Събота, 29 Октомври 2011 22:16

ПАЗАРНИ МЕХАНИЗМИ И ПАЗАР

Написана от
Оценете
(0 гласа)

1.Пазар и пазарни механизми

Пазарът е институция, изградена върху взаимовръзките между купувачи и продавачи, при което на базата на спонтанното, платежоспособно търсене и предлагане се формират цените и количеството на произвежданите стоки и услуги. Пазарът възниква на базата на появата и развитието на стоковото производство и стоково-паричните отношения. Пазарът въздейства върху мащабите, структурата и динамиката на производството.

Изключителното многообразие на пазарите налага известна класификация.

Според икономическото предназначение на обекта на размяната разграничаваме : -пазар на потребителски стоки и услуги; -пазар на инвестиционни стоки и услуги; -парично – кредитни пазари (финансов); -пазар на труда (работна сила); - пазар на научно – технически разработки.

В зависимост от конкурентната структура има свободни пазари, монополни пазари, олигополни пазари, монополистични пазари.

Според степента на намеса на държавата пазарите са: нерегулируеми, свободни – с минимална намеса на държавата, и регулируеми – с активна намеса на държавата.

В зависимост от това дали осигуряват свободен достъп на икономическите агенти или не, пазарите се делят на отворени и затворени.

Според обхвата на пазарните връзки различаваме местни, регионални, национални, международни пазари.

Според организацията на пазарните отношения съществуват стокови борси, търгове, панаири и други.

Пазарният механизъм се е формирал в течение на хилядолетия и с него се улавят най-незначителните промени в предлагането, платежоспособното търсене, качеството, движението на капиталите. Пазарният механизъм предоставя безплатна информация на стопанските агенти, която им позволява да се ориентират в сложната пазарна конюнктура и да взимат съответни икономически обосновани решения, за да просперират и оцеляват.

Пазарното търсене е количеството от една стока което купувачите искат и могат да купят на различни цени за определен период от време.

Законът за търсенето гласи, че при равни други условия количеството на продукта, който купувачите желаят да закупят в определен период, е в обратна зависимост от цената на този продукт. Обемът на търсенето има тенденция към нарастване при намаляване на цената и към намаляване при нарастване на цената.

Пазарното предлагане е количеството на една стока което, продавачите искат и са в състояние да предложат (продадат) на различни цени за определен период от време.

Закона за предлагането гласи , че при равни други условия продавачите ще увеличат количеството на продукцията, която желаят и имат възможност да предложат за продажба, когато цената на тази продукция нараства. При нарастване на цената обемът на предлаганата стока също нараства, а при намаляването и намалява.

Еластичност е способността на една променлива да изменя своите стойности под въздействие на измененията в друга променлива. Факторите които я определят са : -наличие на заместители, -делът от потребителския бюджет който заема покупката на стоката, -периодът от време.

Еластичност на търсенето – изразява процентното изменение в търсенето спрямо процентното изменение в дадена променлива на функцията търсене. Измерването става чрез коефициент на еластичност.

Еластичност на търсенето спрямо цената е изменението на търсенето количество спрямо промяната в цената

Еластичност на търсенето спрямо дохода се измерва чрез коефициент, които отнася % изменение в търсеното количество към % изменение в дохода.

Еластичност на предлагането – изразява процентното изменение на предлаганото количество спрямо процентното изменение на дадена променлива на функцията предлагане.

Еластичност на предлагането спрямо цената е отношението между процентното изменение на предлаганите количества и процентното изменение на цената; движи се в интервала от нула до безкрайност и бива: еластично Еп > 1, когато промените в обема на предлагането са относително по-големи от промените в равнището на цените; нееластично Еп < 1, когато промените в обема на предлагането са относително по-малки от промените в равнището на цените; нормално Еп = 1, когато промените в обема на предлагането и в равнището на цените са равни; съвършено еластично Еп = ∞, при определени цени доставчиците са готови да продадат всяко търсено количество; съвършено нееластично Еп = 0, предлагането не се увеличава и тогава, когато цената на стоката нараства.

2.Производство и производствени решения

Производството е процес ,чрез който се преобразуват производствените ресурси, с цел да се получат нови блага и услуги, с по-висока полезност. Изходните ресурси (входните продукти), които се използват в хода на производствената дейност и които подлежат на организиране и преобразуване, представляват факторите на производството -земя и др. естествени ресурси; -труд; -капитал; -предприемачески способности; и -информация.

В производствения процес тези фактори се съединяват посредством технологиите и се получава определен продукт. Всяко производство се съпътства от разходи. Към тях се отнасят оборотния капитал и изхабената част от основния капитал. Величината на разходите зависи от възможностите за промяна на заетите ресурси. Голяма част от тях (работна сила,суровини) може да се променя бързо и лесно. Друга част (машини,сгради) може да се променя само през дълъг период от време. Затова разходите се делят на:

Разходи в краткосрочен период (онзи период от време, през който факторите на производство остават неизменни (постоянни)) ; биват: -парични; - специфични; -постоянни разходи; -променливи разходи; -общи разходи; -алтернативни: -пределни разходи; -средни разходи.

Разходи в дългосрочен период представлява от само себе си отрязък от време, достатъчен да внесе изменение във всички фактори на производство. - всички разходи на фирмата се превръщат в променливи.

В краткосрочен период фирмата може да повиши интензивността на използването на факторите на производство, но в дългосрочен период тя разширява производството като внася изменение във всички фактори на производство.

Размерът на производствените разходи е важен показател за анализа на дейността на фирмата и за взимане на решения за обема на производството.

Производствена функция е основна дейност на производството на фирмата. Тя използва факторите на производство за да осъществява производство. Взаимоотношението между въведените в действие производствени фактори и резултатите от тези фактори се нарича производствена функция. Производствената функция посочва максималното количество продукция, което фирмата да произведе при съответна комбинация на факторите на производство.

В зависимост от броя на факторите, включени в производствената функция, тя бива: еднофакторна и многофакторна. Еднофакторният модел на производствената функция е ограничен, основава се на предположението, че обема на продукцията се дължи само на един производствен фактор, което практически е невъзможно. При многофакторния модел на производствената функция производството на продукцията се поставя в зависимост от величината на множество фактори /капитал, земя, труд, технически прогрес, образование/.

Производствената функция има ред предимства в икономическия анализ. Те се свеждат към това, че: -производствената функция може да се използва при анализ на ресурсите с цел да се увеличи продукцията; -тя служи за основа на оптимизация на производството; -явява се основа за разработката на някои теории за функционалното разпределение на доходите; -тя е един от инструментите за анализ за размера на ресурсите, които дават най-висок доход; -тя се явява основа за вземане на решения на фирмата при различното съчетание на производствените фактори.

3.Видове пазарни структури

Пазарната структура е характеристика на пазара, която включва броя на продавачите и купувачите, степента, в която се различават продуктите, произведени от различните фирми, и бариерите на конкуренцията, които участниците издигат за да запазят достигнатите в кратък срок предимства и решителни иновации. Основните пазарни структури са съвършена конкуренция, несъвършена конкуренция, монопол, олигопол и монополистична конкуренция.

Съвършената конкуренция е модел на пазарна структура ,при който голям брой малки и средни фирми се съревновават помежду си при производството и реализацията на еднородна продукция в условията на свободен достъп на пазара, мобилност на производствените фактори и свободен достъп до информацията. В условията на съвършена конкуренция фирмите се стремят да придобият по-добра пазарна позиция чрез намаляване на разходите и бързо реагиране на промените в пазарното търсене.

Несъвършена конкуренция има тогава когато трайно се нарушават правилата на свободна конкуренция, в резултат на което даден купувач или продавач може да влияе върху търсенето и предлагането на даден продукт и неговата пазарна цена. Когато се поставят институционални бариери за навлизането на нови фирми на пазара и се елиминира хомогенността на продукцията. Формите на несъвършената конкуренция са: монопол, олигопол и монополистична конкуренция.

Монополът е пазарна структура, при която една-единствена фирма представлява целия отрасъл; липсват близки заместители на продуктите; има силни бариери за влизане в отрасъла – контрол върху ресурсите без близки заместители, голям размер на необходимия капитал, икономия от мащаба на производство, законови или правителствени ограничения – лицензи, патенти, тарифи; фирмата налага цената в отрасъла.

Монополистична конкуренция е пазарна структура, при която голям брой фирми произвеждат подобни, но не еднакви продукти и относително лесно се влиза в отрасъла – малък пазарен дял, независимост – козметични, фризьорски, стоматологични и други; -диференциация на продукта – продуктите могат да се разграничават по физически или качествени параметри, месторазположение и достъпност, търговска марка, търговски знак и опаковка; -достъпът до отрасъла е свободен и съществуват множество близки заместители.

Олигополът е пазарна структура, при която има малко на брой ,но големи по обем фирми в отрасъла,със значителен пазарен дял, които могат да оказват влияние върху цената. Олигополът бива флуиден (произвежда стандартни продукти като стомана цинк и др. ) и вискозен (произвежда диференцирани стоки автомобили, цигари, електроуреди и др.). Олигополните пазари характеризират в най-голяма степен развитието на съвременните пазарни структури.

4.Брутен вътрешен продукт (БВП)

За да се опишат и анализират резултатите от стопанската дейност и се формира стратегията на развитието, както и за международни сравнения, е необходимо да се стандартизира измерването на националното стопанство във всяка страна. Това се постига чрез използването на показателя брутен вътрешен (национален) продукт (БВП или БНП), който дава възможност да се премери обемът на реализираната крайна продукция за даден период от време.

Брутния вътрешен продукт (БВП) е сумата от добавените стойности, създадени от всички икономически агенти в националната икономика за определен период от време - обикновено една година. С други думи БВП е сумата от стойностите на всички крайни стоки и услуги произведени в страната за определен период от време от фактори на производството, разположени на територията на страната. БВП измерва и изразява и чистата вътрешна макроикономическа активност. Едно от най – големите достойнства на БВП в неговото реално изменение е, че той е най – важният обобщаващ измерител на икономическата активност във всяка страна. БВП е стойностен, паричен показател. При определянето на величината му се използва паричната оценка на съставящите го блага - показателите определящи равнището на благосъстоянието в дадена страна са храна, здраве, условия на труд, социално осигуряване, човешки свободи и др.

Парите са мерната единица на свободното стопанство, което произвежда разнообразни стоки и услуги. Стойността на всяка стока или услуга се мери според цената на размяната на тази стока или услуга. Добавена стойност (за дадено производство) е разликата между стойността на произведената стока и сумата от вложените в производството й междинни продукти.

Съществува една принципна трудност за пресмятане на въведените величини – промяната на цените с течение на времето. Това налага разглеждането фактически на две отделни понятия – номинален и реален БВП. Номиналният – паричен- брутен вътрешен продукт (НБВП) е сумата от пазарните стойности на всички крайни стоки и услуги, произведени в страната за определен период от време, изчислени по действащите цени през този период. Реалният брутен вътрешен продукт (РБВП) е сумата от пазарните стойности на всички крайни стоки и услуги, произведени в страната за определен период, изчислени по предварително приета базисна година.

Сумата на всички стоки и услуги, които произвеждат фирмите от всички отрасли на икономиката за определен период от време се нарича съвкупен обем на производството. Производството изисква фирмите да заплатят за ползваните фактори и техните услуги, което генерира съвкупен доход. При продажба на целия съвкупен обем на всички възможни купувачи, плащанията формират съвкупните разходи. Според тези три понятия - производство, доход и разход се формират и начините за измерване на БВП. Производствен подход – БВП се измерва като сума от добавената стойност от всички отрасли на икономиката – селското стопанство, енергетика и т.н. Така се получава общата добавена стойност на съвкупния обем на националното производство. Доходен подход – БВП се измерва чрез сумиране на всички доходи генерирани от производителното ползване на ресурсите. Разходен подход – БВП се измерва като сума от всички разходи необходими за закупуване на съвкупния обем на производството.

Освен БВП, за измерване икономическата активност на нацията се използват показателите: чист вътрешен (национален) продукт (ЧВП) – получава се, като от БВП се изключат амортизационните отчисления; -национален доход (НД) – сумата от доходите на притежателите на производствени фактори-труд, земя,капитал; -личен доход (ЛД) – целият доход, получаван и използван от населението за потребление, спестяване и плащане на подоходните данъци; -разполагаем доход (РД) – окончателният доход, с който разполага домакинството.

5.Макроикономически колебания

Инфлацията е многофакторен процес, който се проявява като общо относително дълготрайно повишение на цените на стоките и услугите, което намалява покупателната способност на паричната единица, повишава издръжката на живота и води до преразпределение на доходите.

Инфлацията се измерва чрез индекса на потребителските цени – отношение на цената на определена съвкупност от стоки и услуги (пазарна кошница) за даден период към цената на същата съвкупност от стоки и услуги през основния период. Зараждането на инфлацията като постоянно икономическо явление е свързано с функционирането на паричния пазар и преди всичко с широкото използване на книжните пари

По-важните фактори, които водят до възникване на инфлация са: -производствен фактор – диспропорции между производство и потребление; -паричен фактор – нарушаване законите за паричното обръщение; -други фактори – бюджетният дефицит, външният и вътрешен държавен дълг, сенчестата икономика и външни фактори.

Според темпа на нарастване инфлацията може да бъде умерена, галопираща и хиперинфлация.: Умерената инфлация се характеризира с бързо нарастване на цените на предметите за потребление и на работна сила. Галопиращата инфлация се характеризира с много бързо нарастване на цените. Хиперинфлацията се характеризира с такова нарастване на цените, при което парите не са в състояние да обслужват стоковото обръщение, а икономиката изпада в тежко състояние.

Икономическия растеж изразява количественото нарастване и качественото усъвършенстване на производствените фактори и резултатите от тяхното функциониране. Значението на икономическия растеж се определя от влиянието му върху решаването на основните икономически проблеми: -осигурява увеличаването на работните места; -дава възможност на развитите страни да подпомагат слаборазвитите; -осигурява средства за изпълнение на екологични програми; -стимулира социалния прогрес и развитието на личността.

Безработицата е икономически и социален феномен, типичен за пазарната икономика. Тя изразява несъответствието в търсенето и предлагането на работна сила на пазара на труда.Безработен е този,който няма работа,въпреки че е способен да работи и активно търси работа.

Съществуват различни форми на безработицата : Фрикционна безработица; Структурна безработица; Циклична безработица.

Оценката на пазара на труда налага отчитането и на други форми на безработица: -сезонна безработица; -скрита безработица; -технологична безработица.

Равнището на безработицата показва хората, които са готови при възможност да работят и в този смисъл те са част от трудовия потенциал на страната.

Колебанията в икономиката протичат във формата на цикли, същността на които се изразява в наличието на повтарящи се (макар и не през точно определен период) последователни изменения. Тези изменения водят до последователно редуване на спадове и подеми в икономическата активност, което позволява икономическият цикъл да се определи като период от развитието на икономическата система, обхващащ времето между две най-ниски или най-високи равнища на реалния брутен вътрешен продукт.

В развитието на икономиката се наблюдават цикли с различна продължителност и влияние. Обикновено се разглеждат 3 основни вида икономически цикли: -къси цикли, с продължителност 3-4 години; -средни цикли, с продължителност 7-11 години; -дълги цикли, с продължителност 47-60 години.

Съществува тясна връзка между инфлацията и платежоспособното търсене на населението, което зависи както от изменението на равнището на цените, така и от изменението на доходите.

Изменението в естественото равнище на безработицата показва, че икономиката се отклонява от своя потенциал. Така при спад в икономиката действителната норма на безработица е по-голяма от естественото й равнище. Обратно – при подем, фактическата безработица е по-малка от естествената, което значи, че търсенето на работна сила превишава предлагането, цената на труда расте и има инфлация. В този смисъл естественото равнище на безработицата се определя като златна среда, необходим коректив, който не позволява на инфлацията да расте.

6.Бизнес среда на фирмата

Една фирма се създава и управлява от хора. Тя е подложена на въздействието на множество сили и фактори. Средата на фирмата може да се представи чрез две основни групи – външна и вътрешна среда.

Външната среда включва всички фактори извън рамките на фирмата, но въздействащи върху дейността й – всяко фирма функционира като ползва ресурси от външната среда и реализира своите стоки и услуги , задоволявайки потребностите на външната среда. Факторите на външната среда се разделят на две групи – преки и косвени.

Преките фактори са фактори на микросредата и въздействат ежедневно и директно върху фирмата. Те оказват непосредствено въздействие върху дейността й и включват конкурентните сили – потребители, доставчици и конкуренти.

Косвените фактори са фактори на макросредата и формират климата, в който фирмата осъществява дейността си. Тяхното ежедневно въздействие върху фирмата е по-слабо забележимо, защото те постепенно променят средата й, и не подлежат на избор от страна на фирмата – политико-правни, икономически, социални и технологични фактори.

Вътрешната среда обхваща всички компоненти вътре във фирмата, които функционират заедно, за да бъдат постигнати целите й. Към основните вътрешни променливи се отнасят целите, стратегиите, структурите и ресурсите.

Целите или крайните резултати, към които са насочени усилията на хората във фирмата, са в основата на нейното функциониране и управление.

Стратегията е рамка, описваща пътищата за постигането на целите, при отчитане на състоянието и измененията във външната и вътрешната среда на фирмата.

Структурата на фирмата е съвкупност от компоненти и относително постоянни връзки между тях, които образуват цяло и осигуряват работоспособността и стабилността на това цяло в условията на заобикалящата я среда.

Ресурсите и способността за ефективното им използване са необходими на фирмата за реализиране на целите и стратегиите. Ресурсите на фирмата се разделят в четири групи – материални, финансови, трудови и ресурси от системен и технологичен характер.

Материалните ресурси включват собствеността и достъпа до производствените мощности, суровини, материали, полуфабрикати, енергоносители и т.н.

Финансовите ресурси са от първостепенно значение за всяка фирма.

Човешките (трудови) ресурси са най-важният ресурс на фирмата, защото те са онова, което интегрира и задвижва всички останали.

Ресурсите от системен и технологичен характер включват начините, по които фирмата осъществява различните страни на своята дейност.

Оценката на външната среда на фирмата се фокусира върху възможностите и заплахите, а оценката на вътрешната среда на фирмата е насочена към разкриване на нейните силни и слаби страни.

Възможност е всяко благоприятно условие или тенденция във външната среда, което способства за достигане на сегашен или бъдещ успех на фирмата.

Заплаха е всяко условие или тенденция във външната среда, което въздейства или ще въздейства негативно върху дейността на фирмата и нейните убеждения.

Силните страни на фирмата са свързани с онези вътрешни условия и фактори, които й дават предимство пред конкурентите.

Слабите страни са свързани с онези негативни вътрешни условия и фактори, които затрудняват дейността на фирмата и намаляват конкурентноспособността й.

Разкриването и определянето на възможностите и заплахите, и силните и слаби страни на фирмата е в основата на определянето на целите и избора на стратегия. Една от най-популярните и използвани техники в това отношение е моделът на SWOT анализа.

В резултат на SWOT анализа са възможни четири ситуации : А най-изгодните ситуации – силни страни + благоприятни възможности; Б слаби страни + благоприятни възможности; В силни страни + заплахи; Г най-лошите ситуации - слаби страни + заплахи – “ Матрица на SWOT анализа “.

Резултатите от SWOT анализа са в основата както на прецизирането на целите на фирмата, така и на селекцията на подходящи стратегии. Те пък от своя страна са в основата на различните планове на фирмата.

7.Функциониране и управление на фирмата

Функционирането на фирмата представлява протичане на различни, но намиращи се в органична взаимовръзка две главни групи процеси – производствено-стопански и управленски. Предмети и обекти на производствено-стопанския процес са суровините, материалите, комплектоващите елементи, готовата продукция, финансовите средства и пр., а на управленския – различни планове, проекти, нормативи, инструкции и др.

Съдържанието и структурата на производствено-стопанския процес се проследява чрез неговото протичане: - набавяне на собствен и привлечен капитал; и - набавяне на разнообразни производствени ресурси(активи).

Превръщането на финансовите средства в материално-веществени елементи е процес на инвестиране.

Набавените материално-веществени елементи включват два основни вида имущество: -дълготрайно, използваемо през няколко производствени цикъла в продължителен период от време – сгради, машини, съоръжения, оборудване;

-краткотрайно, влаганото изцяло в произвежданите продукти имущество – суровини, материали, комплектоващи елементи и амбалажът.

Дълготрайното и краткотрайно имущество, заедно с работната сила, се влагат в производствения процес, където се преобразуват вложените предмети в незавършени и готови изделия, предназначени за продажба, продават се и приходите от продажби се акумулират във финансовата сфера на фирмата, с това се затваря един отделен цикъл в рамките на производствено-стопанския процес на фирмата.

Същността на процеса управление е в това, че то е немислимо и ненужно без наличието на някаква социална организация или система.

Управлението най-често се определя като процес на интегриране на средствата и задачите за постигането на определени фирмени цели. Функциите на управлението са планиране, организиране, ръководство, контрол и промяна.

Планирането на фирмата е основна функция на мениджмънта, то е сърцевината на управлението. Главната му задача е да приспособи фирмата към промените на външната и вътрешната среда. В планирането до голяма степен са заложени успехът или провалът на една фирма.

Резултат от плановия процес е системата от фирмени планове, служещи както за управление на бъдещото развитие, така и за непосредственото управление на фирмата. Плановете могат да се класифицират така: -според управленското ниво, на което се разработват – стратегически, тактически и оперативни ” -стратегически – разработват се от висшето ръководство на фирмата, съдържа общите и дългосрочни цели; -тактически – разработва се от подразделенията или по-ниските нива на управление, конкретизира стратегическия план за по-кратки периоди от време; -оперативен – разработва се на най-ниското управленско равнище § -според обекта на управленската дейност – комплексни и функционални “ -комплексни – обхващат цялостната дейност на фирмата и съгласуваност в целево и ресурсно отношение;

-функционални – разработват се на функционално ниво и решават специфични и конкретни управленски проблеми § -според периода, който обхващат “ -дългосрочни – за 5-10 год., съдържат най-важните за фирмата стратегически проблеми, свързани с нейното развитие и положение на пазара; -средносрочни – за 1-3 год., конкретизират дългосрочните планове, като боравят с актуализирана информация и прогнози; -краткосрочни – за период от 1 год., конкретни са и включват дейностите на най-ниските нива на управление във фирмата.

В световната планова икономическа практика силно се утвърждава бизнес планирането като процес, в който се включват разработване, реализация и контрол на различни видове бизнес планове. Бизнес планирането е конкретен разчет за развитието на една фирма, чрез което се акцентира на техническите, технологичните, икономическите фактори на развитие и обосноваване на целите и икономическите резултати от тази дейност.

Съобразно предназначението си бизнес плановете се разработват в следните разновидности: -инвестиционен – разработва се, за да отговори на изискванията на съответните банки за мотивиране на исканията за инвестиционни кредити; -информационен – предназначен да служи за информационен източник на спонсори, бизнес-партньори и клиенти на фирмата; -оценъчен – бизнес оценки извършвани по повод сделки с фирми, покупко-продажби и други; -бизнес планът като комплексен вътрешнофирмен планов документ обхваща цялостната дейност на фирмата.

Стандартната структура на бизнес планът е : РАЗДЕЛ 1: раздел чрез който се представя фирмата и нейния бизнес - определят се целите и задачите на бизнеса като се основават на целевата ориентация ; РАЗДЕЛ 2: изследвания за икономическата пригодност на бизнеса -пазарът на фирмата трябва да покаже динамика и конкурентноспособността й; РАЗДЕЛ 3: резултати от финансовия анализ на показатели на бизнес плана, главна задача е да разкрие финансовата ефективност на фирмата и продажбите; РАЗДЕЛ 4: основни разчети– характерни за развитието на бизнеса в перспектива; РАЗДЕЛ 5: финансиране на бизнес плана; РАЗДЕЛ 6: алтернатива за промени; РАЗДЕЛ 7: изпълнение на бизнес плана; РАЗДЕЛ 8: контрол по изпълнение на бизнес плана в 4 направления: от гледна точка на: мениджъри, акционери, персонал, дистрибутори. При разработката на бизнес плана се работи с конкретни показатели.

8.Маркетинговата функция на фирмата

Всяка фирма трябва да си постави ясни цели и да уточни средствата и подходите за постигането им.

Много често причина за неуспех на фирмата е неумението на ръководството й правилно да формулира маркетинговата концепция и неотклонно да я следва.

Маркетинговата концепция е разбирането, виждането, схващането, съвкупността от управленски идеи на ръководния екип на фирмата за дейността й, за характера на продукта й и за начините за постигане целите на фирмата.

За да се разработи маркетингова концепция е нужна богата и разнообразна информация за пазара и анализ на факторите на външната заобикаляща бизнес-среда.

Ядрото на всяка маркетингова концепция е пазарно-ориентираният подход на фирмата, съчетан с гъвкаво избирателно прилагане на маркетинговите принципи. На тази основа са се обособили пет основни маркетингови концепции: производствена, продуктова, търговска, съвременна маркетингова и социална.

Производствената концепция се основава на логиката, че потребителите по принцип се ориентират към стоки, които са широко достъпни и се продават на ниска цена. Най-характерното за тази концепция е: -осъществяване на серийно производство на продукта; -постигане на висока производителност на труда; -ниски производствени разходи; и -реализация на продукта при ниски цени. Производствената концепция изисква фирмата да има добър авторитет (имидж) и да има зад гърба си значителен вътрешен пазар, на който да продава същия продукт. Тази концепция се прилага на пазара на хранителни стоки и някои други стоки.

В основата на продуктовата концепция лежи схващането, че качеството на стоките и услугите има решаваща роля за вземане на решение за покупка. Фирмите, възприели тази концепция се ориентират към производство на продукти или извършване на услуги, които представляват върха в техническо, експлоатационно и качествено отношение. Фирмите непрекъснато усъвършенстват продукта си, поставят си дългосрочни цели. Тази концепция трябва да е постоянна за фирмата.

Търговската (пласментна) концепция се основава на логиката, че потребителят не е достатъчно активен при вземане на решение за покупка и трябва да бъде подпомогнат или стимулиран за осъществяването й чрез различни форми и средства. При тази концепция много голяма роля се отделя на рекламата.

Според съвременната маркетингова концепция фирмата ще постигне определена печалба само като изучи пазара, определи своя целеви пазар (група потенциални потребители) и произвежда продукт за задоволяване на неговите потребности и изисквания.

Социалната концепция е свързана и произтича от нарастващата обществена отговорност на фирмите в съвременните пазарни условия. При своята дейност фирмата трябва да осигурява съчетаване на три вида интереси: целите на фирмата; индивидуалните потребности на хората; интересите на обществото като цяло. Фирми, възприели социалната концепция, укрепват своя авторитет сред обществото.

Стратегията означава процес от дейности, насочени към постигането на определена цел. Маркетинговата стратегия е част от фирмената стратегия. Под маркетингова стратегия трябва да се разбира процесът на определяне на стратегиите и средствата, които ще се прилагат за постигането им.

Един от най-често използваните критерии и показатели за класификация на стратегиите е този, свързан с промените в съотношението продукт – пазар. Според този критерий маркетинговите стратегии биват класифицирани : по номенклатура на продукцията, типови стратегии продукт-пазар с акцент на конкурентните преимуществата и стратегии според вида на маркетинга.

Към първата класификация номенклатура на продукцията се отнасят:

-еднопродуктова стратегия; -стратегия с доминиращ продукт; -стратегия на технологично свързана продукция; -стратегия на пласментно свързана продукция; -стратегия на технологично и пласментно свързана продукция.

Към втората класификация типови стратегии продукт-пазар се отнасят:

-ценова стратегия; -рекламна стратегия; -стратегия за диференциацията на продукта; -стратегия на специализацията на продукта; и -стратегия на продуктова диверсификация.

Към третата класификация по вид маркетинг различаваме:

-стратегия на интензивен маркетинг; -стратегия на масово проникване на пазара; и -стратегия на пасивен маркетинг.

Разработването на маркетинговата стратегия е сложен и динамичен процес, който протича през следните етапи:

Етап 1 – Формулиране на маркетинговата стратегия – обем на работата, анализ на състоянието на отрасъла, анализ състоянието на фирмата, анализ на конкурентноспособността на фирмата, изработване на стратегията.

Етап 2 – Внедряване на стратегията – маркетинговата стратегия на съвременната фирма трябва да се изгражда и внедрява, като се използват продуктите, пазарите и технологични предимства на фирмата.

Етап 3 – Оценка на стратегията – цели: -да отпаднат непригодните решения, онези несъгласувани с целите, стратегията и особено с ресурсите на фирмата; и -да се направи техническа и икономическа оценка на маркетинговите дейности и на стратегията като цяло.

9.Маркетингово проучване

Управлението на бизнеса досега и особено в новите пазарни условия, изисква предварително системно маркетингово проучване. Маркетинговото проучване има своя специфика, която дава основание да се прилагат подходи и методи съобразени със спецификата на всеки пазар.

Маркетинговото проучване е част от маркетинговата информационна система. То допринася за ускоряване и усъвършенстване на процеса на изследване при спазване на основните изисквания – вярност на данните, оперативност, конкретност, обективност, систематичност и целенасоченост. Проучването трябва да протича в тази последователност, приспособявайки програмата за проучването към фирмените цели, структури и дейността на фирмата като цяло.

Сегментирането на пазара представлява процес на разделяне на общия пазар на отделни групи потребители. Има за цел отделните групи потребители да бъдат най-добре обслужени. Чрез сегментирането на пазара се реализира един от най-важните принципи на маркетинга – ориентирането към потребителя.

Крайна цел на сегментирането на пазара е фирмата да може да разпредели и съсредоточи своите усилия, финансови средства и производствени ресурси, за да постигне възможно най-голяма печалба.

Разграничаването на потенциалните потребители и обслужването им по групи може да се извърши като се използват следните критерии: -географски; -демографски; -икономически; и -социално-психически.

Използват се главно два метода за сегментиране на пазара: -формално-логичен – сегментирането се извършва като най-напред правилно се подберат критериите и се подреждат по степен на важност; -аналитичен метод – най-напред се определят и анализират всички фактори, които оказват влияние върху потреблението и реализацията на даден продукт и след това се подреждат по степен на важност.

Под продуктова политика на фирмата се разбира начин на мислене и действия, водещи до създаването на продукти, които чрез удовлетворяване на потребностите да се реализират на пазара. Формирането на добра продуктова политика изисква тя да бъде в съответствие с останалите елементи на маркетинг-микса. Тя трябва да е разбираема, подходяща и действаща.

Жизненият цикъл на продукта показва периодът, през който продуктът се намира на пазара. Определя се на базата – количество на продажбите и времето. Жизненият цикъл се състои от четири основни етапи : Етап 1 -въвеждане на продукта на пазара – продажбите нарастват с относително бавни темпове, а печалбите са негативни; Етап 2 -нарастване на продажбите – бързо увеличаване на продажбите, а печалбите достигат максимални стойности; Етап 3 -насищане на пазара – количеството на продажбите се задържа на едно равнище и в края на периода започва бавно да намалява, което се отразява и в спада на печалбата; Етап 4 -спадане на продажбите – намаляване обема на продажбите, цените също се понижават и стоката започва да губи своите позиции.

Жизненият цикъл на продуктите е различен. Това налага асортиментната програма на всяка фирма да е съобразена с жизнения цикъл на всеки продукт.

10. Цената като елемент на маркетинг-микса

Стоките са продукт на труда като разход на физическа и умствена енергия. Стойността на една стока се измерва със съдържащия се в нея обществено необходим разход на труд. Цената е паричен израз на стойността на продукта. От гледна точка на маркетинга цената представлява оценка на потребителна стойност на продукта, на неговата полезност, ценност.

Цената е един от основните елементи на маркетинг-микса. Тя е особено важна променлива величина, защото има пряка връзка със създаването на доходи във фирмата и рентабилността на производството. Цената на стоката има две основни значения за потенциалния клиент: тя е мярка за истинската стойност на стоката и е гаранция за качеството на продукта.

В условията на пазарна икономика цените на продуктите непрекъснато се променят, защото отразяват промените в разходите на фирмата или в търсенето на продукта. Всяка фирма разработва своя ценова политика, която съответства на целите и стратегиите й , свързана е с нейната продуктова политика. Ценовата политика представлява планомерно определяне, поддържане или изменяне от фирмата на цените на продуктите й по време, място и по отделни продукти.

Според съвременния маркетинг всички решения върху цените, опират до сложен комплекс от фактори, които могат да се групират около три основни проблема: разходите по производството и реализацията на продукта; състоянието на търсенето и конкуренцията.

Всеки производител се стреми да постигне такава цена за продукта си, която да покрива разходите по производството и реализацията и да включва справедлива печалба за положените усилия и риск.

От общата теория на пазарното стопанство е известна зависимостта между търсенето и цената. Измененията в цените са противоположни на измененията в търсенето. Повишаването на цените обикновено води до намаляване на търсенето и обратно, намаляването на цените предизвиква увеличаване на търсенето. Изключение правят само продуктите, които задоволяват най-насъщни, жизнено необходими нужди и предметите на лукса и разкоша. При разработването на ценовата политика е много важно да се познава еластичността на търсенето от цената при отделния продукт; еластичността зависи от две много важни обстоятелства – степента на насъщна потребност, която стоката задоволява и наличието на стоки-заместители.

Изменението на цените предизвиква реакция и в предлагането, то реагира с известно закъснение на промяната на цените, като се изменя в същата посока, както цените.

Всяка фирма се стреми нейният продукт да се задържи възможно по-продължително време на пазара и да премине през всички фази на жизнения цикъл.

При разработването на ценовата политика трябва да се отчита и конкуренцията на пазара.

Съвременният маркетинг въвежда твърдението, че трябва да се тръгне от търсенето, за да се научи каква цена е готов да плати консуматора и какво качество иска. Цената, която потребителят е готов да плати за даден продукт се нарича психологическа или приемлива цена.

Минимално възможната цена се определя от себестойността на продукцията, а максимално възможната – от наличието на уникални качества на стоката и от търсенето. Средното равнище, към което трябва да се придържат фирмите се определя, като се вземат предвид цените на конкурентните стоки и на стоките-заместители. Съществуват много методи за определяне на цената, основните са: -методи за ценообразуване, базиращи се на разходите за производство и реализацията на продукта; -методи за ценообразуване, базиращи се на оценката на търсенето и предлагането (методи, отчитащи условията на пазара); -методи, чрез които се обвързва цената с качеството и потребителските качества на стоките (сравнително-аналитични методи); -психологическо ценообразуване.

11. Планирането на продажбите и производствена функция на фирмата

Производствената програма заема централно място в системата на планиране на фирмата. Тя се проявява като основен раздел на тактическия план и трябва да осигури производството на необходимата по номенклатура, асортимент и качество продукция в определено време и количество. Основа на производствената програма е планът за продажбите, който отразява търсенето през съответния период.

При разработването на производствената програма трябва да се отчитат и различните условия на производството и реализацията те биват постоянни, циклични и сезонни. Разработването на програмата при различните условия трябва да отчита търсенето, характера на производството и потреблението, стратегията на фирмата и факторите, определящи ефективността.

В основата на производствената програма стоят определени показатели – номенклатура, асортимент, обем и качество.

Производствената мощност е своеобразен модел на свързване на трите елемента на производството – средства на труда, предмети на труда и работна сила.

Производствената мощност е технико-икономическа категория, която може да бъде дефинирана като максимална производствена способност на съответната единица (предприятие, цех, участък и т.н.) за определен период от време.

На основата на показателите за производствените мощности се определят производствените възможности на фирмата и нейните производствени звена.

Величината на производствената мощност е функция от три основни променливи или изходни параметъра – налично оборудване и производствени площи, екстензивни и интензивни показатели за оборудването и площите, номенклатура и асортимент на продукцията от производствената програма.

Екстензивната компонента на производствената мощност зависи от две неща – фондът производствено време на единица оборудване и броят на еднотипното оборудване в нея. Разграничават се четири вида фонд производствено време на единица оборудване: -календарен; -номинален(режимен); -ефективен планов фонд; -фактически фонд. Първите три вида са в основата на определянето на величината на производствената мощност, тъй като тя винаги се определя като планова величина.

Интензивната компонента на производствената мощност се изразява чрез един от двата показателя – норма за разход на време за производството на единица изделие или часова производителност на единица оборудване.

Производствените мощности могат да бъдат разграничавани по много признаци. От тях особена практическа стойност имат два.

Първият признак е периодът или моментът от време, за които се определят производствените мощности – три вида-начална(входяща), средногодишна(средно периодична) и крайна(изходяща).

Начална (входяща) производствена мощност е мощността, с която производствената единица разполага в началото на съответния планов период.

Средногодишната производствена мощност изразява действителната мощност на производствената единица през дадена година или друг планов период.

Крайна производствена мощност е мощността, с която производствената единица разполага в края на съответната година. Тя е и начална мощност за следващата планова година.

Вторият признак е връзката производствена програма – производствени мощности. Според него се разграничават два вида производствени мощности – налична и необходима производствена мощност.

Налична производствена мощност е мощността, с която производствената единица разполага през даден период или по същество това е средногодишната производствена мощност.

Необходима производствена мощност е тази, която трябва да гарантира изпълнението на производствената програма.

12. Снабдителна функция на фирмата

Стоково-стопанския процес във фирмата е обособен от три функции или етапи – снабдяване или осигуряване на производствените фактори, производство на готови и неготови изделия и пласмент.

Управлението на материалното стопанство трябва непрекъснато да търси и намира пътища за съчетаване на две принципно несъвместими цели – възможно най-ниско равнище на разходите и възможно най-висока степен на осигуряване дейността на фирмата с материали.

Целта на материалното стопанство най-общо е да осигурява необходимите за дейността на фирмата материали в необходимите количества, с необходимите характеристики (качества), в необходимото време и на подходящото място.

Постигането на целите предполага познаване на съдържанието и механизмите за осъществяване на всички функции на материалното стопанство в системата на икономиката на фирмата. Целите могат да се третират и като задачи на материалното стопанство и неговото управление: - определяне на потребностите от материали -определяне на количествата и сроковете за снабдяване -избор на доставчик -сключване и изпълнение на договорите -входящ контрол, складиране, съхранение и отпускане на материалите в производството -изграждане, поддържане и управление на складовото стопанство -управление на производствените запаси и контрол върху ефективността от използването на материалите в производството.

Ефективното управление на материалното стопанство налага многообразните материали във фирмата да бъдат разграничени в отделни групи - суровини и материали --спомагателни материали --горива и енергия --части доставяни отвън --стоки,доставяни отвън --опаковъчни материали --малоценни и малотрайни инструменти, инвентар и приспособления --други материали.

Материалите веществено и стойностно изграждат готовия продукт. Те еднократно и изцяло пренасят стойността си в себестойността на готовия продукт.

Фирмата има пълна свобода при избора на метод за оценка на материалите при тяхното потребление – да определи величината на разходите за тях, които ще се калкулират в себестойността на готовия продукт и в общите разходи, и ще бъдат признати от данъчните органи. Фирмата може да избира от няколко метода, като избрания метод не може да бъде променян в рамките на текущата година : --първа входяща – първа изходяща цена ; --последна входяща – първа изходяща цена; --средно претеглена цена (себестойност) ; --конкретно определена цена по доставени партиди.

Първата задача на материалното стопанство е да определи необходимите количества по номенклатурата на материалите, които осигуряват изпълнението на производствената програма на фирмата, както и нормалното осъществяване на всички нейни функции.

Потребностите на фирмата обаче се разделят на два вида – потребности за производство и потребности за доставка.

Потребностите от суровини и основни материали се определят на основата на производствената програма в натурално изражение (обем на продукцията) и нормите за разход на материали за единица продукция.

Определянето на потребностите от спомагателни материали се характеризира с твърде голямо разнообразие както от гледна точка на техния характер, така и от гледна точка на начина на потреблението им.

За да се определят общите потребности към определените вече потребности се прибавят и потребностите от материали в пласментния отдел.

Доставените и заприходени в складовете на фирмата разнообразни стоково-материални ценности формират нейните производствени запаси. Производствените запаси се разделят на текущи, гаранционни, подготвителни и сезонни.

Текущите запаси осигуряват нормалното протичане на производствения процес в интервала между две поредни доставки.

Гаранционните запаси осигуряват непрекъснатостта на производствения процес в случаите на нарушаване на нормалния ход на доставките.

Основният въпрос при планирането и управлението на производствените запаси е за определянето на оптималния им размер, който съответства на оптималния размер на поръчката плюс гаранционния запас.

Оптималния размер на пръчката от даден вид материал е този, при който сумарните разходи по доставката и съхраняването са най-ниски за единица материал.

Фактори, въздействащи върху избора на доставчик са: - вид на закупуваната единица; - обем на настоящите и бъдещи потребности за единицата; - източник на снабдяване който води до получаване на максимални конкурентни предимства от гледна точка на цена, диференциация на продукта, качество, ниво на обслужване, добавена стойност; - източник на снабдяване, който е подходящ за избраната стратегия и политика на снабдяване; - източник на снабдяване, който предлага възможности за съвместно разработване на продукти или за реципрочна търговия.

Подходи за избор на доставчик са - предварително проучване; -проучване на финансовото състояние на доставчика; -посещение при доставчика като фирмата трябва да е подготвила предварително разработени на критерии за събиране на информация; -принос на доставчика при ранно включване в процеса на проектиране на новите продукти;- избор на доставчик, въз основа на критерии като: качество на продукцията; цикъл на изпълнение на поръчките; надеждност и гъвкавост.

Преговори с доставчиците се водят в процес на планиране, представяне и анализиране на информация и данни и се провежда и от клиента, и от доставчика за постигане на приемливо споразумение и компромиси, като всяка една от страните да печели по нещо.

13. Персоналът на фирмата

Функционирането на фирмата е невъзможно без персонал, който обхваща всички лица, ангажирани в осъществяване на ръководството и обслужването на дейността й. Ръководството се ангажира с организирането, икономиката и администрирането на фирмата, а обслужващия персонал – с производствените и обслужващи дейности.

Персоналът на фирмата е формиран от наемни работници, които са в трудово правоотношение с работодателя и могат да бъдат постоянно или временно наети.

Съществена предпоставка за ефективното управление на персонала на фирмата е неговото класифициране по категории, професии, специалност, професионална квалификация, занятие и длъжност.

В националната класификация на професиите са включени следните категории : ръководни служители; аналитични специалисти; приложни специалисти; помощен персонал; персонал, зает с услуги на населението, охраната и търговията; производители в селското, горското и рибното стопанство, ловците и риболовците; квалифицирани производствени работници; оператори на машини, съоръжения и транспортни средства; и нискоквалифицирани работници (основни работници).

Планирането на персонала е процес на анализиране и установяване на настоящата и очаквана потребност на фирмата от работна сила, както и координиране на функциите, които тя изпълнява.

Планирането на персонала във фирмата се базира на прогнозирането на бъдещите продажби, но конкретната му основа е производствената програма. Планирането се осъществява с използване на няколко основни показателя : -Списъчен брой (състав) на персонала; -Средносписъчен брой; -Присъствен (планов и/или фактически) брой.

Планирането на персонала се осъществява и с използването на методите : трудов метод; -анализ на тенденциите; -анализ на съотношенията; -диаграма на разпределението; -специализирани компютърни програми; и -лична преценка на ръководителя, която се прилага независимо от всички останали методи.

След определяне на необходимия брой на персонала във фирмата се пристъпва към набиране на необходимите кадри за попълване на свободните места чрез вътрешен и външен подбор. Подходът попълване на свободните работни места с вътрешни кандидати е особено подходящ при попълването на управленския екип на фирмата. Външния подбор на кандидати обикновено се прилага след изчерпване на всички вътрешни възможности. Прилага се и при въвеждане в действие на нови фирми, при значително разширяване на дейността на действаща фирма, както и при набиране на изпълнителски персонал. Набирането на външни кандидати се извършва с помощта на различни техники – обяви в средствата за масово осведомяване, посреднически агенции, от средните и висши училища, от база данни за бивши работници, пенсионери, най-често се прилагат тестове, интервюта, центрове за оценка и подбор, самооценка, експертни оценки и т.н.

Оценката на риска е внимателно наблюдение, анализиране и проучване на работните места, работните процеси и използваните суровини и материали с което да се установи какво в работата може да причини нараняване, заболяване или вреда и да се прецени дали са взети достатъчно мерки или е необходимо да се направи повече, за да се премахне опасността. Целта е никой да не бъде наранен или да заболее в резултат от работата си. Оценяването на риска трябва да се разглежда като постоянен процес, който реагира при всяка промяна, която може да окаже влияние върху риска, и се преразглежда по преценка на работодателя и по предписание на контролните органи.

Оценката на работата се извършва с помощта на разнообразни методи като :

-метод на ранжирането; -метод на класификация; -точков метод; и -метод на пазарната цена.

Основният мотиватор при заплащането на труда е паричното възнаграждение, което формира работната заплата, определяна по две форми – повременна и сделна. При повременното заплащане работната заплата се определя в зависимост от отработеното време. Повременната форма на заплащане се прилага чрез две системи – проста повременна и повременно-премиална. Сделната форма на заплащане се определя в зависимост от количеството произведена продукция или извършена работа. Прилага се със системите пряка сделна, сделна-премиална и сделно-прогресивна.

14.Активите на фирмата

Активите са ресурси, които са придобити и контролирани от фирмата в резултат на минали събития и от които тя може да извлече сегашни и бъдещи стопански изгоди. В счетоводния баланс реалните активи на фирмата са обособени в два раздела – дълготрайни активи и краткотрайни активи. Дълготрайните активи включват три групи: дълготрайни материални активи, нематериални дълготрайни активи и финансови дълготрайни активи.

Към дълготрайните материални активи се отнасят: -земи, гори, трайни насаждения, работни и продуктивни животни, сгради, машини, съоръжения, оборудване, транспортни средства, и стопанския инвентар.

Към нематериалните дълготрайни активи се отнасят разходите за учредяване и разширяване на фирмата, продукти от научна и развойна дейност, програмни продукти, патенти, лицензи, концесии, ноу-хау, фирмени марки и търговски фонд.

Финансовите дълготрайни активи включват три елемента: -дългосрочни инвестиции; -дългосрочни вземания; и -положителна репутация от покупко-продажба на фирма.

Преобладаващата част от дълготрайните материали активи приемат формата и съдържанието на средства на труда, в които фирмата е направила дългосрочни инвестиции. Инвестиции са всички разходи за създаването на нови или за обновяването на съществуващите основни средства с производствено и непроизводствено предназначение.

Краткотрайните активи на фирмата включват: -краткотрайни материални активи – материали, продукция, стоки, млади животни и животни за угояване, незавършено производство; -краткосрочни вземания – вземания от свързани фирми в т.ч. дивиденти, вземания от продажби, предоставени аванси, данъци за възстановяване; -краткосрочни инвестиции – изкупени собствени акции и облигации; -парични средства – парични средства в брой, в банкови сметки, блокирани парични средства; - разходи за бъдещи периоди – за внедряване на нови изделия, за предварителни проучвания, за абонаменти.

Краткотрайните активи винаги имат паричен еквивалент – оборотен капитал, който включва сумата от стойностните оценки на всички краткотрайни активи на фирмата. Всички краткотрайни активи участват еднократно в производствения процес, изразходват се изцяло в един производствен цикъл и пренасят цялата си стойност в себестойността на продуктите и услугите.

Групите дълготрайни активи –материални, нематериални и финансови, могат да се оценяват с помощта на три вида стойностни оценки – цена на придобиване, себестойност и продажна цена. Цената на придобиване се формира от покупната(фактурна) цена и разходите за привеждане на имуществото в подходящ за ползването му вид. Себестойността е формирана от основните производствени разходи, използва се за оценка на създадени от самата фирма дълготрайни активи. Продажната цена (справедлива цена) е предполагаемата пазарна цена в момента на оценката на актива.

Цената на придобиването, себестойността и продажната цена се използват за определяне на т.нар. отчетна стойност, която е стойността на въвеждане на активите в баланса на фирмата в момента на придобиването им.

В резултат на участието си в процесите, протичащи във фирмата, основните средства постепенно се изхабяват – постепенно загубват потребителните си свойства. Изхабяването е два вида – физическо и морално.

Физическото изхабяване е в резултат както на участието на основните средства в производствено-стопанския процес, така и на бездействието им, тъй като са подложени на влиянието на атмосферните процеси, естественото стареене на материалите, от които са направени и т.н.

Моралното изхабяване е в резултат на това, че основните средства остаряват по технико-експлоатационни характеристики и икономическа ефективност в сравнение със съвременните им аналози.

Отделните елементи на основните средства не се изхабяват едновременно и в еднаква степен. Възниква необходимост от частичното им възстановяване, което се осъществява чрез основен ремонт за отстраняване на физическото изхабяване на отделните елементи и чрез модернизация – за отстраняване на моралното изхабяване.

Амортизацията е стойностен израз на изхабяването на основните средства. Тя е и начин на отчитане на изхабяването на основния капитал на фирмата. Основните методи на амортизация са линеен и нелинеен

Линейният метод на амортизация се прилага при ДМА и ДНМА, за които сравнително точно може да бъде определен полезният срок на годност. При линейния метод амортизационните квоти през отделните години в рамките на амортизационния период са в еднакъв размер.

При нелинейните методи на амортизация размерът на амортизационните квоти не е еднакъв през отделите години на амортизационния период, този размер може да намалява или да се увеличава в зависимост от това дали се използват дегресивни или прогресивни нелинейни методи. При дегресивните методи – размерът на амортизационните квоти намалява по отделните години в рамките на амортизационния период, в първите години се начисляват много по-големи амортизации, към дегресивните методи се отнасят: -метод на снижаващия се остатък; -неравномерно дегресивен метод; -метод на сумата на числата; -метод на изключителната амортизация. При прогресивните методи – амортизационната квота е най-малка през първата година и постепенно се увеличава.

15.Разходи на фирмата и себестойност на продуктите и услугите

Класифицирането на разходите е едно от най-важните условия за тяхното управление, тъй като без това е невъзможно да бъде обхванато и систематизирано огромното многообразие от разходи но фирмата, а следователно и да се въздейства върху тях чрез различни механизми. Всяка класификация на разходите трябва да е съобразена с потребностите както на “официалното счетоводство”, така и на “управленското счетоводство”.

Класифицирането на разходите от позициите на официалното счетоводство се основава на постановката, че разходите, свързани с дейността на фирмата се отчитат най-напред по икономически елементи, а след това по функционално предназначение.

Съставът на разходите по икономически елементи включва 6 вида разходи, свързани както със основната дейност, така и със спомагателната дейност, организацията и управлението и продажбите. Това са: разходите за материали, разходите за външни услуги, разходите за амортизации, разходите за заплати, разходите за социални осигуровки и надбавки, други разходи

По функционално предназначение разходите на фирмата се разделят в три групи със съответните им елементи.

Първата група разходи са разходи за дейността: -разходи за основна дейност; -разходи за спомагателна дейност; -разходи за бъдещи периоди; -разходи за организация и управление и -разходи за продажба на продукция.

Втората група разходи са финансовите разходи – изплатени лихви, комисионни от левове и валутни операции и т.н.

Третата група разходи са извънредните разходи – всички видове глоби, неустойки и щети.

Отчитането на разходите във фирмата се осъществява чрез съответния официален документ в счетоводния отчет на фирмата “Отчет за приходите и разходите”.

Управлението на фирмата се нуждае и от други разрези на информацията за разходите и това е калкулирането на разходите, то дава възможност както за разграничаването им по отделни продукти и услуги, така и за анализиране на всички важни елементи на разходите. При процеса на калкулиране на разходите трябва да се имат предвид три основни момента: -трябва да се направи избор на статии за калкулацията; -трябва да се изберат и калкулационни обекти и единици; -процесът на калкулиране обикновено преминава през два етапа: -на първия етап се калкулират преките разходи и се определя съкратената себестойност на отделните калкулационни обекти, -на втория етап се калкулират косвените разходи и се определя пълната им себестойност. Заедно с тези два вида себестойност на управленското счетоводство има и още един вид – производствена себестойност с която оперира официалното счетоводство, чрез нея се определят запасите от продукция в края на периода, разработва се планът за другите производствени разходи и плащанията за тях по отделни периоди),

Себестойностите, които се изчисляват на всеки етап от производствения процес са: -Фактическа месечна производствена себестойност на ниво артикул за нуждите на счетоводната отчетност; -Оперативна текуща производствена себестойност на ниво производствена партида за нуждите на управлението на производството; и -Mесечна общозаводска себестойност след натрупване и разпределение по артикули на общозаводските разходи на базата на средни годишни норми.

16. Финансовата функция на фирмата

Финансовото управление на фирмата се състои преди всичко в подготвянето и вземането на решения какви и колко реални активи са необходими за развитието на фирмата и от какви източници да се набавят паричните средства за предвидените инвестиции.

Източниците за осигуряване на капитал във фирмите се делят на вътрешни и външни.

Вътрешните източници съществуват във фирмата и са: - основен вътрешен източник и решаващ за развитието на фирмата е печалбата и то тази, която остава след плащане на данъци и извършване на амортизационни отчисления на ф-мата - и непотребни ДМА.

Външните източници съществуват извън фирмата и са: - набавяне на капитал от външни съдружници - нов съдружник - заеми на фирмата и - задължения на фирмата – по принцип са краткосрочни.

Важен източник на финансови средства или капитали за фирмата е кредитът. Той бива 3 основни форми - търговски, банков и облигационен. Облигационен е кредитът, който се оформя чрез издаването на облигации, които кредитополучателят предоставя на кредиторите си в равностойност на получените от тях средства под формата на кредит при предварително уговорени условия.

Според целевото си предназначение банковите кредити се делят на оборотни и инвестиционни кредити.

Кредита за оборотни средства се отпуска за покриване на временния дефицит от парични средства, с които да се финансира текущата дейност на фирмата. Обикновено се отпуска за по-кратък период.

Инвестиционните кредити се отпускат за финансиране изграждането на инвестиционни проекти. При тях обезпечението е задължително, като обикновено то се определя в зависимост от размера на кредита и срока за който се отпуска. Обезпечението може да бъде недвижим имот (ипотечни кредити), определена стока (заложни кредити), ценна книга (варантни или ломбардни кредити) или друга вещ със значима стойност.

Има и други 2 основни източника за финансиране лизингът и факторингът.

Лизингът е вид договор, който представлява отдаване на ДА под наем или аренда (машини, съоръжения) за ползване през определен период от време срещу предварително уговорено възнаграждение. Предимствата на лизинга като форма за осигуряване на финансови средства или капитали за финансиране и инвестиране се свежда главно до това,че с много по-малко капитали могат да се набавят и осигурят повече веществени фактори на производството. Лизингът бива 2 основни форми: -оперативен или анолируем лизинг, почти се препокрива с наемния договор -връщане на наетите ДА от лизингополучателя на лизингодателя след изтичане на лизинговия срок, като обезпечение служи самият актив. -финансов или капиталов, неанолируем лизинг, при който лизингуваните ДА се предоставят в собственост на лизингополучателя след изтичане на лизинговия срок. Ако при финансовия лизинг участва и кредитор като трета страна се нарича лостов лизинг.

Факторингът е форма за финансиране на продажбите. Основно се разграничават 2 типа договори свързани с факторинга. Единият, при който фактурингът има характер на аванс за доставчиците и елиминира кредитния риск и другият, който включва и други задължения като изплащане на застраховки и др.

Акцията е титул за собственост върху капитала на фирмата, тя е част то собствения капитал. Освен това притежателят й има право на дивидент, на капиталова печалба и на ликвидационен дял. До размера на своите акции собственикът носи отговорност за възможните загуби от дейността на фирмата. Обикновено акциите са ценни книги с най- висок риск, защото те са емитирани за определено дълъг срок и доходът от тях зависи изцяло от резултата на стопанската дейност.

Повечето фирми предпочитат да задържат част от нетната печалба и да я използват като вътрешен източник за финансиране на инвестиционни проекти, вместо да я разпределят изцяло като дивиденти. Ако нетната печалба се изплаща като дивидент на акционерите, фирмата ще бъде принудена да финансира своите инвестиционни проекти чрез емисии на нови обикновени акции и облигации. Това значи, че неразпределената печалба е алтернативен на акциите източник за финансиране на фирмата.

Амортизацията представлява възстановяване в парична форма направеното изхабяване на МДА и НМДА, тя е онази част от стойността на амортизируемия актив, която се отчита като разход при срока на практическото му използване. Амортизационните отчисления се определят върху стойността на МДА и НМДА, независимо от това, дали са в употреба, или с в ремонт и престой. Величината на амортизационните отчисления се обуславя главно от срокът за експлоатация на ДА и отчитането на моралното му изхабяване в резултат на техническия прогрес.

Финансовото планиране позволява на ръководството на фирмата да направи преценка на съвкупния ефект от инвестиционните и финансиращи решения за един по- дълъг период. По този начин могат да се намалят рисковете и изненадите и да се осигури по -стабилно развитие на фирмата.

17. Инвестиции на фирмата

Инвестициите на фирмата са парични средства, изразходвани за придобиване на активи – материални, нематериални или финансови активи, необходими за осъществяване на нейната дейност.

Инвестициите се характеризират със следните по-важни особености: -крайна цел на инвестициите е повишаване благосъстоянието на собствениците на фирмата, тъй като те носят доход, превишаващ техния размер; -инвестициите ангажират значителни по размер финансови ресурси на фирмата, поради което инвестиционните решения се вземат на най-високо управленско равнище; -инвестициите са ангажирани за големи периоди от време.

За осъществяване на инвестиционния процес преди всичко е необходимо наличието на инвеститори. Инвеститорите са икономически субекти, които вземат решение за инвестициите, осигуряват средства за тях (собствени или привлечени), присвояват крайния им резултат и носят риска от инвестирането.

Инвестиционният процес е сложна съвкупност от фази и дейности по проучването и изграждането на инвестиционни обекти.

Съществен проблем в инвестиционния процес е проблемът за оптималния размер на инвестициите, поради което се търси неговото решение чрез разработването на различни модели. Оптималните инвестиции се определят от разликата между оптималния размер на капитала и размера на капитала в предходния период, коригирана с коефициент, отразяващ възможността на фирмата да реализира определен обем инвестиции за периода, както и от амортизацията на капитала.

Основен момент в реализацията на инвестиционния процес е оценката и избора на ефективни инвестиционни проекти. За да се прецени ефективността на един инвестиционен проект е необходимо да се съпоставят приходите и разходите, които се получават в различни периоди от време. Инвестиционният процес протича във времето и е изразходване на парични средства в определен момент (период) с цел получаване на приходи в бъдещи периоди.

Разходите за реализация на инвестиционните проекти се правят обикновено еднократно в началото на жизнения им цикъл, докато доходите се получават многократно в продължение на голям период от време.

Има различни методи и показатели за оценка на инвестиционни проекти, които се разделят на традиционни и съвременни. Традиционните методи и показатели са широко разпространени но имат един недостатък, произтичащ от сравняването на номинални парични потоци, получени през различни периоди от време, което се превръща в сериозен проблем в условията на висока инфлация. Към съвременните методи и показатели се отнасят: -нетна настояща стойност – разликата между сегашната стойност на бъдещите номинални парични потоци и разходите за инвестиции. Една инвестиция е ефективна, когато нетната настояща стойност е по-голяма от нула. При сравняване на алтернативни проекти се избира проектът с максимална нетна настояща стойност. Максимизирането на нетната настояща стойност осигурява оптимизиране на размера на инвестицията.; -вътрешна норма на възвращаемост – определя се като норма на дисконтиране, при която настоящата стойност на нетните парични потоци е равна на инвестиционните разходи. Един инвестиционен проект е ефективен, когато вътрешната норма на възвращаемост е по-голяма от минимално допустимата ефективност или нормата на дисконтиране.; -период на възвращаемост – чрез който се определя времето на възвръщане на ангажираните инвестиции за сметка на финансовите ефекти от тях. Периодът на възвращаемост съвпада с момента, в който разликата между дисконтираните положителни стойности на нетните парични потоци и стойността на инвестициите става равна на нула.

Прочетена 3880 пъти Последно променена в Неделя, 20 Октомври 2013 18:36

Оставете коментар

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

FaLang translation system by Faboba