва делото за разглеждане в открито заседание. Ако прецени, че въззивната жалба е недопустима, съдът се произнася с определение. Това определение няма да е за връщане на жалбата, а ще е за оставянето й без разглеждане. Определението подлежи на обжалване пред касационна инстанция. Ако жалбата е допустима започва разглеждането й по същество като основният въпрос е дали тя е основателна.

Ако съдът прецени, че е необходимо да се изслушат и устните обяснения на страните по разрешаването на въпросите за допустимостта на жалбата и доказателствените искания – разрешаването на тези въпроси може да стане и в първото заседание по делото. По преценка на съда могат да бъдат изслушани отново свидетели и вещи лица, когато това е необходимо.

Въззивната инстанция не може да почне да разглежда спора, когато решението на първата инстанция е нищожно или недопустимо, тъй като въззивният съд трябва да е втора инстанция. Въззивният съд трябва да провери дали решението е валидно (чл. 270, ал. 1) и ако не е спира до там. Дори страната да не се позове на нищожност, съдът сам следи служебно, нищожността може да бъде предявена и чрез възражение или по исков ред. Ако се установи такъв порок съдът дължи решение, прогласяващо нищожността – това е установително решение, което само установява нищожността.

За развитието на делото има значение характера на нищожността: а) ако нищожността е обусловена от нищожен състав на първоинстанционния съд, делото се връща в първа инстанция и се гледа от действителен състав; б) ако нищожността на делото е пълна въззивния съд следва да прекрати делото.

Ако решението е валидно следва да се разгледа дали е допустимо – чл. 270, ал. 3. Ако ищецът няма право на иск той няма да има право и на въззивна жалба. Въззивния съд проверява дали са на лице основанията за недопустимост на решението. Ако решението е недопустимо съдът следва да го обезсили и да прекрати делото. Когато основанието за обезсилване е неподсъдност на спора, делото се изпраща на компетентния съд. Ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предевения иск. Решението на окръжния съд като първа инстанция не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на райония съд.

След като се провери решението следва да се премине към изследване на обстоятелствата и документите по делото. Разглеждането на жалбите от въззивният съд се извършва в открито заседание с призоваване на страните. В това заседание се докладват жалбите и отговорите по тях (чл.268, ал.1). Събирането на доказателствата става по общите правила на първоинстанционното производство, като при необходимост гледането на делото се отлага.

След решаването на въпросите по допустимостта на жалбите и посочените от страните нови доказателства, съдът дава ход на устните състезания. За същите, при фактическа и правна сложност на делото и по искане на някоя от страните, съдът може да определи подходящ срок за представяне на писмени защити. Последните се представят с преписи според броя на страните.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Когато първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивния съд решава спора по същество, като потвърждава или отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение. Ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение!!!

Когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.

Особеност във въззивното обжалване: Неприсъственото решение, уредено в първоинстанционното произвоство, ще намери приложение и във въззивното обжалване. Неприсъствено решение ще бъде постановено при наличие на предвидените предпоставки: въззиваемият не е отговорил в срок на ВЖ, не се е явил в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие; на страните са указани последиците от неспазването на сроковете за размяна на книжа и от неявяването им в съдебно заседание; ВЖ е вероятно основателна, с оглед посочените в нея обстоятелства и представените доказателства. Неприсъствено решение в полза на въззиваемият и когато въззивникът е имал поведението на ищеца в първоинстанционното производство (не се яви в първото заседание по делото, не е взел становище по отговора на въззивната жалба и не е поискал разглеждане на делото в негово отсъствие).

Друга особеност е свързана с евентуално съединяване на искове в първоинстанционното производство – чл. 271, ал. 2. Когато има евентуално съединяване на искове съдът се произнася по главния иск, но ако не се сбъдне условието, в което е предявен евентуалния иск, по последния съдът въобще не се произнася. В този случай е подадена ВЖ, отменено е решението по главния иск и пред втора инстанция се възстановява висящността на евентуалния иск, по който съдът не се е произнесъл. С арг. за обратното, ако съдът се произнесъл по главния иск и евентуалния иск, ВЖ е по главния иск, по евентуалния иск решението е влязло в сила, и няма да се възстановява висящност.

Друго отклонение съществува във връзка с другарството – чл. 265. Когато има другарство в първоинстанционното производство, всеки от другарите може не по- късно от първото заседание във въззивната инстанция да се присъедини с писмена молба към ВЖ /принцип при обикновеното другарство/. Ако не се присъединят – решението на първоинстанционния съд към неприсъединилите се другари влиза в сила. Когато другарството е необходимо – съдът служебно конституира необходимите другари на жалбоподателя.

Въпрос 75. Касационно обжалване. Процесуална легитимация и образуване на производството. Основания за касация. Производство.

І. Касационно обжалване.

Касационното производство (КП) е кардинално променено по новия ГПК, която промяна се изразява като функции на касационния съд. Касационното обжалване (КО) спада към контролно-отменителните производства за атакуване на порочни решения.

1. Приложно поле. Правилото е, че на КО подлежат само въззивни съдебни решения, т.е. първоинстанционни решения, които не са обжалвани пред въззивна инстанция и съгласно чл. 296, т.2 са влезли в сила - не могат да се атакуват по касационен ред. На касационно обжалване пред ВКС, съгласно чл. 280,ал.1, подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: а) Решен в противоречие с практиката на ВКС; б) Решаван противоречиво от съдилищата; в) От значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв.

2. Компетентен съд. Според Конституцията и ЗСВ единствената компетентна инстанция по касационни дела е ВКС - няма значение какъв е рангът на съда, постановил обжалвания акт. КО е централизирано - пред най-висшия по степен съд.

Освен това този съд, наред с чисто правосъдните си функции, има и неправосъдни функции - обобщаване на практиката по тълкуване и прилагане на закона със задължителна за по-долните съдилища сила. Затова трябва да бъде обща касационната инстанция (касационните функции да са на ВКС), за да може ВКС да осъществява и тези други функции. Правят се опити да се изземат част от касационните правомощия на ВКС, тъй като е твърде натоварен, и да се прехвърлят към апелативните съдилища, но това няма конституционна опора.

3. Право на касационно обжалване:

а) Това е публично, процесуално, сложно, динамично развиващо се право, което принадлежи на определени легитимирани субекти и има за адресат ВКС. Правото на касационно обжалване се реализира чрез постановяване на решение от този съд с цел да се гарантира влизането в сила на един безпорочен съдебен акт; б) Това право се родее по характера си с правото на иск и с правото на въззивно обжалване, но има самостоятелен характер - не може да се разглежда като част от правото на искова защита. Фактът, че недопустимото съдебно решение подлежи на КО, означава, че това право принадлежи и на лице, което няма право на иск; в) Това право трябва да се реализира в определени времеви граници - законът предвижда едномесечен срок за подаване на касационна жалба. Срокът е преклузивен - с неподаване на жалба в този срок правото на КО се погасява.

Срокът тече от връчването на въззивното решение на страните и се прекъсва с подаването на молба за правна помощ. Докато молбата се разглежда – срокът не тече. Започва да тече отново след връчване на препис от въззивното решение на назначения процесуален представител. Ако в този срок жалба бъде подадена, правото на КО влиза във фаза на развитие и се погасява с постановяване на касационното решение.

Касационното производство е производство по правото, а не по фактите и поради диспозитивното начало в гр.процес то се ограничава до посочените в КЖ основания. Важат осн.положения на ТР № 1/2000г., а именно съдът служебно проверява дали решението на въззивния съд е нищожно и дали в обжалваната част е допустимо или не – чл. 293, ал. 4.

ІІ. Процесуална легитимация и образуване на производството.

1. Легитимирани са страните във въззивното производство - главни типични и главни нетипични, подпомагащи (също са обвързани от силата на решението). Това са лицата, които ще бъдат обвързани от силата на съдебния акт и при това законът им е признавал правото на участие като страни в производството.

2. За да имат право на КО, тези лица трябва да имат интерес, а интересът произтича от наличието на порочно решение, неизгодно за съответния легитимиран субект.

3. Образуване на производството. Подаването на касационната жалба се осъществява чрез въззивния съд (постановил обжалваното решение), но има за адресат ВКС. КЖ трябва да има предвиденото в чл. 284 съдържание. Докато ВЖ може да съдържа позоваване в какво се състои порочността на решението, но това не е задължително, то в КЖ е задължително да се посочи точно и мотивирано изложение на касационните основания. Задължително условие за допустимост на КЖ е тя да е приподписана от адвокат или юрисконсулт, освен когато жалбоподателят или неговият представител има юридическа правоспособност. Към жалбата се прилага пълномощно за приподписването или удостоверение за юридическа правоспособност.

Не се изисква прилагането на нови доказателства, тъй като КО не може да има поради непълнота на фактите или доказателствата.

Към жалбата се прилагат: а) изложение на касационните основания - свързани са с видовете пороци, от които може да е засегнат актът; б) преписи от жалбата и приложенията й според броя на лицата, които участват в делото като насрещна страна; в) пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник; г) документ за внесена такса.

Въззивният съд, чрез който се подава касационната жалба, има правомощия да преценява допустимост и редовност. Произнася се еднолично, в закрито заседание с разпореждане. Ако жалбата не отговаря на посочените изисквания, въззивния съд съобщава на страната в едноседмичен срок да се отстранят допуснатите нередовности. Ако това не се направи или е изпуснат срока за подаването й ще има разпореждане за връщане на касационната жалба като недопустима, което подлежи на обжалване пред ВКС (тъй като се прегражда пътя на производството).

4. Ефект на касационната жалба. Редовно подадената касационна жалба има двата ефекта: аСуспензивен - пречи на въззивното решение да влезе в сила. Поражда се със самото подаване на жалбата; бДеволутативен - пренася делото пред касационния съд, възникване на правомощията на ВКС по жалбата. Поражда се с изпращане на жалбата до ВКС. Преди изпращането трябва да се изпрати препис на другата страна, заедно с приложенията, за да отговори. Срокът за отговор е едномесечен.

ІІІ. Касационни основания и разглеждане на касационната жалба по същество.

1. Касационното производствоП) е производство по правото, а не по фактите и поради диспозитивното начало в гр.процес то се ограничава до посочените в КЖ основания. Важат осн.положения на ТР № 1/2000г., а именно съдът служебно проверява дали решението на въззивния съд е нищожно и дали в обжалваната част е допустимо или не – чл. 293, ал. 4.

Въззивният съд проверява формалната редовност – чл. 285, дали отговаря на изискванията по чл. 284 и дали касаторът има право на КЖ. За да има право на касационно обжалване трябва да има правен интерес от такова. Интересът трябва да е над 1000лв. (чл. 280, ал. 2). На следващо място трябва /по принцип/, подателят на КЖ да е бил страна във въззивното производство. Изключение от този принцип – ТР 1/2000 и ТР 1/2001г., за трети лица (трето за въззивното производство лице, а не по материалното правоотношение), които не са били страни във въззивното производство, но ако биха били страни, те щяха да имат качеството необходими други страни” и спрямо които решението ще има дествие. Ако КЖ е нередовна – остава без движение и се предоставя 1-седмичен срок на касатора за отстраняване на нередовстите. Ако жалбата е подадена след изтичане на срока за обжалване; ако не се отстранят в срок допуснатите нередовности в нея или ако въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, то въззивния съд връща жалбата на касатора с разпореждане. Последното подлежи на обжалване с частна касационна жалба (ЧКЖ) пред ВКС. Но за да бъде допустима и разгледата по същество - следва да са налице предпоставкиет на чл. 280.

Ако КЖ е редовна – въззивният съд изпраща препис от нея на насрещната страна /чл. 287/, която в 1-месечен срок може да подаде отговор, вкл. насрещна касационна жалба.

Подаването на КЖ не спира изпълнението на решението. Жалбоподателят може да поиска спиране, но в този случай е длъжен да представи надлежно обезпечение. Размерът на същото зависи от присъдената по решението сума или от обжалваемият интерес.

2. Разглеждане на касационната жалба по същество. Във ВКС са обособени две фази на производството. Първа фаза по допускане, а втората – по разглеждане на КЖ.

В първата фаза се проверява дали са налице основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 280. ВКС се произнася в з.з. с определение в състав от трима съдии по допускането на касационното обжалване. Определението не подлежи на обжалване.

Ако касационното производство е допустимо, делото се насрочва за разглеждане в открито заседание от друг състав на ВКС. Върховния касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания.

Призоваването на страните в касационното обжалване се извършва чрез ДВ, като е възможно и призоваване по общия ред, но по изключение. Чл.289 До всяко първо число на месеца ВКС обнародва в „Държавен вестник” дните, в които ще заседава през следващия месец, и подлежащите на разглеждане дела. Когато обстоятелствата налагат отклонения от този ред, страните се уведомяват чрез съобщение.

Делото се разглежда в о.с.з. ВКС проверява въззивното решение само по посочените в КЖ основания. От текста на ал. 2 на чл. 290 следва, че по недопустимостта и нищожността ВКС следи служебно.

3. Касационни основания. Основанията за касационно обжалване се разделят на три групи – за нищожност; за недпостимост /същите при въззивно обжалване плюс при липса на право на въззивна жалба или тя е била ненадлежно упражнена, решение на въззивния съд ще бъде недопустимо/ и за неправилност – чл. 281.

Основнанията за отмяна на решението като неправилнонарушение на материалния закон (под закон се разбира нарушение на материалноправна норма, която може да не се съдържа в закон, а в подзаконов нормативен акт; диспозитивна правна норма – която се прилага, когато страните не са уговорили отношенията помежду си); съществено нарушение на съдопроизводствените правила (за да се отмени на това основание едно решение, трябва да е нарушена съществена процесуална норма, която е проявя на някой от принципите на гражданския процес; трябва още нарушението да е съществено, а то е такова когато съществува висока степен на вероятност, че решението е неправилно поради това нарушение; напр. нередовно призоваване на страната, но страната се е явила и по този начин не се е нарушило нейното право да участва в процеса) и необоснованост (категорията необоснованост е логическа категория; решението се взема по вътрешно убеждение, няма отнапред дадени правила за това как се формира това убеждение, единственото правило – показания на заинтересувани свидетели; свободното съдийско убеждение не е произволно и то трябва да бъде логически обосновано; в мотивите съдът обосновава диспозитива и следователно решението е необосновано, когато са допуснати логически грешки и ще бъде отменено като неправилно, поради необоснованост).

4. Решение на касационния съд. Когато въззивното решение е постановено при противоречива практика, ВКС: а) посочва с мотивирано решение практиката в кое от противоречевите решения смята за правилна; в този случай той постановява решение по делото въз основа на тази практика; б) когато приеме, че в решенията практиката е неправилна, посочва мотивирано, защо е неправилна; в този случай той постановява решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото; в) когато приеме, че практиката в противоречивите решения е неприложима към висящия спор, посочва с мотивирано решение защо е неприложима; в този случай той постановява решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото (чл.291).

При противоречиво разрешавани въпроси от ВКС, съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото (чл.292).

Ако решението на въззивната инстанция не е порочно, ВКС постановява решение, с което отхвърля жалбата като неоснователна. Това е условие за влизане в сила на перфектното въззивно решение (то ще породи СПН) - няма инкорпориране на решението на въззивния съд. Решението, което ще породи последици, е решението на въззивния съд, решението на ВКС е само условие за пораждане на последиците.

Всички решения на ВКС като актове на последната инстанция са окончателни и необжалваеми - влизат в сила от момента на обявяването им. А ако самите решения на ВКС са порочни, зависи от порока и от това как се процедира с висящото дело.

5. Окончателност на решенията. Решенията на ВКС поначало са окончателни само когато отхвърля жалбата като неоснователна и когато след отмяна на решението сам се произнася по същество (при касационно обжалване на решението при повторно разглеждане на делото). Само при нарушение на материалния закон ВКС се произнася по същество (няма смисъл делото да се връща) - тогава няма втора фаза, решението е окончателно.

В останалите случаи се процедира с оглед на основанието за отмяна. Когато основанието за отмяна е поради неправилност, необоснованост, нарушения на материалния закон или съществено процесуално нарушение, делото се връща на въззивния съд за ново разглеждане от различен състав.

Когато обжалваното решение е нищожно или недопустимо: а) когато въззивното решение е нищожно, ВКС прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на въззивния съд за постановяване на ново решение; б) когато решението е недопустимо, касационния съд го обезсилва като прекратява делото.

ВКС връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. При това второ разглеждане важат поначало правилата за въззивното обжалване, но ВКС трябва да даде задължителни указания за тълкуването и прилагането на закона (материален и процесуален), за да не се стигне до същото нарушение. Новото разглеждане от въззивната инстанция е от нов състав на съда. То започва от онова процесуално действие, което е било опорочено и което е дало основание за ново разглеждане на решението.

При новото въззивно разглеждане има съществена разлика при соченето на факти и доказателства - ограничени са фактите и доказателствата. Могат да се сочат само новонастъпили или новооткрити, но не и непосочени от страните при първото разглеждане по тяхна вина (голяма разлика с първото въззивно разглеждане).

Ако и второто решение е порочно, то подлежи на КО за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. Жалбата се разглежда от друг тричленен състав на ВКС, който при отмяна решава спора по същество.

6. Оттегляне на касционната жалба – по аналогия се прилагат правилата за оттегляне на въззивната жалба. Във всяко положение на делото страната може да оттегли изцяло или отчасти подадената жалба.

Въпрос 76. Отмяна на влязлото в сила решение по чл. 231 ГПК. Процесуална легитимация и срокове за образуване на производството. Основания. Отмяна на влязло в сила решение по молба на трето лице. Производство и последици на решение на ВКС.

І. Отмяна на влязло в сила решение – същоност, основания и производство.

Законът изброява изчерпателно основанията за отмяна в чл. 303, ал.1 ГПК и те не могат да се прилагат разширително.

1. Заинтересованата страна може да поиска ОВСР, когато: а) Чл.303, ал.1, т.1 се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно. Касае се за непълнота на фактическия или доказателствения материал, разкрита след влизане на решението в сила, която не се дължи на процесуално нарушение на съда или на небрежност на страната. Неправилността на решението се дължи на невиновна /обективна/ невъзможност да се разкрие истината по време на висящността на делото. Не трябва новите обстоятелства да са новосъздадени, т.е. да са възникнали след приключване на устните състезания, завършили с влязло в сила решение, тъй като тези факти не се преклудират от СПН и заинтересуваната страна може да предяви нов иск въз основа на тях.  Основание за отмяна са само новооткритите юридически или доказателствени факти, които са могли, ако са били известни, да бъдат включени в делото, защото са съществували към деня на приключване на устните състезания, след които решението е влязло в сила.  Страната трябва да подкрепи твърденията си с нови писмени доказателства, тъй като те се отнасят до нови факти; б) Чл.303, ал.1, т.2 по надлежния съдебен ред се установи неистинност на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице, върху които е основано решението, или престъпно действие на страната, на нейния представител или на член от състава на съда или връчител във връзка с решаването на делото.   Общото за всички случаи е, че източник на неправилността на решението е извършено престъпление. Нужно е престъплението да е установено по надлежния съдебен ред , т.е. с влязла в сила присъда. Нужно е това престъпление да е обусловило съдържанието на решението в атакуваната му част. Когато решението би останало същото, даже и да се отсранят лъжливите показания или заключения, отмяната е недопустима; в) Чл.303, ал.1, т.3 решението е основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение, което впоследствие е било отменено. Когато решението е било обусловено от задължителната за съда сила на СР по преюдициален въпрос или от задължителната сила на АА - отмяната на тези актове, и то с обратна сила, събаря основата, на която е изградено решението, и то също следва да бъде отменено. Адм. акт трябва да е индивидуален, а не нормативен. Съдебната спогодба не е постановление на съд – развалянето й поради неизпълнение не е основание за отмяна на постановеното във връзка с нея решение;

г) Чл.303, ал.1, т.4 между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго преди него влязло в сила решение, което му противоречи. Постановени са две влезли в сила решения, които си противоречат. Законът предвижда отмяна на това от тях, което е неправилно. Достатъчно е предметът на едното дело да се включва в другото. Когато по второто дело отводът за присъдено нещо е бил пропуснат или е бил неправилно отхвърлен то решението по това дело е нищожно и подлежи на отмяна; д)Чл.303, ал.1, т.5 страната, вследствие нарушаване на съответните правила, е била лишена от възможност да участва в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее. Страната не е могла да вземе участие лично или чрез надлежен представител във воденето на делото. Законът предполага, че делото е останало непопълнено с отнасящи се до него факти или доказателства и решението е неправилно. Страната не трябва да сочи доказателства за неправилността на решението, нито съдът може да я проверява предварително като условие за отмяната; е) Чл.303, ал.1, т.6 страната при нарушаване на съответните правила е била или съответно не е била представлявана от лице по чл. 29 (особен процесуален представител).

Чл. 303, ал. 2 Не се допуска отмяна на решение с което е постановен развод, унищожаване на брака или бракът е признат за несъществуващ. Това се прави с оглед стабилитета на брачните отношения.

Чл. 303, ал.3 Не може да се иска отмяна на влязло в сила неприсъствено решение по причина, по която е могло да се иска или е искана отмяната му по чл. 240, ал.1, или е могло да се предяви или е предявен иск по чл. 240, ал.2. Т.е. в случаите, в които страната не се е позовала на възможната защита срещу неприсъственото решение, или след като се е позовала, съдът е отхвърлил жалбата или иска.

Чл. 304 Отмяна на решението може да иска е лицето, спрямо което решението има сила, независимо, че то не е било страна по делото (необходимо другарство).

2. Образуване на производството за ОВСР: Компетентен съд – ВКС в 3 членен състав, включително и когато атакуваното решение е на състав на ВКС – молбата се разглежда от друг тричленен състав на ВКС. Сезирането на ВКС става с молба на заинтересуваната страна, която се подава чрез първоинстанционния съд, прилага се и препис за ответната страна , която може да даде отговор в едноседмичен срок от получаване на преписа. Предпоставки:

а) Молбата трябва да отговаря на изискванията на чл.260 и 261 и да съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна. Необходимите реквизите са: името и адреса на страната, която я подава; означение на решението, чиято отмяна се иска; указание, в какво се състои основанието за отмяна; в какво се състои искането; новооткритите факти, послужили като основание за молбата; новите доказателства, които се иска да се съберат при разглеждане на делото; подпис на лицето. Необходимите приложения също са сред задължителните раквизити: преписи от молбата и от приложенията й според броя на лицата – насрещна страна по делото; пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник; новите писмени доказателства, посочени в молбата; документ за внесена държавна такса;

б) Ако молбата не отговаря на изискванията, на молителя се изпраща съобщение за отстраняването им в едноседмичен срок . При неотстраняването им в дадения срок се прилагат разпоредбите на чл.286 -  с разпореждане жалбата се връща и то подлежи на ЧЖ през 3 членен състав на ВКС;

в) Преклузивен срок – молбата за отмяна трябва да се подаде в: 3-месечен срок, считано от деня: 1. в който на молителя е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който молителят е могъл да се снабди с новото писмено доказателство – в случаите по чл.303, ал.1, т.1; 2. на влизане в сила на решението или узнаване на присъдата, но не по- късно от една година от влизането й в сила – в случаите на чл.303, ал.1, т.2; 3. на узнаване на акта за отмяна, но не по- късно от една година от влизането му в сила – случаите на чл.303, ал.1, т.3; 4. на влизане в сила на последното решение – в случаите на чл.303, ал.1, т.4; 5. на узнаване на решението, но не по- късно от една година от влизането му в сила – в случаите по чл. 303, ал.1, т.5 и 6 и чл. 304.

3. Разглеждане на молбата от ВКС. По допустимостта на молбата за отмяна ВКС се произнася в закрито заседание. Ако искането е недопустимо, ВКС го оставя без разглеждане и прекратява производството. По същия начин се постъпва и ако искането за отмяна се оттегли. Разглеждането на допустимата молба става в открито съдебно заседание, на което се призовават страните. ВКС пристъпва към проверка на основателноста на молбатасъдът е обвързан от изтъкнатото в съдържанието й основание, но не и от правната му квалификация.

4. Решението на ВКС: Ако прецени молбата за основателна, ВКС отменя решението изцяло или в тази му част, до която се отнася основанието. Висящността на делото се възстановява в рамките на отменената част и спрямо лицата, относно които решението е отменено. В неотменената част и спрямо лицата, относно които решението не  е отменено, то е в сила и пререшаването на делото е изключено. ВКС връща делото за ново разглеждане в надлежния съд от друг състав, като посочва и откъде да започне новото разглеждане на делото. В този случай изпълнението му се спира, а ако новото решение е различно от предишното прилага се чл.245, ал.3, изр.второ (съдът, който е постановил решението, издава изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение). Искането за отмяна не спира изпълнението, но ВКС може като обезпечителна мярка да спре изпълнението при условията на чл.282 , ал.2-6 (при представяне на надлежно обезпечение).

ІІ. Отмяна на влязло в сила решение по молба на трето лице (чл.304 ГПК).

Отмяна на решението може да иска и лице, спрямо което решението има сила, независимо, че то не е било страна по делото. Това е особена хипотеза, в която става дума за:

а) Атакуване на влязло в сила съдебно решение от лице, което не е конституирано като страна;

б) Това лице е имало право да участва като страна и не по свое решение не е участвало;

в) Участието трябва да е било като необходим другар.

Ако тези предпоставки са на лице, въпросното лице може да търси отмяна. Ако не поиска отмяна то ще се е лишило от правото си на защита, защото не е изразило въобще позицията си по делото. Съдебните решения проявяват своята сила спрямо лицата, които са могли да бъдат конституирани като необходими другари, но не са били. Няма значение какво е било необходимото другарство. Лицето цели производството да започне от начало, за да може с лични действия да влияе на постановяването на решение или ако става дума за задължително другарство лицето може да цели отмяна на решението и въобще да няма процес (задължителните другари имат съвместна процесуална легитимация). Във всички случаи съдът ще прецени дали е на лице необходимо другарство (хипотезата на чл. 304) като тук не трябва да се търсят основанията по чл. 303. Сроковете за молбата са по чл. 305 – според проф. Сталев само 3 месеца, а делото се разглежда от същия състав като при другата хипотеза на отмяна на влезли в сила решения – 3 членен състав на ВКС. При отмяна делото се връща в първоинстанционната фаза, а при задължително другарство може да се прекрати.

Отмяната на влязло в сила решение по молба на трето лице обхваща само такива трети лица, спрямо които са настъпили последиците от постановено решение в хипотезата на необходимо другарство!

Въпрос 77. Индивидуално принудително изпълнение. Право на принудително изпълнение и неговата характеристика. Изпълняемо право, изпълнителни основания и изпълнителен лист. Страни и участници в изпълнителния проект. Защита на длъжника, взискателя и на трети лица в изпълнителния процес. Изпълнителни способи.

(Бележка моя: виж файл „Изпълнително производство” пак там, в

www.lawsbg.com , http://www.lawsbg.com/lectures/lekcii-vtu/item/31-граждански-процес.html,

където е подробно разгледано цялото изпълнително производство)

І. Индивидуално принудително изпълнение.

1. Изпълнителният процес е предназначен да даде защита и да наложи санкция по повод липса на доброволно изпълнение, като достави дължимото на правоимащия ч/з принуда, упражнена спрямо длъжника по предписания от закона ред. ИП цели и поражда същия материалноправен ефект като доброволното изпълнение. Той удовлетворява правото и погасява задължението, т.е.представлява сурогат на липсващото доброволно изпълнение. ИП има за предмет и брани не всички видове права, а само тези от тях, при които е нужно доброволно изпълнение. Това са притезанията, т.е. тези субективни права, които имат за предмет дължимо поведение, ч/з което ще се достави на правоимащия определена облага (парична сума; владение; държане). ИП е предназначен да осъществява неудовлетворени притезания, като доставя на правоимащия принудително облагата, към която притезанието е насочено. Притезанията са най-широката и разнообразна група субективни права. Познати са във всички клонове на правото. Изпълнителният процес е предназначен да осъществява само, но всички граждански притезания. Наред с това ИП е предназначен да се осъществяват принудително отговорности за чужд дълг, учредени ч/з ипотека или залог в/у своя вещ. Приложното поле на ИП съвпада с приложното поле на осъдителния иск.

Граждански (частноправни) притезания са притезанията, при които се изисква изпълнение на задължение по гражданско правоотношение в широк смисъл на думата. Такива са облигационните притезания; притезанията, породени от нарушаване на вещни права; търговските; семейноправните и трудовоправните притезания. Има граждански притезания, които не подлежат на принудително осъществяване. Относно тях ИП е неприложим. Такива са паричните притезания с/у държавата, държавните учреждения и общините, както и лечебни заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети.

Недопустимо е принудително изпълнение на трудовите задължения на работник/служител, които имат строго личен, незаместим х-р. Не може с принудителни глоби да се застави работникът да се яви на работа и да предостави работната си сила. Забраната не важи обаче за заместимите или незаместимите задължения за трудов резултат. Те могат да бъдат осъществени принудително.

Недопустимо е и принудително изпълнение на ред семейноправни задължения с морално съдържание, при които е мислимо само доброволното изпълнение на задължението (задължение на детето да почита родителите си).

2. Индивидуално принудително изпълнение. В уредения от ГПК изпълнителен процес всички изпълнителни способи за осъществяване на парични притезния са форми на индивидуално принудително изпълнение. Индивидуално е изпълнението на парични притезания, когато цели да осъществи отделни парични вземания на отделни кредитори, като осребри отделни имуществени права. Универсално е изпълнението, когато има за цел да удовлетвори всички налични парични притезания на всички кредитори на длъжник като осребри всичките му имуществени права. То се използва само, когато длъжникът е търговец, както и за лицата по чл.609 и 610 ТЗ и започва след постановяване на решението за обявяване длъжника в несъстоятелност.

ІІ. Право на принудително изпълнение и неговата характеристика.

1. Право на принудително изпълнение (ППИ): Както исковият процес предпоставя правото на иск, така и изпълнителният процес предпоставя правото на принудително изпълнение, за да бъде допустим. Правото на принудително изпълнение  се състои в правомощието да се изисква от изпълнителния орган да предприеме действията, включени в съответния изпълнителен способ. На това правомощие отговаря задължението на изпълнителния орган да приложи този способ. Удовлетворяването на кредитора зависи от обстоятелствата, които са вън от властта на изпълнителния орган (наличност на секвестируемо имущество при изпълнение на парични притезания).

Правото на принудително изпълнение не се състои обаче, в правомощие на кредитора да иска да бъде удовлетворен. Правото на принудително изпълнение (ППИ) принадлежи на лицето, което изпълнителното основание сочи като кредитор и може да бъде насочено само срещу лицето, което същото основание сочи като длъжник. За да възникне и съществува ППИ са необходими предпоставки:

а) Притезание, което се нуждае от принудително удостоверяване, защото не е доброволно удовлетворено /т.нар. изпълняемо право/.

б) Предвиден от закона документ, който доказва съществуването на неудовлетворено притезние /т.нар. изпълнително основание/;

в) Изпълнителен лист, без който правото на принудително изпълнение не може да буде удовлетворено.

ППИ преди да бюде упражнено, трябва да бъде проверено от съда: дали е възникнало, в полза на кого, спрямо кого и за какво изпълняемо право то съществува. Увери ли се, че ППИ съществува, съдът ще разреши принудителното изпълнение като издаде изпълнителен лист.  Изпълнителният лист не е условие за съществуване на ППИ, а предпоставка за неговото законосъобразно упражняване. Изпълнителният лист удостоверява ППИ пред изпълнителния орган.   Изпълнителният лист не е условие за допустимост на изпълнителния процес, само когато законът позволява да се започне изпълнение направо въз основа на изпълнителното основание (документа).

ІІІ. Изпълняемо право, изпълнителни основания и изпълнителен лист.

1. Изпълняемо право: Изпълняемото право(ИП) е винаги притезание, но не всяко притезание, а само това, което е изискуемо и ликвидно. Нямат качеството на ИП: срочните, условните притезания, както и притезанията, обусловени от изпълнението на насрещно задължение на кредитора. Неликвидните притезания също нямат качеството на ИП. Иизпълняемото право е изискуемо и ликвидно притезание.То е обикновено гражданско, но може да бъде в предвидените от закона случаи и публичноправно. Без значение е какъв е предмета на престацията, кои са страните по него (кредитор или длъжник), както и то дали е имуществено или не. Изпълнителният процес е санкция за неудовлетворяване на ИП.

2. Изпълнителни основания (ИО) са документи, които удостоверяват изпълняеми права и въз основа на които по силата на закона се издава изпълнителен лист или се започва направо принудително изпълнение за осъществяване на удовлетворените права. ИО е необходимо условие за допустимост на принудителното изпълнение(ПИ). Като удостоверява изпълняемото право, ИО очертава предмета и страните на бъдещо ПИ. ИО обуславя ПИ било пряко, било косвено: а) то обуславя ПИ пряко, когато законът позволява да се започне ПИ направо въз основа на ИО (наказателните постановления, присъждащи вреди); б) ИО косвено обуславя ПИ, когато законът предвижда, че за да се започне ПИ, трябва да бъде издаден изпълнителен лист въз основа на ИО.

Не всички документи, които сочат наличието на съществуващо задължение по отношение на даден кредитор, могат да служат за започване на принудително изпълнение. Законът определя кои актове, удостоверяващи вземане, могат да служат като основание за ПИ.

ИО удостоверява изпълняемото право с формална удостоверителна сила.Тя важи в производството за издаване на изпълнителния лист и пред съдия-изпълнителя, като обвързва съда и съдия-изпълнителя да считат, че изпълняемото право, удостоверено с ИО, наистина съществува.Тази удостоверителна сила на ИО важи само в посочените предели.

Като нов вид изпълнително основание, сега действащият ГПК въведе т. нар. заповед за незабавно изпълнение.

3. Изпълнителният лист (ИЛ) е съдебен акт, който удостоверява право за принудително изпълнение и разрешава то да бъде упражнено, като задължава и овластява изпълнителния орган да пристъпи по молба на кредитора към принудително изпълнение (ПИ) на притезанието, доказано с изпълнителното основание, въз основа на което ИЛ се издава и чието съдържание той възпроизвежда. За да издаде ИЛ, съдът трябва да се увери, че кредиторът има право за ПИ. ИЛ се издава въз основа на изпълнителното основание, а издаденият ИЛ удостоверява, че посоченият в него кредитор има право за ПИ. Въз основа на това удостоверяване съдът разрешава ПИ. Всеки ИЛ е условие за допустимост на ПИ. Без ИЛ не може да се започне ПИ, с изключение на случаите, когато законът допуска да се започне ПИ направо въз основа на изпълнителното основание или при наличие на заповед за незабавно изпълнение. ИЛ е и заповед за ПИ, отправена до изпълнителните органи. Тя влиза в действие, ако и когато кредиторът поиска ПИ. Изпълнителният орган няма право да отлага, спира или прекратява ПИ освен в предвидените от закона случаи. ИЛ овластява изпълнителния орган да упражни принуда спрямо длъжника, която той е длъжен да понесе, докато по надлежния ред ПИ не бъде обезсилено. ИЛ е основание и критерий за законосъобразност и валидност на изпълнителните действия. Ако се отклонят от ИЛ или са извършени без ИЛ, те подлежат на обжалване. ИЛ очертава спрямо изпълнителния орган предметните и личните предели на ПИ.Кредиторът предоставя на изпълнителния орган не изпълнителното основание, а ИЛ.

ПИ не може да бъде упражнено, ако ИЛ бъде изгубен или унищожен като документ, докато не бъде издаден негов дубликат.

При съдебните изпълнителни основания компетентен да издаде ИЛ е съдът, който е разглеждал като първа инстанция делото, въз основа на решението, по което се иска издаване на ИЛ.

ІV. Страни и участници в изпълнителният процес.

1. Страни и участници. Изпълнителният процес е двустранно производство /както исковия/. Страни в изпълнителния процес са взискателят и длъжникът. Визксателят е лицето, от чието име се води изпълнителният процес; Длъжникът е лицето, срещу което се води изпълнителният процес. Участващи, а не страни, са лицата които нито получават защита, нито понасят санкция - например: ТЛ длъжник на длъжника, или купувачът на имот публична продан.

Активната и пасивната легитимация в изпълнителния процес се определя от ИЛ: а) Взискател в изпълнителния процес може да бъде само лице, което ИЛ сочи като кредитор; б) Длъжник по изпълнението може да бъде само лице, което ИЛ сочи като: длъжник по вземането, или лице, отговарящо за него.

2. Органи на изпълнителния процес. Органите на изпълнителния процес са изпълнителни и контролни. а) изпълнителен е органът, овластен с компетентността да извършва предписаните от ГПК изпълнителни действия. Като изпълнителни органи (ИО) в гражданския изпълнителен процес действат съдии-изпълнителите, а при универсалното принудително изпълнение, следващо решението за обявяване в несъстоятелност-синдикът; б) основният контролен орган на изпълнителният процес е съдът. С оглед на времето, когато се упражнява, контролът на съда е предварителен или последващ. Предварителен е контролът, който съдът упражнява ч/з производството за издаване на изпълнителен лист. Ч/з него съдът проверява дали са налице предвидените от закона условия за допустимост на изпълнителния процес, като го допуска, когато те са налице и го осуетява, когато те липсват. Последващ е контролът, който съдът упражнява, след като изпълнителният процес е започнал. Този контрол обхваща като материалноправните, така и процесуалноправните изисквания за законност на изпълнителния процес. Той намира израз в спиране и прекратяване на изпълнителния процес, когато липсват материалноправни условия за законност на ПИ, както и в отменяне на незаконни изпълнителни действия и т.н.

V. Защита на длъжника, взискателя и на трети лица в изпълнителният процес.

1. Защита на длъжника - Тази защита може да предхожда, да съпътства или да следва изпълнителния процес . Съпътстващата защита е различна при несъдебните и съдебните изп. основания .

а) Длъжникът може да обжалва по общия ред разпореждането за издаване на изпълнителен лист, но това не спира принудителното изпълнение. Срокът за него е двуседмичен и започва да тече от връчването на поканата за доброволно изпълнение;

б) При въведеното с новият ГПК заповедно производство, длъжникът не може да обжалва заповед за изпълнение, но може да възрази писмено срещу нея. Законът не поставя никакви изисквания за обоснованост на възражението. Срокът за възражение е преклузивен – двуседмичен и започва да тече от връчването на заповедта. Подаването на възражение от страна на длъжника е пречка за влизане в сила на заповедта за изпълнение;

в) При постановена от съда заповед за незабавно изпълнение и издаден възоснова на нея ИЛ, длъжникът може да обжалва разпореждането в двуседмичен срок от връчване на заповедта за изпълнение. Това става с частна жалба. Тук длъжникът разполага и с още една възможност, а именно – иск за оспорване на вземането на кредитора;

г) Длъжникът разполага със процесуални способи за защита и срещу изпълнението. Той може да обжалва постановлението за глоба и насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението. Жалбата се подава чрез съдебния изпълнител до ОС по мястто на изпълнението в едноседмичен срок от извършване на действието, ако длъжникът е присъствал при извършването му или ако е бил призован, а в останалите случаи – от деня на съобщението. Подаването на жалбата не спира изпълнението, но съдът може да постанови спиране;

д) искова защита – длъжникът може да оспорва и чрез иск изпълнението. Особеност на тази възможност е, че искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

2. Защита на взискателя. Когато при изпълнение на парични притезания в разпределението участва привиден кредитор, при конкуренция с него, удовлетворяването на истинския кредитор може да се окаже изцяло или отчасти осуетено. В този случай взискателят разполага с отрицателния установителен иск по чл.464, ал.1 ГПК. Искът е срещу привидния кредитор и длъжника и спира предаването на сумата, определена за кредотора с оспорено вземане. При този иск взискателят може да се позове на всякакви факти, които изключват, унищожават или погасяват оспорваното притезание. Той може да оспори и такова притезание, което е установено с влязло в сила съд. решение и то въз основа на факти, предхождащи решението /чл.464, ал.2/ т.е. не е ограничен със СПН, както длъжника . Искът трябва да бъде предявен в едномесечен срок. Ако бъде пропуснат, спирането отпада по право и сумата, която по разпределението се полага на кредитора с оспорено вземане, му се предава. Ако бъде спазен срокът, сумата се задържа по сметката на СИ до завършване на процеса, и с нея се постъпва съобразно изхода му. Искът по чл.464 се води в интерес на всички взискатели, участващи в изпълнителното дело .

3. Защита на трети лица.

а) Защита на трето лице при въвод във владение. Чл.523 – 524 ГПК – защита на трето лице, когато правото на взискателя да получи владението на недвижимия имот е непротивопоставимо на третото лице или не съществува. Трябва да се касае за трето лице, което държи имота за себе си. Това владение на третото лице да е започнало след като е било заведено делото, решението /или спогодбата/, по което се изпълнява. При въвода третото лице трябва да вземе ясно становище откога владее. Трето лице трябва да се позове пред съдебният изпълнител на своите права. Без да ги проверява, СИ отлага въвода и дава на третото лице 3-дневен срок да поиска от съда да спре изпълнението.Третото лице трябва да предяви в срока пред съда молба за спиране на изпълнението, като представи писмени доказателства в подкрепа на претендираното право /чл.524/. Компетентен е районният съд , в чийто район се върши въводът. На съдебното заседание се призовават взискателят, длъжникът и третото лице. Ако молбата не е подкрепена с писмени доказателства, тя ще бъде отхвърлена. Ако е подкрепена – съдът преценява дали претендираните права от третото лице изключват правото на взискателя и дали претенцията е вероятно основателна . Ако счете, че тя е такава съдът: постановява спиране на въвода и дава седмичен срок на третото лице да предяви иск .

б) Когато изпълнението е насочено върху вземане, което не принадлежи на длъжника, претендентът за вземането ще предупреди третото задължено лице за своята претенция и ще поиска от него да не предава на СИ дължимото /чл.508,ал.1,т.2/. Третото задължено лице при иск на взискател по чл.510 ще се съобрази с чл.224 (привличане на лице със самостоятелни права), за да избегне двойно плащане. Третото лице ще защити правата си в процеса, който започва между него и взискателя по реда на чл.224, но участие взема и длъжникът :

VІ. Изпълнителни способи.

1. Цел на изпълнителният процес е да се приспособи към различния предмет на неизпълненото задължение: а) при заместимо задължение: изпълнителният орган вместо длъжника доставя дължимото на кредитора. Това е пряко принудително изпълнение. При него длъжникът се измества и изпълнителният орган непосрествено удовлретворява кредитора; б) при незаместимо задължение: изпълнителният орган заставя длъжника лично да изпълни задължението. Това е непряко косвено принудително изпълнение; в) при парични притезания: според обекта на изпълнението движима/недвижима вещ/вземане; г) при непарични притезания: за предаване владението на вещи и за лични (не)заместми (без)действия на длъжника. Изпълнителният процес представлява сумата от различните изпълнителни способи. По своето естество всеки един способ е самостоятелен изпълнителен процес. В уредения от ГПК изпълнителен процес всички изпълнителни способи за осъществяване на парични притезания са форми на индивидуално принудително изпълнение.

2. Способи според обекта: а) Предаване на движими вещи; б) Въвод във владение на недвижим имот; в) Изпълнение на задължения за заместими действия; г) Изпълнение на задължения за незаместими действия;

д) Изпълнение на задължения за бездействия.

Индивидуално е изпълнението на парични притезания, когато цели да осъществи отделни парични вземания на отделни кредитори, като осребри отделни имуществени права.

Универсално е изпълнението, когато има за цел да удовлетвори всички налични парични притезания на всички кредитори на длъжник като осребри всичките му имуществени права. То се използва само, когато длъжникът е търговец, както и за лицата по чл.609 и 610 ТЗ и започва след постановяване на решението за обявяване длъжника в несъстоятелност. Ликвидацията на имуществото на прекратеното ЮЛ е способ за доброволно изпълнение на паричните задължения.

Прочетена 4596 пъти Последно променена в Неделя, 20 Октомври 2013 18:36

Оставете коментар

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

FaLang translation system by Faboba