Етнонационална и етноконфесионална сигурност.

1.1.Съвременни тенденции в развитие на етнонационалните и етноконфесионалните отношения.

Безспорно е, че за последните двадесет години политиката на етнонационална сигурност се превърна в централна част от оцеляването на съвременните държави. Големите многонационални държави рухнаха не под напора на външни рискове и заплахи, а поради натрупване с десетилетия нерешени етнически проблеми. Етническият проблем, който в началото на 21 век пряко се свърза с религиозния фактор, е „ахилесовата пета“ на политиката на сигурност на много демократични съвременни държави – Франция, Германия, Белгия. В исторически и съвременен план етническия проблем или в по-широк контекст т.н. „национален въпрос“ съпътства българската държава от нейното възстановяване в края на 19 век и е причина за две национални катастрофи, вътрешни вълнения и несигурност. Сръбско-българската война /1885/, Балканската и междусъюзническата война /1912-1914/, Първата и Втората световна война.

Най-общо политиката на етнонационална сигурност може да бъде определена като поддържането на единство и консенсус между различните етнически групи, предотвратяване на рискове и заплахи , които биха поставили под заплаха целостта на обществото и държавата. Политиката на етнонационална сигурност на всяка съвременна държава се развива в контекста на три противоположни, но съвместно проявяващи се тенденции:

• тенденцията към интеграция , към преодоляване на различията между етническите групи;
• тенденцията към етнонационално обособяване, към дезинтеграция на държавите на етническа основа, към сблъсъци на етническа основа.
• тенденция към трайно свързване на етническия и религиозен фактор.

Тези тенденции не са географски локализирани, едновременното им действие може да бъде наблюдавано както във високоразвити, така и слаборазвити общества и държави.

В исторически аспект най-дълго съществуваща е тенденцията към интеграция, към заличаване на различията между етническите общности. Самото съществуване на съвременните нации като политически нации, залегнало в основата на държавното строителство на почти всички съвременни държави, се основава на претопяване на различията между съставящите държавата етнически групи. Процесите на глобализация, на създаване на големи интеграционни групировки стимулират тези процеси. Към тях трябва да се добавят и съвременните миграционни вълни, при които големи групи от хора в рамките на едно-две поколения придобиват националната идентичност на приемащата държава.

Погрешно е да се счита, че тенденцията към етнонационално и етнодържавно обособяване и дезинтеграция на съвременните държави се е появила след рухването на двуполюсния модел на устройство на света. Процесите на „етническо възраждане“ могат да бъдат открити още през 50 и 60-те години на миналия век. Пример за това са етнорасовите вълнения през 60-те години в САЩ, в етнорелигиозен план това е стремежът за отделяне на Северна Ирландия. От 60-те години датират и стремежите за отделяне на баските, корсиканците, фламандците. Разпадането на биполярният свят, който в продължение на пет десетилетия тушираше националните различия и противоречия за сметка на глобалното противопоставяне на двете политически и идеологически системи, доведе в целия свят до взрив на желанията на по-малките етноси да придобият своя държавност. В Източна Европа този процес бе стимулиран допълнително и от тежките икономически последици от прехода към пазарна икономика, рязкото спадане на жизненото равнище и стремежът за търсене на по-благоприятни алтернативи на прехода.

В началото на 90-те години най-изявените мислители на нашето съвремие се изкушиха да разработят сценарии за бъдещето на световното развитие. Голяма част от прогнозите не се оправдаха, но поне двама от тях се оказаха прави в своите разсъждения. Това са теориите за края на идеологиите на Фр. Фукояма и за сблъсъка на цивилизациите на Самюел Хънтингтън. В интересуващия ни аспект на глобалната сигурност тези две теории в съвкупност могат да дадат обяснение на протичащото в съвременния свят.

С краха на комунистическата идеология започна трайна криза и на нейния антипод – либералната идеология, господстваща в демократичния свят. Сближаването на лявото и дясното като част от западния либерализъм доведе до криза в доверието в политическите институции, неразличимост на програмите и алтернативите, които те предлагат. Настъпи вакуум в ценностната система на съвременните общества и този вакуум бе запълнен от религиите. Тук не става дума само за настъплението на исляма, но и за активизирането на основните релгии, владеещи съвременния свят. Двадесет и първият век, както отбелязва С.Хънтингтън, започва като век на религиите. Религиите запълниха вакуума, който оставиха идеологиите. Идентификацията на човешките общности, включително и на етническите, е неизменно свързана с принадлежност към една от световните религии, религиозната идентичност започна да доминира при самоопределянето на нациите и етническите групи и това важи не само за ислямския свят.

1.2.Етническите конфликти и глобалната сигурност

Днес в света има над 180 държави. Само двайсетина измежду тях биха могли да се смятат за „етнически еднородни”: там националните малцинства съставляват под 5% от населението. За 40% от държавите на планетата се смята, че имат „пъстър етнически състав”, т.е. в тях живеят пет или повече национални малцинства. Като цяло, в света има около осем хиляди големи и малки народи, които теоретично биха могли да претендират за собствена независима държавност. Тоест, мнозинството съвременни държави са потенциална арена на междуетнически конфликти.
През втората половина на ХХ век в света са избухнали над триста такива конфликти. По официални данни на ООН, след Втората световна война, в т.нар. „вътрешни войни” (сред които доминират именно междуетническите сблъсъци) са загинали повече хора отколкото в „класическите” войни.

След края на „студената война“ и постепенното налагане на еднополюсния модел, междуетническото напрежение значително нарастна, като към старите конфликти се прибавиха и много нови. В тези условия, особено тревожни нса тенденциите в държавите от Азия и Африка.
Вече няколко десетилетия повечето страни от тези два континента оформят своеобразна зона на хронична политическа нестабилност. Острите сблъсъци между нововъзникналите държави в постколониалния период често прерастваха в опустошителни войни. Паралелно с това, в повечето от тях се разгоряха и кръвопролитни вътрешни етнически или религиозни конфликти. В тази сложна ситуация, управляващите в страните от Изтока използваха широк набор от средства за укрепване на единството и териториалната им цялост и преодоляване на дезинтеграционните тенденции.

Какви са основните черти и особености на националната политика на повечето държави от Азия и Африка и какви са поуките от техния, преобладаващо отрицателен, опит?

На първо място, следва да подчертаем, че правителствата на африканските и азиатски държави, твърдо защитавайки принципа за неприкосновеност на съществуващите национални граници, провеждаха през последните четири-пет десетилетия национална политика, която имаше (със съвсем редки изключения) ярко изразен репресивен характер. Предприеманите от тях мерки често бяха насочени не само против въоръжените бунтовнически групи, но и против „неблагонадеждните”, от гледна точка на централното правителство, етнически и конфесионални малцинства. В редица страни се отричаше самото съществуване на етнически малцинства, които бяха подложени на тотална дискриминация. Турският управляващ елит например, дълги години обявявше кюрдското малцинство за „планински турци”, съчетавайки мерките за максимално ускорената му насилствена асимилация, с репресии срещу марксисткото кюрдско движение в югоизточните райони на страната.
В повечето случаи обаче, силовите методи и свързаната с тях скъпоструваща модернизация на националните армии се оказваха недостатъчни за ограничаването и потискането на дезинтеграционните тенденции. Редица азиатски и африкански правителства не се спираха пред налагането на блокади на районите, населявани от различни малцинствени групи, целейки да провокират появата на допълнителни икономически трудности и дори на масов глад. Доста разпространени бяха и насилствените депортации и опитите за „разтваряне” на малцинствата в чужда среда (както сред доминиращия етнос, така и сред представители на други малцинствени групи), с цел сепаратистките движения да бъдат лишени от масова подкрепа.

Някои режими заложиха на разпалването на трайбализма и религиозната врежда в периферните райони. Така централните власти получаваха възможността да отхвърлят всички обвинения в извършването на геноцид, тъй като смазването на бунтуващите се малцинства и сепаратистките движения бе възложено не на националната армия, а на местни съюзници или наемници. Най-показателен в това отношение е примерът на Судан, където въоръжените и покровителствани от местния ислямисткия режим племенни опълчения нееднократно извършваха масови кланета над изповядващите християнството жители от южните райони на страната.

Срещу сепаратистите и подкрепящото ги местно население бяха използвани „приятелски настроени” бунтовнически движения от съседни държави, при това както на тяхна територия така и на собствена, във взаимодействие с правителствените части. Именно тази тактика следваше през 70-те и 80-те години на миналия век марксисткото правителство на Етиопия, използвайки въоръжените отряди на Народно-освободителната армия на Судан (т.е. християнските сепаратисти на полковник Джон Гаранг) за смазването на сепаратистите ,изповядващи исляма от западната част на страната.Чисто теоретично погледнато, военно-репресивните мерки действително биха могли да доведат до някакво решение на проблема със сепаратизма: например при пълното изчезване на конкретно малцинство по пътя на физическото му изтребване, или пък чрез тоталната му асимилация от доминиращото мнозинство. В днешния свят обаче, масовото изтребване на хора е практически невъзможно да се скрие. Затова и проявите на геноцид стават все по-редки (последният такъв пример беше Руанда през 90-те години на миналия век). Повечето народи съумяват да мобилизират целия потенциал на своята общност за да гарантират физическото оцеляване и съхраняването на културната си специфика. И оказват толкова мощен отпор на асимилационните процеси, че в крайна сметка подобно силово решаване на проблема става все по-малко възможно на практика. Известни успехи би могла да донесе и стратегията за изтласкване и изолация на бунтуващите се малцинствени групи. Така, мароканското правителство изгради специална отбранителна стена за да изолира т.нар. Фронт ПОЛИСАРИО и подкрепящите го жители на бившата испанска колония Западна Сахара в пустинята и на територията на съседен Алжир. Едновременно с това стартира интензивната експлоатация на природните богатства на Западна Сахара в районите, надеждно защитени от нападенията на бунтовниците. Скоро обаче възникна въпросът, доколко целесъобразна, от икономическа гледна точка, е подобна тактика: в крайна сметка ресурсите на Западна Сахара не само не съдействаха за просперитета на Мароко, но и станаха косвена причина за натрупването на гигантския външен дълг от 18 млрд. долара, вложени предимно в изграждането на грандиозното отбранително съоръжение в пустинята.
Както показва опитът на африканските и азиатски държави, в повечето случаи огромните военни разходи, както и продължителните вътрешните войни, не доведоха до възстановяването и укрепването на тяхната териториална цялост и разгрома на сепаратистките движения. Напротив, практически навсякъде те се превърнаха в непреодолимо препятствие по пътя към социално-икономическия прогрес, провокирайки дълбока криза в обществото и държавните институции. Изминалите десетилетия на независимо развитие в Азия и Африка показват, че залагането на грубата сила и диктата по отношение на малцинствата, е порочно в самата си основа. Днес в много държави от Изтока с горчивина и разочарование осъзнават, че продължаването на подобна репресивна политика е вече невъзможно.

Условията за прерастването на един етнонационален конфликт във въоръжена борба могат да бъдат различни. Например, натрупването на оръжие у местното население и неконтролираното му разпространие в т.нар. „горещи точки”. Или пък създаването на неконституционни военни структури от съперничещи си сили или криминални групировки. Както и психологическата готовност на хората за възможни военни сблъсъци и обществените настроения, свързани с „очакването” за избухването на въоръжен вътрешен конфликт.

Етническите конфликти, както посочихме по-горе, представляват опасност не само за участващите в тях страни, но и за целия свят. Съвременните етнически конфликти са опасни и поради небивалия ръст на бежанците от регионите, обхванати от тях. Така, ако през 1970, по данни на ООН, в света е имало 8 млн. бежанци, то след етническите конфликти, свързани с разпадането на СССР и Югославия, броят им достигна 27,4 млн.
Не по-малко тежки са конфликтите на религиозна основа – като например кашмирският между Индия и Пакистан, иракският – между местните шиити и сунитите, или пък тези в окупирания от Китай Тибет, Косово или Босна. Всъщност, ХХ-ти век преживя три вълни на етнически конфликти, приключили със създаването на нови национални държави (след Първата и Втората световни войни и след разпадането на Съветската империя). Мнозина експерти смятат, че днес светът се намира в завършващия стадий на третия период. Отчитайки обаче, че на планетата (както отбелязах по-горе) има повече от достатъчно народи, не разполагащи със собствени държави, никой не може да предскаже, кога ще започне четвъртият период, или пък дали той вече не е започнал.

На Африканския континент, където се намират 33 от 45-те най-бедни страни в света, живеят над половината от всички бежанци на планетата. Там има над 50 нации и повече от 3 хиляди племена, а през последните 40 години са извършени над сто военни преврата и са избухнали 18 пълномащабни граждански войни, в които са загинали над десет милиона души. Само в шест африкански държави (Судан, Етиопия, Мозамбик, Ангола, Уганда и Сомалия) са загинали над 4 млн. души. През последните години въоръжените етнически конфликти бяха особено интензивни в региона на африканските Големи езера и, особено, в Руанда, Бурунди и Заир. /1/

В Руанда, в резултат от съзнателно провежданата от правителството политика на геноцид спрямо принадлежащите към местното племе тутси, бяха убити над един милион души, като истинската причина за избухването на конфликта бе контрола върху производството на наркотици.

В Бурунди, в резултат от етнически конфликт загинаха около 100 хиляди души, а около един милион други бяха принудени да напуснат родните си места.В Заир, между 1967 и 1993 управляваше военен режим, начело с маршал Мобуту Сесе Секо. През 1990-1993 бе направен опит за експериментално въвеждане на многопартиен политически модел, който обаче се провали и през следващите пет години властта на практика отново бе поета от военните. През 1998 страната беше обхваната от гражданска война, приключила със създаването на т.нар. Демократична република Конго, президентският пост в която бе зает от бившия марксист и партизански командир Лоран-Дезире Кабила. По време на неговото управление (от края на 90-те до 2001, когато бе убит от свой телохранител) и това на сина му Жозеф (управлявал Конго през 2001- 2003) в страната се водеха едновременно няколко войни. Първата – между президента и конгоанските бунтовници, втората – в източните провинции срещу местните жители от племето тутси, а в третата активно се включиха и съседните държави. Така, в подкрепа на президента Кабила се обявиха Ангола, Намибия, Зимбабве и Чад. Бунтовниците пък бяха подкрепени от Руанда и Уганда. В основата на конфликта бяха етническите, расови, религиозни, социално-икономически и политически противоречия, както и стремежа за контрол върху добива на изключително ценния минерал колтан, използван в производството на мобилни телефони. В крайна сметка, дългогодишната гражданска война приключи с преговори и провеждане на избори през април 2003, като точният брой на загиналите в нея остава неизвестен – смята се, че те са между два и три милиона души.
Повече от четвърт век продължаваше гражданската война в Ангола (започнала непосредствено след обявяването на независимостта на страната през 1975), причина за която бе както етническото противопоставяне, така и стремежът за контрол върху добива на диаманти. В крайна сметка, борбата за власт между двете основни политически движения - МПЛА и УНИТА, приключи с победата на първото.
В Нигерия, която е най-голямата държава в Тропическа Африка, конфликтът има религиозен характер. Между 40 и 50% от населението на страната изповядва исляма, 25-30% са християни, а останалите се придържат към традиционните местни култове. Етнополитическите конфликти там доведоха до постоянно напрежение и спорадични кървави сблъсъци между мюсюлманското и християнско население, между северните и южните племена. Като в хода на гражданската война в Биафра (края на 60-те години на миналия век), етническият сепаратизъм едва не доведе до разпадането на федеративната държава на множество малки племенни княжества.

Конфликтът в Етиопия е пример за съвършено безсмислена война между две съседни африкански държави за контрола върху няколко голи и безплодни пясъчни вериги в пустинята. След две кървави войни, през 2000, Етиопия и Еритрея (бивша етиопска провинция, получила независимост през 1993) се съгласиха с изводите на комисията по демаркиране на границата между тях, включително за преминаването към Еритрея на граничния град Бадме. Въпреки това етиопците продължават да изграждат селища в оспорваната територия, без да се съобразяват с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. Което означава, че войната там може да бъде възобновена буквално всеки момент.

Продължава да е конфликтна и ситуацията по крайбрежието на Западна Африка. Така, Габон и Гвинея спорят за принадлежността на островчето Багне, чиято площ е само няколко стотин квадратни метра. Всъщност, истинската причина са откритите в района през 1990 петролни находища и породеният от това граничен спор, което пък прави урегулирането на конфликта в още по-сложен проблем.

Опитът от последните двадесет години сочи, че превантивните действия на международните институции за предотвратяване на конфликтите се оказват слабоефективни. От общо 57 конфликти, в които са се намесвали умиротворителни части на ООН, в повечето тази намеса почти не е оказала влияние за по-бързото им прекратяване. Причините за това са няколко. На първо място, защото поради тромавия бюрократичен апарат на въпросните институции умиротворителите се оказват зле информирани за реалната, бързо променяща се ситуация. На второ място, те обикновено са малочислени. На трето, най-често биват изтегляни от съответната страна преди там да се е формирало действено местно управление. И, което е най-важно, държавите-членки на международните институции нямат особено желание да финансират подобни операции, още по-малко пък са склонни да изпращат свои военни контингенти за осъществянето им. А, докато това е така, навлизането на света в ерата на етнически войни от „четвърто поколение” изглежда само въпрос на време.

 

1.3.Европейските измерения на етнонационалната сигурност

Теорията на С. Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите като основно поле на конфликтност в съвременния свят намира като че ли най-силно потвърждение в европейското политическо пространство. Европа бе подготвяна в продължение на десетилетия за сблъсъка на цивилизациите. Принципите на либералната демокрация, съчетани с нуждата от намиране на работна ръка за застаряващата Европа, доведоха до ново „велико преселение на народите“ още от 60-те години и позволиха във водещите държави на континента- Великобритания, Франция, Германия , Италия, Холандия и др.- да се обособят големи етнически „ анклави“ от имигранти, идващи главно от ислямски страни. Трудно е да се определи броя на мюсюлманското население в Европа поради липса на точна статистика от отделните държави, но в страни като Великобритания това са 1,48 млн., Франция - 6 млн., Германия- повече от 3 млн.,Италия- 1,5 млн и т.н. /2/ Този процес особено се активизира след 1989 г. когато , според специалистите при средногодишен приток на имигранти от 500 000 около 400 000 от тях са мюсюлмани. Изброяването може да продължи, но следва да се отбележи, че в Европа бе създадена критична маса от мюсюлманско население, достатъчно голяма да заяви своите претенции за религиозно, а това значи и културно самоопределение. В християнска Европа се създадоха обширни зони на алтернативен ислямски начин на живот. Според песимистични прогнози до средата на века мюсюлманите могат да надминат по брой немюсюлманите в Европа.

Ситуацията в Европа много напомня политическата история и съвременните етнически съотношения на САЩ, където заселването на чернокожото население преди двеста години води до сегашната ситуация , при която около 45 % от американското население е съставено от малцинствата, преди всичко чернокожо население.

Известно е , че ислямът, като никоя друга религия, съчетава в себе си морални, социални, политически и правни норми и в същото време е най-близък по характеристики до идеологиите. Не беше трудно да се предвиди, че концентрирането на големи маси от хора, което винаги е било благоприятна почва за развитие на идеологиите , ще доведе както до политическо организиране на това население, така и до организиран / в това число и насилствен/ отпор на враждебната християнска цивилизация.

Особеност на ислямската цивилизация е това , че политическото организиране и управление на ислямското общество няма практика да се основава на дейността на политическите партии. Въпреки че политически партии на ислямска основа в западните държави има още от края на 80-те години - през 1989 е създадена „Ислямската партия на Великобритания“,през 2003 г. в Белгия- „Партията на гражданството и просперитета“ /2/, политически сдружения на мюсюлманите в различни варианти има в повечето европейски държава, все пак те не се вградиха в политическите системи на европейските държави като изразители на колективните интереси на големите ислямски общности. Според анализатори тези партии на практика са клонове на радикалната организация „Мюсюлмански братя“. Затова и основни форми на противодействие и отстояване на интересите на ислямските общности са радикални противопоставяния, граждански вълнения, насилствени действия и все по-често - терористични актове.

Етническият фактор е изпитание на политиката на сигурност на почти всички големи европейски държави- Франция , Германия, Италия, Великобритания,Испания. Не са пощадени и по-малките европейски държави- Холандия , Дания, Белгия. Според някои анализатори вземането на решения по ключови въпроси на глобалната сигурност, засягащи поведение на международната общност спрямо една или друга ислямска страна , много често европейските правителства се съобразяват с реакцията на ислямското население на своя територия, какъвто бе случаят с отказа на Франция и Германия да участват в американската военна операция в Ирак.

Ако все пак споменатите форми на сблъсък на двете цивилизации не поставят под въпрос контрола на държавите върху етнонационалните процеси и етнонационалната сигурност, то разпространението на ислямския тероризъм поставя под съмнение бъдещето на така грижливо изграждана стъпка по стъпка съвременна европейска архитектура на сигурността. Възходът на радикалния ислям, по-нататъшното въздействие на идеологията на отричане и противопоставяне на политическите правила, ценности и норми, установени в рамките на европейската християнска цивилизация надхвърля възможностите на националните държави за контрол върху етнонационалните процеси. /3/

Картината на етнонационалната сигурност в европейското политическо пространство не би била пълна ако не се анализират дълбоките промени в движещите политически сили, изграждащи и поддържащи съвременната европейска архитектура на сигурността.

До началато на 90-те години движещите сили на европейската икономическа, политическа и военна интеграция бяха класическите десноцентристки, социалистически и социалдемократически партии, подкрепяни от малките либерални партии. Те бяха постигнали консенсус по основите на настоящето и бъдещето на европейския дом и смяната на правителствата по никакъв начин не влияеше на установеното статукво.

Големите миграционни процеси от 80-те и особено от началото на 90-те години коренно промениха движещите сили на европейската интеграция. Трайното заселване на големи групи от неевропейско население създаде допълнителни рискове за сигурността на европейските градове, натовари допълнително социалните мрежи и промени радикално трудовия пазар на европейските държави. Общественото недоволство стана почва за създаването на крайнодесни националистически и ксенофобски партии, които преминаха през няколко фази на развитие: първоначално те завоюваха влияние и власт в местните органи на власт, впоследствие станаха общонационални партии, като следваща крачка бе превръщането им в участници във формирането на общоевропейските решения в рамките на ЕС, НАТО,ОССЕ, Съвета на Европа, на настоящия етап те са управляващи или партньори на управляващи партии в редица европейски държави.

Излизането на крайно десните партии на европейската политическа сцена първоначално бе посрещнато враждебно от класическите десно- и левоцентристки партии. При появата на евродепутати от австрийската Партия на свободата на Йорг Хайгер в началото на 90-те години останалите евродепутати демонстративно напускаха заседателните зали на парламента и комисиите. По подобен начин бяха посрещани в началото и представителите на крайнодясната „Форца Италия“ на Берлускони.

Постепенно обаче тези партии се превърнаха в част от общоевропейския консенсус, което стана чрез взаимни стъпки на сближаване и от двете страни- крайнодесните партии се отказаха от най-радикалните си идеи за справяне с имиграцията, а класическите европейски леви и десни партии възприеха част от идеите и програмите на тези партии. Като цяло, въпреки опасенията на анализаторите, включването на крайнодесните партии не разруши формирания консенсус за управлението на Европа.

В същото време не могат да не бъдат отбелязани и някои тревожни тенденции. Участието на крайнодесните партии в управлението на редица западноевропейски страни във втората половина на 21 век /Холандия , Дания , Финландия и др./доведе до формирането на „критична маса“ от държави, които вече са в състояние да ерозират постигнатият консенсус за устоите на европейската сигурност. Пример за това е общата позиция на Холандия и Финландия за налагане на вето върху приемането на България и Румъния в Шенгенската зона въпреки изпълнението на критериите за членство на двете държави в шенгенските споразумения. Дали тази тендения ще се утвърди, ще покажат резултатите от предстоящите в следващата и по-следваща година парламентарни и президентски избори във водещи европейски държави.

1.4.Европейски и балкански измерения на етноконфесионалните проблеми на сигурността.

Разпадането на бивша Югославия, крахът на комунистическата идеология, както и войната в Босна и Херцеговина доведоха до завръщане на религията в обществения и личния живот във всички страни на Балканите. След близо 50 години на атеистични режими процесът на връщане към ценностите на религиите- християнката и ислямската - се превърна в неотменна част от демократичния преход. Това е процес, който започна още след 1989 г., но едва след атентатите на 11.09.2001 г. дебатите и изследванията на религиозния фактор бяха сведени до спорната връзка между завръщането на исляма и вероятните терористични заплахи. Опасенията и предупрежденията за ислямски фундаментализъм и тероризъм бяха неизменно посочвани през последното десетилетие като основни проблеми на сигурността на Балканите, а оттам и на ЕС. Налице е феномен, различно описван като „ислямско възраждане”, „възход на ислямския фундаментализъм или „възход на политическия ислям”. /4/

Приемането на стратегическата парадигма за Глобалната борба срещу тероризма във външната политика на неоконсервативната администрация на Буш след атентатите на 11.09.2001 г. позволи на няколко балкански държави умело да раздухат демона на „ислямската заплаха”. Балкански държави поддържат информационни кампании, които демонизират ролята на ислямските общности в държавите от ЮИЕ. Според тях уахабитското движение вече се е разпространило в почти всички държави на Балканите и най-вече в Македония, Косово, България и дори Гърция. Подобен едностранчив подход не само не дава реална представа за измеренията на процесите на развитие на исляма на Балканите, но и пречи на разработването на всеобхватна стратегия за противодействия на негативните страни на този феномен.

След 1989 г. неизменна част от европейския политически дискурс стана въпросът за ролята на ислямската религия и предизвикателствата, които тя поставя пред западния модел на управление – демокрацията. В началния период , обаче, ислямът не беше разглеждан като заплаха, а по-скоро като удобен инструмент за мобилизация в края на ерата на блоковото противопоставяне, какъвто бе случаят с войната в Афганистан. Независимо от това политизирането на исляма през този период нямаше за цел отхвърлянето на западния модел в държавната устройствена система, а противопоставянето на идеите, практиките и тенденциозните политически интервенции на прозападните светски политически елит. В същото време, тази политизация като правило нямаше външни за ислямските държави проявления по време на Студената война, с изключение на случаите на пряка западна намеса, както в Афганистан.

След 1989 г., след отпадането на блоковото противопоставяне, тенденцията за завръщане на ролята на религията в личните и обществени отношения получи нови измерения. Развитието на исляма като религия, както и появата на нови ислямски движения доведоха до качествена промяна в идеологията на радикалните ислямисти. Тази идеология дефинира като основен противник т.нар. „далечен враг”, като необходимо условие за свалянето на близкоизточните ислямски режими. Преди, обаче тази идеология да се наложи, Балканите в значителна степен възвърнаха историческата си роля на мост между Европа и Близкия изток. Процесите на завръщане на исляма бяха катализирани от войната в Босна и дадоха възможност за навлизането на чужди ислямски течения и секти в региона, който като правило единствено познаваше битовия ислям и суфизма. /5/

Терористичните атаки от 11.09.2001 г. (САЩ), 11.03.2004 г. (Мадрид) и 07.07.2005 г. (Лондон) не само, че доведоха до напрежение между мюсюлманските и западните общности в ЕС, но и до провала на известните дотогава модели за интеграция на мюсюлманите в Западна Европа. Същите провокираха и погрешни интерпретации и целенасочено демонизиране на исляма . В тази насока, предприетата от САЩ глобална война срещу тероризма не само засили опасенията на ЕС, но и постави на дневен ред опасността от радикализация на мюсюлманските общности на Балканите и евентуалната заплаха от ислямски тероризъм за ЕС. В тази връзка, войната в БиХ беше умело използвана от сръбската пропаганда за хиперболизиране на тази потенциална връзка и насаждане на страх от т.нар. бяла ал-Кайда и др.

Днес между 12,5 и 15 милиона мюсюлмани живеят в ЕС, в т.ч. имигранти и граждани, сравнени със само 800,000 през 1950 г. /7/. По този начин ислямът е не само въпрос на външна политика, а се превърна и във вътрешен проблем за съюза. Мюсюлманските общности нараснаха бързо в Европа през последните десетилетия и ислямът се превърна във втората най-разпространена религия в много европейски държави. В същото време, на Балканите се обособи и първата де факто мюсюлманска държава, в която религията беше основен признак, по който населението беше разделено. Дебатът за турското членство в ЕС, както и за изключване на бошняците от БиХ от списъка на безвизово пътуващите граждани в ЕС поставиха и въпросите за членството на страни с мнозинство от мюсюлманско население в ЕС. С приемането на нови членки, населението на ЕС, изповядващо исляма почти ще се удвои.

Според приетата през 2003 г. Европейска стратегия за сигурност, както и Докладът относно нейното изпълнение , като основни заплахи за сигурността на съюза се определят тероризма, организираната престъпност, липсата на държавност и регионалните конфликти: „Европа се явява едновременно цел и база за тероризма: Европейските държави представляват цел и вече са били обект на терористични нападения. В Обединеното кралство, Италия, Германия, Испания и Белгия бяха разкрити логистични бази на бойни групи на Ал Кайда. Съгласуваните европейски действия са наложителни … Като се обединят тези различни елементи — тероризъм, който се стреми към максимална проява на насилие, наличие на оръжия за масово унищожение, организирана престъпност, отслабване на държавната система и „приватизация на силите“ — всъщност би могло да се окаже, че сме изправени пред много сериозна заплаха /9/

Подобен анализ през 2003 г. съвпадна и със заключенията, публикувани в доклада на Националната комисия за терористичните атаки срещу САЩ (по-известна като „Комисията 9/11”), който недвусмислено посочва Централна и Източна Европа като удобно място за устройването на терористични бази поради „имигрантските и местни мюсюлмански общности, слабия граничен контрол и служби за сигурност”.

Независимо от факта, че след изготвянето на Европейската стратегия за сигурност Балканите не бяха обект на терористични атаки, подобни на тези в Мадрид и Лондон, още от началото на 90-те години на миналия век регионът е във фокуса на експертите и анализаторите, занимаващи се с тероризма и ислямския радикализъм. Основната причина за подобен интерес беше продиктуван от войната в Босна и Херцеговина (1992-1995). Поради бавната реакция на международната общност в лицето на ОССЕ, ООН и САЩ тази война катализира процеси на завръщане на съвременни ислямски и ислямистки идеи, ценности, ресурси, неформални неправителствени и социални мрежи от Близкия изток към Балканите и в частност Босна. Тези процеси протекоха на няколко нива – междудържавно и чрез глобалните ислямистки неформални мрежи и организации.

Факторите, които определят спецификата на проявление на ислямския религиозен фактор в ЮИЕ са следните:

На първо място, Балканите са единственият регион в Европа, който исторически е населен с мюсюлмани. Като изключим албанските мюсюлмани, последните представляват местно население със славянски произход (което е приело исляма) или с турски етнически произход, което е останало след разпадането на Отоманската империя в пределите на новосформираните държави. Това определя и дългото съжителство на балканските мюсюлмани с местното изконно християнско население, както и създаването на своеобразен модел на мултиетнически общества. Тези характеристики не са валидни за страните от Западна Европа, където мюсюлманите не са коренно население. Поради тази специфика подходите за изследване на мюсюлманските общности в западната научна мисъл стават трудно приложими без да се вземат предвид социалната динамика на отношенията вътре в самите ислямски общности и на обществата, в които живеят. По този начин често се говори за „български етнически” модел. На Балканите не са установени движения на религиозна основа, въпреки, че в миналото е имало такива, като богомилите например.

От друга страна, следва да се има предвид и факта, че преобладаващите държави в ЮИЕ в предходния исторически период бяха управлявани от атеистични по своята същност режими в продължение на повече от 50 години. Последствията от това историческо развитие следва да се търсят поне в две измерения. Първо, мюсюлманските общности като правило останаха изолирани от тенденциите и развитието на ислямската мисъл и идеология в Близкия изток и ислямския свят. На второ място, създадените официални ислямски общности бяха под контрола на държавата. В новата среда същите не знаят как да се справят с настъплението на секти, НПО и фондации от Близкия изток.

На трето място следва да се отбележат и доминантните на Балканите стереотипи и възприятия на християнските общества спрямо исляма и мюсюлманските общности. Тези възприятия са последствие от турското робство, като се превърнаха в лесно манипулируеми елементи от обществената психология и нагласи. В пряка зависимост от този фактор е и възприемането на религията като белег на национална идентичност и използването й като фактор за етническа мобилизация на определени социални групи. /10/

Войната в бивша Югославия и непризнавания от някои балкански страни статут на независимо Косово оставят въпроса за преформулирането на държавните граници на Балканите открит. Опасенията за използването на религията, като етноопределящ фактор подобно на случая в Босна се преекспонират в общественото пространство. Конкретен пример е тълкуването на конфликта в Македония през 2001 и този в Косово на религиозен признак, въпреки че албанците са в съотношение 70/20/10 (мюсюлмани/католици/православни), а и са били подвластни на един от най-жестоките атеистични режими на Балканите.

Възникването на нова държава, в която основен признак за разделение на населението е религиозният, събужда вековния страх у християнското население от възможността за възстановяване на Отоманската империя.

Силното влияние на Балканите на САЩ доведе до включването на почти всички страни в „антитерористичната” коалиция в Ирак, както и в Афганистан (Албания, Босна, България, Македония и Румъния). Това неминуемо е свързано с възприемането на схващанията на администрацията на Буш за глобалната война срещу тероризма. Проблемите на страните от Западна Европа с имигрантските мюсюлмански общности не доведе до ясна и цялостна политика на ЕС за справяне с този проблем. Поради тази причина, правителствата на Балканите са оставени сами да решават потенциалните си проблеми като външна граница на съюза. В резултат, голяма част от усилията на органите за сигурност са насочени към граничния контрол и престъпността, отколкото към следене на процесите в етнически смесените райони.

Наличието на коренно мюсюлманско население на Балканите и съществуването на три държави с преобладаващо мюсюлманско население, като Албания, Босна и Косово, определят и различна динамика на протичащите процеси на етническо и религиозно взаимодействие между християнската и ислямската общност на Балканите. Прилагането на готови теоретични подходи и агресивни методи на пропаганда могат единствено да доведат до създаването на предпоставки за използването на религията като мобилизиращ фактор, подобно на периода 1992-1995 по време на войната в бивша Югославия. Липсата на единна европейска политика относно проблемите на Балканите, нерешените етнически и политически проблеми, както и очаквания поток от имигранти към новите граници на ЕС определят и острата актуалност на подобни разработки, като предлаганата.

За начало на организирано участие на ислямския фактор в европейската политика се счита войната в Босна. Поставено в условията на международна изолация, мюсюлманското правителство на Босна, начело с покойния Алия Изетбегович прибегна до помощта на водещите страни в мюсюлманския свят, а именно Саудитска Арабия и Иран. Последните осигуриха необходимите материални и финансови ресурси за оцеляването на мюсюлманите в Босна. От друга страна, за ал-Кайда и салафитите-джихадисти войната даде възможност за прехвърлянето на ислямски бойци от Афганистан, които окрилени от победата над Съветския съюз се нуждаеха от нов фронт за постигане на своите идеологически цели. С навлизането на муджахедините и неправителствените организации (НПО) от Близкия изток в Босна, мюсюлманското население естествено беше обект на целенасочено влияние и въздействие. Следва да се отбележи, че мюсюлманите в Босна, както и тези на Балканите по време на комунизма и блоковото противопоставяне се намираха в ситуация на изкуствена изолация от процесите на развитие на исляма и ислямската идеология. Разпадането на обществените отношения и взаимодействието на вътрешни фактори (социалн-икономически, религиозни и идентичностни кризи), както и на външни влияния (сръбска и хърватска етническа заплаха, разпространението на ислямски НПО) улесниха разпространението на ислямски, ислямистки, джихадистки и уахабитски идеи в страната. Поради дългогодишната изолация, в която бяха поставени, босненските мюсюлмани нямаха възможност да развият необходимия опит за справяне с масовото навлизане на различни от традиционните интерпретации на исляма, а официалната Ислямска общност нямаше потенциала да формира ясна позиция спрямо развитието на плурализма на ислямската мисъл в страната.

Вследствие на обективни обстоятелства, това, което се случи беше динамично и не винаги мирно и контролируемо разширяване на влиянието на ислямския фактор в доминиращата от християнски държави европейска политика. Един от най-важните фактори за Европа и ЮИЕ беше свързването на религията с държавността и използването й като мобилизиращ фактор за оцеляване на новите ислямски държави.

Наред с „одържавяването“ на исляма в Босна протичаха и други процеси, които бяха характерни за останалата част на Балканите, а именно завръщането на религията в личния и обществения живот. Въпреки, че регионът беше разтърсен от няколко поред кризи, които бяха политически по своята природа, политическите върхушки в съответните страни неминуемо използваха религиозните символи за оправдаване на действията си – Албания (1997), Косово (1999-1999) и Македония (2001). България също не беше подмината от подобна криза през 1989 г. когато се стигна до масово изселване на български турци в Турция. Навлизането на чужди за Балканите ислямски течения породи и ответната реакция от европейските и балкански християнски общества, които ги разглеждаха, като по-голяма заплаха от християнските секти и учения. Независимо от това, по време на войната в БиХ съдбата на босненските мюсюлмани беше използвана от западните интелектуалци, журналисти и политици като доказателство за нуждата от мултикултурно разбирателство и възможността за постигането му в глобализиращия се свят. /13/ След 11.09.2001 г. обаче, вниманието към региона беше подновено, но този път анализаторите и експертите започнаха да използват реториката на администрацията на Буш, която имаше за своя рамка Глобалната война срещу тероризма.

Изследването на ролята на ислямския религиозен фактор в ЮИЕ представлява сериозно научно предизвикателство. Една от причините е, че това е един съвременен феномен, който се развива и еволюира постоянно. От друга страна, проявленията на ислямския религиозен фактор на Балканите са разнородни – в Босна същите доведоха до държавност, докато в България и останалите страни тези процеси индикират единствено за дейността на определени структури и отделни активисти, които се явяват поддръжници на вече действащи в Близкия изток организации, течения и движения.

1.5. Проблеми и противоречия на етнонационалната политика на сигурност на Република България. Двойният стандарт на етнонационалната ни политика.

Причина да включи авторът тази част в общата монография са затрудненията, които изпитва като преподавател, да обясни пред своите студенти двойствения характер на тази политика, разминаванията между записаното в Конституцията, законите и политическите програми на правителствата и фактическото реализиране на тази политика, което почти не се променя независимо от политическия цвят на управляващата партия или коалиция. По-конкретно авторът не може логично да обясни на студентите защо Конституцията на страната забранява съществуването на парти на етническа основа и в същото време неизменна част от управлението на страната е една от тях; защо Конституцията обявява страната като еднонационална държава и в същото време ратифицира европейски и универсални международни конвенции за защита на етническите и религиозни малцинства. Списъкът на въпросите с разминаване на факитическо и юридическо положение може да бъде удължен, но не това е важното. По-важно е да се обяснят дълбоките причини за сегашната етнонационална ситуация в страната

Причините за това разминаване са колкото субективни, толкова и обективни. Те се дължат на особеностите на историческото третиране на заварените народи на Балканите от Отоманската империя, което е дало своето отражение върху формирането на нациите в Югоизточна Европа в последните два века.

България , както и останалите страни от ЮИЕ се характеризират с една изключителна пъстрота на етническите и религиозни анклави, които обаче имат един общ корен, едни и същи закономерности. Само историческия поглед върху развитието на тази част от континента би показал дълбоките причини за това явление.

Първият въпрос , на който следва да бъде даден отговор е: защо във всяка една от настоящите държави от ЮИЕ има разпръснати изолирани етна от друга етнически и религиозни „анклави“ било от местно ислямизирано население, било от заселено през 15-16 век ислямско население /турци, черкези, татари и др./ и кои са дълбоките причини за тази етническа и религиозна фрагментация в тази част от континента.

Логично е във времето на политически възход на Отоманската империя през 15 век, когато тя завладява целия Балкански полуостров да установи и единен идеологически ред на завладяните територии, така както е правила при предходните си завоевания и да установи господството на исляма върху цялото местно население. Това обаче не се случва и причините са няколко.

Отоманската феодална държава е била тежка и скъпо струваща административна и военна машина. За нейното поддържане са били необходими огромни средства, които са събирани от поробеното население. Ако употребим съвременен термин, данъчните „ставки“, събирани от ислямското и неислямското население са били коренно различни. Нещо повече, райони на полуострова, които са допринасяли най-много за хазната, са се ползвали с най-голяма възможна автономност. Това обяснява например защо подбалканският район, дал най-много свободомислещи хора за освобождението на страната, с най- високо развито и доходно занаятчийско производство и скотовъдство, се е ползвал с най-много самостоятелност. Житниците на България- Тракия и Дунавската равнина, също не са чувствали в пълна степен гнета на робството. Следователно, не пословичната източна леност, а икономически са причините за това, че ислямът не е залял целия полустров, а се е ограничил до ислямизирането на отделни райони.

Етническите „анклави“ с ислямско или ислямизирано население също не са случайно разпръснати на полуострова. Ако се сравни тяхното разпространение с границите на тогавашната отоманска империя, може да се констатира,че те са с най-голяма честота по границите на империята-Източните и Западни Родопи, Босна, Косово, Лудогорието, Югоизточна България. Ако пак употребим пак съвременен термин, това е политика на сигурност на отоманската империя за поддържане на нейната териториална цялост и предотвратяване на опасности от откъсване на части от територията. Освен като фактор на запазване на териториалната цялост на империята, от тези компактни ислямски и ислямизирани групи се е набирал местният административен, управленски, полицейски апарат за управлението на региона и поддържане на реда. Тези първоначално малобройни заселени или ислямизирани групи, по силата на различията в културните традиции на исляма и християнството, са увеличавала броя на населението с темпове, превъзхождащи възпроизводството на населението в християнските семейства , изтласквали са ги от исторически обитаваните от тях земи за да достигнат до сегашните компактни маси, претендиращи и някои от тях вече получили политическа и държавна независимост.

Често пъти в научната литература се среща тезата за несъвпадането на историческото време на на съществуване на държавите от ЮИЕ с това на останалата част на континента по отношение на формирането на съвременните нации .Това вярно твърдение също има своите обяснения в политиката на Отоманската империтория по отношение на етносите на нейна територия. „Доктрината“ на османската държава по отношение на завладяното население е непризнаване на съществуване на отделни народи. Османската империя , както е известно, класифицира поданиците си първо по религиозен , после по социално-професионален , и едва накрая по народностен принцип. Поданиците на империята са били две категории: правоверни и неверници. Цялото население на „неверниците“ е в категорията „рум миллети“ /ромейски, гръцки народ/. Духовната власт върху цялото християнско население е предоставена на гръцката православна църква, която , естествено, прокарва националните и културни интереси на гръцкия народ. Всеки , който е запознат с българската възрожденска литература може да констатира омразата, дори по-голяма отколкото към политическия поробител, на българските църковни лидери и писатели към духовния гнет , упражняван от гръцкото духовенство и спънките, които поставя пред стремежа на българския етнос към самоопределение./14/

Именно това непризнаване на различията между току-що започналото формиране на балканските нации спира етнонационалното развитие на балканските държави за повече от четири века. Петвековното турско робство наруши естествения процес на формиране на националните държави на Балканите. Когато балканските народи в края на 19 и началото на 20 век получават своята независимост и започват да изграждат националните държави , този процес в останалата част на Европа вече е завършил.

Когато говорим за изоставане в решаването на етнонационалните въпроси на държавите от ЮИЕ не може да не споменем и волунтаристичните решения по националните въпроси, вземани от комунистическите управления на тези страни. Насилственото налагане на принципа на “пролетарския интернационализъм” спря естественото историческо развитие и решаване на националните проблеми на страните от ЮИЕ.След края на тоталитаризма, когато Западна Европа дооформяше икономическия си съюз в политически, енергията на част от държавите и обществата в ЮИЕ бе впрегната не в преодоляване, а легитимиране на границите между етносите. Изкушавам се да цитирам класическата дефиниция на понятието за балканизация, цитирано от всички съвременни историци и политолози: “група от малки, нестабилни и слаби държави , базиращи се на идеята за националността в един район, в който държава и нация не съвпадат и не биха могли да съвпаднат, всички влизат в конфликт едни с други с териториални претенции и етнически малцинства, които са потиснати или асимилирани:, създават нестабилни и променящи се съюзи помежду си,търсят подкрепа от външни сили за да защитят националното си съществуване и на свой ред са използвани от тези сили за тяхната стратегическа изгода.” /15/

Обременена от исторически несправедливите за българския етнос действия на Отоманската империя, новата българската държава полага основите на противоречива и недалновидна политика към турския етнос, с удивителна последователност повтаряща се в периода на третото българско царство и комунистическото управление. Големи периоди на предоставени граждански и политически права на турския етнос се редуват с периоди на политически и духовни репресии, принудителни изселвания, „възродителни“ процеси и др.

Руско-турската освободителна война коренно променя баланса на населението в полза на българите, след като един милион турци напускат домовете си и бягат с отстъпващата турска армия. Малцинството на турците в българските земи се формира според класическия модел, когато в резултат от разпадането на дадена империя и прокарването на новите държавни граници, доскоро доминиралата в политическо отношение народност става по-малобройна, изолирана и обкръжена от по-многобройната и доминираща народност и принудена да съществува в чужда за нея среда.Това естествено поражда у останалите в Княжество България турци, татари , черкези силни чувства на привързаност към империята, а по-късно и към Република Турция в продължение на десетилетия. Липсата на далновидна държавна политика още от началото на съществуването на новата българска държава засилва отчуждението на този етнос от българската държава. Районите с компактно турско население в продължение на десетилетия остават най-недоразвитите в икономическо и културно отношение, което българските турци приемат като официална политика спрямо тях.

Резките обрати в етнонационалната политика на българската държава спрямо турското и ислямизираното българско население правят тази враждебност постоянна.

В отношението на българската държава в двете основни форми на нейното съществуване – Третото българско царство и комунистическата държава могат да бъдат отбелязани по два големи периода, удивително близки по съдържание и поставени цели.

Първият голям период е от Освобождението на страната до средата на 20-те години на миналия век. В този период турският етнос ползва една много широка политическа, духовна, религиозна и дори съдебна автономия. Берлинският договор, както е известно, поставя пред българската държава много задължения, между които е и задължението за предоставяне на широки права на турското население. В края на 19 и началото на 20 век турският етнос се радва на непозната за онази епоха и за балканския ареал автономия. Държавата не се намесва в работата на независимата турска правосъдна система , основана на шариата. Съгласно Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България в духовно, административно и съдебно отношение те се управляват от Главното мюфтийство, мюфтийските наместничества и духовни съдилища. Образованието на децата се осъществява в местните духовни и светски училища на турски език по собствени програми. Турският етнос има собствени вестници, театри, културни институти, близки до българските читалища.

В политическо отношение съществува широко представителство на българските турци в Народното събрание /10 депутати по време на земеделското управление/, както и участие в изпълнителната власт на централно и местно равнище, особено застъпено при същото управление.

След преврата на 9 юни 1923 г. и свалянето от власт на земеделското правителство на А. Стамболийски започва обрат в отношението на българската държава спрямо българските турци. Постепенно турският етнос губи своята съдебна, културна и образователна автономия, намалява участието му в политическото управление /през 1934 г., преди разпускането на парламента и забраната на политическите партии, включително и турските, българските турци имат 4 представители в Народното събрание./

Причините за репресивния характер на българската етническа политика могат да бъдат разкрити в няколко направления.

Както беше отбелязано в началото, след края на Първата световна война, в редица европейски държави се установяват режими, които в стремежа си да спрат разпадането на държавността и изправени пред необходимостта да спрат разпространението на комунистическия тип държавност, засилват репресивния характер на своето управление. България, след неуспешния опит за комунистически преврат през септември 1923 г., е типичен пример в това отношение. Рестрикцията на политическото управление неминуемо засяга и автономията на турския етнос, който не е само потенциален източник на заплахи за съществуването на българската държавност.

Има и една друга причина и тя е свързана със създаването на модерната турска държава на Кемал Ататюрк. Появата на кемализма променя отношението на турската държава към останалите извън нейните предели нейни сънародници и слага началото на нова политика към т.н. „външни турци“- на политическа, духовна и финансова подкрепа на организации на етническите турци в полза на водената от Турция политика. През 1926 г. се създава съюз „Тюран“, която е първата прокемалистка националистическа организация, обединяваща всички турски културни, образователни и културни общности, която дава заявка за развиване на политическа дейност. Репресивният характер на българската държава спрямо турското население става още по-изявен след деветнадесетомайския преврат от 1934 г. На следващата година българската и турската държава сключват дългосрочно споразумение за ежегодна емиграция на 10 000 български турци. До 1944 г. по силата на тези споразумения страната напускат между 150 и 200 000 български турци.

Поемането на политическата власт от комунистическата партия не променя принципно отношението на българската държава към турския етнос. И при това управление могат да бъдат открити сходни периоди на широки граждански, политически,образователни права и на репресии и насилствена асимилационна политика.

Периодът 1944-1958 г. , ако се изключи забраната за религиозната автономия на турското население, в много отношения е близък с този от началото на 20 в. До 1958 г. българската държава разрешава преподаването на турски език в изцяло турски училища ,чийто брой през 1958 г. е 1150.В районите с компактно турско население се разкриват турски гимназии, полувисши училища, а в Софийския университет- факултет по турска филология. Статистиката от това време сочи, че в периода 1944-1958 година на турски език излизат три централни, четири местни вестника и две списания. Държавата субсидира три самодейни турски театъра.

След 1958 г. комунистическата държава прави завой в своята етнонационална политика. Възприема се идеята за ускорено създаване на българска социалистическа нация, утвърждава се политика на унификация на българското общество, отрича се правото на етническа идентификация и започва постепенното обосноваване на тезата, че всички български граждани са етнически българи.

Кулминационният момент в асимилационната политика по отношение на българските турци е т.н. „възродителен процес“, осъществен през 1984-1985 г. През този период се провежда директна атака по отношение на идентичността на турското население. Българските турци са принудени да променят имената си с български, забранена е употребата на турски език и практикуването на мюсюлмански религиозни ритуали.

За освобождаваната огромна политическа енергия от етнически сблъсъци, която може да ускори падането на политическите режими, можем да съдим по събитията от пролетта на 1989 г., които ускориха падането на управлението на Т. Живков.

Последният период от държавното развитие на България е твърде кратък за да се определи коя е двете алтернативни политики е доминираща -репресивната или либерално-демократичната.

След смяната на комунистическия режим започна постепенното възстановяване на накърнените права на на турската етническа общност и на други етнически и религиозни групи в страната. През 1990 г. е приет Закон за имената на българските граждани. Възстановено бе правото на представителите на всички етнически общности да ползват майчиния си език на публични места и да получават и разпространяват информация на него. Отпаднаха ограниченията за осъществяване на религиозните права на мюсюлманите в България.

Възстановени бяха и правата на българските турци в областта на образованието и получаването на информация на майчиния си език.

Политическият изразител на колективните интереси на тази етническа общност, въпреки конституционната забрана за съществуването на политически партии на етническа основа, стана Движението за права и свободи /ДПС/. В цялото последващо развитие / до спечелването на изборите от ПП „ГЕРБ“/ тази партия зае удобното място на политическо балансьор и формален и неформален участник в управлението на почти всички правителства след 1989 г. В изборите за Велико народно събрание ДПС печели 23 депутатски мандата, в изборите през 1991 г.- 241,1994- 15, 2001- 21,2005-36, 2009-….

Политическите претенции за гарантирана „квота“ на участие във властта на ДПС понякога водят до дълбоки деформации в системата на държаавно управление, включително и системите за сигурност. Типичен пример за това е управлението на „тройната коалиция“ с установената система за разпределение на властовите позиции в съотношение 8:5:3, превърнало се в символ на неимоверно раздухване на административния апарат в угода на политическите апетити на ДПС и НДСВ / в този период ДПС има 36 народни представители, трима министри, 17 зам. министри,14 председатели и зам. председатели на държавни агенции, 4 областни и 22 зам. областни управители/.

Трудно може да се определи настоящия кратък период на управление на ПП „ГЕРБ“ като връщане към репресивната политика спрямо турската етническа общност било поради краткия период на неговото управление, било поради разминаването на декларираното враждебно отношение на управляващата партия към ДПС и пасивността на изпълнителната властпо този въпрос. Всяко едно управление си дава сметка, че резки репресивни действия към лидерите на тази партия могат да предизвикат неконтролируема верижна реакция с непредвидим край.

Изложеното в настоящата част е основа за извода , че политическата история на България от края на 19 , целия 20 и началото на 21 век е създала трайни стереотипи на взаимна враждебност между двата най-големи етноса , съставляващи българската политическа нация. Историческата памет трудно изтрива негативите от миналото и това е една от причините за отсъствието на настояща трайна и последователна етнонационална и етноконфесионална политика на всички правителства от времето на т.н. „демократичен преход“. /17/

1.6.За българския етнически модел.

Българският етнически модел за изминалите години бе нещо като запазена марка за безконфликтен политически преход. Вярно е, че политиците преиграваха в неговата възхвала, но ако се обърнем назад , ще видим, че лош или добър, той изигра своята политическа роля. Обществото ни избегна не само кървавите етнически конфликти, но и не регистрира до средата на 2005 г. сериозни кризи на етническа основа.Ако перефразираме една китайска поговорка,че не е важно дали котката е черна или бяла , важното е да лови мишки, то и съществуващият етнически модел със цялата му едностранчивост е бил полезен за обществото.

В същото време критиците и анализаторите все повече виждаха неговите недостатъци. С годините се увеличаваше и броят на неговите противници, а сега вече официално и много партии – ГЕРБ, ДСБ Атака са превърнали критиките към този модел в част от своите политически платформи. За всички ни бе ясно , че създаденият политически модел на междуетнически отношения не се разви, остана непълен, защото не включи политическо представителство и диалог с всички достатъчно големи етнически групи и в най-голяма степен ромската. Ставаше все по-ясно , че този модел капсулира турската етническа общност и не спомага за нейното свободно развитие и ориентация към определена политическа сила съобразно нейното социално положение –например-по-заможните към десноцентристките партии, служащите и интелигенцията – към левоцентристките , и т.н. Но този модел изпадна в криза тогава когато стана ясно , че върху него паразитира несменяем политически елит, който извлича неправомерни политически и икономически изгоди; когато стана ясно , че ДПС се е настанил удобно в нишата на несменяем политически балансьор , който винаги осребрява участието си във властта. Не знам кой измисли псевдополитическата закономерност, че управление без ДПС не е възможно, но тя неизменно се възпроизвеждаше във всички парламентарни управления до 2009 г. Така постепенно се натрупваха негативите , които доведоха до сегашната му явна криза. И не е вярно , че явното изчерпване на модела се дължи на появата на Атака, а тъкмо обратното – сляпото придържане на всяка цена към погрешна вече формула на политическо управление доведе до появата на Атака.

Както в останалите европейски страна, така и у нас с появата на партия „Атака“ тя бе демонизирана от своите политически противници. От времето на своето създаване досега тя измина път , подобен на крайните националистически партии в Европа. След първоначалното им избухване като нова “звезда” в политическата галактика с хаотично и непредвидимо поведение, с неприемане от класическите партии, започва процес на “опитомяване”, на възприемане на политическите правила на играта и превръщането им в необходим елемент на политическите системи на тези страни,изразяващ по легален начин недоволството на европейския гражданин от емигрантите , бедните съседи, коварния “трети свят” , и т.н. Това стана и тук. Разликата между българската крайна националистическа формация и националистическите и ксенофобски партии в Европа е в това , че там те дебютираха в местното управление и след това тези партии се превърнаха в общонационални. В местното управление крайната националистическа реторика бе изговорена и за централното управление останаха малка част от претенциите на тези партии. При нас стана обратно – „Атака“ победи като общонационална партия без да изговори натрупаните проблеми в местните парламенти. Но поне засега виждам една голяма полза от съществуването на Атака: артикулирането на сложните етнически проблеми на страната. Дотогава всички политици, за да не се попречи на членството първо в НАТО , после в ЕС не смееха да изговорят проблемите в етническата област. Сега вече езикът на Атака започва да става постепенно и език на останалите политически партии. Такива псевдоаксиоми като напр. непременно участие на ДПС във властта, започнаха да се подлагат на съмнение. Крайно дясното политическо говорене показа и погрешността на туширане на социалните конфликти чрез системите за социално подпомагане на етническите групи.

В същото време краткият период на съществуване на „Атака“ я превърна в генератор на етническо напрежение, на етническа и верска враждебност, тя върна позабравените приоми на насилие при решаването на конкретни конфликтни ситуации. Ескалацията на напрежението в момента на вакуум на властта би било най-голямото зло за етнонационалната сигурност. За съжаление у нас не съществува система за ранно предупреждение на етнически кризи и конфликти, която би сравнила и обобщила тези сигнали, които се излъчват.

На сегашния етап определено може да се констатира, че т.н. „български етнически модел“, в който бяха вкарани както много позитивни елементи , така и пропагандни клишета, е в дълбока криза. Не съществува възможност за неговото продължаване в сегашната му форма, но в същото време няма и консенсус между основните политически сили, включително

Основни понятия в сигурността и отбраната

Ad hoc
За дадения случай, за момента, мярка или действие, продиктувано от конкретните обстоятелства (от лат.).

Абсолютизъм
От лат. Absolutus – безусловен). Форма на държавно управление, характерна с това, че основните видове власт (изпълнителна, законодателна и съдебна) са съсредоточени в ръцете на едно лице, стоящо начело на държавата.

Авария
Внезапна технологична повреда на машини, съоръжения и агрегати, съпроводена със спиране или сериозно нарушаване на технологичния процес, с взривове, пожари, замърсяване на околната среда, разрушения, жертви или заплахи за живота и здравето на населението.

Автономия
От гр. ауто (сам) и номос (закон), самоуправление. Частично самоуправление на една област в границите на по-голяма суверенна държава. Като начин на управление автономията се противопоставя на централизацията, откъдето “автономизмът” се свързва с борба за права, срещу дискриминация или чуждо потисничество.

Авторитаризъм
Неограничена власт на едно лице или група хора, недопускащи политическа опозиция, но запазващи автономията на личността и обществото в извънполитическата сфера.

Аксиология
От гр. axios (ценност) и logos (учение, наука). Учение за ценностите, философска теория за общозначимите принципи, които определят насочеността на човешката дейност, мотивацията на човешките постъпки.

Анклав
Територия или част от територия на държава, заобиколена от всички страни от друга държава или няколко други държави и нямаща излаз на море.

Асиметрична война
Военен конфликт, причинен от слабости, а не от наличието на голяма военна мощ на държавата. Асиметрията се изразява в превъзходство на методите и средствата за водене на военните действия.

Балканизация
“Нещо, което става като на Балканите”. Взаимно преплитане и засилване на противоречия (национални, религиозни, икономически, исторически и др.), изострено противопоставяне на съседни страни до степен всеки срещу всички, непредсказуемост на поведението на участниците и бързо преминаване от противоречия към конфликти и война. В преносен смисъл – като синоним на непризнаване и противопоставяне на централната власт. Крайните форми на балканизация се определят като ливанизация (във връзка със събитията на религиозна и културна основа в Ливан през 70-те и 80-те години на миналия век, довели до големи кръвопролития, разрушения, раздробяване на страната и отслабване на държавната власт).

Банкова система
Модерната банкова система е резултат от еволюцията и съвместното функциониране на банковите институции, в резултат на което в съвременната държава съществува добре изградена банкова система, която в общия случай има следната структура: Централна банка, търговски банки и банки с отраслов, респективно функционален характер и насоченост. Съществена роля в банковата система играе и държавата най-вече по отношение на Централната банка. Банковата система (учреждения и институции) в рамките на националното стопанство извършва банкови операции, чрез които се акумулират (използват) паричните средства в различни сфери на стопанската дейност. В този аспект банковите операции имат активен, пасивен и посреднически характер, а основните функции, изпълнявани от банковата система, могат да се сведат до концентриране на свободните парични средства, кредитна дейност в интерес на НС, емисионна дейност, опосредстване на платежните отношения, покупка, продажба и обмен на валута, външнотърговски плащания, обслужване на ДБ и др.

Бедствено положение
Особено състояние вследствие на възникнало природно бедствие, авария или катастрофа с трайни последици, засягащи част от територията (области, общини) или цялата страна, изискващо прилагането на специални мерки за определен период, имащи за цел провеждане на мероприятия за намаляване загубите и ликвидиране на последствията.

Бедствие
Всяко природно явление, като земетресение, наводнение, свличане на земни пластове, бури, снежни виелици, лавини, специфични пожари, продължителни суши и епидемии; радиационно, химическо и бактериологично заразяване, когато са причинени жертви и тежки щети на собствеността или са застрашени здравето и животът на населението.

Безопасност
Липса на заплаха за накърняване основните интереси на обществото и личността, както и за териториалната цялост и независимост на държавата.

Битие
Философска категория за обозначаване на пределно общите характеристики на съществуващото. В синтезиран вид битието е реалният процес на съществуване на хората и връзката им с всичко останало, което е налично.

Бог
Във всяка религиозна система (особено в монотеистичните) единният и съвършен творец на всичко съществуващо. В представата си за бога хората концентрират основните страни на своето съществуване – отношението човек–свят и отношението човек–човек. Оттук и вярата за божията намеса и предопределение на всичко съществуващо. Вярата в съществуването на бога е необходима на хората не толкова за да си обяснят съществуването, а да въплътят идеята за съвършенство и хармония, защото не ги откриват в процеса на реалното си живеене. В идеята и представата си за бога човекът намира упование не само в трудните житейски моменти, но и успокоение чрез ирационални характеристики на релацията живот–смърт. Във всяка религия богът е и “крепител” на системата от ценности не само за религиозните, но и за всички останали хора и се възприема в по-широк социокултурен смисъл.

Брутен национален продукт (БНП)
БНП (Gross National Product) е основен макроикономически показател, използван за измерване на “пулса” на икономиката. Измерва се със сумата от пазарните стойности на крайните стоки и услуги, произведени за даден период от време, обикновено една година. БНП се дели на номинален и реален, като номиналният БНП представлява сумата от цените на стоките и услугите, произведени за една година и получили пазарна оценка, а реалният БНП е коригираният номинален БНП с помощта на цените от възприетата базова година. При изчисляване стойностите на БНП се пресмятат единствено крайните продукти, т.е. тези, които след като са преминали съответните стадии на производството, са стигнали до крайния потребител. БНП може да се представи като сума от разходи за покупка на стоки и услуги или като сума от разходи за тяхното производство, като двата начина дават еднакъв резултат. Главният проблем при измерването на БНП е да се изключи повторното броене.

Бъдеще
Наше следващо състояние на обществен и личен живот, видяно като резултат от целенасочената ни дейност и от закономерния характер на общественото развитие.

Велики сили
Държави или коалиция от държави, които са основните играчи в международните отношения и определят модела на тези отношения.

Видове пазари
Могат да се обособят по различни критерии. В зависимост от стоковите групи пазарите най-общо могат да се разделят на стоков пазар, капиталов (или фондов) пазар и пазар на труда. Видовете пазари могат да се обособят по различни критерии.

Власт
Субектно отношение на асиметрична зависимост, опосредствано от някаква ценност.

Военна сигурност
Състояние на военнополитическата и военностратегическата обстановка, при което за държавата не съществува военна заплаха. Ако е налице военната заплаха, успешно се неутрализира или въоръженото нападение надеждно се отразява.

Военната сигурност се гарантира преди всичко от военния фактор. Като атрибут на политиката за сигурност и отбрана той представлява сили и средства за военно насилие в целия спектър от елементи, системи, средства и възгледи за тяхното използване при разрешаването на възникнали противоречия и постигането на определени цели. В тесния смисъл на думата под "военен фактор'' обикновено се разбират въоръжените сили, подготовката и възгледите за тяхното използване, което понякога води до едностранчиви решения.

Властен ресурс
Контролирана дейност, която прави един субект зависим от друг субект.

Военнополитическа криза
Състояние на международните отношения на страните, при което съществува непосредствена заплаха от употреба на военна сила срещу суверенитета, териториалната цялост и независимостта на дадена държава. Кризата се изразява в процесите, произтичащи между мира и военните конфликти с различна интензивност. По своята същност тя се провокира изключително от външни фактори.

Военна система
Създадената от държавата организирана съвкупност от взаимносвързани, взаимнозависими и функционално родствени компоненти (обекти), процеси и явления, функциониращи съвместно за постигането на определени цели. Тя е изключително сложна обществена и социално-техническа система, подсистема на обществената система въобще.

За създаването и развитието на военната система се осъществява военното строителство. В своята същност то представлява комплект от сложни по характер и крупни по мащаби организационно-практически мероприятия, насочени към изграждането и развитието на военна система, като аналог на военния потенциал (мощ) държавата. Военното строителство обхваща обширна сфера на дейност, т.е. не само строителството и развитието на въоръжените сили, но и на всички други елементи на военния потенциал.

От всички направления на военното строителство обаче особено значение има изграждането и развитието на въоръжените сили, повишаването на тяхната бойна мощ и бойна готовност. Това са дейности на държавното и военното ръководство за създаване и поддържане на военен потенциал, гарантиращ отбраната на страната.

Военен баланс
Количествено и качествено съотношение на чисто военните параметри, достатъчно да осигури надеждна отбрана на страната срещу потенциален противник.

Военният баланс е структурен елемент на отбранителния баланс, чиято стойност е сложна функция от баланса в политиката, дипломацията, икономиката, социалната и духовната сфера и други. В този смисъл той е функция от адекватността и ефективността на планирането на отбраната.

Елементите на военния баланс са: групировката и възможностите на въоръжените сили на страните (настъпателни или отбранителни в макрорамки); количеството и качеството на основните типове въоръжение и бойна техника; боеготовността и способността за бързо привеждане от мирно във военно положение; функционалността и ефективността на системите за ранно предупреждение и разузнаване; осигуреността с материални средства; числеността на мирновременния състав на въоръжените сили и мобилизационния ресурс, преминал подготовка през последните 3–5 години; качеството на взаимодействието между видовете въоръжени сили; оперативността, надеждността, съвместимостта и устойчивостта на системите за командване и управление; степента на адаптивност на бойните потенциали с географските условия; нивото на подготовка на територията на страната, националното стопанство и населението за отбрана във всички аспекти; качеството на ръководните кадри; състоянието на военната наука и военнонаучните изследвания.

Военно време
Времето от обявяването на война или от фактическото започване на военни действия до обявяването на тяхното прекратяване.

Военна дейност
(военно дело)
Съвкупност от крупни по мащаби и сложни по характер общодържавни практически мероприятия и военнонаучни изследвания, насочени към развитието и подготовката на военния фактор и страната за отбрана, а в случай на агресия – надеждна защита на териториалната цялост, суверенитет и независимост.

Понятието "военна дейност" е събирателно и в широкия смисъл на думата обхваща всички въпроси на военната теория и практика, свързани с изграждането, развитието, подготовката и дейността на въоръжените сили в мирно и военно време, а също и подготовката на населението в случай на военен конфликт.

Военен конфликт
Състояние на спор, противоречие и антагонизъм, всяко въоръжено стълкновение с двустранно използване на организирани въоръжени сили за разрешаване на разнотипни политически противоречия. Главният специфичен признак и съставен елемент на неговото съдържание е въоръжената борба. Военните конфликти може да бъдат с ниска и висока интензивност.

Военнополитическа обстановка
Съвкупност от условия и фактори в дадена страна, регион или в света, свързани с непосредствената подготовка и вероятното използване на въоръжени сили за постигане на политически цели, с конкретното им положение, състояние и съотношение, с характера на техните действия и състоянието на отношенията между тях.

Военнополитическата обстановка, като подсистема на политическата обстановка и неин специфичен военен аспект, може да бъде стабилна, нестабилна, преходна, спокойна, изострена.

Разновидност на военнополитическата обстановка е военнополитическата ситуация, която визира конкретен и кратък период от време.

Военностратегическата обстановка (среда) е съвкупност от фактори и условия, които са формирани на театъра на военните действия в мирно време, при военнополитическа криза, в навечерието или в хода на военен конфликт (война) към определено време, при което решаващо въздействие оказват военните фактори.

Състоянието и измененията на военнополитическата и военностратегическата обстановка се разкриват чрез понятията военна опасност, военна заплаха, военнополитическа криза, военен конфликт.

Военна опасност
Възможност от възникване на военен конфликт вследствие наличието на развърнати в мирно време войски, притежаващи достатъчно висок боен потенциал, който да бъде задействан за реализиране на агресивни политически цели за разрешаване на съществуващи териториални спорове, етнически, религиозни, икономически и други противоречия.

Военно положение

 
При заплаха от въоръжено нападение или война на територията на цялата страна или на част от нея се обявява режим "военно положение". За начало на режима "военно положение" се приемат часът и денят на обявяването му, а за край – часът и денят за обявяване на режим "положение на война" или отменянето на режим "военно положение". След обявяване на режим "военно положение" се пристъпва към изпълнение на частта от военновременните планове, съответстваща на степента на заплахата.

Военнопромишлен комплекс (ВПК)
ВПК на съвременната държава е съвкупност от разнородни предприятия, включващи подходящо оборудване, финансови и други ресурси, както и обучена работна сила, която е в състояние да разработва и произвежда въоръжение и техника в съответствие с изискванията за качество на военното производство, военната доктрина и коалиционните договорености на страната. Ето защо определяме военното производство като относително обособен, интензивно развиващ се отрасъл на стопанството, част от обществения производствен сектор, в който се създават отбранителни продукти с обществено предназначение, осигуряващи материалните потребности на армията и страната и гарантиращи общественото благо отбрана.

Военновременни запаси
Това са основните суровини, материали, полуфабрикати, комплектуващи изделия за непосредствено производство, както и въоръжение, боеприпаси, горива, резервни части, лекарствени средства, болнично-домакинско имущество, машини, инструменти, прибори и др., предназначени да осигуряват при положение на война или военно положение потребностите на въоръжените сили, националното стопанство и населението за определен период от време.

По своето предназначение те биват национални и военновременни запаси на въоръжените сили и Министерството на вътрешните работи.

Военни действия (въоръжена борба)
Основната форма на борба във военния конфликт, неговото специфично съдържание, включващо организираното използване на въоръжените сили като цяло или на част от тях за постигането на политически и военни цели.

Военните действия се водят с помощта на въоръжените сили, а в някои случаи и с паравоенни формирования. Те включват въоръжените действия на въоръжените сили с различни мащаби на театрите на военните действия и във всички пространствени сфери, провеждани по единен замисъл и план за постигане на политическите и военните цели във военния конфликт.

Бурното развитие на информационните технологии и стремежът към повече хуманизъм във военните действия през последните години доведе до мутация на понятието "война". В резултат на това възникнаха т.нар. безкръвни войни – информационна, технологична, психологическа асиметрична.

Военностратегическа концепция
Концентриран израз на един от главните принципи или положения на военната доктрина.

Военностратегическите концепции се разработват от висшето военно ръководство и предполагат създаването на благоприятни условия за реализиране на съответните постановки на военната доктрина, разработването на плановете за развитие и използването на въоръжените сили или на техни компоненти в случай на военен конфликт, чиито съдържание са стратегическите действия.

Военни престъпления
По смисъла на Римския статут за Международен наказателен съд такива са:

a) тежките нарушения на Женевските конвенции от 1949 г., а именно всяко от следните деяния срещу лица или имущество, защитени от разпоредбите на съответната Женевска конвенция:

– умишлено убийство;

– изтезание или нечовешко отнасяне, включително биологически опити;

– преднамерено причиняване на големи страдания или тежки увреждания на тялото или на здравето;

– присвояване и унищожаване на имущество, което се извършва незаконно, произволно и в големи мащаби и не е оправдано от военните нужди;

– принуждаване на военнопленник или друго защитено лице да служи във въоръжените сили на неприятелската страна;

– умишлено лишаване на военнопленник или друго защитено лице от правото на справедлив и редовен съдебен процес;

– незаконно депортиране или преместване, или незаконно задържане в затвор;

– вземане на заложници;

б) други тежки нарушения на законите и обичаите, приложими по време на международен въоръжен конфликт, в съществуващите рамки на международното право, а именно някое от следните деяния:

– умишлено извършване на нападения срещу гражданското население като такова или срещу отделни мирни жители, които не вземат пряко участие във враждебните действия;

– умишлено извършване на нападения срещу граждански обекти, т.е. обекти, които не представляват военна цел;

– умишлено извършване на нападения срещу персонал, съоръжения, материали, формирования или превозни средства, използвани за хуманитарна помощ или умиротворителна операция в съответствие с Устава на ООН, доколкото те се ползват от защитата, предоставена на гражданското население или гражданските обекти от международното право на въоръжените конфликти;

– умишлено започване на нападение със съзнанието, че то ще причини големи загуби или увреждания сред гражданското население или щети на граждански обекти, или обширни, трайни и тежки увреждания на природната среда, които явно са прекомерни в сравнение с очакваните конкретни и преки военни предимства;

– нападение или бомбардиране с каквито и да са средства на градове, села, местообитания или жилища, които не са защитени и не представляват военна цел;

– убийство или раняване на комбатант, който е извън строя или вече няма средства за защита и се е предал доброволно;

– неправомерно използване на бял флаг или на знамето, или военните знаци и униформата на неприятеля, или на Организацията на обединените нации, както и на емблемите по Женевските конвенции, водещо до смърт или тежки увреждания на хората;

– пряко или непряко преместване от държава окупаторка на част от нейното гражданско население в окупираната от нея територия или депортиране или преместване на цялото или на част от населението на окупираната територия в рамките на последната или извън нея;

– умишлено извършване на нападения срещу сгради, предназначени за култова дейност, образование, изкуство, наука или благотворителна дейност, исторически паметници, болници и места, където се събират болни и ранени, при условие че те не са военни обекти;

– подлагане на лица, които се намират във властта на неприятелска страна, на физическо осакатяване или на медицински или научни експерименти от каквото и да е естество, които не са оправдани от медицинското, стоматологичното или амбулаторното лечение на съответното лице, нито се извършват в негов интерес и които причиняват смърт или сериозна заплаха за здравето на това лице или лица;

– вероломно убийство или раняване на лица от състава на неприятелска нация или армия;

– заповед да няма пощада;

– разрушаване или реквизиция на неприятелско имущество, освен ако това разрушаване или реквизиция се налагат императивно от военните нужди;

– обявяване на правата и исковете на гражданите на неприятелската страна за отменени, суспендирани или недопустими в съд;

– принуждаване на гражданите на неприятелската страна да участват във военни операции, насочени срещу собствената им страна, дори когато преди началото на войната те са били на военна служба в неприятелската страна;

– ограбване на град или място, дори когато са превзети чрез нападение;

– използване на отрова или отровни оръжия;

– използване на задушливи, отровни или други газове, както и на всички подобни течности, материали или приспособления;

– използване на куршуми, които лесно експлодират или се сплескват в човешкото тяло, като куршуми с твърда обвивка, която не покрива изцяло сърцевината или е надупчена;

– използване на оръжия, снаряди и материали, както и методи за водене на бойните действия, които могат да причинят прекомерни вреди или ненужно страдание или които по природата си нямат избирателно действие в нарушение на международното право на въоръжените конфликти, при условие че тези оръжия, снаряди и материали или методи за водене на бойните действия са предмет на цялостна забрана и са посочени в приложение към този статут;

– посегателство над личното достойнство, по-специално оскърбително и унизително отнасяне;

– изнасилване, сексуално робство, насилствена проституция, насилствено забременяване, насилствена стерилизация или всяка друга форма на сексуално насилие, която съставлява и тежко нарушение на Женевските конвенции;

– използване на присъствието на гражданско лице или на друго защитено лице за предпазване на някои пунктове, зони или въоръжени сили от военни операции;

– умишлено извършване на нападения срещу сгради, материали, санитарни формирования и транспорт, както и персонал, които използват емблемите на Женевските конвенции в съответствие с международното право;

– умишлено подлагане на глад на гражданското население като метод за водене на бойните действия чрез лишаването му от обекти, необходими за неговото оцеляване, включително умишленото възпрепятстване на хуманитарните доставки, предвидени в Женевските конвенции;

– набиране на деца под петнадесетгодишна възраст в националните въоръжени сили или използването им за активно участие във въоръжените действия;

в) при въоръжен конфликт, който няма международен характер – тежки нарушения на чл. 3, общ за четирите Женевски конвенции от 12 август 1949 г., а именно някое от следните деяния, извършени срещу лица, които не вземат активно участие във въоръжените действия, включително членове от състава на въоръжените сили, които са сложили оръжие, и онези, които са извън строя поради болест, рани, задържане или друга причина:

– насилие над живота и личността, по-конкретно убийство, осакатяване, жестоко отнасяне и изтезание;

– посегателство над личното достойнство, по-конкретно оскърбително и унизително отнасяне;

– вземане на заложници;

– постановяване на присъди и изпълнение на екзекуции без предходен съдебен акт, постановен от редовно конституиран съд, който предоставя всички съдебни гаранции, общопризнати като необходими;

г) други сериозни нарушения на законите и обичаите, приложими по време на въоръжен конфликт с немеждународен характер, в установените рамки на международното право, а именно някое от следните деяния:

– умишлено извършване на нападения срещу гражданското население като такова или срещу отделни граждански лица, които не вземат пряко участие във въоръжените действия;

– умишлено извършване на нападения срещу сгради, материали, санитарни формирования и превозни средства, както и персонал, които използват емблемите на Женевските конвенции в съответствие с международното право;

– умишлено извършване на нападения срещу персонал, съоръжения, материали, формирования или превозни средства, използвани за хуманитарна помощ или умиротворителна мисия в съответствие с Устава на ООН, доколкото те се ползват от защитата, предоставена на гражданското население или гражданските обекти от международното право на въоръжените конфликти;

– умишлено извършване на нападения срещу сгради, предназначени за култова дейност, образование, изкуство, наука или благотворителна дейност, исторически паметници, болници и места, където се събират болните и ранените, при условие че те не са военни обекти;

– ограбване на град или село, дори когато са превзети чрез нападение;

– изнасилване, сексуално робство, насилствена проституция, насилствено забременяване, насилствена стерилизация и всяка друга форма на сексуално насилие, която съставлява и тежко нарушение на чл. 3, общ за четирите Женевски конвенции;

– набиране на деца под петнадесетгодишна възраст във въоръжените сили или групи или използването им за активно участие във въоръжените действия;

– издаване на заповед за преместване на гражданско население поради причини, свързани с въоръжения конфликт, освен ако това се изисква с оглед сигурността на съответните граждански лица или императивни военни причини;

– вероломно убийство или раняване на противников комбатант;

– заповед да няма пощада;

– подлагане на лица, които се намират във властта на друга страна в конфликта, на физическо осакатяване или на медицински или научни експерименти от каквото и да е естество, които не са оправдани от медицинското, стоматологичното или амбулаторното лечение на съответното лице, нито се извършват в негов интерес и които водят до смърт или сериозно застрашават здравето на това лице или лица;

– разрушаване или реквизиция на имуществото на неприятеля, освен ако такова разрушаване или реквизиция се налагат императивно от нуждите на конфликта.

Войски за отбрана
Те са основният компонент на въоръжените сили. Формирования от видовете въоръжени сили с различна степен на комплектуваност и бойна готовност, които след доокомплектуване отразяват агресията на противника. На тях се основават устойчивостта и ефективността на отбраната и постигането на крайните й цели.

Вреда в областта на националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред
Заплаха или увреждане на интересите на Република България или на тези интереси, които тя се е задължила да защитава, вредните последици, от чието увреждане не могат да бъдат елиминирани, или вредни последици, които могат да бъдат смекчени само с последващи мерки. В зависимост от значимостта на интересите и сериозността на причинените вредни последици вредите са непоправими или изключително големи, трудно поправими или големи и ограничени, като:

а) непоправими или изключително големи вреди са тези, при които е настъпило или би могло да настъпи цялостно или частично разрушаване на националната сигурност или интересите на Република България, свързани с нея, като основни защитавани интереси;

б) трудно поправими или големи вреди са тези, при които е настъпило или би могло да настъпи значително негативно въздействие върху националната сигурност или интересите на Република България, свързани с нея, като основни защитавани интереси, което не може да се компенсира без настъпване на вредни последици или вредните последици могат да бъдат смекчени само със значителни последващи мерки;

в) ограничени вреди са тези, при които е настъпило или би могло да настъпи краткотрайно негативно въздействие върху националната сигурност или интересите на Република България, свързани с нея, като основни защитавани интереси, което може да се компенсира без настъпване на вредни последици или вредните последици могат да бъдат смекчени с незначителни последващи мерки.

Възпроизводство
Процесът на създаване на хората като обществени същества.

Въоръжен конфликт
Всяко въоръжено стълкновение, представляващо акт на насилие, за разрешаване на разнотипни противоречия. Невинаги се води с организирани въоръжени сили. Не всеки въоръжен конфликт е военен конфликт.

Военните конфликти с висока или средна интензивност са война. Войната е обществено-историческо, политическо явление, крайна форма на междудържавни противоречия (отношения) и антагонизъм. Военните действия (въоръжената борба) са главният специфичен признак и неин основен елемент. Те не изчерпват обаче цялото й съдържание. Тя обхваща всестранната дейност на правителствата, партиите, народите, т.е. цялата съвкупност от отношения на огромни човешки маси и означава особено качествено състояние на обществото като цяло.

Въоръжени сили (ВС)
Специална държавна организация, военният инструмент, осигуряващ реализирането на концепцията за национална сигурност. Те са основата на отбраната на страната, фактор за интеграция в европейските евро-атлантически структури за сигурност и регионално сътрудничество.

Въоръжените сили на държавата представляват съвкупност от подготвени и комплектувани в съответната степен с личен състав, оръжие, бойна и друга техника имущества и средства за управление, предназначени за изпълнение на възложените им задачи, защита на националните интереси и гарантиране на суверенитета, сигурността и независимостта на държавата.

Въоръжените сили са съставна част на отбранителния потенциал (способност) на държавата, чиито елементи се обединяват в едно цяло с правителството. Те са основа на отбраната на страната. Главната им функция е решително да прилагат въоръжената сила за сдържане на агресора и за защита на териториалната цялост, суверенитета и независимостта на страната.

Въоръжените сили на държавата включват в състава си видове въоръжени сили, родове и специални войски, резерви.

Видът въоръжени сили е съставна част на въоръжените сили, предназначена да решава стратегически, оперативни и бойни задачи в една или няколко сфери на военните действия (на суша, във въздух, по море и в Космоса). Всеки вид въоръжени сили има въоръжение и бойна техника, съответстващи на неговото предназначение и решаваните задачи. Той притежава своя организационна структура, специфика на комплектуване, на обучение, на военната служба на личния състав, на способите за бойно използване и осигуряване.

Родът войска е съставна част на вида въоръжени сили, предназначен за активно непосредствено въздействие и поразяване на противостоящия противник в съответствие с поставената задача.

Всеки род войски, в зависимост от предназначението си, разполага със специфично въоръжение, бойна и друга специализирана техника.

Специалните войски са военни формирования (единици), осигуряващи с всичко необходимо ежедневната и бойната дейност на видовете въоръжени сили, родовете и специалните войски. В зависимост от специфичността на видовете осигурявания те разполагат със съответна военна техника и технологично оборудване.

Резервите са подготвени човешки и материални ресурси, предназначени за изпълнение на внезапно възникнали задачи в хода на военнополитическа криза или военен конфликт.

Въоръжените сили функционално са сведени в сили за бързо реагиране, войски за отбрана, войски за териториална отбрана и резерв.

Вяра
Състояние на емоционално равновесие и илюзорна увереност в основни характеристики на съществуването. Най-съществената страна е вярата в идеи и ценности, които мотивират човека за живот и дейност, и е едно от “средствата” за преодоляването на страха. Накратко вярата е емоционално отношение към действителността, при което хората изграждат модел на възприемането й, не само като свръхестествено причинена, но и като ирационална. Вярващият човек е също рационален, но той не се нуждае от доказателства за нещата, в които вярва.

Вяра и доверие
1. В политически смисъл образуват необходимия емоционален, интуитивен фактор за дейността на политиката и властта. 2. Един от основните източници на обществено мнение, важно условие, определящо политическата обстановка в обществото, атмосферата в държавата. Вярата и доверието образуват духовното пространство на политиката и властта.

Гарантирана надеждност
Съществува, когато обществото и държавата, както и международните институции, разполагат с достатъчно сили и средства, за да парират и преодолеят всяка заплаха.

Геополитика
1. Изучаване влиянието на географските фактори – местоположение, размери, релеф, климат, полезни изкопаеми и други върху политиката на една държава и връзките й с другите държави. 2. Идеология, използуваща географските дадености за обосновка на държавна експанзия. 3. Научно изследване за общността от интереси на държавите от един регион. 4. Реална политическа практика, при която се отчита значението на природните условия и свързаните с тях икономически, демографски, етнически, културни и други фактори.

Геополитически възли
Междинни конфликтни пространства, формирани от сблъсъка на интересите на Големите пространства. Днес такива са Кавказ, Близкият изток, Средна Азия, Балканите и др.

Геополитически ключови зони
Относително малки по обхват зони, с изключително значение за световните комуникации, за търговските връзки и военните операции. Например зоните на Босфора, Гибралтар, Ламанш, Беринговия проток, Суецкия канал, Панамския канал и др., а също и железопътни, шосейни и телекомуникационни възли със световно значение.

Геостратегия
Рамката, очертана от геополитическите фактори, в която се реализира конкретната стратегия на държава или коалиция от държави.

Гетоизация
Изолиране на гражданите в определена територия, район (квартал), където те принудително живеят по свои вътрешни правила, различни от тези в другите територии. Най-често това става по расова, етническа или религиозна принадлежност.

Глобализация
Характеристика на протичащите икономически, политически и други процеси на национално, регионално и световно равнище, поставящи акцент на взаимозависимостта между държавите и проблемите на човечеството, както и на необходимото взаимодействие за тяхното решаване.

Големи пространства
Основни структурни елементи на света от геополитическа гледна точка. Това са големи по територия и потенциал държави или политико-икономически обединения. Между Големите пространства съществуват постоянни отношения, от една страна, на противопоставяне, а от друга – на сближаване. Тези отношения определят конкретната геополитическа картина на света. В този смисъл не всички региони могат да се определят като Големи пространства, а само тези, които играят ролята на движещи сили в световните процеси.

Гражданско общество
Съвкупност от социални образувания; групи, колективи, организации, асоциации, обединени от специфични икономически, етнически, културни, религиозни и други интереси, които се реализират извън сферата на дейност на държавата.

Гражданско-военни отношения
Те се пораждат с появата на офицерството като професия и включват отношенията между експерта и политика, разцеплението между военната и гражданската сфера и породеното от това напрежение между двете.

Групи за натиск
Граждански сдружения/асоциации, фондации и други, които чрез своята дейност въздействат върху държавните институции за решаване на даден политически проблем.

Демографски взрив
Безпрецедентните темпове на нарастване на броя на хората на планетата, изразени най-пълно след Втората световна война.В резултат настъпват съществени промени в баланса на времето между раждането и смъртта поради рязкото снижаване нивото на смъртност.

Демографски преход
Теорията за демографския преход свързва особеностите на демографското състояние със социалното и икономическото развитие на отделните страни и региони. Според Франк Ноутстейн, един от най-ярките представители на тази теория, могат да се отделят четири стадия в демографското развитие на човечеството.

Първият се свързва с висока степен на устойчивост при подчертано високи нива на раждаемост и смъртност и незначително нарастване броя на хората. Този период е характерен за по-изостаналите в социално-икономическото си развитие общества. При тях демографското състояние силно се повлиява от наличието на неплодородни години, липсата на хранителни запаси и масови измирания от глад, епидемии и войни. Високата раждаемост се явява естествена реакция на високите нива на смъртност. В този стадий на развитие се намират редица племена в Екваториална Африка.

Вторият , наречен начален период на нарастването, се характеризира със запазването на високите нива на раждаемост, но при намалена смъртност и общо увеличаване продължителността на живота на хората. За този период е характерен преходът към по- модерните стопански форми , които дават възможност за запасяване с хранителни продукти и преживяване в периоди на криза. Този преход се съпровожда не само с чувствително нарастване броя на населението, но и с ускорени темпове на икономически растеж. В хода на този преход настъпват важни вътрешномиграционни процеси на преместване на хората от селските райони в големите градски и промишлени центрове, а често мигранти от тези страни предпочитат да се заселват в по-слабо населени райони на света. Това фактически се случва в Европа през ХІХ век, когато Старият континент става най-големият източник на мигранти за Северна Америка, Австралия и дори Сибир.

Особеност на третия период е стабилизирането на коефициента на смъртност на сравнително ниски нива и общо снижаване стойностите на раждаемостта. Причините за спада на човешкото възпроизводство се коренят в индустриализацията и урбанизацията, повишаването на жизненото равнище, нарастването на разходите за отглеждането и възпитаването на децата, активното участие на жените в общественото производство. Важна част от развитието на човешката популация през този етап е широкото разпространение на разнообразните медицински средства за регулиране на раждаемостта. При все това продължава тенденцията за нарастване количеството на хората, защото през този период в детеродна възраст навлиза поколението, родено във времето на по-високи стойности на раждаемостта. Смята се, че голямата част от държавите са в Латинска Америка.

Четвъртият се свързва с т.нар. ниска степен на устойчивост, при която стойностите на раждаемост, смъртност и общата численост на населението са на стабилно ниско ниво.

Демократичен контрол
Вид гражданска дейност, която се осъществява както чрез органите на държавната власт, така и чрез свободните обществени формации, инициативи и движения на гражданите. Тя е подчинена на интереса – състоянието и използването на въоръжените сили да отговарят единствено на интересите на обществото.

Демокрация
От гр. демос (народ) и кратос (власт). 1. Власт на народа – народовластие. 2. Форма на държавно управление, различна от диктатура, автокрация и пр., отличаваща се с редица политически и юридически признаци: форма на държавно управление, равноправие на гражданите, наличие на права и свободи, изборност на основните държавни органи, върховенство на законите и други. 3. Термин, употребяващ се за други политически и социални институти, за характеристика на обществени движения, течения, политически курсове, идеи и други.

Диаспора
От гр. diaspora – всяка част от растение, която се отделя естествено от него и служи за размножаването му (спора, семе, плод и пр.): разсейване, разпръскване; в социологията – обособена от родната си страна национална или етническа група, обитаваща друга държава или държави; землячество, емигрантска общност.

Дилема
От гр. dis (два пъти) и lemma (приемане). 1. Ситуация, при която се налага избор между две противоположни възможности. 2. В логиката – двойно предложение само с едно решение.

Доктрина за суверенитета
Основополагаща при сключването на Вестфалския мирен договор. Тя определя, че вътрешнополитическото поведение на държавата и институциите й не могат да бъдат обект на намеса от страна на други държави.

Дисконтов процент
Парична сума, изплащана на банковите институти на централната емисионна банка по отпуснати от нея кредити на тези банки. В съвременни пазарни условия лихвеният и дисконтовият процент се изменят паралелно, което дава възможност централната емисионна банка да провежда рестриктивна или експанзионистична монетарна политика.

Дискриминация
От лат. discriminatio (разделяне). Установено със закон неравенство, унижаване, подценяване или подчиняване на граждани поради тяхната народност, етнически произход, раса, религия, пол, произход и пр.

Държава
Централна институция на политическата система, особена форма на организация на политическата система в обществото, притежаваща суверенитет, монопол върху използването на узаконеното насилие и осъществяваща управление на обществото с помощта на специален механизъм (апарат).

Държавен бюджет (ДБ)
Централизиран паричен фонд, който отразява баланса на приходите и разходите на държавата. Освен източник на приходите са данъците и държавните заеми. Разходите от ДБ са предназначени за поддържане на държавното управление, армията, полицията, плащания за стоки и услуги, лихви от държавните заеми и др. По принцип разходите по ДБ не се покриват с приходите и в този случай възниква дефицит в ДБ. Операциите, свързани с финансирането на дефицита на ДБ се определят като дефицитно финансиране. Като макроикономическа категория ДБ изразява разпределителни и преразпределителни отношения, а държавата използва размера на натрупването, за да въздейства върху темпа на икономическия растеж и да стимулира развитието на стопанството.

Държавен дълг
По-бързото нарастване на държавните разходи над държавните приходи предизвиква дефицит в ДБ. За изравняването на дефицита в ДБ се използва държавният дълг. Това става посредством емитирането и разпродажбата на облигации или други ценни книжа, отразяващи финансовото задължение на държавата. Постоянното нарастване на държавния дълг е свързано с непрекъснато залисващата се намеса на държавата в управлението на стопанството. На финансовия пазар държавата участва чрез свое търсене на кредит, но за разлика от други заинтересувани субекти може да си осигури привилегировано положение. Ето защо държавният кредит се превръща в широко използван източник на държавните приходи. Според източника на кредит държавният дълг бива вътрешен и външен, според срока на изплащане – краткосрочен, средносрочен и дългосрочен, а по формата на кредитиране – трансформируем и нетрансформируем.

Държавни резерви
Основните суровини, материали и стоки, лекарствени средства и болнично-домакинско имущество, предназначени за задоволяване потребностите на националното стопанство и населението при природни бедствия, епидемии, за преодоляване на последствията от кризисни ситуации, при положение на война или във военно положение.

Етническо прочистване
Елиминиране на друг народ или малцинство с оглед установяване на хегемония на “етническа чистота”.

Етнос
В гръцкия език е равнозначно на народ. Този термин обикновено означава донационална общност. Eтносът е голяма група хора, които имат общ произход и исторически корен. Най-важното за нея са общият език, бит, култура, а обикновено и еднаквата религиозна принадлежност.

Етноцентризъм
Политика, при която един народ се приема за център, за “водач”, за “превъзхождащ”. За разлика от расизма тук не става дума за биологично превъзходство на избрания народ. Смята се, че един народ има историческа мисия и световно призвание да пази ценностите на културата, на божието слово, обединител на народи от дадена група, щит срещу вражеско проникване и т.н. Етноцентризмът е най-близък до национализма, защото поставя в ”центъра“ един народ.

Живот
Това понятие служи за обозначаване на отрязъка от време от раждането до смъртта. За човека обаче животът е непрестанна качествена промяна на самия него и условията, в които съществува. Тази промяна е възможна благодарение на съвместната дейност на хората, в този смисъл в социологията с понятието “живот” се обозначава фактът, че човекът е продукт на другите хора и условията, в които съществува, не са веднъж завинаги дадени.

Заетост и безработица
Равнището на заетост, респективно на безработица, е основен макроикономически показател и един от най-спорните въпроси в макроикономическата теория, особено що се отнася до причините за ниската заетост или високата безработица. Според закона на Окун най-високо равнище на безработица се регистрира, когато реалният БНП се намира в положение на най-голям разрив с потенциалния БНП. Равнището на заетост/безработица е пряко свързано с цикличността в икономическото развитие и се измерва с показателите темп на безработица, равнище на безработица, равнище на заетост. Според икономическата теория безработицата бива текуща (frictional), структурна (structural) и циклична (cyclical) и е пряко свързана с т.нар. “естествен” темп на безработица и с концепцията за пълна заетост.

Заплаха
Основателно предположение за възникване на инцидент, кризисна ситуация, кризисна обстановка или за увреждане на основни ценности, интереси и цели на обществото, на живота, здравето и имуществото на гражданите, за унищожаване на съществуващите материални и природни ресурси и за функционирането на икономиката вследствие на проявлението на тези събития.

Зона на бедствено положение
Територията, на която са се проявили резултатите от възникналото бедствие, авария или катастрофа и се прилагат мерки за намаляване на загубите и за ликвидиране на последствията.

Идентичност
Осъзнаване от личността на своята принадлежност към определена група, на своя статус и роля, осъзнаване на определени групови ценности.

Изграждане на мир
Действия, които обхващат политически, икономически, социални и военни мерки и структури, насочени към укрепване и заздравяване на политическите договорености за отстраняване на причините за конфликта. Те включват механизми за установяване и поддръжка на структури, насочени към укрепването на мира, развиването на чувство за доверие и благоденствие и подпомагането на икономическото и общественото възстановяване.

Икономически цикъл
Редовно повтарящи се и свързани помежду си колебания на производството (на БНП и на основните му компоненти), на заетостта и на цените. Под стопански цикъл е необходимо да се разбират колебанията на общото равнище на икономическата дейност, измерени с променливите темпове на безработицата и реалния БНП. Всеки икономически цикъл включва фазите подем, рецесия и криза (или депресия). Крайните точки на икономическия цикъл са върхът, откъдето започва спадът надолу, и дъното – най-ниската точка, от която започва обратното движение нагоре. Така се очертава отделният икономически цикъл, който се отличава от всички останали със своята интензивност и продължителност.

Дълбочината, формата и начинът на проявление на стопанския цикъл се променят в зависимост от степента на развитие на стопанството. От гледна точка на тяхната продължителност икономическата теория дели цикличните колебания на краткосрочни и дългосрочни. Дългите циклични вълни са своеобразен фон, на който се развиват и протичат кратките циклични колебания.

Икономическа политика (ИП)
Икономическа дейност на държавата в изпълнение на нейната икономическа роля. Обект на ИП е националното стопанство като цяло. Институциите, които провеждат ИП, са парламентът, правителството и централната емисионна банка. През преходния период от централен план към национален пазар държавата се освобождава от административното си въздействие върху стопанството и започва да играе ролята на особен пазарен субект, осъществяващ икономическа политика в съответствие с интересите на пазарното общество.

Извънредно положение
При възникване на опасност от въвличане на Република България във военнополитическа криза или във военен конфликт на територията на страната или на част от нея може да се обяви режим "извънредно положение". То се обявява с решение на Народното събрание или с указ на президента на републиката по установения в Конституцията ред и се оповестява по всички средства за масово осведомяване. За начало на режима "извънредно положение" се приемат часът и денят на обявяването му, а за край – часът и денят на отменяне на режима. В решението или в указа се определят задачите, числеността, срокът за използване и ръководство на съответните войскови единици от въоръжените сили.

Икономическа сигурност
Главна качествена характеристика на икономическата система, която определя нейната способност да поддържа нормални условия за живот и работа на населението, устойчиво да осигурява ресурси за развитие на стопанството и възможност последователно да се реализират националните икономически интереси. Икономическата сигурност е в тясна връзка с понятията икономическа независимост, стабилност и устойчивост и способност за саморазвитие и прогрес на стопанската система. Икономическата сигурност най-общо може да се разглежда като състояние на националното стопанство, при което са защитени и гарантирани икономическите основи на развитието.

Икономически инстегритет
Обективна тенденция на интернационализацията на икономическия живот, която се стимулира от големия ръст на НТП. Форма на стопанско сближаване и обединение на група държави под формата на междудържавни споразумения с цел да се отслабят отрицателните последици от стихийното развитие на световното стопанство, като смегчи външните отрицателни въздействия върху националната икономика и създаде условия за реализиране на по-големи икономически изгоди.

Икономически протекционизъм
Държавна икономическа политика, която спомага за развитието на националната промишленост или селско стопанство, като ги защитава от чуждестранната конкуренция. Осъществява се посредством установяването на високи мита, тарифни и нетарифни ограничения и бариери на внасяните от чужбина стоки, ограничаване или пълна забрана на определени стоки, субсидиране на националното производство и т.н.

Илюзия
Неистина, която хората приемат като задоволяващо ги обяснение на действителността. Много важна страна на всяка илюзия е приемането на желаното за действително.

Индекс на човешко развитие (ИЧР)
Един от модерните показатели за типология на страните като високоразвити, средноразвити и слаборазвити. ИЧР съчетава в себе си данни за средната продължителност на живота, средното ниво на образованост на населението и средните му доходи. При оценка на страните този индекс винаги се съчетава с данни за БВП на глава от населението, развитието на стопанската инфраструктура и на технологиите.

Инициативата “Шифтър”
Американска инициатива за сътрудничество в Югоизточна Европа, обявена след края на войната в Босна и Херцеговина. Представена е през март 1996 г. от специалния пълномощник на американския президент и член на Съвета за национална сигурност Ричард Шифтър. Целта на инициативата е укрепването на регионалната стабилност чрез развитие на сътрудничеството между държавите в региона в областта на икономиката и опазването на околната среда. По своята същност инициативата е тристепенен механизъм, който определя икономическите или екологичните проблеми, засягащи две или повече страни в региона; организира технически работни групи, които да подпомогнат решаването на проблемите чрез общо планиране, сътрудничество, размяна на информация, привличане на частни инвестиции и други.

Инициатива “Ройамон”-
Обявена на 13 декември 1995 г. в рамките на Парижката мирна конференция за Босна и Херцеговина. Предвижда регионално сътрудничество в Югоизточна Европа под ръководството на ОССЕ с цел насърчаване усилията на всички държави от региона за развитие на добросъседски отношения, възстановяване на доверието и диалога между тях. Тази инициатива предвижда създаване на политическа рамка за реализиране на съвместни икономически проекти, сътрудничество между медиите, диалог между интелектуалците, осигуряване на възможности за свободно движение на хора. Финансирането на съвместните мероприятия не предвижда специални средства на Европейския съюз, а се реализира посредством съществуващите европейски програми за икономическа помощ и преди всичко ФАР.

Институции на гражданското общество
Различни асоциации, фондации и други организации, които гражданите създават, за да защитават и отстояват свои интереси.

Интеграция
Процес на създаване на общности, на превръщане на отделни единици в съставни частни на единна система. Когато държавите пристъпят към интеграция, те се отказват от част от своя индивидуален суверенитет в полза на неговото съвместно упражняване с други държави. Различават се две форми на интеграция – формална и неформална. Първата предполага съзнателни действия на притежаващите властта политици за създаване и прилагане на правила за изграждане на общи институции, чрез които да се работи. Неформалната интеграция на свой ред обхваща онези видове взаимодействия, които следват динамиката на пазарите, технологиите, съобщителните мрежи и други без намесата на държавните власти.

Интерес
Обозначава факта, че хората осъзнават своите потребности и имат за цел тяхното задоволяване. Заедно с това за интерес може да се говори само ако е известен алгоритъмът на постигане на задоволеност на потребностите. Много важна страна на интереса е, че той се определя от мястото на човека или групата в обществото и от възможностите във връзка с това за задоволяване на потребностите. Точно затова хората имат еднотипни потребности, но много различни интереси. Възможно е те да не разбират действителните си интереси, но този факт не отменя обективната им наличност.

 

http://rdsc.md.government.bg/BG/About/Zvena/nso_rech.php

ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ В БЪЛГАРИЯ:
ПАЗАРИ И ТЕНДЕНЦИИ

Настоящият анализ допълва поредицата публикации на Центъра за изследване на демокрацията през пос-
ледното десетилетие, посветени на различни аспекти на организираната престъпност в страната (контра-
банда, разпространение на наркотици, данъчни измами, трафик на хора, трафик на оръжие и др.), както
и на свързаната с нея системна корупция. Представени са не само най-актуалните тенденции и форми на
проявление (респективно „пазарни ниши”) на този особено опасен вид престъпност, но е направен и опит
да се обобщят и преосмислят натрупаните досега факти и експертиза, за да се даде отговор на по-общия
въпрос за корените, спецификата и закономерностите в еволюцията на „подземния свят” в контекста на
българския преход.
Направен е опит да се очертае максимално достоверна картина на организираната престъпност в България,
нейните основни параметри и тенденции. За целта са използвани всички достъпни източници на информа-
ция, получени и анализирани с помощта на няколко взаимнодопълващи се изследователски метода. Самото
набиране на емпирична информация за нелегални и скрити пазари е трудно и в някои случаи рисковано за
изследователя начинание. То обаче няма алтернатива, тъй като твърде често т.нар. обективни данни – офици-
алната криминална статистическа информация (полицейска и съдебна), предоставяна от държавните институ-
ции, са непълни или откровено манипулативни. С настоящия анализ Центърът за изследване на демокрацията
доразвива и методиката на публично- частното партньорство в обмена на различните типове експертиза.
Редакционен съвет
Огнян Шентов
Бойко Тодоров
Александър Стоянов
ISBN 978-954-477-151-5
© 2007, Център за изследване на демокрацията
Всички права запазени.
ул. „Александър Жендов” 5, 1113 София
тел.: (+359 2) 971 3000, факс: (+359 2) 971 2233
www.csd.bg, csd@online.bg
Тази публикация е осъществена с финансовата подкрепа на Европейския съюз. Отговорност за съдържанието є
носи Центърът за изследване на демокрацията и тя не отразява непременно позицията на Европейския съюз.
Тази публикация е осъществена и с финансовата подкрепа на Министерството на правосъдието на САЩ
СЪДЪРЖАНИЕ
УВОД . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .5
1. ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ В БЪЛГАРИЯ: ТИПОЛОГИЯ И ТЕНДЕНЦИИ . . . . . . . .9
1.1. ЕВОЛЮЦИЯ НА СИЛОВИТЕ ГРУПИРОВКИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14
1.2. ОЛИГАРХИЧНИТЕ СТРУКТУРИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24
1.3. ЕКСТРЕМНО-РИСКОВИТЕ ПРЕДПРИЕМАЧИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28
1.4. НОВАТА СИМБИОЗА: ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ НА ПРАГА НА ЕВРОПА . . . . 30
2. ПАЗАРЪТ НА НАРКОТИЦИ В БЪЛГАРИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39
2.1. ВЪЗНИКВАНЕ НА НАРКОПАЗАРИТЕ ПРЕЗ 80–90-ТЕ ГОДИНИ . . . . . . . . . . . . 39
2.2. ПАЗАРЪТ НА НАРКОТИЦИ – СЪСТОЯНИЕ, ТЕНДЕНЦИИ И РИСКОВЕ.
ВИДОВЕ НАРКОПАЗАРИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42
2.2.1. ПАЗАРЪТ НА ХЕРОИН: ТИПОВЕ ПОТРЕБЛЕНИЕ, СТРУКТУРА И
ОРГАНИЗАЦИЯ НА РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО СЛЕД 2001 Г. . . . . . . . . . . 42
ЙЕРАРХИЧНИЯТ ПРИНЦИП . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43
ПРИНЦИПЪТ НА РАЙОНИРАНЕТО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 61
2.2.2. ПАЗАРЪТ НА „МЕКИ ДРОГИ”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 64
2.2.3. ПАЗАРЪТ НА СИНТЕТИЧНИ НАРКОТИЦИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . 70
2.2.4. ПАЗАРЪТ НА КОКАИН . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 85
2.3. ОБЕМ НА НАРКОПАЗАРА, ТЕНДЕНЦИИ И ВЪЗМОЖНИ СЦЕНАРИИ ЗА РАЗВИТИЕ . . . 87
2.3.1. ОБЕМ НА НАРКОПАЗАРА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 87
2.3.2. ТЕНДЕНЦИИ В РАЗВИТИЕТО НА НАРКОПАЗАРА . . . . . . . . . . . . . . . 89
2.3.3. ВЪЗМОЖНИ СЦЕНАРИИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 92
3. ПРОСТИТУЦИЯ И ТРАФИК НА ХОРА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 95
3.1. ВЪЗНИКВАНЕТО НА ВЪТРЕШНИЯ ПАЗАР И БАЛКАНСКИЯТ КОНТЕКСТ . . . . . . . . 98
3.2. ТИПОЛОГИЯ НА ПРОСТИТУЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . .103
3.3. ИЗНОСЪТ НА ПРОСТИТУЦИЯ И ТРАФИК НА ХОРА.
ТРАФИКЪТ НА ЖЕНИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .116
3.4. ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ ПРИ ИЗНОСА НА ПРОСТИТУЦИЯ . . . . . . . . .144
3.5. ПАЗАРЪТ НА ПРОСТИТУЦИЯ – СЪСТОЯНИЕ И ТЕНДЕНЦИИ . . . . . . . . . . . . .150
4. ПАЗАРЪТ НА КРАДЕНИ АВТОМОБИЛИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .157
4.1. ОТ ИКОНОМИКА НА ДЕФИЦИТА КЪМ ЧЕРНА ИКОНОМИКА . . . . . . . . . . . .157
4.2. СИЛОВИЯТ ПЕРИОД . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .162
4.3. КОНСОЛИДАЦИЯ НА ПАЗАРА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .166
4.4. ПОЛИТИЧЕСКА СТАБИЛИЗАЦИЯ И ПРЕРАЗПРЕДЕЛЯНЕ НА ПАЗАРА . . . . . . . . . .170
4.5. СЪВРЕМЕННИЯТ ПЕРИОД . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .173
4.6. ВЪЗМОЖНИ СЦЕНАРИИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .191
5. БИЗНЕСЪТ С АНТИКИ: ТЪРГОВЦИ, ТРАФИКАНТИ И ЦЕНИТЕЛИ . . . . . . . . . . . . .195
5.1. ВЪТРЕШНИЯТ ПАЗАР НА АНТИКИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .196
5.2. ТРАНСГРАНИЧНИЯТ ТРАФИК ОТ БЪЛГАРИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .204
5.3. ПЕРСПЕКТИВИ ЗА РЕГУЛИРАНЕ НА ПАЗАРА С АНТИКИ . . . . . . . . . . . . . . .207
5.4. ВЪВЕЖДАНЕ НА ЕВРОПЕЙСКИ СТАНДАРТИ
ЗА ДВИЖЕНИЕТО НА АНТИКИТЕ В БЪЛГАРИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .208
5.5. ПЕРСПЕКТИВИ ЗА РЕГУЛИРАНЕ ОПАЗВАНЕТО
И ДВИЖЕНИЕТО НА АНТИКИ В СТРАНАТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .211
ЗАКЛЮЧЕНИЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .219
ПРИЛОЖЕНИЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .220
УВОД
Настоящият анализ допълва поредицата публикации на Центъра за изследване
на демокрацията през последното десетилетие, посветени на различни аспекти на организираната престъпност в страната (контрабанда, разпространение
на наркотици, данъчни измами, трафик на хора, трафик на оръжие и др.), както и на свързаната с нея системна корупция. Представени са не само най-актуалните тенденции и форми на проявление (респективно „пазарни ниши”) на този особено опасен вид престъпност, но е направен и опит да се обобщят и преосмислят натрупаните досега факти и експертиза, за да се даде отговор на по-общия въпрос за корените, спецификата и закономерностите
в еволюцията на „подземния свят” в контекста на българския преход.
Отправна точка в анализа на сложното явление организирана престъпност
е схващането, че за разлика от престъпността в „нормалните общества”, в посткомунистически държави като България тя е не толкова девиантен феномен, колкото характеристика на до голяма степен криминален преход
от държавна към частна собственост и от етатистки монопол върху икономиката към хаотично възникващи частноикономически отношения в условията на слаба държавност и институционален вакуум след 1989 г. По такъв начин самата организирана престъпност отразява процесите на разпадане
на тоталитарната държава и икономика, съпътстващи се от първоначален ръст на сивата и черната икономика и последвани от крехкия синтез между законен и незаконен бизнес в периода на легализиране на посткомунистическите
елити.
Публичните институции и преди всичко правозащитните органи на държавите
в преход не разполагат с нужния инструментариум за идентифициране и противодействие на синтезните форми на организирана престъпност, характеризиращи
се с функционалното съчетаване на законен и криминален бизнес и с предпочитание към корупционната зона на сивите практики и пазари. Оттук е и естественият стремеж на тези институции да се ограничават
с пресичането на откровено криминалните дейности и да мобилизират потенциала си за разбиването на черните пазари. Поръчковите убийства са жалоните на политическата и публичната реторика на тема „организирана престъпност”, която по-скоро подчертава институционалната безпомощност на национално и на европейско равнище. Всъщност изненадващата рационалност
и икономическата ефикасност на тези убийства илюстрират съществуването
на сложна конфигурация на престъпността, в която и най-тежкото престъпление има своя логика и цена.
От друга страна, естественият за Европейския съюз рефлекс в полза на стандартизирани решения обуславя и повърхностния характер на инструктивния
диалог Брюксел–София по въпросите на сътрудничеството в сферата
на правосъдието и вътрешните работи. Макар и да откроява значението
на противодействието срещу организираната престъпност и корупцията по високите етажи за успеха на европейската интеграция на страната, Европейската
комисия залага върху постигането на количествени и формални критерии, които са далече от обективните показатели за реален напредък или стагнация в тази сфера.
В този смисъл опитът да бъдат очертани основна типология и тенденции в развитието на организираната престъпност в контекста на българския преход може да бъде използван и за съживяване на обществената дискусия по раз-
глеждания кръг проблеми – в частност по въпроса за последиците и цената на интегрирането на престъпните групировки и особено на българския вариант на олигархични структури в икономическия и политическия живот
на страната. Той е свързан и с изясняването на още по-фундаментални въпроси – доколко изобщо може да се говори за легитимен национален капитал в страни като България и какъв е предпочитаният път за неговото оздравяване, как може да се противодейства на все по-откровените форми на симбиоза между сенчеста икономика и национална политика и какви са границите на допустимата им симбиоза в условията на европейска интеграция на България.
* * *
Настоящото изложение е опит да се очертаят максимално достоверна картина
на организираната престъпност в България, нейните основни параметри и тенденции. За целта са използвани всички достъпни източници на информация,
получени и анализирани с помощта на няколко взаимнодопълващи се изследователски метода. Този многомерен подход води понякога до противоречиви
изводи за изследваните черни и сиви пазари. Подобни противоречия съзнателно не бяха отстранени, тъй като показват необходимостта от по-нататъшни
усилия за събиране на информация. Самото набиране на емпирична информация за нелегални, конспиративни и скрити пазари е трудно и в някои случаи рисковано за изследователя начинание. То обаче няма алтернатива, тъй като твърде често т.нар. обективни данни – официалната криминална статистическа
информация (полицейска и съдебна), предоставяна от държавните институции, са непълни или откровено манипулативни. С настоящия анализ Центърът за изследване на демокрацията доразвива и методиката на публично-
частното партньорство в обмена на различните типове експертиза.
Използваните източници на информация могат да се разделят на първични и вторични.
Първичните източници на информация са свързани с данните, получени от серия количествени и качествени изследвания. Към количествените изследвания
се отнасят:
6 Увод
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 7
• Националните изследвания на престъпността, провеждани ежегодно от Центъра за изследване на демокрацията и Витоша Рисърч в периода след 2002 г.
Те се основават на национална представителна извадка на населението на възраст над 15 години. Използва се методология, разработена от Междурегионалния институт за изследване на престъпността и правосъдието
на ООН (UNICRI), която осигурява международна съпоставимост на получените данни.
• Специализираните национални изследвания в областта на наркоупотребата
и проституирането. По-конкретно става дума за изследванията на български и чужди държавни институции и неправителствени организации
за употребата на психоактивни вещества при различни групи потребители – ученици, студенти, инжекционно употребяващи, проституиращи,
жертви на трафик на хора и др.
Към качествените изследвания се отнасят проведените в продължение на две години (2005–2007) над 200 дълбочинни интервюта с представители на праовоохранителни
и правораздавателни институции, представители на организираната
престъпност, потребители на криминални стоки и услуги. Бяха използвани и интервюта, правени в периода 2001–2007 г. и свързани с наркоразпространението
и наркотрафика, трафика на оръжие, контрабандата и митническите нарушения.
Участниците в дълбочинните интервюта принадлежат към три групи:
1. Представители на правозащитните и правоохранителните органи. Това са висши и оперативни полицейски служители, които имат ключови позиции по отношение на изследваните пазари; митнически служители, прокурори и съдии, взели участие в ключови разследвания и процеси срещу организираната престъпност. В почти всички случаи интервюираните
предпочитаха да запазят своята анонимност. В някои случаи те изрично поставиха условие да не бъде спомената тяхната длъжност. За целта бе съставен обозначителен списък, в който всеки анонимен източник е представен със съответната буква от латинската азбука.
2. Представители на организираната престъпност. Сред тях най-много-
бройни са тези от най-ниските нива – бивши и настоящи улични дилъри на наркотици, дребни сводници, автокрадци и др. Освен тях бяха интервюирани
и представители на средното ниво и няколко емблематични фигури от подземния свят.
3. Привилегировани клиенти на търговията с наркотици, сексуални услуги и крадени коли. По принцип това са лица с дълъг опит на сътрудничество
с организираните банди, които имат поглед върху общата картина. В тази група са и представителите на криминалната инфраструктура –
бармани, охранители и собственици на нощни заведения, диджеи, адвокати,
автомонтьори и др.
Вторичните източници на информация са свързани с наличната официална
криминална статистическа информация. В тях влизат българската полицейска
и митническа оперативна статистика, съдебната статистика, данни от чужди полицейски и съдебни статистики.
Изложената проблематика е структурирана в пет глави. В съдържателно отношение
първа глава има по-обобщаващ характер, докато следващите глави са посветени на основни сектори в дейността на организираната престъпност –
пазар на крадени коли, трафик на жени и проституция, контрабанда и раз-
пространение на наркотици, пазари на културни ценности и др.
При подготовката на публикацията са проучени основни западноевропей-
ски криминологични изследвания и анализи. Наред с местните полицейски и други статистики, са използвани и материали на разследващи журналисти и публикации в националния печат за периода 1990–2007 г.
Основен автор на анализа е Тихомир Безлов – главен експерт в Центъра за изследване на демокрацията. Авторски принос имат и д-р Емил Ценков –
главен експерт в същия център, Марина Цветкова – докторант в Оксфордския
университет, Филип Гунев – Лондонски институт за икономика и политически
науки, д-р Георги Петрунов – научен сътрудник в Института по социология на БАН.
8 Увод
1. ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ В БЪЛГАРИЯ:
ТИПОЛОГИЯ И ТЕНДЕНЦИИ
Разпространяването на организираната престъпност като изключително опасен обществен феномен е характеристика на прехода на почти всички посткомунистически страни. България е сред най-потърпевшите от криминалната
вълна, съпътстваща трансформацията на тоталитарната държава1 в началото на 90-те години. Всъщност терминът „трансформация” дава неадекватна
представа за внезапния преход от тотална държавна опека над индивида
към свобода, която се съчетава с полукриминална икономика, правно-институционален хаос и тотална несигурност за гражданите. В резултат както на нихилизма и некомпетентността, така и на груповата и личната корист на новите политически елити са предприети хаотични стъпки, представяни за либерални реформи, довели до практическо разпадане на държавността и до разширяване периметъра на действие на организираната престъпност2.
Проблемите на нарастващата престъпност от началото на прехода обаче остават в сянката на формално успешните демократични реформи и поради конюнктурни политически причини са подценени както от местната експертна общност и партийните елити, така и от чуждестранните партньори на посткомунистическа
България. Едва от края на миналото и началото на настоящото
десетилетие, когато преобладаващите дотогава идеологеми губят своето влияние и се забелязват признаците на засилващо се обществено недоверие в демократичните институции и в политическата класа от ранния преход, проблемите на организираната престъпност и корупцията придобиват първо-
степенно социалнополитическо звучене, а впоследствие техният мониторинг и оценка се налагат и като основни критерии в отношението към България на съюзници като Европейския съюз и САЩ.
Изживява се и първоначалното изкушение тази проблематика да бъде третирана изключително с политическия инструментариум на традиционния антикомунизъм. Все повече политици и анализатори разбират, че организираната
престъпност е по-скоро бенефициент на разрушаването на тоталитарната държавност и не може да бъде разбрана и обяснявана единствено с „комунистическото
наследство”. Нещо повече – тя успешно се легитимира чрез отъждествяване с ключовите категории на демократичния преход и заема
1 В края на 80-те години на ХХ век „народната милиция” и специалните служби имат агентурна
мрежа от около 250 000 души и разполагат с досиета за 450 000 души при население на страната от 9 млн. души. По брой агенти на глава от населението (средно трима на 100 души) България е изпреварена единствено от ГДР и Румъния.
2 В литературата подобна „либерализация” обикновено се обозначава с термина „реформа чрез катастрофа”.
свободната ниша на „националния капитал” в рамките на прехода, което има много негативни последствия за страната (не е случаен фактът, че през 90-те години в масовите представи понятия като „бизнесмен” и „добре облечени бизнесмени” се възприемат като синонимни на бандитизма)3.
Оттук има само крачка до поставянето на въпроса за легитимирането на организираната престъпност като закономерен или най-малкото неизбежен феномен на преход, доминиран до голяма степен от висока престъпност4. В обстановката на стагнираща реформа, при корупционно експлоатиране на държавната собственост от елитите на прехода и при разрушени или корумпирани
контролни и правозащитни институции, нарушаването на законите и икономическите престъпления се превръщат в икономическа и политическа необходимост. С други думи, в страни като България организираната престъпност
не е толкова девиантно явление, а има по-скоро функционални предпоставки, произтичащи от спецификата на прехода5.
Безспорното е, че развитието на организираната престъпност в България представлява изключително комплексен социално-икономически процес, свързан
с радикалните промени в обществото и цялостното преразпределяне на националното богатство, както и с възникването на паралелни на легалната икономика „сиви” и „черни” пазари. Това е преходът от тотален контрол над обществото и стопроцентна държавна собственост към ситуация от олигархичен тип, която води към паралели с латиноамерикански държави.
10 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
3 Доколкото в момента на рухването на комунистическата система не съществува „теоретично ноу-хау” на безболезнен преход от държавен социализъм към пазарен капитализъм и плуралистична
политическа система, спекулациите на тази тема могат да бъдат безкрайни. Във всеки случай те трябва да са обект на самостоятелно изследване.
4 Известният руски социолог и политолог Вадим Волков също поставя този въпрос в контекста
на изследването си на организираната престъпност в Русия. – Вж. Volkov, V. Violent Entrepreneurs: The Use of Force in the Making of Russian Capitalism, 2002.
5 В политическата история няма страна, която да може да опровергае тази закономерност. Дори в ГДР, чийто преход е извършен с помощта на най-силната икономика в Европа и политическата класа на ФРГ, икономическата престъпност и политическата корупция се оказват неизбежни.
Сивата икономика е изградена от дейности, които по своята същност не са забранени от законите на страната, но не се извършват по предвидените за това правила и/или институционални изисквания (деклариране, регистриране, лицензиране и др.) и това най-често представлява административно нарушение на някои от тях.
Черната икономика обхваща дейности, които са забранени от законите на страната и за които се носи наказателна отговорност.
Пример: търговията с алкохолни напитки е законна дейност. Ако тя се извършва без бандерол, става „сива”, но до момента, в който бъде платен бандеролът. Тоест съществува канал, по който дейността може да „изсветлее”. Търговията с наркотици, от друга страна, е „черна” дейност и не съществува канал в дадената правно-институционална рамка за нейното „изсветляване”.
Каре 1. Сива и черна икономика: опит за дефиниция
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 11
Характерно за българския преход е, че няколко хиляди „бизнесмени” се оказват собственици на държавата и нейната икономика, а немалка част от въпросните „бизнесмени” отговарят на всички известни от учебниците и академичните изследвания критерии за организирана престъпност6. В повечето
случаи контролът над собствеността се упражнява чрез устойчиви структури,
в които участват стотици и дори хиляди служители и фирми, намиращи се в сложни йерархични зависимости. Чрез подобни механизми се осигуряват
монополни печалби, част от които се преразпределят чрез корупционни мрежи сред бюрократи на местно ниво, магистрати, депутати и министри. Тези механизми или модели са универсални, независимо дали става дума за криминална приватизация, банково кредитиране, контрабанда на стоки, за-
грабване на природни ресурси и т.н.
Могат да се откроят три различни проявления на организираната престъпност
в страната7:
• Първият тип са т.нар. силови групировки („силово предприемачество”),
чиято дейност първоначално до голяма степен се основава на насилието.
• Вторият тип се представлява от групата на екстремно-рисковите предприемачи.
Те проявяват склонност към трайно упражняване на системна
престъпна дейност с оглед на големите конкурентни предимства на този вид „предприемачество”. Характерното за тях е, че дейността им досега оставаше встрани от вниманието на обществеността.
• Третият тип е свързан с огромни структури, оглавявани от т.нар. олигарси (действащи по подобие на известния руски модел), чиито амбиции са насочени
към монополизиране на най-доходоносните дейности и сектори в държавата с помощта на корупционен и клиентелистки инструментариум.
6 Съществуват множество дефиниции за „организирана престъпност”. В европейската литература
преобладава виждането, че организираната престъпност е дейност, която съдържа най-малко шест характеристики, като първите четири са задължителни: 1. сътрудничество между повече от двама души; 2. продължава дълго време или за неопределен период; 3. съответната група е подозирана в извършването на сериозни криминални престъпления, наказуеми с лишаване от свобода най-малко за четири години; 4. действията на въпросната група целят получаване на облага и/или на власт. Към тези четири критерия трябва да се добавят още два измежду следните характеристики: 5. съществува разделение на труда между участниците в групата; 6. предприемат се мерки за укрепване на дисциплината и контрола; 7. използват се насилие или други средства за сплашване; 8. използват се търгов-
ски или сходни предприемачески структури; 9. участие в изпиране на пари; 10. дейността на групата има и наднационален характер; 11. осъществява влияние върху легитимни социални
институции (политическата класа, управлението, правосъдието, икономиката). – Вж. Levi, M. The Organization of Serious Crimes. – In: The Oxford Handbook of Criminology, ed. By Mike Maguire, Rod Morgan and Robert Reiner, 2002, p. 882. Интересно описание на този феномен гласи: „Организирана група, чието ръководство е защитено от пряко участие в криминални актове и осигурява организационната цялост в случай на загуба на лидера”. – Вж. www.iir.com/28cfr/sample_operating_Policies_definitions.htm
7 Тези обобщения се основават на съществуващи изследвания, „сива литература”, журналистически
разследвания, анализи на специализирани служби в България, както и на данни за състоянието на проблемите в други страни – на Балканите, от Източна Европа и особено в Русия.
Общият принцип и при трите групи е стремежът към овладяването на пазарите, независимо от различните структури и методи на реализация. При това влизането в различните легални, сиви и черни пазари се осъществява в рамките на преструктурирането на плановата в пазарна икономика, както и с нейната либерализация, съпътствана с навлизането на пазара на големи световни компании (Tаблица 1).
12 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
Таблица 1. Източници, методи и етапи в развитието на организираната престъпност в условията на българския преход
Силови структури
(силови предприемачи)
Екстремно-рискови предприемачи
Олигарси
Източници
1. Бивши спортисти в силови
спортове
2. Бивши служители на Министерството на вътрешните
работи
3. Бивши криминални затворници
1. Представители на „пазарни
професии” при социализма без образование
– шофьори на таксита, бармани, склададжии,
сервитьори и пр.
2. Представители на професионални
групи като търговци износители, счетоводители, юристи (предимно адвокати), както и студенти по такива
специалности и пр.
3. Бивши криминални затворници
1. Бивши висши стопански ръководители
2. Бивши партийно-комунистически
функционери
3. Бивши служители на специалните служби
Метод
Използване и продаване на насилие чрез големи групи
Използване на мрежи за осъществяване на криминални
и полукриминални операции, свързани предимно
с внос и контрабанда
на стоки и арендуване и закупуване на държавна и общинска собственост; получаване на банкови кредити (така наречената група на кредитните милионери)
и др.
Преразпределяне на национално
богатство чрез използване на новите политически
елити и създаване на холдинги, състоящи се от десетки компании. Доминиране
във финансови институции и превземане на държавни финансови институции (включително Централната банка) и медиите
Пазари –
първоначално възникване
1. Охрана на магазини, заведения, търговски компании
2. Събиране на дългове, наказания, посредничество
при спорове (арбитраж
между бизнес структури)
Извличане на предимства от противозаконно навлизане
на всички възможни пазари:
1. На дефицитни групи стоки – започвайки от масови като олио и захар
в първите месеци на кризата (пролетта на 1990 г.)
Завземане на ключови пазари
чрез:
1. Създаване на финансови компании – финансови къщи, банки и т.н.
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 13
Таблица 1. (продължение)
Силови структури
(силови предприемачи)
Екстремно-рискови предприемачи
Олигарси
Пазари –
първоначално възникване
3. Контрабанда с Югославия
4. Контрабанда на акцизни стоки – алкохол, цигари, петрол
5. Кражба, трафик и търговия
с коли
2. От внос на коли втора употреба и части за коли до измами с коли и регистрации
3. От търговия с недвижима
собственост до спекулации
като изкупуване на общински и държавни
жилища, включително
свързано с изгонване на наематели
4. Търговия с валута, включително
спекулация с нея
5. Участие на черните пазари,
включително на тези на проституция и наркотици
2. Създаване на модела контрол на входа и изхода
3. Създаване, завземане и контрол на масмедии
4. Контрол на големи дялове
от масовите пазари (организиране на картели)
5. Партньорство с рискови предприемачи и създаване
на холдинги, които участват на максимален брой пазари
6. Създаване на стратегически
съюзи с големи мултинационални компании
Пазари – втори етап
1. Застраховане, трансформиращо
охраната и навлизащо на масовия пазар на застраховки –
симбиоза с пазара на крадени коли
2. Производство на компактдискове,
значими инвестиции в сложна технология
3. След края на югоембаргото
опит да се компенсират
загубите на доход чрез контрол на най-доходните пазари на контрабандата (включително
на наркотици)
Сътрудничество между трите групи
Използване на олигарсите за решаване на проблеми с правоохранителните и правораздавателните органи,
а на екстремно-рисковите
предприемачи – като съветници, доверени лица и канали на доход и инвестиция
Използване на силовите структури за завладяване на пазарни дялове и при проблеми с конкуренти и партньори, коалиране на олигарсите за осигуряване
на достъп до пазари, защита и помощ срещу държавата
Саморазправа с дребния бизнес чрез екстремни наказания
(включително унищожаване
на собственост и убийства); използване на екстремно-рисковите предприемачи (включително
чрез финансиране) за проблемни операции
14 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
1.1. ЕВОЛЮЦИЯ НА СИЛОВИТЕ ГРУПИРОВКИ
Силовите групировки са емблематични за българската организирана престъпност
и от началото на дейността си до днешни дни са синоним на престъпния
„бизнес” в страната. Етапите в тяхното развитие през двете десетилетия на прехода дават най-пълна представа за нееднозначните взаимоотношения между криминалния и политическия елит, които се колебаят между противоборството
и корупционното партньорство.
Началото (1990–1992)
Силовите групировки представляват българския вариант на описания в криминологичната
литература модел на „предприемачество на насилието” (квалифициран
и като „продажба на протекция”). Техните членове първоначално се рекрутират измежду спортистите, откъдето произтича и популярното им название „борчески групировки” и „борци”. Наред с бившия Съветски съюз и Германската демократична република, България има много добре развита система за изграждане на професионални спортисти в олимпийски спортове.
Създадена е мрежа от спортни училища, в които огромен брой деца се превръщат в професионални спортисти. При тогавашните условия държавата осигурява елитните спортисти цял живот. С края на комунистическото управление
тази система е лишена от финансова подкрепа, което оставя на улицата десетки хиляди спортисти. Част от тях – преди всичко от т.нар. силови спортове,
се вливат в силовите структури, които им гарантират нова идентичност, добри доходи и перспективи за бързо замогване в хаоса на прехода. Така рекрутираните членове на тези структури имат уникалния психически и физически
опит на използване на насилие, печелене на двубои, понасяне на болка и т.н. Структурно самите бивши спортни училища се превръщат в гръбнак на бъдещите структури на организираната престъпност.
Вторият източник на кадри за силовите групи са бивши служители на специалните служби и полицията. През периода 1990–1992 г.8 по идеологически
причини от системата са уволнени 12 000–17 000 служители. Смята се, че представителите на тази група, чиито имена рядко стават публично известни, имат ключова роля в избора на дейност на силовите структури. Те са посредници при проблеми с органите на реда и сигурността.
Третият източник са криминалните престъпници, голяма част от които са амнистирани в началото на 90-те години. Тяхната роля обаче не може да се сравнява със страни с дълга история на организираната престъпност, като Русия (Съветския съюз).
Успешното налагане на силовите групировки през първата половина на
90-те години е свързано с дълбоката политическа, икономическа и институционална
криза, която парализира държавата и улеснява узурпирането є от нови
8 През периода януари–май 1990 г. започва масово съкращаване на служители от Държавна сигурност, следва втора вълна от януари–юни 1991 г. и трета – през 1992 г.
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 15
елити, участващи в полукриминални мрежи. Тежката икономическа криза9 и икономическата изолация10 създават огромен дефицит на ресурси. Последицата
е, че практически не е възможно да се провежда контролирана политика на преход от планово централизирано управление към пазарна икономика.
Същевременно политическите процеси водят до нестабилност в управлението.
Показателно е, че за период от 7 години (ноември 1989–юни 1997 г.) се сменят две служебни и осем редовни правителства. При всяка политическа
промяна една от най-често засяганите системи е тази на Министерството
на вътрешните работи. Промените се отразяват крайно негативно и върху съдебната система. През първия период на прехода на практика се наблюдава парализиране дейността на правозащитните органи, включително
спрямо представителите на организираната престъпност. В сектора за сигурност процесите на съзнателно разрушаване на старите комунистически служби поставят редица правозащитни и контролни функции в положение на институционален вакуум. Стига се дотам, че в началото на 90-те години държавата практически губи присъщия є монопол върху принудата, което развързва ръцете на силовите групировки. Особено безсилие проявяват правозащитните
органи при гарантиране сигурността на експлозивно увеличаващите
се малки частни предприятия, чиято поява дава фактическия старт на прехода от одържавена към пазарна икономика. Тези новъзникващи магазини, ресторанти, хотели и други предприятия предимно в сферата на услугите се оказват почти напълно беззащитни пред взрива на криминалната активност. По официални данни само за три години (1990–1992) уличната престъпност нараства четири пъти, като при редица криминални престъпления ръстът е между 10 и 20 пъти.
Силовите структури бързо запълват очерталия се вакуум и „пазарът за продажба на насилие и защита” се превръща в ключов за оцеляването на всеки бизнес в последвалите 7–8 години. Защото наред с рекета, подобно на ситуацията и в другите страни от Източна Европа, в България се появява пазар за „защита от насилие”11. Фактическият старт на този процес е поставен през 1991 г., когато група известни български спортисти (олимпийски и световни
шампиони) издигат искането за разрешаване на частната охранителна дейност, за да може да оцелеят „след драматичното намаляване на държав-
9 По време на социализма България е страна, чиято икономика е изключително отворена –
близо 60–70 % от националния и продукт преминава през външната търговия. Около 60 % е със Съветския съюз и още около 15 % – с останалите страни от Източния блок. Краят на СИВ води до драматичен спад на външната търговия и в рамките на 1990–1991 г. България губи две трети от пазарите си. Започналата война в Югославия практически спира интереса на Западна Европа до централноевропейските страни. Допълнително България губи втория по значение пазар на арабските страни с войната в Ирак през 1991 г. Най-големият проблем на населението в страната е рязкото спадане на жизнения стандарт, който преди 1989 г. е равен на ГДР и Чехословакия и е по-висок от Полша, Унгария и балтийските републики.
10 България е с най-висок външен дълг в Източна Европа. За разлика от страни като Полша, където дългът е към държави, по-голямата част от българския дълг е към частни институции (Лондонския клуб). В началото на 1990 г. частните кредитори отказват да разсрочат плащанията
по дълга и се оказва, че страната не може да продължи да ги обслужва. В резултат правителството на Андрей Луканов обявява мораториум върху външния дълг и България попада в почти тотална финансова изолация.
11 По-подробно вж. Gounev, Ph. Bulgaria’s Private Security Industry. – In: Private Actors and Security Governance, 2007, p. 110.
ното финансиране за спорта”. Министерството на вътрешните работи бързо регламентира частната охранителна дейност, изтъквайки като най-важен аргумент,
че по този начин се дава възможност на уволнените служители от тази система да получат легална прехрана. В резултат десетки хиляди съкратени служители на МВР и МНО, голям брой бивши спортисти и дори амнистирани
криминални лица не само получават легална работа, но и привилегията да носят оръжие и демонстрират силово поведение в условията на всеобща несигурност. С това е поставено началото на частна „армия” от въоръжени хора с опит, която фактически е използвана като легално прикритие на възникващата
организирана престъпност.
От самото начало частните охранители започват да предлагат защита не само на частни, но и на държавни предприятия. Впоследствие тези по същество
рекетьорски групи регистрират фирми за охрана. Типичната схема на действие при тях e извоюването на собствена териториална зона и защитаването
є от конкурентните силови структури. В територията на бандата попадат новооткрити офиси, магазини, складове, ресторанти и други обекти. Собствениците са изнудвани да прибягнат до услугите на охранителна фирма,
а в случай на отказ се упражняват физическо насилие и повреждане или унищожаване на собственост12.
Постепенно освен простата „рента”, която фирмите плащат на силовата структура, на собствениците им започват да се предлагат допълнителни „силови
услуги”. В условията на неефективна съдебна система и при годишна инфлация 30–40 %, която облагодетелства длъжниците, най-често предлаганата
услуга става „събирането на дългове”. В тези условия започват и първите териториални сблъсъци между конкуриращи се „силови охранители”. Впоследствие
обаче настъпва бързо окрупняване на силовите охранителни фирми. В средата на 1993 г. в България вече има силови охранителни компании, покриващи почти половината от най-големите градове в страната.
Югославското ембарго и разцветът на контрабандата (1992–1995)
Югоембаргото катализира формирането на структурите на организираната
престъпност. То е наложено през лятото на 1992 г., когато българското правителство се присъединява към ограниченията на ООН за износ към страните
от бивша Югославия. Тази мярка създава подходящи условия за организираната
трансгранична престъпност. С развитите вече структури за прилагане на различни форми на принуда, включително насилие, организираната престъпност
получава изключително предимство спрямо всички останали участници в контрабандния бизнес (например жители на пограничните райони и частни фирми). През последвалия период се наблюдава специализиране на различни структури на организираната престъпност в зависимост от използваните от тях схеми за извличане на печалба от контрабандния износ за Югославия. В края на 90-те години става известен мащабът на тази престъпна дейност, обхващаща както изнасянето на петрол с танкери и влакови композиции, така и контрабандата на дребно, извършвана от отделни граждани, пътуващи с колите си през границата. От разкритите през разглеждания период доку-
12 Ibidem, pp. 111–114.
16 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 17
менти се осветлява и своеобразната система на контрабанден франчайзинг, при която всички участници в трансграничния трафик са плащали специални данъци на отговарящите за района и граничните пунктове представители на организираната престъпност. Въздействието на югоембаргото върху българската
организирана престъпност може да се оприличи на това на „сухия режим” в САЩ през 30-те години върху американската организирана престъпност.
Непосредствено след възникването на силовите групировки контрабандата
заема важно място в тяхната дейност, като с течение на годините те съумяват да организират повече или по-малко трайни контрабандни канали както за наркотици, така и за легални стоки. Една от причините за включването на силовите групировки в трансграничните операции е съществуващият стоков дефицит. Както е известно, съветският модел на планова икономика предвижда пълен държавен монопол над потребителския
пазар – внасяните видове стоки и тяхното количество и цена се определят от държавните планови органи. В резултат на тази политика в България, както и в останалите източноевропейски страни съществува постоянен и масов дефицит на стоки, който се запазва и задълбочава през първата година на прехода. С отпадането на държавния монопол върху пазара на потребителски стоки започва лавинообразен процес на внос – от евтини турски стоки до скъпа електроника и луксозни автомобили.
Нововъзникналите структури на организираната престъпност веднага
реагират на тази нова тенденция. За разлика от руската организирана престъпност, специализирала се в получаване на отчисления от оборота и печалбата на фирмите вносителки, българските силови групировки започват
да участват в самия внос. Условно могат да се опишат няколко типа участие на „борците” в този процес.
Първият тип е свързан преди всичко с най-рисковия внос на стоки –
контрабандата. Благодарение на възможността да се използва насилие и на включването на бивши служители от органите за сигурност (поддържащи контакти със служители в митниците, данъчните органи и най-вече в МВР) структурите на организираната престъпност бързо завладяват контрабандата на акцизни стоки – вносни цигари и вносен алкохол. Особено печеливши в това отношение стават най-масовите потребителски суровини, които през определени периоди са и дефицитни в страната (нефтопродукти, захар, олио и др.). Другата група стоки, към които се насочват контролираните от силовите
групировки фирми за внос, са битовата електроника, автомобилите втора употреба, автомобилните части и др.
Вторият тип участие е плащане на различните услуги, които организираната
престъпност предлага на търговските фирми, като се започне от митническия пункт и оформянето на документите за внос, мине се през осигуряване на полицейска защита и се стигне до събиране на плащания на нередовни платци и физическа разправа с конкуренцията.
Третият тип е свързан с пазара на дребните вносители. В началото на прехода куфарната търговия от Турция (започнала още през есента на 1989 г.)
е напълно свободна, хаотична и неконтролирана. Тази тип внос и търговия се
осъществява от „организатори посредници” на вноса, на „водачки”13. Характерното
за него е и използването на „складовете пазари” (бивши държавни складове където се извършва освен складиране на стоките и търговия на едро и дребно)14. Силовите охранители поставят под контрол значителна част от участниците във веригата на турската търговия. Така „на входа” „водачките„ добавят към разходите си такса за охрана, а „на изхода” – складовете пазари
се поделят между най-мощните охранителни групировки. Периодичните сблъсъци между последните водят до сътресения и напрежения около контрола
върху складовете пазари и „водачките”. В периодите на „войни” между различните национални и регионални структури на „силовите застрахователи” често биват палени и унищожавани стоки, а участниците – глобявани, отвличани,
малтретирани и дори убивани заради принадлежността им към дадена групировка.
„Златният период” на групировките: овладяването на застрахователния бизнес в средата на 90-те години
Към средата на 1993 г. хаотичното завземане на свободни територи, осигуряващи
продажба на услугата „насилие”, участието в контрабанда на стоки и контрола над черни пазари, като кражба на коли, трафик на наркотици, проституция,
нелегален хазарт и др., вече е приключило. В процеса на преразпределяне и окрупняване на тези пазари се утвърждават монополните позиции на силова структура с национален обхват – ВИС-1 („Вярност, инвестиции, сигурност-1”), чиято основна дейност е предлагането на „услуги, свързани с насилие”. Моделът,
който ВИС-1 създава и развива изключително успешно, функционира чрез присъединяването на „охранителни фирми” по места към основната организация в София. Целта е компанията да има свои представителства във всички големи градове на страната, а местните компании започват да се представят като нейни клонове. Присъединилата се структура запазва своята територия (град, регион, клиенти и др.) и приходи, като получава помощ срещу конкурентите си и съответно
е задължена да оказва помощ на членуващите във ВИС-115.
През разглеждания период държавата изобщо не се опитва да ограничи дейността на компанията. Според някои анализи МВР дори се намесва и взема страна в някои от най-конкурентните пазари, като София. Например при сблъсъците с конкуренти като „каратистите”, структурата около Иво Карамански
и „седмиците” (охранителната силова фирма „Клуб 777”) предста-
18 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
13 Вж. по-подробно: Транспорт, контрабанда и организирана престъпност. Център за изследване на демокрацията. С., 2004, с. 50.
14 Пак там, с. 51.
15 Например, ако в даден град (район) възникне проблем за представител на ВИС-1, той иска и получава помощ от централата, респективно от структури на организацията в съседни градове. В рамките на една година организацията се разраства лавинообразно и влезлите под чадъра на ВИС-1 фирми успяват да погълнат местните си конкурентни фирми, да ги изтласкат или унищожат. Това се отнася както за обикновените „охранителни фирми”, така и за престъпни групи, действащи на техните територии. Така ВИС-1 успява да постигне национално покритие. Въпреки това обаче висаджиите не съумяват да установят монопол в „охранителния бизнес” в по-големите градове. В най-големите като София, Пловдив, Варна, Бургас, както и в някои по-малки градове различни местни силови структури като ТИМ, „Клуб 777” и др. запазват своето влияние и дори притежават по-голямата част от пазара. Важно е да се отбележи, че ВИС-1 юридически е напълно легална компания, която предлага „охранителни услуги”.
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 19
вителите на МВР често се намесват в полза на ВИС-1. Към средата на 2004 г.
ВИС-1 има около 2000 служители, разпределени в различни по големина „бригади”. Анализът на структурата на ВИС-1 и другите „силови охранителни групировки” дава основание да се твърди, че те в много отношения са заимствали
и копирали страните в бившия Съветски съюз. Като цяло по-големите структури имат поне тристепенна йерархия и много от наименованията са точно копие на руските (вж. Фигура 1)16.
В средата на 90-те години обаче случаите на рекетиране, както и честите
инциденти, свързани с използване на насилие, създават изключително негативни обществени нагласи срещу „силовите охранители”. Настъпилата политическа промяна17 води до предприемане на мерки от страна на държавата
за свиване дейностите на частните охранители. През лятото на 1994 г. се появяват първите проекти за ограничаване от страна на МВР на частните
16 Причините за подобна близост не са ясни. Съществуват различни хипотези, като най-популярната
е свързана със сблъсъка на българските силови структури с тези от бившия Съветски
съюз (предимно руски, украински и кавказки) при опита им да навлязат в България. Другата хипотеза сe опира преди всичко върху участието на българските силови структури в дейността на търговски фирми износителки и вносителки от страните на бившия Съветски съюз и предимно от Русия. Както е известно, след 1991–1992 г. руските силови структури се превръщат в гарант за изпълняването на търговските договорености с българските им колеги. През онзи период, за да бъде осъществена сделка с руски вносител на цигари например, износителят обикновено се обръща към подобна силова компания в България, която да гарантира задължението.
17 През лятото на 1994 г., след оттеглянето на подкрепата на БСП за правителството на Любен Беров, се провеждат предсрочни парламентарни избори, в резултат на които е сформирано ново правителство.
Фигура 1. Структура на силовата групировка

 

http://www.csd.bg/artShowbg.php?id=9130

Националната сигурност като политическа и правна категория.

1.Съдържание и еволюция на понятието. Основни разграничения

 

1.1 Значимост на проблема.

За изминалите повече от двадесет години проблемът с формирането и осъществяването на националната политика на сигурност се превърна в една от най-злободневните проблеми на политическия живот. Това е напълно обяснимо - всяка коренна промяна на политическата, икономическата и ценностна система на обществото води до разрушаване на стари структури и стереотипи и създаване на нови. Това от своя страна генерира хронична несигурност на всички равнища на човешката дейност.

В различните години от най-новия исторически цикъл на развитието на Република България този дебат е имал различни акценти.

В началото на 90-те години той бе свързан с избора на политика на сигурност, с мъчителното скъсване със съюзник , влязъл в политическите стереотипи на преобладаващата част от обществото като исторически гарант на националната ни сигурност. Този дебат бе свързан с утвърждаване в политическата практика на съвършено нови и непознати механизми и практики за гарантиране на държавната, социалната , икономическата сигурност.

Във външнополитически план този дебат бе свързан с избора на нов исторически съюзник /съюзници/. “Менюто” на сигурността през деветдесетте години предлагаше както реални, така и нереални “продукти” на сигурност, от които следваше да бъде направен историческия избор: европейска и евроатлантическа ориентация, прословутия неутралитет или равна отдалеченост от основните центрове на сила, политическа гравитация в орбитата на бившия политически съюзник, дори и “път към Европа през Босфора”.

Във края на 90-те години дефинитивното решаване на проблема за избора на съюзници постави въпроса за трансформацията на системите на политическа , икономическа , социална сигурност на страната с цел те да бъдат те съпоставими със системите на сигурност на групата от държави , които следва да бъдат нейния исторически партньор за следващия исторически цикъл. Това се оказа по-трудната задача и нейното половинчато и неравномерно решаване във времето води и ще продължава да води до хроничната несигурност на обществото и държавата.

В началото на настоящия век дебатът за сигурността вече има нови, главно привнесени от външната среда измерения - тероризъм, глобална финансова криза, климатични промени, енергийна сигурност, продоволствие. Към тях се прибавиха и вътрешните импулси на несигурност, довели до криза на по-голяма част от параметрите на вече изграждащия се модел на сигурност - криза на доверието в политическите институции, срастванет на политическата власт с организираната престъпност, застрашаващо обедняване, екстремизъм и етническа нетолерантност и др.

През целия двадесетгодишен период дебатът за т.н.”цивилизационен избор”, интегрална част от които е и дебатът за сигурността, е утежнен от специфични наследени или нововъзникнали проблеми, които “изкривяват” картината на сигурността и препятстват дефинитивното изграждане на модела:

• от специфичното геополитическо положение на страната като “периферия” на единно европейско пространство , при която импулсите на синхронизираното управление заглъхват, а обратните импулси – от периферията към центъра са много слаби и тя трудно отстоява претенциите си.
• от наследената и трудно преодолима гама от зависимости от влиятелни държави в предишни политически конфигурации- политическа , икономическа , енергийна, суровинна , военна.
• от нестабилното геополитическо пространство около страната ни, породило най-мащабните конфликти след края на Втората световна война. 

 

1.2. Историческата еволюция на съдържанието на понятието “сигурност”.  

Стремежът към сигурност съпровожда човечеството и отделните обществени групи от началото на тяхното съществуване. В различни исторически епохи акцентите са различни аспекти на сигурността. Във фокуса на обществения интерес попадат различни влияещи фактори, разнообразни инструменти за контрол и свързаните с тях ефекти.

Особеност на понятието „сигурност” е неговия прекалено широк обхват, позволяващ различни интерпретации в зависимост от схващанията и интересите на засегнатите участници. Това придава мултидисциплинарна на теория и политическа на практика окраска на разбирането за сигурност. Широкият обхват на понятието е резултат от това, че идеята за сигурността стои в основата на политическата мисъл през целия период на човешко развитие. Заедно с идеите на политическото мислене се променят и схващанията за сигурността. Особено ярки са тези промени в периодите на големи обществени кризи и конфликти. Научните интереси към сигурността са много по-нови и могат да се свържат с движението за системно мислене, подход и анализ от средата на миналия век.

Има няколко подхода към изясняване на генезиса на понятието “сигурност”.

Исторически най- първото разбиране за сигурност, подчертавано във всички учебници, е виждането за сигурността като индивидуално благо. Това схващане за сигурността просъществува най-дълго и обхваща времето на робовладелските и феодални държави.Латинското съществително “securitas” в своята класическа употреба се отнася до състоянието на индивидите и е свързано предимно с вътрешното им състояние. Това състояние е наречено от Цицерон “спокойствие”, “освободеност от грижи”, “липса на безпокойство от това , от което зависи човешкия живот”. В по-късни исторически периоди терминът придобива по-широки значения , надхвърлящи психологическите детерминанти, но остава в руслото на индивидуалното човешко състояние. За Адам Смит в “Богатство на народите“ сигурността вече не е само вътрешно състояние на индивида. Той определя свободата и сигурността на индивидите като най-важни предпоставки за общественото благосъстояние./1/

Сигурноста в схващанията на Просвещението е и индивидуално , и колективно благо. Епохата на Просвещението е водоразделът, при който схващането за сигурността като индивидуално благо постепенно започва да се изпълва със социално съдържание. Великата френска революция внася не само в концептуално отношение, но и като практическа политика идеята,че сигурността –това е закрилата, която държавата оказва на всеки гражданин за опазване на неговата свобода, собственост, чест и достойнство.

Новата идея за сигурността като колективно благо, което трябва да се обезпечи чрез военни и дипломатически средства доминира в управлението на държавите след буржоазните революции. Индивидите и държавата се разглеждат като синоними едни на други: индивидите са същността на държавата, както е вярно и обратното.

През 19 век и 20 век новата идея за сигурността се разширява в три основни направления:

Първо, концепцията за сигурност се разширява хоризонтално,т.е. от гледна точка на видовете сигурност. В концепцията за сигурност се включват постепенно военни , икономически, социални , екологически, здравни , демографски аспекти.

Второ, от сигурността на националните държави се отива към международните системи или до надхвърлящата рамките на националните интереси външна среда, т.е. концепцията за сигурност се развива във възходяща посока. Логичното развитие на сигурността в тази насока е през регионална към глобална сигурност.

Трето, макар и по-малко видимо до средата на 20 век, концепцията за сигурност се разширява вертикално - върви се от сигурността на нацията до сигурността на отделните индивиди.

Ударението върху последния аспект на промяна на концепцията стана видимо след революциите от края на 80-те години Източна Европа. Бившият чешки президент Вацлав Хавел пише: ”Сигурността на обществото, региона, нацията и държавата има смисъл само когато е следствие от първична сигурност.Това е сигурността на отделния човек.”./2/ Външнополитическите изявления на клинтъновата администрация от началото на 90-те години съдържат повтарящи се референции към човешката сигурност, към новото разбиране на природата на националната сигурност. Документи на световната организация разглеждат прехода от “ядрена към човешка сигурност”, необходимостта от преминаване от “бронираната териториална сигурност към сигурността на хората в техните домове, на работното място или в обществото.”/Б.Гали/.

Направеният кратък исторически преглед доказва пълния исторически цикъл на виждането за сигурността – от индивидуално благо през сигурност на нации , държави,международни системи към изначалното предназначение на сигурността, заложено в самата човешка същност като освободеност от грижи от всичко от което зависи човешкото съществуване.  

2.За дефинициите на понятието «сигурност»

Въпреки обилието на академични трудове и официални правителствени и международни документи, няма единно схващане, общоприета дефиниция на понятието „сигурност”. Някои автори я определят като комплексно понятие, съдържащо в себе си „отсъствие на опасност”, увереност на индивида, обществото и държавата, че са охранявани от възможни опасности. Други изследователи я представят като общност на политически цели, стратегии и методи, които служат за предотвратяване на войната при запазване на способността за политическо самоопределение. В повечето случаи се говори за сигурността като: основна (екзистенциална) необходимост на държавата и другите субекти на социалния живот; цел на дейността на държавата; състояние на липса на заплаха за основните ценности на държавата и нацията; състояние на баланс между заплахи и потенциал за отбрана; възможност дадена нация да защитава своите ценности от заплахи; нещо, гарантиращо оцеляването и собствеността и развиващо свободата на субекта. /2/

Понятието „национална сигурност” се появява най-напред в американската политология в първите следвоенни години. Дотогава, както и в политическия речник на другите държави, доминират понятията „отбрана” и „отбранителна способност”, отразяващи естествения стремеж за защита на държавните граници и територия. То отразява връзката на сигурността с нацията, с определена териториално-държавна общност, характеризира състоянието на тази нация като цялостна система, включваща обществените отношения и общественото съзнание, обществените институти, съдействащи или препятстващи реализацията на националните интереси.

За решаване на проблемите на човешките организации през 80-те години на XX век се поставя началото на използване на системния подход при изследването и усъвършенстването на социалните системи. За системата е характерно: наличие на връзки и отношения между образуващите я елементи; неразривно единство със средата, по отношение на която системата изразява своята цялост. Всяка система може да се разглежда като елемент на система от по-висш порядък. Поведението на системата е подчинено на постигането на определена цел.

Гореизложеното се отнася и до системата за национална сигурност. Разглеждането на националната сигурност като сложна обществена система означава възприемането на процесите и явленията, които я съставляват, в единство, взаимосвързаност и непротиворечивост.

В системата за национална сигурност има три равнища на сигурността: личностно, обществено и държавно. Характерно за сигурността днес е интегралността. Това означава не само държавите, но и всички субекти на историческия процес (личност, семейство, общност от хора) да имат равно право на сигурност и да могат да го придобият само чрез осигуряване на това право за всички. Безопасността не може да се ограничава с някаква отделна област на човешката дейност, а трябва органично да свързва всички области в едно цяло, следователно трябва да е налице съзнателен отказ да се разчита само на един принцип, една основа, един източник на сигурност.

Интегралната природа на националната сигурност, присъща на високоразвитите общества с пазарна икономика и плуралистична парламентарна демокрация, гарантира повече от всички предходни общества сигурност на различните социални системи и на отделните равнища на развитие на обществото.

Създаването на система за интегрална сигурност е нов модел за ненасилствен свят, в който безопасността на всяка страна и на човечеството като цяло могат да бъдат осигурени само чрез съвместните усилия на всички държави и политически сили.

3. Разграничаване на понятията „сигурност” и „отбрана”

 За разлика от „войната”, която е обект на анализ и концептуализиране вече 3000 години, „сигурността” се превръща в теоретичен въпрос едва през втората половина на XX век. До този момент дихотомията „сигурност-отбрана” доминира както в международните отношения, така и във вътрешната политика за сигурност. В тази рамка на мислене степента на гарантиране на сигурността се измерва с потенциала на въоръжените сили или с частта от този потенциал, който трябва да бъде задействан в определена ситуация. Употребата на ядрени оръжия в края на Втората Световна война започва бързо да формира нови нагласи във възприятията за сигурността. Откритието, че една атомна бомба може да замени цяла армия и че няколко могат да решат изхода на войната, се отразява на идеите по отношение на международната и националната сигурност. В анализите на проблематиката на сигурността се появява нов фокус – този на процеса на вземане на решение и на психологическите проекции на ситуацията на сигурността върху лицата, които вземат тези решения.

През 1952г. Арнолд Уолфърс предлага дефиниция, която в значителна степен отразява спецификата на политиката на сигурност като процес на вземане на решение, а не като потенциал за отбрана. Според него „в обективен смисъл чрез сигурността се измерва отсъствието на заплаха за определени ценности, а в субективен – отсъствието на страх, че такива ценности могат да бъдат заплашени”. В тази дефиниция има редица нови елементи. Тук за пръв път сигурността се разглежда като „ценност”, като една от социалните и политическите ценности, присъщи на всеки човек, нация и държава. По този начин се създава възможност да се определя приоритетът на решенията в сферата на сигурността на базата на сравнимост не между предприемани действия, каквато е практиката до този момент, а между ценности, които са или могат да бъдат заплашени и трябва да бъдат защитавани. /3/

4.Глобални тенденции и промени в средата на сигурността 

Отсъствието на единно становище относно определението и обхвата на понятието за сигурност създава големи трудности, когато се правят анализи или се реализират политики в тази толкова важна, и същевременно деликатна област. Дори да приемем т.н. широко разбиране за сигурността, което по-подробно излагам малко по-долу, където тя се интерпретира като динамично състояние на обществото и държавата, при което липсва заплаха, има възможности за отразяването на заплаха, гарантирани са правата и свободите на гражданите, икономическият и социален просперитет, ние трябва да използваме широкото разбиране за сигурността за характеризиране на съвременното общество и глобалните промени в съвременното човечество. Според Алвин Тофлър днес сме свидетели на набиращата скорост трета вълна на промяната – прехода към слединдустриално общество - когато обществото и културата са в криза и най-общо казано на революционна промяна, трябва да се изработят нови социални стратегии. /4/ А ние днес сме свидетели и на изключително голяма по своите размери икономическа криза, сравнима единствено с Голямата депресия от 1929г. Повече от ясно е, че са нужни нови стратегии и може би нов икономически ред. Споменавам икономическата криза, заради особеностите на днешното общество, в което взаимозависимостта е много голяма, както и заради влиянието и ролята на икономиката върху политиката и оттам изработването на публични политики, включително в областта на сигурността (днес, както отбелязват мнозина автори, се наблюдава една силна икономизация на политиката).

При такива мащабни трансформации в човешката история състоянието на несигурност е не само теоретично предвидимо, но и емпирично доказуемо. Трудността идва от това да бъдат дефинирани новите предизвикателства, рисковете и заплахите за сигурността. В научен оборот влязоха трайно термини, думи и изрази, чрез които се търси същностното определяне на действително новото. От този вид са: „асиметрични заплахи”, „нови предизвикателства”, „нетрадиционни рискове и заплахи” и много други./5/

Човечеството мъчително търси адекватното поведение, адекватните институции, новите ценности, обременено от миналото. Времето се превръща в ключов фактор на процеса. Главното в набиращата скорост глобализация са не толкова пространствените измерения, а транснационалните, трансрегионалните и в крайна сметка световни потоци от хора, стоки, символи, образи, идеи. Понятия като суверенитет, самостоятелна политика, национална сигурност и други също добиват ново съдържание в третото хилядолетие. Появяват се глобални проблеми, които засягат жизнените интереси и самото съществуване на човечеството, и чиито разрешаване може да стане само с усилията на всички държави по света.

Най-общо казано, основните предизвикателства в сферата на сигурността се намират в противоречието между процеса на глобализация и процеса на партикуларизация на света. Диференциализацията, фрагментацията, разкъсването на връзките, дезинтеграцията, изолационизмът – всичко това обозначаваме като партикуларизация за да изведем общото между тях и за обособяването като неотменна страна на глобализацията. А тя роди партикуларизация преди всичко от дезинтеграционен тип, дестабилизираща всяка от основните сфери на съвременното общество.

Погледнато през призмата на сигурността, оптимален би бил такъв процес на глобализация, който поражда партикуларизация от интеграционен тип. Става дума за нарастващо разнообразие, пъстрота, самобитност, но в контекста на обогатяване на средствата и пътищата за постигане на консенсус, на търсене и гарантиране на оцеляването на всяка част, но като част от цялото. Нито решаването на глобалните проблеми, нито удържането на дезинтегриращите тенденции са възможни без изграждане на колективна система за сигурност.

Въздействието на различни аспекти на глобализацията върху сферата на сигурността може да бъде както позитивно, така и деструктивно.

Първата общопризната стратегическа последица от глобализацията с най-сериозно влияние върху сигурността е нейният двойнствен ефект върху икономическото развитие. Високият икономически ръст е съпътстван от нарастващо неравенство както вътре, така и между обществата. Разширяващата се пропаст в равнището на доходите в отделните страни и между страните и регионите, които сравнително добре са се адаптирали към реалностите на глобализацията, и тези които са изостанали, трябва да се превърне в сериозна грижа на занимаващите се със стратегиите за национална и международна сигурност.

На преден план излизат и две други главни заплахи – гражданските конфликти и международния тероризъм, което налага да се преосмислят стратегическите концепции за сигурност.

Най-ожесточени през последното десетилетие се оказват гражданските конфликти; практически изчезват различията между тях и международните конфликти. Отначало големите държави, водени от традиционни стратегически съображения, не успяват да оценят стратегическите заплахи, произтичащи от гражданските конфликти в Югославия, Африка и Съветския съюз. Необходимо беше време, за да се разбере, че тези конфликти могат да приемат застрашаващ характер, не защото водят до по-голяма мощ на една или група страни, а защото уронват международните стандарти и създават „черни дупки”, в които могат да бъдат въвлечени и други страни. След 11 септември 2001г. пред демократичните режими, които винаги ясно са разграничавали външната от вътрешната политика, възникват фундаментални въпроси, защото борбата срещу тероризма създава необходимост от ограничаване и нарушаване на човешки права. Ако понятието „външен враг” вече не съществува и всеки гражданин е потенциален враг, балансът между изискването за колективна сигурност на групата и изискването за индивидуална сигурност може да бъде нарушен за сметка на последната. Това е наистина изключително деликатен момент, който трябва да се решава с много мъдрост и балансираност.

Новите реалности, породени от необходимостта да се води „война” срещу международния тероризъм, налагат промяна на стратегиите за национална сигурност. Първи САЩ се отказаха от прилагане на политиката на сдържане от епохата на Студената война. През деветдесетте години САЩ приеха новата политическа и военна доктрина, която предвижда нанасяне на изпреварващи удари срещу терористи и враждебни политически режими, притежаващи химическо, биологично и ядрено оръжие. Нейното приемане е опит адекватно да се реагира и на още една от сериозните стратегически последици на глобализацията – ускоряване на темповете на разпространение на оръжията за масово поразяване. Едно е ясно обаче – все още няма консенсус относно установяването на правилата на Новия световен ред. Ясно е, че светът вече е многополюсен, въпреки че в обозримо бъдеще САЩ ще запазят предимството си във военната и икономическата област. Според Збигнев Бжежински всепроникващата глобализация и американското могъщество са основни реалности на съвременния свят и източник на най-трудните дилеми пред него. Глобалната взаимозависимост и повсеместното политическо пробуждане на човечеството спомагат за американската доминация, макар и да подхранват антиамериканска завист и да позволяват на враговете на Америка да се сдобият с все по-разрушителни оръжия. В тази сложна ситуация Америка трябва да направи избор – заявява Бжежински, - да се стреми да господства над света или да го ръководи. /6/

Големият и сложен въпрос според Дж. Най е как да се поддържа някакъв ред от гледна точка на традиционната представа за разпределение на силите между суверенни държави и едновременно с това да се върви към институции, основаващи се на „справедливост между народите”. Отговорът според него е в многопластовата взаимозависимост като най-вероятно разпределение на силите. Никоя йерархия не може да обхване напълно една световна политика с множество структури. Най-горният, военният пласт е предимно еднополюсен, тъй като не съществува военна сила, която да се сравнява с тази на САЩ. Средният, икономическият пласт е триполюсен вече три десетилетия. В най-долния пласт – този на междунационалната взаимозависимост – се наблюдава разсейване на силата. Общо взето както по отношение на самото понятие за сигурност, така и по отношение на реда в света, има още много неясноти, което прави настоящият анализ особено трудна задача. /7/

3. Еволюция на идеите за сигурността след края на “студената война”. Концепцията за „широката сигурност“ на Б. Бузан.Други виждания и школи

Трансформацията във виждането и политиките на сигурността след края на студената война може да бъде изненада само за хора , които не познават историческия процес на неговото развитие. Неговите елементи бяха натрупвани постепенно, за да се стигне до качествената промяна, на която все още е положено само началото.

Дебатът относно обхвата на теоретичния анализ на сигурността, дефиницията на понятието, полето на неговото действие и събитията, оказващи влияние върху посоката и резултата на анализа, присъства неизменно в теорията на международната сигурност в края на XX век. В съвремието този проблем придобива все по-голямо значение. Краят на Студената война и увеличаването на набора от фактори, влияещи върху проблематиката на сигурността, налагат преразглеждането на понятието.

До 80-те години на XX век мисленето относно проблема за националната сигурност е доминирано от дебата между двете основни школи в международните отношения – либерализма и реализма. Привържениците на либерализма са склонни да разглеждат мира като гарант за сигурността. От своя страна, в силно поляризираната обстановка на Втората световна война и последвалата я Студена война, реалистите възприемат сигурността като производна функция на военната сила на страните. Така, понятието “сигурност”се свива концептуално до мярка за стабилността на баланса на силите или за мощта на държава или група от държави в борбата им за доминираща позиция.

През последните години това възприемане на сигурността се определя от редица автори като етноцентрично и ограничено. Все повече изследователи настояват концепцията да се разшири отвъд границите на традиционното .схващане за националната сигурност. Един от ключовите теоретици в това направление е Бари Бузан, който смята, че сигурността на човешките общности зависи от фактори във военния, политическия, икономическия, обществения и свързания с околната среда сектори. Въпреки че секторите имат собствено, специфично значение в проблематиката на сигурността, те не функционират изолирано един от друг, а са преплетени заедно в силна мрежа от взаимовръзки. Изследванията на Б. Бузан повдигат интересни и важни въпроси за това дали националните и международни съображения за сигурност са съвместими и възможно ли е държавите, формиращи естеството на международните отношения, да функционират в мащабите на международното и глобално сътрудничество.

Въпреки мнението на някои изследователи (Ч. Шулце, А. Уолфърс), че националната сигурност не се поддава на точна, прецизна и общоприета

формулировка, редица автори не устояват на интелектуалното предизвикателство и дават различни дефиниции за сигурността. Така например Б. Бузан твърди, че “в контекста на международната система сигурността се отнася до способността на държавите и обществата да поддържат своята независима идентичност и функционален интегритет”. Според определението на У. Липман “една нация е сигурна до степента, в която тя не е принудена да жертва жизненоважните си ценности, ако иска да избегне война и е способна, в случай на предизвикателство, да ги отстоява чрез победа в подобна война”. /8/

Поради факта, че е невъзможно да се формулира общоприета дефиниция на сигурността, неизбежно се стига до нуждата от редукция. Съществуват разнообразни фактори, които влияят на един процес, но при определянето на националната сигурност желанието да се обхванат всички те може да се окаже контрапродуктивно. В резултат, съвременните теоретици, изхождайки от новите заплахи за националната и международна сигурност, се стремят да очертаят едно по-широко поле за анализ на понятието, поставяйки го в определени рамки. Тенденцията се изразява в размиването на класическото разделение на вътрешните и външни заплахи за сигурността, включването на нови,

немилитаристични сектори на анализ и недържавни субекти – международни и неправителствени организации, антиглобалистки движения и т.н.

За целите на настоящата работа е представена теоретичната рамка, предложена от Бари Бузан, Оле Уевър и Яап де Вилде в изследването им “Сигурността. Новата рамка за анализ”, която да послужи като отправна точка за развитието на новите виждания и анализи за сигурността. /9/

Основен представител на реалистичната школа в началото на 21-ви век е Бари Бузан. Той определя сигурността, като „способност на държавата и обществото да запазят своята независима идентичност и функционален интегритет въпреки силите на промяната, оценявани като неприятелски“. Взаимната връзка между сигурността на държавата и сигурността на обществото е основен акцент в изследванията на Бузан.Той опровергава схващането, че националната сигурност е изключително външна сигурност на държавата. Отбраната на държавата като нейна основна функция не изчерпва многоаспектното съдържание на понятието „сигурност”. За разлика от неореалистичното направление в тази школа с основни представители Кенет Уолц и Джон Миършаймър, което издига военната мощ на държавата в главен ресурс на нейната сигурност, Бари Бузан обръща поглед навътре в държавата и обогатява съдържанието на понятието „национална сигурност” с неговия обществен елемент, неглижиран от представителите на неореализма.

Бузен отнася защитата на сигурността на държавата и обществото съответно към държавната и социалната власт, които са взаимно свързани в политическата система. Става въпрос за дихотомията „държавна сигурност – социална сигурност”. Държавната власт защитава национално-държавния суверенитет, докато социалната власт създава условия за укрепване и защита на социално-културната идентичност на обществото, включваща език, етнос, религия, културни традиции, възможност за социално сдружаване. Защитата на социалната сигурност би могла да генерира заплахи за сигурността на държавната власт. И обратно. Сигурността, насочвана отгоре-надолу в политическата система - от управляващите към управляваните, може да накърни сигурността на обществото като цяло или на отделни обществени групи. Според Бузан социалната сигурност може да бъде застрашена от отделна група в обществото, която се стреми да повиши своята сигурност за сметка на сигурността на друга обществена група.

Тезите на реалисти и неореалисти от първата школа, обединяваща изследователи на сигурността, към която принадлежи Бари Бузан, са съвременно проявление на политическия реализъм с основоположник Ханс Моргентау. Той формулира основния принцип за отстояване на националната сигурност по следния начин: ”Държавникът трябва да мисли с понятията на националния интерес, схващан като сила сред други сили”/11/.. За да оцелеят, държавите и обществата трябва да увеличават непрекъснато своята мощ и да я налагат над останалите субекти в системата на международните отношения, която има анархистичен характер. Приоритетът на военната сила предполага, конфликтите и войната да са естествени състояния на международната общност. Те не могат да бъдат предотвратени, а само ограничени. Анархията на международната система за сигурност не означава безредие и липса на принципи за нейното развитие. Редът обаче не предполага световно правителство. Един от привържениците на политически реализъм - Збигнев Бжежински отхвърля световното господство на САЩ и го определя като „задънена улица^/12/.

Реалистите и неореалистите от класическата школа на Ханс Моргентау потвърждават актуалността на два основни принципи в действащата Вестфалска система на международните отношения – защита на националния суверенитет на държавите и съобразяване със съотношението на силите. Според тях, всяка държава сама се грижи за своята сигурност и военна мощ. Липсват международни договорености извън съображението за съотношението на силите, на които слабите държави могат да разчитат с цел укрепване на собствената си сигурност.

Бузан отнася защитата на сигурността на държавата и обществото съответно към държавната и социалната власт, които са взаимно свързани в политическата система. Става въпрос за дихотомията „държавна сигурност – социална сигурност”. Държавната власт защитава национално-държавния суверенитет, докато социалната власт създава условия за укрепване и защита на социално-културната идентичност на обществото, включваща език, етнос, религия, културни традиции, възможност за социално сдружаване. Защитата на социалната сигурност би могла да генерира заплахи за сигурността на държавната власт. И обратно. сигурността, насочвана отгоре-надолу в политическата система - от управляващите към управляваните, може да накърни сигурността на обществото като цяло или на отделни обществени групи. Според Бузан социалната сигурност може да бъде застрашена от отделна група в обществото, която се стреми да повиши своята сигурност за сметка на сигурността на друга обществена група.

Трудно може да се датира момента на възникване на новите заплахи за сигурност в съвременния свят. Те са продукт на дългосрочни тенденции,

свързани с технологични, демографски, икономически, културни и политически процеси. Периодът, в който тази нова реалност проявява действителния си потенциал и бива осъзната, са годините след Студената война. Втората ключова дата, която до голяма степен променя възприемането на сигурността, е 11.09.2001 г. След терористичните атентати в Ню Йюрк, а впоследствие и в Мадрид (11.03.2004 г.) интересът на специалистите в областта, на академичната общност и общественото мнение се фокусира към предотвратяването на една от най-опасните съвременни заплахи – тероризма.

Новите заплахи за сигурността неизменно рефлектират върху процеса на европейска интеграция като формират дневния ред и темповете на развитие на Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) и Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи (СОПВР) на Европейския съюз.

Краят на глобалното противопоставяне между САЩ и СССР поставя под въпрос доминиращото значение на конвенционалните военни заплахи при дефинирането на международната и национална сигурност. Понятието вече не се ограничава единствено до традиционното си разбиране като оцеляване на националната държава в лицето на заплаха от военна агресия от страна на друга държава. “Голямата несигурност на блоковото противопоставяне се разпадна на десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Несъстоялата се Третата световна война се взриви на неизброими десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Светът стана неустойчив, многовариантен и многоизборен. С края на Студената война и намаляването на заплахата от конвенционална военна атака срещу Западна Европа, се наблюдава “размиване” на конкретните очертания на вътрешната и външна сигурност. Това развитие представлява една основна промяна в концепцията за сигурността, тъй като още от XVII век двете измерения на сигурността имат концептуално различни дефиниции - външната заплаха се свързва с инвазията от страна на враждебна държава, а вътрешната се отнася до държавните преврати и нарушенията на обществения ред. Припокриването на двете величини лежи в основата на

дефинирането на европейската сигурност и новите заплахи пред нея.

Докато в края на ХХ и началото на ХХI век широкомащабната агресия

звучи почти невероятно, светът и Европа са изправени пред нови заплахи –

много по-многообразни, невидими и непредсказуеми. Етническите конфликти заплашват регионалната стабилност, тероризмът, трафикът на наркотици и хора, организираната трансгранична престъпност и разпространението на оръжия за масово поразяване надхвърлят националните граници. Новите предизвикателства пред сигурността са безпрецедентни в своята комплексност, превръщат се във все по-трудна задача за регулиране, а са изключително опасни, за да бъдат пренебрегнати.

Възприемането на по-широк подход към анализa на сигурността се базира на предпоставката, че понятието трябва да излезе от традиционното си поле на дефиниране като феномен на войната и “наука за заплахата, използването и контрола на военната сила”. В своята теоретична рамка Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде разширяват дневния ред на изследването чрез “секюритизирането” на определени проблеми в икономическия и социален сектор, както и в сферата на околната среда, като включват военно-политическите измерения, характеризиращи традиционното изучаване на понятието.

Бузан определя секторите при анализа на сигурността по следния начин: “военният сектор се отнася до двупластовото взаимодействие между въоръжените офанзивни и отбранителни възможности на държавите, и възприятията им за взаимните им намерения една срещу друга. Политическата сигурност се свързва със стабилността на държавите, системите на управление и идеологиите, които им дават легитимност. Икономическата сигурност засяга достъпа до ресурси, финанси и пазари, необходими за поддържане желаните нива на благоденствие и държавна власт. Социалната сигурност се отнася до устойчивостта на езика, културната, религиозната и национална идентичност, и традиции в рамките на желаните условия за развитие. Екологичната сигурност предполага съхранението на локалната и планетарна биосфера като основната поддържаща система, от която зависят всички останали човешки начинания”.

Възприемането на междусекторния подход към сигурността променя

практиката на имплицитното поставяне на държавата като централен субект във всички сектори. Глобализацията предполага участието на все повече недържавни актьори на международната сцена. В резултат на нарастващата взаимозависимост и институционално регламентиране на отношенията не само на западните демокрации, но и като цялостна тенденция в международната система след Студената война, се увеличава значимостта на наднационалните формирования като референтни субекти на сигурност.

Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде фокусират интереса си върху регионалните общности на сигурност, позовавайки се на схващането, че краят на ядрената конфронтация освобождава динамиката на регионалните

отношения. Великите сили, които вече не са мотивирани от идеологическо

съперничество показват очевидното си нежелание за по-широки политически ангажименти, освен ако техните интереси не са силно и пряко

засегнати.Утвърждава се значимостта на регионите като основни нива за

анализ на сигурността. Те представляват определен тип международни

подсистеми – “групи от единици в международната система, които се отличават от нея чрез природата или интензитета на взаимната си зависимост или взаимодействията помежду си”.

В международната система след „студената война“ конвенционалните военни заплахи престават да имат доминиращо значение в отношенията между развитите индустриални демокрации. “Една съществена част от международната система, включваща повечето от основните центрове на сила, сега съществува в рамките на една плуралистична общност на сигурност, в която участниците нито очакват, нито се подготвят да използват сила в отношенията помежду си. Безспорно по-трудно и може би невъзможно е военните отношения между тези държави да се превърнат в заплаха за сигурността им”.

Като конструират една по-широка теоретична рамка за анализ, Бузан, Вилде и Уевър дефинират сигурността като оцеляване на една система от взаимосвързани елементи в лицето на екзистенциални заплахи.

Конституиращият принцип на заплахите се променя в рамките на различните сектори и в зависимост от конкретния характер на съответния субект на сигурност.

Бари Бузан е един от най-ярките представители на реалистичната школа в изследването на сигурността. За пълнота на анализа следва да представим и останалите две водещи международни школи: либерално-институционалната и критичната. Всяка от тях има множество разновидности, които запазват главните характерни черти на посочените идейни течения.

Един от най-изявените представители на школата на либералния институционализъм са Карл Дойч и Брус Ръсет. /10/ Те защитават тезата, че анархията в международните отношения може да бъде овладяна чрез тяхното институционализиране. По-активното сътрудничество между държавите, подписването на колективни споразумения за сигурност и изграждането на съответни институции за тяхното изпълнение и контрол допринасят за запазване на мира . Въвеждането и спазването на определен правно-институционален ред са гаранция за неупотреба на военна сила и икономическа принуда в междудържавните отношения. Представителите на либерално-институционалната школа дават пример с развитите институции в рамките на Европейския съюз, които допринасят за намаляване на конфликтите в регионален мащаб.

При най-общото представяне на официалната концепция на либералния институционализъм нейните последователи изпускат три важни акцента. Първо, става въпрос за държави с изградени либерално-демократични институции, „които не воюват помежду си и са установили демократичен мир”. Второ, глобализацията на либерално-демократичната политика за сигурност е предпоставка за националната сигурност на отделните държави. Трето, държавите - членки на системата за колективна сигурност, които са приели и отстояват либерално-демократичните ценности и принципи, укрепват доверието помежду си.

Трите основни момента в либерално-институционалната концепция за сигурност са подробно представени в книгата на Брус Ръсет „ Да отгледаш демократичния мир”.

След подробни исторически бележки за възникването и развитието на либералната демокрация Брус Ръсет развива концепцията за изграждане на световния демократичен мир. Основната идея е заимствана от книгата на Емануил Кант „Към вечния мир”. Брус Ръсет отнася Кантовия „Съюз на народите”, възникнал в резултат на морално-практическия разум и отричащ войната, само към държавите, които развиват либерално-демократичната политическа система. Според Ръсет, „само истински демократичните общества, които се стремят към институционално, правно и процедурно съвършенство, биха могли да се включат в международни взаимозависимости и да гарантират световния мир.

За предимствата на либерално-демократичната институционална система пледира Франсис Фукуяма в книгата си „Строежът на държавата”. „Ако дадена международна институция не служи на интересите на демократично конституираната национална държава, последната има право да ограничи или оттегли участието си в нея“ /15/. Като държава с най-добре изградена публична администрация, САЩ трансферират собствен институционален потенциал в слаби и провалили се държави. Практическите средства и подходи на трансфера са описани в глава втора на неговия фундаментален труд „Строеж на държавата., Управление и световен ред през ХХI век. Фукуяма застрахова САЩ от отговорност за икономическите проблеми на развиващия се свят. Той предлага институционално „лекарство” за тяхното преодоляване. В случай че то не бъде прието доброволно от слабите и неразвити държави, международната общност следва да го наложи с принуда: „чрез политическо въздействие от външни фактори, претендиращи да сложат ръка върху суверенитета на провалили се, рухнали или окупирани държави” /16/.

Централно място сред идеите на третата школа – критическата – заема неглижирането на държавата като основен обект и субект на международната сигурност. Привържениците на критическата /глобалистка/ школа представят държавата и защитата на националния суверенитет като предпоставка за международна несигурност. Те предлагат глобалистки подход към проблемите на сигурността, който замества традиционния носител на суверенитета и сигурността – държавата - с друг субект, който, според тях е по-адекватен на съвременното глобално общество: индивида и организираните от него сдружения. Експертите-глобалисти не отговарят на въпроса, кой трябва да гарантира сигурността на индивида и обществените групи. Отговорът на този въпрос е от особено значение като се има предвид, че социално-икономическата асиметрия в света нараства, изострят се проблемите на екологията, енергийната сигурност, защитата на човешките права, надпреварата във въоръжаването. Според един от представителите на тази школа школа – Джеймс Дериан – „процесът на превръщане на отделните държавни общества в едно цяло, глобално общество ще укрепи съзнанието на индивида за принадлежност към космополитична общност и логично ще доведе до защитата на общоприети ценности в нея”¹⁷.

По-слабо влияние сред привържениците на глобалисткия подход имат защитниците на тезата, че паралелно с процеса на глобализация ще укрепва ролята на държавата за защитата на националната сигурност. Според тях, значението на държавата в началото на 21-ви век не намалява. Тя само се приспособява към новите предизвикателства и заплахи.

Към глобалистката школа за сигурност принадлежи Карл Апел, който поставя в центъра на концепцията си „планетарната макроетика – етика на отговорността, която да защити общия интерес за оцеляване на света”¹⁸ Политическата етиката в случая предполага, моралното решение на конфликтите да не се взема взема въз основа на консенсуса за взаимна изгода на участващите в конфликта страни, а въз основа на консенсуса за обща изгода, постиган с мотивираното съгласие, публичност и уважение. Австрийският политолог Дитмар Милер анализира три фактора на международната сигурност, която той нарича универсална: първо, задължението да се уважават човешките права в световен мащаб; второ, задължението да не се експлоатират слаби и зависими индивиди и общности; трето, задължението да се предоставя на всички политически общности възможност за самоопределение и социална справедливост. Милер уточнява, че първите две задължения се реализират в света независимо от националните граници, докато третото задължение трябва да уважава тези граници и ако се наложи, да ограничава първите две измерения. От една държава не би могло да се изисква международна солидарност в ущърб на вътрешния й ред. Гражданите на развитите държави нямат право да изискват зачитане на човешките права в друга държава със същата настойчивост, с която го правят в собствената си държава. От своя страна, гражданите на развиващите се страни нямат право да изискват от други държави ресурси за реализация на собствената си представа за вътрешна стабилност и сигурност.Кое е справедливо и кое – не в отношенията между развитите и неразвитите държави, се установява в диалог между тях. „Никой няма право – заключава Милер – да разрушава вътрешнообщностната конституция на справедливостта и сигурността, дори ако тя не съответства на общочовешките представи. Народът заедно с националнополитическия си елит носи отговорност за нея”