Сряда, 10 Април 2013 07:13

Никола Вапцаров

Написана от
Оценете
(1 глас)

Никола Вапцаров

Съвременните изследвания на Вапцаров се съсредоточават около идеята за многогласието на неговата поезия.Във фикционалния свят, които той моделира,звучат различни гласове и гледища, чужди и свои, единни или противоречиви.Те откриват една разногласна човешки колебаеща се и търсеща лирика.Открояват и различието, специфично Вапцароското-напрежение (иронично, трагично и патосно) породено от съчетаването на тези гласове и гледни точки.Идеологическото слово под чиито знак е четен Вапцаров е само една гледна точка и слово стоящо извън лирическия говорител.Говорителя привежда тази чужда гледна точка, цитира нейното слово за да полемизира с него, отхвърли или илюнизира. Такова е отнасянето и към всяка друга/ нечия позиция. Чрез тази засилена комукативност се постига внушение много по-богато от колкото представя отделната гледна точка. В едно от представителните изследвания на Вапцаров – на Никола Георгиев – специален акцент е поставен на друг глас, с които лирическия аз на Вапцаров споделя, в които се вслушва и упора, възразява му, иронизира го, оборва го, дори го клеми, „другия глас „ се въплатява в различни лица –приятеля другия по съдба, гневната дама, майката, любимата, мразените врагове...

Никола Георгиев нарича Вапцаров ,,певец на великия двубои“ .Със същото основание той може да бъде наречен ,,поет на великия диалог“най истинското осъществяване на поезията му е в обрати и интонационния диалог, които той води със себе си, със света и с времето.Дори борбата в която гори лирическия му герой е преди всичко борба на идеи-интелектуален двубои, които в своето текстуално семантично превъплъщение отново се изразява като диалог.Интелектуалния двубои е най-същинскто съдържание на Вапцаровата поезия.Поетът води своя реални и въображаеми названия или само подсказни опоненти с живота и историята , с враждебните идеологии , с остарели вече естетически системи, дори вече говорени лирически езици.По законите на художествената парадоксалност условното лирически ,,ти“ се въвежда в творбата за да се утвърди нейният аз .Това утвърдяване се осъществява чрез напрегнатото очакване, породено от съзнателно задържалото се отсъствие на лирическия аз .Смислогенеративнивните механизми впоезията на Вапцаров очертават един многолик образ на човека.Човек вписан в един свят-тържество на индустралното общество на идеологените, които възникват и битуват в него. Човекът става в отнасянето си към този свят, настоичиви са акцентите за човешкото безсилие и безпомощност, за зависимост и абсолютна несвобода.Човекът изглежда фатално незащитен, самотен и „захвърлен“ в страданието пред близката гибел.Тук става дума не само дума пред трагичното безсилие на човека пред загадката на живота (Яворов) или за изначалната несправедливост на неизбежния грях (Дебелянов).Вапцаров осъзнава насилническата същност на живота като съвременен човек.И тази същност намира израз в неговите „навъсани“ и „къси“ стихове.

Непрестанната заплаха на човека в поезията на Вапцаров има различни лица, които очертават семантичния кръг с преплитащи се значения.Според тях се откроява войната-неизменен знак на унищожението, на тоталното сриване на хуманните ценности.Войната трябва да бъде разбирана не само като историческа и биографична за поета реалност , но и като метафора за съвременния свят на абсурдно взаимно изтребление:

Душите ни ръмжат-Война!

В душите кръв и смут , и огън.

В представите на Вапцаров човекът губи своята съкралност.Той е не само жертва, осъден да принесе жертва на Живота, както е у Дебелянов.А нещо по-лошо , човекът е де героизиран без субектен резултат на самото унищожение :

Един куршум

И после смет…

Човекът все повече се идентифицира с техническите продукти на своята дейност.Той е самотен и де персонализира „модел 1840“.Той живее сред „бензинни пари“ сред „пара“ и „смрад“ сред „дим, масло и машини“, под „стоманна каска- небе“, под „пласт от стомани ята“, в един екзистенциален стих Гора , където дебнат „враг стаен“, „мрак и истрел “.Вапцаровият лирически човек има свое трагично битие в заплаха сред унищожението и всеобщия край.Подвластен е на силите отвън в социума, но и вътре в себе си.Поетът осъзнава, че този съвременен свят е означим единствено от символите на техническия прогрес- оръжията за унищожаване на човека.Този образ на света представя една от Вапцаровите „хроники“:

В заводите „Круб“ днес отливат гранити

.             .             .             .             .         .

в Байер получили някакъв газ

от нова природа

.             .           .          .         .         .         .

във Викера пробиват картечни дула.

Човекът е под непрестанна заплаха за живота, не само за войната и за оръжията.Социума му е отнел личната свобода, превърнал го е в обект на тотална манипулация.Поезията на Вапцаров може да бъде осмислена и като протест на ежедневния терор на пропагандата, деформиращо човешкото съзнание с лъжите на „тъп и злостен табикатор“ на някой „нахален нележ“ които „шумно спори“ в ефира.В този свят на тотална зависимост личността е заличена от авторитета на вожда, като субектно присъствие на идеологемата.

В подобна ситуация изход сякаш не съществува („въртиш се , в очите ти-ножа“) и човекът все повече бледнее като ценност.Мотивите за безсилието и умирането изразяват концепцията за унищожаването на човека, осъден да живее пред смъртта.Когато „настига ни бурия, обвива ни мрак“ , както пише поета в „Хроника“.раждането и победата на Злото, което прониква и в човешката душа е може би най-трагичната концепция на Вапцаровата лирика.Не случайно в неговата поезия звучи един „глас“ които съветва, поучава и в духа на християнското мислене се обявява против насилието и отнемането на човешки живот.Обявява се в крайна сметка против злобата и сляпата омраза.Лирическия аз на Вапцаров се бори с тях, със себе си, опонира им, наблюдава злото, за да го отрече във всички негови проявления.Гласът на майката от едноименния стих „Например“ внушава етническите приннципи на християнството/на доброто:

Дано не кръвясат очите ти

Творецът често въвежда образи, алюзии дори преки позовавания на Свещените книги: „пшениченото зърно“ от „Вяра“, алегорията от „Илинден"(„вълчата порода/муцуните под овчите им кожи“), притчата за Христос и рибите с които той нахранва гладните , изразът „глас народен, глас божи“.Тази интертекстовост придава на поезията на Вапцаров и общо човешки, универсален смисъл.Творецът сякаш търси отговор на драматичните въпроси в християнската етика.Осмисля я като коректив в екзистенциалния трагизъм , защото опазва човека от омразата и злобата,съхранява волята му за съществуване .В „Хроника“ човекът е в плен на утмастителноста на тъмната стихия, която помита всяко опрощение.Тук сякаш заговарятедновременно Ботевия аз („ аз вече нямам мило, драго“)и Яворовите арменци („ и мъст, мъсткървишка, жадуват души“).Злобата е духовната смърт на човека, цялата поезия на Вапцаров може да бъде възприета като опит за смиряване на тази злоба , за трансформирането и в противоположната енергия на вътрешно възмогване и борба, за едно друго утре.В „Хроника“ лирическия човек се бори с духовна смърт („душите си сме стиснали в зъбите“).Преодоляването на омразата най-отчетливо е представена в „Писмо“:

Ти помниш ли

някаква омраза

се вливаше дълбоко в сърцата.

Като гангрена,

не, като прокоза

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше в закана,

а беше рано, беше много рано.

Както в Ботевата поезия Библейската триада вяра, надежда и любов е смислово трансформирана.Вярата и надеждата са въведени с отрицателен знак („ изтиваха последните надежди и вярата в доброто и човека“).Любовта е представена чрез омразата.Тя е тотална обсебила е напълно човека, има силата да го изпепели, да унищожи духовното у него.Посланията са постигнати чрез поетиката на търсещия смисъл.Лирическата мисъл тръгва от една изходна точка, една от възможностите, но неопределени смисли („някаква омраза“), за да го представи като смислов нюанс („като гангрена“), за да го апострофира („не, като прокоза“) или успореди с друг смисъл, които отново се оказва само смислов нюанс.Така в търсенето на смисъла се постига един пределно широк, многозначен и многопластов и смислов обем на интерпретирания образ или мотив.           Дори графичното оформяне на стиховете алюзира бавното но неотменно и настъпателно поглъщане на човешката душа от омразата.На концептуалното равнище Вапцаров е близък до Ботев с неговите стихове „себе си брате губя/тия глубци като мразя“.Ботев обаче само констатира губителната сила на омразата.В поезията на Вапцаров тя едновременно е визирана по въздействен начин и преживявана макар да е въведена в спомена, които заради дистанцията във времето тушира до някъде, неината сила е и в акта на припомнянето и тя сякаш е „жива рана“на лирическия аз на Вапцаров, въпреки признанието му: „за мен това е минало неважно“.Омразата е преодоляна в лирическата настоящност превърнала се е в атрибут на отминалото време.Лирическия човек осъзнава своята сила, осъзнава себе си чрез способността да трансформира злобата в нещо мислено от него като позитивно, въведено в плана на ценностите.Това е „една борба която днес клокучи“.Борбата в поезията на Вапцаров се мисли като нова перспектива за човека,възможност той да реализира себе си преди всичко, като осмислящо битието си същество.Борбата възвръща любовта към живота, възвръща вярата към надеждата.Омразата е изведена извън духовното пространство на човека.Неин обект е не човешката душа, а „празните кумери“ .Проблематизиране на прехода омраза-любов, обезвереност-вяра в този текст, а също така в цялата поезия на Вапцаров няма да открием.Прехода е просто факт в поетическата концепция на Вапцаров, обаче борбата като спасение на човека е реакция спрямо застрашаващите човека механизми на социума.В това отношение художественото мислене на Вапцаров се доближава до Смирненски и Гео Милев.Радикалната система за преустройството на света и от тримата творци е плод на разбираното, че „този“ свят е несправедлив.За разлика от Смирненски и от Гео Милев Вапцаров не стига до идеята за апокалипсис.

Творбата откроява особената значимост на миналото в поезията на Вапцаров, като ход за осмисляне на настоящето.Миналото е въведено в спомена.Въпросът „ти помниш ли“ властно приобщава адреса на „писмото“ към историята на онова минало, което трябва да стане ключ към бъдещето-история която не може да не спомни, която е толкова реална, че въпросът , макар и метафорично подчертан има единствено стойността на жест с който се въвежда в стихотворението.За това и детайлите чрез които се моделира миналото са така точно очертани.За това е толкова конкретно присъствието на това минало което приижда с напластяващите се образи на „морето и машините“, на „трюмовете пълни с лепкав прах“.

Човекът според поетическата интерпретация на битието се ражда за да загуби свободата си още в началото на своя житейски път-„някак много рано“.Това разбиране се обвързва със множеството образи в поезията на Вапцаров, които асоциират несвободата и насилието-затвор, клетка, капан.В стихотворението „Ще строим завод“ се стига до поетическото обобщение хипербола: „светът е затвор“.Моделът на художествения свят у Вапцаров притежава маркирани пространствени характеристики.Техния смисъл е идеен, нравствен.Пространствения модел притежава стабилен оценачен принцип .Според неговата логика са противопоставени затворените и отворените пространства.От една страна се отделят изрази като:

„тъга притиска квартала“

„завод, притиснал с мъка толкоз хора“

„стаята тогаз стана тиха и задушна“

„машината зла в тясна за моята горист“

„помислихме ние родината наша тесна за нашите песни“

„пътя е заприщен, навред затворени врати“

„хванаха ни в капана на живота“

„като в някаква клетка“

„антени замрежват небето“

От друга страна с не по-малка честота на употреба изпъкват изрази като:

„един напев широк и весел“

„уми си очите и гледай света е широк“

„пред теб света се разтваря,

разтварят се слънчеви дни“

„открил вратите си широки“

„ако с главите си счупим вратите“

Негативните социални и емоционални състояния на човека са означени от затвореното, ограниченото, стесненото пространство.То е поетичен синоним на несвободата, на ограничения в социума човешки дух.Вапцаровия лирически човек е устремен към позитивното, градивното в живота и за това неговия порив е към разтваряне на пространството, порив към небосвода.Свободното движение изразява идеята за свободата.В разбирането на Вапцаров небето-гаранция за свобода, простор има почти сакрална функция.Небето утвърждава всички ценности от позитивен тип в поезията на Вапцаров.Този образ се свързва с визията на родината(„имам си родина и над нея/денем грее синьото небе“).Дори в „Прощално“ лирическия аз отправя трогателна молба, пространството на спомена да бъде отворен:

Не ме оставяй ти навън на пътя-

вратите не залоствай.

И така представата за затвор се постига чрез начина по които се моделира художественото пространство.В света затвор човека не може да диша, задушава се което е илюзия за смърт.С този пространствен модел могат да бъдат обяснени негативните състояния, преживявания и отнасяния на човека към непосредното което го заобикаля към действителността .В такъв смислов контекст става ясно защо Вапцаровия лирически човек е бил в плен на злобата и омразата.Духовното движение на този човек, неговото „пътуване“е от омразата към любовта, от мрак обсебил душата към духовно просветление и песента от мятането в клетката към действителното разбиране на стените, отнетата надежда на вярата от скота към Човека.Убедителната поетическа реализация намира Вапцаровата концепция за човека в стихотворението „Песен за човека“.Текстът проблематизира питането, какво превръща до вчерашния убиец „злодея злосторен“ в човек заслужил космическия възглас „браво“, кой е този Човек, които изправен пред небесния купол събира възторзите на миро заданието, какви възгледи за света въплъщава в себе си този образ.До високо емоционалния патос на изводите, на тезите за същината на човека Вапцаров води своя читател чрез странно полемичния диалог между „дамата“ и лирическия говорител.Между заклемяващата омраза и прославящата песен един след друг се редят аргументите на двамата опоненти- всеки превърнал своята истина взрян в собствените си видения.

Фикционален при структуирането на творбатае характерния диалогично-разговорен принцип.Почти открита древна дама е прекия опонент в полемиката за „човекът в новото време“.Репликите според спорещите откриват контрастни в своята насоченост представи за човека.В същото време те изграждат и лирическата идентичност на опонентите.Дамата е избухлив кипи от ярост и омраза, изгубила равновесие почти истерично.За разлика от нея лирическия говорител е спокоен, овладян, разумен.Двамата по съвсем различен начин поднасят своите аргументи.Опиянена от ненавист и прозрения към човека, дамата подбира кратък ударен пример- без мислено убийство, доказателство за свирепост и жестокост, за нравствена слепота.Чрез този пример спора добива универсални проекции.Той вече е насочен към същината на човешкото изобщо.Някъде тук просветва древния мит за братоубийството („насякъл съм брат си, човекът“) за оная изначално зла сила.В разказа на дамата не са назовани мотивите за убийство, то е предано, представено е като естествено проявление на човешката същност, като част от общата стихийност на слепите страсти.То сякаш „изкипяло“ от невиждащо човешко тяло, сляпо за доброто.Самата дама обаче със своята възбудимост и неовладяност също става , също става доказателство за стихийно- страстна природа на човека, не поддаваща се на контрол.Тя се обявява против злия, но сама е озлобена.Негодува, че човеците се избиват един друг водени от омразата, но самата тя мрази човешките си братя.Чрез примера си дневната дама се затваря в кръг, започва да описва самата себе си като един от тези възбудимо зли мразещи се човеци способни на всичко.В края на творбата тя отново ще бъде в транс и все така неделяла да съзре онова към което я е водел нейния събеседник.И след изградените от него звездни извисявания тя ще си остане „бедната дама“.В епитета бедната е заложена иронията на лирическия говорител към онези който робуват на пред поставени тези за човека.

Смутен от бурните страсти и от категоричния пример, лирическия говорител противопоставя свой аргументи.За разлика от дамата той ги излага „без злоба“. Тук отново е заложена Вапцароватаидея за омразата като погубва човека-изличава хуманната му същност.Той спокойно и мъдро се различава от страстите.Не от злоба, а от добронамерено вникване в същността на ставащото в него се нуждае човекът- това е един от най-важните „уроци“ на този Вапцаров текст.Дистанцирайки се от всяка „територия“ лирическия говорител съумява да изтръгне ред и закономерност, да съзре важни неща в простата „история“, случила се в село Могила.Съвсем в правилата не реториката предложения от него пример е сходен,но засилен и преобърнат.Отново в центъра на „разказа“ е едно убийство, но още по-страшно с още по-голяма сила несочена към убиеца.Той е посегнал на баща си родителя, тоест на частицата от себе си.Животинско сляпата стихия се е развихрила в пълната си мощ.Достигнат е предела на помитащата всичко озлобеност.Именно тази сляпа стихия движи сетивното безрасъдно поведение на сина-като животно той е „подушил“ парите, като звяр е „затрил“ баща си.В този свой план примерът е почти синонимен с историята разказана от дамата, но от тук започват разминаванията.Лирическия говорител „вижда“ и назовава причините довели до отприщването на тъмните страсти и това е факт с особено значение за внушенията на творбата.Синът затрива бащата заради скътаните пари, движен е от порива на нещо недостигащо, което както става ясно по-нататък стои извън него.Ако в примера на дамата убийството е плод на из вечно злата първо-същина на човека и не се нуждае от обяснение, а от заклемаващо отношение, то за историята в село Могила е важна конкретността на станалото.Актът на убийството е снет от пиадестола на своята доказателствена универсалност.За това и в по-нататъшното развитие на „разказа“ вниманието се насочва към следствията от извършеното.Убиецът е принуден да преживее и преосмисли не само своята, а и чуждата смърт.

В затвора, метафора на границата между живота и смъртта се извършва така важната за посланието на творбата метаморфоза:

В затвора попаднал на хора

и станал човек.

Именно другите правят възможна промяната на злодея, новото „ставане“ на човека.В животинско-озлобената „глина“ те дъхва зрящия човешки дух.Това е върховния смисъл на дениурдичното действие- тялото се сдобива с душа-зрение, просветлява в него истината за собствената му участ.Така Вапцаровия текст отлага разбирането за сложността на човека.

Човекът е не само същество биологически видово, подвластно на своите инстинкти.Той е духовно осмислящ себе си и света субстанция.На него му е дадено да познае себе си, той е подвластен и на силите на природата, но също така на разумността.Прозирайки в себе си започва да разбира причините и следствията на нещата.От тук до идеята за поправяне на сгрешеното пътят е съвсем кратък.Намерена е причината за злото, обрекъл човека да бъде като „скотско то вайна“ и тя е съвсем ясна, видима, социално обусловена:

„Не стига ти хлеба,

залитнеш от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.“

Не човекът, а света се е указал погрешно устроен.За разлика от дамата:

Ех, лошо.

Ех, лошо,

светът е устроен.

Грешката не е природно вечна, неизбежна, а социално преодолима „може, по-иначе може“, така поезията на Вапцаров утвърждава разбирането,че е възможна друга наредба на света, от гледна точка на една бъдеща зряща разумност.Когато светът престане да бъде „затворен“ и хлябът е стига всички причини на злото у човека ще загубят своята сила.Ако човекът изменя на своята хуманна същност вината не е негова.така поезията на Вапцаров мотивира като неизбежно радикално решение да се разбие света затвор, да се отключат заключените простори.В основата на това разбиране звучи характеристиката за Вапцаровата съвременност идеологема.Не само светът, но и човекът може да бъде пре-направен и то така, че старозаветното мислене око за око, зъб за зъб да бъде надмогнато чрез Евангелското милосърдие и прошка.Прозрението на човека идва с песента.Мотивът за песента и пеенето, за пеещия човек е ключов за творбата и за цялата поезия на Вапцаров.Участта на злодея просветва с „някаква“ песен.В порива към новия живот вече пред правения човек отново запява своята песен.Песента се оказва особен вид сетиво.Чрез нея човекът прозира и в собствените си безни, и в безните на времето.Дори сцената на събуждането и самата екзистенция имат за колуминация отново песента.Коридортъ, затворът тоест затворените пространства са безшумни, гробовно тихи(„но в коридорът тихо говорят“, „някой от групата плахо и тихо казало…“)В тази тоталност са и други характеристики на пространството-мракът, сивотата, студа, влагата („гледали хората, тъпо и кухо, сивите влажни стени“, „мрак се в ъглите таи“, ‚чувствали някакъв хлад“).Тук вгробовното мрачно пространство човекът посреща изживява вестта за своята окончателна и неизбежна гибел.За миг ужаса сковава жертвата, разумността се пропуква , животинско-страстното отново изпъква с неизтова сила („гледал с див поглед на бик“).Но това състояние е преодоляно бързо, прозрението отново взема връх(„лека полека човека се сетил-/страхът е без полза/ ще се мре“).Страшна е със своята сила нахлуващата светлина в душата на осъдения пред прага на смъртта.Той е усетил завладяващата го разумност, съзрял е едно друго свое измерение,надмогнал е природно стихийното.Човекът тръгва към своята голгота , крачейки гордо в последния си път.Оковани от страх , пронизани от хлад се оказват тези чрез които побеждава мрака.Я текста на творбата се реализира действеното преобръщане на отношението между малачите и жертвите.

Слизането на двора е нов повод за екзистенциално съсредоточаване и себеосмисляне.Инстинктите са укротени „зрящи“, човек вижда своята безока съдба безмилостно изправила го на бесилото.Човекът сякаш се отчуждава от себе си, насочва погледа си към нещо много по-голямои не така лесно унищожимо-животът е не само свършване, изтичане, безсмислено лутане на слепи енергии.Животът е безкраен със своята не идентичност, той е ново идване продължаване „поправяне“

                                                     Но белкем се свършва                                    

с мен ?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от проклетен ден.

Личността е съзряла един от традиционните отговори за „философското отношение“-нестихването на могъщия живот в границите на много милионните човешки същества, неговото непрестанно разливане в пространството и времето.Животът се осмисля като нещо по-велико от единичния човешки живот.

С нова сила зазвучава и мотива за бъдещето-животът които предстои ще бъде „песен“, съкровено звучение на битийните ценности, преплитане на глас и светлина.Това е бъдещето което се съзарцава, прекрачвайки в отвъдното, осъдения започва да се слива с бъдещето чрез песента, чрез волното разкриване на своя глас:

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се и после запял.

Решително и категорично е отречена възможността за изблик на „истеричен комплекс“ в това действие.Пеенето е този текст е опотеоз на спокойствието, разумността и решителността(„човекът спокойно тъй дума след дума/и твърдо редил песента“).Тя е срещна точка в която се събират гласът на човека и гласът на всемира-единни и взаимо изразяващи се.

Песента разрушава старото пространство с неговия облик-треперещия затвор и бягащия мрак.Прогонени със злите сили земята е очистена,пеенето е свръх действието което премахва грешката, тъмнината на лошо устроения свят.През безумните погледи на плачещите и аплодисментите на всемира се разиграва грандиозно представление на човешкото себе намиранеи себе изживяване.Разпада се, отръсва се „земята от отровната си плесен“, за да се роди новото.Песента е овладяла не само емоциите и духа на човека тя е изпълнила цялото му тяло .Тя визира не само прогреса и умъртвената телесност, но там в „разкривените сини устни напирала пак песента“.

Непобедимо и неунищожимо е вече намереното съзвучие между материята и духа.Цялата Вапцарова поезия преживява проглеждането на човека, усилието да разруши и напусне стените на сгрешения свят и да навлезе в пространството на истинското битие в праведното светло бъдеще.Тук няма място за ужаса и крясъка на дневната дама.Пеещия човек въплъщава цялата прекрасност на копнежнотопротягане към светлината.Според интерпретацията на Валери Стефанов „песента пее“ за целия огромен „разумно неразумен живот“.Човекът изпява самото бъдеще, което ще рече, че го изживява щастливо макар и малолетно.Бъдещето според поетическата визия на Вапцаров ще възстанови едно изначално състояние на света мислено в духа на Евангелското послание като добро.Вапцаров вярва, че светът може да бъде преустроен, възвърнат към доброто и светлото начало в живота.За това неговата концепция за промяната, макар да не изключва борбата и саможертвата не е така радикална, като концепцията на Гео Милев.Вместо тотален апокалипсис насочен към небето и към земята ад, вместо огнено унищожение на „стария свят“ у Смирненски.Вапцаров предлага като „изход“ реабилитирането на изходните етически начела на живота-братството, добротата, вярата, любовта и надеждата.Неговата „пролет“ поетическа метафора   на промяната идва „с дъжд и урагани“.Но тази пролет е призована да „измие“ „кървавите рани“.Измиването символично представя пречистването, навлизането в един нов свят в които нищо от стария не може да присъства.Текстът на Вапцаров поражда многобройни асоциации с Евангелския текст и християнската концепция за човека и света.

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна не празнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско под тополите,

и измиеш кървавите рани.

Бъдещето не неопределеното бъдеще което не може да принадлежи на нито едно конкретно време, още по-малко на конкретна идеологическа витрина, полага както своята първооснова и християнските ценности. В бъдещето е постигнато братството, възстановена е радостта.Значещ е фактът, че в бъдещето няма стени и прегради, пространството е отворено към „простора“, а трудът не убива човека и е съзидателен,и полузатворен.Визията на тази поетическа утопия- патетична възвисена – представя стиховете:

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват в простора…

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

Вапцаровата утопия е апостроф спрямо света затвор.В този смисъл творбата не би могла да бъде разбрана в нейните дълбинни послания, ако четенето се осъществява единствено в собствения и контекст.Четена интертекстовост през стихотворенията като „Завод“ и „Ще строим завод“, тя открива своята многопластовост и в представителност.Поетическия модел у Вапцаров разчита не само на пространствени метафори, като затвора, клетките, решетките…Битието на човека се оглежда и в труда, в индустралното общество, човекът е тотално отчужден от труда.Трудът е принуда, чрез труда в завода социума задейства своите механизми.Трудът не може да бъде радост, напротив унищожава човешкото у човека, способностите му да бъде себе си, унищожава радостта от постигнатото.Трудът е упорита борба с живота.Така поезията на Вапцаров проблематизира труда като екзистенциално страдание.Вапцаровия лирически човек е ситуиран именно в завода край машината където протича, изтича неговия живот.Към такова разбиране отвежда стиха „Спомен.Аз имам другар“.Тук машината, моторът подтискат човека, превръщат се в знаци на насилието.Моторът е зададен като съществена част от завода, като негов образ, но това редуциране на цялото до негова част е характерно и за изграждането на образа на човека/другаря.Моторът е свързан с човека, съпреживява неговата смърт и спира да работи.Но в същото време е противопоставен на човека, убива го, отнема живота му.Тази амбивалентност в интерпретацията на различни образи, решения е характерна за Вапцаров.Страданието тук е интерпретирано тъкмо чрез „разграждането“ на човешката цялост, чрез редуцирането при което отделната част замества цялото.В началото на творбата „другарят“, които „кашляше лошо“ е въведен в своята цялост, дори социално маркирана.Чрез поетиката на търсещия смисъл и чрез един задъхан, странен изказ започва разпадането на цялото- през „очите“ до „зениците“.Зениците представят най-духовната част у човека.Молещите се зеници визират човека като „оголен“ в страданието, открит за него безпомощен.Човекът няма право на бъдеще, мери живота си от пролет до пролет.Отчетливо е внушението, че социално угнетения човек не разполага със самия себе си.Той преживява живота си в мига тук и сега, без увереност, че утре ще бъде.Проблемът за страданието обаче има не само социален, но и екзистенциален смисъл.Още в началната антитеза „добър другар, но кашля лошо ‘‘ свидетелства за разбиването на формалната логика в поезията на Вапцаров.„Добър“ е етическа характеристика на човека,а „кашля лошо“ отвежда към екзистенциалната сфера .Така екзистенциалното се оказва противопоставено на другите ценностни редове.Съвместяването на етика и екзистенция означава, че човек е трагично обречен, а доброто не е пълновластно и неможе да тържествува.Несправедливата, незаслужена смърт застава над нравствеността. Функционална за подреждане смисъла на творбата е промяната в реторическата стратегия на говорителя-отказ от поетиката на търсещия смисъл при визирането на пролетта.Променя се ритъма, пълновластна става поетиката на намерения смисъл , изказът е „гладък“, но така се постига, разбира се съзнателно, импликация на псевдо красивото.Красивото е флаш и това внушение е постигнато чрез пълния крах на концептуалната естетика.Образа на пролетта е изграден от клишета от символистическия дискурс.Такава пролет няма, дори да я дочака огнярът , тя е флаш.Псевдо поезията тук обаче има още една значима функция.Чрез нея отново е поставена екзистенциалната проблематика. Защото веднага след постигнатия образ на прекрасната пролет, чрез противопоставителния съюз „но“ и характерни за Вапцаров образи се осъществяват снемане на ефирно движение, и се открива истината за „прозата“ на живота.В своят а смислова цялост творбата изстрадваща смъртта на другаря утвърждава живота като висша ценност.

Животът е сред лексемите с най-висока честота на употреба в поезията на Вапцаров, а проблемът за живота е най-разностранно интерпретиран .Животът е визиран най-често като „навъсан“, „мръсен“.Той притиска и мачка човека, и в същото време лирическия човек на Вапцаров жадува „да бъде“ да живее.Най-дълбоко се изстрада лишеноста от живот, един от постоянните знаци чрез който се сигнализира тази невъзможност да се живее смислено и човекът да реализира себе си, като духовно същество е недостигащия хляб.Хлебната метафорика е характерна за много творби.Хлябът е онзи минимум, без които „бъдещето“ на човека е невъзможно, заради недостигащия хляб се залита „в погрешност на гнило“.Заради недостигащия хляб злобата и омразата разкапват сърцето, заради недостигащия хляб не може да се изпълни заветът на майката:

Учеше ме майко ти с придчи

да обичам всичко като теб.

Бих обичал майко, бих обичал,

Но ми трябва свобода и хлеб.

В поетическото мислене на Вапцаров хляба се обвързва със свободата те са равно поставени, еднакво необходими, за да бъде човекът човек-да обича ближния.Недостигащия хляб изпраща и Фернандес на фронта- стихотворението „Писмо“.Майко Фернандес убит.И тук хлябът има силата да „сбира“ хората в общото им дело-борбата.И тук хляба е равно поставен с духовния аспект на битието.Социалната проблематика се оказва обвързана с екзистенциалната.В контекста за насточивите внушения за недостигащия хляб е основателен въпрос за екзистенциалните упори на човека, света затвор.Какви възможности за самотрансцедиране открива Вапцаровия лирически човек?Към отговор на тези въпроси повежда подбрания за стихосбирката текст „Вяра“, които отключва и първия цикъл „Песни за човека“.Вярата е ключово понятие във Вапцаровата лирика, неговия лирически човек вярва за да съществува-не за да просъществува.Вярата е условието да „бъде“, като достойно човешко същество, което пребитава в духа.Вярата преди всичко е екзистенциална опора в своите колебания и търсения лирически аз ясно вижда какво би останало от него ако загуби дори „пшенично зърно“ от нея-„нищо“:

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

Така защитно и предизвикателно пита лирическия човек на Вапцаров в своя опонент.Именно вярата дева сили да човека да устои на озлобения живот.Тя покрива две от същностните измерения на съществуването-пиша, боря се.Вярата брани човека и гарантира неговото битие.За това между „още ще бъда“ и „ще бъда аз нищо“зее пропастта между Битие и небитие,между Живот и живот/смърт.Вярата спасява от смъртта и приближава „дните честити“ .Тя е тържество на Живота, броня срещу куршумите безсмъртие.

Цялата творба е отрицание на насилието.Преходът от екзистенциалния предел към самобронирането чрез вярата е и отрицание чрез злото, отрицание и на стража пред това зло.Творбата категорично отклонява от възможността вярата да бъде възприета фанатично опояние в една идеологема или авторитет.Вярата по-скоро може да се мисли като „вътрешна ориентация“ на човека и проява на „божествените качества в самия себе си“.Вярата не е притежание на идеологемата, а състояние на духа равнозначна на самия живот.Вярата е граница за безсмъртието тя охранява духовната цялост на човека.

В такъв смислов аспект може да се разбере и обещанието на лирическия говорител в стиха „Небоите се деца“, че ще нахрани гладуващите с „вяра“.Вярата може да преодолее дори липсващия хляб и както в евангелския текст да се превърне в „храна“, но храна на духа.Именно за човешкия дух е загрижена поезията на Вапцаров, ако лириката му утвърждава и проблематизира вярата като екзистенциална опора, то стихотворението „Небоите се деца“ е върхово изпитание на вярата в неверие, в силата на вярата. „Ще ви нахраня с вяра“-обещава лирическия говорител, като се позовава на една от основните точки на християнската октология и риторика.В смисъла и така на последвалото „нахранване“, не остава нищо от християнското самоутешение .В обедителноста на картините в бъдещето ясно звучи и значението, че това са вълшебни построения за утеха на гладните деца.Убедеността в силата на вярата, невдъхващото вяра слово, като речев жест върви успоредно с тъгата, че вярата не мести планини и децата остават все така гладни и тъжни.Вярата се полага като опра в настоящето и за настоящето-АЗ „сега“се опирам на своята вяра „сега“ ще ви нахраня с вяра, тъкмо „сега“е много страшно и много трудно, моята тревога за вас е „сега“, „сега“ аз страдам за вашето „утре“.Така могат да бъдат разчетени посланията на творбата.Така Вапцаров овечовава страданието и иронизира старото клише за нахранване с вяра, защото децата са гладни именно „сега“.Започнала с образите на детското страдание, минала през утешаващите разкази за бъдещето, в завършена творбата мъжки е още по-голяма, тъга се завръща към миналото си:

Но мен ме притиска

жестока, дълбока тъга.

За ващо сега

е горист стаена в мене.

Вярата у Вапцаров е свързана с идеята за бъдещето.Картините на жадуваното утре са обвързани и с функционално подчинение на вярата.И едни са те, когато с нея се утешават гладните деца, други-когато се спори с обезверяващи опоненти, трети в тихия размисъл със себе си.Визията на бъдещето, както и вярата се полага като опора за настоящето битие.

Вярата „сега“ мисълта за бъдещето, „по-хубаво от песен“ с генератора на творбата, на двубоя които се води от много дни.Двубой на идеи, на гледни точки и на разбирания не толкова за подредбата на света, колкото за значенията на неговите конституенти.Стихотворението „Двубой“ акцентира именно върху вярата, че „разкапания озлобен живот“ ще бъде победен от всички онези, които той е притиснал у които е пораждал злото и сляпата животинска стихия, а те са „тук“ и „там навред“.Но този безброй, единил силата си и въплътил я в лирически говорител, злият живот няма да устои .На негово място ще бъде изграден „живот желан и нужен“.Двубоят е интерпретиран в полемика с българската поетическа традиция.Нищо от мотива за борбата между българи и турци в „Опълченците на шипка“ не се открива във Вапцаров, нито от Ботевата визия на „бурията“.Животът е представен „телесно“, двубоят е представен пластично.

Ние сплетохме здраво ръце

с тебе се счепкахме здраво.

В стиховете на Вапцаров липсва и патос, но убедителността на изображението разчита на комокативния статус на лирическия проект, а също така на учетливата реторика-въпроси, анафори, хиперболи.Между първите три строфи и стиховете „как мислиш“, „ще ли победиш/навъсан мръсен/зъл живот?“Които рамкират полемичния слой на творбата се вклинява „разказа“ за двубоя, той е фрагментиран. Случва се като поредица от лични версии на двубоя между човека и живота.Парадоксално обаче всеки един лирически персонаж е присломен в семантичния обем на аза.Той се оказва множествен, събира в себе си много човешки лица, „разиграва“ идентичности и така чрез де конструирането на еденичния аз утвърждава един свръх мощен, пространствено обемен лирически аз.Тъкмо той събира в себе си и гамена отнел живота и убиеца, и затрупания в мината човек, а също така „едно дете“ в Париж на барикадата.Така като изключим реторично полимичната част на творбата, нейното начало и край „двубоя“ е представен като разказ за човешкото страдание и надежда, загубване на себе си.На лирическия аз са еднакво присъщи и констроктивни, и де контроктивни енергии.Той е злодея отнел живот, но и създателя, моторът които пее горе.Кръвта която капе от сърцето му кодира и изнемогващите усилия в неравния двубой, саможертвата („кръв капе от мойто сърце“), но също така от нея се ражда „песента на мотора“ горе в небето.Творбата категорично утвърждава вярата в „изграждането“ на „един живот/желан/и нужен“.Ясно е че Вапцаров моделира световете на „барутното време“ и на „ щастливото утре“ с едни и същи образни единици и мотиви, те обаче са амбивалентни по своя смисъл.Tака образа на новия свят мечтан, жадуван е образ на притежавания свят-„всичко е в нашите ръце“.Този свят ще се управлява с агресия със здрава желязна ръка, той е също владеен свят, но от тези които са го изградили.Ето каква колективност преписва на колективното ние стихотворението „Не боите се деца“: „Ще ги впренчиме здраво/ще им кажем да кажат/така ще вървите“ и те ще тръгнат напред.В новия свят се пренасят и заповедите.Така Вапцаровата утопия се оказва зона на една желязна властваща ръка и нейно качество, и преимущество е, че тя се определя като „наша“, а не като „чужда“ е земята на която е изграден той (тази земя не е моя,/тази земя простете е чужда“).Новото различното е в променящите се връзки между нещата.Към такова осмисляне води стихотворението „Сън“.Изобразената е текста утопия, плод на съня желание позволява да го отграничат като контрастни по-своите ценностни светове стария и жадувания.

Категоричната увереност „светът е наш“ открито заявява идеологически експонизъм.В поезията на Вапцаров се оказва вписан в един диалогически дискурс, занимава се с чертаенето на граници в човешката общност.Образа на утопичния свят е синтез на спонтанността.Светът е „небосвод“ но и крепост.Стихотворението „Пушкин“, свободата е победила „мрака“ и „гнет“, утвърден е задружният щастлив живот.Акцент е поставен върху родителските функции на идеологемата.Всъщност този Вапцаров, образ на бъдещето има своята първооснова в гледаните от твореца филми през 40те години на миналия век.Барикадата е един образ силно романтизиран и поетизиран на границата.В барикадата се завоюва честа и славата, „огняро интелигентът“ намира себе си:

Зная свойто място

във живота

и напразно

няма да се дам.

Честно ще умра като

работник

в боя ни за хляб и свобода.

Мотивът за борбата е свързан с една значеща метафора-разбиването на леда.Тя се появява в творчеството на Яворов („ледена стена, с глава я не разбих“), но „стената“ тук не е граница между два идеологически противопоставени свята.Яворовата „ледена стена“ е по-скоро знак на човешката двойственост на две души които са непрестанно в двубой, но нито една от тях не успява да надделее над другата.Така ледената стена се възприема като знак за трагичното битие на Яворовия аз, за невъзможността да се реализира порива към само трансценденция.За героя на Яворов обречен да се лута в собствените си метафорични пространства няма „изход“, няма „рай“.Поезията на Вапцаров дръзко заявява разбиването на ледовете:

С главите си ще счупим ледовете

и слънцето на хоризонта тъмен

да, нащо слънце ще просветне .

Ледовете отграничават нашата и „чуждата“ земя, нашия и „чуждия“ свят.

Отношението свое-чуждо така настойчиво проблематизирано в поезията на Вапцаров има структурна функция и в цикъла „Песен за родината“.В духа на характерното за времето поетическо мислене на обвързаните с лявата идеология творци и Вапцаров изживява „българското“ като „чуждо“.И неговата поезия поставя въпроса, който със страшна звучи в поемата „Септември“ на Гео Милев: „прекрасно, но що е Отечество?“Явно географските граници не могат да гарантират себе чувството на Вапцаровия аз, като препитаващ в родното пространство, в същото време родината е прекрасна, свидна и скъпа.Това в по-скоро идеята за родината, която лирическия човек носи у себе си.Отчуждението не означава забрава за родното, напротив мисълта на лирическия субект непрекъснато се връща към спомена за родната страна, потънала в мрак.Болезнено преживява нейната изостаналост „стотици години назад“.За тази родина той е готов на саможертва.

В цикъла „Песен за една страна“ чуждото отново се изгражда върху идеологическа основа.Испания която за лирическия герой е нищо „една изгубена страна“ започва да се възприема като своя, заради общата борба за справедливия свят:

Сега за мене

ти си всичко

сега за мене

си съдба

и аз участвам неотлъчно

в боя ти за свобода.

Общата участ е гарантирана от кръвта, която символично преминава от загиналия у героя на Вапцаров.

Също като Ботев Вапцаров води диалога с „ти“, което в стихотворението „История“ е самата История, словесния двубой с нея има ясна причина- тя улавя само контурите на човешкото битие.Тези контури ограждат празнотата, защото стихотворението разказва за нестаналото, за невъзможното случване на човешкото в плана на голямата История.Това разминаване е доловимо още в първите стихове:

Какво ще ни дадеш историйо,

от пожълтелите си страници?

Спорно е кои са тези „ние“.Ние напъханите в тези страници, или „ние“, разгръщаните страници на Историята.В текста липсват достатъчно недвусмислови   свидетелства и раздвоеност на лирическото ние остава.Такава двойственост съществува и по отношение на времето, от гледната точка на случващото се от стихотворението .Когато хората се обръщат към Историята- след като вече са отминали („ние бяхме неизвестни хора“)или преди да са станали обект на Историята.Смяната на сегашно, минало свършено и бъдеще време прави невъзможно случването в плана на Историята.Там битието на човека не е живот за описване, защото е нещо осезаемо, горчиво и миришещо.Това е и причината „ човешката мъка ненаписана сама в пространството да скита“.Опозицията е изведена на лексикално равнище: мъката е неописуема на нивото на Историята, тя може само да се осети, да се изпита със сетивата.Неслучайно тази част на творбата е наситена с лексеми гравитиращи към семантичното поле на сетивните възприятия- „мирише“, „горчи като отрова“, „лежали влажни“, „потяхме се и под езика…“С други думи мъката, отделната човешка участ може да бъде записана не само с езика на личното, само в „термините“ на личната история на личното преживяване.

Затварянето на тези кръгове за личното е ясно доловимо и в промените на глаголното време, и в позиция на лирическия говорител.От натуралните форми за миналото, неопределено време („сме се раждали“) през презказните форми и изразената в тях несвидетелска позиция („лежали“, „гризали“), общо неутралната констатация се заменя от напрегнатия разказ за участта на едно поколение. Разказ разкъсан в стиха: „Не мога повече! Не искам.“Този взрив е и кулминация не в описаната, а в сетивно оголената човешка история, която трябва да бъде не четена, а усетена, докосната.Именно сетивността ще пробие страниците на голямата История където:

Ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно.

Единствения начин интимно човешкото да навлезе в план на високо историческото е жестът на крайното- крясъкът, озъбването.Така е поставни високия изказ на Историята и рязко изявен разривът между човешко и историческо.Противопоставени са крайно не езиковото(крясъкът) и езиковоста в явяването на Историята тоест тържественото и случване по „пожълтелите страници“ и „многотомните писания“.

Именно защото в разбирането на Вапцаров историята загърбва историята на човека , той като творец е загрижен и смята за свое призвание „записването“ на човешката участ, такава каквато е тя. От тука е и обособеното значение на проблема за изкуството. Като творец Вапцаров винаги се е обединявал срещу „илюзиите“, „идилиите“, фалша, т.е срещу всичко което пречи на човека да осмисли соята лична история. Измамата и заблудата отделят човека от себе си, затова трябва да се пише „верно и честно“, „просто и честно“. “Верно“ отвежда не към копиране, не към подържание на действителността, а към разбирането, че в изкуството човекът, когато животът „безмилостно“ бие трябва да разпознава и узнава себе си. „“Просто“ отвежда към мисленето за поетическия изказ, за начина, по който трябва да се разказва /изговаря на лирически език „простата човешка драма“. Честно настоява да се търси и открива истината. Честно е апостроф, реплика срещу идилиите и илюзиите. За това утвърждаването на Вапцаров като творец е свързано с търсенето на стиха на „новото време“, „барутното“ време, огрозяващо човека. То може да бъде интерпретирано само със стихове „навъсени“ и „къси“. Такава поезия не създава стихове с „парфюмен аромат“. В творби като „Рибарски живот“ се проблематизира изкуството – неговата същност и предназначение, естетическото му явяване.

Насочването на произведението „Рибарски живот“към суровостта и прозата на рибарския живот, носи не само собственото си значение – да явява „човешката драма“, но и гласът на Вапцаров упорит срещу другите, романтизиращите тоя живот когато „в гърдите ми опрян е за стрелба на времето брутално пистолета“. Творбата има отчетлива структура във всяка една от смисловите части се тематизира рибарския живот, но с различни езици, с различно разбиране за отношението живот – изкуство. Вапцаров еднакво „говори“, борави с вече говорени преди него езици, както със своя което осъзнава, че ясно съзната у него е полемиката за истинското изкуство.

И стихотворението „Кино“ убедително представя Вапцаровото разбиране за художествеността. Отново най – убедителната стратегия е полемиката. Според интенцията на творбата киното като изкуство създава фалшиви представи за действителността. Следвайки логиката на комерсиалните интереси, киното въвлича зрителите в един свят на измислени страсти и конфликти. Филмът е забавен, представя бягство в красивата измислица, възможност за вживяване във „високите“ емоции на героите. Поетът оспорва този ефект от филма. Действителността е коренно различна. Истинските човешки драми са другаде, да се залъгваш в измислица в едно преломно и съдбовно време е опасно предизвикателство – спрямо самия живот – живота е жестоко изпитание, прекалено близко до смъртта. Същност проблематизирайки фелацията изкуство – действителност. Вапцаров ни изправя пред вечния сблъсък. Влизайки в кино салон, зрителя по принцип е готов да го излъжат, защото приема измислицата като принцип на изкуството. В стихотворението обаче киното е измислено не като красива илюзия от която хората имат нужда, а като съзнателна манипулация отклоняваща от истината за реалност. Тъкмо за това патоса на творбата е насочен към тази манипулация. Текстове като „Рибарски живот“и „Кино“ позволяват да се изведе Вапцаровата концепция за изкуството. Фалшиво е това изкуство, което създава преднамерено неверни образи на действителността, които заблуждават хората. Лъжите, драмите на това изкуство трябва да се изобличават в истините на живота.

Трагичната житейска участ на човека е превъплътена в последните му творби „Прощално“ и „Предсмъртно“.

„Прощално“ може да се мисли в плана на любовната тема в българската лирика. Писано преди разстрела то е пределно искрен израз на желанието на лирическия аз, поне в пространството на спомена да има място за него:

Не ме оставяй ти отвън на пътя,

вратата не залоствай.

Стихотворението долавя прошката на отиващият си насилствено от живота, към тази която оставя след него. Най – съкровеното желание обаче е споменът за него да не бъде изличен.

Предсмъртно е текст с множество различни интерпретации. Сериозно изпитание за всички интерпретатори е стихът „какво тук значи някаква си личност“. Наистина ли е обезценена личността в поезията на Вапцаров? Този стих трябва да се чете в контекст в който се оразличава живот и Живот. Единичният човешки живот е само частица от Живота, от погледа на този Живот, личната драма на отделния човек изглежда субект в предсмъртно преживяване на собствената си смърт. Творбата е опит да се постигне философско „утешение“. Още с първите стихове отчетливо изпъква полемиката между онези които „казват“: „Борбата…..е епична“ и неговото собствено осмисляне:“Борбата е безмилостно жестока“. Лирическият субект се отказва от „високото“ говорене за смъртта в борбата, защото той сам не може да я наблюдава, а я преживява. Преживява собствения си „разстрел“ и единствената му опора в този момент е логичното съждение:

И след разстрела – червей.

Макар картината да е ужасяваща тя не потриса със своята реалистичност, а по скоро въздейства с волевото овладяване от лирическия аз на собствената му емоция. Той е иронично дистанциран от всеки език. Отвсякъде величава образа в изображението на битейната ситуация. Утеха е и надеждата, че в „бурята“ той ще бъде отново единен с другите: „В бурята ще бъдем пак със тебе/ народе мой, защото се обичахме“. Съществуват и публикации с друг вариант на последния стих – „защото те обичахме“. В първия случай възвратната частица заявява обвързаността, диалога в „обичането“, докато вторият вариант заявява еднопосочната обич и преданост на поета към родината.

Изготвил: Ирина Янкулова

 

Прочетена 2145 пъти Последно променена в Неделя, 20 Октомври 2013 18:36

Оставете коментар

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

FaLang translation system by Faboba