Събота, 30 Март 2013 11:51

Етническите войни

Написана от
Оценете
(0 гласа)

Етническите войни от „четвърто поколение”

Днес в света има над 180 държави. Като само двайсетина измежду тях биха могли да се смятат за „етнически еднородни”: там националните малцинства съставляват под 5% от населението. За 40% от държавите на планетата се смята, че имат „пъстър етнически състав”, т.е. в тях живеят пет или повече национални малцинства. Като цяло, в света има около осем хиляди големи и малки народи, които теоретично биха могли да претендират за собствена независима държавност. Тоест, мнозинството съвременни държави са потенциална арена на междуетнически конфликти.
През втората половина на ХХ век в света са избухнали над триста такива конфликти. По официални данни на ООН, след Втората световна война, в т.нар. „вътрешни войни” (сред които доминират именно междуетническите сблъсъци) са загинали повече хора отколкото в „класическите” войни. С края на студената война и постепенното налагане на еднополюсния модел, междуетническото напрежение значително нарастна, като към старите конфликти се прибавиха и много нови. В тези условия, особено актуален изглежда опитът на държавите от Азия и Африка.
Вече няколко десетилетия повечето страни от тези два континента оформят своеобразна зона на хронична политическа нестабилност. Острите сблъсъци между нововъзникналите държави в постколониалния период често прерастваха в опустошителни войни. Паралелно с това, в повечето от тях се разгоряха и кръвопролитни вътрешни етнически или религиозни конфликти. В тази сложна ситуация, управляващите в страните от Изтока използваха широк набор от средства за укрепване на единството и териториалната им цялост и преодоляване на дезинтеграционните тенденции. Какви са основните черти и особености на националната политика на повечето държави от Азия и Африка и какви са поуките от техния, преобладаващо отрицателен, опит?
На първо място, следва подчертаем, че централните правителства на африканските и азиатски държави, твърдо защитавайки принципа за неприкосновеност на съществуващите национални граници, провеждаха през последните четири-пет десетилетия национална политика, която имаше (със съвсем редки изключения) ярко изразен репресивен характер. Предприеманите от тях мерки често бяха насочени не само против въоръжените бунтовнически групи, но и против „неблагонадеждните”, от гледна точка на централното правителство, етнически и конфесионални малцинства. Впрочем, в редица страни се отричаше самото съществуване на етнически малцинства, които бяха подложени на тотална дискриминация. Турският управляващ елит например, дълги години обявявше кюрдското малцинство за „планински турци”, съчетавайки мерките за максимално ускорената му насилствена асимилация, с репресии срещу марксисткото кюрдско движение в югоизточните райони на страната. Като при това ударението се поставяше върху взаимодействието между мобилните антипартизански отряди и многобройната армия от осведомители, както и изкуственото разпалване на противоречията и между местните турци и кюрдите.
В повечето случаи обаче, силовите методи и свързната с тях скъпоструваща модернизация на националните армии се оказваха недостатъчни за ограничаването и потискането на дезинтеграционните тенденции. Редица азиатски и африкански правителства не се спираха пред налагането на блокади на районите, населявани от различни малцинствени групи, целейки да провокират появата на допълнителни икономически трудности и дори на масов глад. Доста разпространени бяха и насилствените депортации и опитите за „разтваряне” на малцинствата в чужда среда (както сред доминиращия етнос, така и сред представители на други малцинствени групи), с цел сепаратистките движения да бъдат лишени от масова подкрепа.
Някои режими пък заложиха на разпалването на трайбализма и религиозната врежда в периферните райони. Така централните власти получаваха възможността да отхвърлят всички обвинения в извършването на геноцид, тъй като смазването на бунтуващите се малцинства и сепаратистките движения бе възложено не на националната армия, а на местни съюзници или наемници. Най-показателен в това отношение е примерът на Судан, където въоръжените и покровителтствани от местния ислямисткия режим племенни опълчения нееднократно извършваха масови кланета над изповядващите християнството жители от южните райони на страната.
Срещу сепаратистите и подкрепящото ги местно население бяха използвани и „приятелски настроени” бунтовнически движения от съседни държави, при това както на тяхна територия (например за унищожаването на разположените там бази на сепаратистите и бежански лагери), така и на собствена, във взаимодействие с правителствените части. Именно тази тактика следваше през 70-те и 80-те години на миналия век марксисткото правителство на Етиопия, използвайки въоръжените отряди на Народно-освободителната армия на Судан (т.е. християнските сепаратисти на полковник Джон Гаранг) за смазването на оромските сепаратисти (изповядващи исляма) в западната част на страната.
Чисто теоретично погледнато, военно-репресивните мерки действително биха могли да доведат до някакво решение на проблема със сепаратизма: например при пълното изчезване на конкретно малцинство по пътя на физическото му изтребване, или пък чрез тоталната му асимилация от доминиращото мнозинство. В днешния свят обаче, масовото изтребване на хора е практически невъзможно да се скрие. Затова и проявите на геноцид стават все по-редки (последният такъв пример беше Руанда през 90-те години на миналия век). Повечето народи съумяват да мобилизират целия потенциял на своята общност за да гарантират физическото оцеляване и съхраняването на културната си специфика. И оказват толкова мощен отпор на асимилационните процеси, че в крайна сметка подобно силово решаване на проблема става все по-малко възможно на практика.
Известни успехи би могла да донесе и стратегията за изтласкване и изолация на бунтуващите се малцинствени групи. Така, мароканското правителство изгради специална отбранителна стена за да изолира т.нар. Фронт ПОЛИСАРИО и подкрепящите го жители на бившата испанска колония Западна Сахара в пустинята и на територията на съседен Алжир. Едновременно с това стартира интензивната експлоатация на природните богатства на Западна Сахара в районите, надеждно защитени от нападенията на бунтовниците. Скоро обаче възникна въпросът, доколко целесъобразна, от икономическа гледна точка, е подобна тактика: в крайна сметка ресурсите на Западна Сахара не само не съдействаха за просперитета на Мароко, но и станаха косвена причина за натрупването на гигантския външен дълг от 18 млрд. долара, вложени предимно в изграждането на грандиозното отбранително съоръжение в пустинята.
Както показва опитът на африканските и азиатски държави, в повечето случаи огромните военни разходи, както и продължителните вътрешните войни, не доведоха до възстановяването и укрепването на тяхната териториална цялост и разгрома на сепаратистките движения. Напротив, практически навсякъде те се превърнаха в непреодолимо препятствие по пътя към социално-икономическия прогрес, провокирайки дълбока криза в обществото и държавните институции. Изминалите десетилетия на независимо развитие в Азия и Африка показват, че залагането на грубата сила и диктата по отношение на малцинствата, е порочно в самата си основа. Днес в много държави от Изтока с горчивина и разочарование осъзнават, че продължаването на подобна репресивна политика е вече невъзможно.
Условията за прерастването на един етнонационален конфликт във въоръжена борба могат да бъдат различни. Например, натрупването на оръжие у местното население и неконтролираното му разпространие в т.нар. „горещи точки”. Или пък създаването на неконституционни военни структури от съперничещи си сили или криминални групировки. Както и психологическата готовност на хората за възможни военни сблъсъци и обществените настроения, свързани с „очакването” за избухването на въоръжен вътрешен конфликт.
Етническите конфликти обаче, представляват опасност не само за участващите в тях страни, но (както сочи историята) и за целия свят. Да си припомним например, етническият конфликт в Австро-Унгария, след който започва Първата световна война. Съвременните етнически конфликти са опасни и поради небивалия ръст на бежанците от регионите, обхванати от тях. Така, ако през 1970, по данни на ООН, в света е имало 8 млн. бежанци, то след етническите конфликти, свързани с разпадането на СССР и Югославия, броят им достигна 27,4 млн.
Не по-малко тежки са конфликтите на религиозна основа – като например кашмирският между Индия и Пакистан, иракският – между местните шиити и сунитите, или пък тези в окупирания от Китай Тибет, Косово или Босна.


източник:

Прочетена 1383 пъти Последно променена в Неделя, 20 Октомври 2013 18:36

Оставете коментар

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

FaLang translation system by Faboba