2.3. Полша
В Полша първият “списък на агентите” се появява през 1992 г. През 1999 г. е създаден Институт за национална памет, който поема контрола върху всички архиви на тайните служби, съдилищата, прокуратурата и на комунистическата партия. Полското законодателство дава право на достъп до архива на института само на историци, журналисти и тези, които могат да докажат, че са пострадали от комунистическите власти.
От 1997 г. насам законът за лустрацията задължава висшите държавници да признават евентуално сътрудничество с комунистическите тайни служби.
От 16.03.2007 г. влиза в сила Законът за сътрудничество с бившите тайни служби, който задължава хората от 53 професии, родени след 1 август 2007 г. да декларират дали са били сътрудници на полските тайни служби. Законът предвижда университетски преподаватели, журналисти, нотариуси и адвокати, дипломати, директори на частни и държавни учебни заведения и директори на фирми с държавно участие да попълнят декларация и да я внесат в Института за национална памет. След проверка декларациите ще се публикуват в Интернет. Лица, представили декларации с невярно съдържание, няма да могат да изпълняват професията си 10 години. Онези, които признаят, че са сътрудничили на тайните служби няма да бъдат санкционирани. Новият закон обхваща 700 000 души и заменя закона от 1997 г., според който проверката за чисто минало засяга около 28 000 полски политици и съдии.
На 27 октомври 2005 г. Конституционният съд на Полша приема решение, според което абсолютно всички поляци имат свободен достъп до досиетата на тайните служби по времето на комунизма. В мотивите на съда се посочва, че неограниченият достъп до досиетата ще прекрати практиката на политически манипулации с тях.
На 21 юли 2006 г. в Полша се приема нов закон за лустрацията, който задължава Института за националната памет да публикува списъците на всички фигуриращи в архивите агенти на комунистическите спецслужби. Значително е разширен кръгът от длъжности, за чието постъпване трябва да се попълва т. нар. лустрационна декларация. В него влизат вече и представителите на органите за самоуправление, дипломати, преподаватели във ВУЗове, журналисти и нотариуси. Всички тези хора получават официален сертификат дали са сътрудничили или не на комунистическите службите за сигурност. Бившия лидер на “Солидарност” Лех Валенса, който все пак е оневинен от института, съхраняващ досиетата. Има достъп за историци и журналисти и консервативното правителство обещава достъп на повече хора. Според сега действащия закон всеки, който е определен от института като жертва на репресиите, може да види досието си.
Институтът за народна памет - Комисия по преследването на престъпленията срещу полския народ, се създава със закон на 18 декември 1998. Институтът се намира в Съдебната палата във Варшава и има 10 филиала в градове, в които работят апелативни съдилища. Институтът събира и се разпорежда с документите на Държавна сигурност, съставени в периода от 22 юли 1944 до 31 декември 1989, разследва нацистките и комунистическите престъпления, а също се занимава с просветителска работа. Получава документи от архивите на МВР, Управлението за защита на държавата, МНО, Министерство на правосъдието, Държавния архив. Институтът се ръководи от председател, чиято дейност е независима от държавната власт, избран от полския парламент за срок от 5 години. Съвет от 11 души, избрани за 7 години, решава приемането на документите в архива, установява правилата за работа с документите, за публикацията им, определя приоритетите в разглеждането на искания от частни лица и различни организации, оценява политиката на института в преследването на престъпленията и оценява изследователските програми, а също информирането и просвещаването на обществото.
Институтът се състои от Комисия по преследване на престъпленията срещу полския народ, която разследва престъпленията без срок на давност и комунистическите престъпления, извършени до 1989. Главната комисия и комисиите по места работят в структурата на апелативните съдилища. В Комисията съществува отдел за експертизи и разработки, чиито членове - учени - помагат на следователите със своите изследвания за военните престъпления и престъпленията срещу човечеството.
Бюрото по съхраняването и публикуването на архивните материали събира и систематизира документи на Държавна сигурност и ги предоставя на пострадали лица, историци и изследователи. Благодарение на закона Бюрото за първи път може да събере на едно място всички документи на спецслужбите. Бюрото за обществено просвещение прави научна разработка на секретните преди документи. Между проектите му са: "Политическите процеси и затворници 1944-1956", "Военното положение - след 20 години", "Унищожаването на евреите в полските земи". Бюрото ще води курсове за учители, ще предоставя материали по история. Сътрудничи с Министерството на образованието и с неправителствени организации. Издава бюлетин за работещите в медиите и за представители на кръгове, формиращи общественото мнение. Организира изложби, отпечатва книги, представя изследванията на компакт-дискове и в Интернет.

2.4. Чехия
В Чехия досиетата се съхраняват в архивите на МВР и на сайта му. През 1996 г. е приет закон, който разрешава достъп до секретните досиета на чешката държавна сигурност на изследователите от Службата за разследване на престъпленията на комунизма и на хората, фигуриращи в досиетата - дисиденти и агенти. През 2001 г. влиза в сила нов закон, който либерализира достъпа до секретните досиета на бившите комунистически тайни служби. Всички пълнолетни граждани на Чешката република  получават достъп до досиетата на Държавна сигурност, както и на контраразузнавателните служби, включително военното контраразузнаване и до архивите на Чехословашката компартия за периода от 1948 до 1989 година. През 2003 г. чешкото вътрешно министерство публикува списък с 75 000 сътрудници на бившата Държавна сигурност. Този списък е отпечатан в тираж 3000 бройки, които се раздават безплатно на желаещите. На 25 май 2006 г. правителството разсекретява над 1500 страници тайни доклади, снимки, писма и записки за задграничните операции на чешките тайни служби в периода 1945-1990 г.
Властите позволяват всеки да види досието си от архивите на чехословашките служби. От 2003 г. има достъп до около 75 хиляди досиета на агенти. На 1 януари 1995 с решение на министъра на вътрешните работи се създава Бюро за документиране и разследване на престъпленията(БДР) на комунизма. От 1 януари 2002 БДР е част от криминалния отдел на чешката полиция.
БДР има правомощията да разследва престъпления, извършени и ненаказани по политически причини в периода 1948-1989. Освен това БДР извършва събиране и оценка на информация, материали и документи, доказващи незаконността на комунистическия режим и репресивния му апарат, и в тази дейност компетенцията му е разширена и върху периода от 1 януари 1945 до февруари 1948, когато комунистите взимат властта.  Материалите и информацията се използват при следствената работа на полицията, но се правят достъпни за обществото чрез безплатно разпространение в публични библиотеки, средни и висши училища (сборници Securitas Imperii, тематични Свитъци и серия Свидетелства), в сътрудничество с медиите, с чешки и чужди институции и организации със сходна дейност.  До 1 февруари 2004 Бюрото за документиране и разследване на престъпленията на комунизма е разследвало 179 души в 92 дела. От тях 85 дела, отнасящи се до 107 души, са предадени на прокуратурата с предложение за предявяване на иск. На тази основа са повдигнати 64 обвинения срещу 86 лица.

    2.5. Естония
Международна комисия за разследване на престъпленията срещу човечността.
Комисията е създадена от естонския президент Ленарт Мери през октомври 1998. Тя включва чуждестранни учени, политици и общественици. Целта й е да изясни престъпленията срещу човечността, извършени в Естония по време на съветската окупация 1940-1941, германската окупация 1941-1944 и втората съветска окупация след 1944. Към комисията работят два екипа от историци, които изследват всички достъпни архиви и изслушват свидетели. След завършване на работата си комисията  публикува изводите си. Досега са публикувани докладите за първата съветска окупация и за германската окупация. 
2.6.  Румъния
Румънският президент Траян Бъсеску  предлага на  журналистите да получат достъп до над един милион документи на тайната полиция от времето на комунизма. Смята се, че около 1,3 милиона документи съдържат "експлозивна информация" за връзките със Секуритате* – на сегашни политици, бизнесмени и  други публични фигури, коментира агенцията. Документите  са предават в Националния съвет за проучване на архивите на Секуритате - институт, който се занимава с анализиране на документите от времето на комунизма в Румъния и с разкриване на имената на сътрудниците на тайните служби. През 1999 е приет Закон № 187/1999 за достъп до личното досие и разкриването на Секуритате като политическа полиция. С него е създаден Националният съвет за изследване архивите на Секуритате (НСИАС) – независим орган, юридическо лице, подчинено на парламентарен контрол. Колегията на съвета е съставена от 11 члена. Основните му функции са проверка на лицата кандидати за постове според този закон, оповестяване имената на тези лица, представяне на личните им досиета, изучаване и управление на архивите. Почти всички парламентарни партии не изразяват опозиция спрямо закона, но всички те – и управляващата коалиция (PNTcd, PNL, PD) и опозицията (PDSR, PUNR) доказват с гласуването си в Сената през юни 1998, че искат достъпа до досиетата да бъде ограничен. Със 109 гласа “за” и 7 “против” те променят закона така, че разузнавателните служби да
останат стопани на досиетата, и НСИАС да иска разрешението им за достъп до тях. Достъпът до досие се забранява, ако това досие представлява "въпрос на националната сигурност", и тъй не определя какво значи “въпрос на националната сигурност”, остава за разузнавателните служби да решават да отворят ли някое досие или не. Целта на закона е да се даде достъп до личните досиета, но НСИАС не можа да удовлетвори тези молби дори чак до след изборите през ноември 2000 г. Влиянието на закона върху политическата класа е ограничено, като се има предвид, че има твърде много материал, който трябва да се разгледа, за да се определи със сигурност дали някой е бил сътрудник, агент или доносник на Секуритате, а НСИАС няма да разкрива никаква информация, ако не е сигурна.
Румъния при Чаушеску е султански режим, с еднолично и в голяма степен произволно ръководство, със силна династическа тенденция – много важни фигури в политическия живот бяха членове на семейството, крайно възвеличаване на водача, който бе деспотична личност, ръководена от псевдоидеология с ограничени възможности да мобилизира и най-важното е, че неговата власт оцелява благодарение на Секуритате. Секуритате, румънската Държавна сигурност, съставена от различни отдели, един от които е  политическата полиция, тя успява да внушава убеждението, че видимото присъствие на голям брой сътрудници на тайната полиция е само капка в океана на вездесъщата мрежа на служители и осведомители. Секуритате е колкото инструмент за държавен терор, толкова и състояние на духа. Спекулациите за числеността на Секуритате варират от 1 на 10 до 1 на 3-ма жители (2,3 до 8 милиона души), но никое
. от тези числа няма солидна основа, и такива числа трябва да включат и
всички случайни осведомители или дребни доносници, които всяка
тоталитарна система произвежда в паразитно изобилие.
*румънският аналог на българската Държавна сигурност

След този режим от султански тип преходът се характеризира с оставането на власт на стария елит; падането на режима в Румъния започва с прибързаното съдене и разстрел на Николае Чаушеску и последвалите циркови процеси срещу членовете на семейството на Чаушеску. През 1990 г. са приети някои правосъдни мерки с осъждането на няколко бивши членове на политбюро, които безмилостно потушават въстанието против Чаушеску през 1989 г., в което са убити около 1000 души. Но въпреки че няколко от тях получават доживотни присъди, през 1994 г. всички са помилвани от президента Илиеску (преизбран през 2000 г.). През 1990 г. много от потисническите закони от периода на Чаушеску са премахнати: е въведена свобода на пътуването в чужбина, смъртното наказание е премахнато и всички политически затворници са амнистирани и те или вдовиците им получават някои компенсационни права като малка пенсия, безплатна медицинска помощ и безплатно пътуване с влак или автобус.
Румънската разузнавателна служба, Службата за външна информация, Контраразузнавателното управление и Разузнавателното управление на армията, наследството на Секуритате, се контролират от парламента и Висшия съвет за национална отбрана. Остава проблемът за липсата на действия на държавата, която засяга процеса на „изчистване” от миналото свързано със Секуритате, придавайки му изкривено значение: тя оставя възможност
• За лично отмъщение;
• За политизация и използване за разбиване политическата кариера на опонентите;
• За огласяване на информация, която не може да се потвърди или опровергае;
• За неправене на разлика между жертви и престъпници;
• Няма правна рамка за справяне с престъпленията и нарушенията на предишния режим и изглежда, че те още се извършват. Всичко това представлява нарушения на нормите по правата на човека.
Приемането на Закона за достъп до архивите на бившата Секуритате представлява единственият сериозен опит на румънското общество да се занимае с проблемите на миналото. Има и други законопроекти, но те или нямат правна сила, или дори не са обсъждани в парламента като закона, който е предмет на това изследване.
Æ Законът за достъп до личните досиета и разкриване на Секуритате като политическа полиция
През 1990 г. в първия румънски парламент ръководителят на Асоциацията на бившите политзатворници – Константин Тику Думитреско внася поправка към избирателния закон от март 1990 г., в която добавя да бъде ограничено правото на членове на комунистическата партия да се кандидатират, по начин подобен за членовете на фашистките движения, но предложението не се гласува и по късно е извадено от закона. През 1992 г,. след първите парламентарни избори в Румъния, той е избран за сенатор и внася предложение за приемане на парламентарно решение с правни последици, което представлява лустрационен закон, защото забранява на всички лица, работили съзнателно 1945-1989 г. като доносници на Секуритате, писали бележки и сведения за други лица, да бъдат избирани или да запазят държавен пост, административна и преподавателска служба. Това предложение е подписано от 114 сенатори, 200 депутати и е обсъдено от Парламента и гласувано от мнозинството. То няма никакъв ефект и остава на книга. През 1993 г. Константин Тику Димитреску внася законопроект със същото съдържание. Той не е разгледан от румънския парламент от 1993 до 1996 г. В предизборната си кампания в 1996 г. Румънската демократична конвенция обещава да разкрие миналото Това е най-важният въпрос, който ги разделя от ПДСР, другият сериозен кандидат. Законът има 26 члена, които могат да се групират в отделни глави. Първата глава се занимава с правото на всеки румънски гражданин да види собственото си досие и да научи самоличността на агентите на Секуритате и на сътрудниците, които са допринесли за информация за това досие.
Втората глава изброява постовете, за които се изисква проверка на досието.
Третата глава определя политическата полиция като орган на Секуритате, създаден за установяването и поддържането на тоталитарна комунистическа власт, както и за подтискане и ограничаване на основните човешки права и свободи; тя определя агента на органите на Секуритате като всяко лице, което заема длъжност на оперативен работник в тези органи от 1945 до 1989, включително и тайно. Сътрудникът на органите на Секуритате е лице, което получава заплащане или друго възнаграждение за дейността си в това качество, държи  конспиративна квартира или място за срещи, е резидент на Секуритате по смисъла на сегашния закон, и всяко друго лице, предоставило информация на Секуритате, чрез което са  накърнени пряко или чрез други органи основните човешки права и свободи, или което е предавало или подпомагало предаването на информация, бележки, доклади и други документи, чрез които са осъждани действия или настроения срещу тоталитарния комунистически режим, чрез което са  нарушени фундаментални човешки права и свободи.
Четвъртата глава представя Националния съвет за изследване архивите на Секуритате (НСИАС):
Правния му статус – независим орган, юридическо лице, подчинено на парламентарен контрол;
Компонентите му – Колегия на съвета, съставена от 11 члена;
Основните му функции – проверка на лицата кандидати за постове според този закон, оповестяване имената на тези лица, представяне на личните им досиета, изучаване и управление на архивите.
Петата част представя правото за запазване на личната тайна на лицата, които не са кандидати за постове. Подчертава се, че е забранено да се разгласява информация за такова лице без негово разрешение, да се използва изопачена информация и да се крие информация. Всички тези действия са наказуеми по наказателния закон, и максималното наказание се увеличава до 2 години. В камарата на депутатите почти всички подкрепят закона. Опозицията подкрепя закона при условие да се приемат известен брой поправки. Поправките са срещу дългия списък от постове, за които се изисква проверка, срещу определението на сътрудника – което тя се опитва да ограничи до определението на доносник на Секуритате и против управляването на архивите от НСИАС. Другата част от опозицията е изцяло срещу закона; причината е, че той ще причини голяма вреда на националното съгласие и на румънските разузнавателни служби. Законът има някои важни ограничения, което кара мнозина, включително и неговия инициатор да кажат, че той няма да голямо значение за прочистването на политическия живот. Целта на закона е да се даде достъп до личните досиета. Законът е ограничен и от разпоредбите за третата страна, че човек не може да разгласи, публикува и разпространи информация от собственото си досие. Единственият положителен ефект, че запознаването със собственото досие създава морална основа за оценка на другите, но от самото лице зависи дали то ще предприеме някакви наказателни действия срещу престъпниците. За отваряне на досиетата, на Секуритате се говори твърде много, че законът е приет с необходимите ограничения.

Извод
Процесът на преход  в Румъния се превръща в политически въпрос, откакто законът за достъп до архивите на държавна сигурност бе приет от румънския парламент и подписан от румънския президент Емил Константиненску през декември 1999, 10 години след румънска революция от 1989 г. През всички тези години има опити да се разчистят сметките с миналото, идещи от бившите затворници в комунистическите затвори, от студентите и интелектуалците, повечето бивши дисиденти в комунистическия период, но те не стават закони, които да направляват посткомунистическото румънско общество.

2.7.Албания
Архивите на бившите служби “Сигурими” са затворени. Преди избори специална комисия проверява сред досиетата дали кандидатите са работили за репресивния режим и ако това е така, ги отстранява от състезанието.

2.8. Босна
През 2000 г. страната отвори около 70 хиляди досиета. Достъпът е равен за всички, които се интересуват от дадено събитие или година.

2. 9. Хърватия
Опозиционната Партия на десницата на няколко пъти безрезултатно иска да се изровят и направят публично достояние архивите от комунистическите времена.


2. 10. Македония
През 1998 г. започва отварянето на комунистическите досиета. На гражданите е позволено да видят своето, но достъпът на журналисти или изследователи е забранен.

2.11. Сърбия и Черна гора
През 2001 г. Белград позволи на гражданите да си видят досиетата. Това не важи за мнозина опозиционни политици и журналисти, определени като “вътрешни врагове” и “колаборатори на чужденците”. След това процесът бе напълно замразен.

2.12.  Словения
Повечето досиета са отворени за публиката, но интересът към тях е малък.

2.13. Словакия 
На 19 август 2002 г. парламентът приема Закон за паметта на нацията, който осигурява свободен достъп до досиетата на словашките граждани, натрупани от тайните служби в периода 1939-1989 г.  Съгласно този закон се създава Институт на националната памет, който съхранява досиетата и организира достъпа до тях. Според закона право на публичен и анонимен достъп до списъка на агентите на Държавна сигурност има  всеки пълнолетен гражданин на Словакия след предварителна заявка. Списък на всички имена на агенти, дори на нискостоящи чиновници от чехословашките тайни служби, е публикуван в Интернет. Всеки на възраст над 18 години - не само лично засегнатите - може да използва тази информация и да подаде молба да види цялото досие на всеки агент, без да трябва да представя каквито и да е основания за това.
 
2.14. Литва, Латвия 
В Латвия досиетата са отворени за всички пълнолетни граждани. В Латвия право на достъп имат само жертвите на репресии от страна на комунистическия режим, а за досиетата на агентите - всеки гражданин след предварително разрешение.  На 7 юни 2006 г. Латвийският Парламент одобрява закон за огласяване имената на 4000 бивши сътрудници на КГБ. На 17 юни президентката Вайра Вике-Фрейберга налага вето върху закона с мотива, че наличните досиета са непълни. Латвийският център за документация за последиците от съветската окупация твърди, че разполага само с 4000 точни имена на латвийци от общо 24 000 души, за които е установено, че са били сътрудници на КГБ.

2.15.  Русия
Разпадането на СССР през 1991 г. предизвиква сътресения, хронологически архивната революция може да бъде разделена на три основни периода – от края на 80-те години до август 1991 г., от август 1991 до средата на 90-те години и от втората половина на 90-те до октомври 2004 г., когато е приет законът за архивите в Руската федерация (РФ). За първия период реформата е в съветски стил от средата на 50-те години.
Вторият период е времето на същинската архивна революция, когато преобладават проблемите, свързани с разсекретяването на документите.
Третият  период е посветен предимно на избистрянето на новия понятиен апарат и подготовката на новото законодателство. Ако за първите два периода са характерни общественият и политическият натиск, то за третия е налице рутинното административно решение на реформата в архивите.
Архивната революция има следните аспекти:
1. създаване на нови архиви;
2. приемане на ново архивно законодателство, създаване на критерии за секретност;
3. създаване на нов понятиен апарат, които са подчинени на основните й цели:
- Разсекретяване на документи с изтекъл срок на давност.
- Преодоляване на ведомствения монопол над архивите.
Архивната реформа започва още от началото на перестройката при Михаил Горбачов, когато правителството споделя обществените настроения за “откриване на архивите” като част от реабилитирането на жертвите от политически репресии. Още в края на 80-те години са разсекретени документи по разкулачването, изселванията и преселванията – всички са достъпни от началото на 90-те години, но достъпът до тях се затруднява от липсата на описи, или “инфраструктура”.
Още един проблем от началото на перестройката е наличието на дела “с ограничен достъп”, отделно от засекретените. Делата с “ограничен достъп” са важна част от практиката на ведомственото ограничаване на достъпа до документите.
Ръководствата на министерства и ведомства, съгласувано с Главния архив на СССР, превръщат документите в дела с “ограничен достъп”, за които не се води отчет.
Приблизително към средата на 80-те години за 14 ведомства има над 1 100 000 архивни единици.
През 1986 г. Главният архив на СССР въвежда в действие “Инструкция за работата на държавните архиви със секретни документални материали”, която затвърдява съществуването на делата с “ограничен достъп”. Ведомственият контрол върху достъпа до документите е улеснен и от липсата на юридическа отговорност за неправилно поставяне на гриф “съвършено секретно”.
Горбачов не надхвърля “хрушчовското размразяване” на архивите, което започва от 7 февруари 1956 г. с постановлението на Министерския съвет “За мерките за установяване на реда за съхраняване и по-доброто използване на архивните материали на министерствата и ведомствата” Перестроечната вълна засяга само държавните архиви, но не и партийния архив на КПСС, който остава открит само за избрани.
Истинското отваряне на архивите започва при драматични обстоятелства след обсадата на Белия дом през август 1991 г. с указите на президента “За архивите на Комитета за държавна сигурност (КГБ)” и “За партийните архиви”. През октомври 1991г. започва да работи Комисията при Върховния съвет на РСФСР, която трябва да организира предаването и приемането на държавно съхранение на документите на КПСС и КГБ, оглавявана от председателя Дмитрий Волкогонов. Основните задачи на комисията са следните:
1. да се определят типовете архивни документи, в това число и съхраняваните в действащите подразделения, подлежащи да бъдат предадени за държавно хранение;
2. да се подготви и представи за утвърждаване от Президиума на Върховния съвет  на РФ на временен регламент за използване за научни и практически цели на архивните документи на КПСС и КГБ;
3. да се установи, че дадените регламенти действат до приемането на закона на РФ“за държавната тайна”.
През есента на 1991 г. е и неуспешният опит на историка Юрий Афанасиев да се създаде международна комисия от световни специалисти по съветска история за изучаване на новата архивна информация.
Разсекретяването на документите започва масово след указа на президента от 14 януари 1992 г. “За защита на държавните тайни на РФ”, установяващ 50-годишен срок за давност, когато старите архиви вече са трансформирани в нови: Централният партиен архив се превръща в Руски център за съхранение и изучаване на документите от най-новата история (РЦХИДНИ), после на базата на 7-и сектор на Общия отдел на ЦК КПСС се създава Център за съхранение на съвременната документация (ЦХСД). Неизвестният на обществеността и на изследователите т. нар. “Специален архив” (“Особый архив”, или ЦГОА) се превръща в Център за съхранение на историко-документалните колекции (ЦХИДК). Централният държавен архив на РСФСР се обединяват в Държавен архив на Руската федерация (ГАРФ). Днес в ГАРФ се пазят повече от 6 млн. дела, а дължината на рафтовете достига 80 км. Пътеводителят по фондовете на Държавния архив е съставян в продължение на няколко години и заема 6 тома. По своята структура ГАРФ се състои няколко части. В първата (1 млн. дела) са материали по история на Руската империя до 1917 г.: отчети на тайната политическа полиция, доклади на наказателните органи, борещи се с революционното движение, и папки на Върховния наказателен съд, разглеждащ делата на декабристите, архивите на руските императори и великите князе - от Александър I до Николай II. Втората част съставят материали на държавната власт на СССР. Третата се състои от милион и половина дела и документи на РСФСР.Отделно в ГАРФ са материали по историята на Бялото движения и руската емиграция. До началото на 1992 г. в Русия има 17 федерални архива.
Извън новата система обаче остават бившият архив на Политбюро на ЦК на КПСС, превърнат в президентски архив на СССР, а после и в архив на РФ, и архивът на КГБ, което е и първият симптом на архивната контрареволюция. Към момента на август 1991 г. структурата на архивите на КГБ има две нива - централен архив и архиви на областните управления. Извън Централния оперативен архив на КГБ съществува и отделен архив – на централната служба по разузнаване - бившето Първо главно управление на КГБ. Към Централния архив и към регионалните архиви на КГБ винаги съществува и отделен фонд за дела от историческо значение или оперативен интерес.
Документите на архивите на службите се разделят на следните групи:
1. Архивно-следствени дела (наказателни дела) от 1918 до 1991 г. Част от тези дела отразяват репресиите срещу гражданите на СССР. В московския КГБ има около 100 000 архивни единици, от които 67 хил. са т. нар. закрит фонд т. е.дела, по които има реабилитационни решения, или обвинението е снето по едни или други причини, например обвиняемият е признат за невменяем.
2. Филтрационни дела. (филтрационни и трофейни материали). Всички съветски граждани, които са били на окупираните територии, в лагери за военнопленници или са откарвани или доброволно отивали на работа в Германия, при завръщането си в СССР минават проверка в проверочно-филтрационни лагери. За тях се завеждат анкетни листове, а после в много случаи към тях се добавят някакви материали и така всъщност се образува проверовъчно-филтрационно дело. В Москва по такива дела има 55 хил. архивни единици + 10 хил. трофейни архивни единици, т. е. картони и други отчетни материали, които Съветската армия взема от германските лагери. Тези картони са разпределени и разпратени в областите, откъдето лицето е взето в армията, или там, където е родено. Тези 10 хиляди архивни единици в Московска област не намират приложение, т. е. посочените граждани не са се върнали у дома и проверовъчно-филтрационни дела срещу тях не са завеждани.
3. Секретно деловодство: преписка, нареждания, отчети на управлението и т.н. В секретното деловодство влизат материалите от градските и районните отдели на КГБ. В Москва този фонд съдържа само 19 375 архивни единици.
4. Лични дела на сътрудниците на КГБ. Срокът за съхранение е неограничен.
5. Оперативни дела – оперативни разработки, лични дела на агентурата и т.н.
От 5 септември 1991 г. архивите на КГБ се запечатват. При кметството на Москва е създадена комисия, която да регламентира предаването на архивите на спецслужбите. Ситуацията по ревизирането на фондовете на КГБ е усложнена от неяснотата: кой тип документи и до коя година трябва да се изземат от архивите на КГБ и да се предадат на държавно съхранение и кои трябва да се оставят в подразделенията на КГБ.
Ведомствената политика на КГБ по отношение на архивите не е в полза нито на историята. Поради спецификата на тайните служби в КГБ се следва практиката да не се съхраняват за вечно ползване голяма част от делата.
Документация от общ порядък в районен отдел на КГБ се пази само 20 години, след което се унищожава. Пазят се само описите на делата. На този принцип е унищожено делото на академик Андрей Сахаров – над 300 тома, делото на Александър Солженицин, на Владимир Войнович.
Практиката да се унищожават архиви е разпространена в НКВД през 30-те години. Според кореспонденцията на Бонч-Бруевич с Ягода, Ежов и Берия за периода 1935-1939 г. сътрудниците на НКВД са “изгаряни в печката” документи веднага след арестуването на собствениците им – дейци на културата, науката и др. Споменава се за “скъпоценни книги и ръкописи”, унищожени противозаконно, за което Бонч-Бруевич наивно моли именно органите на НКВД да “направят необходимите организационни изводи”, след което е уволнен от поста директор на Литературния музей.
Липсата на нормативна база за ЦОА на КГБ създава условия за “архивно пиратство” (несанкционирана продажба на документи в чужбина), което довежда до политически спекулации – “голямата политика” постепенно поглъща идеята за свобода на информацията. (Ситуацията напомня тази в България след неколкократните опити за “отваряне на досиетата”, довели до злоупотреби и компромати, но не и до достъп на изследователите до тях.) Спекулация с архивен документ довежда до скандал в Украйна, който помрачава и без това деликатните руско-украински отношения. През февруари 1992 г. вестник “Литературная Украина” публикува материал “Да се изселят в отдалечени краища на СССР всички украинци…”, представен като заповед на НКВД и НКО от 22 юни 1944 г. (въпреки че през 1944 г. не съществуват специални отдели на НКВД, а има отдели СМЕРШ). Авторът е спестил последните редове от документа: “Украинци! Тази заповед е в ръцете на Германското военно командване”, т. е. става дума за листовка на германската пропаганда, а не за план за депортация на украинците от съветската власт.
Първият документ, регламентиращ достъпа на изследователите до архивната информация, е от 29 май 1992 г., когато колегията на Комитета по въпросите на архивите приема Временно положение “За реда на достъпа до архивните документи и правилата за тяхното използване”. За първи път се въвежда 30-годишен срок на давност на документи с гриф “съвършено секретно” и 75-годишен срок – за давност на документи, засягащи правата на личността. След 50 години документите могат да бъдат разсекретени и от комисии от държавните архиви. На 23 юни 1992 г. се публикува президентският указ “За снемане на ограничаващите грифове от законодателните и други актове, служили за основание за масови репресии и посегателства върху правата на човека”.
През май 1992 г. под ръководството на Михаил Полторанин се създава комисия по архивите на президента, която да подготви документите от архива на КПСС по делата на репресираните за Конституционния съд. Колекцията на комисията, наброяваща около 6 хил. документа, групирани в 3613 дела, се предава за открито съхранение в ЦХСД. Някои от делата са с неизтекъл 30-годишен срок на давност, други нямат отношение “по делото на КПСС” – това е един от малкото случаи, когато непрофесионалисти-чиновници помагат на бъдещите изследователи – административна грешка в полза на историята!
През 1993 г. е приет първият закон (“Основи на законодателството за Архивния фонд на Руската федерация”) за архивното дело в Русия, който е на демократична основа. Достъпът до архивите е свободен за всеки гражданин на РФ, както и за чуждестранни изследователи. В Русия се въвежда не разрешителният, а регистрационният принцип на достъп до архивите.
През същата година е приет и законът “За държавната тайна”. Документите с грифове “секретно”, “съвършено секретно” и “съвършено секретно с особена важност” се съхраняват в специални помещения, където никой не може самостоятелно да проникне, дори и директорът на архива. За работата с тях се създава вътрешноархивна комисия от трима души. Според директора на ГАРФ Сергей Мироненко за последните 12 години в архива е проведена огромна работа по снемането на “необоснованите грифове”. Според закона за държавната тайна след 30 години всички грифове губят смисъл. Процедурата по откриване на документа обаче не е установена, от което не е ясно какво става с документите след изтичане на 30-те години. Законът дава възможност и за продължаване на срока за давност. Законът не спира чиновниците да измислят допълнителна процедура на разсекретяване, която да пречи на архивистите да дават документа на изследователя. Друга страна на проблема е, че редица все още засекретени документи не съдържат държавна тайна. През 1992 г. Думата приема закон за оперативно-следствената дейност, определен “новаторски”, тъй като за първи път не ведомствената инструкция регламентира оперативно-следствената дейност, а общоруският нормативен акт. Според този закон човекът, против когото КГБ е провеждал оперативна разработка (а често пъти разработката не завършвала само с арест), има правото да изисква тези материали и да ги получи, за да се запознае с тях, макар и без да се разкриват източниците на информация. Именно това положение от закона обаче на слушанията на Думата през 1995 г. е изменено. Според изменението законът дава право да се изисква такава информация само на гражданина, против когото е било възбудено наказателно дело и който е бил оправдан, или когато прокурорът е отказал да заведе наказателно дело. Тоест само на лицата, чиято вина не е била доказана по установения от закона ред. Голяма част от гражданите, които са били разработвани от службите, вече няма да могат да получат материалите по делата им.
През есента на 1993 г. Комисията по разсекретяването на документите на КПСС и на КГБ под председателството на Д. Волкогонов прекратява съществуването си, без да изпълни изцяло указите на президента от август 1991 г. На държавно съхранение са предадени само архивите на КПСС, но не и на КГБ, които остават в приемника му – ФСБ, и до които достъпът се регламентира от сътрудниците на спецслужбите, а не от закона. Архивите на КГБ се подлагат на масирана чистка още през средата на 50-те години, резултатите от която не са ясни и до ден днешен.
Запазва се системата на “информационни привилегии”. По отношение на първите прояви на “архивна контрареволюция” има две гледни точки – на Владимир Козлов за началото на 1994 г., и на Никита Петров за 1995 г. Най- подходящата дата обаче е есента на 1993 г. – поражението на комисията на Дмитрий Волкогонов.
Следствие на това поражение е и парадоксалната ситуация, при която копията на документи с гриф “съвършено секретно”, издавани от Волкогонов с пълномощие от президента и предавани на архивните служби на САЩ, могат по-лесно да се прочетат в библиотеката на Конгреса, отколкото в архивите в Русия.
През септември 1994 г. с разпореждане на президента се създава Комисия по разсекретяване на документите на КПСС – структурно подразделение на “Държавната техническа комисия при президента на РФ”, която има и функцията да защитава държавната тайна”. През юни 2001 г. с указ на президента комисията е разпусната, а на нейно място е създадена Междуведомствена комисия по защита на държавната тайна, която поема функциите по разсекретяването.
Според директора на Специалния архив (Особый архив) Анатолий Прокопенко през средата на 90-те години вече е възродена “добрата” съветска традиция отделни документални фондове от едни архиви тайно да се прехвърлят в други, за да се объркат руските и чуждестранните изследователи. Окончателната победа на ведомствата е в споразумението между Държавната архивна служба и ФСБ от август 1995 г., в което не са посочени никакви срокове на давност въпреки наличието на Закона за държавната тайна. Въвежда се и нов термин – “за целесъобразност на разсекретяването”. Налага се теорията за “балансираното разсекретяване”, според която е недопустимо разсекретяването на големи комплекси от документи в един архив да изпреварва аналогичната работа в друго ведомство, където се съхраняват подобни по състав и съдържание документи от същия период.
Със Закона за държавната тайна не се съобразява и друго важно ведомство – Министерството на отбраната, което налага свои правила за работа в своя архив (ЦАМО). Правилникът за работа в читателската зала на ЦАМО и заповед на министъра на отбраната № 270 “За утвърждаване на наставления по архивното дело във Въоръжените сили на РФ” от 4 юли 1996 г. включват нови категории към приетите от закона за секретни. Забранена е за изследователите следната документация: служебно-длъжностни характеристики; служебни атестации; картони с наложените наказания, също и сведения за наказанията; преписка по назначаване на длъжност, присвояване на воински звания, награждаване; нереализирани наградни листи; политически доноси; разузнавателни сводки на армията и Щаба на ВВС на Червената армия; протоколи от разпита на военнопленници; документи на военната прокуратура; картони на осъдените от военния трибунал; съветски листовки на немски език; трофейни германски каталози за съветските военнопленници; трофейна документация на Вермахта, а също имената на убитите в боя или пленени войници и командири на противника. Заповед № 270 злоупотребява и с неопределените формулировки – говори за “компрометиращи” сведения, “засягащи охраняваните от закона интереси, честта и достойнството на лицето”, а Правилата дори забраняват на изследователите да общуват помежду си. Нито Правилата (както от 1991, така и от 2004 г.), нито заповед № 270 не са съгласувани с Федералната архивна служба и не са регистрирани в Министерството на правосъдието. Дори и ръководителят на Федералната архивна служба Владимир Козлов не може да принуди военното ведомство да спазва законите. Ситуацията в ЦАМО през 2004 г. напомня много на архивната цензура от 50-те години, когато даването на документи в читателската зала е възможно с позволение на началника на архива, а направените от изследователите преписи от архивните документи и техните копия им се дават едва след като бъдат прегледани.
В съветския период цензурата се контролира от т. нар. Списъци на Главлита. Там ясно се казва, кои теми не подлежат на публикация в открития печат. Сведенията за бойния и числения състав на въоръжените сили през годините на войната, за загубите в личния състав и бойната техника не само за военния период, но дори при отделни операции, числеността на военнопленниците и сведенията за съдбата им и много други. Преломът е през 1987 г., когато се признава, че редица засекретени сведения поради давност са изгубили актуалност. Оттогава започва отпечатването на поредица от документални публикации за работата на съветските спецслужби по време на войната. За историците стават достъпни архивни материали за плановете на СССР в навечерието на войната, за причините за поражението на съветските войски в началния ù период, за военнопленниците, за германската система на организация на властта на окупираните територии... ”През октомври 2004 г. министърът на отбраната на РФ издава заповед “За разсекретяването на архивните документи, съдържащи сведения за военнослужещите, загинали и безследно изчезнали без вест в периода на Великата отечествена война 1941-45 г.” Заповедта излиза като изпълнение на поръчение на президента на РФ от 23 април 2003 г. № Пр-698. От президентското поръчение до заповедта на министъра минава година и половина. Още един проблем при разсекретяването е неотменимото правило: да разсекретява сведения може само онзи орган или организация, които са ги засекретили. Ако тези организации вече не съществуват, разсекретяването се превръща в прерогатива на специалната Междуведомствена комисия за защита на държавната тайна – МВК.
На подчинение на Федералната агенция са шестнайсет държавни архива, но нито един от тях няма право по собствена инициатива да снеме грифа от чужди материали, поверени му на съхранение. Това може да се направи само по установения ред – като се получат пълномощия от органите и организациите, които сами имат пълномощия да отнасят сведения към държавната тайна.
Интересът към съдбата на архивите от страна на руската общественост е особено голям. Провеждат се дискусии относно данните за жертвите на войната, от която няма незасегнато съветско семейство. Официалните данни на няколко пъти се променят, цифрите на изследователите са различни. Не се знае колко точно са загиналите от заградителните отряди. По поръчение на президента на РФ в отговор на обществения интерес и във връзка с годишнината ще бъдат разсекретени още документи от периода на войната. Бюрокрацията обаче пречи както за унищожаването, така и за разсекретяването на архивите! Освен с тълкуването на Закона за държавната тайна  историците имат проблеми и с тайната на личния живот, за която има общо определение в Закона за архивите – не подлежат на разглашение сведения за здравето, личния живот на гражданина и неговото имуществото, достъпът до които е ограничен за 75 години. Проблемът е какво да се прави с партийните архиви, голяма част от които са партийни досиета и дела. Друг проблем идва и от информацията, съдържаща се в КПК (Комисия за партиен контрол), занимаваща се с дела от чисто интимен характер. Ако изследователят се интересува от работата на комисията като цяло – документите са достъпни, ако се интересува от конкретна личност, тогава се нарушава “личната тайна”.
Ситуацията е парадоксална, още повече че не става дума за живи хора. Липсват ясни критерии за тази информация. Личните архиви винаги са представлявали особен интерес за властите и понякога архивистите плащат с кариерата и свободата си за съвестното изпълнение на своята работа. Липсата на критерии за личната тайна довежда и до опасната тенденция за крайно разширено и “творческо” тълкуване на тайната на личния живот, която се използва като основание за отказ да се предоставят документите.
Излишното засекретяване довежда до “митологизация на документите”.
Наред с процеса на “митологизация” върви и този на “демитологизация” на историческите митове – за агента Сталин например.. Липсват и ясни критерии за понятието “особено ценен документ” (ОЦД). Опити терминологично да се изясни ОЦД се правят през 80-те години. Определението е стандартно – всички документи, “чиято загуба е непоправима” с държавна и научна цел. Различните архиви обаче са на различни становища. В Русия още от ХІХ век е отработен механизмът за подбор на документите за вечно съхранение. Съществува централна експертна комисия плюс комисия в архива на всяко министерство и ведомство. Днес в Русия се съхраняват повече от 200 милиона дела за вечно съхранение. В зависимости от своето финансово, юридическо, историческо значение всеки документ има определен срок за съхранение: от година до безкрайност.
От 1939 до 1959 г. архивната служба е в рамките на НКВД-МВР. През 1959 г. се създава Главното архивно управление при Министерския съвет на СССР. След 1991 г. този орган се нарича и Комитет по делата на архивите, и Централна архивна служба – до март 2004 г. Федералната архивна служба на Русия е преобразувана във Федерална архивна агенция, подведомствена на Министерството на културата и масовите комуникации на РФ. С разпоредба за ръководител на Федералната архивна агенция на правителството от 13 март е назначен В. П. Козлов. Закрити са 24 федерални органа на изпълнителната власт (22 от тях са източници за комплектуване на Държавния архив на РФ), преобразувани са шестнайсет (четиринайсет – източници за комплектуване на ГАРФ), три са преименувани. Правителството възлага на архивната агенция:
а) да оказва държавни услуги в областта на архивното дело;
б) държавно да регистрира на уникалните документи от Архивния фонд на РФ;
в) да осигурява спазването на правилата за съхранение, комплектуване, регистриране и използване на архивните документи.
Ръководителят на Федералната архивна агенция може да има до двама заместници, в структурата на централния апарат са предвидени две управления по основните направления на дейността на агенцията, броят на работниците в централния апарат на агенцията не трябва да превишава 68 единици (без персонала по охраната и обслужването на сградата).






















ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Законите  от 1997 г., от 2000 г., и от 2006 г. нямат лустрационен характер. Това е важно, предвид възможността да се заемат отговорни постове в държавата. В една част от страните законите имат лустрационен характер и се приемат в един по-ранен период. Проблемите с разсекретяването на документите и свободния достъп до тях,  стои на дневен ред и в останалите страни от така наречения Източен блок. Въпреки напредъка в много от държавите, проблема за разкриване на „досиетата” остава болезнено труден за пълното му решаване. Характерно явление за почти всички държави е масовото унищожаване или укриването  на огромно количество документи, което затруднява процеса на лустрация. Хора с принадлежност към ДС има във всички сфери на обществения живот. Това е напълно естествено, предвид дейността на тези хора в периода на тоталитаризма. Уменията, знанията и информацията с която разполагат им дава възможност бързо да се ориентират в динамичната обстановка на прехода. Основна тенденция  е ограничаването или изключването на тези хора от участие в публичния живот и управлението на страната.
Европейската практика за оповестяване на лицата с принадлежност към ДС е различна. Ако сравним България с други бивши източноевропейски страни, като Полша, Унгария, Чехия, Литва, Естония, Румъния и Албания - публикуване на досиетата в Интернет е станало само в Полша. Добре е да се знае, че практиката за начините на разкриване на  „досиетата” в тези страни е различна и правото на достъп също.
Изключително затруднение създава и огромния брои документи, като материален носител на информация. Документите на ЩАЗИ се изчисляват на 180 км. дължина на архивните единиц. Обема на архивните документи  в България също е значителен.
Пример за добре работеща система за разкриване на документите на службите за сигурност е Полша. Системата там създава добри предпоставки тази деликатна тема за обществото да бъде приета без сътресения. Системата е ясна и точна, идеята за лица, представили декларации с невярно съдържание, да не  могат да изпълняват професията си 10 години, а онези, които признаят, че са сътрудничили на тайните служби да не  бъдат санкционирани. Изготвя се  лустрационна декларация дали са сътрудничили или не на комунистическите служби за сигурност. Тези ясни правила дават положителен резултат. България няма как да избегне първоначалните, характерни за всички държави, негативни процеси, свързани с тези документи. Единствено Германия проявява гражданска инициатива и предусещайки опита за  заличаване на документите, Граждански комитет поема контрол и успява да съхрани голяма част от материалите на ЩАЗИ . В България това не се случи, унищожени са около 40% от оперативните архивни дела, които биха развълнували обществото. В страните където няма унищожени документи, те незабавно минават под разпореждането на новосформирана институция, която регламентира работата с тях, като се изчаква създаването на закон за работа с тези документи. Това е характерно за почти всички държава. Погледнато реално българското общество е най-често раздираното от скандали свързани с  агентурното минало на някой от нейните управляващи. Тази неспирна обществена конфронтация и противопоставяния, водят донапрежение в обществото. В някой страни имената на кадровите разузнавачи все още се пазят в тайна,
В повечето страни достъпа до документите е законово обоснован. В Германия всеки гражданин може да се запознае с личното си досие, в Унгария не се разсекретяват документите на бившите тайни служби, но е осигурено правото на достъп на частни лица до личното им досие, но със заличени имена на агентите. В Полша първоначално полското законодателство дава право на достъп до архива на института само на историци, журналисти и на тези, които искат да докажат, че са пострадали от комунистическите власти. По-късно, конституционният съд на Полша приема решение, според което абсолютно всички поляци имат свободен достъп до досиетата на тайните служби от времето на комунизма. В мотивите на съда се посочва, че неограниченият достъп до досиетата ще прекрати практиката на политически манипулации с тях. Това явление е характерно и за други страни. Първоначалното разкриването на  документите на службите за сигурност за гражданите на съответната страна е плахо и условно, но чрез законово изкована рамка,  се либерализира и отваря без ограничения. Унгария, също като България не можа категорично да реши въпроса с миналото си. Сходни са опасенията, че политическия елит е тясно и неразривно свързан с бившите служби. Един добър пример за адекватно решаване на проблема, освен Полша е и Чехия.
През 1996 г. в Чехия е приет закон, който разрешава достъп до секретните досиета на чешката държавна сигурност на изследователите от Службата за разследване на престъпленията на комунизма и на хората, фигуриращи в досиетата - дисиденти и агенти. През 2001 г. влиза в сила нов закон, който либерализира достъпа до секретните досиета на бившите комунистически тайни служби. Всички пълнолетни граждани на Чешката република  получават достъп до досиетата на Държавна сигурност, включително военното контраразузнаване и до архивите на Чехословашката компартия за периода от 1948 до 1989 година.
Като заключение трябва да отбележим, че  смисъла на този така болезнено обществен дебат, „за” или „против” разкриването на документите на ДС, това е  „ДЪЛБОКИЯ МОРАЛЕН ОБЩЕСТВЕН КАТАРЗИС”. Тези документи са не само с историческа ценност, но те  продължават  да са актуални и днес. Този спор трябваше да приключи много отдавна, както и демократичният  „преход”. 
Интереса към тези документи е породен от особеността на съдържанието. В тях има освен информация касаеща проблеми с държавната сигурност, а  и такава информация разкриваща интимни тайни от живота на лицата, които са попадали в обсега на службите. Тези документи могат да доведат до моралното „убийство” на много хора и до промяна на много лични съдби. Свързаните лица с ДС, имат ясна представа за последствията от пълното разкриване на документите на ДС свързани със специфичността на съдържанието им. Укриването на много от документите и тяхното периодично незаконно разпространение носят обществено напрежение, създават манипулируеми и зависими обществени личности. Още по-важното е, че те отразяват репресивната същност на ДС и  разкриват чий интереси е защитавала. Предвид нуждата от морално пречистване на обществото и на неговия елит, пълното разкриване на архивите е неизбежен и необходим процес. И въпреки многократните опити да бъде спрян или поне забавен, процеса върви към своя естествен завършек със започването  на работата на Комисията- „Евтим Костадинов”
В България има и друг голям проблем. Създават се не лоши закони,  които не се изпълняват на практика.
Характерен пример за това е, че МС на РБ не осигури помещения за работата на Комисията и за организиране на Централизиран архив на ДС в определените от закона срокове,а тогавашният  министър на вътрешните работи безпардонно наруши Закона за ЗКИ, като унищожи документите от оперативната разработка „Гном”, които имаха срок на съхранение 30 години.
Забелязва се една тенденция на затихване на интереса към проблема с досиетатата от страна на обществото. Въпреки активизирането на процесите по работата с документите на бившите служби за сигурност, обществата, както в България така и в останалите страни със сходни проблеми все по-рядко се интересуват от тях. Въпреки това периодично избухват скандали за „нечистото” минало на някои лица, свързани с публичния живот и управлението на страната. Има мнения, че това затихване е още една победа за бившите така наречени „ченгета”. Вече осемнадесет години не стихва противопоставянето в обществото. Различни организации, сдружения, партии, политици, общественици и редови граждани, продължават да се интересуват и да търсят своята истина за миналото. Те имат своето право да знаят тази истина, защото ако не познават истината за миналото си не могат да изграждат бъдещето си.  Дали истината за „доносниците”, агентите и изобщо за ДС  може да се абсолютизира? Законово всичко е ясно и конкретно, но не можем да пренебрегнем субективността на чувствата и настроенията. Дали можем да кажем, че гражданското общество в България е достигнало висотата да не осъжда, а да преценява обективно? Самият спор за „досиетата”, разкрива дълбоката морална криза в България. Може би Държавна сигурност е била крайно репресивна и жестока? Може би там са работили хора без съвест?. Може би те заслужават да бъдат „разпънати”, заедно със всички техни сътрудници?. Може би ДС е виновна за всички злини в държавата?. Отговри, всичките тези въпроси ще получат след задълбоченото и непредобедено прочитане на  документите, съдържащи се в архивните документи на ДС.
Продължаващият вече 18 години в България спор по този въпрос, освен, че е абсурден и фатално забавен във времето, е и безспорно доказателство, че така наречената страница на миналото не може да бъде затворена насила. Тъкмо обратното - неразкритите официално, но публично подозирани „тайни”, заживяват свой безконтролен спрямо настоящето и бъдещето живот.
По закон Комисията няма за задача да осъжда или да дава квалификации кои щатни или нещатни служители и сътрудници на ДС са „добри” или „лоши”, а само да информира обществото за кой, каква информация има в документите.
Липсата на лустрационни текстове в Закона довежда до там, че след обявяването на имената на лицата с принадлежност към ДС от Комисията на практика нищо не се случва .Това положение, „демотивира членовете на Комисията” , както се изразява нейният председател.
Самият факт, че в България, за периода 1997-2006г., са приемани и деиствали 3 /три/ Закона за достъпа до документите на ДС и разузнавателните управления на МНО, показва колко политизиран и мъчителен е бил този процес. В българското общество и до ден днешен липсва Консенсус по въпроса за ролята и мястото на ДС в обществено-политическия живот през периода 1944-1989г.













ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. СИЕЛА Норми. Правните норми на българското законодателство. 
2. Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност Обнародван, ДВ, бр. 63 от 7 август 1997 г., изм., бр. 89 от 1997 г. и бр. 69 от '99 г. 
3. Решение № 10 на Конституционния съд от 1997 г.;  бр. 69 от 1999 г. на ДВ)
4. Закон за изменение и допълнение на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб. (Загл., изм., ДВ, бр. 24 от 13.03.2001 г. )
5. Закон за защита на класифицираната информация. Обн., ДВ, бр. 45 от 30.04.2002 г.
6. Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Обн., ДВ, бр. 102 от 19.12.2006 г., изм., бр. 41 от 22.05.2007 г., бр. 57 от 13.07.2007 г.
7. Български тълковен речник
8. reforma.dnevnik.bg
9. www.lex.bg
10. http://www.epochtimes-bg.com
11. http://www.mediapool.bg/
12. http://news.netinfo.bg
13. http://dem-pr.hit.bg
14. http://www.geocities.com/
15. http://www.capital.bg
16. http://infocenter.bnt.bg
17. bg.wikipedia.org/
18. www.actualno.com
19. www.xnetbg.com
20. www.obshtestvo.net
21. express.bg
22. standartnews.com
23. www.bbc.co.uk
24. http://www.ipn.gov.pl/
25. http://www.usd.cas.cz/
26. http://www.mvcr.cz/policie/udv/
27. http://www.mvcr.cz/seznamy/
28. http://www.cnsas.ro/main.html
29. http://www.infotel.bg/juen/navi/menu-klasifinf-akt.htm
30. www.focus-news.net
31. www.novaevropa.net
32. www.segabg.com
33. www.ntv.bg
34. http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=13191&edition_id=189&format=html
35. www.trud.bg
36. www.monitor.bg                 
37. http://www.comdos.bg/
38. Докладна Записка рег. № -IV – 68 от  24.01.1990 г.
39. РЕШЕНИЕ относно сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на органите на Държавна сигурност, както и агентурната информация на тези органи.
40. УКАЗ № 40 /обн. В ДВ; бр. 13.03.2001 г.
41. Държавна сигурност – Указ № 1670 (Обн., ДВ, бр. от 20 август 1974 г.)
42. http://e-vestnik.bg/788
43. http://www1.parliament.bg/kns/komissia%20dossieta/Rechenre- 

Сравнителен анализ на подходите за разкриване на документите на службите за сигурност от страните в Източна Европа

1.2.2. Служебен архив на ДС и справочен апарат към него- Описи, именни и тематични каталози.
Служебният архив е организиран изцяло на децентрализиран принцип по отделна Инструкция . В същия се съхраняват служебни документи от организационно-управленски характер като заповеди, доклади, информации, анализи, справки, планове и др., създадени от дейността на различните структури на ДС през една календарна година.
Служебния архив също така е организиран на децентрализиран принцип основна организационна единица също е архивния фонд. В дирекция „Информация и архив”-МВР се съхраняват приетите документи от структурите на ДС, без тези на Софийско градско и Софийско окражни управления, работили на територията на София, а в Окръжните управления (ОДП)се съхраняват документите създадени от дейността на териториалните звена на ДС.
Характерно за Служебния архив е това, че всяка структурна част  /поделение/ на ДС е отделен фондообразувател.
Документите от Служебния архив съдържат изключително богата информация за различните области от държавния, стопанския, културен  и обществен живот за периода 1944 г. – 1990 г. Служебния архив разполага с добре организиран справочен апарат като инвентарни описи , временни описи, именни и тематични каталози.

1.2.3. Партиен архив на ДС
В партийния архив се съхраняват документи, създадени от дейността на партийните комитети и първичните партийни организации /ППО/. Организиран е на децентрализиран принцип.

1.2.4. Полицейски архив и справочен апарат към него за периода
1923 г. – 1944 г.
В този архив се съхраняват документи, отразяващи дейността на ДС, Полицията, Военнополевите съдилища, политическите партии БКП, БЗНС и др. ВМРО „Бранник”, „Отец Паисий”, „Ратник”, СБНЛ и др.

• Началото на практическата чистка дава Колегиума на МВР, проведен на 20.01.1990 г., като се  разглежда въпроса: „За ускоряване решаването на проблемите с архивите на МВР”. На същия колегиум се взема решение: „Работата по места да се извършва с ускорени темпове при строга конспирация. Усложнената политическа  и оперативна обстановка налага някои изменения на дейността по линия на Оперативния отчет и архив. Групата на д-р Савов конкретно да предложи как да се процедира”.
Същата тази работна група изготвя, а ръководството на МВР приема Докладна Записка рег. № -IV – 68 от  24.01.1990 г., където подробно е разписано какво и как да се извърши по линия на действащия Оперативен отчет и архивните оперативни дела, служебния и партиен архив на ДС.
С изпълнението на Докладната Записка, която изиграва ролята на Заповед, се поставя началото на разсипването на архива на ДС, а именно:
През 1994 г. Служба „Информация и архив” извършва ревизия на Оперативния архив на ДС:
• Резултатите от ревизията са показателни за това какво се е случило с архива на ДС.
В каря на 1989 г. в Оперативния архив на ДС е имало в наличност 77 353 лични дела на агенти, от тях 49 073 в РДВР и 28 280 в Служба „Информация и архив”, 94 554 Оперативни разработки на обекти на ДС, 46 172 броя работни дела на агенти и 9 921 броя на съдържатели на явочни квартири.
В резултат на работата по изпълнението на Докладната Записа са унищожение 32 113 лични дела на агенти, 28 518 Оперативни разработки, 34 591 работни дела на агенти и 9 029 броя дела на съдържатели на явочни квартири.
Ревизията показа, че липсват 271 броя лични дела на агенти и 250 броя Оперативни разработки на обекти на ДС. Именно от тези липсващи архивни дела, беше поставено началото на компроматната война след 1990 г. и „черния пазар” на „досиета”. Само свободния достъп до архивните документи на ДС ще ликвидират тези уродливи явления.











1.3. Нормативна база за разсекретяване, оповестяване на лица били щатни и нещатни сътрудници на ДС и осигуряване на свободен достъп до документите на ДС, комисии.

1.3.1. ЗАКОНИ И КОМИСИИ
1.3.2. Държавна сигурност – Указ № 1670 (Обн., ДВ, бр. от 20 август 1974 г.)
С Указ № 1670 през 1974г. се създава структурата на държавна сигурност включена в системата на МВР, като основна дейност е записано, че ДС има за цел да „........обезпечава сигурността на Народна република България и да защищава социалистическия и обществен строй от престъпни посегателства”. Този указ основополага най–общо задълженията, правата и целите на тази изключително важна структура. Приложението/изпълнението/ на Указа се възлага на министъра на вътрешните работи.
Структурата на ДС
• Първо главно управление -с външно разузнаване. 
• Второ главно управление-контраразузнаване.
• Трето управление-военното контраразузнаване
• Четвърто управление -техническо
• Пето управление — УБО
• Шесто управление-идеологическо
• Седмо управление-Информационно-аналитично.
ü Самастоятелни отдели на ДС
• Първи отдел-следствен.
• Втори отдел-вътрешен отдел и проследяване.
• Трети отдел-оперативен отчет, архиви и картотеки.
• Четвърти отдел-Шифър радиоконтраразузнаване.
• Пети отдел-Бойна и моилизационна готовност.
1.3.3. Създаване, състав и дейност на Комисията „Тамбуев”

На 23.08.1990 г. Седмото ВНС създава Анкетна комисия за досиетата на депутатите с председател Георги Тамбуев, зам.-председател Румен Данов и секретар Александър Стамболийски, а през декември същата година се приема и Правилник за работата на комисията. На 02.12.1990 г. лидерът на КТ “Подкрепа”, д-р Константин Тренчев обявява, че д-р Петър Берон, председател на Националния координационен съвет на СДС е доносник на ДС с псевдоним агент „Бончо”. Изявлението се предшества от дописка във в. Дума от 22.11.1990 г. за агент Бончо. На 4 декември 1990 г. по искане на Петко Симеонов НКС гласува оставката на Берон от председателския пост в СДС. На 22.04.1991 г. в.”Факс”, бр. 24, публикува “Списък на доносниците във ВНС” (1990-1991). Списъкът се разделя на рубрики:
"Депутати във ВНС, подписали декларации за сътрудничество с Шесто управление на Държавна сигурност или предшестващите го структури" - с 22 имена;
Народни представители във ВНС, поели определени ангажименти и били в по-тясно сътрудничество с Шесто управление" - с 8 имена;
"Щатни служители на Шесто управление,  депутати във ВНС" - 3 имена.
Работата на комисията “Тамбуев” е сериозно възпрепятствана от тогавашното ръководство на МВР. Преди парламентарната комисия за досиетата в Седмото Велико народно събрание да оповести доклада си пред депутатите, във в. "Факс" е публикуван списък с агентите на ДС в парламента. В него се оказват само репресирани от комунистическия режим, главно земеделци, принуждавани да подпишат документ за сътрудничество с ДС, докато са били на лагер или в затвор. ВНС не приема доклада на комисията.
Във връзка с тази публикация парламентът приема решение, в което се казва:
“Публикациите и всякаква друга форма на списъци с разгласяване на имена и друга информация за предполагаеми сътрудници на Държавна сигурност и на други специални служби са противозаконни. Великото народно събрание счита, че информацията, съдържаща се в направените вече публикации, е непълна и недоказана....... Позоваването или ползването по какъвто и да е начин на такива материали е недопустимо и наказуемо съгласно закона”. През 1992 г. в 36-то НС законопроекти за разсекретяване на досиетата внасят Едвин Сугарев, Георги Марков и др., но до дебати не се стига. На 12.03.1992 г. в. “Репортер 7” публикува “оня списък” с агентите на ДС в дипломатическите мисии.
• На 13.12.1992 г. Филип Димитров, който по това време е премиер в оставка, издава заповед № 215, в която се казва: ”На лица - депутати, министри, началници или техни заместници, на държавни институции, за които в масмедиите са разпространени твърдения, че са сътрудничили на службите на бившата ДС, при поискване, след надлежна проверка и установяване на неверността на твърдението да се издава удостоверение, че не са били такива.”
*Решение на НС: Сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на Органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи, отнасящи се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г., не се считат съставляващи държавна тайна по смисъла на точки 19 и 20 от Списъка на фактите, сведенията и предметите, които съставляват държавна тайна на РБ /обн. ДВ, бр. 86 от 21.10.1994 г./. Това решение на НС до ден днешен съществува в правния мир, но никой никога не се е съобразявал с него.Народното събрание на основание
* чл. 86, ал. 1 от Конституцията на Република България. РЕШИ: Сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на органите на Държавна сигурност, както и агентурната информация на тези органи, отнасящи се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г., не се считат съставляващи държавна тайна по смисъла на точки 19 и 20 от Списъка на фактите, сведенията и предметите, които съставляват държавна тайна на Република България (обн., ДВ, бр. 31 от 1990 г.; изм., бр. 90 и 99 от 1992 г.)

1.3.4.ПЪРВИ ЗАКОН”Закон за достъп до документите на бившата ДС РУ на ГЩ от 30.07.1997 г.”
• Комисията „Бонев” 1997-2001 г. – дейност на комисията „Бонев”

През 1997 г. се приема Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и *РУМНО. С този закон се слага началото на първото официално разсекретяване на досиетата на висшите магистрати, политици и администратори. Законът се приема на 30.06.1997 г. след 8-часови дебати с мнозинство от 147 гласа. Изпълнението на закона се възлага на Министерски съвет. Законът предвижда да се извършва проверка за принадлежност към бившата ДС на определени категории лица като щатни, нещатни служители и сътрудници на ДС. Впоследствие след решение на Конституционния съд от 22.09.1997 г. Категорията  “картотекирани”(лица за които липсват безспорни доказателства) отпадат от обсега на закона, тъй като според съда като сътрудник на бившата ДС следва да се определя само лице, за което са налице безспорни доказателства за съзнателно доставяна информация. Проверката за принадлежност се извършва по отношение на 32 категории лица от всички ръководни длъжности в законодателната, изпълнителната и съдебната власт, както и редовите членове на Върховния касационен съд, Върховния административен съд, Сметната палата, Комисията за защита на конкуренцията и др. За целта се създава комисия с председател Богомил Бонев, министър на вътрешните работи, и членове директорите на НСС, НРС, военното контраразузнаване, разузнавателното управление на ГЩ, НСО и служба “Архив” в МВР, която да проверява кой от висшите управленски кадри има досие в бившата ДС. Характерното за тази Комися е, че в нея няма представители на Гражданското общество.
* РУМНО- Разузнавателно управление на Министерството на народната отбрана.
В изпълнение на Закона, Всеки тражданин на Р.България може да поиска с писмена молба до председателя на комисията справка дали за него е събирана информация от ДС. Тези, за които има обособени самостоятелни преписки и дела, могат да видят досиетата си. МВР трябва писмено да уведоми молителите за времето и мястото за запознаване с документите.
На 22.10.1997 г. на открито заседание на парламента министър Богомил Бонев огласява имената на 23 лица, за които има безспорни доказателства за принадлежност към ДС.  От 1 септември 1997 г. читалнята на МВР отваря врати за всички желаещи да видят досиетата си. По данни на служба “Архив” - МВР за периода 1997 г. – 2001 г., са проверени за принадлежност към ДС 1504 лица, кандидати да заемат съответна ръководна длъжност, 24 000 молби на граждани, 40 000 кандидати за кметове и общински съветници.
• По времето на съществуването на комисията „Бонев”, са  сътворени и разпространени  няколко мита:
Първи мит: Комисията подборно и по целесъобразност обявява само определени имена. Пример е твърдението, че Комисията  не е обявила имената на всички лица, за които има данни, че са били сътрудници на ДС.
Известно е  решението на Конституционния съд да не се обявят имената на лицата, за които липсват безспорни доказателства за принадлежност или за т. нар. категория лица – “Картотекирани”, а този процент е многократно по-голям от лицата  с безспорни доказателства.
Втори мит: Правителството, в частност Полицията не решават  проблема с разсекретяването на документите и осигуряването на свободен достъп до архивите на ДС.
По време на дейността на Комисията “Бонев”, бе осигурен свободен достъп на граждани, различни категории специалисти до документите на ДС. Всеки кандидат за “власт” е проверяван от Комисията и резултатите от проверката са изпращани на институцията в която кандидатства съответното лице.  Създадва се АИС *“ЗДДБДС” и избори, с данни от проверяваните лица. Гражданите, за които има информация, че са обекти на ДС по определен специален правилник и ред са канени в Читалня на МВР да се запознаят с наличните документи. Също така редица историци, журналисти, кинодеци и др. имат свободен достъп до необходимите им документи.
• Въпреки тези инсиноации, погледнато реално с приемането на Закона Закон за достъп до документите на бившата ДС РУ на ГЩ от 30.07.1997 г се слага добро начало за решаването на острия проблем сразсекретяването и свободния достъп до архивите на ДС.

1.3.5. ВТОРИ ЗАКОН:Закон за изменение и допълнение на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб.(Загл., изм., ДВ, бр. 24 от 13.03.2001 г. )
• 2001-2002 г. – дейност на комисията „Андреев”
През 2001 г. парламентът приема законодателни промени, които значително разширяват обсега на действие на Закона за досиетата. Създава  се постоянно действаща парламентарна комисия, която периодично публикува официални списъци на агентите на ДС. Разсекретената информация е общодостъпна в Интернет.
На 28.02.2001 г. 38-то Народно събрание приема Закона за изменение и допълнение на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и на бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб. Законът урежда достъпа и разкриването на информация, съхранявана в документите на бившата ДС и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб (РУ на ГЩ), както и документите на бившия разузнавателен отдел на Гранични войски, включително техните
* ЗДДБДС- Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност.
предшественици и правоприемници в периода от 09.09.1944 г. до 25.02.1991 г. Проверката за принадлежност се извършва по отношение на лица, които след 10 ноември  заемат публична длъжност или са извършват публична дейност. Тази формулировка значително разширява кръга от лица, които попадат в обсега на закона. Публични длъжности и дейности, за които се изисква отваряне на досиетата.
Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб се създава на основание на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб, приет през март 2001. Комисията е мандатна и постоянно действаща. Има седем членове - петима, избрани от Народното събрание, двама - от Министерския съвет. Членовете, избрани от Народното събрание, са предлагат от петте парламентарно представени партии. Комисията започва работа на 6 април 2001 г., в самия край на управлението на СДС. Основната й дейност и задължения са в три направления:
1. Проверка и разкриване на сътрудниците на комунистическите тайни служби, които от падането на тоталитарния режим насам са заемали или заемат определени публични длъжности или са извършвали или извършват определена публична дейност.
2. Издирване, събиране, анализиране, оценка и разкриване на документи на комунистическите тайни служби.
3. Осигуряване достъп на засегнатите от комунистическите тайни служби лица до цялата налична информация за тях, събирана от тези служби.
Дейността по този закон се осъществява от две комисии:
- седемчленна постоянно действаща Комисия за установяване на принадлежност към бившата ДС и бившето РУ на ГЩ. Тази комисия има за задача да издирва, събира, анализира и оценява документи, които съдържат информация за дейността на бившата ДС и бившето РУГЩ. Тя трябва да изготвя, публикува и поддържа постоянен доклад за извършената от нея дейност в Интернет, както и да осигурява достъп на засегнатите лица до документите. Председател на Комисията е Методи Андреев (СДС), зам.-председатели са Евгений Димитров (Евролевица), Красимир Вълев (Народен съюз), членове: Христо Марински, за когото през 2007 г. излиза информация, че е в резервния щат на КДС. Методи Андреев заявява, че той е бил включен, защото МВР е изнесло невярна информация за несвързаност с тайните служби, Мохамед Реджеп, Веселин Ангелов и Владимир Велков. Комисията е известна на българската общественост като “Комисията Андреев”. Втора независима комисия, също мандатна, но не постоянно действаща, проверява данните за причастност към Държавна сигурност и одобрява огласяването на имената на сътрудниците. Тя се състои от председател, предложен от президента, двама съдии и двама прокурори.
Комисията няма директен достъп до архивите на бившата Държавна сигурност. Тя подава запитвания до МВР и спецслужбите, които се разпореждат с тези архиви, и получава или не получава отговор от тях - в закона няма задължителен срок за отговор.
- петчленна непостоянно действаща Комисия за разкриване на принадлежност, която има за задача да разкрива имената на българските граждани, за които комисията “Андреев”  установява по безспорен начин, че са щатни или нещатни сътрудници на ДС или РУГЩ, както и облагодетелстваните лица от тези структури. Председател е Георги Ананиев, секретар на президента Петър Стоянов по въпросите на националната отбрана, членовете се определят от председателя на ВКС и от главния прокурор. В няколко поредни доклада Комисията “Андреев” огласява имената на политици, общественици, интелектуалци с агентурно минало.

Доклади:
o На 21.05.2001 г. Комисията по досиетата обявява в своя първи доклад 52 имена на народни представители в парламентите от 1990 г. до 2001 г., за които се установява по безспорен начин принадлежност към службите на бившата ДС. Проверени са 1225 депутати. Сътрудници са  129. От тях има 51 картотекирани лица, за които липсват лични и работни дела. За други 21 „спорни лица” има документи, но те не са достатъчни доказателства. За 5-има са получени мотивирани доклади от спецслужбите с искане да не се разсекретяват. По тези причини имената на 76 бивши депутати не са обявени. Повечето от огласените имена присъстват и в списъка на бившия вътрешен министър Богомил Бонев.
o На 01.06.2001 г. Комисията по досиетата обявява резултатите от проверката си на 5679 кандидат-депутати от 54 партии, регистрирани за участие в парламентарните избори на 17 юни 2001 г. В доклада са огласени 170 имена на сътрудници на бившата ДС и на РУ на ГЩ. Доньо Донев от НДСВ, Божидар Димитров и Кръстьо Петков от Коалиция за България, са изненадите в списъка на кандидат-депутатите с агентурно минало. Коалиция Национално движение “Симеон Втори” излиза с декларация, че ще отстрани от листите си кандидатите, включени в списъка на комисията.
Божидар Димитров и Кръстьо Петков остават в листите на “Коалиция за България”. Пред журналисти Димитров по този повод заявява: "Не съм бил доносник, а сътрудник на разузнаването и не считам за позорящ факта, че съм работил за обогатяването на българската история. Тази работа вършех и след като прекратих дейността си на разузнавач - като историк издирвах и заснемах документи от нашата история, напуснали страната ни"  На 11.06.2001 г. Комисията “Андреев” огласява още 34 имена на кандидат-депутати за 39-то НС, за които има безспорни доказателства за сътрудничество с бившата ДС.  На 26.06.2001 г. Комисията “Андреев” представя поредния доклад, който съдържа имената на сътрудниците на бившата ДС и РУ на ГЩ в последните 7 редовни и 2 служебни правителства от 1990 до 2001 г.
o На 22.10.2001 г. Комисията публикува доклад за проверката на регистрираните в ЦИК кандидати за президент и вицепрезидент на Република България за изборите, насрочени за 11 ноември 2001 г. В доклада се казва, че няма доказателства, които по безспорен начин да доказват принадлежност към бившата ДС и РУ на ГЩ на регистрираните кандидати.
На 11.01.2002 г. Комисията “Андреев” представя имената на „доносниците” от IX НС, което бе последното преди 1989 г.
o На 11.02.2002 г. Комисията “Андреев” представя доклад, в който съобщава, че Веселин Стойков, член на СЕМ / Съвет за електронни медии/ е  нещатен сътрудник на ДС. Още същия ден СЕМ го освобождава от поста.
o На 20.03.2002 г. в поредния си доклад Комисията представя разсекретеното досие на журналистката Божана Димитрова, което съдържа 63 страници, от които се вижда, че тя е  доброволен нещатен сътрудник в първи отдел /за работа с интелигенцията/ на бившата Държавна сигурност от 1975 до 1978 год. Тя е  изключена като сътрудник през 1978 г. Псевдонимът й е бил "Цветанова". Божана Димитрова е проверявана като новоизбран член на Управителния съвет на БНР по искане на СЕМ.
* На 24.04.2002 г. 39-то Народно събрание приема Закона за защита на класифицираната информация. Той отменя Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно
§ 37. (1) Този закон отменя Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб (обн., ДВ, бр. 63 от 1997 г.; бр. 89 от 1997 г. - Решение № 10 на Конституционния съд от 1997 г.; изм., бр. 69 от 1999 г., бр. 24 от 2001 г.; бр. 52 от 2001 г. - Решение № 14 на Конституционния съд от 2001 г.; изм., бр. 28 от 2002 г.).
(2) Предвидените средства по Закона за държавния бюджет за 2002 г., както и дълготрайните материални активи на прекратилите действието си държавни органи по Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб се предоставят на Държавната комисия по сигурността на информацията.
управление на ГЩ. Парламентът гласува списъка на Чл. категориите информация, подлежаща на класификация като държавна тайна. В този списък е организационната и щатна структура на службите за сигурност и за обществен ред и обобщените данни за личния им състав. Данни, коитомогат да спомогнат за установяване на лица, които сътрудничат или са сътрудничили на службите за сигурност и обществен ред също са секретни. Новият закон на практика засекретява документите на бившата ДС и РУ на ГЩ. Приетият закон закрива Комисията “Андреев” и комисията на Георги Ананиев.
На 29.05.2002 г. 57 депутати от СДС, НДСВ внасят в Конституционния съд искане за бъдат обявени за противоконституционни текстове от закона, касаещи отмяната на Закона за досиетата и закриването на комисиите, оглавявани от Методи Андреев и Георги Ананиев. Те смятат, че по този начин се накърнява прокламираното от Конституцията право на информация на гражданите и прави невъзможно публичното огласяване на лица, които са работили в специалните органи за сигурност на тоталитарната държава. Те заявяват, че е противоконституционно правото на информация да бъде ограничавано със закон, който въвежда допълнителни ограничения, извън посочените в самата конституция.
На 29.09.2002 г. Конституционният съд /КС/ отхвърля искането, с което на практика потвърждава закриването на комисията "Андреев" и засекретяването на досиетата.
o В резултат на дейността си, Комисията проверява българските президенти и вицепрезиденти след 1989, народните представители в шест парламента от 1989 насам, министър-председателите и членовете на кабинети след 1989. Установени са 209 лица с безспорно установена принадлежност към ДС и РУ на ГЩ, 67 лица със спорни според закона доказателства за принадлежност, 206 картотекирани лица. За 16 лица спецслужбите направиха мотивирани доклади, за да не бъдат огласявани имената им.  За много от групите публични лица не са получени отговори или проверката не завършва. Това са бившите конституционни съдии, посланиците, съдиите, прокурорите и следователите, ръководствата на парламентарните партии, ръководствата на различните вероизповедания, ръководствата на БАН, на висшите учебни заведения, на адвокатурата, на спортните организации, кметовете и общинските съветници, членовете на управителни съвети и собственици на радио- и телевизионни станции, редакторите на всички печатни медии, водещите журналисти, кредитните милионери и управителните тела на фалиралите банки.
С приемането на някои съществени изменения при т.нар. Комисия “Андреев”, за членове на която тогава са избрани представители на всички парламентарно представени политически партии, е установява за пръв път граждански контрол на работата с документите на ДС. Всички решения се вземат с обикновено мнозинство от членовете на Комисията, а това означава, че не може да има съмнение за злоупотреба или партийни поръчки. С публикуването на стенограмите от заседанията на двете Комисии, ще се приключи с някои недобросъвестни и тенденциозни спекулации.
Като извод може да се изведе, че в самото си начало при правителството на Симеон, в лицето на вътрешния министър се  показва, че той няма никакво намерение да изпълнява Закона и започва подготовка за отмяната му, но най-вече да закрие Комисията. Характерно за българите и държавните институции е това, че не изпълняват вече приети от НС закони и решения.
Българските държавни институции се страхуват от граждански контрол. От това правило е правят изключение МВР и т.нар. Специални служби по отношение на Комисията “Андреев”. Всички те спекулират с националната сигурност. Крайно време е да спрат спекулациите, че само служителите на МВР, МО и т.нар. Специални служби са загрижени  за държавните тайни,  националната сигурност и т.н.
Правителството на Симеон Сакскобурготски само с един параграф 37 от Закона за защита на класифицираната информация закрива Комисията “Андреев”.
Няма закон, няма комисия, няма проблеми с разсекретяването и свободния достъп до документите на ДС.

1.3.6. „Закон за защита на квалифицираната информация” от 30.04.2002
• Създаване на Държавна комисия по сигурност
на информацията /ДКСИ/

Съставът на ДКСИ е определен на заседание на Министерски съвет на 07.11.2002 г. За председател на комисията е избрана Цвета Маркова.
На 11 ноември 2002 г. правителството на Симеон Сакскобурготски приема решение, съгласно което целият архив на бившата Комисия за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление (т. нар. Комисия Андреев) да се предава на ДКСИ до 15 декември 2002 г. За целта се назначава ликвидационна комисия, председателствана от заместник-министъра на финансите Нахит Зия и членове от МВР, НСС, МФ, МО, МИ и Главно управление на архивите при МС.
На 22.11.2002 г. правителството одобрява правилник за приложение на Закона за класифицираната информация. Правилникът се съгласува със службите за сигурност на НАТО и  получава тяхната оценка, че отговаря на стандартите на Пакта за опазване на класифицираната информация. В правилника се определят условията за обявяване на списъка за категориите информация, подлежаща на класификация като служебна тайна, както и на списъка на длъжностите, за които се изисква достъп до класифицирана информация, която е държавна тайна. В документа се регламентират и начините за маркиране на класифицираната информация и мерките за опазването й.
На 19.12.2002 г. ВАС спира постановлението на Министерския съвет за предаване на архива от комисията „Андреев” на ДКСИ. Мотивите на магистратите са, че при тях  постъпва жалба от Евгений Димитров, член на закритата вече комисия “Андреев”. Според Постановлението на МС нейният архив е трябвало да бъде предаден на ликвидационна комисия в 30-дневен срок, което не е направено. Според ВАС спирането на изпълнението на министерското постановление е "временен защитен механизъм за претендирането в административния процес право, насочен към осуетяване нанасянето на непоправими вреди до разрешаването на спора за законосъобразност". Евгени Димитров обяснява, че със жалбата си не иска да пречи на работата на ДКСИ, а да опази секретността на данните от архива. „Трябва съвестта ни да бъде чиста при предаването на документите и да знаем, че те не са попаднали при хора, които нямат допуск до тях”, казва Димитров пред журналисти.
На 21.01.2003 г. комисия, специално назначена от областния управител на София, предава на представители на ДКСИ имота на улица "Ангел Кънчев" 1, където до този момент се помещава комисията "Андреев" и където се съхранява архивът й. Помещенията с архива остават запечатани.
На 05.02.2006 г. Върховният административен съд отменя, без право на обжалване, текстовете от правителственото постановление, свързани с предаването на документацията на бившата комисия "Андреев" на ДКСИ. Според съда прехвърлянето на архива трябва да бъде уредено със закон, а не с акт на кабинета. Обществените отношения, свързани със сведенията в архива на закритата комисия, са основни и се нуждаят от трайна нормативна уредба и само Народното събрание е компетентно да ги уреди, пише в решението на магистратите.
През октомври 2003 г. председателят на комисията Цвета Маркова участва в Брюксел в заседание на Комитета по сигурността на НАТО, където се поставя абсолютно задължителното изискване на Пакта, ДКСИ да разполага с информация дали дадено лице е сътрудничило на ДС.
На 23.06.2004 г. 39-то Народно събрание, след бурно заседание и двукратно гласуване, отхвърля предложените промени в Закона за защита на класифицираната информация, внесени от Йордан Бакалов, Иво Цанев и Николай Чуканов с 84 гласа "за", 8 "против" и 99 "въздържали се". Отхвърлените промени предвиждат щатни служители или нещатни сътрудници на бившата Държавна сигурност или на бившето РУ на ГЩ да не могат да заемат длъжности, свързани с класифицирана информация, както и архивът на ДС да се прехвърли в Държавния архивен фонд.
На 13.04.2005 г. министърът на вътрешните работи Георги Петканов прави пред журналисти изявление във връзка с достъпа до архивите на МВР. Според него разсекретяването на досиетата е невъзможно, защото в тях има данни, които според действащите сега закони не могат да са достъпни. Разсекретяването на досиетата е планово и става само по конкретни искания. Съгласно Закона за МВР (приет на 9 декември 1997 г.) архивите на министерството се съхраняват както в самото министерство, така и в регионалните дирекции. По негова информация досега над 700 граждани и над 400 журналисти, писатели и изследователи, както и други лица, са имали достъп до архивите на министерството. Най-често те са се интересували от дейността на Георги Марков, Карлос Чакала, дейността на бившата Държавна сигурност. В архива на МВР има 2 000 000 архивни единици. Над 1400 единици вече са били разсекретени, като всеки отделен документ с гриф "секретно" трябва да се преглежда поотделно. Трябва да се проверява и дали срокът на информацията е изтекъл и ако националните интереси не изискват, той да бъде удължен, каза Георги Петканов.


  1.3.7. ТРЕТИ ЗАКОН: „Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия”
  Обн., ДВ, бр. 102 от 19.12.2006 г.

• 2007 г. и след нея  – дейност на комисията „Евтим Костадинов”
Под натиска на опозицията  и някои представители от ЕС и НАТО и неправителствени организации отново на дневен ред излиза въпроса за законодателното уреждане на проблема с архивните документи на ДС.
В комисията за вътрешен ред и сигурност ДПС, ДСБ, ОДС внасят свои проект-закони за решаването на проблема с архива на ДС и разузнавателните служби на МО. На базата на трите законопроекта  се изготвя един, като водещ е законопроекта на ДПС.
Æ Законопроекти на ДСБ,ОДС и ДПС за достъп до архивите на бившата ДС и РУ на Българската армия
Трите законопроекта, внесени в парламента, предлагат различни варианти за разкриване на документите и обявяване на принадлежност към бившите тайни служби.
Ø Законопроект на ДСБ
На 12.05.2006 г. Парламентарната група на ДСБ внася в деловодството на парламента законопроект за достъп и използване на документите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Законопроектът предвижда достъп до архивите на ДС и на разузнавателните служби на Българската народна армия на всички български граждани и на гражданите на страните-членки на НАТО и на ЕС. Гражданите и медиите да имат пълен достъп до информацията, свързана с миналото и зависимостта от тайните служби на всички лица, които кандидатстват или заемат важни държавни, обществени, политически постове и позиции. Предлага се създаване на комисия, избрана от парламента, която ще има пълен достъп до информацията. Проектът предвижда ограничение на публичността на информацията свързана с националната сигурност, но при спор решението да се взема от съда в закрито заседание.

Ø Законопроект на ОДС
На 29.06.2006 г. ОДС внася законопроект за разкриване на документите и обявяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб. Автор на законопроекта е Йордан Бакалов. Законопроектът предвижда създаване на 7-членна комисия, която да събира, анализира, оценява и разсекретява документи, съдържащи информация за дейността на Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб. Комисията ще проверява личностите, заемали или заемащи висши държавни и публични длъжности. Преди всички избори желаещите да се кандидатират също ще бъдат проверявани. Законопроектът не предвижда репресии спрямо лицата, за които по безспорен начин е доказано, че са осъществявали дейност като щатни или нещатни сътрудници на бившата ДС. Комисията да има Интернет-страница, в която да поддържа постоянен доклад за своята дейност.
Ø Законопроект на ДПС
На 07.08.2006 г. ПГ на ДПС внася в парламента законопроект за достъп до документите и обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Българската народна армия. Автор на законопроекта е Касим Дал. Акценти от законопроекта: подписване на декларация за принадлежност или не принадлежност към бившите органи за лицата, които заемат публична длъжност, създаване на Държавна комисия за разсекретяване и използване на документите на Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Българската народна армия, санкции за всеки, който скрива, подправя, уврежда, разгласява информация и документи, удостоверяващи принадлежност към органите на Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Българската народна армия.

o Най-характерното за този закон е:
1) Създава се независима Комисия от 9 члена – представители на парламентарно представените политически партии.
2) Създава се Централизиран архив на ДС и РС на МО, под управлението на Комисията.
3) Документите на ДС не представляват квалифицирана информация /параграф 17/.
4) След влизането в сила на Закона, използването на справочния апарат и архивните документи на органите по чл. 1 да се извършва само след разрешение на председателя на Комисията.
- Приемането на Закона е успех за крехката ни демокрация, защото за първи път през последните 17 години преход парламентарната Комисия за вътрешна сигурност и обществен ред показа характер и успя да накара ръководството на МВР и Службите за сигурност и обществен ред, да осъзнаят, че не само те са отговорни радетели и блюстители за опазването на държавните тайни и защита на националната сигурност, и че оттук нататък Комисията ще упражнява все по-постоянен и действен контрол върху тяхната работа.
Създаването на Централизиран архив под прякото и непосредствено ръководство на Комисията прекъсва един път завинаги монопола на МВР, НСС, НРС и МО върху тази чувствителна и обществено значима информация.
За първи път МВР и Службите за сигурност и обществен ред при необходимост ще ползват тази информация по правилата по които ще я ползват и редовите граждани.
Уреждат се обществените отношения по разкриването, използването и съхраняването на документите на ДС и ПС на БНА.
Непреднамереното прочитане и анализиране на информацията, съдържаща се в документите на бившата ДС и РС на БНА ще даде отговор на следните въпроси:
1) Създаване, цели и задачи, организационна структура и щат на ДС.
2) Що е то ДС?
3) Форми, методи и средства на агентурно-оперативната работа на ДС.
4) Структура на т. нар. “вражески контингент” на ДС.
5) Взаимопомощ и взаимодействие с т.нар. “братски органи”.
След като шест месеца юристите от комисията по вътрешна сигурност и обществен ред на парламента водят битки със свои и с чужди, за да се приеме първият нормален закон за досиетата в България, при гласуването на финалните текстове мнозинството - променя донякаде философията на закона. Пълното отваряне на досиета се оказва строго селективно. Николай Свинаров например твърди, че шефове на отдели, сектори или секции във военното и цивилното разузнаване, които няма да декларират чисто минало, са няколко десетки души, по-голямата част от които работят в чужбина. Според Йордан Бакалов от СДС обаче основните звена на разузнавателното управление на територията на България се наричат отдели, а звената в чужбина са резидентури, тоест не става дума за хора, които са зад граница. Освен това в закона се говори не само за настоящите служители на разузнаването, но и за всички, които от 1991 г. насам дори и за един ден са заемали някои от посочените постове в НРС или служба "Военна информация". Според българското законодателство имената на въпросните средни началници са класифицирана информация. У нас разузнаването е едната от двете служби (другата е Национална служба "Охрана"), които вече 17 години работят без закон. Степента на контрол върху НРС е изключително ниска, не е ясно точно къде се води в системата от държавни институции и кой и как я контролира. Затова и нищо чудно шефовете на отдели и секции да се окажат стотици. Още повече че преди време бе разрешено службите да водят на работа при себе си дори и висши държавни служители от други институции. Резултатът е, че никой освен ген. Кирчо Киров и може би президента Георги Първанов не познава структурата и състава на НРС. Службите ще трябва да извадят от отчет и всичките си служители и сътрудници, които в момента заемат публична длъжност. Дълги години реактивирането на политици и други обществени фигури е механизмът, по който те се застраховат срещу евентуалното им обявяване като агенти на бившата ДС. Процесът обаче е с двустранна изгода, тъй като службите си разполагат свои хора във всички сектори на публичния живот. Депутати от дясната опозиция обвиняват БСП в забавяне на процеса по отваряне на досиетата с цел кандидатите за евродепутати на изборите за Европейски парламент да не преминат през проверка за “чисто минало”. Постът на  председателят е ключов, защото единствено той  контролира секретен фонд с документите на онази група от бивши и настоящи шефове на отдели и сектори в Първо главно и РУМНО, на които няма да се отварят папките.






ГЛАВА ВТОРА
Разсекретяване на досиетата в Източна Европа

2.1. Германия
Германската Федерална агенция за архивите на Държавна сигурност на бившата ГДР (Федерален пълномощник по въпросите на Щази - архивите) е създадена съгласно Закона за архивите на Щази от декември 1991 г.
В Германия досиетата се намират в Института за досиетата на ЩАЗИ. Опит за скриване на миналото е имало преди 15 години в бившата ГДР, когато служители на ЩАЗИ са започнали да унищожават досиета и материали. За да спрат това, 50 обикновени граждани щурмуват на 15 януари 1990 г. централата в Берлин и я поставят под свой контрол. За първи път в историята Граждански комитет поема контрола върху едно разузнавателно управление. Така се слага началото на създадената по-късно служба за документите на ЩАЗИ. В края на 1991 г. влиза в сила Закон за досиетата на ЩАЗИ, който регламентира съхранението и използването на архива на бившите тайни служби и осигурява достъп на всички германски граждани до техните досиета.
През 2004 г. са заявени общо 94 000 молби, толкова, колкото и преди две години. А от началото на 1992 г. до края на 2005 г. около 2 млн. германци са посетили федералната служба за достъпа до архивите на ЩАЗИ.
* Информацията е придобита от преводи от официални интернет страници, интервюта и анализи(български и чужди):    1. http://bg.wikipedia.org/wiki
2. http://infocenter.bnt.bg/content/view/full/
  3. www.bbc.co.uk
4. http://www.ipn.gov.pl/
5. http://www.usd.cas.cz/
6. http://www.mvcr.cz/policie/udv/
7. http://www.mvcr.cz/seznamy/
8. http://www.cnsas.ro/main.html
Нейният ръководител Мариане Биртлер споделя: “Мисля, че нашата обща задача във все повече разширяващия се ЕС е да се погрижим историята на комунистическите държави да не остане в периферията, ами да заеме мястото си сред основната част от европейската история. Знаем от личния си живот, а и от опита на обществото, че хората губят, когато обръщат гръб на историята си или я скриват, заключват, подтискат”.
На 30.11.2006 г. в Бундестага са гласувани промени в Закона за документите на ЩАЗИ. От 2007 г. в Германия за принадлежност към Държавна сигурност на бившата ГДР се  проверяват само висши държавни служители, политици и съдии Действието на закона се продължава с още пет години. За агентурно минало се проверяват и отговорните фактори в националните отбори на Германия. Това понятие включва, както спортните функционери, така и лекарите.
През лятото на 1990 г. първият (и последен) свободно избран парламент на ГДР създава извънредна комисия за контрол над архивите на Щази. За неин председател е избран депутатът и пастор Йоахим Гаук. Неин наследник става днешната Федерална агенция за архивите на Щази, която започва своята работа на 01 януари 1992 г. Агенцията се контролира от Консултационен съвет, в който влизат парламентарно избрани известни личност от някогашната източногерманска опозиция. Основните задачи на Агенцията са съхранение и анализ на архивите на Министерството на Държавна сигурност (Щази) на бившата ГДР и осигуряване достъпа до тях, както и изучаване методите на работата на Щази като политическа тайна полиция, като орган за шпионаж и като следствен инструмент на комунистическата наказателна система. Агенцията присъства най-осезаемо в обществения живот чрез достъпа до личните досиета, които тя предоставя съгласно строго регламентирани норми. Законът за архивите на Щази от 29.12.1991 си поставя за цел “пълното отваряне на архивите на бившата Държавна сигурност и осигуряване достъп на засегнатите до информацията, която е трупала за тях Държавна сигурност”. Статистическите данни към края на 2002 година сочат, че за 10 години регламентиран достъп до архивите са подадени над 2 милиона молби от граждани за достъп до личните им досиета. От тях 1,8 милиона  получават положителен резултат и са закрити след като засегнатите са се запознали с документите. До днес в Агенцията продължават да постъпват месечно по няколко хиляди молби от граждани. Отделът за работа с държавни и частни организации и дружества е предназначен за изготвяне на лични справки за миналото на служители в тези структури. Законът не предвижда задължителни проверки за принадлежност или сътрудничество с Държавна сигурност. Той дава само право на ръководителите на звената на публичната администрация да извършват проверка на миналото на подчинените им държавни служители. В частния бизнес запитвания за справка могат да бъдат отправяни само по отношение на ръководни кадри от определено ниво нагоре. Санкциите или изводите в случай на положителен отговор за дадения подчинен зависят също от приетата в съответната институция практика. Законът разрешава също, без да го изисква изрично, проверката в архивите на Щази и за министри, депутати, адвокати, съдии както на централно така и на ниво федерални провинции. За всички тези високопоставени личности през изминалите години като правило са проведени проверки в архивите, но не са един и два случаите, когато въпреки положителен отговор за съмнение или наличие на агентурно минало, въпросното лице продължава да заема държавен пост.
Решението за по-нататъшната съдба на засегнатия се взема от неговия непосредствен ръководител съобразно нормите на публичната администрация или принципите на общественото мнение, когато става въпрос за обществено значими фигури. Трета принципно важна област от дейността на Федералната агенция за архивите на Щази е осигуряване достъпа до архивите на учени, изследователи и представители на медиите. От 1996 година архивите на Щази са достъпни за политически и исторически анализ, както и за учебно-педагогическа дейност.

2.2. Унгария
За разлика от повечето страни от бившия Варшавски договор, Унгария не разсекрява архивите на тайните си служби. Осигурено е единствено правото на достъп на частни лица до личното им досие.
През 1994 г. е наложена лустрация за известни отговорни постове, а през 1996 г. е създаден Институтът на историята.
На 1 февруари 2005 г. Журналистът Бронислав Вилдщайн  разпространява  на CD списък, снет от компютър в читалнята на Института за национална памет, съхраняващ архивите. Той съдържа 240 000 имена на служители, агенти и кандидати за сътрудници на комунистическите тайни служби в периода 1945-1989 година. Вилдщейн твърди, че  изнася тези данни, за да улесни журналистическото настояване за разсекретяване на досиетата.
През юни 2002 г. новоизбраният премиер Петер Медеши заявява пред парламента, че в периода 1977-1982 г. е служил като офицер от контраразузнаването във финансовото министерство на страната. Признанието е провокирано от публикация в опозиционен вестник за сътрудничеството му с комунистическия режим. Създава се специална парламентарна анкетна комисия, която да проучи миналото на всички членове на четирите унгарски правителства след падането на комунизма през 1990 г. На 1 септември 2002 г. комисията огласява списък с имената на осем политици, сътрудничили на комунистическите тайни служби.
На 30 май 2005 г. Държавното събрание (еднокамарния парламент на Унгария)," приема промени в Закона за историческите архиви, които предвижда специална комисия да прецени кои досиета на тайните служби - както по времето на комунизма, така и след 1990 г. - да бъдат разсекретени и кои - да "потънат" в архивите завинаги.
На 4 октомври 2005 г. Конституционният съд на Унгария постановява, че два текста от закона за архивите на тайните служби са противоконституционни. Въпреки това унгарците могат да научат както имената на хората, които са ги шпионирали, така и имената на тайните „ченгета”, които са ги разработвали.  Унгарците могат да видят досието си, но със заличени имена на доносниците, въпреки неколкократните обещания за пълно разархивиране на досиетата.
След края на дългото комунистическо управление в Унгария през 1990 г. обществеността непрестанно призовава за отваряне на досиетата. Наяве излизат обаче оскъден брой имена.
През годините са изобличени няколко видни унгарци, включително през 2002 г. тогавашният министър-председател социалист Петер Медеши. Но разобличаването неотдавна на една от най-известните личности на страната бе особено силен удар. Засега са назовани имената само на няколко стотици души, но според историците около 150 000 информатора са донасяли на комунистическите власти. Въпреки че тайните служби започват да изгарят досиета, когато дойде краят на комунизма, все още съществува възможността в архивите да бъдат открити доста имена, будещи интерес. Именно заради това досиетата няма да бъдат отворени, смята директорът на унгарския изследователски институт “Политически капитал” Габор Сабадош. "Много политици и отляво, и отдясно може да се окажат бивши сътрудници на тайните служби. Шансовете за нов закон са нулеви, тъй като те не знаят кой ще пострада повече", посочва Сабадош. Той смята, че отварянето на досиетата е жизнено важно, за да спре избирателното изтичане на имена, което според него партиите практикуват, за да дискредитират своите политически опоненти. Институтът публикува на своя уеб сайт обширен списък на личности, които в миналото са имали връзки с тайните служби.
Въпреки че сайтът привлича голямо внимание, отбелязвайки 400 000 посетители през първите два дни, институтът обявява инициативата за провал, тъй като нов закон, приет от парламента, пропадна заради съпротива в Конституционния съд. Законът предвижда да се създаде исторически архив за досиета на държавна сигурност, достъп до който да има всеки гражданин. В момента само историци се допускат до досиетата.
Институтът за история на Унгарската революция от 1956 е наследник на Инситута за социология и политика "Имре Наги", работи в Брюксел между 1959 и 1963, и на други западни организации на унгарски емигранти. В Унгария опитите за създаване на институт за революцията от 1956 датират от началото на 80-те с началото на систематичното изучаване на тези събития, за да бъде изчистена историята на Унгарската революция от фалшификациите на комунистическия режим на Кадар. Чрез интервюта, спомени, дискусии и документите, които могат да бъдат събрани, изследователите опитват да изградят пълна картина на събитията в Унгария през 1956.
Свидетелските архиви са създадени през 1986 с основна задача да запишат и съхранят колкото може повече разговори с дейци на Унгарската революция от 1956. На 1 март 1990 институтът е регистриран официално. На 16 март Унгарската академия на науките създава академична група за документиране и изследване на историята на Унгарската революция от 1956. През 1995 унгарското правителство дава на института официален статут на обществена фондация.

Терористични рискове и заплахи за балканския регион

Динамиката и многообразието от събития, протичащи на Балканите през последното десетилетие ги очертават като благоприятна зона за проникването на радикални ислямски организации.

Анализът на дейността им показва, че те представляват сериозна заплаха за регионалната и общоевропейска сигурност.

През последните години, на територията на някои страни в региона се наблюдават процеси и опити за разпространение сред мюсюлманското население на радикални ислямски идеи. Тези процеси на Балканите се осъществяват под прикритието на мисионерска дейност за реализиране на хуманитарни и други благотворителни проекти. Създават се легални центрове за религиозно-идеологическа обработка на населението под формата на строителство на джамии, училища, болници, културно-образователни центрове. Наблюдава се тенденция за сформиране на нов религиозен елит от представителите на местното население, чрез подбирането и изпращането на подходящи кадри за религиозно обучение в ислямските духовни училища и институти в Близкия изток, които след завръщането си започват активна пропаганда на идеите на радикалния ислям. Основната част от финансирането им идва от ислямски фундаменталистки организации от Близкия изток, както и от техни клонове в Западна Европа и САЩ, между които:

- " Върховен комитет на Саудитска Арабия за подпомагане на Босна;

- "Фонд за подпомагане на балканските мюсюлмани";

- Фондация "Ал Харамейн" и др.

В същото време, успоредно с оказваната международна подкрепа, в болшинството от случаите, терористичните организации прибягват до наркотрафик, контрабанда на оръжие, трафик на хора и други форми на организирана престъпност, с цел набиране на финансови средства.

Проникването на радикалния ислям на Балканите представлява целенасочен процес по изграждането на т.нар "зелен пояс", обхващащ Турция и части от Гърция, България, Македония, Сърбия и Черна Гора, Босна, Хърватска и Албания, което увеличава рисковете и заплахите за сигурността на региона. За развитието на този процес съществуват следните обективни предпоставки:

- наличието на значително по брой население с ислямско вероизповедание;

- радикалният национализъм на различните етноси;

- наличието на немалък брой арабски граждани т.н.               "муджахидини", ветерани от военните конфликти в бивша Югославия, сключили брак с местни гражданки и останали впоследствие да живеят постоянно в Босна, Албания и Косово;

- тежките социално-икономически проблеми в региона.

На настоящия етап зачестяват случаите на ползване на балкански страни като база за почивка и укриване на ислямски екстремисти, главно от арабските държави, Афганистан и Чечения. Този процес се улеснява от наличието на значителен брой местни духовни водачи, завършили образованието си в Саудитска Арабия.

Понастоящем на територията на БиХ, Косово, Македония и други региони на Балканите се наблюдава тенденция към активизиране на дейността на съществуващите ислямски радикални организации. В тези райони съществува подходяща среда за възникване на терористични групи, свързани с ислямския фундаментализъм.

Една от основните организацици, разпространяваща радикален ислям на Балканите е "Активна ислямска младеж" / АИМ/. Тя действа основно в БиХ, а така също в Косово и областта Санджак - СЧГ. АИМ признава използването на насилствените методи и въоръжената борба като ефективно средство за постигане на политическите си цели. Според някои оценки, босненската радикална организация е активно ангажирана в проповядването на идеите на шериата и въоръжения джихад. Щабквартирата на организацията е разположена в Сараево, а освен това разполага с филиали и извън територията на БиХ, в т.ч и в Западна Европа, където е известна под името "Европейска ислямска младеж".

На територията на БиХ АИМ разполага с лагери за подготовка на бойци. За организацията е известно, че работи за прехвърлянето в БиХ на опитни ислямски бойци, участвали в сраженията в Чечения с цел техния опит да бъде предаден на обучаващите се млади активисти. Финансира се от неправителствени структури от Саудитска Арабия, Пакистан, Кувейт и Иран. Напоследък организацията предприема стъпки към реорганизиране с цел разгръщане на нелегални центрове в Републка Сръбска, както и в Санджак.

Друга организация, проповядваща радикален ислям е Съюз на гражданите - "Ал Фуркан", създадена през 1997 г. с основна цел образуването на държава по законите на шериата в БиХ. За обучението на нейния младежки състав са били привлечени ислямски преподаватели от Египет и Саудитска Арабия.

Внимание заслужава и организацията "Мюсюлмански младежки съвет" /ММС/, която е клон на неправителствената организация " Световна асамблея на мюсюлманската младеж". В БиХ тя е известна и под името "Недве".

От по-малките ислямски радикални организации интерес представлява военизираната групировка "Сбор на бившите муджахидини", която е известна под името "Сефа". В нея членували мюсюлмански наемници от различни страни, като ядрото й е съставено от бивши бойци на египетската "Гамаа Исламия", намерили убежище в БиХ.

База за развитие дейността на терористични групи съществува и в Република Македония. На нейна територия действат структури, ползващи за прикритие хуманитарни и студентски организации.

Най - активни в тази сфера са:

- "Джемаат теблих" - ислямско радикално движение с мрежа от центрове на територията на Р. Македония;

- "Ислямски вакъф" - мощна хуманитарна организация с представителства в страните от бивша Югославия, България и Албания;

- "Ал Харамейн" - една от основните фундаменталистки неправителствени организации, занимаващи с финансиране на радикални ислямски структури и др.

Радикални ислямистки групи и организации действат и на територията на Албания. Тук се наблюдават противоречия между умерените мюсюлмани и крайните привърженици на селафитското движение. Последните са лица, обучавани в Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Малайзия, стремящи се към сътрудничество с радикалните организации в Южна Сърбия и Македония. Въпреки официалното закриване или ограничаване на дейността им под натиска на САЩ, най-активни радикални ислямистки групи и организации в Албания са:

- " Организация за международна ислямска помощ";

- Фондация "Ал Харамейн", официално прекратила дейността си поради обвинения за връзки с Ал Кайда;

- " Ал Уакф ал исламия" и др.  

Политическата нестабилност и икономическата криза в Косово са благодатна почва за дейността на радикалните ислямски организации. Освен гореизброените организации, болшинството от които имат клонове в Косово, като особено активна се изявява "Ал Шериат".

Като дестабилизиращ фактор може да се разглежда и дейността на Фронта за национално освобождение на Албания /ФНОА/ и Албанската национална армия /АНА/.Забелязва се тенденция редица албански криминални структури да се маргинализират, спекулирайки с името на АНА и да се включват в структури на организираната престъпност, действаща на територията на Албания, Македония и Косово.

Може да се очаква, че някои от изразителите на албански национализъм в случай, че не получат желаното от тях решение, касаещо статута на Косово, е възможно да радикализират своите действия и да възприемат крайни ислямски позиции.  

От направения преглед може да се прогнозира, че нестабилноста в региона ще увеличи стремежите на радикални ислямски елементи да укрепят и засилят позициите си в Западните Балкани.

Рисковете за сигурността на балканския регион произтичат от факта, че международните екстремистки организацци считат Балканите за важен плацдарм и база за разпространение на техните идеи на целия европейски континент, с оглед реализиране на стратегическата им цел за изграждане на "световен ислямски халифат".

Евентуалното постепенно урегулиране на конфликтите в Ирак, Близкия изток и Чечения ще насочи в по-голяма степен вниманието на терористичните организации към Балканите, което ще доведе до нови рискове за региона.  

Поради това, основната бариера за проникване на радикалния ислям на Балканите ще бъде преди всичко правилното решаване на социално-икономическите и политически проблеми в региона, статута на Косово и включването на страните от Западните Балкани в евро-атлантическите структури.

Необходимо е специалните служби от региона да задълбочават сътрудничеството помежду си и да насочват своите усилия към разкриване, предотвратяване и пресичане на асиметричните заплахи, застрашаващи сигурността на балканския регион.

ПОЛИТИКА НА СИГУРНОСТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ В НАЧАЛОТО НА 21 ВЕК: ТЕОРЕТИЧНИ И ПРИЛОЖНИ АСПЕКТИ

Доц. Д-р Христо Георгиев

Резюме: Предложеният материал като част от учебно пособие на студентите по национална и международна сигурност разглежда основните теоретични и приложни аспекти  на националната политика сигурност и отбрана в а 21 век. Пояснява концептуалните схващания за обхвата на националната сигурност. Анализира характерните промени в средата за сигурност. Разкрива съвременните инструменти за управление на силовите способности, които трябва да се противопоставят на заплахите и рисковете за ценностите и интересите на националното общество. Представя ролята на икономическата поддръжка на сигурността и отбраната.


1. Увод

Първото десетилетие на новия век е уникален период за националната политика за сигурност, поради това, че открива възможности за осъществяването на идеи с далеч отиващи в бъдещето ефекти за развитието на страната. За първи път в своята история без външен натиск и подкрепен от обществеността политическият елит взе решение за присъединяване към Северноатлантическия алианс. Този акт естествено последва и направи необратим осъществения след Студената война пазарен икономически преход.
Разширяването на ЕС и  присъединяването на страната към общността поставят нови предизвикателства пред националната политика на сигурност. Това, разглеждано в контекста на трансформацията на света на сигурността от двуполярен в еднополярен, нарастването на ролята на САЩ в глобалните процеси и очерталите се опоненти на установения нов ред, радикално променя както средата за сигурност, така и икономическите обществени перспективи. Тези събития комплексно засягат сложния, противоречив и все още крехък баланс на икономиката и сигурността на страната, като поставят редица сложни изследователски и практически проблеми.
Настоящата студия разглежда главно теоретичните аспекти на трансформацията на сектора за сигурност и отбрана на страната. Доколкото този сектор все още е доминираща част от институционалната структура на обществото, а не на бизнес структурата, изследването е фокусирано на взаимодействието между администрацията и бизнеса, което може да съдейства за устойчивост на икономическото развитие за укрепване сигурността на страната.
За да осъществи поставената цел, изследването обхваща въпроса за редефиниране на обхвата на сигурността на традиционните национални държави, каквато е нашата страна. Анализира същността на процеса на трансформация на сектора за сигурност и ролята на икономическата поддръжка на сигурността и отбраната; разкрива ролята и потенциала на използваните от развитите страни перспективни инструменти за публично-частно партньорство и частни финансови инициативи за икономическа поддръжка на сигурността и отбраната.

2. Схващания за национална сигурност и развитие на науката за сигурността
Идеята и проблемите на сигурността съпровождат човечеството и отделните обществени групи от началото на тяхното съществуване. През различните фази на развитие различни аспекти на сигурността привличат общественото внимание. В опитите да се повлияе позитивно върху нея във фокуса на обществения интерес попадат различни влияещи фактори, разнообразни инструменти за контрол и свързаните с тях ефекти.
Привличаща вниманието особеност на понятието „сигурност” е неговия прекалено широк обхват, позволяващ различни интерпретации в зависимост от схващанията и интересите на засегнатите участници. Това придава мултидисциплинарна на теория и политическа на практика окраска на разбирането за сигурност. Широкият обхват на понятието е резултат от това, че идеята за сигурността стои в основата на политическата мисъл през целия период на човешко развитие. Заедно с идеите на политическото мислене се променят и схващанията за сигурността. Особено ярки са тези промени в периодите на големи обществени кризи и конфликти. Научните интереси към сигурността са много по-нови и могат да се свържат с движението за системно мислене, подход и анализ от средата на миналия век.
Освен широкия обхват, сигурността е твърде сложно и комплексно понятие, което трудно се подава на дефиниране [39, 1993, с. 3]. Съществуващият дефиниционен проблем произтича основно от импликацията на разнообразни изследователски гледни точки към игровото взаимодействие на множество въвлечени обекти с динамично променящи се въздействащи фактори. Възникващите връзки трудно могат да бъдат изброени, а още по-малко изяснени. За целите на настоящия материал е възможно да бъдат представени само най-разпространени идеи за описание на същността на националната сигурност, а именно:
• Най-общо класическото схващане за сигурността се свежда до „..състояние или усещане за свобода от страх, грижа, опасност” [40, 1987,5]. От това разбиране произтичат два аспекта на понятието. Първият, физическият аспект, се свежда до възприемане на сигурността като физическо условие за живота. То повдига въпроса за общоприето определяне какво е физическо безопасно състояние. С други думи, това определение изисква позициониране на безопасното състояние в полето на всички възможни състояния на обществото. Това разбиране дава основа и на класическото определение за сигурност. Безопасното състояние е състояние на отсъстваща, липсваща заплаха за обществената система или нейните елементи. Най-често то се свързва с очевидни, базови определители на сигурността, като например ненакърненост на националните граници. Предполага се, че това е физически параметър, без наличието на който не могат да бъдат осъществявани други обществени цели. Такова схващане е прието от Концепцията за национална сигурност на страната (10, 1998) . Това е картина на безметежно и спокойно съществуване, благоприятно и облекчаващо развитието обществено състояние. Вторият, психологическият аспект на понятието, се свежда до обстоятелството, че страхът е субективно усещане. Обществото е свободно от страх, до степента до която то се чувства безопасно. Различното усещане за страх ражда т.нар. „дилема за сигурността”, която възниква в два различни субекта. Едно общество, като например българското, е готово да построи ядрена електроцентрала на границата с друга страна, защото приема, че ефектите от нейното производство са по-ценни от повишения риск от нейното функциониране. То е готово да приеме риска. Съседите обаче няма да усещат позитивните ефекти от централата и ще приемат нейното построяване със страх за своето бъдеще. Те няма да приемат възникващия риск и ще се чувстват несигурни. Тази доста абстрактна дилема в голяма степен обяснява проблема за намаляване на населението на гр. Русе и редица подобни случаи. Във всички тези случаи като определящи фактори за сигурността се приемат стимулиращите или заплашващи външни и вътрешни условия, а не реакцията и усилията на обществото да влияе на тези условия.
• В развитие на тезата за сигурността като функция на външните условия, възниква разбирането, че то е функция и на собствените решения и действия. В много случаи именно тези противопоставени на заплахите усилия продуцират сигурност. Вниманието се пренасочва от страха от заплахите към способността за справяне с тях. Заплахите и рисковете се трансформират в предизвикателства, които не блокират, а стимулират сигурността. Растат изискванията за качество на усилията и необходимите ресурси за предотвратяване на потенциалните рискове и щети. Естествено възникналите кризи и конфликти отклоняват обществото от несмутените модели за икономическо и социално развитие. На преден план в обществения дневен ред излизат способността за справяне със заплахите и контролът на произтичащите от тях рискове за запазване или достигане на желано обществено състояние. Тази способност може да бъде изграждана и при отсъствие на заплахи, но реално може да бъде проверена само при тяхното въздействие. Това е обикновено време на промени, което поражда редица благоприятни или неблагоприятни обществени ефекти. В тези по-дълги или къси, по-редки или бързо повтарящи се периоди на изпитания се проверяват адаптационните и съпротивителни сили на обществото. Устояването не изключва възможности за развитие. Много често мобилизираните общества постигат значителни еволюционни промени при усилията си да се адаптират към новите неблагоприятни обстоятелства.
• Съчетаването на двете картини очертава кризисно или конфликтно взаимодействие на заплашваща сила и противодействаща сила. Възниква идеята за по-богатото и пълно схващане за сигурността или несигурността като полярни характеристики на баланса между заплахи и противодействащи (защитни) фактори, влияещи на ценностите на обществото. Понякога поддържането на този баланс е по-леко - при относително благоприятни обстоятелства, и много трудно - при неблагоприятни и остро конфликтни условия. Уравновесяването е процес, който протича във времето. Свързани с балансирането са идеите и понятията за стабилност и устойчивост. Стабилността е неизменност на равновесието, а устойчивостта – способност за възстановяване на нарушеното равновесие. Има голяма зависимост на изпреварващите днешни усилия за бъдещите промени на обстоятелствата на живота, както и обратно - на неочакваните заплахи и последващите закъснели и изненадани реакции за стабилността, устойчивостта и сигурността на обществото. Доколкото поддържането на желания баланс е свързано с разрешаване на конфликти на интереси, сигурността е предмет на сложен политически процес в обществото. То може да бъде повече или по-малко безгрижно или загрижено за запазване и развитие на своите ценности и интереси. Така сигурността се разглежда като политическа реакция на обществото към заплашващите фактори, които застрашават ценностите, интересите и свободата на действие на гражданите и обществените институции. Сигурно е поведението, което не допуска нежелани и неприемливи рискове и щети. Обратно, несигурно е поведение, което допуска неприемливи рискове за обществото. Тук може да се спомене, че политическият процес за гарантиране на сигурност има специфика при гарантиране на вътрешна или външна сигурност. В първия случай е характерно наличието на легитимни (общоприети) и авторитетни (защитени със силата на държавата) правни норми, които служат за база за решение на конфликтите. В международен план съществуването на международните договорености има характер на слаба правна рамка, което в съчетание с отсъствие на авторитет усложнява решението и често предизвиква употребата на сила като средство за сигурност.
• Накрая трябва да се спомене, че идеите за обществената сигурност силно зависят от обществените идеи за ценностите и интересите, които трябва да бъдат пазени и защитавани. Промените в обществените нагласи са предмет на изучаване от множество обществени науки, вкл. науките за културата, философията, политиката, историята, икономиката и пр. Обществата по различен начин могат да оценяват територия, суверенитет, свобода, равенство, граждански права, религия, език, държавност и пр. В случаите, когато става въпрос например за икономическа, екологическа, техническа, технологическа или друга сигурност, влияещи на обществената сигурност, конкретни науки изучават описателите на състоянията, които трябва да се съхраняват, както и средствата за защита.

Характеристики на сигурността
Няколко важни характеристики на сигурността трябва да бъдат взети предвид при изясняване насочеността на икономическите и други изследвания на сигурността:
• Очертаният обхват на сигурността неизбежно изисква изясняване на източниците на заплаха и ответната страна. Сигурност на какво (кой) и заплаха от какво (от кого) са първите въпроси при анализа на сигурността. В зависимост от източника на несигурност е възможно да бъдат разграничени аспекти на външната и вътрешната сигурност. Това разграничение обаче е много условно, тъй като често външни заплахи са в състояние да провокират вътрешна несигурност, и обратно. Въпреки това традиционно защитните институции се специализират съобразно вида на заплахите и рисковете. В зависимост от приемника на заплахите се разграничават аспектите на: глобална, регионална (напр. европейска), субрегионална (на Балканите), национална, държавна, бизнес (на корпорацията или по-малките дружества), гражданска (на гражданското общество), индивидуална (на индивидите) и пр. Сигурност.
• Най-често проблематиката на сигурността се свързва със състоянието на кризи и конфликти и нейното поддържане изисква защита от създадените при ситуацията заплахи и произтичащите от тях рисковете за ценностите и интересите (идеите, живота, дейностите, информацията и знанията, собствеността и благоденствието), както и на свободата на действие на институционалните фактори и лични субекти срещу недоброжелателни противници или смущаващи фактори. Специфичен е случаят на отношенията с природата, която не може да бъде определена като недоброжелателна, а като безразлична към човека и обществото. Тъй като природните сили са това, към което човекът трябва да се приспособява, най-често недалновидната човешка дейност и нейните несъвършени продукти са действителните заплашващи фактори за обществото.
• Характеризира се със степента на антагонизъм между заплахата и защитата, която се влияе от множество характеристики на средата, в която протича антагонизмът (напр. предвидливост и превенция или пренебрегване, чувствителност или подценяване на слабите предупреждаващи сигнали, секретност на действията и противодействията, хитрост, шпионаж, дезинформация, манипулация, изненада и много други). Скоротечността и антагонизмът правят взетите решения по сигурността реактивни и краткотрайни и им придават повече операционен, отколкото стратегически характер. Това поставя въпроса за т.нар. рискове от втори род, свързани със закъснение на реакцията към заплахата;
• Обществената сигурност е поле на доминираща политическата дейност и отговорност и компетенция на публичния сектор и държавата. Тя е основно продукт на държавно организирана, контролирана и регулирана обществена дейност, която трябва да бъде подпомагана от частния сектор. Институциите на публичния сектор (и най-вече специализираните защитни организации) са отговорни пред обществото за адекватността на защитната дейност и производството на публичното благо „сигурност“. Грешките при вземане на решения за противодействие на заплахите пораждат рискове от първи род, предизвикани от избора на неадекватни средства за защита. Поради спецификата на противоборството с опонентите, за разликата от другите форми на държавно регулиране, един от принципите за нейното провеждане е прикритостта, поради което обществеността не всякога може да узнае нейния обхват или съдържание. Въпреки това гражданите понасят разходите за защита и добросъвестно трябва да плащат определените от институциите данъци.
• Ниската сигурност потенциално се свързва с рискове за обществени загуби. Рисковете са продукти на осъществените заплахи и неадекватна реакция на защитниците. Те дават измерение на ефектите от заплахите. Измерват се априорно (преди осъществяване) и апостериорно (след осъществяване). Априорно рискът се оценява като произведение на вероятността за възникване на събитието и величината на загубите от неговото протичане при планираната защита, а апостериорно е равен на причинените загуби от заплахата (смущаващото въздействие) при конкретните условия на проведената защита. Всичко това прави оценката на сигурността трудна и неточна. Изисква адекватна информационна и аналитична институционална поддръжка на решенията и действията за гарантиране на сигурността. Импулсира нарастваща професионализация, подобряване на експертизата, обучението и подготовката на кадри в тази новообособяваща се област на науката и обществената практика.
• Сигурността неизбежно се свързва със свободата на гражданите и обществените институции. Очевидно е, че не свободните, а зависимите граждани и институции няма да бъдат в състояние да намерят и приложат адекватни алтернативи за справяне със заплахите. Най-често зависимостта на гражданите е вътрешно- обществен въпрос. Добре организираното демократично общество ще стимулира инициативата на гражданите за справяне със смущаващите фактори. Аналогично- външната зависимост на институциите от други страни и сателитното поведение няма да позволят свобода на избора при критични обстоятелства. Различна от тази е ситуацията, при която страната търси външна подкрепа за своята сигурност.
• Поддържането на желаното равнище на сигурност или нейното повишаване изисква определени разходи и има своята цена. Тогава, когато цената на защитата и сигурността надвиши ефектите от тях, настъпва фазата на вътрешна криза и разпад на обществото. Аналогичен е случаят на външна криза, когато обществото не може да си позволи или не разполага с достатъчно средства за гарантиране на сигурността. В този случаи разпадът настъпва под прякото въздействие на външните уязвяващи сили. От ресурсна гледна точка особено значение за обществото придобива въпросът за оправдаване на разходите за поддържане на сигурността. Неоправданото изразходване на средства за сигурност ограничава възможностите за развитие на обществото. Продуцирането на фалшиви заплахи и поражданият от тях страх са възможно средство за отклоняване на обществото от естествения път за подобряване на благосъстоянието. От друга страна, подценяването на реални заплахи може да доведе до неоправдани реални загуби и също да задържи общественото развитие. Тези крайни възможности поставят въпроса за формализирано описание и оценка на сигурността, позволяващо с приемлива точност измерване на разходите за сигурност и тяхното оправдаване от отговорните институции пред обществото.



От обществена към национална сигурност
С ограничаването на обществената сигурност в рамката на национална сигурност се подчертава, че сигурността е основна грижа на националната държава или т.нар. „нация - държава” [39, 1987, с. 4]. Това стесняване на понятието е израз на потвърденото от вековете доверие на гражданите към способността на националната държава да гарантира обществената сигурност. Наистина, политическата организация на националната държава с възможностите си да изгражда и поддържа военна мощ вдъхновява завладяващ патриотизъм у своите граждани в периодите на национално обособяване, укрепване и развитие. Доколкото това схващане има дълготрайно валидно потвърждение, то се приема като принцип, който не буди съмнение. Това, което е добро за държавата, се счита добро за сигурността на личността и международната система. В действителност това разбиране има някои недостатъци, които трябва да бъдат отчитани. Приемането, че националният интерес трябва да бъде защитен дори и със сила тогава, когато той е противоречив на интересите на други държави от международната система, исторически доведе и води до редица неизбежни конфликти. Затова тази гледна точка може да се определи като ограничена, частно-държавна и краткосрочна. В условията на нарастваща глобализация и прогресивна регионализация на обществения живот тя става все по-неадекватна на дългосрочните процеси за гарантиране на сигурността. Поради това че контролираните от държавата фактори често могат да причиняват вреда на другите страни и международната система за сигурност, подчертаването на националните аспекти на сигурността все по-често се схваща като израз на тясно и егоистично мислене. Развиващият се през последните дни казус за опита на Иран да се сдобие с ядрено оръжие, в името на собствените национални интереси за сигурност и в противоречие с приетите международни договорености за ограничаване разпространението на ядрено оръжие, се тълкува като национален егоизъм. Това е така за всички, които приемат принципа за неразпространение на ядреното оръжие. Изглежда абсурдно обаче, че този опит може да бъде спрян от международната общност или от лидиращите сили, разполагащи вече с ядрени средства [9, 2006, с. 20]. В действителност тази ситуация само подчертава ограничеността на концепцията за национална сигурност и факта, че в контекста на реалната международна политика силата може да играе по-голяма роля от дипломацията. Този извод затваря кръга на разсъжденията, като оставя отворена вратата за страните да развиват националните измерения на сигурността, но когато ефектите от тях преминават националните граници, те трябва да се съобразяват с рамките на гарантираните със сила международни договорености. В случая въпросът за придобиване на ядрено оръжие не е национален, а глобален проблем на сигурността. Националният казус, свързан със задържане на притежанието и поддържането на ракетите СС-23 в близкото минало, е друг пример за ограничено национално решение. Въпреки известните доработки на ракетите, те оставаха средство за пренасяне на стратегически оръжия и създаваха несигурност за съседите. Правилното решение за ликвидацията им изключи потенциалния ефект за регионална дестабилизация [28, 1992].

Еволюция на науката за сигурността
През последните години се наблюдава ясно изразена тенденция за преход от функционална към проблемно-обектова (или субстратна) трансформация на структурата на науките. От класическото разделение на науките на естествени, обществени, технически и други страни на носителя (субстрата) на материалното движение, науките все повече се преобразуват в обектови (производство, услуги) и проблемни (устойчиво развитие, сигурност, овладяване на космоса), или субстратни науки. Субстратността е основата, на която протича процес на нова реинтеграция и комплексообразуване в системата на науките. Разбира се, остават и все повече се развиват редица интердисциплинарни научни направления, които обогатяват приетите фиксирани класификации.
Развитието на науката за сигурността е характерен пример за този процес. От традиционно свързана с военната наука и правото, науката за сигурността ускорено се обособява, комплексира и специализира, за да даде отговор на редица въпроси и проблеми на предотвратяването на загуби за различни обекти. Все повече „...професията сигурност се свързва със сигурността, безопасността, предотвратяването на загуби и управлението на риска” [30, 1987, с.xix]. Тя се схваща като научна област, която се занимава с изграждането на стабилна и относително предсказуема среда, в която индивидите, обществените групи и институциите могат да преследват своите цели.
Днес сигурността се превръща в най-важната целева функция на личността, бизнеса и публичния сектор. Специалистите по сигурност се наемат от почти всички организации: държавни и правителствени институти, бизнес организации, вкл. банки, предприятия, офиси, училища, болници, хотели, ресторанти и пр.
Образователната система в стремежа си да отговори на нарастващата професионализация в сектора за сигурност предлага все по разнообразни специализации в научната област. В настоящия момент Международната стандартна класификация на образованието, използвана от ЕВРОСТАТ, реагира на тази тенденция като обособява областта на образованието по обществена сигурност и безопасност в раздела на научна област „Услуги”, която се нарежда до Областите: „Хуманитарни науки“, „Обществени науки“, „Естествени науки“, „Производство“, „Селско стопанство“ и „Здравеопазване“. Всеки, ориентиран към обществените проблеми университет, е предизвикан да предприема действия за включване на проблематиката на сигурността в своя периметър на изследване и обучение .

2. Редефиниране на сигурността

През последните години на Студената война глобалната опасност от ядрена война повлия за характерна промяна на вижданията за сигурност. Традиционното схващане за сигурността, описвана с военни термини, постепенно отстъпи място на разбирането за неспособността на националните държави да решават по-глобалните проблеми на социалната, екологическата и икономическата сигурност с военни средства. Под съмнение беше поставена и тяхната легитимация и авторитет да гарантират индивидуалната сигурност на своите граждани, чиито интереси те подчиняваха на целите на военната сигурност. В резултат от това настъпи процес на разширено преосмисляне на определителите за сигурност. Факторите за заплаха на околната среда, правата на гражданите и социалното неравенство, бюджетния и търговски дефицит и макроикономическата стабилност повишиха своята йерархия над военните заплахи в новото интегрално поле на сигурността. Погледът на глобалното общество беше обърнат към невоенните проблеми и заплахи за сигурността. След този период проблемът за националната сигурност вече не е само и единствено въпрос на отбраната и въоръжените сили, нито дори на силите за вътрешен ред.
Първите сигнали за взривоопасната симптоматика и нестабилност на обществения ред дадоха поредица публикации на Римския клуб. Те подчертаваха непрекъснато задълбочаващия се дисбаланс между богатите и бедните в света и натрупването от това на огромна разрушителна енергия. Още първата публикация на клуба от 1972 г., която всъщност беше поръчан доклад, привлече вниманието към проблемите на границата на растежа и стимулира широки дебати за приемливите фактори на растежа. Пак от този период докладите на Комисията „Брандт“ на ООН повдигат въпроса за нарастващото неравновесие между бедни и богати като маркират Коефициента на Джини  на 1:13. През следващите години тази пропорция не се подобрява, а се влошава. По данни на проф. П. Ганчев към края на 80-те години тя е 1:61, а в средата на 90-те надхвърля 1:74, без тенденция за обръщане на тренда [3, 2005, s.10]. Изводът е, че тази диспропорция не може да бъде отстранена с философията на икономическия растеж и материалното богатство и потреблението. От това следва идеята за необходимост от нов тип растеж, който е базиран на нова пропорция между екологическите, социалните и икономическите фактори за растеж. Този растеж в широк смисъл под името „устойчиво развитие” се лансира за нов културен идеал на обществен прогрес. През следващите години тази идея фокусира усилията и надеждите за бъдещето на голяма част от човечеството и предизвика радикални промени в обществения живот, поне в страните от Източна Европа.
Трудно може, а и не е необходимо да се изброява поредицата от решения и документи на Организацията на обединениете нации, които маркират изминатия път до днешни дни. Ключов документ на визията за бъдещето на глобалното общество е Декларацията на хилядолетието от 2000 година [42]. Лансираните с този документ Цели на хилядолетието за глобалното развитие до 2015 година са забележителен опит да се постигне критична промяна на негативните тенденции на развитието. С доклада на Групата за високо равнише по заплахите, предизвикателствата и промяната [7, 2004] идеята за комплексността и сложната взаимосвързаност на факторите за интегрална сигурност добива инструментален характер. Всяка страна, която желае да работи за интегралната сигурност, би могла да намери своята собствена пътна карта. Документът предлага нова концепция за колективна сигурност, отчитаща широко множество от заплахи за глобалната сигурност. Въпреки възможни несъгласия на страните е очертан модел и препоръки за общи действия.
Докладът на Генералния секретар на ООН от 2005 г. [22, 2005] прави междинен преглед на постигнатото до момента: отбелязва, че само малък брой страни са предприели достатъчно мерки за постигане на целевите показатели за 2015 година; подчертава изоставане в областите за миграция и промените на климата. Констатира намалялото доверие към ООН, което обяснява с неуспеха по повод войната в Ирак. И двете участващи страни са недоволни от ролята на ООН, кoято приемат за подвеждаща. Едната страна смята, че организацията не е изпълнила собствените си резолюции, а другата, че не е могла да предотврати войната. Въпреки неуспехите и съмненията, генералният секретар призовава за сплотени усилия, като акцентира на ролята на по-голямата свобода за развитие сигурност и права на човека.
За съжаление позитивните проекции и призиви за бъдещето по-често изостават от реалността. Показателен в това отношение е един цитат от предговор към публикацията на Института „Уърлдуоч“, написан от М. Горбачов, човекът който има може би най-голям принос за мирния край на Студената война [25, 2005]. Той пише: ”Човечеството има уникалната възможност да направи двадесет и първия век век на мир и сигурност. Но, изглежда, много от възможностите след края на Студената война вече са пропилени. Къде отиде „дивидентът на мира“, за който работихме толкова много? Защо регионалните конфликти и тероризмът станаха определящи в съвременния свят? И защо не постигнахме по-голям напредък по Целите за развитие през хилядолетието”. Тези въпроси нямат леки отговори.
През 90-те години на миналия век се развиха особено тревожно, свързаните с противоречията на икономическото и социално развитие, натиска на човешката дейност върху природната среда и потенциалната опасност от разрушителни климатични промени, невоенни рискове. Защитата на природната среда и изкореняването на крайната бедност и глада се превърнаха в доминанти на глобалното развитие [8]. Въпреки отбелязания умерен прогрес, реалностите на действителността остават тревожни. Прекомерна е несигурността, причинена от вече дестабилизираната връзка с природата. Натрупването на множество дестабилизиращи сили със социален характер като: демографското неравновесие (между експлозивния ръст на населението и достъпа до ограничените и зле поддържани или безогледно използвани енергийни и водни ресурси); задълбочаващото се неравенство между богати и бедни, водещо до крайна бедност, неграмотност, икономическа миграция, инфекциозни болести; международната организирана престъпност; неморалната и неефективна политика и администрация и много други фактори, са симптоми на задълбочаване на несигурността и непредвидима и неконтролирана нестабилност.
Ескалацията на тези явления в много точки на света предизвиква неразрешими с мирни средства кризи. Стремежът за решаване на социално-икономическите и екологическите проблеми с инструментите на религиозния фанатизъм и екстремизъм водят до взривоопасната смес на съвременния тероризъм.
Наистина краят на Студената война даде силен импулс за преосмисляне на идеите за сигурност. Противно на традиционния опит, глобалното противопоставяне не завършва с война, а с дълбоки социално-политически промени. Възстановено е отхвърленото от социалистическата политическа система право на частна собственост на гражданите. Разширени са и другите граждански права и свободи за множество държави от Централна и Източна Европа. Вместо хармония и стабилност обаче промените в част от тези страни създават повишено усещане за вътрешна кризисност, конфликтност и нестабилност. Разпадът на създадените държавни образувания след Първата и Втората световна война генерира усещане за несигурност в редица региони. Кризисното разделяне на страните от СФР Югославия предизвика поредица от военни конфликти в Западните Балкани.
Началните нагласи за повишена глобална сигурност и отказ от въоръжени (твърди) средства за решаване на спорните въпроси бяха разсеяни от появилите се множество въоръжени регионални и локални конфликти. Вероятно по сложен начин промените в Източна Европа дестабилизират равновесието в света. Все по-очевидно е, че в началото на века той се променя в нежелана посока.
Последните надежди за нов мирен и безопасен свят окончателно бяха разсеяни с терористичната атака от 11 септември 2001 г. Появилите се пукнатини по сградата на глобалната сигурност разкриха по-дълбочинните сили и източници на рискове в света. Идеологическата доминанта на противопоставянето „Изток - Запад” от Студената война е заменено с далеч по комплексната, сложна и взривоопасна смес от политически, социално-икономически, конфесионални (фундаментално религиозни) и екологически противоречия на глобализиращия се свят.
Множество изследователи споделят схващането, че нарастващата несигурност и непредсказуемост на бъдещето е породена или поне ускорена от разширяващия се процес на глобализация на обществения живот. Считат, че свързаните с този процес ефекти раждат трудно контролирани глобални рискови фактори и заплахи за сигурността на света.
За рискови ефекти на глобализацията най-често се сочат:
• Глобалните ресурсни и екологически промени и конфликти, произтичащи от нерационалното използване на природните ресурси и вредното въздействие на обществото върху природната среда.
• Отворените пазари, плаващите обменни курсове и нарастващата икономическа взаимозависимост на националните икономики, водещи до глобална криминализация на икономиката.
• Свободното движение на стоки, труд и капитал, в резултат от което търговията създава значителна част от дохода, предизвиква регионализация на свободната търговия и драматично ускорява икономическото развитие на едни и забавя развитието на други.
• Икономиката на знанието, изразяваща се с растяща зависимост от науката, технологиите и развойната дейност, развивани от страните на Севера, за които информацията се превръща в също толкова важен фактор за производството, както капитала и труда, и стимулира все по-нови компютърни приложения.
• Напреженията и конфликтите между култури, религии и ценности, водещи до криза на националната държава и разрушаване на стари и създаване на нови междудържавни образувания.
• Неконтролираното разпространение на оръжия (вкл. за масово поразяване), които могат да се превърнат в катализатори на конфликтност.
• Нарастващата вътрешна несигурност, при която вътрешнодържавните конфликти са също толкова възможни, колкото и междудържавните.
• Експлозивната глобална дифузия на информацията в постиндустриалната ера, подпомагана от възникването и укрепването на глобалните информационни мрежи и глобалните новинарски медии.
Условно изброените интегрални и взаимосвързани ефекти на практика са тенденции, които при определени условия могат да се превърнат в заплахи и рискове, влияещи на външната или вътрешната сигурност на отделните държави или наддържавни образувания.
Пряк резултат от тези фактори и условия е нарастваща глобална (а поради това и за определени региони, държави и локални общности) нестабилност и несигурност. Всъщност света се придвижва от определеността и контролирания риск чрез баланса на въоръженията от Студената война към неопределеността на стихийните събития в новия по-слабо контролиран свят. В началото на века новите заплахи и рискове дори не могат да бъдат ясно разпознати. Показателна в това отношение е репликата на секретаря по отбраната Доналд Ръмсфелд след събитията от 11 август [27, 2002], който казва: „Предизвикателството пред нас през новия век е трудно: да браним нацията си от неизвестното, несигурното, невидимото и неочакваното...трябва да се разделим с удобните начини на мислене и планиране – да поемаме рискове и да изпробваме нови неща – така можем да възпрем и победим противниците, които все още не са се появили, за да ни хвърлят ръкавицата”[27, 2002].
Десетина години след разрушаването на Берлинската стена, разделяща Изтока от Запада, постепенно кристализират нови, потенциално опасни за човечеството предизвикателства. По-съществените от тях днес са:
• нарастващи с разширяването на процеса на глобализация противоречия между богатия Север и бедния Юг;
• войнстващ ислямски екстремизъм;
• объркана или отсъстваща национална идентичност, особено в много етнически държави;
• провали на лидери, поставили си химерни цели;
• зле дефинирани и/или слабо изразени международни форми за разрешаване на възникващите кризи и конфликти;
• ограничено разбиране и/или неосведоменост на богатите нации, водещи до забавена реакция за разрешаване на кризите.
• поява на лудитите на 21-ви век .
Част от тези предизвикателства са извън контрол. Възникващите от тях кризи прерастват в открита конфликтност. Това дава основание на анализаторите да определят настоящото състояние на света като състояние на латентен конфликт с ниска интензивност и да нарекат това състояние „Новата война” [27, 2002].
Основни елементи на това ново и непознато досега преходно състояние на ниско интензивна конфликтност (все още неясно разграничена по дефиниция от борбата с тероризма) са: нейното особено естество; нови проявления; нови действащи лица; нови предизвикателства; нови заплахи и рискове; коренно различни политически и бойни цели от традиционните за досегашните войни; нови оръжия и преимущества; различни критерии за оценяване на победата и загубата.
По своя характер тази нова война е нетрадиционна от гледна точка на скритостта на действителния противник, който може да бъде „навсякъде и никъде”. Основна черта е асиметричността на въздействията, което означава, че защитаващият се не може да използва оръжията на нападащия. Тя се влияе силно от еволюцията на въвлечените държави и нации. Разполагането и движението на въоръжените сили няма фронтов характер. Бойното поле е навсякъде и няма разграничаване на фронт и тил. Всичко може да бъде оръжие при тази война. Информационното поле е основно поле на войната. Има спорадичен и обикновено нискоинтензивен характер, при което е много трудно дефинирането и измерването на победата. Поради това че всяко кътче на света може да бъде бойно поле, непрекъсната подготовката на извършителите и бранителите е наложителна. Сблъсъците са спорадични, понякога зрелищни, но винаги предизвикващи страх и ужас. Трудно може да бъде намерено спокойно убежище. Тази конфликтност е действително предизвикателство към установения ред след Студената война в света. Тя несъмнено отклонява вниманието и ресурсите на световната общност от решаването на не по-малко острите рискове за устойчивото състояние и развитие.
Действащи лица или участници във войната от страна на установеният ред са: нации/държави, регионални коалиции, международни институции. Силите на противника включват: терористи, анархисти, националисти, рецидивисти и престъпници.
Основни заплахи за силите, защитаващи установения ред, са:
• ерозиране на вярата за демократичния идеал в рамките на установения ред, загуба на вяра към „новия просперитет” и „гражданското управление” поради липса на ефикасна и гъвкава реакция на установения ред;
• настъпателно инфилтриране на силите на противника, загуба на обществена воля за подкрепа на борбата и постигане на доминираща обществена подкрепа за неговата кауза;
• понасяне на катастрофални загуби с нарастващи размери при неуспех в борбата.
Различните участници в „Новата война” си поставят различни цели. Силите на установения ред преследват запазване и динамика на развитие през 21-ви век на икономиката, научния и технологичен прогрес и демократическите политически структури. Стремят се към локална, регионална и международна стабилност и просперитет. Целят развитие на инструментите, силите и инфраструктурата за водене на новата война, насочени за елиминиране и победа над всички елементи на силите на противника (тероризъм, организирана престъпност, наркотрафика и др.) чрез отстраняване на подкрепата му, унищожаване на инфраструктурата му, изправяне пред съда на лидерите и неговите активисти.
Силите на опониращия противник преследват: отслабване или унищожаване на установения ред, парализиране на способността на правителствата и установените политически и икономически институции и инфраструктури да опазят реда и безопасността на населението, подкопаване на демокрацията и разрушаване на демократичните ценности, а не завоюване на територии. Основни инструменти за това са: шоковото (страхово) въздействие на обществената психика, стимулиране на нарастващ брой отчуждени обществени групи (базирани на конфликт на поколенията, загуба на вяра в процеса на промяна), раждащи подкрепа за опониращата кауза. Не по малко важни за тези ефекти са и установяването на консервативни идеологии и възгледи и използването на последните постиженията на науката и техниката, за да се постигне оперативен простор на действие.
Противостоящите сили се облягат на различни преимущества. Силни страни на установения ред са: използване на всички компоненти на властта; значителни силови ресурси; технологически прогрес във военната област; възможност за атакуване на противника в неговите убежища; разширяващи се и новосъздаващи се коалиции; дългосрочен ангажимент по всички фронтове.
Силите на противника се са: аморфни и гъвкави поради лесно глобално предвиждане на хора, материали и идеи; прилагат клетъчна организация на бойци самоубийци; ориентирани са към граждански терор, а не към бойни цели, чрез предлагане на нови политически каузи за стари екстремисти; имат открит достъп до изпреварващи технологии (биологични агенти, нов оръжеен потенциал, интернет комуникации) и приложение на смес от високотехнологични (кибератаки) и примитивни оръжия; разчитат на голяма продължителност на конфликта, целяща изтощение; не са ограничени от действието на традиционните правни норми; налагат нарастваща цена на защитата и сигурността на обществото и нарастващи ограничения при финансиране на отбраната.
Оръжията на противника включват: хладни оръжия; огнестрелни оръжия; експлозиви; отвличане на хора, самолети и транспортни средства и вземане на заложници; икономическа подривна дейност (атаки срещу икономиката и финансовата система на ответната страна и света като цяло; атакуване на информационната среда (кибератаки); атомен (радиационен), биологически и химически тероризъм (мега- тероризъм). Тези и някои други специфични оръжия се прилагат публично, като атаките целят предизвикване на страх, паника и ужас в гражданското население на ответната страна.
Ключова особеност на „Новата война” е несиметричният характер на бойните стратегии на участниците. Опонентите на съществуващия ред черпят своята сила от неприложими за защитниците на реда оръжейни средства. Към това се добавя и ускоряваната от процеса на глобализация урбанизация (растеж на града и свиване на селото), позволяваща по-ефективно приложение на преимуществата на опонента. Тези особености правят новата война нарастващо предизвикателна за съвременния свят. Тя отклонява усилията и ресурсите на света от острите проблеми на устойчивото мирно развитие. Изисква всеобщи добре координирани международни усилия за успешно справяне с възникналите предизвикателства и заплахи. Налага търсене на нови стратегически ориентири за справяне с нововъзникналите проблеми.

3. Трансформация на сектора за сигурност и отбрана

При очертаните условия на неопределеност и риск, гарантирането на приемлива обществена сигурност трудно може да се основава само на традиционната роля на държавата. Дори и активният процес на регионално сдружаване трудно би могъл да изиграе ролята на гарант за сигурността, ако не е съпроводен с дълбочинна промяна на защитните способности на засегнатите институции и организации. Светът и националните общности са изправени пред предизвикателството на необходимата трансформация на способностите за гарантиране на сигурност. Джон Гарстка [4, 2006] определя трансформацията като „...трайна и целенасочена промяна, най-често в широк мащаб, приета със стратегическа цел да се създадат или укрепят предимства, засилващи конкурентоспособносттаq или да се отговори на съществуващите или новопридобити предимства на конкурента”. Друго определение приема, че тя е: „...процес, отразяващ променящото се естество на военното съревнование и сътрудничество чрез нова комбинация от концепции, способности, човешки ресурси и организационни елементи за използване на предимствата на нашата страна и защита на нашата уязвимост от асиметрични заплахи в името на запазването на стратегическата ни позиция, а оттам и на мира и стабилността в света” [4,2006].
Видно е, че трансформацията е неразривно свързана с конкурентните преимущества при противоборството в реалния живот. В отговор на стари или ново-възникнали заплахи, проблеми и цели на сигурността тя неизбежно засяга организацията (структурите и връзките), технологията (материалната база и съоръженията) и процесите (от лансиране на идеи до тяхното изпитание), човешкия фактор (преобразуващото лидерство) на защитната система. Определена е от стратегическата изходна позиция на състоянието на сигурността и е функция на редица обуславящи причини. Съществува силна корелация на сигурността и богатството на обществото, поради това че несигурната среда изисква отклоняване на ресурси за съхраняване на обществото. Като правило благоденстващите общества са по-сигурни от неразвитите и бедните. Благосъстоянието и сигурността, разбирани по-широко - като интегрално благоденствие, имат единно начало, което според Майкъл Портър се изразява с „конкурентното предимство” [20, 2004, с. 361] на нациите, регионите, държавите, градовете и пр.
Някои основни идеи за философията на трансформацията на Сектора за сигурност и отбрана показват, че тя е:
• Неограничен и непрекъснат във времето иновационен процес, наложен от несигурността на 21-ви в., изразяващ преход от настояща към перспективна конкурентна позиция по отношение на сигурността.
• Това е политически доминиран процес на преобразуване на институционалните структури и правилата на обществения живот.
• При икономиката на знанието в много по-голяма степен зависи от знанието и синергията, отколкото от технологиите и програмите.
• Фокусирана е към нарастване на организационната способност за защита и контрол на рисковете и може да бъде оценена с ефектите върху продуктивността на защитата.
Политическият процес на трансформация трябва да разкрива нови източници на сила, които увеличават конкурентните предимства, и поради това се насочва към синергетичните фактори на защитната способност. Основни елементи на този процес, разпределени между водещите обществени елити, са:
• легитимиране на политическите идеи пред обществото (вкл. привеждане в действие на плановете и програмите) от политическите ръководители.
• генериране на нови идеи и разработване на концепции и стратегии (вкл. експериментиране, преглед и преценка на концепциите и стратегиите, генериране на нови идеи) от академичната научна общност.
• разработване на планове, програми и приложни стратегии (вкл. преглед и преоценка на приложните стратегии) от администрацията.
Непосредственият административен цикъл на трансформацията, осъществяван в рамката на програмния подход на управление, е насочен към постигане на конкретните цели за изграждане на нови защитни способности чрез:
• синтез на стратегия за сигурност;
• комплексен преглед на сигурността;
• преоценка на действащите планове и програми;
• разработване на нови планове и програми;
• разпределяне на предоставените ресурси;
• определяне изискванията към човешкия фактор и материалните активи;
• определяне на необходимите нови способности.
Скицираните идеи за същността и управлението на процеса на трансформация на практика се реализират с новата Стратегическа визия на НАТО „Военно предизвикателство” [23, 2005]. В съответствие с тази визия е осъществена радикална промяна на структурата на Атлантическия алианс. Изградени са две стратегически командвания, чиято задача е прилагане на визията за начина на бъдещо планиране и провеждане на операции от Алианса (до 2020 г.). Тя трябва да послужи и като ръководство за трансформиране на силите, концепциите и способностите през следващите десетилетия. Новата визия прилага ориентиран към постигане на „желан краен резултат от операциите” (effect-based approach to operations) подход при управление на перспективните военни способности. Според проектантите този подход ще бъде съчетан с широко използване на политически (за синхронизиране с ООН, ЕС, неправителствени организации), дипломатически, граждански, икономически и военни средства.
Усилията за постигане на желаните ефекти ще бъдат насочени в три основни направления: постигане на съгласувани ефекти (Coherent Effects); постигане на превъзходство при вземане на решение (Decision Superiority); постигане на съвместно развръщане и устояване (Joint Deployment&Sustainment);
Основни области на трансформация ще бъдат: ефективно поразяване; ефективни гражданско-военни отношения (CIMIC); съвместен маньовър; информационно превъзходство; мрежови способности; експедиционни операции; интегрирана логистика.
Общата архитектура на интегралния процес на управление на трансформацията на силите включва три основни съставни процеса:
• развитие на способности за бъдещи сили;
• отбранително планиране (Defence Planning);
• развитие на концепции и експериментиране (Concept Development&Experimentation Process (CD&E));
Процесът на развитие на способности за бъдещите сили съдържа следните фази: анализ на средата за сигурност; определяне на необходимите отбранителни способности (НОС); произтичащи от НОС изисквания; анализ на липсващите или неразвити НОС; възможни решения за концепции и експериментиране и/или изследвания и развитие (CD&E/R&T); изпълнение (изграждане). По същество този кръг от фазови дейности насочва стратегическото развитието на новите способности на силите, като ги води към желани резултати.
Отбранителното планиране е насочено към създаване и поддържане на, ако не оптимална, поне рационална от гледна точка на изпълнението на целите, съвкупност от сили, въоръжение и инфраструктура. Подготвяните планове са инструменти за координация на действията за постигане на целите за изграждане и управление на бъдещите способности на силите.
По особено внимание за академичната общност предизвиква процесът за развитие на концепции и експериментиране (CD&E). Това е систематично управляван текущ процес за придобиване на бъдещи оперативни способности от въоръжените сили, включващ две фази: развитие на нови концепции и оперативно експериментиране. Ролята на CD&E за процеса на трансформация е особено важна, поради това че позволява по-добро използване на всички налични интелектуални ресурси за създаване на нови решения, отговарящи на нуждите на НАТО.
Фазата на развитие на нови концепции включва следните стъпки: оценка на ръководството; първоначален план; утвърждаване на плана; развитие и прецизиране на концепцията; създаване на трансформационни продукти. Тези продукти могат да бъдат: пакет от способности; предложение за сили; доктрини; подобрения в подготовката; подобрения в оперативната съвместимост; промяна на културата.
Фазата на оперативното експериментиране цели изследване на предлаганите теоретични концепции, организационни структури и технологии в ранния им стадии на развитие за намиране на решение за постигане на бъдещи оперативни способности. Позволява добиване на оперативна информация за приоритизиране на ресурсите. Създава прозрачност на трансформацията и на механизмите за измерване на ефективността й. Това е подход, фокусиран към крайния резултат от разработваната концепция, които определя нейната целесъобразност.
Организацията (координация) на трансформационния процес има ключово значение за неговия успех. За осъществяване на вътрешна координация в настоящия момент са изградени: Дирекция „Съвместни експерименти, учения и анализи“ (JEEA); Група на националните представители (NAG); Работна група на CD&E (WG към NAG). Тези органи взаимодействат с другите структури на НАТО при осъществяване на споменатите основни и съставни процеси и фази. Външната координация е зона на компетенция на страните от НАТО, участнички в CD&E. Всяка от тези страни, вкл. България, има възможност да взаимодейства със Дирекция СЕУА (JEEA) на НАТО. Делегира национални представители в ГНП (NAG) и РГ (WG). За по-добра ефективност на националните усилия е препоръчително да се изгради Междуведомствен управителен съвет по CD&E, вкл. Работна група към МУС по CD&E. Решаващ фактор за успешната иновация на способностите на отделната страна и съюза като цяло е т.нар. „CD&E общност”. Преследваните цели и резултатите от трансформацията ще зависят от мобилизираната сила на ориентирания за решаване на проблемите на сигурността национален интелектуален потенциал.
Досега заявените и одобрени български проекти по CD&E: - „Адаптация на лидера и екипа в мултинационални коалиции: културни различия в познанието и екипната работа“; „Автономно подводно транспортно средство“; „Коалиционно зоново разузнаване и разпознаване“, са далеч под възможностите на потенциала на страната.
Управляваният процес на иновацията на способностите предлага алтернативно ресурсно осигуряване на проектите по CD&E. Лансираните проекти могат да бъдат финансирани от НАТО. Ако такова не е необходимо могат да бъдат само експериментирани или да получат съдействие при пазарната реализация на създадените с тях продукти.
Общият извод от внедряването в рамките на НАТО на тази универсална система за иновация на силовите способности е, че тя дава необходимата финансова и организационна рамка за развитие на способности за защита не само от военни заплахи. Напълно възможно е тази рамка да бъде използвана за изграждане на сили с потенциал за защита от невоенни заплахи. Изборът на силите ще зависи единствено от преценката за доминиращите заплахи за страната и решенията за стратегическо ресурсно осигуряване на съответстващите сили.

5. Икономически аспекти на трансформацията

Всяка страна, която държи на своите ценности и интереси, е загрижена за това дали ще бъде способна да ги защити от потенциални заплахи. Тя трябва да изработва и провежда интегрална политика, включваща пакет от частни политики за сигурност, фокусирани към изграждане и поддържане на способности, насочени за контрол и справяне със заплахите. Поддържането и развитието на адекватни перспективни способности е едно от най-големите предизвикателства на държавното управление. Поддържането на способност за производство на благото „сигурност” има икономическа основа, тъй като неизбежно изисква значителни средства. Отделянето на тези средства усложнява и без това трудната задача за разпределение на ограничените национални ресурси, нужни за производството и на другите необходими публични блага. Възникват множество трудно решими разпределителни въпроси – защо, колко, какви, кога, за какво, с какъв резултат и ефект, как и при какви условия да бъдат отделени тези ресурси.
Разпределение на ресурси за сигурност на национално равнище
При демократичната политическа организация парламентът е органът, който решава основните от тези въпроси. Многобройни и специално създадени институции вземат решения и изпълняват разпределителния процес. Различна е степента на национална централизация и ведомствена децентрализация на тези решения и дейности. Променлива е средата за сигурност и заплахите, при които се осъществява разпределителния процес. Независимо от голямото многообразие на разпределителната задача, напълно определени са критериите за разпределение. Възможно е икономично, ефективно, ефикасно или с най-голяма полза за данъкоплатците решение. Всяко от тези решения има различна рационалност и в голяма степен е обусловено от компетентността на законодателната власт и административния капацитет за приложение на изпълнителната власт. Основен инструмент за разпределение на ресурсите е бюджетният процес и от неговото качество зависи достигането на преследваните цели.
В настоящия материал не е възможно да се посочат детайлно предимствата и недостатъците на различните видове бюджетни процеси с оглед на тяхната разпределителна ефективност. Можем само да аргументираме, че сега използваната на национално равнище система на „контролно национално бюджетиране” категорично не е в състояние да обслужва процеса на трансформация и иновацията на способностите на силите за сигурност. Въпреки своя удобен и универсален характер тя е ориентирана към контрол на фондовете и покупките на входни ресурси. Наричана бюджет „Какво да си купим?” тя не разкрива технико-икономическата ефективност на предприеманите инвестиционни проекти. Не изяснява връзката на изпълняваните задачи и постиганите междинни продукти с бюджетните ресурси чрез показатели за средните единични разходи. Тя заобикаля, а не дава отговор на въпроса: „Какво да се прави, за да се постигнат целите на трансформацията”. Изход от тази неспособност е последователното преминаване към „изпълнителен” бюджет, който може да даде отговор на този въпрос. Тази междинна стъпка трябва да бъде последвана от преход към „програмен бюджет”, който включва „контролен”, надгражда „изпълнителен бюджет” и гарантира възможност за рационален избор на алтернативни системи за постигане на перспективни способности на силите. Това е бюджет за стратегическо разпределение на ресурси. Този бюджет е изграден от програми, които осъществяват подчинение на избраните цели и стратегия в съответствие с приетите политики за контрол на заплахите и рисковете.
Редица позитивни стъпки към прилагането на такъв тип бюджет бяха предприети в Министерството на отбраната [11, 2001]. В резултат от тях в началото на 2000 г. стартира приложението на Система за планиране-програмиране-бюджетиране, която днес обхваща програмното управление на 13 национални отбранителни програми и съставни подпрограми, проекти и задачи, с измерими и контролирани показатели за преследваните целеви резултати. По-важни от тези вътрешни субоптимизационни въпроси са проблемите за разпределение на ресурси за сигурността на национално равнище. За съжаление в настоящия момент, въпреки постигнатото от МО и частичното внедряване на програмно управление на ресурсите в Министерството на околната среда и водите, прогресът към програмно управление е незадоволителен. Това състояние се запазва въпреки многобройните заявления (последователно от министрите Милен Велчев и Пламен Орешарски) за необходимост и срочност на промяната. Все още споменатият преход се разглежда като желателен и зависещ повече от нагласите на Народното събрание, отколкото като задължение на правителството и МФ да предприемат решителни действия за радикална промяна на настоящата практика и законова уредба [13, 2006].
Отбелязаният дефицит на административен капацитет за внедряване на съвременно програмно планиране на националните ресурси вероятно ще затруднява бюджетния процес при присъединяване към ЕС. Решаването на този проблем е свързано с подобряване на взаимодействието на правителството с гражданското общество и парламента в периода на обсъждане на националния бюджет. Това е време за активно гражданско и парламентарно обсъждане и даване на важни оценки за ресурсната рамка на провежданите политики. Оставянето без достатъчно публично внимание или повърхностното разглеждане и одобряване на предлаганите програми и проекти без подходящи корекции обещава бъдещи проблеми на политиките и на данъкоплатците, понасящите техните ефекти.
В този момент са резонни няколко важни въпроса към проекта за бюджет за отбрана и сигурност:
• Съобразени ли са планираните разходи с действителните външни и вътрешни заплахи за сигурността на гражданите и обществото като цяло? Какви разходи са достатъчни за изграждане на ефикасна защита срещу заплахите?
• Приемливи ли са тези разходи за обществото както по величина, така и по ефикасност, ефективност, икономичност и най-голяма полза за данъкоплатците?
• Могат ли гражданите и обществото да си позволят планираните разходи, без неприемливи щети за други лични или публични потребности?
• Устойчиви ли са тези разходи от гледна точка на тяхното бъдещо въздействие върху личното и обществено благосъстояние и устойчивия икономически растеж в бъдеще?
Отговорите на тези въпроси са трудни и изискват достатъчни и разбираеми данни, предоставени от администрацията. Нейно основно задължение е да бъде отворена, прозрачна и отчетна пред своите данъкоплатци. Спестяването на информация може да предполага стремеж за скриване на решения и действия и поражда естествено подозрение най-малко за некоректност, а повече - за нисък професионализъм и безсъвестност. Проблемът се допълва от също неадекватната в това отношение статистическа система на страната. И от тук следва първият извод. Предлаганата информация за проектите за бюджет е ограничена и труднодостъпна. Все още тя е под контрола на администрацията, това е служебна информация, която не е свободно достъпна за гражданите. След одобряване на бюджета от Народното събрание тя става достъпна, но е силно ограничена, обикновено в рамките на няколко планови цифри за всяка функция (отбрана, вътрешен ред, бедствия и аварии), за величината на общите разходи, включително разходи за персонал, експлоатационни разходи, инвестиции и научни изследвания и развитие. Когато информацията е на разположение, вече е късно за някакви съображения на гражданите. Още повече, че тя е твърде ограничена, за да се направят съществени изводи. При тези условия, за гражданите е безсмислено да се занимават с разсъждения и препоръки, които не водят до резултат. Естествено е, че те няма да хранят особени илюзии за административната компетентност, капацитет и почтеност на тези, чиято работа заплащат. Скриването на реалността зад въображаеми ограничения за секретност и класифицирана информация още повече влошават нещата. Развитите демократични страни - като САЩ, Великобритания и др., предлагат богата информация по бюджетната политика. Към това и още един абсурд. Съгласно международните си ангажименти администрацията на страната предоставя значително по-подробна информация (Виенски документ 1997 г.) от примерно 2-3 страници за отбранителните разходи и покупките и износа на оръжие на ОССЕ и др. международни институции. Тези институции предлагат сравнителна информация за бюджетните планове и отчети, но тя не е леснодостъпна за българските граждани. Въпросът е защо. И още един въпрос. Съгласно приетия от МС Правилник за работата на Съвета за сигурност, правителството е задължено да подготвя годишни отчети за разходите за сигурност и отбрана, които могат да подпомогнат гражданите да преценят по-ясно реалните годишни измерения на провежданата политика. Тези задължения системно не се изпълняват от предходните правителства след 2000 г.
Логичен извод е, че общата и частните политики за сигурност и отбрана на страната са недостатъчно прозрачни и отчетни пред гражданите на страната. Ограниченият достъп до информация подтиква гражданите да се доверят на твърденията на администраторите или коментарите на експерти, което естествено трудно може да подмени самостоятелно изработените преценки.
Тук бихме могли да дадем емпирични данни за състоянието на разпределението на ресурси и то само за отбраната на страната, като неизбежно се базираме на чуждата експертиза.
Годишният сборник на СИПРИ за 2004 г. [38], с естественото за такива издания закъснение, съобщава, че световните военни разходи за 2004 г. достигат 1035 млрд. долара (в текущи цени) при 794 млрд. долара. за 2003 г. Тези разходи са 2,6 % (2,5 % за 2003) от световния вътрешен продукт. В абсолютна стойност това са 162 долара. на човек (128 за 2003) от населението на света. Глобалните разходи за същата година са само 6 % (16 % за 2003) по-ниски от разходите от 1987-1988 г., които се приемат за връх на военните разходи от епохата на Студената война. Те са с 47 % (14 % за 2003) по-високи от разходите за 1998 г., когато тенденцията за намаляване на глобалните военни разходи се заменя от тренд на нарастване. Нарастването е за сметка на по-големите държави: САЩ понасят 47 % от общите разходи. Разходите на тази страна нарастват рязко в резултат от военните операции в Ирак и Афганистан. Дебатите за устойчивостта на тези разходи и тяхното влияние върху нарастващия бюджетен дефицит и икономическия растеж на страната нямат окончателен отговор, от една страна, поради схващането, че сигурността е предпоставка за устойчиво развитие, а от друга, че повишените военни разходи ще ограничат другите публични разходи.
От доклада на министър-председателя за бюджета за 2007 г. [5, 2006] става ясно, че прогнозата на МС за бюджета за отбрана за 2007 г предвижда 1086.0 млн. лв., които са 2,4 % от планирания за същата година БВП от 45,172 млн.лв. В долари при курс 1,6 лв. за 1 $, предвижданият бюджет е 678,75 млн. $, което означава, че всеки от 7,8-те милиона граждани на страната трябва да заплати по 87,02 $ или 139,2 лв. за издръжка на националната отбрана. Съпоставката със света показва, че българската отбранителна политика е приела световния стандарт за ресурсно бреме на гражданите за осигуряване на отбраната. Това е добре за българските граждани, които плащат около два пъти по-малко от средния гражданин на света, но не и за Българската армия. Тя получава 0,65 от това, с което разполага средния световен войник. Причината е, че гражданинът на България разполага със 65 % от продукта, с който разполага средният гражданин на света. Тези разходи обаче не са достатъчни за радикална модернизация на националната отбрана. В бъдеще те няма да съответстват на нарастващата несигурност, предизвикана от световния тероризъм. Няма да бъдат достатъчни за финансиране на участието в умиротворителни операции, за което страната се ангажира с членството си в Северноатлантическия алианс. Реалната политика неизбежно трябва да се съобрази и търси начин за преодоляване на този недостиг.
Съпоставянето на дела на националните отбранителни разходи с тези на света би бил успокоителен ако е общовалиден за всички. В действителност това не е вярно поради вариациите на благосъстоянието и разходите по региони и страни. За да избегнем грешката на генерализацията, можем да погледнем извадката на някои Централноевропейски страни. СИПРИ предлага следните данни за 2002 г. ( вж. таблица 1).
Таблица 1. Военни разходи на избрани Централно- и Източноевропейски страни и региони

Страна Разходи за отбрана (млн. $) % от БВП
(2001 г.) Население –2001 г.(млн.) Разходи на глава от населението ($)
Чехия 1151 2,1 10,29 111,9
Естония 109 1,7 1,38 79,0
Унгария 925 1,8 9,92 93,2
Латвия 144 1,2 2,36 61,0
Литва 247 1,8 3,49 70,8
Полша 3052 1,9 38,64 79,0
Русия 11400 3,8 144,4 78,9
Словакия 410 1,4 5,4 75,9
Украйна 968 2,7 49,11 19,7
Централна и Източна Европа 2,7 (2001 г.)
Западна Европа 1,9 (2001 г.)
Целият свят 2,4 (2001 г.)
2,5 (2002 г.)
Източник: SIPRI Yearbook 2003: Armaments, Disarmaments, and International Security, SIPRI, Oxford University Press, 2003.
Забележка: Разходите са в цени от 2000 г. и обменни курсове за текущата година.

Общият извод е, че Източно- и Централноевропейските страни значително са намалили бремето за отбрана след епохата на Студената война. Все пак обаче те понасят с 0,8 % от БВП по-големи разходи в сравнение със Западна Европа. С това допринасят и за по-високите от тези на Западна Европа световни разходи за отбрана. Благоприятна характеристика за националната политика е, че разходите за отбрана в 2001 г. са по-ниски от тези на Централно- и Източноевропейските страни като цяло. Бюджетът за 2006 г. постепенно преодолява това различие, но едновременно с това увеличава и разликата със Западноевропейските страни. Очевидно е, че финансовата стабилизация и ефектите от икономически растеж в страната създават увереност за безпроблемно посрещане на относително повишаваните отбранителни разходи от гражданите и бюджета.
Погледът към Балканите дава допълнителна информация за сравнителни преценки за страната (таблица 2).

Табл. 2. Военни разходи на страните от Югоизточна Европа.

Страна Разходи за отбрана (млн. $) % от БВП
(2001 г.) Население –2001 г.
(млн.) Разходи на глава от населението ($)
Албания 52.5 1,2 3.15 16,7
Босна и Херцеговина 39 (2000 г.) 9,5 (2000 г.) 4,07 233,7
България 356 2,7 7,87 45,2
Хърватска 494 2,6 4,66 106,0
Гърция 5264 4,6 10,6 496,6
Македония 104 7,0 2,00 52,0
Молдова 4,9 0,4 4,29 1,14
Румъния 980 2,5 22,41 43,7
Словения 299 1,4 1,99 150, 2
Турция 10 092 4,9 68,61 147,1
Югославия 601 10,67 56,3
Източник: SIPRI Yearbook 2003: Armaments, Disarmaments, and International Security, SIPRI, Oxford University Press, 2003.
Забележка: Разходите са в цени от 2000 г. и обменни курсове за текущата година.


Отчитайки голямата условност на подобни сравнявания, предизвикана от неточности на съпоставянето, виждаме значителни различия в отбранително бреме между Балканските страни. Спорно е например дали граничните Турция, Словения или Молдова са балкански страни. Затова, ако погледнем всички Югоизточноевропейски страни ще видим, че водеща в разходите е Гърция, следвана от Босна и Херцеговина, Словения, Турция и Хърватска. Разходите на гражданите за отбрана варират от 500 до 100 $ на човек. При едни страни причина за това е сравнително високият стандарт (Гърция, Словения и донякъде Хърватска). За други (Босна и Херцеговина) това е регионалната несигурност и конфликтност. На отсрещната страна на полюса са Молдова и Албания. В средата са бивша Югославия, Македония, България и Румъния (около 50 $ на човек). Значителните вариации на военните разходи в субрегиона сами по себе си са израз на несигурност.
За да дадем някакво систематично обяснение за разходите за отбрана на страните, трябва да отчетем величината на заплахата за всяка от тези страни, различните ангажименти към организации за сигурност и отбранително коалиране, както и икономическите им възможности. Без да влизаме в детайли, можем само да подчертаем по-характерни моменти за страната.
По отношение на заплахата трябва да отбележим зоните на несигурност в Близкия изток и вътрешното напрежение в Западните Балкани. Страните, които са в тези огнища, е естествено да вземат мерки за своята сигурност. България има предимството да бъде настрани от тези конфликтни точки, което намалява отбранителното бреме.
Естеството на съвременното военно коалиране няма задължаващата сила на военните съюзи от миналото. То по-скоро има характер на морален ангажимент, който за някои страни е правило, а за други - пожелание. Все пак, влиянието на този фактор може да бъде отбелязано за страните - членки на НАТО. Като член на Северноатлантическия алианс България поема своите ангажименти и дори споделя разходите на коалицията за омиротворяване и демократизация на Ирак. Разходите за тази политическа линия увеличават общите разходи за отбрана с около 10 %.
По отношение на икономическите възможности трябва да отчетем връзката между разходите за отбрана и икономическото развитие и неговия източник - икономическия растеж на страните. Възможни са четири обясняващи хипотези. Първата е, че разходите за отбрана са резултат от икономическия растеж. Тази хипотеза произтича от логиката, че по-богатите вземат по-скъпи мерки за своята защита от по-бедните. Втората е, че повишените по различни причини разходи за отбрана задържат икономическия растеж и предизвикват икономическа изостаналост. Едно от възможните обяснения на икономическата изостаналост на Балканите е тяхната несигурност. Третага хипотеза е, че повишените разходи за отбрана могат да бъдат използвани за икономическо развитие и растеж. И за това предположение има много примери: въоръжението с цел заграбване на чужди ресурси, производството и износът на оръжие с цел собствено облагодетелстване, и др. Накрая, четвърта възможна хипотеза е, че отсъства връзка между разходите за отбрана и икономическото развитие и растеж.
Всяка от тези възможности е реална и е била регистрирана за различни страни и различни периоди от време. Разполагаме с редица данни, които могат да подкрепят тезата, че прекомерните разходи за отбрана в миналото са задържали икономическото развитие на страната. Днес разходите не са такива, за да очакваме подобни ефекти. Те обаче са недостатъчни, за да се построи съвременна отбрана на страната. Военните специалисти, които отговарят пред обществото за отбраната имат всичките необходими аргументи да искат повече ресурси за това. За съжаление икономическите възможности на страната са такива, че трудно могат да се осигурят дори планираните бюджетни средства без опасност за нейното устойчиво развитие в бъдеще.
Един популярен критерии за устойчивост на бюджета е пропорцията 1:2:4 на разходите за отбрана, образование и здравеопазване. Бюджетната прогноза дава отношение: 1:1,76:1,84, което очертава сериозна диспропорция в разходите за здравеопазване. Въпреки че се забелязва тенденция за подобряване, все още този елементарен критерий не е достигнат. Как трябва да стане това? В никакъв случай простото намаляване на едни разходи за сметка на други не дава добри резултати. Съкращаването на армията под граничния предел на практика ще остави страната без външна защита. Илюзия е също, че прекомерното увеличаване на разходите за вътрешен ред и сигурност ще гарантира желаната вътрешна сигурност. Решението е свързано с въпроса за какво и как се изразходват предоставените средства от данъкоплатците. Докато бюджетните средства се разпределят на базата на традиционните пропорции, коригирани с икономическия растеж, а не съобразно резултатите от дейността, няма да бъдат постигани желаните способности. Другата нормална алтернатива е бюджетните средства да се дават само по програми с измерими показатели за резултатите от тях. Програмното планиране на бюджетните средства на всички разходни министерства е първата реална крачка в тази посока. За съжаление дори позитивният опит на Министерството на отбраната не е последван от другите разходни министерства. Прилагането на тази съвременна световна практика не е строго изисквано от Министерския съвет. От тази гледна точка, ако администраторите не са наясно за какви конкретни резултати получават бюджетни средства, едва ли ще има и един гражданин в страната, който да е убеден, че отделяните средства се използват ефикасно, икономично, ефективно и с най-голяма стойност за данъкоплатците.
Но и това няма да бъде достатъчно. Последното и най-важно условие ще бъде разходните министерства и МС да предоставят необходимата информация за преследваните цели с измерими и разбираеми за гражданите резултати и без „служебни тайни”, които прикриват административната неспособност. Само тогава гражданите ще могат да преценят дали средствата им са оползотворени рационално.
Добрите намерения няма да са достатъчни за тази радикална промяна. Добрите практики по света не са увличащ пример и сила, която може да промени удобството на инерцията. Необходим е политически капацитет за промяна, поддържан от гражданите. Необходимо е съвременно, а не повърхностно и непрактично бюджетно законодателство. Необходимо е ангажирано гражданско участие. Все неща, отсъствието на които ще предопределя крехкото икономическо равновесие в страната.

Разпределение на ресурси за сигурност на ведомствено равнище
Най-същественото постижение за подобряване на вътрешното ресурсно разпределение беше споменатото вече внедряване на Система за планиране-програмиране-бюджетиране. Този факт беше отбелязан заслужено като единствено достойнство на страната в Доклада на Северноатлантическия съвет по повод на приемането на страната в съюза. С това по същество беше изградена стратегическа система за управление на отбранителните ресурси, включваща набор от програми с измерими ефекти (резултати) и присъединени силови структурни звена (програмни елементи), изпълнители на програмите, и необходимите ресурси за постигане на целевите резултати . Системата стартира с 23 програми, които по-късно бяха редуцирани на 13 национални отбранителни програми и съставни подпрограми, проекти и задачи, с измерими и контролирани показатели за преследваните целеви резултати. Въпреки това процесът на внедряване все още не е постигнал напълно проектираните ефекти. Все още редица нерешени проблемни въпроси възникват при съставянето или периодичния преглед на изпълнението на бюджета. По-важни от тях са: адекватно свързване на реалните заплахи със съответните политики и програми; по-добро обвързване на отбранителните политики с другите публични политики; по-ефикасно отстраняване на проблемните въпроси, по които има политически различия; алтернативно програмиране в рамките на отделните програми; отчитане и управление на риска при съставяне и изпълнение на програмите; текущо осъвременяване на програмите и проектните решения в рамката на програмния преглед и т.н.
Все още редица нерешени проблемни въпроси възникват при планирането и съставянето или периодичния преглед на изпълнението на бюджета. По важни от тях са: адекватно свързване на реалните заплахи със съответните политики и програми; по-добро обвързване на отбранителните политики с другите публични политики; по-ефикасно отстраняване на проблемните въпроси, по които има политически различия; алтернативно програмиране в рамките на отделните програми; текущо осъвременяване на програмите и проектните решения в рамката на програмния преглед и т.н. Всички тези и редица неспоменати въпроси намаляват вътрешната разпределителна ефективност на съществуващата стратегическа управленска система, вече преименувана на „Интегрална система за управление на ресурсите за отбрана“ (ИСУРО). Едновременно с това те очертават и сериозно изследователско поле за развитие на тази прогресивна в сравнение със старата практика за управление на отбранителните ресурси.
Въпреки прогреса с внедряването на ИСУРО, която подпомага стратегическото управление на ресурсите в отбраната, остават редица нерешени проблеми на ведомственото ресурсно разпределение на организационно и оперативно равнище. Процесът на внедряване все още не е постигнал очакваните ефекти в областта на политиката по развитие на въоръженията, отбранителните покупки, логистиката, поддържането на инфраструктурата и управлението на частната държавна собственост, оперативното финансиране, счетоводното отчитане и контрола на дейността.
Второ основно направление на развитие на вътрешното ресурсно разпределение е дейността по трансформация на съществуващата система за материално-техническо снабдяване в съвременна система за отбранителна аквизиция . Този термин включва интегриран процес на придобиване на въоръжение и техника, който обхваща: изследователска и развойна дейност; организация на производството и покупка, и доставка на необходимите за отбраната оръжейни системи и оборудване.
След около десетгодишен период на блокиране на снабдяването с въоръжение, в края на 90-те години в МО беше изградена нова дирекция - „Политика по въоръженията”. Необходимостта от нейното създаване беше ясно осъзната след 1997-1998 г. когато стартираха първите проекти за модернизация на въоръженията и системите в Българската армия: Оперативен център за въздушен суверенитет (ASOC) и Полева интегрирана комуникационно-информационна система на 61 бригада (ПИКИС). Дирекцията организира разработката на План за организационното изграждане на БА до 2004 (План 2004) . Необходимостта да бъде изградена добра организация на аквизицията беше потвърдена на практика от закъснения, редица пропуски и загуби при изпълнението на проектите. Последваха разработки на редица базови документи на Системата за развитие на въоръженията . Направени са изследвания за развитието и интегрирането на развитието на въоръженията в общата рамка на стратегическото ресурсно планиране в отбраната . Резултат от този процес е разработката на План за модернизация на Въоръжените сили на Република България за периода 2002-2015 г. С този план бяха идентифицирани 68 проекта, необходими за постигане на желаната отбранителна способност след присъединяване към НАТО. Въпреки редица пропуски при подготовката на плана той беше амбициозна програма за действие. За периода 2003-2007 г. бяха планирани около 2 млрд. лв., съответстващи на бюджетна рамка 2,8-2,9 % от БВП, дял на разходи за модернизация 30 % и за изследвания и развитие 1,5 % от бюджета за отбрана. Планът беше одобрен от Съвета по отбрана, но не и от МС на страната. В процеса на изпълнението стана ясно, че съществуващите ресурсни ограничения не могат да бъдат преодолени и че е необходима по-добра интеграция на системите за ресурсно управление.
Това стартира процес за изграждане на единна Система за управление на развитието на въоръжените сили (СУРВС), целяща развитието и интегрирането на три съставни системи: Система за необходимите отбранителни способности (НОС); Интегрирана система за управление на ресурсите за отбрана (ИСУРО) и Система за отбранителна аквизиция (СОА). За цел на системата за аквизиция се определя изработване на най-добро решение за придобиване на въоръжение и техника в съответствие с изискванията на НОС и критериите за икономично, ефективно, ефикасно и с най-голяма полза за данъкоплатците използване на заделените бюджетни ресурси. В обхвата на системата влиза управлението на сложния процес на придобиване и използване на въоръжението, съобразен с особеностите на неговия жизнен цикъл. Основен фокус е интегрирането на изискванията за операционна способност с изследователската и развойна дейност, производството и доставката на въоръженията.
Изпълняваното сега развитие на съвременна система за аквизиция е сериозно интелектуално и мениджърско предизвикателство за МО. Това е така, защото тя интегрира дейността на множество органи и процеси при икономическото осигуряване на отбраната. От нея зависи успешното изграждане на логистичната системата, системите за стандартизация, качество и кодификация, изпитвания и контролни измервания на въоръжението, управление на доставките, управление на инфраструктурата и собствеността. Пряка е връзката и със счетоводното отчитане на разходите и системата за финансов мениджмънт. Редица проблеми съпътстват това развитие. Ключов проблем е по-доброто организиране на връзката с все още не стартиралото изграждане на система за НОС. Желателно е подобряване на взаимодействието с ИСУРО и финансовото управление. Необходимо е подобряване на работата на създадените органи: Съветът по аквизиция; експертните технико-икономически съвети (ЕТИС) и експертните технически комисии (ЕТК). Наложително е подобряване на съгласуваността между дългосрочните планове и програми за развитие на въоръженията с ежегодните материални планове за доставка, които насочват дейността на логистичната система (Системата за материално-техническо и медицинско осигуряване на отбраната - МТТО), която също е в процес на развитие. Това ще подпомогне и за по-добро съгласуване на програмите и проектите за модернизация с Единния план за материално-техническо осигуряване и Единния поименен списък за строителство и строителни услуги, както и свързания с тях Единен финансов план за материално-техническо осигуряване, които са основни инструменти за планиране на Дирекция „Планиране и управление на бюджета”.
Тези две основни направления на развитие на вътрешното разпределение и управление на ресурсите в отбраната не изчерпват всички важни механизми за управление. Все пак тези ограничени примери изясняват създадените в настоящия момент разпределителни отношения и подчертават необходимостта от системни и целенасочени действия за подобряване на разпределителната ефективност при ресурсното управление.

7. Публично-частно партньорство в сектора за сигурност и отбрана

Приетата през 2004 г. правителствената програма за модернизация на въоръженията и лансираните с нея единадесет приоритетни проекта още при своето създаване беше съпроводена с въпроса за недостатък на бюджетен ресурс за нейното изпълнение. От една страна, правителството одобри План 2015, който представлява амбициозен проект за трансформация на отбраната и развитие на нови отбранителни способности, съобразени с целите на партньорството на страната в НАТО. От друга страна обаче, беше ясно, че процесът на трансформация и модернизация на въоръженията ще струва около 30 млрд. Евро - средства, които надвишават разполагаемия годишен капиталов ресурс за 2006 г. около 150 пъти. С други думи, страната ще има нужда от 150 години, за да завърши процеса на трансформация и модернизация. За да реши този проблем в приемливи срокове, страната трябва да разчита на значителен финансов поток от чужбина. Основен инструмент, на който се разчиташе при планиране развитието на отбраната в бъдещия петнадесетгодишен период, беше практиката на офсетните сделки с външни доставчици на въоръжение и техника. В съответствие с тези надежди, в допълнение на Закона за обществените поръчки, бяха развити още Наредба за условията и реда за възлагане на специални обществени поръчки [18, 2004] и Методика за оценка на програми за офсет [14] в МО. Тази уредба насочи вниманието на външни финансови интереси към процеса на модернизация на въоръженията в страната. Този интерес е трудно разграничим от общия процес на привличане на чужди инвестиции в страната.
На практика, след периода на нарастващ външен капиталов поток [15, 2005, с. XV] до средата на 2005 г., последва тенденция за намаляване на ПЧИ. От 1850,5 млн. евро за 2003 г. и 2114,2 млн. за 2004 г., последва спад за 2005 г., за която се очакват 1678 млн.евро [15, 2005]. Този поток и неговата част от преки чужди инвестиции (ПЧИ) е ключов фактор за икономическия растеж на страната [26, 2005, с. XV]. Достигнатите равнища на привлечени ПЧИ от 9,3 % за 2003 г. и 8,8 % за 2004 г. дадоха добър импулс на българската икономика. Намаляващият обаче очакван обем от 6,3 % за 2005 г. и очертаващата се тенденция за ограничаване поставя под въпрос възможността на ПЧИ да компенсират в дългосрочен план нарастващия дефицит на платежния баланс на страната. В резултат от този процес бързо нараства дефицитът на търговското салдо, прогнозиран на 13,5 % за 2005 г, но с тенденция за увеличаване, въпреки планираното в бюджета намаляване на 12,0 % за 2006 г. По този начин коридорът за маневриране на правителството да привлича допълнителни кредити за финансиране на модернизацията на въоръженията става все по-тесен. Независимо от това, със свое решение от 26 май 2005 г. правителството даде мандат на тогавашния министър на отбраната Николай Свинаров и на министъра на финансите Милен Велчев да проведат преговори и да подпишат договори за кредити [6, 2005, с. 3] Общата сума на заемите не е декларирана, но публикациите споменават [16, 2005, с. 20], че може да бъде очакван заем от 700 млн. евро. Тези пари се планираше да бъдат използвани за финансиране на само три от лансираните общо единадесет приоритетни проекта. Това са: нови коли с висока проходимост („Даймлер Крайслер“); 18 транспортни вертолета („Еврокоптер“ за 350 млн. евро) и 8 транспортни самолета (С-27 на „Аления Аеронотика“ за около 200 млн. евро). Споменати бяха пет банки – Дрезднер банк, Дойче банк, IBN Амро, Ситигруп и Сосиете Женерал. Със заемите се планираше да бъдат платени одобрените от правителството през 2004 г. три приоритетни модернизационни проекта [1, 2005, с. 5]. С това правителството се опитваше да финализира първата фаза от процеса на модернизация преди предстоящите избори. Поради потенциалните рискове, които този план генерира за икономическата стабилност на страната, неговото изпълнение беше забавено и естествено прехвърлено върху новото коалиционно правителство.
При формиране на проекта за бюджет за 2006 г. новото правителство също не намери необходимите бюджетни ресурси за финансиране на модернизацията. То трябваше да продължи стартиралия процес на модернизация въпреки известни колебания в ефективността на подготвените офсетни договори за покупка на въоръжение. Бяха подписани договори за доставка на транспортни самолети C-27, вертолети, една стара фрегата, както и ремонт на разполагаемите с изтекъл ресурс Ми-17 и Ми-24. Беше подписан и променен договор само за ремонт, без модернизация, на самолет Миг-29. Стартираха проучвания за покупка на нови изтребители за ВВС на страната, както и увеличаване броя на фрегатите за БМФ. Въпреки че няма публикувани данни за общата величина на взетите заеми и начина на тяхното погасяване, става ясно, че разполагаемият в годишния бюджет за 2006 г. ресурс от 264,7 млн. лв. за инвестиционни разходи е вече изчерпан или дори надвишен. Това задължение ще действа и в близките години напред поради падежа на взетите заеми, като по този начин ще блокира процеса на модернизация на въоръженията и трансформацията на силите. То ще ограничи и възможностите за сключване на нови заеми, тъй като това би увеличило бюджетните разходи над планираните 40 % от БВП за годината. Още по-негативен ще бъде ефектът върху платежния баланс на страната, а косвено чрез него и за планираната инфлация. Възможен изход от тази ситуация е да се обвържат покупките с нови ПЧИ в страната, но тази възможност е в определена степен пропусната или изчерпана. В това направление бяха отбелязани определени усилия на МИЕ за конкретно програмиране и контролиране на компенсационните ефекти от планираните приоритетни проекти, нормативно уреждане на реда за сключване на компенсационни (офсетни) сделки, както и извеждане на ефектите извън МО и отбранителната промишленост и тяхното насочване в гражданската икономическа сфера. Това демонстрира разбирането, че необходимите външни инвестиции за модернизация на въоръженията, за да бъдат държавно гарантирани, не е достатъчно да постигнат само целите на отбранителната трансформация и да подпомогнат изграждането на нови отбранителни способности. Допълнително условие за даване на такива гаранции е способността на тези инвестиции да съдействат за повишаване на националната конкурентоспособност и икономическия растеж в страната.
Създадената ситуация при финансиране на модернизацията на въоръженията, а с това и за трансформацията на отбраната на страната поставя въпроса за търсене на други възможности за ресурсно осигуряване на тези процеси. В тази посока е насочена последната част на настоящия материал. Тя има за задача да изясни някои от факторите, свързани с еволюцията на опита на водещите страни за развитие на процеса на офсетното договаряне и диверсификацията на инструментите за публично-частно партньорство (ПЧП), вкл. приложението на частни финансови инициативи (ЧФИ) в отговор на плановете за модернизация на армейското въоръжение. Изследването очертава ролята на ЧФИ в контекста на политиката за ПЧП. Показва характерния за водещите страни процес на усъвършенстване на националната практика за офсетно договаряне и преход към приложение на ЧФИ в отбранителната практика. Подчертава, че забавянето на този процес може да доведе до конфликт на средствата за модернизация с конкурентоспособността на националната икономика. Разкрива тенденцията за нарастване на дефицита на платежния баланс, което може да блокира процеса на модернизация. Обхваща три основни въпроса: обща характеристика на ПЧП и ЧФИ; свързаните с ЧФИ рискове, контрамерките и възможният ефект върху армията, частния сектор и националната икономика. Работата е насочена към техническите аспекти на ЧФИ и не засяга социалните, етичните и други свързани проблеми. Очевидно е, че моралните аргументи на публичния избор са твърде сложен въпрос, който излиза извън рамката на това изследване.
Обща характеристика на ПЧП и ЧФИ
В случаите на недостиг на публични финанси за производство на отбранителни блага основният въпрос е как да бъдат използвани най-добре разполагаемите ресурси за отбрана на страната. Най-популярният отговор е, че администрацията може да разчита единствено на ресурсите на бизнеса и привличането на бизнес практики и конкурентна дисциплина в традиционно бюрократичния отбранителен ресурсен мениджмънт (цели, структури, технология и персонал).
В своята книга Дейвид Осборн и Петер Пластрик съветват да се използват пет стратегии за прогонване на бюрокрацията от публичния сектор [35, 1996]. Те предлагат да се направи целта по-ясна; да се изгради обратна връзка от характеристиките на изпълнението (което означава да се използва конкуренцията, която да внесе риск, който може да създаде удовлетвореност на гражданите и осигури постигане на най-добра стойност за данъкоплатците); да се поставят гражданите „на стола на водещия” (което означава да се направи отбраната подотчетна за данъкоплатците); да се измести контрола от върха към центъра и да се внедрява предприемаческа култура в отбраната.
Съществуват множество подходи за създаване на предприемаческа култура в отбраната. Всички те се означават като публично-частно партньорство (ПЧП). Определяни като политика или практика за съвместно предприемачество на публичния и частния сектор, в развитите пазарни икономики ПЧП е стар и добре утвърден инструмент за взаимодействие на държавата и бизнеса. По своята същност ПЧП представлява партньорство между публичния и частния сектор, създадено с цел изпълнение на проекти, предоставяне на услуги или осъществяване на дейности, които традиционно се предлагат от публичния сектор [12, 2005]. Както всяко партньорство, така и ПЧП е насочено към създаване на блага или ефекти чрез съчетаване и мултипликация на специфичните предимства и неутрализиране на недостатъците на участващите страни. От една страна, това е монополното право и бюрократичният мениджмънт на производството на блага от публичния сектор, от друга страна, стои с ограничения достъп до пазара на публични блага и разполагащ с предприемаческа култура и ориентация към печалба мениджмънт на частния сектор. Това партньорство се облекчава от възможността на публичния сектор да прехвърля заплащанията за произведените от частния сектор публични блага върху гражданите, а на частния сектор да инвестира разполагаемите ресурси в това производство.
За страните в преход с дългосрочна историческа доминация на държавния контрол върху икономиката, като България, не е изненадващо, че този традиционен за либералните икономики инструмент е отскоро приет в практиката. Едва от осем години в страната бяха създадени нов тип отбранителни агенции, работещи по бизнес правила и свързващи административните структури (управления в отбраната) с бизнес организациите. На практика това са квазитърговски организации, опериращи на свободния пазар и преследващи ясен краен пазарен резултат с реалистични и конкретни цели за операционните характеристики.
Базов въпрос е дали свързаните с ПЧП дейности трябва да бъдат предприемани от отбранителните агенции или от частния сектор. В практиката на западните страни второто е по-често срещано и то е прието като по-подходящ модел за изпълнение. При търсенето на отговор на тази дилема е необходимо изясняване на възможния и приемливия спектър на практики или модели за ПЧП.
Д-р Флориан Хаслауер [32, 2000, с. 11] предлага проста четириелементна класификация на практиките за ПЧП, която включва:
• външно договаряне (Contracting out);
• извеждане на ресурси (Outsourcing);
• частни финансови инициативи (Private Finance Initiative);
• приватизация (Privatization).
Всички тези модели са подразделени на база на отношението между услугите и инвестициите, които те предлагат при съвместното предприемане. При външното договаряне доминира предоставянето на услуги от частния сектор. Извеждането на ресурси извън публичния сектор и отбраната компенсира приноса на частните производители с излишни за отбраната ресурси. При ЧФИ преобладава инвестиционното финансиране на отбраната. При тях е характерна отговорността на частния сектор за проектиране, изграждане и финансиране на оперирането на отбранителните активи. Често срещани в гражданския и отбранителен сектор са схемите „построй-използвай-предай” или „проектирай-построй-финансирай-използвай”, които съвсем не изчерпват възможните варианти за партньорство. Предизвикателство за договорите на този модел е разпределението на контрола между инвеститора и отбраната. Решението е свързано с качеството на договаряне на приемливото равнище на услуги, предоставяни от инвеститора или изпълнявани от отбраната.
В контекста на реалната смесена икономика, в която нищо не е напълно частно или публично можем да добавим множество други, вкл. и разпространени в страните членки на НАТО, модели като:
• наемане и концесия (Renting and Concession);
• лизинг (Leasing);
• компенсационни сделки (Offset deals);
• лизинг на частна екипировка (Leasing of private equipment);
• договори и дарения извън отбраната ( например за финансиране на НИРД );
• чужди военни помощи (Foreign military grants);
• преки трансферни (социалния) плащания към граждани;
• дарения на активи за държавата или местната администрация;
• вземане на заеми и т.н.
Всички тези модели могат да се прилагат за изпълнение на проекти или предоставяне на услуги, които традиционно се предлагат от публичния сектор, но с незадоволителна ефективност. Изясняването на приложимостта на тези практики не се нуждае от специално проучване, поради това че има широко разпространение и в страната. По-голямо внимание във връзка с осъществяването на модернизационни проекти за отбраната привличат т.нар. офсетни или компенсационни сделки и тяхната връзка с ЧФИ.
Офсетните договори са сравнително нов инструмент за развитите страни [33, 2005]. Тяхното практическо приложение по-скоро е предизвикано и наложено в практиката от по-новите и по-малки демократични страни, които виждат в тази практика начин да компенсират покупките на въоръжение от по-високоразвитите страни - производители на оръжие. В резултат от това се оформят две противоречиви мнения за приложимостта на офсета. Износителите на оръжие (САЩ, Великобритания, Франция, Германия) приемат офсетните сделки като необходимо зло, което не може да се избегне поради желанието на вносителите [29, 2002]. Те са на мнение, че тези сделки са форма на протекционизъм, противоречат на принципите на свободната търговия и я затрудняват. Подчертават често срещаната неяснотата на офсетните изисквания на купувачите и необходимостта да бъдат вземани допълнителни управленски мерки и разходи за тяхното посрещане. Свързани са с усложняване на търговските отношения, тъй като при непрекия и граждански трансфер се налага привличане на подизпълнители или посредници в сделките. Без да се акцентира върху това, се подразбира, че компенсационните договори понякога изискват нежелан от тях технологичен трансфер.
Обратно, страните вносители, като например Испания, Гърция, Португалия и почти всички новоприсъединили се към НАТО страни (19, 2004), приемат офсета като справедлива компенсация за покупките на оръжие. Те поставят високи изисквания за коефициента на офсетните ползи (отношение между ползата или стойността на офсетната програма към стойността на договора). Цитират се коефициенти, достигащи до 100-150 % към цената на договора. Целите на компенсациите могат да бъдат различни. Страните купувачи могат да преследват технологичен трансфер, съдействие за развитие на националните си отбранителни индустрии, заетост или други ефекти. Във всички случаи обаче те трябва да заплатят компенсационните ползи, което прави офсетните договори изключително деликатно средство. При добро насочване и изпълнение те могат да постигнат желаните цели, но при неефикасно използване могат да причинят значително и безполезно нарастване на цената на оръжейните покупки. Всичко това прави офсетните договори твърде деликатно и не особено перспективно средство за стимулиране на националните индустрии. Като много по-ефективни средства се посочват индустриалното коопериране и консолидацията. Много нови термини, като „разделяне на разходите”, „разделяне на труда”, „глобално разпределение”, „съвместни изследователски проекти”, изразяват новите тенденции за замяна на офсета с по-ефикасни средства. Все по-често офсетните договори се заменят със средства, които могат да бъдат пряко или непряко определени като вариации на ЧФИ.
Съкровищницата на нейно кралско величество [36] определя ЧФИ като отделен модел за ПЧП, който „…е механизъм за публичния сектор да се договаря за покупка на услуги на дългосрочна база, за да използва предимствата на мениджърските способности на частния сектор за придобиване на частни финанси при рискови условия. Това най-общо води до участие на частния сектор при финансиране на изграждането, модернизацията или оперирането на нови капиталови активи в отбраната като оръжейни системи и друга екипировка (самолети, кораби, бронирани транспортни средства пр.), военна и критична инфраструктура (летища, пристанища, производствени и ремонтни мощности, комуникационни съоръжения и пр.). Ключов позитивен момент за ЧФИ е възможностите, които те дават, за преодоляване на бюджетните ограничения при финансиране на публичните услуги.
Практиката показва, че успешното партньорство при ЧФИ включва [32, 2000, с. 11]:
• Договори между отбраната и частни инвеститори, сключени за целите на снабдяване с отбранителни активи или свързани услуги.
• Тези договори включват разделяне на инвестиции, рискове, отговорности и ползи между партньорите.
• Разпределението на риска е ключовo съображение, което влияе на другите аспекти на договарянето, вкл. разделянето на ползите, инвестициите и отговорностите.
• Във всички случаи отбраната остава отговорна и подотчетна за гарантирането на инвестиции по начин, които защитава и подобрява публичния интерес.
В случая на ЧФИ е важно да се изяснят детайлите на договора, които позволяват да се постигне по-добър резултат от разполагаемите национални отбранителни ресурси. За да бъде направено това, е необходим нов мениджърски стил и практика, която е съобразена с потенциалните усложнения и рискове, съпровождащи подобни договори. Непосредствена задача на мениджмънта на договорите е да изясни потенциалните заплахи и рискове и да определи адекватните направления за справяне с генерираните от пазара предизвикателства, рискове и неопределеност на вземаните решения.

Рискове при ЧФИ
Рисковете основно възникват от лошо насочвани, формулирани или/и лошо управлявани и изпълнявани договори. В резултат армията може да не получи това, което иска, а бюджетyt ще загуби. Данъкоплатците ще платят за всичко това. Някои от частните дружества ще фалират, други ще намерят начин да постигнат добра печалба. Гражданите при всички случаи губят.
Не е изключено в случаите на лоши договори всички участници – армията, правителството и представящото го министерство, частните дружества и данъкоплатците, да губят. Икономиките на страните понасят загуби много години напред. Възможно е да спечелят само политиците или администраторите, които подписват договора. Има множество примери за такива лоши договори в редица, дори и във водещи страни в света. Тази опасност не е свързана само с дружества „еднодневки” или малки правителствени звена. В споменатите договори бяха въвлечени добре познати големи компании.
Във всички тези случаи рискът и загубите имат различно естество. Някои от загубите, обикновено по-големите, имат доминиращо политически характер. Други са организационни или управленски. Има и персонални грешки, лошо избрани несигурни партньори и др. Във всички случаи един по-подробен анализ на уроците от миналото може да разкрие по-детайлните причини за причинените загуби.
Могат само да се изброят потенциалните източници на риск, които характеризират неговото естество:
• недобре планирани цели и задачи;
• липса на преследвани резултати като измерители на изпълнението;
• загуба на контрол;
• нарастващи по различни причини разходи;
• участие на ненадеждни партньори и несигурни и некачествени продукти и услуги;
• нестабилна бизнес среда и отсъствие на конкуренция;
• ограничена отчетност за договорите и техните резултати;
• потенциална корупционна склонност;
• ориентиране на частните компании към „мегапечалби” и както Паул Гослинг казва”генериране на нов хляб за „дебели котки” [31];
• лоша административна етика и морална многозначност на публичния избор;
• ниско равнище на откритост и публичен граждански контрол над отбраната.
Може също да се зададе въпросът защо ЧФИ понякога, дори много често, не работят така, както отбраната иска. Доклад на Юнисон [37] заявява за често илюзорното прехвърляне на риска от публичния към частния сектор. Причината за това може да бъде различна, но на практика няма трансфер на риск и правителството остава последен гарант за отбранителната услуга. Съществуват много конкретни примери, при които отбраната не достига до договорените резултати. Договори за ЧФИ, при които вторичният капиталов пазар е механизъм, чрез който началните инвеститори продават своите ценни книжа, носи по-високи рискови фактори. В тези случаи рискът може да надвиши аналогичния риск при офсетните договори, при които изпълнението на компенсационните задължения е прехвърлено на трети страни.

Противодействия на рисковете
Ограничаването и контролът на риска при ЧФИ и смесеното публично-частно предприемане изискваъ идентификация на адекватни контрамерки. Някои предварителни условия за публично-частно предприемане с контролиран риска са [42, 1992]:
• Наличие на критична нужда от подобно предприемане за обществото.
• Ако това предприемане е възможно са всички участници в него (отбрана, частни дружества, граждани), които могат да завършат партньорството с позитивни резултати.
• Ако е разработена съответстваща политическа стратегия и са подбрани способни мениджъри.
• Ако са идентифицирани приложими мерки за успех, различни от печалбата за частните дружества.
• Тъй като в много случаи има множество от групи на интереси с техните отделни цели, е полезно да бъде определен кръг от предпочитани (понякога наричани стратегически) партньори, който съответства на отбранителната стратегия и политика. Във връзка с това е необходим и текущ контрол на пазарната позиция на партниращите фирми, което е основание за натрупване и обработка на необходимата за контрола информация.
Успешното предприемане зависи от голям брой случайни фактори, така че понякога е действително учудващо как при възникващата неопределеност, все пак участниците достигат проектните резултати. Някой от посочваните по-важни влияещи фактори във връзка с техния капацитет за реално прехвърляне на рискове от публичния към частния сектор са:
• Политическа култура, която е адекватна на перспективните стратегии за ЧФИ.
• Отбранителни административни структури и персонал, които са подготвени за работа по договори за ЧФИ.
• Наличие на развит съвременен бюджетен процес, който инкорпорира в себе си модел за ЧФИ.
• Готовност за създаване на „вторичен пазар” за генерирани от ЧФИ ценни книжа и дългове, което означава готовност на обществото да приеме, че някой друг освен държавата ще притежава отбранителни активи.
• Способност да се неутрализира инфлационния натиск, идващ от „вторичния пазар”.
• Способност за работа с групи на интереси.
• Политика за административна отвореност, прозрачност на решенията и действията и публична отчетност.
• Способност за съвременно договаряне, вкл. използване на отделни договори за различни части и ефекти на ПЧП.
• Адекватна счетоводна система и счетоводни стандарти за договорите за ЧФИ.

Въздействие върху армията, частните дружества, гражданите и националната икономика
Разширяването на приложението на ЧФИ води до нарастваща роля на частния сектор за производството на отбранителното благо. На практика публичният сектор се кооперира или преотстъпва производството на публични блага на частни дружества. Прекият ефект от това е възприемането и внедряването на бизнес правила и дисциплина в отбранителната организация. Това ще засегне по различен начин всички участващи обществени групи.
Отбраната и нейният производствен орган – армията, няма да свалят от себе си отговорността за производството на отбранителното благо. Нещо повече, те ще могат да надхвърлят строгия лимит за бюджетно финансиране, отделяне за производство на отбранителни услуги. С получените ресурси те ще развият по-мащабен процес на модернизация и замяна на оръжие, отбранителна екипировка, дейности, структури и способности. Възможен резултат от това е подобряване качеството на отбранителните услуги за гражданите и участие и в международни умиротворителни операции. Това ще промени традиционно незначителния принос на страната при решаване на проблемите на международната сигурност и нейната роля и място в международните организации за сигурност.
Частните дружества ще получат част от отбранителните активи. Приемането на нови добри практики за ПЧП и включително ЧФИ ще отворят вратата за поток от външни и вътрешни капиталови инвестиции [2, 2005]. Външните отбранителни индустриални компании ще получат достъп до вътрешния пазар и ще диверсифицират своето портфолио от инвестиции в по-доходоносни зони. Вътрешните отбранителни индустриални компании ще получат възможности за продуктов и технологичен обмен, който може да им позволи да стабилизират и модернизират производство си. Осъществяването на ЧФИ чрез офсетни сделки е в състояние пряко (по отношение на износ на национални продукти) и непряко (чрез въздействие на производството) да стимулира иновацията на продукти и технологии.
Ефектът от ЧФИ върху гражданското общество и гражданите зависи твърде много от равнището на политическата и административна култура и морал в страната. В някои случаи тази култура може да бъде ограничаващ фактор за развитие на ПЧП и ЧФИ. Това е очевидно, тъй като различните техники за ПЧП и ЧФИ в частност имат голям капацитет да прехвърлят заплащания за публични услуги върху гражданите. На практика е възможно публичният сектор да трансферира риска върху частните дружества, а заплащането за него да бъде понесено от гражданите. За да се избегне тази заплаха, за правителството е критично важно да развие адекватна комуникация между вземащите решения и гражданското общество. Съществуването на строги граници за публичното „право да знае”, които ограничават достъпа до информация над рамката на т.нар. „функционална сигурност” [34, 2002] обещава публично недоверие. Гражданите трябва да бъдат готови да приемат новата цена на услугите, произведени на базата на публично-частното партньорство и ЧФИ. Ако новата цена не е приемлива за повечето граждани договорът за ЧФИ трябва да бъде прекратен. В противен случай, той може да бъде ревизиран, блокиран и дори прекратен. Западните медии не дават много примери за подобни договори за ЧФИ в отбраната, но медиите предлагат многобройни критични публикации за проектирани в близко бъдеще граждански и отбранителни договори [17, 2005]. Понякога публичното недоверие може да бъде обяснено с лошо разбиране на целите на отбранителната политика, но това не променя крайния резултат от предприемането. То остава само като пример за лошо прилагане на политиката.
Ефектите на ЧФИ в отбраната върху националната икономика са най-комплицираният въпрос. Изследване на катедра „Национална и регионална сигурност” [24, 2004] за ефекта на отбранителните разходи върху икономическия растеж за редица развити страни дава широка рамка за оценки. Ясно е, че няма общовалидно решение за всеки договор и разходи. Приложим е единствено принципът на казусния анализ. При това бяха отбелязани два важни момента.
Първият момент е свързан с дела на БВП, който е отделян от държавата за държавния и отбранителния бюджет. Характерно е различно равнище на държавния бюджет от средно около 30-35 % за либералните и около 35-45 % от БВП за по-социално ориентираните развити демократични страни. Равнището на дела на отбранителния бюджет за развитите Западноевропейски страни е средно около 1,5 % от БВП. Централно- и Източноевропейските страни, осъществили пазарен и политически преход преди нашата страна, имат отбранителни бюджети между 1,5 % и 2,00 % от БВП.
Вторият момент засяга офсетната обвръзка на преките чужди инвестиции в отбраната с продуктовата и технологичната иновация на националната индустрия или отбранителното производство. Някои от новите страни - членки на НАТО, се ориентират към повече от 100 % компенсационни ползи в сравнение с техния отбранителен внос. Други страни, като Полша например, посочват дори 160 % за някои сделки. Националната регулация изисква 70 % от договорната стойност [21, 2004].
Модернизацията на въоръженията ще изисква адекватен капацитет за техническа поддръжка, ремонт и дори производство на някои резервни части, възли, агрегати и дори крайни продукти. Въпреки сложността на офсетните сделки, изискващи специална компетентност и специализирана администрация, не може да се отрече, че при интелигентно приложение те биха могли да помогнат, особено в началния процес на оръжейна модернизация, за развитие на военно-ремонтните способности, отбранителната производствена способност и дори за преодоляване на технологичното изоставане в гражданския производствен сектор на страната. Техният капаците обаче е изчерпан поради посочените ресурсни ограничения и присъщи недостатъци. По-добре би било ако този тип сделки поставят основа за прилагане на по-ефективните инструменти на ЧФИ.
Можем да резюмираме, че опитът на развитите страни показва, че ЧФИ са ефикасен инструмент за:
• ограничаване на бюрокрацията;
• преодоляване недостига от публични инвестиции.
практиката за чфи е:
• резултат от политическо решение и включва политически рискове;
• включва понякога неприемливо равнище на отвореност, прозрачност и отчетност, зависещи от нагласите и изискванията за защита на класифицирана информация или излишна бюрокрация;
• резултат от приемливи изисквания за възвръщаемост на инвестициите и селекция и избор на най-добрата инвестиционна алтернатива;
• зависи от равнището на конкуренция и позволява културно определено ниво на корупция.

8. Заключение

При обобщаването на най-важните черти на практиката на развитите страни за приложение на ПЧП, базирано на ЧФИ, трябва да се подчертаят възможностите, които тя дава. Тази практика не е инструмент за покупка на активи за отбраната. Тя е модел за концесия на частния сектор, която дава възможност на частните инвеститори да участват в производството на отбранителни услуги. Това е вид демонополизация на публичната компетенция за производство на такива услуги.
Сега в повечето развити страни ПЧП и ЧФИ заемат централно място в правителствените стратегии за осигуряване на публични услуги, привличане на частни инвестиции и реформи. За страните в преход тези практики са и инструмент за преодоляване на дефицита от ресурси, продуктовото и технологично изоставане на икономиката и отбранителната индустрия. В тях, въпреки началните позитивни резултати, практиките за публично-частно партньорство са във фаза на начално приложение. Тези страни разчитат, че широкото приложение на партньорството обещава да реши драматичния недостиг на финансови и инвестиционни ресурси за отбранителни услуги. За нашата страна ПЧП и ЧФИ дават възможност да се изведе дългът на отбраната извън бюджетния баланс на страната. Прикриването на истинското равнище на дълга помага да се избегнат съществуващи ограничения за дела на националния дълг към БВП. Това разрешава да се избегне рестрикцията на политиката на паричен борд, провеждана от МВФ, и дори на по-гъвкавата политика на финансовите правила на ЕС.
Въпреки тези възможности ПЧП и ЧФИ имат особености, които създават някои заплахи и рискове за отбранителния и държавния бюджет. Чрез извеждане на дефицита извън баланса плащаните лихви могат да нараснат значително. Бъдещите годишни отбранителни разходи ще бъдат предварително обвързани в голяма степен с вече сключените договори. Това ще ограничава свободата на правителствата да определят своите цели и приоритетите на разходите. Така правителствата и отбраната могат да станат зависими от групите на интереси и пазарната нестабилност. Тази опция може да бъде много важна в случай на промяна на политическото лидерство в страните. Старите правителства ще бъдат свободни да сключат договори, които трябва да плащат следващите. ЧФИ са също опасни в случаите на корумпирани елити или в случите, когато правителствата правят компромис между бюджетния баланс и коефициента на задлъжнялост и социална сигурност и стабилност на правителството.
Въпреки всички тези опасности специалната компетентност и специализираната администрация за ЧФИ може да помогне на правителствата и отбранителните организации да осъществят своите цели и да изградят адекватна силова способност чрез публично-частното предприемане, като разделят инвестиционни риск в отбранителния сектор. Така те ще съдействат както за развитие на трансформацията на сектора за сигурност и отбрана, така и за развитие на бизнеса и икономиката на страната.


Литература:

1. Ангарев, П., Армията търси огромен заем от пет чужди банки, Парите ще са за модернизация, но без държавни гаранции, в. „Дневник”, 27 май 2005, с 5.
2. Безуханова, С., Добрите практики в публично-частни партньорства трябва да се популяризират, интервю, взето от Ч. Първанов, в. „Дневник”, 15 юни 2005.
3. Ганчев, П., Основни идеи и принципи на националната стратегия за устойчиво развитие на Р България, МОСВ, С., 2005, с. 10.
4. Гарска, Д., Предизвикателството на промяната, НАТО ревю, бр. 1, 2006.
5. Доклад по Закона за държавния бюджет на Р България за 2007 г., www.minfin.bg.
6. Държавата ще вземе заеми за модернизация на армията, в. „Капитал”, 28 май-3 юни 2005, с. 3.
7. Един по-сигурен свят: наша обща отговорност, ООН, Група за високо равнише по заплахите, предизвикателствата и промяната, Институт по устойчиво развитие, 2004.
8. За прогреса в защитата на околната среда и живота на планетата, вж. годишните доклади на института Уърлдъоч за напредъка към устойчиво общество, www.worldwatch.org.
9. Клайн, Ж., Франция пред втората ядрена ера, Стратегия за ядрено възпиране и европейско строителство, Монд дипломатик, март 2006, с. 20.
10. Концепция за национална сигурност, ДВ, бр. 46 от 1998, чл. 20.
11. Концепция за планиране, програмиране, бюджетиране в МО и въоръжените сили, Методика за разработване на програми в МО и въоръжените сили, МО, ВИ, С., 2001.
12. Материали на информационен семинар по проект на ФАР „Подкрепа за повишаване на конкурентоспособността на българските предприятия”, С., 3 август, 2005.
13. Материали от методически семинар на МО и МФ на тема: „Процес на разработване на програмен и ориентиран към резултатите бюджет, МО, 13 и 14 април 2006.
14. Методика за оценка по критерии „Програма за офсет” при обществени поръчки по чл. 6 от ЗОП в МО, www.md.government.bg
15. Месечен тренд в потока от външно финансиране, Industry Watch, www.iwatchbulgaria.com, в. „Дневник”, „Компании и пазари”, 30 май 2005, с. XV.
16. Михайлова, П., Кабинетът подготвя супер заем за армията, Данъкоплатците ще изплащат 25 години 2,5 млрд. евро по кредит за модернизацията на въоръжените сили, в. „Капитал”, 4 юни-10 юни 2005, с. 20.
17. Михалев, Ив., П. Михайлова, Военни игри с бюджетните пари, Министерството на отбраната трескаво харчи в края на мандата, в. „Капитал”, 11-17 юни, 2005.
18. Наредба за условията и реда за възлагане на специални обществени поръчки, ДВ, бр. 80 от 15.09.2004.
19. Офсет законодателството в страните от ЕС и НАТО, законодателно проучване, възложено от Комисията по икономическа политика в 39-то народно събрание, С., 2004.
20. Портър, М.Е., Конкурентното предимство на нациите, „Класика и стил”, С., 2004, стр. 361.
21. Постановление № 301 на МС от 10.11.2004 за приемане на План за организационно изграждане и модернизиране на въоръжените сили до 2015 г.
22. При по-голяма свобода – към развитие, сигурност и човешки права за всички, Фондация „Устойчиво развитие”, „Миско принт” ЕООД, С., 2005.
23. Работни материали на Националната конференция „Разработване на концепции и провеждане на експерименти за придобиване на нови оперативни способности от Въоръжените сили, произтичащи от членството на Р България в НАТО”, МО, октомври, 2005.
24. Разходи за отбрана и икономически растеж, КНРС, С., 2004.
25. Състоянието на планетата 2005, Преразглеждане на глобалната сигурност, Доклад на института Уърлдуоч за напредъка към устойчиво общество, изд. „книжен тигър”, С., 2005.
26. Финансовите потоци от чужбина са решаващи за растежа, Industry Watch, www.iwatchbulgaria.com, в. „Дневник”, „Компании и пазари”, 30 май 2005, с. XV.
27. Bulgarian Force Character, Identity and Leadership Seminar, Organized by European Center for Security Studies „George C. Marshal”, September, Borovets, 23-26, 2002.
28. Clyatt O. W. Jr., Bulgaria’s Quest For Security After The Cold War, The Institute for national Strategic Studies, Mc Nair Papers, No 15, 1992.
29. European Defence Procurement and Industrial Policy: A copparative 6 Countries Analisis, Center for European and Asian Studies, 11/2002.
30. Green G., R. J. Fischer, Introduction to Security, Butterworths, Boston, 1987, p. xix.
31. Goslin, P., PFI: Against the Public Interest, Why a ‘a license to print money’ can also be a recipe for disaster’ Unison, Positively Public, www.unison.org.uk/pfi
32. Haslauer, F., Getting the Most Out of Defence Resources: New Management Practices and Public Private Partnership, EAPS Seminar, Vienna October 9, 2000., p.11.
33. Implications of Offsets Practices in Defence Procurement in the Context of Transatlantic Relations, Conference Held at NATO Headquarters on 26 April 2005.
34. Moynihan, D. P., Secrecy, The American Experience, Yale University, 1998. (Мойнихан Д. П., Секретността, Американският опит, ВИ, С., 2002.)
35. Ostborne, D., P. Plastrik, Banishing Bureaucracy, The Five Strategies for Reinventing Government, Addison-Westley Publishing Company, Inc., 1996.
36. PFI: Meeting the Investment Challenge, HM Treasury., www.unison.org.uk/pfi
37. Public Rrisk for Private Gain, Unison, Positively Public, www.unison.org.uk/pfi
38. Recent trends in military expenditure, www.sipri.org
39. Romm, J.J., Defining National Security, Council of Foreign Relation Press, New York, 1993.
40. Snow, D.M., National Security: Enduring Problems of U.S. Defnce Policy, St. Martin’s Press, New York, 1987, стр. 5.
41. Stilman II, R.J., Public Administration, Concepts and Cases, Houghton Miffin Company, Boston, 1992.
42. United Nations, World leaders Adopt „United Nation Millennium Declaration” at Conclusion of Extraordinary Three–Day Summit, Press release, www.un.org/millenniumgoals












Настоящият материал е част от учебно пособие “Национална и международна сигурност”, предназначено за студентите от УНСС по специалността “Икономика на отбраната и сигурността”. Под печат в издателство “Стопанство” на УНСС

Сравнителен анализ на подходите за разкриване на документите на службите за сигурност от страните в Източна Европа


СЪДЪРЖАНИЕ:

ВЪВЕДЕНИЕ .................................................................................................... 4

ГЛАВА ПЪРВА

1. БЪЛГАРИЯ  .................................................................................................. 7

1.1. Архивите на държавна сигурност по време на демократичните промени ...................................................................................................... 8

1.2. Архив на ДС – структура, организация, съхранение и  използване ............................................................................................... 16
1.2.1. Оперативен архив на ДС ……...……………………………………… 16
1.2.2. Служебен архив на ДС ………...……………………………………... 17
1.2.3. Партиен архив на ДС …………………...………………………...….. 18
1.2.4. Полицейски архив за периода 1923 г. – 1944 г. ……………….…..... 18

1.3. Нормативна база за разсекретяване, оповестяване на лица били щатни и нещатни сътрудници на ДС и осигуряване на свободен достъп до документите на ДС, комисии  …............................................................ 20

1.3.1. ЗАКОНИ И КОМИСИИ.........................................................................20
1.3.2. Държавна сигурност – указ № 1670 .....................................................20
            (Обн., ДВ, бр. от 20 август 1974)
1.3.3 Създаване, състав и дейност на Комисията  “Тамбуев” …................21
1.3.4. ПЪРВИ ЗАКОН„Закон за достъп до документите от бившата ДС и бившите РУ на  ГЩ” от 30.07.1997 г – 2001 г. ……………………..............24
• Комисията  „Бонев”
1.3.5. ВТОРИ ЗАКОН  „Закон  за достъп до документите от бившата ДС и бившите РУ на Генералния щаб” от 13.03.2001 г. …......…….....…....….... 25
• Комисията „Андреев"
1.3.6.  „Закон за защита на квалифицираната информация” от 30.04.2002 Създаване на държавна комисия по защита на инфпрмацията  /ДКСИ/ ……...................................................................................... 32

1.3.7. ТРЕТИ ЗАКОН„Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на българската народна армия”, Обн., ДВ, бр. 102 от 19.12.2006 г., изм., бр. 41 от 22.05.2007 г. ................................................ 34
• Комисията „Евтим Костадинов”




ГЛАВА ВТОРА

2. Разсекретяване на досиетата в Източна Европа ……………........... 43

2.1. Германия ................................................................................................... 43
2.2. Унгария ..................................................................................................... 46
2.3. Полша ........................................................................................................ 48
2.4. Чехия .................................................................................................... ..... 51
2.5. Естония ...................................................................................................... 52
2.6. Румъния ..................................................................................................... 53
2.7. Албания ..................................................................................................... 59
2.8. Босна .......................................................................................................... 59
2.9. Хърватия .................................................................................................. 59
2.10. Македония ............................................................................................... 59
2.11. Сърбия и Черна гора .............................................................................. 59
2.12. Словения .................................................................................................. 60
2.13. Словакия .................................................................................................. 60
2.14. Литва, Латвия .......................................................................................... 60
2.15. Русия ........................................................................................................ 61

ЗАКЛЮЧЕНИЕ ............................................................................................. 75

ЛИТЕРАТУРА ............................................................................................... 81

ПРИЛОЖЕНИЕ  № 1
1.  Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност
2. Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния Щаб
3.  Закон за изменение и допълнение на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност
4. Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на българската народна армия Обн., ДВ, бр. 102 от 19.12.2006 г., изм., бр. 41 от 22.05.2007 г”

ПРИЛОЖЕНИЕ № 2
1. Таблица за сравнение на основни показатели свързани с разкриването на документите на бившите Служби за сигурност
2.  Графика стр. № 5
3. Списък на народните представители в парламентите от 1990 до 2001 г., сътрудничили на ДС и РУ на ГЩ























ВЪВЕДЕНИЕ

Досие: /фр./ „1. Документи и материал със сведения, които се отнасят до едно лице, до един въпрос или до едно дело. 2. Преписка с такива документи.”-Български тълковен речник.

„Досиета” се създават в множество сфери от живота ни. Те пазят информация за нас, като отделни  граждани в държавата. Чрез „досиетата” можем да проследим и да разберем историята на проблем, човек, събитие. Информацията в „досиетата” може да бъде от всякакъв вид, без да има строги правила за нейната същност, тя трябва да бъде хронологично подредена.
В България, думата „досие” бива свързвана с един тип документи които продължава да вълнуват българското общество от 1989 година до днес. Този тип „досиета” са част от документите на Държавна сигурност. Погледнато от разстояние на времето, историята на документите на службите за сигурност е част от историята на прехода. Тези документи са със сходна съдба, сходно съдържание във всяка страна тe са историята, но не само политическата, а и моралната история на тоталитарното минало и последващите години. В тези огромни масиви от папки са събрани информация която не е  предназначена да бъде разкривана, особено по този начин. Разкриването на историята на документа, освен като съдържание и като физически носител на информация, описва красноречиво къде се намира обществото, неговия елит и управляващи. Сравняването на България  с другите държави, може да ни посочи къде в момента сме ние. Сравнителния анализ е начина по който можем да изберем най-добрите образци за решаването на дадения проблем, да осъзнаем пропуските си и да разберем грешките си, да направим изводи и да усъвършенстваме добрите практики.  Има  общи особености за всички документи, от всички страни и техните служби за сигурност - това е всеобхватността, значимостта и мащабността, същевременно конкретиката на събитията с техните имена дати и подробности. В тези документи  е отразена голяма част от истината за миналото, затова будят интерес и вълнуват с разкритията. Този интерес се забелязва не само в страните от Източния блок, но в България, той е най-болезнен и социално всеобхватен.


*”Туморът досиета"
За седемнайсетгодишния период на демократично развитие „досиетата” се оказват един от най-злокачествените тумори на българския обществен живот. До сега се смята, че туморът може да бъде излекуван чрез “профилактика с витамини”. Междувременно, вместо да бъде отстранен, проблемът продължава да се разсейва сред множество сектори на публичната сфера. Към момента над 50 на сто от българските граждани са убедени, че в наши дни сътрудниците на бившата Държавна сигурност имат силно влияние в управлението на страната и политическите партии. Близо 40 на сто откриват техния почерк в медиите и бизнеса. А всеки пети е на мнение, че средите на анализатори, коментатори, учени също не са пощадени. Ако продължим да следваме медицинската логика, оперативното лечение на едно заболяване атакува най-болните клетки, тъй като те са най-силно засегнати и често биват отстранявани. В контекста на отварянето на досиетата според общественото мнение най-много потърпевши ще има сред депутатите, министрите, представителите на местната власт, президентската институция. Експертите по темата систематично напомнят, че пълното
*графика № 1 от Приложението-Източник: Алфа рисърч

отваряне на досиетата ще предизвика силни странични ефекти като ненужна конфронтация в обществото и заплаха за националната сигурност. И двата аргумента обаче не получават очаквания обществен отзвук. 54% от интервюираните отхвърлят тезата, че досиетата трябва да останат засекретени, за да не се наруши националната сигурност. Що се отнася до евентуалната конфронтация - липсва доминиращо мнение.
Проблема с „досиетата” в архива на ДС е най-спорната  част от проблема за разкриването на всички документи за периода 1944-1989 г. За да бъде разгледан проблема пълно и да бъдат направени някой основни изводи, трябва да се отговори на някой  основни въпроси:
1. Какъв е генезиса на проблема за “досиетата” като част от архива на ДС?
2. Къде се съхраняват тези документи?
3. Каква част е предоставена за достъп?
4. Личните данни в досиетата.
5. Как е застъпен проблема в другите страни?
6. Нормативна база.
7. Какво е общото и какво е различното в  България и другите страни в които проблема е актуален?
8. Кои са органите разполагащи с тези документи?
Ако можем да определим една основна задача, това е задачата да разкрием максимално всеобхватно същността на проблема за разкриването на документите, на бившите служби за сигурност, да проследим развитието на проблема, да маркираме най-основните процеси и характерни белези.
Важно е да извлечем конкретни изводи, да отбележим добрите примери и да ги съпоставим с българската действителност.





ГЛАВА ПЪРВА
1. БЪЛГАРИЯ

*Дефиниция за Националната сигурност – „Мерките, предприети от една държава, за да осигури своето оцеляване и безопасност. Националната сигурност включва спирането на нападения - отвътре (вътрешни) и отвън (външни), както и закрилата и благосъстоянието на гражданите”.
Единствената легална дефиниция за Национална сигурност в българското законодателство е визирана в ЗЗКИ (Закон за защита на класифицираната информация) в Пар. 1 т. 13 от Допълнителните разпоредби, която гласи следното: „Национална сигурност е състояние на обществото и държавата, при което са защитени основните права и свободи на човека и гражданина, териториалната цялост, независимостта и суверенитетът на страната и е гарантирано демократичното функциониране на държавата и гражданските институции, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива”.
Мерките, предприети за да се осигури националната сигурност, включват:
• поддържането на въоръжени сили
• повишаване степента на гражданската отбрана и готовност за действие в аварийни ситуации
• опитите да се създаде подвижност в инфраструктурата на държавата
• поддържането на разузнавателни служби за разкриване на заплахи
• защитата на поверителна информация
* bg.wikipedia.org/
**ЗЗКИ (Закон за защита на класифицираната информация) в Пар. 1 т. 13 от Допълнителните разпоредби





1.1. Архивите на държавна сигурност по време на демократичните промени

Темата за разкриване на архива на ДС става болезнено актуална веднага след падането на комунистическия режим на 10.11.1989 г. В публичното пространство се заговаря за известни личности – агенти на ДС.
Още в първите месеци след промяната се унищожават голям брой  „досиета” на сътрудници на ДС. Това още повече засилва интереса към засекретените документи, както и опитите да се спекулира с тях. Медиите периодично публикуват отделни досиета или цели списъци с имена на „доносници”, чийто източници са неофициални, а информацията в тях често се използва за целите на компроматната война или политическия шантаж. За първи път въпросът за разсекретяването на досиетата се поставя официално на **Националната кръгла маса (януари – май 1990 г.). През март преговарящите страни подписват “Споразумение по политическата система”, в което се посочва, че ще се работи върху законопроект, който да осигури на гражданите възможност да се запознаят със събраната за тях информация и да получават данни за дейността на държавни органи и учреждения, освен обявените със закон за държавна тайна.
*Историята, като цифри, данни и събития са потвърдени от различни източници, които също се позовават на доклади за състоянито на архива на ДС - http://infocenter.bnt.bg/
¹http://www.epochtimes-bg.com
²http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=81644
³http://news.netinfo.bg/index.phtml?tid=40&oid=971940
**http://www.omda.bg/BULG/k_masa/2201/1.html


Междувременно на 05.01.1990 г. Министерският съвет приема Решение за закриване на Шесто управление на Държавна сигурност.
Решението влиза в сила на 26.02.1990 г. На 29.01.1990 г. тогавашният министър на вътрешните работи Атанас Семерджиев утвърждава докладна записка на заместник-министъра на вътрешните работи ген.Стоян Савов, отговарящ за разузнаването и архива, с която се дава старт на унищожаването на документи от архива на ДС.
Всъщност унищожаването на досиетата в разузнаването стартира в пълна секретност още на 09.01.1990 г., 20 дни преди акцията да обхване цялото ДС. В бившето Първо главно управление на ДС се унищожават 20 000 досиета, като са товарят нощем на камиони и изгарят в пещите на “Стомана” – Перник и на “Кремиковци”. По този повод бившият председател на СДС д-р Желю Желев казва: “Семерджиев и до днес твърди, че е информирал Националния координационен съвет на СДС за досиетата, но аз не знам за такова нещо. Ако знаех, не бихме допуснали такова нещо”, допълва той и признава, че СДС не успява да се пребори за отварянето на досиетата. На 6 януари 1992 г. ген. Стоян Савов се самоубива. Трупът му е открит край паметника на партизанин от родното му с. Лесичево, Пазарджишко. През 1992 г. се образува съдебно дело за унищожаване архивите на Държавна сигурност. О.з генерал Атанас Семерджиев и о.з. генерал Нанка Серкеджиева са обвинени за унищожаване на 144 235 досиета на ДС. Ход на делото се дава на 17.12.2001 г. На 11.04.2002 г. състав на Върховния касационен съд с председател Илиана Карагьозова осъжда ген. Семерджиев на 4,6 години затвор, а ген. Нанка Серкеджиева на 2 години. Двамата са обвинени, че злоупотребяват с власт и служебно положение, в резултат на което е унищожен близо 40 процента от архива на ДС. През август 2003 г. петчленен състав на Върховния касационен съд отменя осъдителните присъди и връща делото на прокуратурата за ново разследване заради груби процесуални нарушения.

*„ Документите на ДС ще трябва един ден да бъдат разкрити, тъй като годините вече са минали... Те ще бъдат на разположение на гражданите, които се интересуват, на историци и на лица, които искат да установят истината от близкото минало.”
Огромно количество секретни документи, свързани с работата на министерството до 1991 г., стават публични. Самата дейност по Декласифицирането се извършва по силата на Закона за защита на класифицираната информация(2001г). МВР започва премахването на нивото на засекретяване на различни документи от архива на министерството. Процедурата засяга деловодни документи, документи с гриф „секретно”, както и различни материали с висока историческа стойност. Разсекретени са архивите до 1991 г. поради 15-годишния срок на защита. Две са основни направления в дейността на МВР в тази връзка. В първото направление се обработват  документи, съдържащи класифицирана информация, създадени до влизането в сила на Закона за защита на класифицираната информация и съхранявани в регистратурите на съответните организационни единици. До март 2006 г. в това направление експертните комисии  преглеждат над 750 хил. класифицирани документа. От тях се премахва нивото на класификация на 253 хил. документа. По второто направление се разглеждат документите с грифове за сигурност, създадени до влизането на Закона за класифицираната информация в сила и съхранявани в архивните фондове на МВР. През първия етап се обработват т.н. "служебни фондове", в които се съсредоточава голяма част от исторически ценната информация.
* Отговор на актуален въпрос на Иван Костов към тогавашният министър-председател Симеон Сакскобургготски относно политиката на правителството по изпълнението на Закона за защита на класифицираната информация.




Експертните групи от дирекция "Информация и архив"  преглеждат над 1500 архивни единици от 5 фонда, като на всички документи в тях се премахва нивото на класификация. През 2005г. са преглеждат около 8хил. архивни единици от фондовете "Вътрешни войски" и "Гранични войски", съхранявани в Централния военен архив във Велико Търново. Предвижда се както премахването на нивото на класификация на делата от архивните фондове, така и на съответния справочен апарат - описи, каталози и др., като така се осигурява пряк достъп на различни изследователи, журналисти и други граждани до справочния апарат на архивните документи, като те  имат възможност сами да определят документите, с които искат да се запознаят.
Относно процеса на разкриване и проверка за принадлежност, най силно впечатление правят комисиите. По времето на действието на комисията "Бонев" са проверени за принадлежност към структурите на бившата ДС 240 депутати и 40 634 кандидати за кметове и общински съветници. При комисията "Андреев" са проверяват 25 065 граждани за агентурно минало. От 1997 до 2002 г. общо 25 632 граждани подават заявление, за да проверят дали бившата ДС е събирала данни за тях. На 7 093 са представени писмени справки или им е дадена възможност да се запознаят с наличните документи. Комисията "Андреев" е осигурява достъп само на 14 граждани, като повечето от тях са за повторно четене, сочат данни от дирекция "Информация и архиви". От приемането на Закона за класифицираната информация в МВР са постъпват 1 393 заявления от граждани, като на 483 са предоставени писмени справки или възможност да се запознаят с наличните документи. По Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица от 1990 г. до 31 март 2006 г. постъпват 35 325 заявления. До 1996 г. е отговорено на 33 734 от тях. След приемане на новите изменения в закона от 2004-2005 г. са изготвени 4 067 отговора и са направени 400 заверки на вече издадени документи.

• Досиетата и достъпът до тях е основен проблем за постигане на консенсус между политическите сили у нас, както и лост за скрита власт, контрол и влияние във всяко непрозрачно управление. Според върховните магистрати, Атанас Семерджиев и Нанка Серкеджиева са виновни за пълното унищожаване на 130 978 архивни досиета и на 13 257 досиета на действащи агенти на Държавна сигурност, както и за частичното унищожаване на други 18 695 досиета. Престъплението се извършва в периода от 25 януари до 7 февруари 1990 г., а основанието за извършването му е докладна записка от тогавашния заместник-министър на вътрешните работи Стоян Савов (одобрена уж механично от шефа му - ген. Атанас Семерджиев). Сред ликвидираните документи са  и 16-те тома от досието на писателя Георги Марков, убит в Лондон през септември 1978. ВКС произнася присъдата си след няколкогодишно разследване само ден преди от НДСВ, БСП и ДПС в парламента да бъде гласуван Законът за класифицираната информация. Той засекретява останките от архива на ДС и вторично узаконява внедряването на комунистическата агентура на възлови места в обществения и политическия живот.
Под досиета следва да се разбират архивните дела на агентите на Държавна сигурност (с данните за вербовка), работните дела на агентите (съдържат агентурните донесения), разработките срещу обекти (делата срещу различни лица), делата на съдържателите на явочни квартири (унищожени 90%), делата на осведомителите (категория агент), следствените и съдебни дела и оперативни преписки. По данни на дирекция "Информация и архив" в МВР от всички изброени дела са унищожени около 134 000 архивни единици или общо 40.3% от всички досиета в страната. Служебния архив на ДС представлява сбор от различни по съдържание и обем справки, отчети, доклади, планове, анализи, информации, протоколи, заповеди, инструкции, споразумения и други документи. От тях се унищожава само една незначителна част, а с проучването на останалата е възможно да се научи истинската история на случилото се между 1944 и 1989 г.
Освен архива на ДС съществуват и други ведомства, които съхраняват непроучен секретен архив от времето на тоталитарния режим. Наследственият проблем с тези архиви датира още след промените. През 1992 г. с решение на Министерския съвет се забранява унищожаването на секретни материали. Две години по-късно Народното събрание гласува решение (обн. ДВ, бр. 86 от 21 октомври 1994 г.), с което вади от Списъка на фактите, сведенията и предметите, представляващи държавна тайна, сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнение на специфичните задачи на органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи до 13 октомври 1991 г. Въпреки това в следващите няколко години липсва законова основа за проучването на архива на ДС. През 1997 г. се приема Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност. Обективността налага да се посочи, че държавните институции, не изпълняват чл. 13 от закона, който указва, че “до една година от влизането на закона в сила (ДВ, бр. 63, 6.VІІІ.1997 г.) документите на бившата ДС се предават в Централния държавен архив (ЦДА)”. В тази връзка в парламента през 2001 г. има  парламентарно питане към тогавашния министър на вътрешните работи Емануил Йорданов, защо архивът на ДС не е предаден в ЦДА. Той отговоря, че държавният архив нямал готовност да приеме този на МВР. През април 2002 г. мнозинството на НДСВ и ДПС с подкрепата на БСП приема Закона за защита на класифицираната информация (обн. ДВ, бр. 45 от 30 април 2002 г.), с който се отменя Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Главно разузнавателно управление на Генералния щаб. Една година след приемането на ЗЗКИ започва прегледът на секретните архивни документи с изтекъл срок на защита и предаването им в Държавния архивен фонд.  Народното събрание отменя втория Закон за досиетата, разтурва Комисията “Андреев” и запечатва архива на Държавна сигурност.
На практика частична лустрация в България се извършва само в две области – в науката  ( чрез “Закона Панев”), и в ръководствата на радиото и телевизията (чрез Закона за радио и телевизия). Интересно е положението с архива на бившето Пето управление на ДС (Управление за безопасност и охрана (УБО), който не се предава в архива на МВР, а се запазва от Националната служба за охрана, която е на подчинение на президента. В архива на УБО се съдържа информация на т.нар., обезпечаваща пътя на движение на бившите държавни и партийни ръководители, както и друга информация с изключително историческо значение, разкриваща дейността на УБО като обслужващо звено на комунистическата номенклатура. След приемането на Закона за Защита на класифицираната информация от 2001, който  отмяна на Закона за достъп до архивите на  бившата ДС и на бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб в публичното пространство се налага внушението, че с това се слага край на възможността да се проучва архивът на ДС. Той урежда не само материята за защита и опазването на секретната информация, но съдържа и редица разпоредби за декласификация на материали с изтекъл срок на защита. Архивните документи влизат в обсега на параграф 9, т. 1 от преходните и заключителни разпоредби на ЗЗКИ, съгласно който изготвените до влизането в сила на закона материали и документи, обозначени със степени на секретност “Строго секретно от особена важност”, “Строго секретно” и “Секретно”, се считат за обозначени с нива на класификация за сигурност съответно “Строго секретно”, Секретно” и “Поверително”, като сроковете на защита са съответно 30, 15 и 5 години и се изчисляват от датата на създаването им. Това означава, че всички материали на бившите служби и ведомства със секретен архив до 1989 г., носещи гриф “Строго секретно” и “Секретно", са вече с изтекъл 15-годишен и 5-годишен срок. Същото важи и за най-секретните материали на ДС до 1974 г. с гриф “Строго секретно от особена важност”, които имат 30-годишен срок на защита. Член 34, ал. 2 на ЗЗКИ задължава ръководителите на организационни единици, каквито се явяват всички ръководители на ведомства, работещи със секретни документи, в срок от една година от влизането в сила на закона, тоест до 30 април 2003 г. да преразгледат и приведат в съответствие с изискванията на закона и нормативните актове по неговото прилагане материалите и документите, съдържащи класифицирана информация. Според закона архивна информация може да бъде унищожена само след изрично разрешение на ДКСИ.










1.2. Архив на ДС – структура, организация, съхранение и използване
Архивът на ДС е организиран и действа по правилата  на архивната наука и практика. Състои се от четири /4/ основни раздела /масива/:
Понятието “досие” добива гражданственост  след 10.11.1989 г. В системата на МВР и в частност на ДС се употребява понятието “Оперативно дело”. Какви точно по вид оперативни дела се регистрират в
системата на ДС се регламентира от “Инструкция за Оперативния отчет и архив на ДС”, а те са: “Лично дело на агент” (сътрудник); “Работно дело на агент” (сътрудник); “Лично дело на съдържател на Явочна квартира”; “Дело за оперативна разработка на обект /лице, лица/” /ДОР/; “Дело за Оперативна проверка” /ДОП/; “Дело за Оперативно издирване” /ДОИ/; “Дело за Оперативно наблюдение” /ДОН/ и “Литерно дело” или “Обектово дело”. 
1.2.1. Оперативен архив  на ДС и справочен апарат към него
В Оперативния архив по ред, определен от специална инструкция са подредени, съхраняват се и се използват личните и работни дела на агентите /сътрудниците/, различните видове оперативни разработки за лица, обекти на ДС, Следствените и съдебните дела, водени по описа на ДС. Справочният апарат се състои от именна картотека на агентите, именна картотека на обектите, регистрационен дневник и архивен регистър.
Оперативният архив е организиран на децентрализиран принцип, а справочните картотеки на агентите и обектите на централизиран принцип.
В София, Дирекция „Информация и архив” се съхраняват Оперативни дела, свалени в архива от централните поделения на ДС /II-ро/ Главно
управление  - ВГУ, III-то Управление – ВКР, IV-то Управление – икономическо, VI-то Управление – идеологическо,  СГУ – Софийско градско управление и Софийско окръжно управление/, както и следствените и съдебни дела, водени по описа на ДС.
В Окръжните управления(Сегашното ОДП) се съхраняват предадените  в архив оперативни дела  от съответните териториални звена на ДС.
Основна организационна единица в Оперативния архив е архивния фонд, а те са:
А) Фонд № I A, в който са подредени личните дела на агентите по реда на тяхното постъпване в архив. Фонд № І Р, в който са подредени работните дела на агентите.
Б) Фонд Б2  съд– Следствени и Съдебни дела, водени по описа на ДС.
В) Фонд В3 раз – Оперативни разработки на българските граждани – обекти на ДС.
Г) Фонд Г4  - Оперативните разработки на чужди граждани – обекти на ДС.
Д) Фонд  /V-то О/ - Общи оперативни преписки
Е) Фонд VI – Литерни дела /Обектови дела/.

СПЕЦИАЛНИТЕ СЛУЖБИ НА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ РЕЖИМИ -  РИСКОВ  ФАКТОР ЗА  СИГУРНОСТТА И ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА В ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА *

доц. д-р Христо Георгиев

В докладите и изказванията досега безусловно бе откроена идеята, че рисковете за сигурността и правовата държава в Югоизточна Европа /ЮИЕ/ са предимно от вътрешен характер. Това , което политиците и анализаторите осъзнаха  е , че най-честите  източници  на заплахи  за държавите от ЮИЕ през деветдесетте години и началото на новия век са  били от вътрешен характер. Вътрешните опасности  и заплахи непосредствено засягат самоорганизацията на националните системи и след достигането на критичната точка на натрупаване  прерастват в международна нестабилност. Реалностите на Балканите от деветдесетте години показаха и един от парадоксите на взаимоотношението между вътрешни и външни заплахи за сигурността на държавите в този регион.Повишаването на равнището на външните заплахи може да удължи живота на заплашен от дестабилизация режим и да обедини обществото около цели и интереси, представяни като общонационални. Вземете режима на Милошевич. Натискът на международната общност върху Югославия през първата половина  на 90-те години, умело представен от неговата пропагандна машина като заплаха за националните интереси на СРЮ, за дълго време тушираше вътрешните противоречия и осигуряваше  комфорт на тоталитарното управление.  И обратно, когато отслабне равнището на външните заплахи, това обикновено има дестабилизиращи последствия вътре в обществото. Вземете за пример Република Македония, където процесите на вътрешна дестабилизация  настъпиха след приключването на политическата и дипломатическа битка на правителствата за признаването и утвърждаването на  тази нова държава. 
Много са причините за това , че ЮИЕ продължава да е в по-старо историческо време отколкото  останалата част на Европа. Те бяха отбелязани и в доклада на доц. Веселин Методиев и според мен са три  основни групи.
На първо място, петвековното турско робство наруши естествения процес на формиране на националните държави на Балканите. Османската империя , както е известно, класифицира поданиците си първо по религиозен , после по социално-професионален , и едва накрая по народностен принцип. Когато балканските народи в края на 19 и началото на 20 век получават своята независимост и започват да изграждат националните държави , този процес в останалата част на Европа вече е завършил.
На второ място , волунтаристичното налагане на принципа на “пролетарския интернационализъм” спря естественото историческо развитие и решаване на националните проблеми на страните от ЮИЕ.След края на тоталитаризма, когато Западна Европа дооформяше икономическия си съюз в политически, енергията на част от държавите и обществата в ЮИЕ бе впрегната не в преодоляване , а легитимиране  на границите между етносите. Изкушавам се да цитирам класическата дефиниция на понятието за балканизация, цитирано от всички съвременни историци и политолози: “група от малки,нестабилни  и слаби държави , базиращи се на идеята за националността в един район, в който държава и нация не съвпадат и не биха могли да съвпаднат, всички влизат в конфликт едни с други с териториални претенции и етнически малцинства, които са потиснати или асимилирани:, създават нестабилни и променящи се

съюзи помежду си,търсят подкрепа от външни сили за да защитят националното си съществуване и на свой ред са използвани от тези сили за тяхната стратегическа изгода.”
На трето място , отсъствието в региона на държава с класическа демократична система и достатъчно силна икономика , която да се превърне в естествен лидер и политически пример за реформиране на страните от ЮИЕ. До преди 10-15 години Турция бе държавата , в която военните преврати бяха често явление , политическата нестабилност на Гърция и управлението на “черните полковници” също не правиха тази държава естествен политически лидер на региона.
Само по себе си съществуването на етнически и конфесионални проблеми на Балканите не може да ги превърне в рискове и заплахи ако липсва субективния фактор – активността на определени сили , групировки ,които препятстват  еволюционното розрешаване на проблемите. Именно това е и акцентът на моето изказване: ерозиращото влияние  на  специалните служби на бившите комунистически режими върху вътрешната сигурност на държавите от ЮИЕ.
Не омаловажавам нито постигнатото в сътрудничеството на легитимните полицейски и специални служби , армиите , митническите служби на балканските държави. Постигнатото наистина е внушително. Но съм дълбок противник на недооценяването на  дестабилизиращата  роля на специалните служби на бившите комунистически управления.
Демократичните правителства и некомунистически партии в ЮИЕ не можаха да убедят своите общества  в необходимостта от лустрационни закони , в разкриване на досиетата на политическата полиция. Наша бе грешката, че  сведохме вредата от тези служби до жертвите и прекършените лични съдби на противниците на комунистическия режим и не можахме да предотвратим овладяването на икономическите лостове от тях, инфилтрирането им в съдебната система, политиката и управлението на централно и местно равнище и което е най-лошо – привнасянето в новите общества на престъпни механизми,практики , канали на въздействие от бившите комунистически тайни служби. Нито една държава от ЮИЕ не можа да реши този въпрос, а някои дори и не го поставиха в дневния ред на обществото Само за сравнение да посоча , че в такива държави като Германия , Чехия , Латвия, и други бивши комунистически страни не само че бяха публикувани тайните архиви, но вече се дискутира въпросът за удължаване на срока на лустрационните закони,приети в началото на 90-те години.
Всички вие си спомняте за разкритията , които направиха депутати от СДС за съществуването  на контрабандни канали за оръжия и наркотици, създадани и контролирани от бившата Държавна сигурност. Спомняте си инфантилните обяснения на вътрешния министър , че участниците в тези канали са млади хора,които обективно не са могли да бъдат част от Държавна сигурност.Това е типичен пример за представяне на  ерозиращото действие на организираната престъпност , наркотрафика ,политическите убийства и други рискове за вътрешната сигурност като несвързани с бившите служби, като самодейност на млади хора, които обективно не са могли да бъдат част от тайните служби. Младите престъпници с прозвища от съвременната флора и фауна са наистина изпълнителите ,”мулетата” в тези канали, но стратегиите , мисиите и контролът върху тях никога не са били изпускани от бившите служители на тайните  служби.
В резултат от нихилизма на редуващите се правителства и политически партии  за четиринадесет години голяма част от икономическите активи на държавата  преминаха в техни ръце и в контролирани от тях престъпни групировки, бизнесът им стана полулегален или легален и само престрелките или убийствата на ръководителите на конкуриращи се кланове напомнят за дълбоката деформираност на пазарната икономика на повечето от балканските страни, последица от деформиращото въздействие на  неразградените елементи на репресивния апарат на комунистическите режими.
Ерозиращата роля на тайните служби върху  вътрешната сигурност е характерна за всички  балкански държави и в най-голяма степен на новите страни от бившата югославска федерация. Така както младите демократични и правови държави укрепват многостранното сътрудничество помежду си , така и  престъпните групировки организират общобалканска мрежа за международен тероризъм, трафик на оръжия ,наркотици, контрабанда, изпълнение на  поръчки за политически убийства, и т.н. Анализи , репортажи  и журналистически разкрития  на тази тема може да намерите във всеки от вестниците , излизащи в  балканските държави.
В страните от бивша Югославия въпросът с ерозиращото действие на части от бившия репресивен апарат върху вътрешната сигурност се усложнява и от  трансформирането на една от най-голямите армии на полуострова – югославската – в многобройни паравоенни образования в новите независими държави. Изграждането на нови армии със съвременен граждански и парламентарен контрол изглежда почти невъзможна задача. Колко години след Дейтънското споразумение двете административни единици в Босна и Херцеговина не  могат да формират армия под общо командване. Сепаратистките албански паравоенни формирования- АНО , АОК , новопоявилата се АНА не само че не са под политически контрол, но и сами създават политически партии -  явление , непознато в световната политическа практика.
Връщайки се към влиянието на фактора “тайни служби” върху сигурността и изграждане на правовата държава в България следва да отбележа обезпокоителната тенденция на реинтегриране на кадри  на комунистическия режим в българското разузнаване и контраразузнаване.Отсъствието на ясна законова регламентация на гражданския контрол върху специалните служби и предвидените в законите  за МВР и ЗОВС кадрови правомощия на президента предоставиха идеалната възможност за засекретяване на досиетата на служителите  на бившата Държавна сигурност , за гарантиране на достъпа им до класифицирана информация. Невнятните обяснения  на председателката на ДКСИ на въпроси на пресата и отсъствието на какъвто и да е парламентарен контрол върху дейността на тази комисия само потвърждават този извод. 
За съжаление  депутатите и политиците от опозицията не могат да представят пред общественото мнение достатъчно убедително доказателства за  ерозиращото въздействие върху вътрешната сигурност на засилващия се контрол върху икономиката и политиката от страна  на хора от бившите тайни служби, за  пагубното влияние на пренасянето на практики и механизми и канали на бившия режим в съвременната демократична и правова държава. Нашите опасения се възприемат като партийна  и пропагандна реторика, услужливи медии  изграждат ореола на тези кадри като радетели и ветерани на “тихия фронт”, защитавали успешно националната кауза.
Причините за непълното разграждане на тайните служби на комунистическите режими са както вътрешни , така и външни. За разлика от ясните императиви за реформи в икономическата , политическата и военната сфера, без които е невъзможна интеграцията в ЕС и НАТО, към системите за сигурност няма нямаше  предявени такива императивни изисквания. Степента на демократизация в бившите социалистически държави предопредели и дълбочината на реформите в този сектор. Некомунистическите управления  в страните от ЮИЕ като цяло не се справиха успешно с тази задача. Затова и моята прогноза е , че в средносрочен план държавите  от ЮИЕ ще изпитват ерозиращото въздействие на този фактор в своята политика на сигурност.
_____________________________________________________________________
*  Доклад пред международна конференция, организирана от Института за политически и правни изследвания

http://www.gcmarshall.bg/security/issues/17/index_bg.shtml

Е П У Б Л И К А    Б Ъ Л Г А Р И Я
ЧЕТИРИДЕСЕТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ
ПРОГРАМА “СТУДЕНТИ НА СТАЖ В ПАРЛАМЕНТА”




Резюме
на законодателно проучване на тема “Икономически ползи от изграждането на американски бази в Република България”.

Законодателното проучване  има за цел да покаже проблемите и разрешенията , свързани с изграждането и функционирането на военни бази на територията на Република България. Акцентът на законодателното проучване е поставен върху икономическите аспекти , свързани с изграждането на военни бази  на територията на Република България. За целта са проучени национални  и международни двустранни и многостранни документи – стратегии , планове,  директиви, двустранни споразумения , свързани със създадени и вече функциониращи военни бази в различни региони.
Законодателното проучване е проведено от екип: Десислава Михайлова, Николай Коцев , Диана Йовчева , Стела Владимирова. Научен ръководител на проучването: доц. д-р Христо Георгиев.
Законодателното проучване е проведено в три основни насоки.
1. Промените в американската военна стратегия в началото на 21 век и нейните военно- икономически аспекти.
2. Последиците от новата военна стратегия на САЩ и НАТО за изграждането на нов тип бази на територията на съюзници и  партньори по програми за военно-политическо сътрудничество.
2. Многостранните и двустранни договорености , свързани със създаването,  функционирането , разширяването на дейността или закриването на съществуващи военни бази. Проучване на икономическите , екологическите , социални и други аспекти , свързани със съществуващите  или създаваните нови военни бази.
В хода на законодателното проучване бе установено , че в споразуменията , касаещи изграждането и функционирането на американски  военни бази на територията на други държави не могат да бъдат открити директно данни, касаещи конкретните икономически ползи за страната, в която са дислоцирани  базите.  Затова и акцентът е поставен върху анализа на документи , които дават правната основа за реализиране на икономически , военно-технологически, социални и други ползи – например двустранни договорености за изграждане на съвместни инфраструктурни  проекти, поети ангажименти по отношение на околната среда , за  съвместно използване на базите, използване на местни лица по поддръжката на съоръженията и пребиваването на чуждите войски , и др.
Въпросът с изграждането на нови военни бази на територията на други страни е функция на новата  американска стратегия  за противодействие на рисковете и заплахите в коренно променената стратегическа среда. От 1989 година насам, армията на Съединените американски щати е в процес на трансформация. Войските се променят от типа на “студената война” с нейните дивизионни структури с голяма численост към мобилен тип бригадно – ориентирани сили. Усилията са насочени към намиране на отговор на нарастващата организационна, идеологическа и технологична несигурност чрез заместването на сдържането със предварителността.
Основна опорна точка на предварителността е едновремеността и възможността да се действа на възможно най-широк театър. Поради това ВС на САЩ претърпяват революционна по своя характер промени известни като “революция в военното дело”.  В тяхното разгръщане се променят и възгледите за необходимостта , употребата и разположението на презморските бази на САЩ.
От постоянно базирани войски, особено в Европа , Въоръжените сили на САЩ  променят стратегията си към експедиционно ориентирани войски с висока степен на мобилност, позволяваща изравняване на времето за разполагане по време на операции на части базирани както в Европа, така и на американския континент.  Това води до съществено съкращаване на личния състав, намиращ се в презморските бази, както и средствата за поддържането на постоянни съоръжения.
Предпочитанията са към  изграждането на малки, оперативни бази, намиращи се в близост до нестабилните места ( “арката на нестабилността” ), чийто оперативен живот е определен  от появата и продължителността на нестабилността. Средната продължителност на използване на такива бази се очаква да бъде около 8 години. Съоръжената на ВС на САЩ според новите оперативни начертания се разделят на :
Основни оперативни бази;§
Изнесени оперативни места - разширяващи се “топли” съоръжения§ поддържани с ограничено подкрепящо присъствие на САЩ и с предварително разположена екипировка;
Места за сътрудничество в областта на сигурността  - представляват§ съоръжения с незначително или никакво присъствие на ВС на САЩ. Те ще бъдат поддържани с договор за периодични услуги  или подкрепа от приемащата държава. Те ще предоставят случаен достъп и ще бъдат център за действия в областта на военното сътрудничество.
В периферията на нестабилността ще бъдат изграждани бази от втори и трети тип. В тези бази ВС на САЩ ще разполагат на ротационен принцип свои части без да е необходимо пребиваването на техните семейства и поддържането на необходимата за това инфраструктура. Необходимо е да уточним, че не се касае за презморски бази на ВС на САЩ, а за бази, които се използват съвместно с приемащата страна. Това неминуемо допринася за настояването на ВС на САЩ, че присъствието на ВС на САЩ в тези бази допринася неизменно за увеличаване на сигурността на приемаща държава.  От това произтича задължението за приемащата страна да споделя разходите за поддържането на тези бази. Ако приемащата страна е официален съюзник на САЩ (напр. членува в НАТО), тези разходи се разпределят в зависимост от нейното участие в разходите за общите отбранителни способности.
Въпреки това официалната политика на САЩ е да получава най-вече индиректни ползи от своето присъствие, като неплащане на наем за използване на съоръженията, данъчни облекчения, заплащане на работещия персонал, заплащане за проектантски услуги и т.н (т.е. покриване на почти 75% от разходите  на ВС на САЩ за тяхното присъствие в базите).
Втората основна аксиома на ВС на САЩ е, че при приключване на ангажиментите по използването на базите се получава тяхната остатъчна стойност (напр. от подобрения) или нейното прихващане спрямо екологичните щети причинени от присъствието. При новите военни бази не може да се очаква и използването на опцията за придобиване на допълнителни средства от приемащата страна вследствие тяхното превръщане в граждански обекти.
Въпреки това по отношение на базите в Източна Европа, ВС на САЩ отчитат, че са необходими инвестиции от около 250 млн. долара за изграждането на необходимата инфраструктура. Поддръжката е оценена на около 4 – 6 млн. долара на година и в допълнение ще се заплащат годишно около 10 млн. долара за услуги, които се използват от разположените части на ВС на САЩ. От приемащата страна зависи да договори колко от тези разходи могат да доведат до икономически ползи за приемащата страна въз основа на офсетни сделки.
Международноправната основа , върху която се изграждат  военните бази на територията на държавите-съюзнички по пакта е Лондонското споразумение от 1951 г.Според Лондонското многостранно споразумение силите на една страна могат да бъдат изпращани в друга страна, в зависимост от специфични договорености между тези страни. Най-общо тези договорености обхващат:
• Спазване на законите на приемната страна;
• Права и задължения на чуждите войски в границите на приемната страна;
• Права и задължения на властите в приемната страна относно провинения на представители на чуждите сили;
• Влияние на чуждите сили върху икономиката на приемната страна;
• Регламентиране на условията на живот на цивилният компонент придружаващ чуждите сили ( начини на пребиваване, статут, възможности за заетост);
На основата на многостранното споразумение всяка една от страните , членки на пакта , договаря конкретни условия свързани с особеностите на нейното законодателството, военно-стратегическите , политически и икономически интереси. Съпоставителният анализ показва , че двустранните споразумения съдържат широка гама от разрешения по конкретни въпроси, които могат да бъдат използвани при договаряне на статута и икономическите параметри на изграждането и функционирането на военни база на наша територия,  независимо , че повечето от тези норми  са създадени по времето на “студената война” Меморандумът за сътрудничество между Министерство на отбраната на Република Италия и Департамента за отбрана на САЩ регламентира използването на бази / инфраструктура от американските сили на територията на Италия. Това споразумение е съставено въз основа на Северноатлантическият договор- Вашингтон, от 4 април 1949, според който страните членки на Пакта потвърждават своята вяра в целите и принципите на Устава на Обединените нации и желанието си да живеят в мир с всички народи. Според Чл. 3 от Северноатлантическият пакт, страните са задължени да развиват непрекъснато и ефективно собствените си възможности и да си оказват взаимна помощ. В съответствие с тази разпоредба, Меморадумът за сътрудничество между Италия и САЩ регламентира съвместните отношения целящи общата отбрана, мир и сигурност на целия алианс чрез:
• Изграждане на различни програми и процедури, за да се увеличи нивото на общуване и взаимопомощ между военните власти на съответните сили;
• Създаване на Военна комисия за разрешаване на възникнали спорове;
• Модел на техническа уредба посочващ директната власт, която има право да решава проблеми касаещи оперативните процедури;
• Двустранно инфраструктурно споразумение (ДИС) регламентиращо начина на връщане на инфарструктура на италианското правителство от страна на чуждите сили. Съгласно чл. 24 от ДИС между Република Италия и Съединени Американски Щати, оборудването, което не е необходимо на американските сили, се предоставя на италианското правителство. Според чл. 25 от ДИС, следните правила важат при предоставяне на дадена база: с дванадесетмесечно предизвестие посолството на САЩ в Италия информира  правителството за намерението си да предостави определено оборудване или инфраструктурна база. До момента на изтичане на срока на дванадесет месечното предизвестие ифраструктурната база или техника остава на разположение на правителството на САЩ; В момента на предоставяне на техника и/ или ифраструктурна база се трансферират и документация и сертификати от американското към италианското правителство. След като Съвместната Комисия приключи документите за предоставяне се подписват от представител на военните сили на САЩ и на Италия преди изтичане на дванадесет месечното предизвестие. Подписването на документите автоматично означава, че правителството на САЩ е освободено от задължения за поддръжка на базата. 
Управлението на базите е под юрисдикцията на италианския военен щаб. Функциите на това управление се поемат от италиански офицер с изключение на случаите, когато базите се използват и управляват съвместно със САЩ. Юрисдикцията на италианският командир се простира над целия италиански персонал, военен и цивилен, а също така и над италианската инфраструктура и оборудване. Рангът на италианския офицер се установява от италианските власти в зависимост от неговите отговорности и задължения, независимо от ранга на най-висшия американски офицер. Американският офицер има власт над американския персонал и оборудване. Командирът на САЩ уведомява италианския офицер за всички по-значими свои действия относно оперативната и тренировъчна дейност, движението на цивилен или военен персонал, а също и при възникнали инциденти и злополуки. Същото се отнася и за италианският командир по отношение на информираността на неговия колега по ранг и задължения. Италианският офицер е длъжен да съветва американския, в случай че неговите действия и тези на неговите подчинени нарушават италианските закони. Различия в мнението на командирите на двете страни и случаи, когато няма консенсус за предприемането на дадени действия се предават за разрешаване от по-висши институции. Италианският командир е официален представител на базата и е контактно лице, както с местните власти, така и с външните военни и цивилни екипи. Той е лицето, което координира дейностите от общ интерес и което се информира своевременно за всякакви американски действия и инициативи.
Споразумението на НАТО за статута на силите ( NATO SOFA) определят статута на американските сили, както и на придружаващите ги лица в Италия. Условията на заетост, заплащане и осигуровки се определят от законите на Република Италия.

Поддръжката на базите се финансира от САЩ или Италия в зависимост от това, чия собственост са те. В случай на “Съвместна употреба”, разходите се разделят между двете страни по равно. Италианските войски са отговорни за поддръжката на съвместните бази и инфраструктура, която е предварително координирана с американския командир. Американската страна е отговорна за поддръжката на базата, в случай че тя е “индивидуална”. Финансовите задължения на всяка една от страните се регламентира от действащите закони на Република Италия.
Според Доклада на Главния счетоводен офис по  програмите на финансиране на правителството на САЩ  в периода 1992-1994 година са инвестирали $ 940 млн. в икономиките на Гърция и Турция. Присъствието на 3 902 членен американски военен персонал на територията на Гърция (511 души) и Турция (3 391) е довело до нарастване на фискалния бюджет на тези страни с $1.34 млд.
В Гърция, военното присъствие на американски войски е довело до натрупване на $280.5 млн ( в това число заплати, поддръжка, наеми на жилища и учебни и студентски програми). Подобни са и данните за Турция: основните военните програми за финансиране възлизат на $2 441.4 млн, а на допълнителните икономически програми - $334.8 млн. В Турция, военото присъствие на американски войски е натрупало средства за $ 1 056.2 млн за същият период от две години.Военната и икономическа подкрепа на правителството на САЩ по отношение на Гърция е $948.5 млн, а на Турция - $1 355 млн. Правителствата на Гърция и Турция плащат в брой на властите на САЩ за ползването на техническо оборудване. Потенциалният ръст на икономиката само от банковите транзакции е $9.6 млд ( $2.9 млд за Гърция и $6.7 млд. За Турция).  За периода 1992-1994 година, Гърция и Турция придобиха различни    видове техника и оръжие от Северна Америка чрез горепосочена програма: хеликоптери, реактивни снаряди, минохвъргачки, експолозивни патрони и др.
По различно стои въпросът с изграждане на американски военни бази на територията на посткомунистически държави, партньори по различни програми за политическо и военно сътрудничество.  Нестабилността на политическите режими в страните от Централна Азия и отсъствието на демократични процедури за договаряне на условията за тяхното изграждане и поддържане водят до чести промени в техния статут и предназначение.
Съглашението с Узбекистан за дислоциране на американски войски в базата Ханабад (Карши-Ханабад) е подписано на 5 октомври 2001 г. По времето на СССР това е най-голямата авиобаза на ВВС след военното летище в Мара (Туркменистан). В Ханабад се дислоцират и изпълняват бойни задачи по време на афганската война оперативно-стратегически самолети и тежки бомбардировачи. Общо, от 2001 г. САЩ изплащат на властите в Узбекистан 15 млн. долара за ползването на базите.
По същото време и Киргизстан дава съгласие за използване на авиобазата Манас от ВВС на САЩ, както и на Канада и Франция - за провеждане на антитерористичната операция в Афганистан. Базата се използва за транспорт на военни и за доставки на гориво и товари. Разходите на САЩ по поддръжката на базата възлизат на около 50 млн. долара. Понастоящем в базата пребивават около 2000 военни - участници в международната антитерористична операция, половината от които са американци. По официални данни заплащането за ползването на базата възлиза на 2,5% от БВП на Киргизстан.   
Останалите Централно-азиатски републики нямат западни военни бази на своя територия, макар че например Таджикистан разрешава използването на летището Айни в близост до Душанбе в периода септември 2001 до юни 2002 за зареждане с гориво на транспортни самолети от ВВС на САЩ. През ноември  2001 т. Таджикистан разрешава на САЩ провеждането на огледи на авиобазите Куляба, Худжанда и Курган-Тюбе във връзка с използването им в антитерористичната операция, но американците така и не изпращат в страната свой постоянен контингент.
Казахстан разрешава използването на въздушното си пространство за полети на военната авиация на антитерористичната коалиция, но отказва да даде съгласие за разполагане в републиката на американо-натовски военни обекти. 
Интересът на САЩ и НАТО към страните от Централна Азия е продиктуван не само от географската близост на региона до Афганистан, но и от факта, че военното базиране облекчава установяването на контрол върху петролните ресурси на постсъветска Централна Азия, а оттук противопоставяне на Русия и контролиране на Китай.
Отправни точки на разгърналата се из цяла Централна Азия предислокация на американо-натовските въоръжени сили, появили се в региона "временно" - за провеждането на антитерористична операция в съседен Афганистан, но задържали се за неопределен срок, стават две събития - т.нар. "революция на лалетата в Киргизстан" и андижанските вълнения в Узбекистан през май 2005 г.
В края на юли 2005 г. американският военен министър Доналд Ръмсфелд осъществява обиколка в страните от Централна Азия, при която съумява частично да преобърне ситуацията след юлското събрание на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в Астан, на което се постави под въпрос пребиваването на военни бази на САЩ и НАТО в Киргизстан и Узбекистан.
В частност, Киргизстан решава да остави базата в Манас в замяна на американска финансова помощ (в киргизската преса се появява информация за предоставен безлихвен заем от 200 млн. долара, което представлява 60% от доходната част на бюджета на страната). Позитивен за САЩ резултат от визитата на Ръмсфелд е и изявлението на президента на Киргизстан, че страната отказва да разположи китайска военна база на своя територия.
Сенатът на Узбекистан обаче приема решение за прекратяване на действие на споразумението със САЩ и напускане на базата Ханабад от американските сили в договорния срок от 180 дни.
Появилите се съобщения за преговори за използване на Мара 2 в Туркменистан като военна база на САЩ не са потвърдени официално, но дори да не се появи пълноценна военна база, за анализаторите е твърде вероятно използването на военни авиобази в Туркменистан като транзитни за провеждането на операции в Афганистан. 
По отношение на Таджикистан Пентагонът не постига напредък – още на 21 юли Външното министерство на страната излиза с изявление, в което се обявява против запазването на военните бази на САЩ на територията на страните от Централна Азия. В заявлението се казва още, че не подлежи на разглеждане възможността за предислокация на самолетите от ВВС на САЩ от базата Ханабад към летището Айни, намиращо се на 20 км от Душанбе. 
Анализът на действащите двустранни договорености , свързани с изграждането и функционирането на военни бази дава възможност да бъдат изведени някои общи и често повтарящи се проблеми.
1.  Военните бази на САЩ, разположени на територията на други държави заемат съществено място в икономическите, социалните, политическите и военните отношения между страните. Заради своето изключително значение и спецификата на дейността на базите, те биват строго наблюдавани и коментирани. Има специално създадени обществени и военни организации за  координиране на  действията, свързани с дейността на базите. Част от базите се създават с цел решаване на точно определен проблем в даден регион, други като отделно звено на един по- глобален план -  за следене, за използване при евентуални насрещни действия,  като подпомагащи бази.  След завършване на определените мисии те  биват реорганизирани и поемат други нови или изменени задължения. Някои от базите биват закривани, а други продължават да изпълняват определени функции с намален състав на военните и персонала, докато не започне нова мисия и не бъде възстановен оптималният капацитет на базата. Всички  последващи изменения, разширявания, закривания следва  да бъдат предвидени и уговорени в един все още начален етап на изготвяне на  споразуменията. При всички случаи на територията на която и да е страна всяка база бива построена в близост до по- големи или по- малки градове.
2.Военните бази използват налични местни ресурси -  персонал, продоволствие, обслужване на базите, горива, транспорт. По този начин се влияе благоприятно на икономиката в определени области, както и на социалните и икономическите връзки на дадената област. В определени случаи обаче, когато допълнителните икономически изгоди не са били ясно посочени в споразуменията между страните, а са били евентуално предполагаема последица от ситуирането на базата в определен район, не са се реализирали или са се реализирали в по- малка степен икономическите изгоди. Някои от базите, създавани като строго затворени обекти,  получават доставки от места, различни от местонахождението, построявани са всички необходими съоръжения вътре в самата база ,а  персоналът е бил наеман от страната ползвател  на базата, а не от страната домакин. Като  положителна насоченост на взаимоотношенията може да се посочи  подпомагането на страната домакин при решаване на проблеми и конфликти свързани с отбраната и сигурността.
3. Огромните инвестиции в инфраструкурата са друг положителен белег, обновяването на скъпоструващи оборудвания, изграждането на пътна мрежа, внедряването на нови технологии. В някой случай обаче страната домакин няма достъп до информацията и оборудванията и това зависи изцяло от съдържанието на  сключеният между страните договор. В клаузите на договорите обикновено се посочват очакваните облаги, било социални, политически или икономически. Но се случва поетите по- рано ангажименти за предоставяне на средства, за предоставяна на помощи в региона, за осъществяване на определени социални кампании, за обучение на кадри, за изпълнение на социални програми, за наемане на помощен персонал от определеният регион да не бъдат изпълнявани. Това води до конфликтни ситуации във взаимоотношенията между страните участнички в споразумението за изграждане на бази на определени територии.
4. Често срещани проблеми в  Латинска Америка са действията и методите на американската политика. Военните структури се характеризират с липса на прозрачност по отношение на мисиите като цяло, липсва възможността за достъп до териториите на базите, до информация във връзка с предприети действия в региона или бъдещи такива, липса на достъп до резултати от предприетите действия и липса на възможност по този начин да се проследява дали базата се използва във връзка и съобразно подписаното споразумение.
5. Базите и всякакъв вид военни обекти по принцип привличат вниманието на чужди разузнавания и са въпрос на специално отношение във външната политика и дипломацията. В хода на войната срещу глобалния терор базите се превръщат в особено чувствителен обект за самоубийствени атаки. Това крие в себе си една непосредствена непрестанна заплаха за населението на определената държава домакин. След множеството ярки примери за мащабността на терористичните действия във световен мащаб това се явява една значителна евентуална последица, която трябва да бъде детайлно разгледана и анализирана. Подготвеността на страната за поемане и предотвратяване на подобни последствия също е важна. Така също не са без значение и превантивните мерки, подготвеността на местното управление и местните военни структури и формирования.
6.  Възникват проблеми с числеността на войниците и уговорените в договорите хора за работа в американските военни бази. В Латинска Америка и Карибите военните надхвърлят многократно гражданските лица. 
7. Съществуват и редица проблеми свързани с екологията. В базите липсват съоръжения или те не са с достатъчен капацитет за преработка на вредните емисии и не се извършват замервания, за установяване на степента на превишените норми. Базите по принцип се разполагат в райони със запазена естествена природа, а в последствие всичко бива опустошавано и не се вземат необходимите мерки за възобновяване на екологичното равновесие. В една от базите в Латинска Америка са били засечени повишени нива на олово, кадмии, живак, уран и други замърсители, присъстващи в почвата, хранителната верига и в организма на живеещите наоколо хора. Това е една предупредителна констатация на страни домакини на военни бази, които в един по- късен етап са били поставени сами да решават възникналите последващи проблеми без помощ и без средства.

Развитие на стратегиите, институционалната система и нормативната база на службите за сигурност на държави-членки от ЕС и влиятелни съвременни държави за противодействие на новите рискове и заплахи за сигурността в началото на 21 век .


Законодателното проучване „Развитие на стратегиите, институционалната система и нормативната база на службите за сигурност на държави-членки от ЕС и влиятелни съвременни държави за противодействие на новите рискове и заплахи за сигурността в началото на 21 век” е възложено от Парламентарна комисия по правата на човека, вероизповеданията, жалбите и петициите на гражданите.


Проучването изследва и обобщава нормативната уредба и практика на:
• страни членки на Европейския съюз
• държави, които не са членки на Европейския съюз
• държави извън Европа


Актуалността на проучването се определя от законодателната инициатива на правителството да изгради нова стратегия за национална сигурност на Република България, която да бъде адекватна към новите заплахи, пред които е изправена страната ни, в началото на 21 век.

Проучването е съсредоточено върху разглеждане на следните въпроси:
1. Идентифициране и анализиране на новите официални стратегии (концепции) на службите за сигурност
2. Задачи, правомощия, корелационни и субординационни връзки на службите за сигурност
3. Нормативна уредба, институции, процедури
4. Парламентарен контрол върху службите за сигурност
5. Модели за изграждане слжбите за сигурност


Целта на законодателното проучване е анализирането на правната уредба на изследваните страни по посочените въпроси, за да се открият общите критерии на съществуващия режим, както и особеностите по поставения проблем във всяка държава, които в последствие да бъдат използвани за промяна в българското законодателство.


При изпълнението на поставената задача са изследвани и анализирани различни по вид и степен актове, които уреждат материята, свързана с развитието на националната сигурност в началото на 21 век.


Идентифициране и анализиране на новите официални стратегии (концепции) на службите за сигурност .В повечето държави съществуват служби за вътрешно и външно разузнаване, които разполагат със собствени стратегии за сигурност и концепции, като Австралия(от 2004г.), Австрия (Доктрина за сигурност и отбрана от 2001г.), България (Концепция за националната сигурност,1998г; Концепция ДАНС, 2009), Великобритания (2008г.), Германия (2008г.), Грузия, Гърция (2008г.-2015г.), Дания (концепцията за обща отбрана от Студената война), Канада (2001г.), САЩ (2006г.), Сърбия (2009г.), Франция (Бяла книга за нациолната сигурност и отбрана), Холандия, Хърватска, Черна гора, Израел, Йордания, Румъния, Русия (Стратегия и военна доктрина до 2020г.). В други държави се наблюдават стратегии с особена или тематична насоченост, например Антикорупционната стратегия на Армения (2005г.); Стратегията на Йордания, която е  пряко отражение на продължаващите конфликти в Близкия изток; в Китай стратегиите за национална сигурност са продължение на външната политика в икономически аспект; в Нова Зеландия се изготвят годишни стратегии с различна тематика от Разузнавателната служба и Службата за финансово разузнаване; във Финландия е съставена една обобщена правителсвена програма за вътрешна сигурност 2004г.-2014г., която предоствя общата рамка за развитие на службите за сигурност; в Япония външнополитическата стратегия напълно се припрокрива с тази на разузнавателните институции.
Има и държави, за които липсва информация или нямат ясно дефинирани официални стратегии. Към тях спадат: Ирландия, чиято Националната полиция следва работните практики, записани в Европейската конвенция за правата на човека; Испания, която  няма стратегическа култура да формулира в писмена форма целите си (те са включени в Директиви на разузнаването) и координацията се постига чрез правителствени комисии (Comisiones Delegadas); Италия, която също няма единна стратегия , а няколко документи за вътрешните и външните измерения на сигурността.В процес на развиване на Национална стратегия е Испания, а за Белгия и Полша липсва информация.
В повечето страни едновременно с Националната стратегия за сигурност се разработва и Стратегия на отбраната, която определя средносрочното планиране на отбраната. Концепциите за сигурност на държавите дефинират различни цели и принципи. Общи са принципът на правноструктурирано общество, основано на строго спазване на Конституцията, законите, международните документи. Много съвременни стратегии възприемат многостранен и дипломатически подход към сигурността, включващ обвързаност на вътрешната и международната сигурност чрез международно сътрудничество, а военните аспекти се ограничават до мироопазващи мисии (Испания, Великобритания, Грузия , Италия, Люксембург , САЩ, Словакия, Словения, Хърватска, Румъния), както и принципът на здраво партньорство и съвместна работа със световните структури за колективна сигурност. (България, Румъния, Германия, Великобритания, Испания, САЩ, Сърбия, Хърватска, Черна гора, Австрия). Някои по-големи държави като САЩ поставят като цел пред сигурността да се разработи програма за съвместни действия с другите основни центрове на световна сила и да се трансформират институциите, свързани със сигурността. Други слагат като приоритет синтезирането на европейските, средиземноморските и атлантически визии за сигурност (Испания). Някои държави поставят стратегията си в рамката на Европейската стратегия за сигурност (Германия), други заявяват, че ще водят европейски ориентирана външна политика (Сърбия, Япония), за трети интегрирането в НАТО и ЕС е основен приоритет пред сигурността (Грузия, Хърватска, Черна гора).
От принципа на вътрешно управление и наблюдение на националната сигурност и борба с корупцията (едновременно чрез граждански и чрез политически институции) се ръководят стратегиите за сигурност на Германия, Сърбия, Хърватска и Румъния, която се стреми към синхронизиране на централно и регионално ниво на институциите и хармонизиране на службите с изискванията на ЕС. Важен принцип е този на активно участие на институциите, за да се подсили междуинституционалното сътрудничество, така че системата за сигурност да работи в тесни връзки с други териториални правителствени нива (Италия, Германия, Хърватска). Националната отбрана на Русия се основава на принципите на анализ на перспективите за развитие на военно-политическа ситуация и на централизация на управлението.
Ключовите политики в концепциите за сигурност варират в различните държави. Повечето страни (Хърватска, Великобритания, Ирландия, Испания, Грузия , Италия, Люксембург , САЩ, Словакия, Словения, Холандия, Сърбия, Черна гора, Финландия, Йордания) се стремят да изградят комплексна и мултикомпонентна сигурност (в различни области на обществена дейност): Икономическата политика на сигурност - при рискове срещу собствеността, държавните ресурси, борба срещу шпионажа и финансирането на световния тероризъм; социална стабилност (Сърбия); Информационна сигурност (Грузия, Италия, Франция, Япония); екологичната и физическата сигурност, общественото здраве (Холандия), както и обществената и политическа стабилност (върховенство на гражданина, правата на човека и демокрацията). Има и държави като Китай, в които вътрешните проблеми  на сигурността се реализират в максимален контрол върху обществото и обединението на нацията под общата идеология  на Комунистическата партия.
Държави като САЩ, Сърбия, България, Гърция, Израел считат, че националната сигурност е тясно свързана със сигурността на региона и се стремят към предотвратяване на регионални конфликти и развиване на отбранителния си капацитет както и внедряване на концепция на професионализъм във въоръжените сили (Йордания), Румъния включва стремежа към модернизиране на институциите. Русия се стреми към осигуряване на възможност за стратегическо разгръщане в застрашените зони. Гърция пък като столица на елинизма предприема инициативи за мобилизиране на елините в целия свят  и се грижи за сигурността на гръцките малцинства в чужбина(най-вече в Кипър). Превенцията и мирното разрешаване на спорове изискват да се създаде фонд за предотвратяване на кризи и конфликти (Германия, Великобритания, Словения, Черна гора, Гърция), както и по-добро международно финансиране на мироопазването (Великобритания). Почти всички държави поставят като приоритетна борбата с международната престъпност и тероризма,  а някои наблягат на цели като неразпространението на ядрено оръжие (Германия, Италия, Канада, САЩ), енергийна сигурност и сигурност на газопроводите ( Германия, Грузия, Хонландия), появата на нови уязвимости, като например прекъсване на енергийните потоци (Румъния), борба срещу бедността и слабото развитие (Люксембург), сътрудничество с ЕС за намаляване на нелегалната миграция, вътрешните конфликти и футболното хулиганство (Италия), спиране на промените в климата (Великобритания, Германия, Грузия, Хонландия, Черна гора).
Задачи, правомощия, корелационни и субординационни връзки на службите за сигурност. Общи положения на службите за сигурност:
Службите за сигурност са три основни вида: за вътрешна сигурност, за външно разузнаване и военно разузнаване.
Целите на вътрешната сигурност включват борба срещу тероризма, екстремизма, шпионажа, организираната престъпност, разпространението на оръжия за масово унищожаване на територията на страната, защита на правовия ред и демократичните устои, както и закрила на научно-техническите достижения, критическата инфраструктура и икономическия ред. Службите за външна сигурност изпълняват подобни функции, но действат извън територията на страната. Службите имат и контраразузнавателни функции, които включват закрила и контра саботаж.
В дейността си за събиране на информация за националната сигурност, службите се водят от следните ценности: правомерност, почтеност, пропорционалност в работата, уважение между служителите и уважение към тези извън нея.
Във Великобритания трите служби за сигурност обменят информация чрез общия разузнавателен комитет. Освен вътрешна и външна сигурност във Великобритания има служба, отговорна за сигурността на правителствените данни. Във Франция също има агенция за сигурност, която отговаря за информационните системи и е пряко подчинена на министър-председателя.
Във Финландия службите за вътрешна сигурност имат задачата да разследват бежанци и да установяват дали са преследвани в собствената им държава. Освен това предприятията в страната могат да поискат помощ в предотвратяването на индустриалния шпионаж. Финландия разполага и със свръхсекретен институт за електронно разузнаване. Службата  за сигурност към Министерството на външните работи оценява риска за сигурността по отношение на дейността на Министерството на външните работи и неговите мисии в чужбина.
Разузнавателните ведомства на САЩ (на англ.: United States Intelligence Community) са 17 агенции към различни министерства и структури, но обединени в Разузнавателна общност (Intelligence Community - IC). Дейността им се координира от Съвет за национално разузнаване (National Intelligence Council - NIC) начело с Директор на националното разузнаване (Director of National Intelligence - DNI). Агенциите и тяхното административно подчинение са:
В САЩ службата за вътрешна сигурност – ФБР служи едновременно като федерално наказателно разследващ орган и агенция за вътрешно разузнаване. Тя е към министерството на правосъдието. Освен стандартните функции на служби за вътрешна сигурност ФБР се фокусира и върху защита срещу компютърни и интернет престъпления; борба с корупцията на всички обществени нива; защита на правата на гражданите.
САЩ едва от 2002 г. имат министерство на вътрешната сигурност- Department of Homeland Security. Към това министерство действа отделна тайна служба, която се занимава с разкриване на фалшифицирана валута и със закрилата на високопоставени държавни служители.
Службата за външно разузнаване на САЩ – ЦРУ действа като независима агенция. ЦРУ провежда тайни действия под ръководството на председателя за предотвратяване на заплахи или постигане на целите на политиката на САЩ.
Вътрешното разузнаване на Руската федерация (ФСБ) осигурява сигурността на руските граждани в чужбина, входно-изходния режим в страната и престоя на чужди граждани , борба нелегалната миграция , оперативните разследвания, както и осигуряване на сигурността на чуждестранните дипломатически представители на територията на Руската федерация. Освен това отговаря за граничната сигурност и електронното проследяване.
Hoвата cтратeгичecка визия за разузнаватeлната oбщнocт на CАЩ e oбocнoвана в кoнтeкcта на cxващанията, чe cлeд края на Cтудeната вoйна заплаxитe за нациoналната cигурнocт cа cтанали пo-кoмплeкcни и пo-вceoбxватни. Дoминиращитe прeз двупoлюcния пeриoд прeдимнo вoeнни oпаcнocти ce измecтват oт мнoгoбрoйни аcимeтрични заплаxи, кoитo cа пo-малки пo мащаб, динамични, амoрфни, мрeжoвo кoнcтруирани. Xарактeрът на тeзи нoви заплаxи и cпocoбнocтта им да кoнвeргират изиcква уcилията за прoтивoдeйcтвиe cрeщу тяx да бъдат гъвкави, вceoбxватни и кooрдинирани. Прoмяната на cтратeгичecката cрeда на cигурнocт налoжи нeoбxoдимocтта oт радикална транcфoрмация на разузнаватeлнитe инcтитуции. Филocoфията на прoмяната e oриeнтирана към изгражданe на инфoрмациoннo интeгрирана разузнаватeлна oбщнocт, ocигуряваща прoтичанe на мрeжoвo cвързани прoцecи и пocтиганe на инфoрмациoннo прeвъзxoдcтвo в наблюдeниeтo, кoнтрoла и нeутрализиранeтo на лица и мрeжoвo cвързани групи, притeжаващи лoгиcтичeн пoтeнциал и cпocoбнocти за ocъщecтвяванe на аcимeтрични атаки.

В Канада и Ирландия дейностите, които обикновено се изпълняват от службите – борба срещу тероризма, се изпълняват от подразделения на полицията.
В Нидерландия задачите на службите за сигурност са пет:
• Да разследва хора и организации, разумно заподозрени като представляващи сериозна заплаха за демократичния правов ред, националната сигурност и други важни национални интереси.
• Да проучва внимателно кандидатите за позиции, „в които е нужна конфиденциалност”
• Да подкрепя институциите, отговорни за запазването на сигурността на жизненоважни части от националната инфраструктура,
• Да разследва други държави вследствие при общото решение на Министър-председателя, министъра на вътрешните работи, и министъра на отбраната.
• Като част от националната програма за сигурност и безопасност, да предоставя анализи за рисковете и заплахите, касаещи собствеността, службите и индивидите.
Правомощия:
• Събиране на информация предимно по общо допустими начини: медии, интервюта на доброволна основа.
• Наблюдаване и следене на хора, използване на мониторинг и записване на телекомуникациите. Използването на Специални разузнавателни средства е само в стриктно необходими случаи за изпълнение на законовите задължения.
Разузнаването има три фази. Събиране на информация, обработването й, представянето заедно с анализи и доклади на правителствените власти.
В Италия функционалните гаранции предпазват служителите на специалните служби от наказание, когато изпълняват задълженията си като извършват действия, определени от закона като престъпни. Тези действия трябва да са абсолютно наложителни. Да има преценка на публичния и частния интерес; да са възможно най-малко вредящи на засегнатата страна. Действията им не може да включват престъпления, застрашаващи живота на гражданите. Действията не могат да са насочени срещу политическите партии, профсъюзите и журналистите. Парламентарната комисия трябва да бъде запозната,  когато службите използват функционалните гаранции.
В Белгия службите провеждат разследвания по Закона за класифицираната информация
както и защитават висши държавни служители, осигуряват охраната на чуждестранни държавни и правителствени глави, членовете на правителството и други застрашени официални лица;
В Япония Военното разузнаване  (DIH) служи като централизиран щаб  за  всички  разузнавателни агенции, които са били преди това разузнавателни бюра.
В Йордания контраразузнаването и външното разузнаване се извършват от една и съща структура. Тя работи в тясна връзка с ЦРУ по различните проблеми в Арабския свят.
В Китай има специално министерство на държавната сигурност. Вътрешното разузнаване играе ролята на тайна полиция. Китайското военно разузнаване отговаря за контраразузнаването на страната. Министерството на вътрешните работи на Китай отговаря за вътрешната сигурност на страната.
Дейностите на специалните служби не трябва да нарушават Европейската конвенция за правата на човека, както и Хартата на основните права на ЕС.
Обикновено за вътрешното разузнаване отговорност носи министъра на вътрешните работи, докато за външното – министърът на външните работи, в някои случаи (Испания) и военното министерство. За цялостните действия на службите в крайна сметка отговаря министър-председателят. 
Нормативна уредба, институции, процедури. Нормативната уредба на службите за сигурност в проучваните държави е предимно на законово ниво. В преобладаващия брой държави съществуват специални закони, които детайлно регулират основните функции, процедурите и правомощията на всяка отделна разузнавателна или специална служба . Такива специални закони са открити в правната система на България (Закон за ДАНС), Дания (Закон за създаване на Комитет за полицейските и отбранителните разузнавателни служби), Австралийския съюз, Великобритания, Грузия, Израел, Испания, Нова Зеландия, Русия, Франция и Холандия.
Освен специалните закони в Република Хърватска е приет и Закон за системата на разузнаване и сигурност от 2006 г. , който определя общата рамка и механизмите за координация и сътрудничество между  отделните служби.
В конституциите на Република Хърватска , Китайската народна република, Япония, Федерална република Германия и Кралство Испания бяха открити разпоредби относно основните принципи и насоки за развитие на службите за сигурност.
С укази на държавните глави са определени функциите на специалните служби и ролята им в системата на държавните институции в Кралство Испания, Франция и Кралство Йордания.
В някои държави националното законодателство в областта на службите за сигурност се допълва  и от норми с международен характер – Канада (Пакт за взаимопомощ в областта на разузнаването).
Системата за контрол върху дейността на службите за сигурност в Белгия и е предмет на самостоятела уредба на законово ниво (Закон за контрола върху службите за сигурност от 1991 г.).
Нормативното регулиране на дейността на службите за сугурност е динамичен процес.
За да могат да отговорят адекватно на промените в средата за сигурност и измененията в обществените отношения и технологичното развитие,  държавите постоянно актуализират правната си уредба. Тази актуализиция се изразява в постоянни промени на текущото законодателство и приемане на изцяло нови норматривни актове . От началото на ХХI в. в редица от проучваните държави се създават нови служби и се преструктурира системата за сигурност .
Във всички държави службите  за вътрешно и външно разузнаване са изградени на два основни принципа: принцип на разделност на функциите и принцип на сътрудничество. Принципът на разделност намира израз в изричната нормативна регламентация на функционалната и теритериална компетентност на всяка служба.Принципът на сътрудничество се изразява във взаимодействие както между различните специални служби, така и между тях и други държавни органи.
Един от най-съществените въпроси на фунционирането на специалните служби е свързан гаранциите срещу използването на службите за теснопартийни интереси. В тази сфера постигането на деполитизация е значително по-затруднено отколкото във въоръжените сили. Сравнителният анализ на специалните служби на съвременните демократични държави, че мандатността не е застъпена като средство за гарантиране на независимостта на службите. Няма данни за европейска държава , в която ръководителите на специалните служби да се назначават за определен срок. Това се определя преди всичко от спецификата на дейност на специалните сужби. В тази сфера дори няма и традиционните за английската политическа система постоянни първи заместници -  професионалисти, които не се заменят при смяна на управляващата партия. По начало мандатността е следствие от това , че законът е предвидил избираемост за определени длъжности в държавата (независимо от това дали ги избира народът, парламентът или Висшият съдебен съвет) и при лоялно изпълнение на задълженията съответните лица не могат да станат обект на политическа разправа. В специалните служби мандатността може да изиграе обратна роля: несменяемостта на лице на ръководна длъжност може да бъде използвано за  теснопартийни нужди и във вреда на управляващото мнозинство.
Деликатното равновесие между принципа за конфиденциалност и задължението за отчетност се постига в определена степен чрез принципа на забавена прозрачност – декласифициране на конфиденциална информация след определен законовоустановен срок.
        Парламентарен контрол върху службите за сигурност. Контролът и мониторингът върху службите за сигурност в съвремения свят пораждат различни мнения и анализи сред юристи, политици, парламентаристи. Изхождайки от правото, че „без контрол има хаос„  трябва да кажем, че днешните демократични общества са прецизирали и регламентирали цялата дейност на службите отговарящи за националната сигурност.  Законовата рамка, която дефинира кой и как да следи работата им е различна при различните законодателства. Не трябва да забравяме и тези обществени строеве, където държавният апарат  не е изграден по демократичен модел. Пример за такъв модел на управление на службите за сигурност са Китай, Иран, Йордания и други. При тях държавният контрол върху всички служби се централизира в ръцете на управляващата партия или както е в Йордания – кралят и неговите съветници. Демократични елементи на контрол тук липсват. Контролът и информацията  в подобен тип служби се извършва от едни и същи служби, чиито ръководители са управляващият елит или подчинени хора. Тук се избягва създаването на сложен механизъм, чрез който да се следи законосъобразността или работата на тези служби, както и дали методите на събиране на информация от тях не нарушават човешките права. Такъв тип държави в не малка степен копират модела на управление и контрол  над службите за сигурност характерен за миналия век, а  именно тоталитарния модел на управление. Поради тази причина  едноличният контрол върху външното разузнаване и вътрешната сигурност и контраразузнаване пораждат една несигурност сред  демократично настроените общества. Липсата на парламентарен или обществен мониторинг създава представата за ненаказуемост, незаконност и нехуманност в действията на страните от Близкия и Далечен Изток, не малка част от страните  от бившия  социалистически съюз, по-голямата част от страните в Латинска Америка, Африка и Южна Азия.
      Не така стои проблемът с контрола при демократично развитите  общества. В съвремена Европа, и в частност Европейския Съюз, се наблюдава засилен парламентарен контрол върху работата на службите за национална сигурност. Демократичното начало в изграждането на държавното управление  е неизмена част  от развитието на Европа след края на Втората Световна Война. Историческата равносметка  кара народите от Западна Европа да се обединят в икономически и политически съюзи. В тази насока  новите страни не пропускат да прокарат демократичен елемент при изгражадането на службите си за сигурност. Именно недемократичният и антипарламентарен контрол и политизирането на такъв вид служби създава Нацистка Германия.
Съвремените държави изграждат специалните си служби  по свой собствен модел. Дори и членуването в определен военнен , икономически или политически съюз на демокрациите по света не изключва важната роля на службите им за национална сигурност . В тази насока парламентарният контрол стои в основата на мониторинга и отчетността на една такава служба в редица европейски държави, Израел, Япония и  други. В добавка на правомощията на парламентарните комисии да следят как работят националните структури за сигурност, се създават и различни допълнителни комисии, съвети и  подструктури. Такива мониторингови структури  гарантират  допълнителна сигурност от произвол. В добавка на това трябва да се отдаде и дължимото на цикличната отчетност на ръководните служители и тяхната мандатност. В не малка степен водеща роля играят  Министър -  председателя и Президента, управляващата партия, омбудсмана , които чрез механизми дадени им законодателството на дадената страна могат да съблюдават работата на специлизираните  институции. Важен момент при демократичното изграждане на службите за сигурност е мандатността  както на ръководителите им, така и на парламентарните комисии следящи работа им. Този процес на контрол гарантира и  наказателната отговорност на служители в такъв вид служби. Всеки служител  под заплаха от преследване от закона спазва конституцията и залегналите в прерогативите на службата цели. Този момент на отговорност липсва в недемократичните общества.
Различните държави изграждат силовия си апарат по различен начин. Това в пълна сила се отнася и за контрола върху тях. На лице, обаче са служби , които при определени условия поглъщат други  такива . Подобен момент се забелязва в службите за сигурност на САЩ  и Русия. В тази насока  и  техният модел на мониторинг върху службите им за национала сигурност е специфичен. Парламентарният контрол в страните от Европа и САЩ като, че ли дават нуждната сигурност за това да се гарантира  устоичивостта и работата им. В друга насока съвременните конфликти доказват, че такива служби придобиват все повече сила и влияние, което ги прави трудни за  контрол и подчинение. 
Модели за изграждане на службите за сигурност. Сравнителният анализ на законовата регламентация на дейността, ръководството и контрола върху специалните служби в различните държави показва, че няма универсален модел на взаимодействие на специалните служби и на контрола върху тях, който може да бъде наложен като матрица върху всяко демократично общество. Всяка държава, в съответствие със своите демократични и държавнически традиции, културни и цивилизационни oсобености е изградила такава система. Като основа на всички служби е вертикалната структура, където най-високо се намират политическите функционери, а на последно, най-ниско ниво – редовите граждани. САЩ и Русия са типови модели на изграждане на службите за сигурност, които се следват от другите държави. С подчертано тоталитарен модел са Китай и останалите бивши социалистически републики. А подобна на ЦРУ система е изградена в Йордания и Япония.
За да се постигне успех днес не е нужна централизирана бюрокрация, а трябва да се създаде децентрализирана структура. Вместо като пирамида, структурата трябва да изглежда по-скоро като паяжина. Стратегическите посредници са в центъра, но съществуват и всякакви видове връзки, които не ги засягат пряко, а нови връзки се предат през цялото време. Такъв тип на изграждане е мрежовата структура, където общото са ценностите и културата, доверието и идеята, каузата и know-how-то. Другото е въпрос на самоинициатива. Мрежите събират заедно участници с общи интереси и коннкретна цел, като обединяват ресурсите и рисковетe, за да се намалят загубите.
Мрежата се състои от взаимносвързани, но автономни ядра. Всяко ядро може за продължителен период от време самостоятелно да извършва операции. Но всяко ядро разбира ясно стратегическите цели на организацията, така че може да координира своите действия с тези на останалите и да се възползва от възникващи локални възможности, ако се появят такива. Мрежовата комуникационна система позволява на всеки в мрежата да осъществява връзка с когото е необходимо и не зависи от единствен централен възел. Ако елемент от йерархичната структура трябва да изпрати сигнал до центъра за инструкции и да действа едва когато този сигнал се завърне с указание, то елементите на мрежовата структура сами проучват средата, в която оперират и която най-добре познават и сами вземат оптималното решение, т.е. мрежата има свойствата самообучаване и самосинхронизация.
Когато говорим за йерархични (т.е. с повече нива) и мрежови (с по-малко нива – “сплеснати”, по-плоски) структури, не бива да се смята, че всичко опира до архитектурата. Това е нова епоха - в управлението, в организационното поведение, в отношението към целите и ресурсите на структурите от системата за сигурност в международен и в национален план.
Акцентът се премества към гъвкавостта - гъвкави знания, гъвкави структури, гъвкави подходи, гъвкави геометрии на противодействието.
Специализацията няма да бъде по дейности и сфери, а по предизвикателства: престъпност, тероризъм, демографска криза, качество на живот и т.н. С други думи имаме мисийни стратегии и цели, мисийна насоченост и мислене.
В САЩ превърнаха „мрежовата война” (Network-Centric Warfare) в ключов елемент на революцията във военното дело. Същността на тази доктрина е следната:
● Основната заплаха за сигурността на САЩ произтича не от редовните армии, а от недържавни образования-врагове като терористични и криминални групи, чиито участници са обединени не от йерархични, а от мрежови структури.
● В тези структури няма ярко изразени ръководни центрове и преобладават не вертикалните, а хоизонталните връзки.
Преобладаващите в съвременните държави разрешения са: подчиненост на специалните служби на различни ведомства при  наличието на координиращ дейността и информацията специален орган и разгърната система на парламентарен контрол. Някои организации са част от правителството на страната, а други са подчинени на различни министерства в зависимост от компетентността на разузнавателната служба в съответствие с ресора на министерството. Най-често това са Министерството на външните работи, Министерството на вътрешните работи, Министерството отбраната и Министерството на финансите или парламента с оглед финансовия контрол върху службите. Това предотвратява прекомерната концентрация на разузнавателни ресурси в един център /от европейските държави единственият пример за обединяване на специалните служби в едно ведомство е Испания – генерален директор, назначен по предложение на министъра на отбраната и генерален секретар, който се отчита отново пред министъра на отбраната/.
Един от най-съществените въпроси за фунционирането на специалните служби е мандатността на ръководителите на службите. Съвременните демократични държави показват, че мандатността не е застъпена като средство за гарантиране на независимостта на службите. Няма данни за друга европейска държава, в която ръководителите на специалните служби да се назначават за определен срок с изключение на Израел ( 5-годишен мандат на директора на Шабак) и Канада ( 5-годишен мандат за директора на Канадската служба за сигурност и разузнаване). Но дори и в тези държави останалите служби са без мандатност на ръководителите им.
Четири са възможните решения за законова регламентация на специалните служби:
Обединяване на всички разузнавателни, контраразузнавателни и военноразузнавателни служби в едно министерство.
Създаване на координиращ орган на дейността на специалните служби, като всички преминат към на изпълнителната власт.
Подчиненост на външното разузнаване на президента, като законът предвиди  съвместно упражняване на правомощията му заедно с изпълнителната власт при установяване на парламентарен контрол върху неговата дейност.
Приемането на съвременен Закон за националната сигурност /Закон за службите за разузнаване и сигурност/, който да предвиди създаването към изпълнителната власт на координиращ орган по отношение на всички специални служби при запазване на подчинеността на специалните служби на различни ведомства и по-специално при запазване подчинеността на външното разузнаване на президента.
Такъв вариант ще отговори както на утвърдилата се у нас практика на изграждане и функциониране на специалните служби, така и на  преобладаващия модел на изграждане и функциониране на разузнавателната общност в съвременните демократични общества. От само себе си се разбира, че новият закон се нуждаят от модерни форми на граждански контрол. На тази база може да бъде изграден правен механизъм, който да консолидира усилията на различните компоненти на разузнавателната общност до степен те да действат като общ организъм.

http://www.mlsp.government.bg/bg/03.11.2009FINAL-ednostranen%20pechat1.pdf

СТРАТЕГИЯ

ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ

НА

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ









С о ф и я
2 0 0 8




С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е


1 Въведение

3
2 Промените в средата на сигурност

4
3 Ценности и принципи на политиката за национална сигурност

12
4 Нашите действия и нашите задачи в пораждането и поддържането на сигурността
14
5 Нашите амбиции в сигурността

27
6 Допълнителни бележки 28



1. ВЪВЕДЕНИЕ

1.1. Сигурността е основна и неотменна човешка ценност. Тя е първостепенно условие за мирно и свободно съществуване на държавата и на нейните граждани. Демократичната държава, която защитава суверенитета, териториалната цялост на страната, правата, честта, достойнството, живота, здравето и икономическата стабилност на своите граждани носи отговорност за гарантиране на сигурността.

1.2. Приетата през 1998 г. Концепция за национална сигурност на Република България отрази съществуващата тогава среда на сигурност на страната, както и нейната политическа ориентация към членство в НАТО и в Европейския съюз. Въз основа на Концепцията бяха приети Военна доктрина, Програма за реформа и модернизация на българските въоръжени сили, Стратегически преглед на отбраната, Национална стратегия за противодействие на престъпността и други стратегически и нормативни документи, което за това време беше съществена крачка напред в демократичното развитие на българското общество.

1.3. Настоящата стратегия за сигурност продължава тази добра практика и си поставя за цел да приближи в най-голяма степен политиката за национална сигурност до изискванията произтичащи от динамичните промени в средата на сигурност, от новите ни съюзни задължения, както и от националната и културна специфика на българското общество.

1.4. Стратегията за сигурност на Република България се основава на Конституцията на Република България, както и на международните ангажименти произтичащи от членството на страната ни в НАТО, ЕС, ООН.

1.5. Стратегията за сигурност на Република България е основополагащ документ за политиката за национална сигурност. С този документ Република България заявява своето място и ролята си в съвременния свят, като потвърждава направения от нея демократичен избор и изразява безусловната решимост на своите граждани да живеят в семейството на демократичните народи. Със Стратегията за сигурност на Република България  следва да бъдат съобразени новата Военната доктрина и създаваните нормативните документи в сферата на сигурността.

1.6. Като изхожда от своя избор Република България се ангажира от една страна със съюзните усилия за справедлив ред в света и от друга страна със създаването на условия за достоен живот на българските граждани. За Република България това означава пълноценно интегриране в Европейския съюз, надеждно изпълнение на съюзните задължения на страна член на НАТО, развитие на стратегическите партньорства, съхраняване на териториалната цялост, на суверенитета, независимостта и интегритета на страната, развитие на пазарна, конкурентна икономика, повишаване на благосъстоянието на гражданите, работещи системи за съвременно образование и обучение, за здравеопазване и социално подпомагане, развитие на националната култура и запазване на националната идентичност, като ценен принос в общата европейска идентичност.

1.7. Стратегията за сигурност на Република България дефинира и очертава ценностите, целите и ориентацията на страната в сферата на сигурността, като представя водещите процеси и тенденции в съвременния свят, прави оценка на актуалното състояние на политиката на сигурност, очертава насоките за водене на нова политика на сигурност, която да отговаря на промените в средата на сигурност, определя съдържанието на системата за сигурност, както и нейните целите и основните задачи, определя нашия отговор на съвременните предизвикателства, както и нашите амбиции в съвременния свят.

2. ПРОМЕНИТЕ  В СРЕДАТА НА СИГУРНОСТ

2.1. Средата на сигурност в началото на ХХІ век е значително променена в сравнение с предходните десетилетия. Това се отнася както за средата на сигурност на света и на региона така и за средата на сигурност на Република България.

2.2. Относителното тегло на страната ни в международните отношения е сравнително малко, но процесите и тенденциите в съвременния свят ни засягат не по-малко от другите участници в него, а в някои отношения нашите проблеми са дори по-сложни за разрешаване.

2.3. Промените в средата на сигурност в тази част на стратегията се представят първо, като отнасящи както до нас, така и  до света и региона и второ, като наши собствени проблеми. Освен това, според въздействието им върху сигурността те се разглеждат като преки или като  косвени рискове и заплахи (предизвикателства).

А. Общи преки рискове и заплахи

Международна организирана престъпност

2.4. Международната организирана престъпност обхваща незаконните трафици с наркотици, оръжия, средства с двойна употреба, жени и деца, финансови измами. Тя контролира все по-големи финансови ресурси и обуславя престъпленията свързани с прането на пари в световен мащаб. Този тип модерна престъпна дейност също се възползва умело от неограничените възможности на световната комуникационна среда. Международната организирана престъпност създава благоприятни условия за свързването й  с мрежите на международния тероризъм, както и със сепаратистките и екстремистки групи в конфликтните зони на света.

2.5. Република България поради своето географско разположение е транзитна дестинация на редица незаконни трафици. Допирът с тях поражда престъпност и е предпоставка за засилване на корупцията в страната. У нас се настани трайно разпространението на наркотици, търговията с женска плът, внасят се и се изнасят крадени или необмитени стоки, правят се опити за изнасяне на органи, експортират се нелегално  жени и деца. Въпреки системните усилия на органите на вътрешния ред и на специалните служби, които залавят пратки с наркотици, разбиват канали и нелегални лаборатории проблемът остава с висока степен на опасност за гражданите и за обществото. В сравнение с международната организирана престъпност органите за противодействието й  се адаптират като цяло по-бавно към променящата се обстановка.




Съвременни конфликти

2.6. Вероятността от световен военен конфликт, особено между блокове от могъщи държави значително е намаляла. Съвременният свят изживява втора глобализационна вълна, основана на безпрецедентното поевтиняване на комуникационните услуги, а те разширяват неимоверно хоризонта на световните пазари. Разбира се, не може да се изключи напълно едно евентуално глобално разстройство на системата на международните отношения породено от нарушаване на едно или друго равновесие в съвременния взаимозависим свят, което да доведе до рисковано използване на оръжия за масово поразяване, но тази вероятност към сегашния момент е по-скоро хипотетична.

2.7. Сега са актуални локалните конфликти. Светът след края на Студената война излезе от времето, когато т. нар. “велики сили” разпалваха гигантски войни между блокове от силни държави и навлезе в ситуация, в която конфликтите се причиняват от слаби и уязвими държави с нестабилно управление. Така при разменените роли водещите демократични държави в света изпълняват функцията на модератори и на умиротворители в конфликтите зони на планетата. Наред с дипломатическите и икономическите усилия, като правило се предоставя и  гражданска помощ за възстановяване и изграждане на стабилни основи за нормализиране на живота в тези зони, тъй като в тях всеки конфликт поражда и хуманитарна катастрофа.  В случаите, когато дипломатическите и икономическите мерки се оказват недостатъчни се прибягва и до въоръжени мисии по установяване и поддържане на мира.

2.8. Република България след 1990 г. взема активно участие в тези усилия по стабилизиране и установяване на мир след конфликти. Страната ни не е обект на заплаха от регионален конфликт, но включвайки се в коалицията на желаещите при навлизането в Ирак през 2003 година, както и давайки своя принос в Афганистан, и в други точки на планетата тя поема риска да бъде възприемана от екстремистите като страна, която се намесва в зоната на конфликта. Това налага от една страна коректно присъствие в тези зони, и от друга страна висока бдителност по отношение на възможните терористични отговори  на нашето участие.

Тероризъм

2.9. Съвременният свят е изправен пред заплахата от международен тероризъм, осъществяван от екстремистки групи, които много често застават зад идеите на фундаменталисткия ислям. Тези групи действат в мрежи и често са готови да извършват самоубийствени терористични актове, както и атентати с използване на химически, бактериологични и радиологични оръжия. Съществува заплаха от терористични атаки срещу важни елементи на националната критична инфраструктура, както и заплаха от електронни атаки. Улесняващо обстоятелство за съвременните терористи е високо развитата комуникационна среда в съвременния свят, която позволява достъп до нужната им информация и координиране на действията им по начин, непознат в миналото.

2.10. В Западните Балкани продължават да съществуват потенциални огнища на напрежение на националистическа, етническа и религиозна основа, които при определени критични обстоятелства могат да генерират терористични атаки.

2.11. Република България не е пряка цел на международния тероризъм, но тя в никакъв случай не е застрахована от неговите жестоки прояви, най-малкото поради своята активна позиция в международните усилия в борбата с тероризма. За страната ни терористичната заплаха няма стратегически характер, но остава сред най-сериозните заплахи пред които сме изправени.

Оръжия за масово унищожение

2.12. Въпреки благополучнуия край на Студената война ядрените арсенали в света не само, че не намаляха, но и бележат тенденция към увеличаване за сметка на държави, които се стремят към притежаване на ядрени оръжия. Особена опасност съставляват ядрените арсенали в критични региони, каквито са зоните на конфликти в съвременния свят, като например Иран и Северна Корея.

2.13. Както ядрените оръжия, така и други средства за масово унищожение каквито са  химическите и бактериологическите оръжия са постоянна цел на терористични групи по целия свят.

2.14. Република България не е подложена на пряка заплаха от използване на ядрени или други оръжия за масово унищожение срещу нейната територия или срещу нейни граждани, но тя е съпричастна към борбата на световната демократична общност за неразпространение на този тип оръжия. Страната ни има технологични възможности за производство и съхранение на  общо опасни вещества и стоки с двойно предназначение и извършва необходимото за осъществяване на ефикасен контрол върху тяхното използване.

Б. Общи непреки рискове и заплахи

2.15. Непреките рискове и заплахи са фактори, които при определени обстоятелства могат да породят преки заплахи и рискове за сигурността. В този смисъл те са предизвикателства пред сигурността на държавите и регионите в съвременния свят.

Климатични промени на планетата

2.16. Промяната на климата в световен мащаб е гигантски процес, чието влияние виждаме в глобалното затопляне, както и в  свързаните с него повишаване на морското равнище и нарастване на честотата и на разрушителната мощ на климатични катаклизми, като урагани, наводнения и суши. Тези следствия от глобалното затопляне  водят на свой ред до промени в бреговите очертания, до изостряне на недостига на питейна вода, а те от своя страна повишават конфликтността в застрашените територии.

2.17. Република България не е изолирана от тези глобални процеси. Страната ни освен това също има морски бряг и неминуемо ще почувства повишаването на нивото на световния океан.

2.18. Без да се смята, че има доказана пряка връзка между тези промени и нарастване на земетръсната активност в определени сезони и разположение на Луната следва да се отчита уязвимостта на страната ни от земетресения с магнитут над 4,5 по скалата на Рихтер.  Статистиката показва, че е налице известна цикличност  и сега сме в период, в който се очакват земни трусове на наша територия. Устойчивостта на сградния фонд, на инфраструктурата и на комуникациите по време на земетресения зависи до голяма степен от възприетите и строго спазвани норми за тяхното изграждане.  Намаляването на жертвите и на броя на пострадалите на свой ред зависи от превантивните дейности, които започват от детската градина и придружават гражданите през целия им съзнателен живот. Подценяването на тези две изисквания превръща земетресението в критичен фактор за сигурността на страната и на гражданите и води до тежки последствия, които могат да задържат развитието ни с години и десетилетия.

2.19. В съвременния свят се наблюдават рецидиви на бързо разпространение на инфекциозни болести, породени по естествен или свързан с човешката дейност път. Наред с разпространението на ХИВ/СПИН, светът преживява развитието на тежкия остър респираторен синдром, както и епизодично разпространение на различни щамове причиняващи грипни епидемии. Уязвимостта от масови заболявания става значително по висока по време на кризи, каквито са земетресенията, големите пожари, наводненията и особено във времето след тях, когато за определен период не е възможно да се осигури нормалния ритъм на живот. Това засяга способността на системата за сигурност да гарантира нужните количества питейна вода, храна дрехи, подслон и санитарни средства.

Енергиен проблем

2.20. Световното потребление на енергия нараства ежегодно и в близките две десетилетия този ръст се очаква да се запази, с тенденция сегашното потребление да се удвои. Същевременно този ръст продължава да е за сметка на традиционните горива, каквито са петролът и газта, докато все още делът на алтернативните горива остава твърде нисък. Този факт играе роля на генератор на напрежение и влияе върху политическите процеси в регионите и в света.

2.21. Ограничените източници на енергия и контролът върху тях от страна на тесен кръг държави са в основата на напрежението в редица конфликти точки на съвременния свят. Република България понесе сериозни ограничения на атомните си мощности, като алтернативни източници на енергия и все повече зависи на свой ред от външни доставчици на енергия за собственото си  развитие. Въпросите за доставка и за транзит на горива се превръщат за страната ни в стратегически въпроси, особено  в контекста на световната геоикономика.

2.22. Редица неуредени въпроси преди всичко около собствеността на водните ресурси в нашата страна, както и организационни проблеми свързани с тяхната поддръжка и експлоатация намаляват на свой ред ефективността на производството на енергия от водни източници у нас.

Въздействие на глобализацията

2.23. Глобалните процеси извън всякакво съмнение са част от магистралното развитие на човечеството. Но те съдържат също така значителен критичен заряд, особено при определено неблагоприятно развитие на обстоятелствата.

2.24. Взаимните икономически връзки и зависимости се превръщат в естествена среда на бизнеса, което го прави податлив на световни процеси и тенденции, каквито са цените на горивата, курсовете на водещите валути, финансовите колебания и особено възможните финансови сривове в световен мащаб. Икономиката на Република България има малък относителен дял и минимална тежест в световната икономика, но именно поради това тя е силно уязвима от негативните процеси в нея. Това налага специално внимание към повишаване на гаранциите на българския финансов и стоков пазар, както и на пазара на услугите, защита на интересите на дребните вложители и масови кредитоползватели, чрез механизмите на застраховането и презастраховането, както и чрез повишаване на професионализма и предвидимостта в управлението на финансовите и икономическите процеси у нас.

2.25. Общата комуникационна среда на съвременния свят като Интернет и сродни на нея системи улесняват комуникациите, но и непрекъснато повишават уязвимостта на жизненоважни за нормалния живот на обществото и за неговата сигурност инфраструктури. Нараства рискът от кибератаки на критичната инфраструктура. Защитата на критичната информационна инфраструктура, както и развитието на комуникационните хардуерни и софтуерни системи е съществена част от съвременното технологично предизвикателство пред научния и инженерния потенциал на страната.

2.26. В световен мащаб глобалното въздействие се проявява и като демографски натиск. Урбанизацията и ръстът на населението в редица страни, като правило слаби, уязвими и бедни увеличава конфликтния потенциал в тези райони на планетата, като същевременно засилва миграционните потоци в посока на богатите, демократични държави. Миграцията оказва положително влияние върху пазара на труда, но и създава предпоставки за етнически, религиозни и национални вълнения, рефлектиращи в ксенофобски настроения на коренното население. В настроените негативно неформални общности от този тип намират почва екстремистки идеи, а често те са благоприятна среда и за проникване на терористични групи.

2.27. Демографският проблем на нашата страна е сходен с демографските проблеми на развитите страни, и се изразява в отрицателния демографски прираст, който десетилетия наред е в зоната на негативна тенденция. Наблюдава се дисбаланс по отношение на раждаемостта между различните етнически групи в страната, като високата раждаемост е специфична преди всичко за ромския етнос, който остава все още недостатъчно  интегриран в българското общество. Така се създават предпоставки за конфликти и напрежения при смяната на поколенията във всички области на обществения, политическия  и стопанския живот.

2.28. Република България е както износител на миграция, така и приемаща страна  на емигриращи към и през нас чужди граждани. Правото на свободно придвижване е безспорно демократично завоевание на новата българска демокрация, и от него се възползват значителна част от младите хора, от научните и стопанските кадри на страната, принудени да търсят по-високо заплащане и по-добри условия на живот, в това число не на последно място по-високата сигурност за себе си и за своите семейства. От една страна българските емигранти под една или друга форма изпращат не малка част от спечелените от тях средства в България. От друга страна невъзможността за обществото да използва тези кадри в свой интерес може да задълбочи някои негативни тенденции в администрацията и в стопанския живот на страната ни, свързани с бавното адаптиране към динамичните промени в съвременния свят.

2.29. След приемането ни в Европейския съюз ние станахме част от външните граници на обединена  Европа, което значително повишава отговорността ни по отношение на  мигриращите към нас и през нас лица. Наред с действителните етническите българи, търсещи препитание и възможности за развитие в този поток има и много лица, които се представят за такива или лица от друг произход, като сред тях е възможно проникването на представители на екстремистки и терористични групи, преследвани от законите в техните страни или лица свързани с международната организирана престъпност. Проникването на такива лица съдържа деструктивен потенциал и може да способства за развитието на кризи в сигурността.

2.30. Високият темп на глобалните процеси и непрестанното нарастване на взаимната зависимост в съвременния свят поставят на дневен ред задачата за още по-успешно приспособяване на международните институции в новите условия. Въпреки засилената активност на ООН, тя все още е далеч от желаната реактивност и особено от способността да изработва и да реализира общи решения. Двете динамични организации – НАТО и ЕС са безусловно в подем. Въпреки  някои неизбежни проблеми  свързани с тяхното разширяване те играят все по-голямата роля в регионалната и в световната сигурност и значително намаляват вероятността от конфликт.

В. Специфични рискове и заплахи

2.31. Наред с общите за региона и за света рискове, заплахи и предизвикателства Република България е изправена пред ред свои проблеми, които съдържат в себе си рисков потенциал и могат за заплашат сигурността на гражданите, държавата и обществото.

Корупция и управление

2.32. Корупцията остава една от бедите на съвременното българско общество. Тя намери почва при смяната на собствеността и продължава да черпи сили от неуредени въпроси на регулирането, контрола и санкциите свързани със собствеността у нас. Корупцията отслабва правителствата и подкопава дори и добре замислените  реформи в основните сфери на обществения живот.

2.33. Благоприятна почва за корупция създават някои практики в управлението на държавата и общините, свързани със съзнателно или поради некомпетентност усложнени  разрешителни и лицензионни режими, възлагането на обществени поръчки, широко участие на държавата в различни видове собственост. Промяната на този маниер на работа на администрацията налага не просто отделни решения, но и смяна на цялостната философия на администриране.

2.34. Рискове за националната ни сигурност се крият и в практиките на неефективно управление, следствие от демократичния дефицит, което поражда условия за прояви не само на  институционална корупция, но  и подкопава доверието на гражданите в демократичното управление. Проявите на управленския дефицит рефлектират в значителна степен и върху състоянието на криминогенната обстановка, принизената сигурност на гражданите, ниското качество на здравното обслужване, занижената ефективност на системата за социално подпомагане.

2.35. Традиция в управлението на страната е да се възлагат основните отговорности на централни ведомства, които имат много слабо присъствие извън центъра. Ведомствата срещат значителни трудности при съгласуване на общи действия, особено, когато те трябва да се организират в предкризисен, кризисен или след кризисен период. Същевременно нито централизираното финансиране на ведомствата, нито изпълняваните от тях задачи не благоприятстват у тях стремеж към изграждане на хоризонтални връзки на сътрудничество от типа мрежа от мрежи за да се контролират процесите и да се използват в най-висока степен наличните ресурси.  И в това отношение следва да се промени философията на централизираната политика у нас и да се замени постепенно, но без отлагане с политиката на изграждането на мрежа от мрежи, особено в областта на сигурността.

2.36. Република България следва да отговори на предизвикателството да преодолее ниската прозрачност при разходването на средствата, което е благоприятна среда за разцъфтяване на корупцията, изолирането на органите на местното самоуправление от решаването на проблемите на гражданите, ниската реактивна способност на управлението, практически отсъстващият проактивен капацитет и като цяло, изоставането от процеса на регионализация, с който се отличават страните от Европейския съюз.

Социални и икономически проблеми

2.37. Съдбоносно предизвикателство пред ефикасното действие на  системата за национална сигурност на Република България е степента на социално равновесие и от тук на социална сплотеност на гражданите. Проблемите свързани със социалната несигурност, с хроничната бедност, с неблагополучията в здравеопазването и рязко изразената социална диференциация крият съществен конфликтен потенциал и тяхното навременно решаване е елемент от поддържането на националната сигурност.

2.38. Република България преодоля тежки изпитания на прехода към демокрация, каквито бяха укоримо проведената масова приватизация, финансовите пирамиди и тежкия удар от срива на банковата система. Страната излезе от тези кризисни събития чрез въвеждането на валутния борд, което стабилизира лева и ограничи инфлацията. Но все още има много да се направи за да се контролира ефикасно финансирането от страна на ЕС, което не е безусловно.

2.39. Пътят за развитие на българската икономика, а чрез нея и на цялото общество е в посока на преодоляване на корупционните практики, оптимизиране на административното управление и встъпване на пътя на устойчивото икономическо развитие, което може да  намали и дори да премахне крайната бедност, като явление, да доведе до  социален баланс, да  разшири социалната база на средната класа и като общ резултат да укрепи националната идентичност на българите.

Несъгласуваност в сигурността

2.40. Съсредоточаването на ресурси преди всичко в отделни централни ведомства поражда  условия за недостатъчно синхронизиране на дейностите в сферата на сигурността. Възможностите на местната власт в сравнение с тези на централните ведомства са минимални, което съчетано с липсата на нормативно уредено гражданско участие в помощ на сигурността накърнява в най голяма степен гражданската сигурност.

2.41. Изисква се решително намаляване на несигурността на гражданите пред лицето на престъпността, многобройните пътни инциденти, трудовите злополуки и особено страданията по време на природните бедствия и след тях, като съставни елементи на  политика на национална сигурност, която действително служи  на гражданите.

2.42. За времето на прехода до сега са променени почти всички закони в сферата на сигурността, но все още продължава практиката тези промени да се извършват изолирано една от друга, което ги лишава от стратегическа визия, а сферата на сигурността от системен порядък. Поради това ефективността в тази сфера е все още твърде ниска, приемствеността при смяната на правителствата е слаба, а  същевременно разходите са чувствителни.

2.43. Сериозно предизвикателство пред страната е необходимостта от хармонизиране на равнището на сигурността на гражданите, както и съвместимостта на институциите за сигурност и отбрана на Република България с тези в държавите членки на НАТО и ЕС, тъй като под въпрос е поставена ефикасността на досегашните структури и особено на досегашната политика в сферата на сигурността.

Г. Необходимост от стратегическа рамка за нашия отговор

2.44. Промените в средата на сигурност имат взаимосвързан и взаимозависим характер. Но тези връзки са изключително сложни и многостранни, при това се намират в непрекъснато движение. Пораждането на сигурност за Република България зависи преди всичко от  развиването на способност за следене на промените в средата на сигурност в реално време, в нужната дълбочина и взаимна свързаност. Комплексното въздействие върху нашата сигурност изисква комплексен отговор.

2.45. Комплексният отговор ще бъде разположен в стратегическа рамка, зададена от настоящата стратегия за национална сигурност на Република България. Нейното предназначение е да осигури възможности за съгласувана реакция на непрекъснатите промени в средата на сигурност.


3. ЦЕННОСТИ И ПРИНЦИПИ НА ПОЛИТИКАТА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ


3.1. Политиката на Република България в сферата на сигурността се базира на основните ценности на демокрацията и на националната ни култура. Водещи ценности са човешките права и възможностите за развитие на всеки, независимо от неговата религиозна, етническа или расова принадлежност, равнопоставеността на различните видове собственост, върховенството на закона, разделението на властите и отговорността им пред гражданите, по пътя на строгия законов, парламентарен и граждански контрол, отстояването на българската национална идентичност на Балканите, в Европа и в света.

3.2. Република България изпълнява отговорно своите международни задължения, като следва стриктно поетите от нея ангажименти в името на мира в света, и като се стреми наред със своите съюзници и партньори да прилага винаги онези мерки, които в най-голяма степен отговарят на особеностите на ситуацията и утвърждават демократичните и общочовешки ценности.

3.3. Ръководните принципи на политиката за сигурност на Република България са свободно избрани от нейните граждани чрез механизмите на демокрацията и изразяват нейната ориентация в съвременния свят, както и стремежът й да отговори адекватно на предизвикателствата пред нейната сигурност.

3.4. Ние ще водим реалистична политика за сигурност в страната и в чужбина,
основана на обективна преценка на вътрешната и външната среда на сигурност. В страната ще продължим трансформациите в сферата на сигурността, като ще се стремим чрез системата за сигурност да създадем условия за нормален и предвидим живот на българските граждани. Навън ще поемаме трезво и разумно преценени усилия, съобразени с нашите интереси и възможности за подпомагане на ангажиментите на демократичната общност от държави към установяване и поддържане на необходимата сигурност в съвременния свят.

3.5. Ще правим всичко възможно за да въздействаме положително на средата на сигурност възможно най-рано, като отчитаме предизвикателствата към нея и търсим най-добрите отговори. Ще се стремим да влияем в желаното от нас направление на причините, пораждащи негативни въздействия върху нашата сигурност, независимо че в някои от случаите това няма да бъдат лесни решения. В страната ще се стремим да отчитаме комплексния характер на въздействията върху сигурността на гражданите, а в справянето с кризите ще наблягаме на превенцията.  Извън границите на Република България ще прилагаме решения взети въз основа на стратегически анализи и вписвани, винаги, когато това е необходимо  в съвместните усилия със съюзните и партньорските държави. Ще продължим да се отнасяме към ООН, ЕС и НАТО, като към основни производители и поддръжници на сигурността в европейския регион и в света. Те са определящ външен фактор и на нашата собствена сигурност. Наред с участието ни в тях ще продължим да се стремим към проявяване на по-голяма гъвкавост в международните отношения, според възникналите обстоятелства.

3.6. Ще търсим комплексния отговор  на взаимосвързаните предизвикателства, заплахи и рискове като се стремим да съчетаем възможностите и усилията на държавните институции, местната власт, организациите на гражданите и отделните граждани в гъвкава система за сигурност, почиваща върху принципа на “мрежа от мрежи”. Ще положим системни усилия за чувствително разширяване на участието на гражданите в подпомагане на системата за сигурност. По такъв начин страната ни, която има ограничени ресурси ще може да постигне синергетичен ефект в пораждането и поддържането на своята национална сигурност. Основният показател за състоянието на сигурността в Република България би следвало да стане личната сигурност на българските граждани, гражданската сигурност.

3.7. Според  нашите ресурсни възможности ще се стремим да развиваме отговарящи на нашата специфика хармонични и гъвкави способности в отбраната, в обществения ред, в разузнаването и в действията при кризи, така че всичкото това да рефлектира в една висока степен на гражданска сигурност, която да позволя ежедневие, в рамките на разумния и приемлив риск.

3.8. Ще продължим да работим за премахване на условията, пораждащи корупция, а в сферата на сигурността ще създадем значително по-висока прозрачност при усвояване на средствата за нуждите на националната сигурност със силен акцент върху независимото експертно начало, в интерес на изпълнителната власт, която носи пряката отговорност за оперативното ръководство на сигурността.

3.9. Ще изграждаме единна система за национална сигурност, развиваща партньорството между участниците, разполагаща с информационна инфраструктура за анализ, оперативен контрол и управление, поддържаща връзки с партньори извън сраната. Ще останем отворени за усъвършенстване на системата за сигурност, за собственото си развитие в сферата на сигурността в интерес на спокойствието и нормалния живот на българските граждани на мира и стабилността в региона, в Европа и в света.


4. НАШИТЕ ДЕЙСТВИЯ И НАШИТЕ ЗАДАЧИ В ПОРАЖДАНЕТО И ПОДДЪРЖАНЕТО НА СИГУРНОСТТА

              4.1. Политиката за национална сигурност на Република България се реализира преди всичко чрез оптимално функциониране на системата за национална сигурност, в тясно сътрудничество с НАТО, ЕС, ООН, ОССЕ и други международни институции. Системата за национална сигурност е основана на партньорството на държавата, местната власт, организациите и гражданите, ръководи се оперативно на базата на единна  комуникационно-информационна среда, базирана върху  интегрирана информационна система с нужната периферия от индикатори, пораждаща способности за предлагане на обработена информация и  управленски решения. Системата за национална сигурност следи в реален мащаб на времето състоянието на средата на сигурност, както и своето собствено състояние, като реагира адекватно и своевременно на промените в тях.

4.2. Нашите действия и нашите задачи в пораждането и в поддържането на сигурността ни в променящия се глобален свят са представени в настоящата глава, като е спазен същия ред, който беше възприет при представянето на състоянието на средата на сигурност, направено във втората глава.

Противодействие на международната организирана престъпност

4.3. Комплексният характер на международната организирана престъпност поставя органите за противодействие пред необходимостта да развиват за кратко време нови, оптимални форми на сътрудничество. Българското правителство предприе значителна организационна стъпка като през 2007 г. създаде Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС). Този нов за практиката на българските специални служби модел дава по-широки възможности за бързо и синхронизирано противодействие на особено опасната престъпност, в това число и на международната организирана престъпност.

4.4. През последното десетилетие тенденцията съставът на Министерството на вътрешните работи значително да надхвърля този на Министерството на отбраната се запази и това е в интерес на сигурността на гражданите и на обществото. Със своите служби и техните служители Министерството на вътрешните работи поддържа обществения ред, контролира границите, предоставя противопожарна защита на населението.

4.5. Министерството на вътрешните работи и българските разузнавателни служби поддържат активни оперативни връзки със своите съюзници и партньори в региона, в Европа и в света, като реализират редица успешни операции в борбата с международната организирана престъпност. Те са партньори на Europol  и  Eurojust, сътрудничат по обмен на данни, свързани с пресичането на нелегални канали за прехвърляне на крадени автомобили, стоки, за трафик на хора и на наркотици, оказват си съдействие по екстрадиция на лица.

4.6. В борбата с международната организирана престъпност страната ще  решава следните задачи:
- значително подобряване на сътрудничеството между органите на полицията, разузнаването, транспорта, финансите и икономиката;
-  укрепване на правния, професионалния и социален статут на служителите, ангажирани в борбата с международната организирана престъпност, с което да се повиши тяхната устойчивост и тяхната отговорност;
- развиване на все по-високи способности на нашата базата данни за борба с международната организирана престъпност по посока на съвместимостта и бързия обмен със сътрудничещите служби и техните бази от данни;
- повишаване на сигурността на информацията в органите за противодействие на международната организирана престъпност;
- засилване на вниманието към компютърните престъпления и свързаните с тях последици за националната сигурност.

Нашата готовност за отбрана

4.7. Република България не е заплашена в обозримо бъдеще от пряк въоръжен конфликт или агресия. Въпреки това страната ни прави необходимото за да поддържа нужните способности за да отстои своята териториална цялост, както и да контролира и да защитава непрекъснато своите сухоземни  и морски граници, както и своето въздушно пространство.

4.8. Република България води ясно ориентирана политика на съюзни отношения в сферата на сигурността и преди всичко на отбраната с НАТО, ЕС и САЩ. На територията на страната са разположени военни съоръжения на САЩ. България изразява подкрепата си за изграждане на съвременна противоракетна система на НАТО.

4.9. Важен фактор в интерес на отбраната е външната ни политика в региона.  Република България прави възможното за укрепване на доверието в него, за неговата стабилизация и за приближаването му  до времето, когато държавите от Балканите ще бъдат членки на НАТО и на ЕС. Страната ни положи значителни дипломатически усилия в преговорния процес за статута на Косово, а когато стана възможно призна по дипломатически път новата балканска република. Република България подкрепя разширяването на НАТО на Балканите и дава своя принос в този процес.

4.10. Изпълнението на своята отбранителна политика Република България организира в качеството си на член на НАТО и ЕС. Тя я определя въз основа на Стратегическата концепция на Алианса и на Европейската стратегия за сигурност, като се стреми да допринася за тяхното развитие. За Република България стълбът на колективната отбрана е НАТО и защитните мерки, предвидени в Северноатлантическия договор. Неотменима част от отбранителната ни политика е активното ни участие в общата външна политика и политиката за сигурност на ЕС /Common Foreign and Security Policy - CFSP/ и в европейската политика за сигурност и отбрана /European Security and Defense Policy - ESDP/.

4.11. Въоръжените сили на Република България са в период на дълбоко реформиране, което започна преди встъпването на страната ни в НАТО и което продължава и до днес. Българската армия е изправена пред необходимостта да променя както възгледите, така и средствата за изпълнение на задачите по отбраната  на страната и военния принос във външната политика.  Въоръжението и техниката бяха комплектовани за масова армия, която да е в състояние да провежда мащабни статични операции. В този вид те не отговаряха на сегашните нужди. Едновременното провеждане на реформата, участието в операции зад граница и силно намалелите възможности на военната ни индустрия поставят строги ограничителни рамки на трансформацията на Въоръжените сили.

4.12. Въоръжените сили на Република България се подготвят за да поддържат способности за:
- операции по овладяване на военнополитическа криза в близост до националните граници под национално командване, с използване на различни възможности включително до предоставяне на командването на НАТО и преминаване към коалиционни действия;
- участие в коалиционни бойни операции под коалиционно командване, както и в международни мисии по налагане и поддържане на мира и  в хуманитарни операции съгласно Раздел VІІ на Устава на ООН и в коалиционна отбрана съгласно чл. V на Вашингтонския договор;
-  включване в мирно време в дейности по издирване, спасяване и евакуация при кризи, както и в операции за борба срещу тероризма.

4.13. Задачите в областта на отбраната на страната са:
- по-нататъшно провеждане на адекватна, активна политическа, дипломатическа и икономическа  дейност за подобряване на регионалната сигурност, подкрепа на демократичните процеси в съседните страни, укрепване на регионалната политическа стабилност. В това отношение развитие на връзките със страните от Западните Балкани, участие в европейската политика на синергия в Черноморския регион, от една страна, като свързан с басейна на река Дунав, а от друга страна, като  част от общата Средиземноморска акватория, подкрепа на Република Турция в процеса на присъединяването й към ЕС, развитие на взаимноизгодно сътрудничество с Руската федерация;
- постигане на необходимата съвместимост в рамките на НАТО, на Европейския съюз и в рамките на двустранното и многостранното  стратегическо сътрудничество чрез трансформация на силите  и средствата;
- създаване на нови способности като отговор на съвременните предизвикателства, включително и способностите изисквани за частите на Въоръжените сили определени и подготвени да участват в операции на НАТО и ЕС, като във всеки един от случаите Република България определя състава и срока на дислоцирането им;
- активна политическа позиция на страната в рамките на НАТО и ЕС за ясно определяне на нейната национална роля, области на специализация  и ниво на амбиции, като ползотворен метод за преодоляване на недостатъците в отбранителните възможности на  Република България;
- подчиняване на разходите по трансформацията на въоръжените сили на принципа “способности пред количество”;
- повишаване на активността на разузнаването в интерес на отбранителната политика, развитие на връзките на сътрудничество със съюзните разузнавателни служби;
- развитие на национална способност за стратегически анализи в сферата на отбраната и сигурността.


Нашият принос в регулирането на конфликти

4.14. От първите контингенти изпратени в Камбоджа в началото на 90-те години до сега Република България непрекъснато се утвърждава като надежден партньор на международната общност в усилията й по регулиране на конфликти. Това е исторически нова задача за нашите Въоръжени сили, които засега участват в качеството си на сили за сигурност и стабилизиране, с което допринасят за формиране на коалиционните способности, като правило след приключване или намаляване на интензивността на бойните действия.

4.15. Ние участваме в международните сили в Ирак, както и в мисията в Афганистан. Република България активно участва и в състава на международни сили на Балканите, което остава сред нейните приоритети в обозримо бъдеще.

4.16. Страната ни води интензивна външна политика и подпомага усилията за регулиране на конфликти, доколкото й позволяват възможностите. Ние споделяме и се стремим да прилагаме интегрален подход в рамките на международната общност, основан на съчетаването на политическите, дипломатическите, икономическите и военните мерки, според конкретната ситуация във всеки отделен случай.

4.17. Разглеждаме дейностите по усъвършенстване на контрола на търговията с конвенционално оръжие, като превантивен фактор за избягване на конфликти в горещите точки на света.

4.18. Задачите пред страната свързани с участието й в международните усилия по регулиране на конфликтите  са:
- издигане на равнището на българските контингенти в международните мисии, до нивото на формирования със щатен състав и бойна техника, което да повиши както тяхната всестранна осигуреност, така и ролята им в коалиционните усилия, като акцентите са поставят върху гъвкави, оперативно и пространствено подвижни сили ;
- интензивно развитие на способности, позволяващи висока степен на съвместимост, особено със силите на САЩ, които са основен участник във почти всички коалиционни формирования в конфликтните точки на света;
- развитие и в това отношение на висок стратегически капацитет на  анализа за да се вземат решения върху реалистични образи на ситуацията, с което да се избягват необосновани очаквания, неправилни решения и свързаните с тях многопосочни загуби. На базата на  натрупания вече опит да се  създаде стратегическа визия за ангажиментите на Република България в международните мисии. Те трябва да се ограничат и концентрират върху най-важните за националните ни интереси конфликтни точки, тъй като националните ни ресурси са силно ограничени, а активността ни може понякога да ги надхвърли. По този начин ще се постигне стабилно, средно срочно финансиране на мисиите ни, което ще намали възникващото напрежение по тяхната подготовка и поддържане;
- разработване на система от мерки за участващите в мисиите, за техните семейства, както и за ветераните, така че доблестните  им усилия да бъдат уважени по достойнство от българското общество.

Нашият отговор на терористичната заплаха

4.19. В структурите за сигурност ние създадохме и развиваме сили за борба с тероризма. Широко е разгърната изследователската и практическо-приложната работа по изучаването, анализа и разработването на противодействието на съвременния тероризъм. От началото на века българската научна мисъл в сферата на сигурността е силно ангажирана с този тип изследвания. Изучаването на тероризма, на неговите прояви и противодействието му е съществена част от тематиката в редица висши учебни заведения, където се обучават както български, така и чуждестранни студенти.

4.20. В страната се развиват способности за антитерористична защита на българските военнослужещи, полицаи и граждански лица участващи в мисии по установяване и поддържане на мира в конфликтни точки по целия свят. В тези мисии българските представители са подложени на относително по-висок риск от терористични атаки, в сравнение с гражданите на територията на Република България.

4.21. Нашата страна е в тясна връзка и в сътрудничество с други страни, които са наши съюзници и партньори за подпомагане на антитерористични акции в чужбина. Република България е член на коалицията на желаещите и в това си качество взе и продължава да взема участие в установяването на демократични условия в Ирак. Страната ни участва в подкрепа на законното правителство на Афганистан и допринася за намаляване и преустановяване на дейността на терористичните мрежи в тази държава.

4.22. Въпреки че Република България не е пряка цел на международния тероризъм (2.11.) пред нас стоят ред важни задачи в антитерористичната борба:
- непрестанна активност на анализаторите, на разузнавателните и на полицейските служби за поддържане на висока способност за откриване и неутрализиране на терористични акции на територията на Република България;
- централно и локално организирани повсеместни усилия на институциите и гражданите за подобряване на способността ни да се справяме с последиците от терористично нападение;
-  поддържане и развитие на държавните граници, като важен орган на националната сигурност и бариера срещу проникването на терористични мрежи и групи на територията на страната, а по този начин и на територията на Европейския съюз. Прилагане на високотехнологични средства за контрол на границата, както и развитие и усъвършенстване на национална идентификационна система;
- повишаване на вниманието на държавата и на нейните партньори в лицето на частния сектор, отделните граждани  и местната власт към подобряване на защитата на уязвима обществена инфраструктура и интензивно посещавани обществени обекти и места, като се подобри тяхното планиране, изграждане, пряка защита и контрол, както и снабдяването им с необходимите критични запаси в случай на криза и в частност на терористична атака;
- развитие на правната уредба отнасяща се до борбата с тероризма, така че да се постига нужната оперативна свобода на антитерористичните действия, но без да се стига до превишаване на правомощия, които да не допуснат нормалния живот на обществото;
- продължаване на изучаването на тероризма и набелязване на мерки за противодействието му, като акцентът да се поставя все повече върху превенцията, свързана с  разкриване на антихуманния заряд на екстремистките идеи, както и върху усилията, които Република България реално полага за подпомагане на нормалния живот в зоните на конфликт, поразени от екстремистките действия;
- развитие на все по-тесни връзки със съюзниците и партньорите от чужбина за координиране на съвместните усилия в борбата срещу тероризма, основани на системи за обмен на информация с тях.  Повишаване на капацитета на Въоръжените сили за оказване на помощ в борбата срещу тероризма на наша територия и в чужбина. Продължаване на нашата подкрепа за усилията на НАТО за установяване на законност и ред в Афганистан;
-  да се осъществява необходимото финансово осигуряване на борбата с тероризма, като стремежът следва да бъде все по-голямо съчетаване на усилията на всички участници за постигане на висок краен ефект;
- в борбата с тероризма, в името на нормалния живот на българското общество следва да се ангажират всички институции, власти и групи хора, да се включи населението на страната, представителите на практикуваните религиозни култове у нас, медиите. За целта е необходимо да се създадат правни условия за широко участие и за съвместни действия в интерес на борбата срещу терористичната заплаха.

Мерки за неразпространение на оръжия за масово унищожение

4.23. Правителството на Република България носи основната отговорност по организацията и осъществяването на мерките за неразпространение на оръжия за масово унищожение и общо опасни вещества, както и за недопускане на заплаха от тях за живота и здравето на българските граждани.

4.24. Страната ни притежава опит и специалисти по работата с използване на ядрени материали, както и други опасни вещества и поддържа система за съхранение, експлоатация и контрол върху тях, като е отворена за подобряването й както чрез  международно сътрудничество така и чрез сътрудничество с партньори извън правителството.

4.25. Република България сътрудничи с МААЕ, подкрепя дейността на Организацията за неразпространение на химическите оръжия, прилага Международната конвенция за физическа защита на ядрените  материали, както и други конвенции и договорености, съдейства за разработването на нова система за ядрена безопасност, включително и свързана с обогатяването на уран, срещу недвусмислено поети ангажименти за неразпространение, разглеждайки тези усилия като неделима част от общите действия по намаляване на риска от несанкционирано разпространение, в това число и намаляване на риска от ядрен, химически и биологически  тероризъм.

4.26. Във връзка с мерките по неразпространение на оръжия за масово унищожение Република България ще продължава да решава следните по-важни задачи:
- усъвършенстване на националната система за контрол върху производството, съхранението, експлоатацията и търговията с ядрени, химически и други общо опасни материали и вещества, като се създадат още по-тесни контакти между министерствата, агенциите и службите, които имат отношение към този вид дейности;
- защита на гражданите, обектите и инфраструктурата от използване на оръжия за масово унищожение или от въздействия с общо опасни вещества;
- сътрудничество с международните институции и подкрепа на световните усилия за спазване на крайния срок през 2012 г. за унищожаване на химическите оръжия от държавите, които ги притежават, присъединяване към бъдещи мерки, които ще се предприемат за подобряване на контрола върху търговията с опасни материали и вещества, съдействие на международния мониторинг в тази област;
- водене на необходимата външна политика, в подкрепа на намаляване на напрежението в конфликтни региони, като Близкия Изток и Южна Азия, съставляващи потенциална заплаха от несанкционирано използване на оръжия за масово унищожение.

Външна политика за сигурност

4.27. Стабилната и предвидима външна политика на страната ни  е сред основните фактори на националната сигурност. Все по-високата степен на приемственост във външната политика на Република България я превръща в производител на сигурност и стабилност на Балканите. За първи път в противоречивата история на региона ние имаме такива обнадеждаващи и развиващи се добросъседски отношения с всичките държави в него, независимо от сложните проблеми, с които се сблъскваха и все още се сблъскват страните на Балканите.

      4.28. Република България изработи и провежда оригинална регионална политика, която е принос в разрешаването на конфликтите и напреженията. Ние изиграхме активна посредническа роля в преговорния процес за статута на Косово и внимателно, но последователно стигнахме до признаването на неговата независимост. Работим за обща европейска политика за Черно море, сътрудничим в инициативите свързани с река Дунав. Страната ни участва в създаването и поддържането на регионални структури между балканските държави, както в областта на въоръжените сили, така и в борбата с трансграничната престъпност.

      4.29. Външната ни политика е насочена и към възстановяването на традиционни връзки с Руската федерация и със страните от Близкия Изток, като им придава с успех актуално съдържание на взаимно уважение и равнопоставеност. В резултат на тази политика Република България успешно работи за диверсификация на своите енергийни източници, превръщайки се в енергиен център на Балканите.

      4.30. Въпреки относително ограничените си възможности българската дипломация присъства в съвременния свят, като отстоява професионално интересите на българските граждани, дори когато това изисква неимоверни усилия, какъвто беше случая с освобождаването на медицинските ни сестри в Либия през 2007 г. Дипломатическите ни мисии осъществяват информационна функция, поддържат и развиват ползотворни контакти с другите страни, разпространяват в тяхното обществено мнение образа и позициите на Република България, на нейните хора и на уникалната й култура.

      4.31. Република България в качеството си на равноправен член на НАТО и на ЕС дава своя принос в изработването на общи позиции и решения в сферата на сигурността. Страната ни даде и продължава да дава ясни доказателства за своята съюзна лоялност. Тя изпълнява с достойнство и в необходимия обем и своите задълженията  към световната организация – ООН, както и към европейската организация - ОССЕ.

      4.32. В рамките на хоризонта на тази стратегия, а и след това Република България ще продължи да решава и ще решава в интерес на сигурността следните по-важни задачи:
- открито и лоялно сътрудничество със световните финансови и икономически институции в интерес на глобалната икономическа стабилност;
- висока дипломатическа активност в защита на националните интереси на Република България в света, за подпомагане и закрила на българските граждани зад граница и работа за пропагандиране на страната ни и на нейната уникална култура;
- съдействие за развитие на НАТО, за постигане на по-висок баланс в участието в организацията, съдействие за успешно изпълнение на мисиите на НАТО, каквато е например мисията в Афганистан;
- допринасяне според възможностите ни за усъвършенстване и осъществяване на обща европейска политика за сигурност, която е нужна на континента в интерес на неговата нова европейска идентичност;
- сътрудничество с ООН и ЕС в усилията им за интегрално въздействие по регулиране на конфликти, в това число и в стремежа им да се създават по-добри механизми за мироопазване и мироналагане в конфликтните зони;
- подкрепа и принос в партньорството при регулиране на конфликти в горещи точки на света, съобразени с ресурсите, възможностите и националните интереси на Република България.

Поддържане на обществен ред и вътрешна сигурност

4.33. Българската държава се стреми да гарантира нормално ежедневие на гражданите, в което е зачетено тяхното достойнство и  се  създават условия за получаване от тях на ефикасна, своевременна и квалифицирана помощ, при състояния застрашаващи техния живот и собственост. За пълноценното изпълнение на тази мисия се изискват и в бъдеще значителни усилия, ресурси и поемане на ясни отговорности от страна на вземащите решения и свързаните с изпълнението им служители на публичната администрация и на силите за сигурност.

4.34. Сигурността на обществото започва от границите. Те са не само бариера срещу евентуално проникване на терористични групи, и на организирана престъпност, но и препятствие за всякакво друго несанкционирано проникване на националната ни територия, която е и територия на Европейския съюз. Контролът върху границите е предизвикателство пред Република България от чиито отговор зависи както нашата сигурност, така и тази на страните от Европейския съюз.

      4.35. Пряко въздействие върху състоянието на обществения ред имат органите на реда, които поемат основната тежест в борбата с противообществени прояви и криминални деяния, организацията и контрола на движението по пътищата, реда на обществени места, както и на територията между селищата в страната. Служителите в тези органи са поставени често пъти в сложни условия и са изложени на опасност, като същевременно тяхното заплащане е все още твърде ограничено. На полицейските органи и на жандармерията оказват съдействие противопожарната и аварийна служба, организацията на Червения кръст, неотложната медицинска помощ, Планинската спасителна служба,  структурите на спасителите  в Гражданска защита, структурите за сигурност в различните ведомства, както и мрежата от частни охранителни фирми у нас.

    4.36. В усилията на държавата за гарантиране на нормалното ежедневие на гражданите съществена роля играе българското правосъдие. Обект на сериозни критики системата на правосъдието беше подложена на редица реформи и сега е в значителна степен хармонизирана с практиките в другите европейски страни. Все още обаче правосъдната система се нуждае от решителност, особено в борбата с корупцията, както и от много по-висока оперативност, когато става дума за значими дела, каквито са делата свързани с крупни злоупотреби или с поръчкови убийства.

    4.37. Българските разузнавателни служби са главната защита на сигурността в държавата, на установения конституционен ред. Република България е демократична страна, предпочитана туристическа дестинация, както и цел на емигранти и през нея преминава ежегодно значителен поток от хора. Тази откритост на страната ни, съчетана с появата на организирана престъпност в периода на смяната на собствеността превърнаха страната ни в привлекателно място за немалко разузнавателни органи на чужди държави. Българското разузнаване през периода на промените също изживя своите собствени трудности и сега, особено след встъпването ни в НАТО и ЕС изпълнява своите национални, съюзни и партньорски задължения, като осигурява както външната политика, така и участието на български представители в мисии и дейности зад граница. Съвременните средства за добиване на информация и за въздействие се усложняват с висок темп, което води до опити за високотехнологични атаки, в това число и чрез Интернет. Това са нови предизвикателства, не само пред българското, но и пред всички съвременни разузнавания.

4.38. Косвено отношение към сигурността на гражданите имат и всички структури на централната и на местната публична администрация. В резултат от развитието на гражданското общество у нас все по-често се наблюдават активни форми на граждански контрол от страна на сдружения на граждани с нестопанска цел върху  едни или други процеси и структури на сигурността. Все още обаче административно не е решен задоволително въпроса за широко и ефикасно партньорство между гражданските структури, местната и централната власт в интерес на гражданската сигурност, каквато е практиката във водещите европейски държави.

4.39. По-важните задачи в сферата на обществения ред и сигурността в рамките на действието на настоящата стратегия са:
- опазване на живота, здравето, достойнството и собствеността на гражданите в нормални условия на минимален риск;
- непрестанна защита на конституционно установения ред;
- развиване на публично-частното начало в пораждането и поддържането на гражданската сигурност;
- усъвършенстване на защитата на границите, основана на непрекъснато повишаване на квалификацията на граничния персонал и на въвеждането на нови технологии за защита на границите;
- непрестанно развитие и защита на критичната инфраструктура;
- създаване и поддържане на модерна пътна инфраструктура в цялата страна;
- решително подобряване на контрола върху движението по пътищата, с поставяне на акцента върху гарантирано равно отношение към всички нарушители и неотклоняване на наложените санкции и наказания, като се прилага разумно съществуващия опит в други страни в света;
- създаване на действаща опорна мрежа от наличните у нас структури, под единен оперативен и информационен контрол върху територията на цялата страна за постигане на прилаганите в европейските страни нормативи за оказване на помощ на нуждаещи се граждани, попаднали в пътни инциденти или пострадали от друг тип битови инциденти или от престъпни посегателства;
- засилване на мерките на държавата и обществото за ограничаване на насилието в семействата, сред  подрастващите и особено в домовете за деца и юноши, лишени от родителски грижи;
- създаване на постоянна нетърпимост и ефикасно противодействие на мрежите за разпространение на наркотици особено сред подрастващите, с което се нанасят непоправими щети на човешкия фактор, на генофонда на нацията и чрез това на националната сигурност;
- ефикасно ограничаване на криминалните деяния до разумния минимум, особено в малките населени места, които често остават извън непрекъснатия оперативен контрол и стават беззащитни жертви на гастролиращи или местни бандити;
- осъществяване на непрекъснат контрол върху състоянието на националния сграден фонд, както новостроящия се от гледна точка на антиземетръсните норми, така и на остарелия от гледна точка на опасност от срутване, особено по време на земетресение;
- извършване на национален мониторинг за установяване на общото състояние на противопожарната и противоаварийна сигурност, като въз основа на резултатите от него се предприемат организационни действия за повишаване на ефикасността на противопожарната и аварийна безопасност на страната;
- продължаваща активност на разузнавателните служби в интерес на националната и колективната сигурност в НАТО и в ЕС.

Борба с корупцията

4.40. Корупцията е световен проблем, но за нашата страна тя има специфично значение, като един от най-сериозните проблеми, които българските власти, законодателите и цялото общество трябва да решат, ако искат да защитят европейското си бъдеще.

4.41. Корупцията се поражда като реакция на отслабената държавност в периоди на кризи или на преходи, както се случи у нас. Тя вегетира върху устойчивите културни стереотипи на “връзките”, които намират широко поле за реализация в условията на пазар със силна роля на държавата чрез разрешителни режими, усложнени процедури, слаб контрол и бързо протичаща социална стратификация на обществото.

4.42. Корупцията проявява особен интерес към сделките в сигурността. Българските въоръжени сили, както и цялата сфера на сигурността са в период на ограничено по размах, но интензивно като динамика освобождаване от недвижима и движима собственост и материални запаси, превъоръжаване, снабдяване с нови средства и оборудване. Комисионните в тази сфера надхвърлят обичайния за други стоки размер. Ето защо защитата от корупция в сферата на сигурността е важна за състоянието на страната и за националната й сигурност.

4.43. Корупцията е проникнала в различните етажи на държавата и няма да изчезне в резултат на кампанийни или спорадични акции. Борбата с корупцията изисква решаването на няколко основни задачи:
- повишаване на ефективността на управлението, което да се стреми все повече към интегрални и комплексни решения, в които различни ведомства преследват общи цели;
- съществено намаляване на намесата на държавата в стопанския живот на страната, като рязко се съкратят усложнените многобройни разрешителни режими;
- подобряване на административния капацитет и скоростно въвеждане на електронно правителство;
- обвързване на поведението на държавния служител с цялостното му служебно развитие. Допускането на корпумпираност би следвало да го лишава от перспективата да остане държавен служител. Такава мярка би имала ефект единствено, ако статута на държавен служител дава привлекателен социален статус. Подобна мярка би дала бързи резултати, ако се приложи, например,  по отношение на пътната полиция;
- изискване и налагане на цивилизовани практики на поемане на политическа отговорност от политическите лица в администрацията, при всички прояви на корупция в поверените им ведомства;
- предоставяне в разположение на министър-председателя на оперативни, независими експертни комисии в основните области на сигурността, които периодично да го информират за състоянието в съответната област и за целесъобразността и коректността на извършваните финансови операции в нея;
- активиране на интелигенцията, гражданските формирования, както и на медиите в разкриване на културните стереотипи, благоприятстващи корупцията;
- в борбата с корупцията в дълг към българските граждани са основните политически партии, от които обществото очаква конструктивни позиции, лишени от декларативност и публични клишета, представени пред обществото  в техните партийни и правителствени програми и защитени по време на тяхното управление;
- създаване на силен антикорупционен фронт на основата на партньорството  на всички заинтересувани сили в българското общество, за пораждане в страната на климат на корупционна нетърпимост.

Реакция  при кризи с невоенен характер

4.43. Република България неотклонно развива способностите си да реагира по време на кризи с невоенен характер. Беше приет съответен закон за действия при кризи, който след това беше усъвършенстван, а с идването на власт на настоящото правителство беше създадено и специално министерство, което да определя политиката на държавата в тази област – Министерство на държавната политика при бедствия и аварии, преименувано през 2008 г. в Министерство на извънредните ситуации..

4.44. Активността на държавата в тази област ще продължи и занапред, тъй като все още редица въпроси не са намерили системния си отговор. Така например, в структурно отношение все още се търси оптималната конфигурация на националната система за действия при кризи. Продължава, въпреки някои трудности, изграждането на националната мрежа на телефон 112.  Вероятно ще следват нови промени в закона, които ще отразяват реалната динамика.

4.45. Както е показано в глава втора на стратегията Република България е под влиянието на глобални процеси, които са потенциални фактори накърняващи сигурността, като енергийната криза, екологическите катастрофи, пандемичните заболявания, демографска криза, както и икономическите и финансовите кризи.

4.46. През годините на това десетилетие, което още не е приключило няколко пъти понасяхме тежки загуби от наводнения, ураганни ветрове и горски пожари. Тенденцията е в очевидна връзка с процеса на световното затопляне и свързаните с него промени в климата. Тази тенденция се запазва, като при нас допълнително остава високия риск от земетресения. Преживените тежки събития показаха редица слабости в способността ни да реагираме адекватно по време на кризи, а и в целия пред и след кризисен цикъл.

4.47. Най-важните задачи за развитие на националната ни способност за действия при кризи с невоенен характер са:
- конфигуриране на пространството на сигурността във вид на  мрежа от мрежи, като условие за ефикасност на действията при кризи;
- възприемане на регулиращи критерии, съвместими с възприетите в страните от евроатлантическото пространство за адекватна реакция на институциите;
- изграждане, поддържане и усъвършенстване на ефективна система за ранно предупреждение и оповестяване;
- обвързване със системите за управление при кризи в Европейския съюз и в НАТО;
- изграждане на интегрална система за комуникации и трансфер на информация, като държавна система за връзка;
- предприемане на цялостни мерки за гарантиране на безопасността на водата и храните;
- предотвратяване на избухването и разпространението на пандемии и адекватна реакция при невъзможност да бъдат избегнати;
- поддържане и увеличаване на разнообразието на доставките на първични горива на и през наша територия;
- създаване на условия за преминаване в обозримо бъдеще към нисковъглеродна икономика;
- постигане на резултатите, изисквани от Европейския съюз за дела на чистата енергия;
-непрекъснато повишаване на ролята на превенцията в  развитието на способностите ни за действия при кризи;
- поддържане на симулативни модели за контрол на въздействията върху територията на страната при разливи, пожари, земетресения и суша и планиране на защитата на населението и на обектите въз основа на прогнозните резултати;
- периодично публикуване на регистър на рисковете и заплахите за различните райони и селища върху националната територия, въз основа на който регистър да се планират мерките за действия при кризи;
- развиване на партньорското начало за действия при кризи, като се създадат нормативни условия за привличането на граждански структури и отделни граждани в помощ на противопожарните екипи и на спасителите от всички равнища;
- поддържане на стабилна икономическа макро рамка и строг финансов контрол. Подкрепа, заедно с другите държави от ЕС на мерки за навременни предупреждения за икономически сривове и кризи;
- ограничаване на бедността;
- успешно приключване на десетилетието на ромското включване;
- балансираното и адекватно  финансиране на действията по превенцията, на действията по време на криза и на възстановяването в следкризисния период;
- опазване на екологичните системи на територията на страната;
- контрол от страна на Министерски съвет, от Министър-председателя и от другите независими власти с гарантирана висока степен на експертност.

Нашият интегриран отговор е ефикасната система за национална сигурност

4.48. Република България изгражда последователно своите съвременни способности в сферата на сигурността, като трансформира наследената от времето на Студената война инфраструктура на сигурността и променя традиционните представи и възгледи за пораждане и поддържане на сигурност, адаптирайки ги към съвременните изисквания на глобалния свят. Обобщеният резултат на тези скъпо струващи, сложни и продължителни процеси е и все повече ще бъде ефикасно функциониращата система за национална сигурност на Република България (СНСРБ).

4.49. В основни линии системата се очертава и днес, доколкото действията в сигурността  се основават на съблюдаване на конституционното изискване за разделението на властите, подлежат на граждански контрол и са насочени към реализиране на съюзните ни задължения у нас и по света. Същевременно предстоят трансформации в посока на цялостно обхващане на елементите на сигурността в една законова рамка, преминаване на системата от преобладаващо вертикален тип към типа  мрежа от мрежи, както и все по-пълно реализиране на потенциала на публично-частното партньорство, на широкото включване на гражданите в дейностите по пораждане и поддържане на сигурността.

4.50. Цялостното изграждане на ефикасна система за национална сигурност има за цел да гарантира нормалния живот на обществото, държавата и гражданите у нас и по света, като осъществява разумна превенция за реагиране при кризи и предприема необходимите мерки при извънредни ситуации за да намали до минимум жертвите и загубите. Заедно с това СНСРБ е инструментът, чрез който страната ни дава своя принос в укрепване на стабилността в региона и в света, изпълнява съюзните си задължения и отстоява позицията си в семейството на демократичните държави.

4.51. Наличието на ефикасна СНСРБ гарантира значително по-голяма прозрачност и възможност за успешен контрол върху процесите на трансформацията от сега съществуващите в сферата на сигурността. От тази гледна точка ефикасната СНСРБ предоставя както възможност да се използват с максимална полза съществуващите ефективи в сферата на сигурността, така и да се разходват разумно и пестеливо средствата за закупуване на нови системи за нуждите на националната сигурност.

4.52. СНСРБ осъществява политиката за национална сигурност в тясно сътрудничество с НАТО, ЕС, ООН, ОССЕ и други международни институции, като осигурява координацията, съвместимостта и взаимодействието с тях.

4.53. Основните задачи по развитие и установяване на ефикасна СНСРБ са:
- продължаване на усилията за динамично изграждане на СНСРБ, насочени към законово обхващане на цялото пространство на сигурността на Република България, постепенна, но решителна смяна на вертикалното строителство с изграждане на мрежа от мрежи, разгръщане на потенциала на публично-частното партньорство и съществено подобряване на контрола върху трансформацията на сигурността;
- провеждане на обоснована и контролирана децентрализация в посока към местната власт, на дейностите по пораждането и поддържането на гражданската сигурност, с акцент върху превантивните дейности;
- създаване на условия, преди всичко в нормативен и институционален план, за широко гражданско участие в помощ на местните структури на полицията, пожарната безопасност и на гражданската защита;
- максимално приближаване на услугите по сигурността до гражданина, разглеждане на неговата собствена сигурност като измерител на равнището на националната сигурност;
          - ефикасен контрол от страна на изпълнителната власт върху разходването на средствата в националната сигурност, основан на силно експертно начало;
          - хармонизиране на практиките на гражданския контрол в сигурността с тези в Европейския съюз;
          - отвореност на политиката за национална сигурност и своевременно актуализиране на нейните цели, задачи, средства и реализация;

5. НАШИТЕ АМБИЦИИ В СИГУРНОСТТА

5.1. Ние ще се стремим към постигането на интегриран подход към националната сигурност, който да почива на разумни, професионално изготвени преценки, отчитащ както процесите в света, така и нашите цели и възможности. Ще се стремим да използваме всичко, с което разполагаме в сферата на сигурността за да постигнем и да поддържаме оптималното й състояние.

5.2. Във външнополитически план Република България ще продължи да дава своя принос за стабилността, като част от световната демократична общност от държави. Страната ни ще продължи да се утвърждава като производител на сигурност в региона. Ще продължим да полагаме непрестанни усилия за повишаване на съвместимостта на нашите въоръжени сили с тези от страните в НАТО и най-вече с въоръжените сили на САЩ. Ще направим необходимото за да издигнем равнището на участие на българските контингенти в операциите по установяване и поддържане на мира в конфликтните точки в съвременния свят.

5.3. Във вътрешен план страната ни ще продължи да изгражда ефикасна СНСРБ, подчинена на партньорството, обхващаща човешките и материалните ресурси, с които разполагат държавата и обществото, управлявана оперативно на базата  на единна информационно-комуникационна система, ориентирана към превантивни действия, способна да поражда и да поддържа сигурност за българските граждани.

5.4. Стремежът в сферата на нормативното уреждане на сигурността ще бъде да се обхванат основните участници и дейности в единна система от закони, подчинени на общо виждане за сигурността, която да позволява реализирането на нова политика за сигурност, гарантираща висока степен на сътрудничество между институциите, властите и гражданите в сферата на сигурността.

5.5. Гражданите на Република България притежават висок интелектуален потенциал, доказан във вековете. Амбицията ни е той да бъде използван във висока степен  за нуждите на поддържането на нормален, в условията на приемлив риск, живот на българските граждани. Функционирането на СНСРБ следва да протича въз основата на високо професионални експертизи в сигурността. Наличието им е гаранция за вземането на обосновани и реалистични управленски решения в тази скъпоструваща и високоотговорна дейност.  Експертизата следва да се превърне в основен инструмент при подготовка на решенията, при вземането и изпълнението им и особено във фазата на осъществяване на контрола. 

5.6. Въз основа на документи като настоящата стратегия, както и разработваните въз основа на нея средно и дългосрочни доктрини и планове ще се стремим да осъществяваме разумна и съдържателна приемственост при  смяната на политическата власт в интерес на сигурността на гражданите, на техния нормален живот, в интерес на сигурното бъдеще на младите поколения. Във връзка с това, както и с оглед на следене на цялостното състояние на сигурността на Република България  правителството ще изготвя всяка година публичен доклад за състоянието на сигурността, така, както тя е очертана в тази стратегия.

5.7. Стратегията разглежда процеси, които текат в страната от края на 90-те години, които продължават и днес и вероятно ще продължат поне до средата на следващото десетилетие. Това е и работният хоризонт на тази стратегия – той обхваща времето от началото на настоящото десетилетие до към 2015 година.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

6.1. В стратегията многократно се употребява в различни аспекти понятието “национална сигурност”. Така то е много по-широко от каквато и да било правна дефиниция, тъй като употребата му тук визира цялостния живот на обществото, от гледна точка на пораждането и поддържането на сигурност, или което в случая е същото от гледна точка на живот в норма, на живот в условия на приемлив риск, както на гражданите и на техните групи, така и на ведомствата, на държавата, на обществото  и на местните власти.

6.2. В стратегията са употребени и някои тясно свързани с разбирането на сигурността понятия, чието кратко разяснение се предлага по-долу:

Гражданска сигурност  Състояние на законност при което са защитени живота, свободите, здравето и имуществото на гражданите от асиметрични заплахи с военен или невоенен характер, от природни, технически или комбинирани вредни фактори, от пътни, производствени и битови инциденти, както и от нарушения на обществения ред.

Глобален свят  Сумарен резултат от дейността на всички участници в съвременния свят, в който нито един участник не може да се изолира или да остане неутрален, нито една държава не е в безопасност, независимо колко голяма и могъща е тя. Сигурността в глобалния свят все повече се превръща в неделимо качество на международния живот, а това повишава отговорностите на участниците в него и преди всичко на държавите, които си остават източниците на правовия ред и основните участници в системата на международната сигурност.

Заплаха за сигурността Състояние на средата на сигурност, което предхожда настъпването на кризата. Заплахите се разглеждат като предкризисни състояния. Тяхното неутрализиране е скъпо и далеч не винаги възможно. Ако заплахата бъде съзряна на стадия на предизвикателството тя може с висока степен на вероятност да бъде успешно неутрализирана.
Криза Състояние на сигурността при което контролът върху вредните въздействия е силно занижен или е невъзможен. В условия на криза стремежът е да се ограничат загубите, да се минимизират щетите и колкото е възможно по-скоро да се премине към възстановяване. Този тип поведение е действие при кризи, но не може да бъде определян като “управление на криза”.

Система за национална сигурност на Република България Интегрирана съвкупност от инструменти за разработване и осъществяване на политиката на Република България в областта на сигурността.

Политика на национална сигурност Комплекс от мерки за адекватен отговор на предизвикателствата, заплахите и рисковете,  основан на обективна информираност на вземащите решения. Нейната цел е да се осигурят необходимите за нормалния живот на гражданите външни и вътрешни условия на приемлив риск.

Предизвикателство за сигурността Променено състояние на средата на сигурност, което предполага отговор, в зависимост от който сигурността може да се подобри или да бъде уязвена. Политиката на сигурност основана върху адекватни отговори на предизвикателствата е едновременно най-малко струващата и най-ефикасната. Колкото повече политиката на сигурност е основана върху добри отговори на предизвикателствата толкова по-малко се налага неутрализиране на заплахи и толкова по-малко са жертвите и загубите при кризи, причинени от рискове.

Риск за сигурността Рискът е неопределен във времето и при настъпване може да доведе до криза. Рискът е свързан често със собствените ни действия, но това не винаги е задължително. Рискът може да се управлява

Сигурност на Република България  Състояние на задоволителен контрол над вредните въздействия върху гражданите, обществото и държавата, което гарантира нормален живот или което е същото живот в условия на приемлив риск.

Среда на сигурност на Република България  Съвкупността от вредните въздействия върху страната, които оказват влияние върху стабилността и  живота на гражданите, обществото и държавата.

ПЕРСПЕКТИВИ И ПРОБЛЕМИ НА ЧАСТНИЯ ОХРАНИТЕЛЕН СЕКТОР
През последните години охранителният сектор в България бележи значителен ръст. Нещо
повече – твърди се, че охранителната индустрия бележи най-висок ръст, спрямо всички останали.
Периодически, представители на някои от работодателските организации в България изразяват
негативното си отношение към охранителната индустрия, като правят оценката, че отрасълът е
“паразитен”. Най-много такива прецеденти бяха регистрирани в периода септември - октомври
на 2005 г., когато подобни изявления бяха направени пред Министър – председателя, пред
Министъра на труда, пред Председателя на Комисията по труд и социална политика в Народното
събрание и пред Председателя на икономическата комисия по различни поводи.
В предишни коментари по тази тема1 е отбелязвано, че действително, нарастването на
необходимостта от охранителни и детективски услуги в условията на пазарна икономика и
ненамаляваща престъпност (повече или по-малко организирана), водят до увеличаване на
непроизводствените разходи на фирмите. Заплахата от терористични актове (или от прояви
на брутална нелоялна конкуренция, замаскирани като тероризъм), обективно също води до
нарастване на тези разходи. Проблемът е там, че в коментарите на бизнеса по отношение на
охранителния сектор има поне два момента, пренебрегването на които издава демагогия и
заобикаляне на истината. Тези два момента са:
- обективното нарастване на несигурността за бизнеса и несигурността въобще в глобален
мащаб, при което България не е остров на спокойствието;
- широкото използване от страна на компаниите на различни средства за промишлен шпионаж
и безогледността на нелоялната конкуренция.
Нарастването на несигурността е глобална тенденция във всички сфери на обществено
икономическия живот2. Но освен общата неблагоприятна тенденция към несигурност, съществуват
и други фактори, налагащи необходимостта от преосмисляне на подхода към опазването на
обществения ред, както и от създаването и развиването на системи за фирмена и корпоративна
сигурност, водещи в крайна сметка до бурното развитие на частния охранителен сектор:
- глобализацията на организираната престъпност и превръщането й в интегрална част от
икономиката и обществото на Информационната епоха;
- превръщането на тероризма в елемент на глобалната хиперконкуренция.
2. 1. Глобализацията на организираната престъпност и превръщането й в интегрална
част от икономиката и обществото на Информационната епоха.
Глобализацията на организираната престъпност и превръщането й в планетарно мрежово
предприятие е анализирана блестящо от Мануел Кастелс в неговия капитален труд3. (Фрагменти
от труда на Кастелс могат да бъдат намерени преведени на български език в антологията по
социология на труда “Новите лица на труда”4). Тук няма възможност за разгърнато излагане
на механизма на глобализацията на организираната престъпност, но не може да не приведем
няколко от тезите на Кастелс.
“Именно комбинацията от гъвкава организация между местните територии, обвързани с традиция и
идентичност в благоприятна институционална среда и глобалният обсег, осъществен от стратегически
съюзи е тази, която обяснява организационната сила на глобалната престъпност. Тя ги превръща във
фундаментален участник в икономиката и обществото на Информационната епоха. Никъде тази
глобална стратегическа роля не е така очевидна, както при рухването на Русия и последиците от прехода
от Съветски етатизъм към варварски прото-капитализъм”5,6.
1 Дечев, Т., Коментари върху българските и европейските аспекти на иновациите в колективното договаряне, В “Иновации в колективното
договаряне. Европейски и български аспекти”, под общата редакция на проф. Нансен Бехар и Теодор Дечев, Фондация “Фридрих Еберт”, С.,
2005, стр. 199 – 219.
2 Пак там. Виж коментарите върху становището на Улрих Бек за “политикономията на несигурността”.
3 Castels, M., The Information Age: Economy, Society And Culture, Volume III, “End of Millennium”, Blackwell, 1998.
4 Гладичева, Р., (съст.) Новите лица на труда. Антология. С., Издателска къща “КОТА”, 2002.
5 Castels, M., The Information Age: Economy, Society And Culture, Volume III, “End of Millennium”, Blackwell, 1998, Organizational globalization
of crime and cultural identification of criminals, p. 168 – 180.
6 Гладичева, Р., (съст.) Новите лица на труда. Антология. С., Издателска къща “КОТА”, 2002, стр. 181-182.
40
Глобализацията на организираната престъпност се осъществява преди всичко чрез глобализацията на
“прането на мръсни пари”. “През последните две десетилетия криминалните организации все по-често
установяват своята дейност транснационално, възползвайки се от икономическата глобализация и
новите информационни и транспортни технологии. Тяхната стратегия е да положат управлението и
производствените си функции в по-малко рискови райони, където те имат относително влияние върху
институционалната среда. В същото време определят областите с най-богато търсене за привилегировани
пазари, като по този начин преследват максимална цена.
..... ..... .....
Тъкмо тази интернационализация на криминалните дейности кара организираната престъпност
от различни страни по-скоро да създава стратегически съюзи за сътрудничество, отколкото да води
борба на чужди терени. Това става чрез договорни споразумения и джойнт венчърс, чиято бизнес
практика плътно следва организационната логика на това, което аз определих като “мрежовото
предприятие” – емблематично за информационната епоха (том І, глава 3). Нещо повече, по-голямата
част от проявите на тези дейности са по същество глобализирани чрез “прането” им посредством
глобалните финансови пазари.
Въпреки, че оценката за приходите и финансовите потоци, идващи от криминалната икономика варират
произволно и не са напълно достоверни, те все пак са показателни за потресаващите размери на феномена,
който описваме. Конференцията на Обединените нации върху глобалната организирана престъпност през
1994 г. стигна до извода, че глобалната търговия с наркотици възлиза на около 500 милиарда американски
долара годишно, което е повече от глобалната търговия с петрол. Общият приход от всички видове дейност
бе оценен на около 750 милиарда американски долара на година”7.
Към казаното може само да се добави, че през април 1990 г. Г7 обявява, че минимум
120 милиарда американски долара от нарко-парите са били “изпрани” в световната
финансова система за една година. През 1993 г. OECD (Организацията за икономическо
сътрудничество и развитие) докладва, че “прането” на пари от нарко-трафика възлиза
поне на 85 милиарда американски долара годишно8.
В труда на Кастелс ясно се идентифицират различните “отрасли” на глобализираната
криминална икономика:
“... И още, освен трафика на наркотици, криминалната икономика е разширила сферата си до удивително
разнообразие от дейности, създавайки все по-разнообразна, вътрешно свързана глобална индустрия. През
1994 г. конференцията на Обединените нации върху транс-националната престъпност описа главните
дейности (с изключение на нарко-трафика), в които е замесена този вид организирана престъпност.
(1) Трафик на оръжие. Това, разбира се е бизнес за милиарди долари, чиито рамки трудно могат да
бъдат разграничени от тези на легалния износ на оръжие. ... ... ...
Както пише в доклад на Обединените нации: “Независимо кой е крайният потребител, сделките с
оръжие на черния пазар имат три характеристики: те са тайни, цената има връзка с нелегалната същност
на сделката и печалбите от тях се “изпират”9.
(2) Трафик на ядрен материал. Тук се включва контрабандната търговия с базисния материал за
производство на ядрено оръжие, който се използва за евентуалното създаване на такива оръжия и / или за
изнудване – като заплашват, че ще ги използват. ... ...
През 90-те години Германия беше в предните редици на този вид трафик, както и различни криминални
организации от държавите от бившия Варшавски Пакт, които извършваха контрабанда с ядрен материал
от името на международни организации. ... ...
Според публичните показания на Ханс – Лудвиг Захерт, директор на немската федерална полиция,
през 1992 г. има 158 случая на незаконна търговия с радиоактивни материали, а през 1993 г. – 241 случая.
През тези две години има общо 39 конфискации, а през 1993 г. са били идентифицирани 545 заподозрени,
като 53 % от тях са били немци, а останалите – предимно чехи, поляци и руснаци10. ... ...
Този трафик е и първоизточникът на катастрофалната ситуация в руската ядрено – оръжейна индустрия.
Тя държи около 100 000 работници, на които през 1994 г. бяха платени (ако изобщо им се плащаше)
заплати от около средно 113 американски долара на месец. ... ...
През 1996 г. директорът на водещия институт за ядрени изследвания , който е свързан с военния ядрен
комплекс в Русия, се самоуби от отчаяние и безнадеждност. ... ...
7 Пак там, стр. 170 – 171.
8 Newsweek, December 13, 1993.
9 UN-ESC, 1994, p. 18
10 Пак там.
41
Освен това, условията за сигурност, при които се извърши разоръжаването на съветските бази извън
Русия, бяха изключително небрежни: през 1995 г. правителството на Естония призна, че е имало кражба
на радиоактивни материали от ядрената база Падилски11. ... ...
(3) Контрабанда с нелегални емигранти. Комбинацията от бедност и мизерия по света, преселването на
много народи и динамизмът на ключовите икономики кара милиони хора да емигрират. От друга страна,
повишеният граничен контрол, особено в благоденстващите общества, прави опит да ограничи потока от
емигранти. Тези противоположни тендениции предоставят изключителна възможност на криминалните
организации да навлязат в един необятен пазар – “койотски” трафик в глобални мащаби. В доклада на
Обединените нации от 1994 г. се цитират надеждни оценки, определящи размера на нелегалния трафик на
емигранти от бедни към по-богати държави на около един милион души годишно, като около 20 % от тях
са китайци. ... ... Действителният брой на нелегалните емигранти би трябвало да е по-висок от този, който
представят Обединените нации. Нелегалната емиграция, контролирана от криминални организации, е не
само източник на доходи от вноските на евентуалните емигранти (например, приблизително 3,5 милиарда
американски долара само в Мексико и Карибите), тя е и начин за принудително обвързване, чиято крайна
цел е връщането на дълговете с висока лихва. Емигрантите по този начин са подложени на шантаж,
малтретиране, насилие и смърт. ... ...
(4) Търговия с жени и деца. Глобалният туризъм днес е тясно свързан с глобалния бизнес с проститутки,
който е особено активен в Азия и най-често е под контрола на Триадата и Якуза. Този бизнес все повече
засяга и деца. ... ... Предполага се, че този трафик се е разрастнал в бизнес за милиони долари.
(5) Трафик с човешки органи. Според доклада на Обединените нации от 1994 г. данните за такъв трафик
са потвърдени в Аржентина, Бразилия, Хондурас, Мексико и Перу, като крайното предназначение е било
за немски, швейцарски и италиански клиенти. В Аржентина има случаи на отстраняване на роговици на
пациенти, които били обявени в клинична смърт според подправени мозъчни скенери. Изглежда, че и в
Русия този проблем е доста сериозен, главно поради хилядите изоставени тела в моргите: през 1993 г. беше
докладвано, че една компания в Москва е извадила 700 основни органа, бъбреци, сърца и бели дробове,
над 1400 части от черен дроб. 18 000 тимусни жлези, 2000 очи и над 3000 чифта тестикули – и всички те
предназначени за трансплантация на високо-платежеспособни клиенти12.
Международната конференция върху търговията с органи под надслов “Култура, политика и биоетика
на глобалния пазар”, проведена в Калифорнийския Университет, Бъркли в периода 26 – 28 април 1996 г., с
участието на водещи академични учени и експерти от целия свят, потвърди значението на този разширяващ
се пазар. Тя също така подчерта тънката разделителна линия между криминален трафик и държавно
насърчавана търговия.
Например, според доклади, представени на тази конференция, китайското правителство изглежда
редовно е разрешавало продажбата на човешки органи легално в държавните банки за съхраняване на
органи, предимно от хора, които са били екзекутирани (няколко стотици на година) и хора с текущи
съдебни дела. Трафикът изглежда е особено важен в Индия и Египет с предназначение за богати пациенти
от Средния Изток. Повечето от тези органи са продавани доброволно или от самите живи хора (един бъбрек,
едно око), или от техните семейства в случай на смърт. И все пак, според националното и международното
законодателство, трафикът всъщност е незаконен и се осъществява от контрабандни мрежи, чиито крайни
клиенти са, разбира се, водещите клиники по света. Това е една от връзките между глобалната нищета
и високата технология.
(6) “Пране” на пари. Цялата криминална система има своя бизнес смисъл само ако печалбите, които
се натрупват в нея могат да бъдат използвани и реинвестирани в легалната икономика. Но това става все
по-сложно, като се имат пред вид потресаващите размери на тези печалби. Ето защо “прането” на пари е
матрицата на глобалната престъпност и нейната най-пряка връзка с глобалния капитализъм. Прането на
пари включва три етапа. Първият и най-деликатният изисква влагането на кеш във финансовата система
посредством банки и други финансови институции. В някои случаи банките са разположени в страни със
слаб контрол. ... ...
Във водещите икономики, обаче, кешовите сделки над определена сума (10 000 долара в САЩ) трябва
да бъдат докладвани. По този начин, се оперира посредством голям брой сделки на стойност 9 999 долара
(или по-малко) – това е процес наречен “смърфинг”. Вторият етап е “напластяване”, което означава
отделянето на авоарите от техния източник, за да се избегне разкриването му от бъдещи финансови
ревизии. Критичното тук е глобализацията на финансовите пазари и възможността за електронен трансфер
на големи суми за секунди. Разкриването на произхода на тези суми става изключително трудно поради
трикове като: смяна на валутата, инвестиции в различни борси, скоростта и разнообразието на сделките,
11 Baltic Observer, March 30 – April 5, 1995.
12 Times, November 18, 1993.
42
както и употребата на “мръсните пари” като добавъчни заеми към заеми от легитимни фондове. ...
Третият етап е “интеграция”, което ще рече въвеждане на “изпрания” капитал в легалната икономика,
обикновено в недвижимо имущество или в акции, използвайки най-слабо контролираните входове на
легалната икономика. След тази интеграция криминално придобитите печалби навлизат във вихъра на
глобалните финансови потоци”13,14.
Приносно изложение на механизмите за пране на пари, в контекста на връзката на този
феномен с финансирането на тероризма, може да бъде намерено и в български източници15.
До подобни изводи се стига и на базата на възгледите на Скот Лаш за ролята на т. нар.
“дезорганизации” - новозараждащите се социални форми, които са противоположни на
организациите и съпътстващата ги власт, като западащи социални форми.
Авторът на този текст също е анализирал16 същността на новото поколение терористични
структури, представляващи сами по себе си не ОРГАНИЗАЦИИ, а ДЕЗОРГАНИЗАЦИИ в
контекста, в който това понятие се използва от Скот Лаш. Според него “дезорганизациите не са
отсъствие на организация, а упадък на организациите. Залезът на организирания капитализъм повлича със
себе си залез на организацията и възход на индивидуализма. Той повлича обаче и възход на определени
неорганизационни, често дори неинституционални форми на социалност. Така дезорганизациите
не са отсъствие на социация, а специфични форми на социация. Те не са хаос, нито са хаотични. В
действителност те може дори да са изградени от по-силни основополагащи ценности, отколкото
организациите. Дезорганизациите не са нито формални, нито неформални организации – те са нещо друго.
Дезорганизациите не са толкова местни, толкова уседнали, колкото са неформалните организации; по-
често те са пръснати в целия свят, променят се непрекъснато, те са в движение в буквалния смисъл на
думата. Дезорганизациите не са нито традиционни (т. е. общностни - Gemeinschaften), нито модерни(т.
е. общества - Gesellschaften). На пръв поглед те сякаш приличат повече на общности, отколкото на
общества – и дотолкова, доколкото това е вярно, можем да ги схващаме като форми на nachtraditionellen
Vergemeinschaftungen.
Дезорганизациите предполагат определено ниво и особен вид – или трябва да я наречем единствена
по рода си – индивидуализация, макар в същото време да са някак много по-колективистични от
организациите. Дезорганизациите предполагат различен вид индивидуализация от организациите; те
предполагат индивидуализация, която е неутилитарна, нестратегическа, несамоидентична. Организациите
и институциите правят рационален избор (обикновено) с непреднамерени последици (странични ефекти).
Дезорганизациите действат по различна логика. Често те самите са странични ефекти, непреднамерени
последици от рационалния избор на организациите”17.
Лаш посочва като пример за дезорганизация “гангстерският кланов капитализъм, зает днес
с незаконно разпространение на наркотици, оръжия, емигранти и телесни органи”18. Оценките
на Лаш за “гангстерския кланов капитализъм” като “дезорганизация” и на Кастелс за глобалната
криминална икономика, като мрежово предприятие са много близки по смисъл. В литературата
по проблемите на терористичните мрежи вече са правени анализи на основанията, структура като
“Ал Кайда” да бъде класифицирана като типична “дезорганизация”19, 20. Това я прави принципно
различна от “старите” терористични ОРГАНИЗАЦИИ като ИРА или ЕТА. Изплитането на мрежи
от терористични “дезорганизации” е интегрален елемент от изграждането на “глобалното мрежово
предприятие” на организираната престъпност. Дори и това гледище да бъде оспорено (примерно от
позицията на краен, заслепен антиглобализъм), налице са достатъчно доказателства за срастването
на тероризма (особено на “постмодерната вълна” в него) и организираната престъпност21.
Като отчетем факта, че държавните власти в Испания и Франция десетилетия не могат да се
справят с терористичната организация “ЕТА”, а британското правителство отдавна е загубило
надежда да елиминира ИРА, като политически и военен фактор, имаме много сериозни основания
да заключим, че терористичните дезорганизации ще имат още по-дълъг живот.
13 Castels, M., The Information Age: Economy, Society And Culture, Volume III, “End of Millennium”, Blackwell, 1998, Organizational globalization of
crime and cultural identification of criminals, p. 168 – 180.
14 Гладичева, Р., (съст.) Новите лица на труда. Антология. С., Издателска къща “КОТА”, 2002, стр. 177-181.
15 Петров, Ал., Тероризъм и системи за сигурност. С., Университет за национално и световно стопанство, 2005, стр. 68 – 76.
16 Дечев, Т., Деловите решения, индустриалните отношения и тероризмът. Списание “Геополитика”, година втора, брой 4, 2005.
17 Лаш, С., Критика на информацията. С., Издателска къща “Кота”, 2004, стр. 68.
18 Пак там.
19 Дечев, Т., Деловите решения, индустриалните отношения и тероризмът. Списание “Геополитика”, година втора, брой 4, 2005.
20 Петров, Ал., Постмодерното финансиране на тероризма, информационната ера и терористичният франчайзинг, С., Сп. “Икономика” (под
печат).
21 Петров, Ал., Тероризъм и системи за сигурност. С., Университет за национално и световно стопанство, 2005, стр. 44 - 48.
43
2. 2. Превръщането на тероризма в елемент на глобалната хиперконкуренция.
Обосноваването на ролята на тероризма в глобалната хиперконкуренция, може да бъде
обосновано чрез аргументи от сферата на на методологията и организацията на взимането на
делови решения, а далече не само чрез изследването на тероризма като глобален феномен22.
През 2005 г., интерпретирайки лауреата на Нобелова награда за икономика за 1978 г. – Херберт
Саймън, и най-вече илюстрирайки фундаменталния му принос за разкриването на етапността
при вземането на делови решения и на ограничеността на човешката рационалност, Румен
Георгиев внася оригинален приносен момент, свързан с ролята на глобалната хиперконкуренция
в контекста на световното рисково общество. Според него, тя се определя от:
“- първо, от високия динамизъм на условията за бизнес – когато постиганите преимущества
от отделния човек и фирмите са бързотечни, отрасловите и националните граници – размити,
предпочитанията на потребителите – капризни;
- второ, от умението да се управляват нематериалните активи и преди всичко интелектуалният
капитал, което трудно се поддава на количествени оценки;
- трето, от целенасочените действия на големи играчи на пазара към дестабилизиране на
съществуващи и формиране на нови пазари и използването на неикономически методи за създаване
и фиксиране на конкурентни превъзходства по непредсказуем начин”23.
В условията на глобализация и хиперконкуренция, “непрекъснато се правят опити силите
във външната среда, преди неконтролирани, да бъдат променяни чрез лобиране, законодателни
акции, реклама, преговори, връзки с обществеността и стратегическо партньорство. Проблемите
още повече се усложняват във връзка с влиянието на тероризма върху пазарните процеси. ...
Вземането на удовлетворяващи решения днес все по-често се свързва с манипулации и силови
акции за получаване на желания отговор”24.
Практически, в книгата е дадена методологическа обосновка на необходимостта да се изследва
възможността да се въздейства върху пазарната конкуренция чрез терористични средства, която
се опира на модела на Херберт Саймън за ограничената рационалност, а не на съмнителни
конспиративни теории. На база на този анализ, както и на доказателствата на Кастелс, че
глобалната криминална икономика е неразделна част от информационното общество, са налице
сериозни аргументи, че “глобалните терористични “дезорганизации” се превръщат в основен
фактор, допринасящ за все по-голямата сложност при взимането на “удовлетворително решение”
в контекста на модела на Херберт Саймън и на глобалната хипер – конкуренция”25. Същият
анализ показва доста обстоятелствено26 осъществяването на прехода от опитите за създаване на
международни терористични организации към “изплитането” на самоорганизиращите се мрежи
на транснационалните терористични “дезорганизации”, при които “няма легитимна власт, а има
харизматичност и насилие ...”27 Представени са й сериозни аргументи как с атаките си срещу
Световния търговски център на 11 септември 2001 г., Осама бин Ладен въвежда финансирането
на тероризма в постмодерната епоха и в информационната ера. Дейността на терористичните
“дезорганизации” сама по себе си се е превърнала в част от глобалната хипер – конкуренция.
2. 3. Неизбежната необходимост от нов подход към борбата с престъпността и мястото
на охранителната индустрия в него. Социалният диалог като елемент в осигуряването на
ефективност на охранителния сектор.
Изложените по-горе аргументи, красноречиво говорят, че глобализираната организирана
престъпност и транснационалните терористични “дезорганизации” от ново поколение, създават
висока степен на несигурност, както в икономиката, така и в обществения живот въобще. За
съжаление, те са част от битието на човечеството през информационната епоха.
Не по-малко угнетяващо е значението и на “обикновената” престъпност. Не можем да не се
22 Георгиев, Р., Делови решения: методология и организация. С., Академично издателство “Марин Дринов”, 2005.
23 Георгиев, Р., Делови решения: методология и организация. С., Академично издателство “Марин Дринов”, 2005, стр. 262.
24 Пак там.
22 Георгиев, Р., Делови решения: методология и организация. С., Академично издателство “Марин Дринов”, 2005.
23 Георгиев, Р., Делови решения: методология и организация. С., Академично издателство “Марин Дринов”, 2005, стр. 262.
24 Пак там.
25 Дечев, Т., Деловите решения, индустриалните отношения и тероризмът. Списание “Геополитика”, година втора, брой 4, 2005.
26 Пак там.
27 Гладичева, Р., Битие в дезинформираното информационно общество. (Предговор към българското издание на “Критика на информацията”),
Издателска къща “Кота”, 2004.
44
замислем сериозно над написаното от Антъни Гидънс:
“Предотвратяването на престъпността и намаляването на страха от престъпността са тясно свързани
със съживяването на общността. Една от големите иновации в криминологията през последните години
е откритието, че упадъкът на всекидневното добро възпитание е пряко свързан с престъпността. Дълго
време вниманието беше фокусирано изключително върху тежката престъпност – грабеж, физическо
насилие и изнасилване. Но повечето дребни престъпления и форми на нарушаване на обществения ред
имат тенденция да пораждат кумулативен ефект. ....
Нарушаващото обществения ред поведение е сигнал за гражданите, че районът не е безопасен.
Наплашените хора не се задържат по улиците, избягват определени квартали и ограничават своите
нормални дейности и връзки. Оттегляйки се физически, те се оттеглят и от ролите на съвместна подкрепа
със своите съграждани, а с това се отказват и от социалния контрол, който в миналото е помагал да се
запази дружелюбното отношение вътре в общността.”28.
В търсене на социалдемократическо решение на проблема с разрастването на престъпността,
Гидънс предлага своето гледище за съвместното охраняване:
“Съвместното охраняване предполага не просто по-голяма предпазливост на самите граждани, но и
промяна на възгледа за полицейските сили. Повечето страни са възприели “професионален охранителен
модел”, въведен от края на 50-те години насам. “Професионалното охраняване” означава съсредоточаване
най-вече върху тежката престъпност и преодоляването й с помощта на централизация на полицейските
органи, включително на транснационално равнище. Но следващото от глобализацията делегиране важи и
за охраняването, така както и за другите сфери. Новото ударение върху превенцията на престъпленията, а
не толкова върху прилагането на закона, върви ръка за ръка с реинтегрирането на охранителната дейност
към общността. .....
За да бъде функционално, сътрудничеството между държавните институции, системата на наказателното
правораздаване, местните сдружения и общностните организации трябва да бъде включващо – в него
трябва да участват всички икономически и етнически групи. Държавата и частния бинес могат да действат
заедно, за да подпомогнат преодоляването на градския упадък. ...”29
Взимайки акт от огромните предизвикателства пред които са изправени и опазването на
обществения ред и фирмената сигурност в обстановката на “серийно произвеждана несигурност”
по думите на Улрих Бек, стигаме до заключението, че ролята на частния охранителен сектор
в посрещането на анализираните по-горе предизвикателства няма алтернатива. Дори и да се
лансират мерки, напомнящи някогашните “доброволни отряди на трудещите се”, те могат да
имат само допълващ характер. Полицейските органи и частните охранителни фирми са обречени
да взаимодействат в една все по-усложняваща се обстановка.
Разбира се, никой от охранителния сектор в България не си прави илюзии, че този бизнес се ползва
с някакво особено обществено одобрение или дори, че хората правят разлика между криминално
проявените “мутри” и редовните охранители, действащи според изискванията на законодателството.
Също така (почти) никой в обществото не се трогва, че в България бяха положени значителни
усилия за законодателното регламентиране на охранителната дейност и че тя се подчинява на
специален “Закон за частната охранителна дейност”. Но това не отменя необходимостта отрасълът
да се развива – в това число и в областта на индустриалните отношения.
2. 4. Проблеми, свързани със спазването на трудовото и социално-осигурителното
законодателство в частния охранителен сектор в Р. България.
По-долу предаваме дословно текста на изложението, направено от г-н Тотю Младенов,
ръководител на ИА „ГИТ” по време на международната конференция, организирана на 2 – 3
декември 200630 г.
„На територията на Република България няколко хиляди фирми извършват частна охранителна дейност.
Преобладаващата част от тях са с адресна регистрация в град София и документацията за трудовоправните
отношения се намира в техните офиси.
Резултатите от инспекционната дейност за 10-те месеца на 2006 година показват, че от извършените
общо 30862 проверки, 285 проверки са извършени в 215 охранителни фирми, със заети общо 38919 души,
от тях 37502 мъже и 1417 жени.
28 Гидънс, А., Третият път. Обновлението на социалдемокрацията. С., Издателство “Прозорец”, 1999, стр. 84 – 85.
29 Пак там, стр. 85 – 86.
45
Констатирани са общо 1300 нарушения на трудово-правните норми, като преобладаващата част от тях
са по трудовите правоотношения – всичко 759 броя, в т.ч. по заплащането на труда – 373, по работното
време, почивките и отпуските – 80, полагането на извънреден труд – 26 и други.
Основен проблем във връзка с дейността на охранителните фирми е обстоятелството, че трудовите
договори, които се сключват с охранителите са на основание чл. 114 от КТ, а именно за работа до 5 дни
в месеца. На практика в охранителните фирми се работи по графици и реално отработеното време от
наетите е много повече, но предвид характера на сключения трудов договор времето, което работят не им
се води както за трудов стаж, така и за осигурителен.
Не е малък броят на работодателите в икономическа дейност “детективска и охранителна дейност”,
които не спазват изискванията за установяване на разпределението на работното време (изготвяне на
правилник за вътрешен трудов ред, графици за работа на смени и др.), неговото отчитане, спазване на
почивките в работния ден, междудневната почивка, седмичната почивка, както и режима на ползване на
платения годишен отпуск.
Трайна е тенденцията за допускане на нарушения, свързани с неизплащане на дължимо трудово
възнаграждение, в това число и на чл. 245, ал.1 от КТ (да се гарантира изплащане на трудово възнаграждение
в размер на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение на работника или служителя, но не по-малко
от минималната месечна работна заплата за страната). Работодателите-нарушители посочват като
една от основните причини за това нарушение неизплащането или несвоевременното изплащане на
дължимите им суми от фирмите-възложители.
В голяма част от проверените охранителни фирми, не се изплащат допълнителните трудови
възнаграждения – за продължителна работа, нощен труд, и трудово възнаграждение в удвоен размер за
работа през дните на официални празници. Като основен проблем, работодателите посочват възрастовия
признак – по-голямата част от наетите работници и служители са с придобито право на пенсия и в тази
връзка им се дължи голям процент допълнително трудово възнаграждение за продължителна работа.
Наложително е да се приемат императивни разпоредби за въвеждане на задължение на работодателя да
води и съхранява документация, свързана с отчитането на работното време.
На следващо место се нареждат нарушенията по осигуряване на безопасност и здраве при работа
– 540 броя, от тях 340 по създаване на организация за осигуряване на здравословни и безопасни условия
на труд, 163 по хигиена на труда и 37 по техническата безопасност на труда.
Работодателите формално спазват своите задължения за осигуряване на здравословни и безопасни
условия на труд и контролните органи при проверките констатират, че :
− извършената оценка на риска не обхваща всички работни места и работни помещения, а главно
офисите на фирмите и някои по-големи обекти;
− не са извършвани измервания на факторите на работната среда;
− не се представят документи за изготвен анализ на здравословното състояние на наетите работници
и служители;
− изградените КУТ и ГУТ са учредени формално и не работят ефективно. Не се води бипартитен
социален диалог по условията на труд.
Всички частни охранителни фирми осъществяват своята дейност на територията на други предприятия.
При извършване на инспекционната дейност не се представя писмена договореност между тях и фирмите-
възложители за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и координиране
на действията за предпазване на работниците от възможни рисове, което е в нарушение на изискванията
на чл. 18 от ЗЗБУТ и чл. 7, т. 10 от Наредба № 3 за функциите и задачите на длъжностните лица и на
специализираните служби в предприятията за организиране изпълнението на дейностите, свързани със
защитата и профилактиката на професионалните рискове.
За отстраняване на констатираните нарушения и вредните последици от тях са приложени 1270
принудителни административни мерки. Съставени са 54 акта за търсене на административно-наказателна
отговорност, подадени са 2 сигнала до прокуратурата и са дадени над 650 консултации на работодателите
и работещите.
Като основен проблем се явява обстоятелството, че много от охранителните фирми са регистрирани
като кооперации, чийто правен статут, права и задължения произтичат от Закона за кооперациите. Лицата,
които практически работят в тях подават молби за членство в кооперациите, в резултат на което придобиват
статут на член- кооператори. Членството в кооперацията е свързано със задължение за полагане на личен
труд срещу което се получава дивидент.
30 Материалът е докладван като: „Анализ на резултатите от проведената инспекционна дейност в частните охранителни фирми и проблеми,
свързани с тяхната дейност”.
46
Статутът на член-кооператор е съобразен с устава на кооперациите, но той не създава трудово
правоотношение между страните с произтичащите от този факт последици, нито дивидента, който
евентуално кооперацията разпределя замества трудовото възнаграждение.
При сега действащото законодателство съществува проблем за Инспекцията по труда, който се
изразява в следното:
Съгласно чл. 399 от КТ, цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство във
всички отрасли и дейности се осъществява от ИА “ГИТ” към Министъра на труда и социалната
политика.
Обаче, съгласно чл. 41, ал. 1 и чл. 46 от Закона за частната охранителна дейност (ДВ, бр.15/2004 г.),
контролът върху дейностите по този закон, в т.ч. по сключване на трудовите договори на охранителите
се осъществява от органите на МВР. Санкциите на физическо или юридическо лице, което използва
за осъществяване на охранителна дейност лице, с което не е сключил трудов договор , се наказва с
глоба, съответно с имуществена санкция. (Съгласно чл. 43, ал. 2 от ЗЧОД).
Не е упоменато изрично в Закона за частната охранителна дейност, че по неуредените въпроси се
прилагат разпоредбите на Кодекса на труда.
Налице е противоречие между двата законови акта по отношение упражняването на кръга от
компететнции и правомощия на двете институции.
При сигнали за липса на трудови договори, преписките се препращат до МВР, по компетентност,
като в малка част от случаите се извършват съвместни проверки от ИА “ГИТ” и органите на МВР.
Контролните органи са възпрепятствани по обективни причини да извършат проверка и да окажат
законосъобразна намеса и съдействие по постъпилите сигнали. Като не се представят документи за
отчитане на работното време, сме обективно възпрепятствани да установим полагането на извънреден труд,
нощен труд и работата през дните на национални празници. Няма законова пречка частните охранителни
фирми да сключват трудови договори на основание чл.138 от КТ, за непълно работно време (4 часа на ден)
или на основание чл.114 от КТ (40 часа месечно), но голяма част от работодателите, чрез сключване на
трудови договори на горепосочените основания от КТ, на практика заобикалят закона.
Предвид гореизложеното не разполагаме с информация за предприетите мерки от страна на органите
на МВР спрямо работодателите, които са в нарушение, както и поради обстоятелството, че служителите
от системата на МВР не контролират трудовото законодателство, считаме за необходимо контролът по
сключването на трудовите договори в частните охранителни фирми да се осъществява от Инспекцията по
труда. Целесъобразно е в борбата с нелоялната конкуренция да се включат ИА “ГИТ”, МВР и социалните
партньори от бранша, да се приеме браншови колективен трудов договор, който да се разпростре върху
целия бранш, както и да се създаде браншови съюз към МВР”.
2. 5. Проблеми в частния охранителен сектор, провокирани от лоши практики в
държавното управление и местното самоуправление.
Подобно на други отрасли в икономиката, частният охранителен сектор страда в много
голяма степен от лоши практики в държавното управление и местното самоуправление. В
това отношение особени затруднения създават продължаващите неуредици и недомислия при
провеждането на конкурси за възлагане на обществени поръчки. И държавните институции
и общините продължават да разглеждат като единствен и изключителен критерий заявената
цена, като стремежът е да се достигне максимално възможнато най-ниско ниво на заплащане.
Абсолютизирането на този критерий много често води до сключване на договори с фирми,
които не могат на практика да изпълнят възложената им поръчка. Освен това, масова практика
са случаи, когато от обявената цена ясно се вижда, че не са заложени средства за социални
осигуровки и че заплащането ще бъде под минимално установеното за страната. Подобни оферти
би трябвало да бъдат елиминирани от самото начало, но противно на всякаква логика, те са най-
предпочитаните. С особена сила тази порочна практика се прилага в общините с благовидното
обяснение, че финансовите им ресурси са крайно ограничени. На практика обаче се оказва, че
вместо да се заплаща нормално за свършена работа, се плаща по-малко срещу никаква работа
или казано по-меко – срещу имитация на съответната услуга.
Въпросът е повдиган многократно на всякакви нива но представителите на централната и
особено на местната власт изобщо не желаят да допуснат възможност за прекратяване на подобни
практики.
Не по-добре стои въпросът със задлъжнялостта на държавни и общински институции спрямо
частните охранителни фирми. В много случаи предприятия, които са изцяло държавна или
47
общинска собственост се превръщат в злостни длъжници, като не привеждат дължимите суми
в течение на месеци. Има охранителни фирми, в които постоянната сумарна задлъжнялост на
държавни предприятия надхвърля един милион нови лева. Има особено цинични примери, при
които длъжниците привеждат месечно само необходимите средства за внасяне на данъка върху
добавената стойност !
Подобен подход естествено води до забавяне на заплащането на служителите, както и до
забавяне на внасянето на социалните осигуровки. Работниците и служителите със забавени
заплати основателно отправят претенции към работодателите си. Те се оплакват в поделенията на
ИА “Главна инспекция по труда” и в други институции. Това поражда допълнителни трудности
за работодателите, които трябва да поемат вината за нехайното отношение на държавните
предприятия към финансовите им задължения.
Отделен въпрос е, че този тип „бизнес-взаимоотношения” между държавните предприятия и
фирмите от частния охранителен сектор, генерира друг тип абсурдна конфронтация. Служителите
на частите охрантителни фирми, които не са получили заплати, поради неизправността на
държавните предприятия – възложители, се оплакват в държавната институция – ИА „ГИТ”,
която санкционира частните охранителни фирми за нарушения, които реално са предизвикани
от поведението на държавата. По този повод пред ИА „ГИТ” са протестирали представители и
на работодателските организации (ССИ и БНБКОД) и на браншовите синдикати (НПСССО) и на
отделни охрланителни фирми. Всички виждат порочният кръг, в който се въртят работодатели,
служители и контролни органи, но няма кой да въдвори макар и елементарна делова коректност
сред мениджмънта на нередовните държавни фирми. Ръководството на ИА „ГИТ” е докладвало
през Министъра на труда и социалната политика, постоянно възникващата абсурдна ситуация, но
години наред не е по силите на никой министър да въдвори ред сред безгрижните и безотговорни
ръководители на държавни предприятия – големи длъжници.
Към проблемите за взаимоотношенията между частни охранителни фирми и държавни
институции се прибавя и хроническата равност на държавни силови структури (на първо място
– Транспортна полиция), чиито служители, а и някои ръководители на средно ниво, чувствуват
частните охранителни фирми едва ли не като заплаха за съществуването им. Тук можем само да
се съгласим със заключенията, направени от Ал. Петров31, който е изследвал противоречията,
възникващи между осигуряването на националната и корпоративната сигурност. Корпоративната
сигурност и аутсорсингът на услуги в областта на сигурността са огромни резерви на националната
сигурност, които не се използуват рационално. Вместо това, около тях възникват разнообразни
конфликтни ситуации, които не са в интерес нито на държавата, нито на работодателите, а най-
малко може да се каже, че са в интерес на служителите на частните охранителни фирми.
31 Анализът е направен в: Петров, Ал., Корпоративната сигурност и системата за национална сигурност, Сп. „Геополитика”, С., (под печат). В
статията си, Ал. Петров разглежда пет ситуации, когато съществува потенциална възможност за възникване на противоречия между национал-
ната и корпоративната сигурност:
1. Противоречия и конфликти на ниво “национална държава – транснационална компания”.
2. Противоречия и конфликти между националната и корпоративната сигурност при сделки, отразяващи се на геополитическите стратегии
на националните държави.
3. Информационната надпревара при осигуряването на националната и корпоративната сигурност.
4. “Аутсорсингът” на услуги по корпоративната сигурност и поддържането на законодателен вакуум от страна на държавата.
5. “Криминалната приватизация” на продукти на звената, обезпечаващи националната сигурност, като заплаха за корпоративната сигурност.
В крайна сметка, той стига до заключението, че: „При въвеждането на модела на активната корпоративна сигурност винаги трябва да
се държи сметка, за възможните “странични ефекти”, породени от възникнали противоречия с органите, отговорни за осигуряване на наци-
оналната сигурност. По правило, подобни противоречия не възникват по волята на организацията, работеща проактивно за осигуряване на
корпоративната си сигурност.
В български условия, възможността да се индуцират противоречия в контекста на точки 1. и 2. е относително малка. Действително,
практиката сочи случаи на едри бизнесмени, изгонени от територията на страната, но причините за тези случаи са от друго естество.
От друга страна, възможността корпоративната сигурност да бъде застрашена от практики на “криминална приватизация” на разуз-
навателни продукти е напълно реална и не трябва да се подценява под никакъв предлог, особено когато се претендира да се въвежда модел на
активна корпоративна сигурност.”
Ал. Петров подчертава, че: „Корпоративната сигурност си остава най-големият резерв на укрепването на системата за нацио-
нална сигурност. Това може да се осъществи ако добронамерено и компетентно се отстраняват възникващите противоречия и конф-
ронтация между системите за осигуряване на националната и корпоративната сигурност. В днешно време, икономическата мощ се смята
за фактор от по-висок порядък от военната мощ. При евентуална кризисна ситуация или въоръжен конфликт, първи обекти на нападение ще
бъдат телекомуникационните съоръжения и информационната инфраструктура – била тя частна или публична.”

http://www.personal.ceu.hu/students/04/Denitsa_Tsoneva/PdfThesisBA.pdf