Националната сигурност като политическа и правна категория.


Понятие и историческа еволюция на съдържанието на понятието “сигурност”. Съвременно съдържание на понятието за сигурност. Елементи на сигурността.Категории и принципи. Национални интереси и сигурност. Сфери и  равнища на сигурност. Разграничения между вътрешна, външна и военна сигурност. Специфика на сигурността на малката държава.


1.1 Значимост на проблема.
За изминалите двадесет години проблемът с формирането и осъществяването на националната политика на сигурност се превърна в една от най-злободневните проблеми на политическия живот. Това е напълно обяснимо- всяка коренна промяна на политическата , икономическата и ценностна система на обществото води до разрушаване на стари структури и стереотипи и създаване на нови. Това от своя страна  генерира хронична несигурност на всички равнища на човешката дейност.
В различните години от най-новия исторически цикъл на развитието на Република България този дебат е имал различни акценти.
В началото на  90-те години  той бе свързан с избора на политика на сигурност, с мъчителното скъсване със  съюзник , влязъл в политическите стереотипи на преобладаващата част от обществото като исторически гарант на сигурността. Този дебат бе свързан с утвърждаване в политическата практика на съвършено нови и непознати механизми и практики за гарантиране на държавната, социалната , икономическата сигурност.
Във външнополитически план този дебат бе свързан  с мъчителното скъсване със  съюзник , влязъл в политическите стереотипи на преобладаващата част от обществото като исторически гарант на сигурността и  избора на нов исторически съюзник /съюзници/ . “Менюто” на сигурността през деветдесетте години предлагаше както реални, така и нереални “продукта”на сигурност, от които следваше да бъде направен историческия избор: европейска и евроатлантическа ориентация, прословутия неутралитет или равноотдалеченост от основните центрове на сила, политическа гравитация в орбитата на бившия политически съюзник , дори и “път към Европа през Босфора”.
Във края на 90-те години дефинитивното решаване на проблема за избора на съюзници постави въпроса за трансформацията на системите на политическа , икономическа , социална сигурност на страната с цел за да бъдат те съпоставими  със системите на сигурност на групата от държави , които следва да бъдат нейния исторически партньор за следващия исторически цикъл. Това се оказа по-трудната задача и нейното половинчато и неравномерно решаване във времето води и ще продължава да води до хроничната несигурност на обществото и държавата.
В началото на настоящия век дебатът за сигурността вече има нови, главно привнесени  измерения - тероризъм , климатични промени , енергийна сигурност , продоволствие. Към тях се прибавиха и вътрешните импулси на несигурност, довели до  криза на по-голяма част от параметрите на вече изграждащия се  модел на сигурност.
През целия двадесетгодишен период дебатът за т.н.”цивилизационен избор”, интегрална част от които е и дебатът за сигурността, е утежнен от специфични наследени или нововъзникнали проблеми, които “изкривяват” картината на сигурността и утежняват дефинитивното изграждане на модела:
- от специфичното геополитическо положение  на страната като “периферия”  на единно европейско  пространство , при която импулсите на синхронизираното управление заглъхват, обратните импулси – от периферията към центъра са много слаби и тя трудно отстоява претенциите си.
- от наследената  и трудно преодолима гама от зависимости от влиятелни държави в предишни политически конфигурации- политическа , икономическа , енергийна, суровинна , военна.
- от нестабилното геополитическо пространство около страната , породило най-мащабните конфликти след края на Втората световна война.

1.2. Историческата еволюция на съдържанието на понятието “сигурност”.
Стремежът към  сигурност съпровожда човечеството и отделните обществени групи от началото на тяхното съществуване. В различни исторически епохи акцентите са  различни аспекти на сигурността. Във фокуса на обществения интерес попадат различни влияещи фактори, разнообразни инструменти за контрол и свързаните с тях ефекти.
Особеност на понятието „сигурност” е неговия прекалено широк обхват, позволяващ различни интерпретации в зависимост от схващанията и интересите на засегнатите участници. Това придава мултидисциплинарна на теория и политическа на практика окраска на разбирането за сигурност. Широкият обхват на понятието е резултат от това, че идеята за сигурността стои в основата на политическата мисъл през целия период на човешко развитие. Заедно с идеите на политическото мислене се променят и схващанията за сигурността. Особено ярки са тези промени в периодите на големи обществени кризи и конфликти. Научните интереси към сигурността са много по-нови и могат да се свържат с движението за системно мислене, подход и анализ от средата на миналия век
Има няколко подхода към изясняване на генезиса на  понятието “сигурност”.
Исторически най- първото разбиране за сигурност, подчертавано във всички учебници,  е  виждането за сигурността като индивидуално благо. Това схващане за сигурността просъществува най-дълго и обхваща времето на робовладелските и феодални държави.Латинското съществително “securitas”  в своята класическа употреба се отнася до състоянието на индивидите и е свързано предимно с вътрешното им състояние. Това състояние е наречено от Цицерон “спокойствие”, “освободеност от грижи”, “липса на безпокойство от това , от което зависи човешкия живот”. В по-късни исторически периоди терминът придобива по-широки значения , надхвърлящи  психологическите доминанти, но остава в руслото на индивидуалното човешко състояние. За Адам Смит в “Богатство на народите сигурността вече не е само вътрешно състояние на индивида. Той определя свободата и сигурността на индивидите като най-важни предпоставки за общественото благосъстояние.
Сигурноста в схващанията на Просвещението е и индивидуално , и колективно благо. Епохата на Просвещението е водоразделът, при който схващането за сигурността като индивидуално благо постепенно започва да се изпълва със социално съдържание. Великата френска революция внася не само концептуално , но и като практическа политика идеята,че сигурността –това е закрилата , която държавата оказва на всеки гражданин за опазване на неговата свобода, собственост, чест и достойнство.
Новата идея за сигурността като колективно благо, което трябва да се обезпечи чрез военни и дипломатически средства доминира в управлението на държавите след буржоазните революции. Индивидите и държавата се разглеждат като синоними едни на други: индивидите са същността на държавата, както е вярно и обратното.
През 19 век и 20 век  новата идея за сигурността се разширява в три основни направления:
Първо, концепцията за сигурност се разширява хоризонтално,т.е. от гледна точка на видовете сигурност. В концепцията за сигурност се включват постепенно  военни , икономически, социални , екологически, здравни , демографски аспекти.
Второ, от сигурността на националните държави се отива към международните системи или до надхвърлящата  рамките на  националните интереси външна среда, т.е. концепцията за сигурност се развива във възходяща посока. Логичното развитие на сигурността в тази насока е глобалната сигурност.
Трето, макар и по-малко видимо до средата на 20 век, концепцията за сигурност се разширява вертикално - върви се от сигурността на нацията до сигурността на отделните индивиди.
Ударението върху  последния аспект на промяна на ксонцепцията стана видимо след революциите от края на 80-те години Източна Европа. Бившият чешки президент Вацлав Хавел пише”Сигурността на обществото ,региона, нацията и държавата има смисъл само когато е следствие от първична сигурност.Това е сигурността на и отделния човек.”. Външнополитическите изявления на клинтъновата администрация от началото на 90-те години съдържат повтарящи се референции към човешката сигурност, към новото разбиране на природата на националната сигурност. Документи на световната организация разглеждатп прехода от “ядрена към човешка сигурност”, необходимостта от преминаване от “бронираната териториална сигурност към сигурността на хората в техните домове, на работното място или в обществото.”/Б.Гали/.
Направеният кратък исторически преглед доказва пълния исторически цикъл на виждането за сигурността – от индивидуално благо през сигурност на нации , държави,международни системи към изначалното предназначение на сигурността,саложено в самата човешка същност.


1.3. Еволюция на идеите за сигурността след края на “студената война”. Концепцията за широката сигурност на Б.Бузан.


Трансформацията във виждането и политиките  на сигурността след края на студената война може да бъде изненада само за хора , които не познават историческия процес на неговото развитие. Неговите елементи бяха натрупвани постепенно, за да се стигне до качествената промяна, на която все още е положено само началото.
Дебатът относно обхвата на теоретичния анализ на сигурността,
дефиницията на понятието, полето на неговото действие и събитията, оказващи влияние върху посоката и резултата на анализа, присъства неизменно в теорията на международните отношения през XX век. В съвремието този проблем придобива все по-голямо значение. Краят на Студената война и увеличаването на набора от фактори, влияещи върху проблематиката на сигурността, налагат преразглеждането на понятието.
До 80-те години на XX век мисленето относно проблема за националната сигурност е доминирано от дебата между двете основни школи вмеждународните отношения – либерализма и реализма. Привържениците на либерализма са склонни да разглеждат мира като гарант за сигурността. От своя страна, в силно поляризираната обстановка на Втората световна война и последвалата я Студена война, реалистите възприемат сигурността като производна функция на военната сила на страните. Така, понятието “сигурност”се свива концептуално до мярка за стабилността на баланса на силите или замощта на държава или група от държави в борбата им за доминираща позиция.
През последните години това възприемане на сигурността се определя от редица автори като етноцентрично и ограничено. Все повече изследователи  настояват концепцията да се разшири отвъд границите на традиционното .схващане за националната сигурност. Един от ключовите теоретици в това направление е Бари Бузан, който смята, че сигурността на човешките общности зависи от фактори във военния, политическия, икономическия, обществения и свързания с околната среда сектори. Въпреки че секторите имат собствено,специфично значение в проблематиката на сигурността, те не функционират изолирано един от друг, а са преплетени заедно в силна мрежа от взаимовръзки.Изследванията на Б. Бузан повдигат интересни и важни въпроси за това дали националните и международни съображения за сигурност са съвместими и възможно ли е държавите, формиращи естеството на международните отношения, да функционират в мащабите на международното и глобално сътрудничество.
Въпреки мнението на някои изследователи (Ч. Шулце, А. Уолфърс), че националната сигурност не се поддава на точна, прецизна и общоприета
формулировка, редица автори не устояват на интелектуалното
предизвикателство и дават различни дефиниции за сигурността. Така например Б. Бузан твърди, че “в контекста на международната система сигурността се отнася до способността на държавите и обществата да поддържат своята
независима идентичност и функционален интегритет”. Според определението на У. Липман “една нация е сигурна до степента, в която тя не е принудена да жертва жизненоважните си ценности, ако иска да избегне война и е способна, в
случай на предизвикателство, да ги отстоява чрез победа в подобна война”.
Поради факта, че е невъзможно да се формулира общоприета дефиниция на сигурността, неизбежно се стига до нуждата от редукция. Съществуват разнообразни фактори, които влияят на един процес, но при определянето на националната сигурност желанието да се обхванат всички те може да се окаже контрапродуктивно. В резултат, съвременните теоретици, изхождайки от новите заплахи за националната и международна сигурност, се стремят да очертаят едно по-широко поле за анализ на понятието, поставяйки го в определени рамки. Тенденцията се изразява в размиването на класическото разделение на вътрешните и външни заплахи за сигурността, включването на нови,
немилитаристични сектори на анализ и недържавни субекти – международни и неправителствени организации, антиглобалистки движения и т.н.
За целите на настоящата работа  е представена теоретичната
рамка, предложена от Бари Бузан, Оле Уевър и Яап де Вилде в изследването им “Сигурността. Нова рамка за анализ”, която да послужи като отправна точка за развитието на новите  виждания и анализи за сигурността.
Трудно може да се датира момента на възникване на новите заплахи за сигурност в съвременния свят. Те са продукт на дългосрочни тенденции,
свързани с технологични, демографски, икономически, културни и политически процеси. Периодът, в който тази нова реалност проявява действителния си потенциал и бива осъзната, са годините след Студената война. Втората ключова дата, която до голяма степен променя възприемането на сигурността, е 11.09.2001 г. След терористичните атентати в Ню Йюрк, а впоследствие и в Мадрид (11.03.2004 г.) интересът на специалистите в областта, на академичната общност и общественото мнение се фокусира към предотвратяването на една от най-опасните съвременни заплахи – тероризма.
Новите заплахи за сигурност неизменно рефлектират върху процеса на европейска интеграция като формират дневния ред и темповете на развитие на Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) и
Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи (СОПВР) на Европейския съюз.
Краят на глобалното противопоставяне между САЩ и СССР поставя под въпрос доминиращото значение на конвенционалните военни заплахи при
дефинирането на международната и национална сигурност. Понятието вече не се ограничава единствено до традиционното си разбиране като оцеляване на националната държава в лицето на заплаха от военна агресия от страна на друга държава. “Голямата несигурност на блоковото противопоставяне се разпадна на десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Несъстоялата се Трета световна война се взриви на неизброими__ десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Светът стана неустойчив, многовариантен и многоизборен”. С края на Студената война и намаляването на заплахата от конвенционална военна атака срещу Западна Европа, се наблюдава “размиване” на конкретните очертания на вътрешната и външна сигурност. Това развитие представлява една основна промяна в концепцията за сигурността, тъй като още от XVII век двете измерения на сигурността имат концептуално различни дефиниции - външната заплаха се свързва с инвазията от страна на враждебна държава, а вътрешната се отнася до държавните преврати и нарушенията на обществения ред. Припокриването на двете величини лежи в основата на
дефинирането на европейската сигурност и новите заплахи пред нея.
Докато в края на ХХ и началото на ХХI век широкомащабната агресия
звучи почти невероятно, светът и Европа са изправени пред нови заплахи –
много по-многообразни, невидими и непредсказуеми. Етническите конфликти заплашват регионалната стабилност, тероризмът, трафикът на наркотици и хора, организираната трансгранична престъпност и разпространението на оръжия за масово поразяване надхвърлят националните граници. Новите предизвикателства  пред сигурността са безпрецедентни в своята комплексност,превръщат се във все  по-трудна задача за регулиране, а са изключителноопасни, за да бъдат пренебрегнати.
Възприемането на по-широк подход към анализa на сигурността се базира на предпоставката, че понятието трябва да излезе от традиционното си поле на дефиниране като феномен на войната и “наука за заплахата, използването и контрола на военната сила”. В своята теоретична рамка Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде разширяват дневния ред на изследването чрез “секюритизирането”5 на определени проблеми в икономическия и социален сектор, както и в сферата на околната среда, като включват военно-политическите измерения, характеризиращи традиционното изучаване на понятието.
Бузан определя секторите при анализа на сигурността по следния начин: “военният сектор се отнася до двупластовото взаимодействие между въоръжените офанзивни и отбранителни възможности на държавите, и възприятията им за взаимните им намерения една срещу друга. Политическата сигурност се свързва със стабилността на държавите, системите на управление и идеологиите, които им дават легитимност. Икономическата сигурност засяга достъпа до ресурси, финанси и пазари, необходими за поддържане желаните нива на благоденствие и държавна власт. Социалната сигурност се отнася до устойчивостта на езика, културната, религиозната и национална идентичност, и традиции в рамките на желаните условия за развитие. Екологичната сигурност предполага съхранението на локалната и планетарна биосфера като основната поддържаща система, от която зависят всички останали човешки начинания”
Възприемането на междусекторния подход към сигурността променя
практиката на имплицитното поставяне на държавата като централен субект във всички сектори. Глобализацията предполага участието на все повече недържавни актьори на международната сцена. В резултат на нарастващата взаимозависимост и институционално регламентиране на отношенията не само на западните демокрации, но и като цялостна тенденция в международната система след Студената война, се увеличава значимостта на наднационалните формирования като референтни субекти на сигурност.
Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде фокусират интереса си върху
регионалните общности на сигурност, позовавайки се на схващането, че краят на ядрената конфронтация освобождава динамиката на регионалните
отношения. Великите сили, които вече не са мотивирани от идеологическо
съперничество показват очевидното си нежелание за по-широки политически ангажименти, освен ако техните интереси не са силно и пряко
засегнати.Утвърждава се значимостта на регионите като основни нива за
анализ на сигурността. Те представляват определен тип международни
подсистеми – “групи от единици в международната система, които се отличават от нея чрез природата или интензитета на взаимната си зависимост или взаимодействията помежду си”7.
В международната система след Студената война конвенционалните
военни заплахи престават да имат доминиращо значение в отношенията между развитите индустриални демокрации. “Една съществена част от
международната система, включваща повечето от основните центрове на сила, сега съществува в рамките на една плуралистична общност на сигурност, в която участниците нито очакват, нито се подготвят да използват сила в отношенията помежду си. Безспорно по-трудно и може би невъзможно е военните отношения между тези държави да се превърнат в заплаха за сигурността им”.
Като конструират една по-широка теоретична рамка за анализ, Бузан, Вилде и Уевър дефинират сигурността като оцеляване на една система от взаимосвързани елементи в лицето на екзистенциални заплахи.
Конституиращият принцип на заплахите се променя в рамките на различните сектори и в зависимост от конкретния характер на съответния субект на сигурност.

http://www.personal.ceu.hu/students/04/Denitsa_Tsoneva/PdfThesisBA.pdf

Вътрешната сигурност на държавата- понятие, еволюция , съвременно съдържание.

Обхват на понятието вътрешна сигурност. Зависимости между вътрешна и външна , между вътрешна и военна сигурност. Историческа еволюция на понятието за вътрешна сигурност.
Особености на съвременната криза на вътрешната сигурност на държавата. Проявления на кризата
Глобализацията като основна причина за съвременната криза на националната държава. Същност на глобализацията и отражение върху вътрешните функции на държавата.
Последици от кризата на съвременната държава- срастване на политиката и организираната престъпност , ръст на престъпността, поява на глобални заплахи за националната държава- глобален тероризъм , разпространение на оръжия за масово унищожение и др.
Виждания за бъдещето на националната държава -  упадък или възраждане.


1.Обхват на понятието вътрешна сигурност
Исторически доказана истина е , че най-разрушителните заплахи за националната сигурност обикновено произхождат от процеси вътре в държавата. Тенденцията към намаляване на междудържавните конфликти през втората  половина на 20 век не доведе до повишаване на равнището на сигурност в отделните региони и в света като цяло. Според изследвания на авторитетни  международни изследователски центрове почти постоянно  около 60 държави поддържат  сравнително високо равнище на вътрешна нестабилност, характеризиращо се с военни преврати , въоръжени сблъсъци между групи и племена, вътрешни репресии. Трайно установена  тенденция е използването на армията не за отблъскване на агресия, възпиране или неутрализиране на противник, а за решаване на вътрешни проблеми.
С разрастването на взаимозависимостта и глобализационните процеси в съвременния свят вътрешната несигурност не остава  затворена в рамките на обществото. Много скоро тя прераства в регионална несигурност и логично достига до глобална криза. Почти няма конфликт от втората половина на 20 век , и особено след 90-те години на миналия век , които да не е ангажирал дипломатически , политически и военни усилия на глобални организации или актьори в сигурността.
В съответствие с широкото съвременно виждане за сигурността вътрешната сигурност може да бъде определена като преодоляване и неутрализиране на рисковете и заплахите в социално икономическата , политическата , етнонационалната, демографската , екологическата, енергийната сфера на функциониране на обществото.Измерителят на вътрешната сигурност е степента на защитеност на различните социални , етнически , възрастови , професионални групи в обществото.
Самата вътрешна сигурност може да бъде разграничена, в зависимост от социалната сфера и характера на рисковете и заплахите, на икономическа,социална , културна , демографска, екологическа,политическа , етнонационална , социокултурна и т.н. Както отбелязахеме по-горе , процесът на “секюритизация” на все повече  сфери на обществената активност  е толкова напреднал , че заплашва да лиши от специфика самата дейност по гарантиране на сигурността.
Големият проблем на вътрешната сигурност на страната ни , който не можа да бъде решен за изминалите двадесет години, е постигането на минимално съответствие между сигурността на различни равнища - индивидуално , групово , общностно , възрастово, професионално, както и между отделните сфери на вътрешната сигурност- икономическа , социална , културна, демографска. Липсата на минимални гаранции за сигурност на големи групи от населението непрекъснато ерозираше общата  вътрешна сигурност на държавата като цяло.
За изминалия период след 1989 г. страната ни се намираше и продължава да се намира в повишена несигурност- икономическа , политическа, социална,индивидуална, национална  и държавна. Тя не можа да бъде неутрализирана и с членството в двете големи организации на европейските държави- НАТО и ЕС. Дисбалансът между отделните сфери и равнища на вътрешната сигурност създава повишено усещане за индивидуална и колективна несигурност.

2. Зависимости между вътрешна и външна , между вътрешна и военна сигурност.

Външният израз на добре  структурирана вътрешна сигурност и стабилност е добре организиран и спазван вътрешен ред, спазване на конституцията и законите на страната, отсъствие на социални и политически напрежения и конфронтации, добре функциониращи публична администрация и съдебна власт.  Направленията на влиянието на вътрешната сигурност върху състоянието на националната сигурност са разнообразни и трудно богат да бъдат инвентаризирани напълно. Някои от по-важните са:
- Вътрешната политическа, икономическа и социална стабилност позволява да се организират и насочват в подкрепа на външната политика  за постигане на национални цели всички ресурси и потенциални възможности на държавата;о
- Вътрешната стабилност е реалната основа на стабилността на външнополитическото поведение в международната среда.Поведението на вътрешно стабилната страна е лесно предвидимо. Страните с нестабилен вътрешен ред не са надеждни пертньори и съюзници, авторитетът и доверието към тях  в международните отношения са  относително ниски. Това лесно ги поставя в международна изолация, което се отразява неблагоприятно върху тяхната сигурност;
- Вътрешната нестабилност силно ограничава маневреното поле на външната политика и дипломацията и затруднява вземането на отговорни външнополитически решения.Разпокъсана от вътрешни противоречия , държавата се оказва неспособна да участва в международното общуванекато единении дееспособен субект,ясно формулирал своите национални интереси и пътищата за тяхната реализация и защита;
- Вътрешните съперническта и борби отклоняват вниманието от външнополитическите проблеми. Реакциите на външната политика започват да закъсняват, възникват ситуации, при които  става възможно по вътрешнополитически съображения да се жертват национални интереси;
- Отсъствието на вътрешна сигурност и стабилност оказва непосредственно влияние върху военно-силовата сфера на международните отношения, отслабва отбранителната способност на държавата , структурите и органите, свързани с отбраната и разузнаването. Не случайно една от главните классически цели на провежданите от разузнавателните служби тайни операции е вътрешната дестабилизация на противника.
Когато говорим за вътрешната и външна сигурност като две страни на националната сигурност следва да имаме предвид две други основополагащи зависимости:
Първо, вътрешните рискове и заплахи винаги са по-дестабилизиращи от външните, защото засягат непосредственно нейната самоорганизации и саморазвитие.Във втората половона на двадесети век повече държави изчезват или пропадат не поради външна агрессия или натиск, а по
Второ, понякога между вътрешна и външна сигурност съществуват обратни зависимости. Повишаването на равнището на външните опасности и заплахи , наличието на външен враг има мобилизиращо въздействие вътре в обществото, обединява иначе разединените обществени групи около общонационални цели и интереси. Затова и нерадко образът на външния враг е използван от управляващи режимиза преодоляване на вътрешни противоречия. Емблематично е изказването на последния ръководител на Съветския съюз Михаил Горбачов , който на срещата си с Дж. Буш-старши казва , че преди да се разпадне СССР ще направи най-лошото възможно нещо на САЩ- ще ги лиши от враг.
Не са малко случаите след 1989 г. когато  външните заплахи са осигурявали дълъг политически живот на режими, които при нормални обстоятелства не биха се задържали на власт или вътрешна стабилност на държави, географски ситуирани до конфликтни зони. Така стана например с режима на Милошевеч, просъществувал десет години главно благодарение на външния натиск, оказван от международната общност върху остатъчна Югославия.ърватска,Дълго време, благодарение на войните в Словения , Хърватска, Босна и Косово, Република Македония беше една от най-стабилните във вътрешнополитически план страни от бивша Югославия главно поради страха от гражданска война. Но много скоро след приключване на последната война в Косово започнаха вътрешноетническите и политически проблеми на тази страна, които скоро я доведоха ръба на гражданската война.
След изчезването на главния циментиращ фактор на съветския модел на сигурност – образът на външния враг- «американския империализъм», започнаха дестабилизиращите процеси в тази страна, които в крайна степен доведоха до нейната дезинтеграция.
Примерите на преки  и реципрочни зависимости между външни рисковее и заплахи и състояние на вътрешната сигурност могат да бъдат умножени.Като общо състояние на глобалната сигурност може да сеотбележи , че с ликвидирането на двуполюсния модел , в който всяка от голямите обществени , политически и военни системи си имаше дисциплиниращ вътрешната сигурност външен враг , настъпи периода на повишена и вече хронична несигурност в много страни и региони на съвременния свят.

3. Историческа еволюция на съдържанието на  вътрешната сигурност на държавата.

Сигурността като функция на държавата възниква още с нейното създаване. Запазването на териториалната цялост на държавата , неутрализирането на външните заплахи пораждат една от най-старите и важни съставки на националната сигурност – военната. Все със същата цел е и появата на външната политика и дипломацията като основополагащи елементи на външната сигурност.
Не така стои обаче въпросът с вътрешната сигурност.Независимо от появата и развитието на определени форми и институции на държавата за поддържане на вътрешния ред, вътрешната сигурност като държавна функция не е позната на редица политически строеве. Робовладелската и феодалната държава не познават органи  и дейности , чието предназначение да е свързано с поддържането на вътрешния ред, социални и разпределителни функции, контрол върху икономическите процеси .
Затова и за развитие на същинска вътрешна сигурност можем да говорим с появата на модерната държава. Буржоазните революции в Европа през 17-18 век създадоха новия тип държави-националните държави, които за първи път въведоха централизирана форма на управление и контрол върху цялата територия на държавата / за разлика от феодалната държава/, единна територия на създаването и приложението на законите, контрол върху сеченето на пари и финансовата система върху цялата територия, контрол върху вътрешния ред на цялата територия и туширане на социални и политически конфликти, единна образователна система , единна армия.  М. Вебер определя съвременната държава като човешка общност , притежаваща монопола върху легитимната употреба на сила върху дадена територия.
Освен достигането на определена по-висока степен на развитието на държавата като форма на организация на обществото като предпоставка за появата и развитието на функциите на вътрешната сигурност се появява и развитието на технологиите. Индустриалното общество с новите технологии рязко увеличава възможностите на държавата да упражнява контрол върху социалните процеси.
Не е случайно , че именно Франция след Великата буржоазна революция бе първата държава , пристъпила към изграждането на постоянна полиция, тайни служби и други иманентни  на вътрешната сигурност институции.Оттогава насам разгръщането на вътрешните функции е характерно за всички държави , прекрачили в новия обществен строй.
В края на 19 и началото на 20 век нови потребности обуславят “втурването” на държавата в регулиране на вътрешните обществени процеси.
На първо място това са икономическите потребности.В този период се първоначално в САЩ , а след това в Европа се утвърждава  новият технологичен начин на производство- фордизмът. Той е свързан със създаването на огромни производствени комплекси, произвеждащи масова продукция , като всеки от съставните части на тези комплекси произвежда определени детайли от общия производствен продукт.Утвърждават се нови централизирани  и йерархично подредени структури на организация и управление на промишленото производство, които следва  да работят синхронно, защото сривът във всяко отделно звено може да доведе до големи загуби и да дестабилизира цялата система. Държавата с нейния вече развит административен капацитет поема функциите по контрол върху икономическите процеси. За да запази стабилността на обществените системи започва бърза експанзия на държавни функции и структури в сфери на обществото, които преди това са били в режим на саморегулиране. Тази експанзия на държавата е двустранна- от една страна да осигури  регулация и безконфликтно развитие на икономическите процеси, а от друга- да осигури социална защита на наемния труд. Експанзията на държавата в регулиране на икономиката и социалната сфера е толкова неудържима , че след ървата световна война доведе до появата на различни диктаторски, фашистки и болшевишки режими, при които, независимо от различната им идеологическа окраска,държавата заема централно място в регулирането на  всички обществени процеси.
На второ място това са идеологическите причини. Двадесети век , по всеобща оценка , е век на идеологиите. Бързата урбанизация събира на едно място хиляди хора, живели досега в традиционни общности. Хората на големите промишлени градове са идеалната почва за разпространение на идеологиите.След Първата световна война две основни идеологии са движещата сила на световното развитие- либерализмът и комунистическата идеология. Всяка от двете идеологии призовава към унищожаването на другата идеология. Никой друг освен държавата не може да поеме борбата срещу подривната идеология. Така към институциите на вътрешната сигурност се добавят , а много скоро стават и доминиращи, структурите на държавна сигурност. Приблизително по едно и също време и болшевишката държава , и фашистките режими , и либералните държави изграждат репресивни структури , разузнавателни и контраразузнавателни служби, насочени към блокирането на чуждата идеология. Бързото изграждане на органи срещу дестабилизация на политическия строй бързо изражда двата типа държави – фашисткия и болшевишкия – в най- човеконенавистните политически форми на организация на обществото.
Третата причина за бързото разрастване на вътрешните функции на държавата в периода след първата световна война е първата голяма криза на националната държава.Само за няколко години след войната се извършват невидимо дотогава преобразования на държави ,граници, режими в Европа.азпадат се три империи- Осмонската , Австроунгарската и Руската. Големи колониални и европейски територии излизат извън контрола на Британската империя. В много страни в резултат от бунтове и въстания е заплашено съществуването на самите държави- Германия ь, Унгария, България. Заплашените от разпадане държави създават нови структури , гарантиращи целостта и по-нататъшното им съществуване.
Като цяло тези три основни причини за хипертрофирани вътрешни функции на държавата съществуват и през целия период на “студената война”. Либералния тип държави реагираха като цяло в по-мек вариант, но  понякога и в репресивна форма /маккартизма вСАЩ/ и значително по-твърд вариант при комунистическия тип държава.

 Етнонационална и етноконфесионална сигурност.

1.1.Съвременни тенденции в развитие на етнонационалните и етноконфесионалните отношения.

Безспорно е, че за последните двадесет години политиката на етнонационална сигурност се превърна в централна част от оцеляването на съвременните държави. Големите многонационални държави рухнаха не под напора на външни рискове и заплахи, а поради натрупване с десетилетия нерешени етнически проблеми. Етническият проблем, който в началото на 21 век пряко се свърза с религиозния фактор, е „ахилесовата пета“ на политиката на сигурност на много демократични съвременни държави – Франция, Германия, Белгия. В исторически и съвременен план етническия проблем или в по-широк контекст т.н. „национален въпрос“ съпътства българската държава от нейното възстановяване в края на 19 век и е причина за две национални катастрофи, вътрешни вълнения и несигурност. Сръбско-българската война /1885/, Балканската и междусъюзническата война /1912-1914/, Първата и Втората световна война.

Най-общо политиката на етнонационална сигурност може да бъде определена като поддържането на единство и консенсус между различните етнически групи, предотвратяване на рискове и заплахи , които биха поставили под заплаха целостта на обществото и държавата. Политиката на етнонационална сигурност на всяка съвременна държава се развива в контекста на три противоположни, но съвместно проявяващи се тенденции:

• тенденцията към интеграция , към преодоляване на различията между етническите групи;
• тенденцията към етнонационално обособяване, към дезинтеграция на държавите на етническа основа, към сблъсъци на етническа основа.
• тенденция към трайно свързване на етническия и религиозен фактор.

Тези тенденции не са географски локализирани, едновременното им действие може да бъде наблюдавано както във високоразвити, така и слаборазвити общества и държави.

В исторически аспект най-дълго съществуваща е тенденцията към интеграция, към заличаване на различията между етническите общности. Самото съществуване на съвременните нации като политически нации, залегнало в основата на държавното строителство на почти всички съвременни държави, се основава на претопяване на различията между съставящите държавата етнически групи. Процесите на глобализация, на създаване на големи интеграционни групировки стимулират тези процеси. Към тях трябва да се добавят и съвременните миграционни вълни, при които големи групи от хора в рамките на едно-две поколения придобиват националната идентичност на приемащата държава.

Погрешно е да се счита, че тенденцията към етнонационално и етнодържавно обособяване и дезинтеграция на съвременните държави се е появила след рухването на двуполюсния модел на устройство на света. Процесите на „етническо възраждане“ могат да бъдат открити още през 50 и 60-те години на миналия век. Пример за това са етнорасовите вълнения през 60-те години в САЩ, в етнорелигиозен план това е стремежът за отделяне на Северна Ирландия. От 60-те години датират и стремежите за отделяне на баските, корсиканците, фламандците. Разпадането на биполярният свят, който в продължение на пет десетилетия тушираше националните различия и противоречия за сметка на глобалното противопоставяне на двете политически и идеологически системи, доведе в целия свят до взрив на желанията на по-малките етноси да придобият своя държавност. В Източна Европа този процес бе стимулиран допълнително и от тежките икономически последици от прехода към пазарна икономика, рязкото спадане на жизненото равнище и стремежът за търсене на по-благоприятни алтернативи на прехода.

В началото на 90-те години най-изявените мислители на нашето съвремие се изкушиха да разработят сценарии за бъдещето на световното развитие. Голяма част от прогнозите не се оправдаха, но поне двама от тях се оказаха прави в своите разсъждения. Това са теориите за края на идеологиите на Фр. Фукояма и за сблъсъка на цивилизациите на Самюел Хънтингтън. В интересуващия ни аспект на глобалната сигурност тези две теории в съвкупност могат да дадат обяснение на протичащото в съвременния свят.

С краха на комунистическата идеология започна трайна криза и на нейния антипод – либералната идеология, господстваща в демократичния свят. Сближаването на лявото и дясното като част от западния либерализъм доведе до криза в доверието в политическите институции, неразличимост на програмите и алтернативите, които те предлагат. Настъпи вакуум в ценностната система на съвременните общества и този вакуум бе запълнен от религиите. Тук не става дума само за настъплението на исляма, но и за активизирането на основните релгии, владеещи съвременния свят. Двадесет и първият век, както отбелязва С.Хънтингтън, започва като век на религиите. Религиите запълниха вакуума, който оставиха идеологиите. Идентификацията на човешките общности, включително и на етническите, е неизменно свързана с принадлежност към една от световните религии, религиозната идентичност започна да доминира при самоопределянето на нациите и етническите групи и това важи не само за ислямския свят.

1.2.Етническите конфликти и глобалната сигурност

Днес в света има над 180 държави. Само двайсетина измежду тях биха могли да се смятат за „етнически еднородни”: там националните малцинства съставляват под 5% от населението. За 40% от държавите на планетата се смята, че имат „пъстър етнически състав”, т.е. в тях живеят пет или повече национални малцинства. Като цяло, в света има около осем хиляди големи и малки народи, които теоретично биха могли да претендират за собствена независима държавност. Тоест, мнозинството съвременни държави са потенциална арена на междуетнически конфликти.
През втората половина на ХХ век в света са избухнали над триста такива конфликти. По официални данни на ООН, след Втората световна война, в т.нар. „вътрешни войни” (сред които доминират именно междуетническите сблъсъци) са загинали повече хора отколкото в „класическите” войни.

След края на „студената война“ и постепенното налагане на еднополюсния модел, междуетническото напрежение значително нарастна, като към старите конфликти се прибавиха и много нови. В тези условия, особено тревожни нса тенденциите в държавите от Азия и Африка.
Вече няколко десетилетия повечето страни от тези два континента оформят своеобразна зона на хронична политическа нестабилност. Острите сблъсъци между нововъзникналите държави в постколониалния период често прерастваха в опустошителни войни. Паралелно с това, в повечето от тях се разгоряха и кръвопролитни вътрешни етнически или религиозни конфликти. В тази сложна ситуация, управляващите в страните от Изтока използваха широк набор от средства за укрепване на единството и териториалната им цялост и преодоляване на дезинтеграционните тенденции.

Какви са основните черти и особености на националната политика на повечето държави от Азия и Африка и какви са поуките от техния, преобладаващо отрицателен, опит?

На първо място, следва да подчертаем, че правителствата на африканските и азиатски държави, твърдо защитавайки принципа за неприкосновеност на съществуващите национални граници, провеждаха през последните четири-пет десетилетия национална политика, която имаше (със съвсем редки изключения) ярко изразен репресивен характер. Предприеманите от тях мерки често бяха насочени не само против въоръжените бунтовнически групи, но и против „неблагонадеждните”, от гледна точка на централното правителство, етнически и конфесионални малцинства. В редица страни се отричаше самото съществуване на етнически малцинства, които бяха подложени на тотална дискриминация. Турският управляващ елит например, дълги години обявявше кюрдското малцинство за „планински турци”, съчетавайки мерките за максимално ускорената му насилствена асимилация, с репресии срещу марксисткото кюрдско движение в югоизточните райони на страната.
В повечето случаи обаче, силовите методи и свързаната с тях скъпоструваща модернизация на националните армии се оказваха недостатъчни за ограничаването и потискането на дезинтеграционните тенденции. Редица азиатски и африкански правителства не се спираха пред налагането на блокади на районите, населявани от различни малцинствени групи, целейки да провокират появата на допълнителни икономически трудности и дори на масов глад. Доста разпространени бяха и насилствените депортации и опитите за „разтваряне” на малцинствата в чужда среда (както сред доминиращия етнос, така и сред представители на други малцинствени групи), с цел сепаратистките движения да бъдат лишени от масова подкрепа.

Някои режими заложиха на разпалването на трайбализма и религиозната врежда в периферните райони. Така централните власти получаваха възможността да отхвърлят всички обвинения в извършването на геноцид, тъй като смазването на бунтуващите се малцинства и сепаратистките движения бе възложено не на националната армия, а на местни съюзници или наемници. Най-показателен в това отношение е примерът на Судан, където въоръжените и покровителствани от местния ислямисткия режим племенни опълчения нееднократно извършваха масови кланета над изповядващите християнството жители от южните райони на страната.

Срещу сепаратистите и подкрепящото ги местно население бяха използвани „приятелски настроени” бунтовнически движения от съседни държави, при това както на тяхна територия така и на собствена, във взаимодействие с правителствените части. Именно тази тактика следваше през 70-те и 80-те години на миналия век марксисткото правителство на Етиопия, използвайки въоръжените отряди на Народно-освободителната армия на Судан (т.е. християнските сепаратисти на полковник Джон Гаранг) за смазването на сепаратистите ,изповядващи исляма от западната част на страната.Чисто теоретично погледнато, военно-репресивните мерки действително биха могли да доведат до някакво решение на проблема със сепаратизма: например при пълното изчезване на конкретно малцинство по пътя на физическото му изтребване, или пък чрез тоталната му асимилация от доминиращото мнозинство. В днешния свят обаче, масовото изтребване на хора е практически невъзможно да се скрие. Затова и проявите на геноцид стават все по-редки (последният такъв пример беше Руанда през 90-те години на миналия век). Повечето народи съумяват да мобилизират целия потенциал на своята общност за да гарантират физическото оцеляване и съхраняването на културната си специфика. И оказват толкова мощен отпор на асимилационните процеси, че в крайна сметка подобно силово решаване на проблема става все по-малко възможно на практика. Известни успехи би могла да донесе и стратегията за изтласкване и изолация на бунтуващите се малцинствени групи. Така, мароканското правителство изгради специална отбранителна стена за да изолира т.нар. Фронт ПОЛИСАРИО и подкрепящите го жители на бившата испанска колония Западна Сахара в пустинята и на територията на съседен Алжир. Едновременно с това стартира интензивната експлоатация на природните богатства на Западна Сахара в районите, надеждно защитени от нападенията на бунтовниците. Скоро обаче възникна въпросът, доколко целесъобразна, от икономическа гледна точка, е подобна тактика: в крайна сметка ресурсите на Западна Сахара не само не съдействаха за просперитета на Мароко, но и станаха косвена причина за натрупването на гигантския външен дълг от 18 млрд. долара, вложени предимно в изграждането на грандиозното отбранително съоръжение в пустинята.
Както показва опитът на африканските и азиатски държави, в повечето случаи огромните военни разходи, както и продължителните вътрешните войни, не доведоха до възстановяването и укрепването на тяхната териториална цялост и разгрома на сепаратистките движения. Напротив, практически навсякъде те се превърнаха в непреодолимо препятствие по пътя към социално-икономическия прогрес, провокирайки дълбока криза в обществото и държавните институции. Изминалите десетилетия на независимо развитие в Азия и Африка показват, че залагането на грубата сила и диктата по отношение на малцинствата, е порочно в самата си основа. Днес в много държави от Изтока с горчивина и разочарование осъзнават, че продължаването на подобна репресивна политика е вече невъзможно.

Условията за прерастването на един етнонационален конфликт във въоръжена борба могат да бъдат различни. Например, натрупването на оръжие у местното население и неконтролираното му разпространие в т.нар. „горещи точки”. Или пък създаването на неконституционни военни структури от съперничещи си сили или криминални групировки. Както и психологическата готовност на хората за възможни военни сблъсъци и обществените настроения, свързани с „очакването” за избухването на въоръжен вътрешен конфликт.

Етническите конфликти, както посочихме по-горе, представляват опасност не само за участващите в тях страни, но и за целия свят. Съвременните етнически конфликти са опасни и поради небивалия ръст на бежанците от регионите, обхванати от тях. Така, ако през 1970, по данни на ООН, в света е имало 8 млн. бежанци, то след етническите конфликти, свързани с разпадането на СССР и Югославия, броят им достигна 27,4 млн.
Не по-малко тежки са конфликтите на религиозна основа – като например кашмирският между Индия и Пакистан, иракският – между местните шиити и сунитите, или пък тези в окупирания от Китай Тибет, Косово или Босна. Всъщност, ХХ-ти век преживя три вълни на етнически конфликти, приключили със създаването на нови национални държави (след Първата и Втората световни войни и след разпадането на Съветската империя). Мнозина експерти смятат, че днес светът се намира в завършващия стадий на третия период. Отчитайки обаче, че на планетата (както отбелязах по-горе) има повече от достатъчно народи, не разполагащи със собствени държави, никой не може да предскаже, кога ще започне четвъртият период, или пък дали той вече не е започнал.

На Африканския континент, където се намират 33 от 45-те най-бедни страни в света, живеят над половината от всички бежанци на планетата. Там има над 50 нации и повече от 3 хиляди племена, а през последните 40 години са извършени над сто военни преврата и са избухнали 18 пълномащабни граждански войни, в които са загинали над десет милиона души. Само в шест африкански държави (Судан, Етиопия, Мозамбик, Ангола, Уганда и Сомалия) са загинали над 4 млн. души. През последните години въоръжените етнически конфликти бяха особено интензивни в региона на африканските Големи езера и, особено, в Руанда, Бурунди и Заир. /1/

В Руанда, в резултат от съзнателно провежданата от правителството политика на геноцид спрямо принадлежащите към местното племе тутси, бяха убити над един милион души, като истинската причина за избухването на конфликта бе контрола върху производството на наркотици.

В Бурунди, в резултат от етнически конфликт загинаха около 100 хиляди души, а около един милион други бяха принудени да напуснат родните си места.В Заир, между 1967 и 1993 управляваше военен режим, начело с маршал Мобуту Сесе Секо. През 1990-1993 бе направен опит за експериментално въвеждане на многопартиен политически модел, който обаче се провали и през следващите пет години властта на практика отново бе поета от военните. През 1998 страната беше обхваната от гражданска война, приключила със създаването на т.нар. Демократична република Конго, президентският пост в която бе зает от бившия марксист и партизански командир Лоран-Дезире Кабила. По време на неговото управление (от края на 90-те до 2001, когато бе убит от свой телохранител) и това на сина му Жозеф (управлявал Конго през 2001- 2003) в страната се водеха едновременно няколко войни. Първата – между президента и конгоанските бунтовници, втората – в източните провинции срещу местните жители от племето тутси, а в третата активно се включиха и съседните държави. Така, в подкрепа на президента Кабила се обявиха Ангола, Намибия, Зимбабве и Чад. Бунтовниците пък бяха подкрепени от Руанда и Уганда. В основата на конфликта бяха етническите, расови, религиозни, социално-икономически и политически противоречия, както и стремежа за контрол върху добива на изключително ценния минерал колтан, използван в производството на мобилни телефони. В крайна сметка, дългогодишната гражданска война приключи с преговори и провеждане на избори през април 2003, като точният брой на загиналите в нея остава неизвестен – смята се, че те са между два и три милиона души.
Повече от четвърт век продължаваше гражданската война в Ангола (започнала непосредствено след обявяването на независимостта на страната през 1975), причина за която бе както етническото противопоставяне, така и стремежът за контрол върху добива на диаманти. В крайна сметка, борбата за власт между двете основни политически движения - МПЛА и УНИТА, приключи с победата на първото.
В Нигерия, която е най-голямата държава в Тропическа Африка, конфликтът има религиозен характер. Между 40 и 50% от населението на страната изповядва исляма, 25-30% са християни, а останалите се придържат към традиционните местни култове. Етнополитическите конфликти там доведоха до постоянно напрежение и спорадични кървави сблъсъци между мюсюлманското и християнско население, между северните и южните племена. Като в хода на гражданската война в Биафра (края на 60-те години на миналия век), етническият сепаратизъм едва не доведе до разпадането на федеративната държава на множество малки племенни княжества.

Конфликтът в Етиопия е пример за съвършено безсмислена война между две съседни африкански държави за контрола върху няколко голи и безплодни пясъчни вериги в пустинята. След две кървави войни, през 2000, Етиопия и Еритрея (бивша етиопска провинция, получила независимост през 1993) се съгласиха с изводите на комисията по демаркиране на границата между тях, включително за преминаването към Еритрея на граничния град Бадме. Въпреки това етиопците продължават да изграждат селища в оспорваната територия, без да се съобразяват с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. Което означава, че войната там може да бъде възобновена буквално всеки момент.

Продължава да е конфликтна и ситуацията по крайбрежието на Западна Африка. Така, Габон и Гвинея спорят за принадлежността на островчето Багне, чиято площ е само няколко стотин квадратни метра. Всъщност, истинската причина са откритите в района през 1990 петролни находища и породеният от това граничен спор, което пък прави урегулирането на конфликта в още по-сложен проблем.

Опитът от последните двадесет години сочи, че превантивните действия на международните институции за предотвратяване на конфликтите се оказват слабоефективни. От общо 57 конфликти, в които са се намесвали умиротворителни части на ООН, в повечето тази намеса почти не е оказала влияние за по-бързото им прекратяване. Причините за това са няколко. На първо място, защото поради тромавия бюрократичен апарат на въпросните институции умиротворителите се оказват зле информирани за реалната, бързо променяща се ситуация. На второ място, те обикновено са малочислени. На трето, най-често биват изтегляни от съответната страна преди там да се е формирало действено местно управление. И, което е най-важно, държавите-членки на международните институции нямат особено желание да финансират подобни операции, още по-малко пък са склонни да изпращат свои военни контингенти за осъществянето им. А, докато това е така, навлизането на света в ерата на етнически войни от „четвърто поколение” изглежда само въпрос на време.

1.3.Европейските измерения на етнонационалната сигурност

Теорията на С. Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите като основно поле на конфликтност в съвременния свят намира като че ли най-силно потвърждение в европейското политическо пространство. Европа бе подготвяна в продължение на десетилетия за сблъсъка на цивилизациите. Принципите на либералната демокрация, съчетани с нуждата от намиране на работна ръка за застаряващата Европа, доведоха до ново „велико преселение на народите“ още от 60-те години и позволиха във водещите държави на континента- Великобритания, Франция, Германия , Италия, Холандия и др.- да се обособят големи етнически „ анклави“ от имигранти, идващи главно от ислямски страни. Трудно е да се определи броя на мюсюлманското население в Европа поради липса на точна статистика от отделните държави, но в страни като Великобритания това са 1,48 млн., Франция - 6 млн., Германия- повече от 3 млн.,Италия- 1,5 млн и т.н. /2/ Този процес особено се активизира след 1989 г. когато , според специалистите при средногодишен приток на имигранти от 500 000 около 400 000 от тях са мюсюлмани. Изброяването може да продължи, но следва да се отбележи, че в Европа бе създадена критична маса от мюсюлманско население, достатъчно голяма да заяви своите претенции за религиозно, а това значи и културно самоопределение. В християнска Европа се създадоха обширни зони на алтернативен ислямски начин на живот. Според песимистични прогнози до средата на века мюсюлманите могат да надминат по брой немюсюлманите в Европа.

Ситуацията в Европа много напомня политическата история и съвременните етнически съотношения на САЩ, където заселването на чернокожото население преди двеста години води до сегашната ситуация , при която около 45 % от американското население е съставено от малцинствата, преди всичко чернокожо население.

Известно е , че ислямът, като никоя друга религия, съчетава в себе си морални, социални, политически и правни норми и в същото време е най-близък по характеристики до идеологиите. Не беше трудно да се предвиди, че концентрирането на големи маси от хора, което винаги е било благоприятна почва за развитие на идеологиите , ще доведе както до политическо организиране на това население, така и до организиран / в това число и насилствен/ отпор на враждебната християнска цивилизация.

Особеност на ислямската цивилизация е това , че политическото организиране и управление на ислямското общество няма практика да се основава на дейността на политическите партии. Въпреки че политически партии на ислямска основа в западните държави има още от края на 80-те години - през 1989 е създадена „Ислямската партия на Великобритания“,през 2003 г. в Белгия- „Партията на гражданството и просперитета“ /2/, политически сдружения на мюсюлманите в различни варианти има в повечето европейски държава, все пак те не се вградиха в политическите системи на европейските държави като изразители на колективните интереси на големите ислямски общности. Според анализатори тези партии на практика са клонове на радикалната организация „Мюсюлмански братя“. Затова и основни форми на противодействие и отстояване на интересите на ислямските общности са радикални противопоставяния, граждански вълнения, насилствени действия и все по-често - терористични актове.

Етническият фактор е изпитание на политиката на сигурност на почти всички големи европейски държави- Франция , Германия, Италия, Великобритания,Испания. Не са пощадени и по-малките европейски държави- Холандия , Дания, Белгия. Според някои анализатори вземането на решения по ключови въпроси на глобалната сигурност, засягащи поведение на международната общност спрямо една или друга ислямска страна , много често европейските правителства се съобразяват с реакцията на ислямското население на своя територия, какъвто бе случаят с отказа на Франция и Германия да участват в американската военна операция в Ирак.

Ако все пак споменатите форми на сблъсък на двете цивилизации не поставят под въпрос контрола на държавите върху етнонационалните процеси и етнонационалната сигурност, то разпространението на ислямския тероризъм поставя под съмнение бъдещето на така грижливо изграждана стъпка по стъпка съвременна европейска архитектура на сигурността. Възходът на радикалния ислям, по-нататъшното въздействие на идеологията на отричане и противопоставяне на политическите правила, ценности и норми, установени в рамките на европейската християнска цивилизация надхвърля възможностите на националните държави за контрол върху етнонационалните процеси. /3/

Картината на етнонационалната сигурност в европейското политическо пространство не би била пълна ако не се анализират дълбоките промени в движещите политически сили, изграждащи и поддържащи съвременната европейска архитектура на сигурността.

До началато на 90-те години движещите сили на европейската икономическа, политическа и военна интеграция бяха класическите десноцентристки, социалистически и социалдемократически партии, подкрепяни от малките либерални партии. Те бяха постигнали консенсус по основите на настоящето и бъдещето на европейския дом и смяната на правителствата по никакъв начин не влияеше на установеното статукво.

Големите миграционни процеси от 80-те и особено от началото на 90-те години коренно промениха движещите сили на европейската интеграция. Трайното заселване на големи групи от неевропейско население създаде допълнителни рискове за сигурността на европейските градове, натовари допълнително социалните мрежи и промени радикално трудовия пазар на европейските държави. Общественото недоволство стана почва за създаването на крайнодесни националистически и ксенофобски партии, които преминаха през няколко фази на развитие: първоначално те завоюваха влияние и власт в местните органи на власт, впоследствие станаха общонационални партии, като следваща крачка бе превръщането им в участници във формирането на общоевропейските решения в рамките на ЕС, НАТО,ОССЕ, Съвета на Европа, на настоящия етап те са управляващи или партньори на управляващи партии в редица европейски държави.

Излизането на крайно десните партии на европейската политическа сцена първоначално бе посрещнато враждебно от класическите десно- и левоцентристки партии. При появата на евродепутати от австрийската Партия на свободата на Йорг Хайгер в началото на 90-те години останалите евродепутати демонстративно напускаха заседателните зали на парламента и комисиите. По подобен начин бяха посрещани в началото и представителите на крайнодясната „Форца Италия“ на Берлускони.

Постепенно обаче тези партии се превърнаха в част от общоевропейския консенсус, което стана чрез взаимни стъпки на сближаване и от двете страни- крайнодесните партии се отказаха от най-радикалните си идеи за справяне с имиграцията, а класическите европейски леви и десни партии възприеха част от идеите и програмите на тези партии. Като цяло, въпреки опасенията на анализаторите, включването на крайнодесните партии не разруши формирания консенсус за управлението на Европа.

В същото време не могат да не бъдат отбелязани и някои тревожни тенденции. Участието на крайнодесните партии в управлението на редица западноевропейски страни във втората половина на 21 век /Холандия , Дания , Финландия и др./доведе до формирането на „критична маса“ от държави, които вече са в състояние да ерозират постигнатият консенсус за устоите на европейската сигурност. Пример за това е общата позиция на Холандия и Финландия за налагане на вето върху приемането на България и Румъния в Шенгенската зона въпреки изпълнението на критериите за членство на двете държави в шенгенските споразумения. Дали тази тендения ще се утвърди, ще покажат резултатите от предстоящите в следващата и по-следваща година парламентарни и президентски избори във водещи европейски държави.

1.4.Европейски и балкански измерения на етноконфесионалните проблеми на сигурността.

Разпадането на бивша Югославия, крахът на комунистическата идеология, както и войната в Босна и Херцеговина доведоха до завръщане на религията в обществения и личния живот във всички страни на Балканите. След близо 50 години на атеистични режими процесът на връщане към ценностите на религиите- християнката и ислямската - се превърна в неотменна част от демократичния преход. Това е процес, който започна още след 1989 г., но едва след атентатите на 11.09.2001 г. дебатите и изследванията на религиозния фактор бяха сведени до спорната връзка между завръщането на исляма и вероятните терористични заплахи. Опасенията и предупрежденията за ислямски фундаментализъм и тероризъм бяха неизменно посочвани през последното десетилетие като основни проблеми на сигурността на Балканите, а оттам и на ЕС. Налице е феномен, различно описван като „ислямско възраждане”, „възход на ислямския фундаментализъм или „възход на политическия ислям”. /4/

Приемането на стратегическата парадигма за Глобалната борба срещу тероризма във външната политика на неоконсервативната администрация на Буш след атентатите на 11.09.2001 г. позволи на няколко балкански държави умело да раздухат демона на „ислямската заплаха”. Балкански държави поддържат информационни кампании, които демонизират ролята на ислямските общности в държавите от ЮИЕ. Според тях уахабитското движение вече се е разпространило в почти всички държави на Балканите и най-вече в Македония, Косово, България и дори Гърция. Подобен едностранчив подход не само не дава реална представа за измеренията на процесите на развитие на исляма на Балканите, но и пречи на разработването на всеобхватна стратегия за противодействия на негативните страни на този феномен.

След 1989 г. неизменна част от европейския политически дискурс стана въпросът за ролята на ислямската религия и предизвикателствата, които тя поставя пред западния модел на управление – демокрацията. В началния период , обаче, ислямът не беше разглеждан като заплаха, а по-скоро като удобен инструмент за мобилизация в края на ерата на блоковото противопоставяне, какъвто бе случаят с войната в Афганистан. Независимо от това политизирането на исляма през този период нямаше за цел отхвърлянето на западния модел в държавната устройствена система, а противопоставянето на идеите, практиките и тенденциозните политически интервенции на прозападните светски политически елит. В същото време, тази политизация като правило нямаше външни за ислямските държави проявления по време на Студената война, с изключение на случаите на пряка западна намеса, както в Афганистан.

След 1989 г., след отпадането на блоковото противопоставяне, тенденцията за завръщане на ролята на религията в личните и обществени отношения получи нови измерения. Развитието на исляма като религия, както и появата на нови ислямски движения доведоха до качествена промяна в идеологията на радикалните ислямисти. Тази идеология дефинира като основен противник т.нар. „далечен враг”, като необходимо условие за свалянето на близкоизточните ислямски режими. Преди, обаче тази идеология да се наложи, Балканите в значителна степен възвърнаха историческата си роля на мост между Европа и Близкия изток. Процесите на завръщане на исляма бяха катализирани от войната в Босна и дадоха възможност за навлизането на чужди ислямски течения и секти в региона, който като правило единствено познаваше битовия ислям и суфизма. /5/

Терористичните атаки от 11.09.2001 г. (САЩ), 11.03.2004 г. (Мадрид) и 07.07.2005 г. (Лондон) не само, че доведоха до напрежение между мюсюлманските и западните общности в ЕС, но и до провала на известните дотогава модели за интеграция на мюсюлманите в Западна Европа. Същите провокираха и погрешни интерпретации и целенасочено демонизиране на исляма . В тази насока, предприетата от САЩ глобална война срещу тероризма не само засили опасенията на ЕС, но и постави на дневен ред опасността от радикализация на мюсюлманските общности на Балканите и евентуалната заплаха от ислямски тероризъм за ЕС. В тази връзка, войната в БиХ беше умело използвана от сръбската пропаганда за хиперболизиране на тази потенциална връзка и насаждане на страх от т.нар. бяла ал-Кайда и др.

Днес между 12,5 и 15 милиона мюсюлмани живеят в ЕС, в т.ч. имигранти и граждани, сравнени със само 800,000 през 1950 г. /7/. По този начин ислямът е не само въпрос на външна политика, а се превърна и във вътрешен проблем за съюза. Мюсюлманските общности нараснаха бързо в Европа през последните десетилетия и ислямът се превърна във втората най-разпространена религия в много европейски държави. В същото време, на Балканите се обособи и първата де факто мюсюлманска държава, в която религията беше основен признак, по който населението беше разделено. Дебатът за турското членство в ЕС, както и за изключване на бошняците от БиХ от списъка на безвизово пътуващите граждани в ЕС поставиха и въпросите за членството на страни с мнозинство от мюсюлманско население в ЕС. С приемането на нови членки, населението на ЕС, изповядващо исляма почти ще се удвои.

Според приетата през 2003 г. Европейска стратегия за сигурност, както и Докладът относно нейното изпълнение , като основни заплахи за сигурността на съюза се определят тероризма, организираната престъпност, липсата на държавност и регионалните конфликти: „Европа се явява едновременно цел и база за тероризма: Европейските държави представляват цел и вече са били обект на терористични нападения. В Обединеното кралство, Италия, Германия, Испания и Белгия бяха разкрити логистични бази на бойни групи на Ал Кайда. Съгласуваните европейски действия са наложителни … Като се обединят тези различни елементи — тероризъм, който се стреми към максимална проява на насилие, наличие на оръжия за масово унищожение, организирана престъпност, отслабване на държавната система и „приватизация на силите“ — всъщност би могло да се окаже, че сме изправени пред много сериозна заплаха /9/

Подобен анализ през 2003 г. съвпадна и със заключенията, публикувани в доклада на Националната комисия за терористичните атаки срещу САЩ (по-известна като „Комисията 9/11”), който недвусмислено посочва Централна и Източна Европа като удобно място за устройването на терористични бази поради „имигрантските и местни мюсюлмански общности, слабия граничен контрол и служби за сигурност”.

Независимо от факта, че след изготвянето на Европейската стратегия за сигурност Балканите не бяха обект на терористични атаки, подобни на тези в Мадрид и Лондон, още от началото на 90-те години на миналия век регионът е във фокуса на експертите и анализаторите, занимаващи се с тероризма и ислямския радикализъм. Основната причина за подобен интерес беше продиктуван от войната в Босна и Херцеговина (1992-1995). Поради бавната реакция на международната общност в лицето на ОССЕ, ООН и САЩ тази война катализира процеси на завръщане на съвременни ислямски и ислямистки идеи, ценности, ресурси, неформални неправителствени и социални мрежи от Близкия изток към Балканите и в частност Босна. Тези процеси протекоха на няколко нива – междудържавно и чрез глобалните ислямистки неформални мрежи и организации.

Факторите, които определят спецификата на проявление на ислямския религиозен фактор в ЮИЕ са следните:

На първо място, Балканите са единственият регион в Европа, който исторически е населен с мюсюлмани. Като изключим албанските мюсюлмани, последните представляват местно население със славянски произход (което е приело исляма) или с турски етнически произход, което е останало след разпадането на Отоманската империя в пределите на новосформираните държави. Това определя и дългото съжителство на балканските мюсюлмани с местното изконно християнско население, както и създаването на своеобразен модел на мултиетнически общества. Тези характеристики не са валидни за страните от Западна Европа, където мюсюлманите не са коренно население. Поради тази специфика подходите за изследване на мюсюлманските общности в западната научна мисъл стават трудно приложими без да се вземат предвид социалната динамика на отношенията вътре в самите ислямски общности и на обществата, в които живеят. По този начин често се говори за „български етнически” модел. На Балканите не са установени движения на религиозна основа, въпреки, че в миналото е имало такива, като богомилите например.

От друга страна, следва да се има предвид и факта, че преобладаващите държави в ЮИЕ в предходния исторически период бяха управлявани от атеистични по своята същност режими в продължение на повече от 50 години. Последствията от това историческо развитие следва да се търсят поне в две измерения. Първо, мюсюлманските общности като правило останаха изолирани от тенденциите и развитието на ислямската мисъл и идеология в Близкия изток и ислямския свят. На второ място, създадените официални ислямски общности бяха под контрола на държавата. В новата среда същите не знаят как да се справят с настъплението на секти, НПО и фондации от Близкия изток.

На трето място следва да се отбележат и доминантните на Балканите стереотипи и възприятия на християнските общества спрямо исляма и мюсюлманските общности. Тези възприятия са последствие от турското робство, като се превърнаха в лесно манипулируеми елементи от обществената психология и нагласи. В пряка зависимост от този фактор е и възприемането на религията като белег на национална идентичност и използването й като фактор за етническа мобилизация на определени социални групи. /10/

Войната в бивша Югославия и непризнавания от някои балкански страни статут на независимо Косово оставят въпроса за преформулирането на държавните граници на Балканите открит. Опасенията за използването на религията, като етноопределящ фактор подобно на случая в Босна се преекспонират в общественото пространство. Конкретен пример е тълкуването на конфликта в Македония през 2001 и този в Косово на религиозен признак, въпреки че албанците са в съотношение 70/20/10 (мюсюлмани/католици/православни), а и са били подвластни на един от най-жестоките атеистични режими на Балканите.

Възникването на нова държава, в която основен признак за разделение на населението е религиозният, събужда вековния страх у християнското население от възможността за възстановяване на Отоманската империя.

Силното влияние на Балканите на САЩ доведе до включването на почти всички страни в „антитерористичната” коалиция в Ирак, както и в Афганистан (Албания, Босна, България, Македония и Румъния). Това неминуемо е свързано с възприемането на схващанията на администрацията на Буш за глобалната война срещу тероризма. Проблемите на страните от Западна Европа с имигрантските мюсюлмански общности не доведе до ясна и цялостна политика на ЕС за справяне с този проблем. Поради тази причина, правителствата на Балканите са оставени сами да решават потенциалните си проблеми като външна граница на съюза. В резултат, голяма част от усилията на органите за сигурност са насочени към граничния контрол и престъпността, отколкото към следене на процесите в етнически смесените райони.

Наличието на коренно мюсюлманско население на Балканите и съществуването на три държави с преобладаващо мюсюлманско население, като Албания, Босна и Косово, определят и различна динамика на протичащите процеси на етническо и религиозно взаимодействие между християнската и ислямската общност на Балканите. Прилагането на готови теоретични подходи и агресивни методи на пропаганда могат единствено да доведат до създаването на предпоставки за използването на религията като мобилизиращ фактор, подобно на периода 1992-1995 по време на войната в бивша Югославия. Липсата на единна европейска политика относно проблемите на Балканите, нерешените етнически и политически проблеми, както и очаквания поток от имигранти към новите граници на ЕС определят и острата актуалност на подобни разработки, като предлаганата.

За начало на организирано участие на ислямския фактор в европейската политика се счита войната в Босна. Поставено в условията на международна изолация, мюсюлманското правителство на Босна, начело с покойния Алия Изетбегович прибегна до помощта на водещите страни в мюсюлманския свят, а именно Саудитска Арабия и Иран. Последните осигуриха необходимите материални и финансови ресурси за оцеляването на мюсюлманите в Босна. От друга страна, за ал-Кайда и салафитите-джихадисти войната даде възможност за прехвърлянето на ислямски бойци от Афганистан, които окрилени от победата над Съветския съюз се нуждаеха от нов фронт за постигане на своите идеологически цели. С навлизането на муджахедините и неправителствените организации (НПО) от Близкия изток в Босна, мюсюлманското население естествено беше обект на целенасочено влияние и въздействие. Следва да се отбележи, че мюсюлманите в Босна, както и тези на Балканите по време на комунизма и блоковото противопоставяне се намираха в ситуация на изкуствена изолация от процесите на развитие на исляма и ислямската идеология. Разпадането на обществените отношения и взаимодействието на вътрешни фактори (социалн-икономически, религиозни и идентичностни кризи), както и на външни влияния (сръбска и хърватска етническа заплаха, разпространението на ислямски НПО) улесниха разпространението на ислямски, ислямистки, джихадистки и уахабитски идеи в страната. Поради дългогодишната изолация, в която бяха поставени, босненските мюсюлмани нямаха възможност да развият необходимия опит за справяне с масовото навлизане на различни от традиционните интерпретации на исляма, а официалната Ислямска общност нямаше потенциала да формира ясна позиция спрямо развитието на плурализма на ислямската мисъл в страната.

Вследствие на обективни обстоятелства, това, което се случи беше динамично и не винаги мирно и контролируемо разширяване на влиянието на ислямския фактор в доминиращата от християнски държави европейска политика. Един от най-важните фактори за Европа и ЮИЕ беше свързването на религията с държавността и използването й като мобилизиращ фактор за оцеляване на новите ислямски държави.

Наред с „одържавяването“ на исляма в Босна протичаха и други процеси, които бяха характерни за останалата част на Балканите, а именно завръщането на религията в личния и обществения живот. Въпреки, че регионът беше разтърсен от няколко поред кризи, които бяха политически по своята природа, политическите върхушки в съответните страни неминуемо използваха религиозните символи за оправдаване на действията си – Албания (1997), Косово (1999-1999) и Македония (2001). България също не беше подмината от подобна криза през 1989 г. когато се стигна до масово изселване на български турци в Турция. Навлизането на чужди за Балканите ислямски течения породи и ответната реакция от европейските и балкански християнски общества, които ги разглеждаха, като по-голяма заплаха от християнските секти и учения. Независимо от това, по време на войната в БиХ съдбата на босненските мюсюлмани беше използвана от западните интелектуалци, журналисти и политици като доказателство за нуждата от мултикултурно разбирателство и възможността за постигането му в глобализиращия се свят. /13/ След 11.09.2001 г. обаче, вниманието към региона беше подновено, но този път анализаторите и експертите започнаха да използват реториката на администрацията на Буш, която имаше за своя рамка Глобалната война срещу тероризма.

Изследването на ролята на ислямския религиозен фактор в ЮИЕ представлява сериозно научно предизвикателство. Една от причините е, че това е един съвременен феномен, който се развива и еволюира постоянно. От друга страна, проявленията на ислямския религиозен фактор на Балканите са разнородни – в Босна същите доведоха до държавност, докато в България и останалите страни тези процеси индикират единствено за дейността на определени структури и отделни активисти, които се явяват поддръжници на вече действащи в Близкия изток организации, течения и движения.

1.5. Проблеми и противоречия на етнонационалната политика на сигурност на Република България. Двойният стандарт на етнонационалната ни политика.

Причина да включи авторът тази част в общата монография са затрудненията, които изпитва като преподавател, да обясни пред своите студенти двойствения характер на тази политика, разминаванията между записаното в Конституцията, законите и политическите програми на правителствата и фактическото реализиране на тази политика, което почти не се променя независимо от политическия цвят на управляващата партия или коалиция. По-конкретно авторът не може логично да обясни на студентите защо Конституцията на страната забранява съществуването на парти на етническа основа и в същото време неизменна част от управлението на страната е една от тях; защо Конституцията обявява страната като еднонационална държава и в същото време ратифицира европейски и универсални международни конвенции за защита на етническите и религиозни малцинства. Списъкът на въпросите с разминаване на факитическо и юридическо положение може да бъде удължен, но не това е важното. По-важно е да се обяснят дълбоките причини за сегашната етнонационална ситуация в страната

Причините за това разминаване са колкото субективни, толкова и обективни. Те се дължат на особеностите на историческото третиране на заварените народи на Балканите от Отоманската империя, което е дало своето отражение върху формирането на нациите в Югоизточна Европа в последните два века.

България , както и останалите страни от ЮИЕ се характеризират с една изключителна пъстрота на етническите и религиозни анклави, които обаче имат един общ корен, едни и същи закономерности. Само историческия поглед върху развитието на тази част от континента би показал дълбоките причини за това явление.

Първият въпрос , на който следва да бъде даден отговор е: защо във всяка една от настоящите държави от ЮИЕ има разпръснати изолирани етна от друга етнически и религиозни „анклави“ било от местно ислямизирано население, било от заселено през 15-16 век ислямско население /турци, черкези, татари и др./ и кои са дълбоките причини за тази етническа и религиозна фрагментация в тази част от континента.

Логично е във времето на политически възход на Отоманската империя през 15 век, когато тя завладява целия Балкански полуостров да установи и единен идеологически ред на завладяните територии, така както е правила при предходните си завоевания и да установи господството на исляма върху цялото местно население. Това обаче не се случва и причините са няколко.

Отоманската феодална държава е била тежка и скъпо струваща административна и военна машина. За нейното поддържане са били необходими огромни средства, които са събирани от поробеното население. Ако употребим съвременен термин, данъчните „ставки“, събирани от ислямското и неислямското население са били коренно различни. Нещо повече, райони на полуострова, които са допринасяли най-много за хазната, са се ползвали с най-голяма възможна автономност. Това обяснява например защо подбалканският район, дал най-много свободомислещи хора за освобождението на страната, с най- високо развито и доходно занаятчийско производство и скотовъдство, се е ползвал с най-много самостоятелност. Житниците на България- Тракия и Дунавската равнина, също не са чувствали в пълна степен гнета на робството. Следователно, не пословичната източна леност, а икономически са причините за това, че ислямът не е залял целия полустров, а се е ограничил до ислямизирането на отделни райони.

Етническите „анклави“ с ислямско или ислямизирано население също не са случайно разпръснати на полуострова. Ако се сравни тяхното разпространение с границите на тогавашната отоманска империя, може да се констатира,че те са с най-голяма честота по границите на империята-Източните и Западни Родопи, Босна, Косово, Лудогорието, Югоизточна България. Ако пак употребим пак съвременен термин, това е политика на сигурност на отоманската империя за поддържане на нейната териториална цялост и предотвратяване на опасности от откъсване на части от територията. Освен като фактор на запазване на териториалната цялост на империята, от тези компактни ислямски и ислямизирани групи се е набирал местният административен, управленски, полицейски апарат за управлението на региона и поддържане на реда. Тези първоначално малобройни заселени или ислямизирани групи, по силата на различията в културните традиции на исляма и християнството, са увеличавала броя на населението с темпове, превъзхождащи възпроизводството на населението в християнските семейства , изтласквали са ги от исторически обитаваните от тях земи за да достигнат до сегашните компактни маси, претендиращи и някои от тях вече получили политическа и държавна независимост.

Често пъти в научната литература се среща тезата за несъвпадането на историческото време на на съществуване на държавите от ЮИЕ с това на останалата част на континента по отношение на формирането на съвременните нации .Това вярно твърдение също има своите обяснения в политиката на Отоманската империтория по отношение на етносите на нейна територия. „Доктрината“ на османската държава по отношение на завладяното население е непризнаване на съществуване на отделни народи. Османската империя , както е известно, класифицира поданиците си първо по религиозен , после по социално-професионален , и едва накрая по народностен принцип. Поданиците на империята са били две категории: правоверни и неверници. Цялото население на „неверниците“ е в категорията „рум миллети“ /ромейски, гръцки народ/. Духовната власт върху цялото християнско население е предоставена на гръцката православна църква, която , естествено, прокарва националните и културни интереси на гръцкия народ. Всеки , който е запознат с българската възрожденска литература може да констатира омразата, дори по-голяма отколкото към политическия поробител, на българските църковни лидери и писатели към духовния гнет , упражняван от гръцкото духовенство и спънките, които поставя пред стремежа на българския етнос към самоопределение./14/

Именно това непризнаване на различията между току-що започналото формиране на балканските нации спира етнонационалното развитие на балканските държави за повече от четири века. Петвековното турско робство наруши естествения процес на формиране на националните държави на Балканите. Когато балканските народи в края на 19 и началото на 20 век получават своята независимост и започват да изграждат националните държави , този процес в останалата част на Европа вече е завършил.

Когато говорим за изоставане в решаването на етнонационалните въпроси на държавите от ЮИЕ не може да не споменем и волунтаристичните решения по националните въпроси, вземани от комунистическите управления на тези страни. Насилственото налагане на принципа на “пролетарския интернационализъм” спря естественото историческо развитие и решаване на националните проблеми на страните от ЮИЕ.След края на тоталитаризма, когато Западна Европа дооформяше икономическия си съюз в политически, енергията на част от държавите и обществата в ЮИЕ бе впрегната не в преодоляване, а легитимиране на границите между етносите. Изкушавам се да цитирам класическата дефиниция на понятието за балканизация, цитирано от всички съвременни историци и политолози: “група от малки, нестабилни и слаби държави , базиращи се на идеята за националността в един район, в който държава и нация не съвпадат и не биха могли да съвпаднат, всички влизат в конфликт едни с други с териториални претенции и етнически малцинства, които са потиснати или асимилирани:, създават нестабилни и променящи се съюзи помежду си,търсят подкрепа от външни сили за да защитят националното си съществуване и на свой ред са използвани от тези сили за тяхната стратегическа изгода.” /15/

Обременена от исторически несправедливите за българския етнос действия на Отоманската империя, новата българската държава полага основите на противоречива и недалновидна политика към турския етнос, с удивителна последователност повтаряща се в периода на третото българско царство и комунистическото управление. Големи периоди на предоставени граждански и политически права на турския етнос се редуват с периоди на политически и духовни репресии, принудителни изселвания, „възродителни“ процеси и др.

Руско-турската освободителна война коренно променя баланса на населението в полза на българите, след като един милион турци напускат домовете си и бягат с отстъпващата турска армия. Малцинството на турците в българските земи се формира според класическия модел, когато в резултат от разпадането на дадена империя и прокарването на новите държавни граници, доскоро доминиралата в политическо отношение народност става по-малобройна, изолирана и обкръжена от по-многобройната и доминираща народност и принудена да съществува в чужда за нея среда.Това естествено поражда у останалите в Княжество България турци, татари , черкези силни чувства на привързаност към империята, а по-късно и към Република Турция в продължение на десетилетия. Липсата на далновидна държавна политика още от началото на съществуването на новата българска държава засилва отчуждението на този етнос от българската държава. Районите с компактно турско население в продължение на десетилетия остават най-недоразвитите в икономическо и културно отношение, което българските турци приемат като официална политика спрямо тях.

Резките обрати в етнонационалната политика на българската държава спрямо турското и ислямизираното българско население правят тази враждебност постоянна.

В отношението на българската държава в двете основни форми на нейното съществуване – Третото българско царство и комунистическата държава могат да бъдат отбелязани по два големи периода, удивително близки по съдържание и поставени цели.

Първият голям период е от Освобождението на страната до средата на 20-те години на миналия век. В този период турският етнос ползва една много широка политическа, духовна, религиозна и дори съдебна автономия. Берлинският договор, както е известно, поставя пред българската държава много задължения, между които е и задължението за предоставяне на широки права на турското население. В края на 19 и началото на 20 век турският етнос се радва на непозната за онази епоха и за балканския ареал автономия. Държавата не се намесва в работата на независимата турска правосъдна система , основана на шариата. Съгласно Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България в духовно, административно и съдебно отношение те се управляват от Главното мюфтийство, мюфтийските наместничества и духовни съдилища. Образованието на децата се осъществява в местните духовни и светски училища на турски език по собствени програми. Турският етнос има собствени вестници, театри, културни институти, близки до българските читалища.

В политическо отношение съществува широко представителство на българските турци в Народното събрание /10 депутати по време на земеделското управление/, както и участие в изпълнителната власт на централно и местно равнище, особено застъпено при същото управление.

След преврата на 9 юни 1923 г. и свалянето от власт на земеделското правителство на А. Стамболийски започва обрат в отношението на българската държава спрямо българските турци. Постепенно турският етнос губи своята съдебна, културна и образователна автономия, намалява участието му в политическото управление /през 1934 г., преди разпускането на парламента и забраната на политическите партии, включително и турските, българските турци имат 4 представители в Народното събрание./

Причините за репресивния характер на българската етническа политика могат да бъдат разкрити в няколко направления.

Както беше отбелязано в началото, след края на Първата световна война, в редица европейски държави се установяват режими, които в стремежа си да спрат разпадането на държавността и изправени пред необходимостта да спрат разпространението на комунистическия тип държавност, засилват репресивния характер на своето управление. България, след неуспешния опит за комунистически преврат през септември 1923 г., е типичен пример в това отношение. Рестрикцията на политическото управление неминуемо засяга и автономията на турския етнос, който не е само потенциален източник на заплахи за съществуването на българската държавност.

Има и една друга причина и тя е свързана със създаването на модерната турска държава на Кемал Ататюрк. Появата на кемализма променя отношението на турската държава към останалите извън нейните предели нейни сънародници и слага началото на нова политика към т.н. „външни турци“- на политическа, духовна и финансова подкрепа на организации на етническите турци в полза на водената от Турция политика. През 1926 г. се създава съюз „Тюран“, която е първата прокемалистка националистическа организация, обединяваща всички турски културни, образователни и културни общности, която дава заявка за развиване на политическа дейност. Репресивният характер на българската държава спрямо турското население става още по-изявен след деветнадесетомайския преврат от 1934 г. На следващата година българската и турската държава сключват дългосрочно споразумение за ежегодна емиграция на 10 000 български турци. До 1944 г. по силата на тези споразумения страната напускат между 150 и 200 000 български турци.

Поемането на политическата власт от комунистическата партия не променя принципно отношението на българската държава към турския етнос. И при това управление могат да бъдат открити сходни периоди на широки граждански, политически,образователни права и на репресии и насилствена асимилационна политика.

Периодът 1944-1958 г. , ако се изключи забраната за религиозната автономия на турското население, в много отношения е близък с този от началото на 20 в. До 1958 г. българската държава разрешава преподаването на турски език в изцяло турски училища ,чийто брой през 1958 г. е 1150.В районите с компактно турско население се разкриват турски гимназии, полувисши училища, а в Софийския университет- факултет по турска филология. Статистиката от това време сочи, че в периода 1944-1958 година на турски език излизат три централни, четири местни вестника и две списания. Държавата субсидира три самодейни турски театъра.

След 1958 г. комунистическата държава прави завой в своята етнонационална политика. Възприема се идеята за ускорено създаване на българска социалистическа нация, утвърждава се политика на унификация на българското общество, отрича се правото на етническа идентификация и започва постепенното обосноваване на тезата, че всички български граждани са етнически българи.

Кулминационният момент в асимилационната политика по отношение на българските турци е т.н. „възродителен процес“, осъществен през 1984-1985 г. През този период се провежда директна атака по отношение на идентичността на турското население. Българските турци са принудени да променят имената си с български, забранена е употребата на турски език и практикуването на мюсюлмански религиозни ритуали.

За освобождаваната огромна политическа енергия от етнически сблъсъци, която може да ускори падането на политическите режими, можем да съдим по събитията от пролетта на 1989 г., които ускориха падането на управлението на Т. Живков.

Последният период от държавното развитие на България е твърде кратък за да се определи коя е двете алтернативни политики е доминираща -репресивната или либерално-демократичната.

След смяната на комунистическия режим започна постепенното възстановяване на накърнените права на на турската етническа общност и на други етнически и религиозни групи в страната. През 1990 г. е приет Закон за имената на българските граждани. Възстановено бе правото на представителите на всички етнически общности да ползват майчиния си език на публични места и да получават и разпространяват информация на него. Отпаднаха ограниченията за осъществяване на религиозните права на мюсюлманите в България.

Възстановени бяха и правата на българските турци в областта на образованието и получаването на информация на майчиния си език.

Политическият изразител на колективните интереси на тази етническа общност, въпреки конституционната забрана за съществуването на политически партии на етническа основа, стана Движението за права и свободи /ДПС/. В цялото последващо развитие / до спечелването на изборите от ПП „ГЕРБ“/ тази партия зае удобното място на политическо балансьор и формален и неформален участник в управлението на почти всички правителства след 1989 г. В изборите за Велико народно събрание ДПС печели 23 депутатски мандата, в изборите през 1991 г.- 241,1994- 15, 2001- 21,2005-36, 2009-….

Политическите претенции за гарантирана „квота“ на участие във властта на ДПС понякога водят до дълбоки деформации в системата на държаавно управление, включително и системите за сигурност. Типичен пример за това е управлението на „тройната коалиция“ с установената система за разпределение на властовите позиции в съотношение 8:5:3, превърнало се в символ на неимоверно раздухване на административния апарат в угода на политическите апетити на ДПС и НДСВ / в този период ДПС има 36 народни представители, трима министри, 17 зам. министри,14 председатели и зам. председатели на държавни агенции, 4 областни и 22 зам. областни управители/.

Трудно може да се определи настоящия кратък период на управление на ПП „ГЕРБ“ като връщане към репресивната политика спрямо турската етническа общност било поради краткия период на неговото управление, било поради разминаването на декларираното враждебно отношение на управляващата партия към ДПС и пасивността на изпълнителната властпо този въпрос. Всяко едно управление си дава сметка, че резки репресивни действия към лидерите на тази партия могат да предизвикат неконтролируема верижна реакция с непредвидим край.

Изложеното в настоящата част е основа за извода , че политическата история на България от края на 19 , целия 20 и началото на 21 век е създала трайни стереотипи на взаимна враждебност между двата най-големи етноса , съставляващи българската политическа нация. Историческата памет трудно изтрива негативите от миналото и това е една от причините за отсъствието на настояща трайна и последователна етнонационална и етноконфесионална политика на всички правителства от времето на т.н. „демократичен преход“. /17/

1.6.За българския етнически модел.

Българският етнически модел за изминалите години бе нещо като запазена марка за безконфликтен политически преход. Вярно е, че политиците преиграваха в неговата възхвала, но ако се обърнем назад , ще видим, че лош или добър, той изигра своята политическа роля. Обществото ни избегна не само кървавите етнически конфликти, но и не регистрира до средата на 2005 г. сериозни кризи на етническа основа.Ако перефразираме една китайска поговорка,че не е важно дали котката е черна или бяла , важното е да лови мишки, то и съществуващият етнически модел със цялата му едностранчивост е бил полезен за обществото.

В същото време критиците и анализаторите все повече виждаха неговите недостатъци. С годините се увеличаваше и броят на неговите противници, а сега вече официално и много партии – ГЕРБ, ДСБ Атака са превърнали критиките към този модел в част от своите политически платформи. За всички ни бе ясно , че създаденият политически модел на междуетнически отношения не се разви, остана непълен, защото не включи политическо представителство и диалог с всички достатъчно големи етнически групи и в най-голяма степен ромската. Ставаше все по-ясно , че този модел капсулира турската етническа общност и не спомага за нейното свободно развитие и ориентация към определена политическа сила съобразно нейното социално положение –например-по-заможните към десноцентристките партии, служащите и интелигенцията – към левоцентристките , и т.н. Но този модел изпадна в криза тогава когато стана ясно , че върху него паразитира несменяем политически елит, който извлича неправомерни политически и икономически изгоди; когато стана ясно , че ДПС се е настанил удобно в нишата на несменяем политически балансьор , който винаги осребрява участието си във властта. Не знам кой измисли псевдополитическата закономерност, че управление без ДПС не е възможно, но тя неизменно се възпроизвеждаше във всички парламентарни управления до 2009 г. Така постепенно се натрупваха негативите , които доведоха до сегашната му явна криза. И не е вярно , че явното изчерпване на модела се дължи на появата на Атака, а тъкмо обратното – сляпото придържане на всяка цена към погрешна вече формула на политическо управление доведе до появата на Атака.

Както в останалите европейски страна, така и у нас с появата на партия „Атака“ тя бе демонизирана от своите политически противници. От времето на своето създаване досега тя измина път , подобен на крайните националистически партии в Европа. След първоначалното им избухване като нова “звезда” в политическата галактика с хаотично и непредвидимо поведение, с неприемане от класическите партии, започва процес на “опитомяване”, на възприемане на политическите правила на играта и превръщането им в необходим елемент на политическите системи на тези страни,изразяващ по легален начин недоволството на европейския гражданин от емигрантите , бедните съседи, коварния “трети свят” , и т.н. Това стана и тук. Разликата между българската крайна националистическа формация и националистическите и ксенофобски партии в Европа е в това , че там те дебютираха в местното управление и след това тези партии се превърнаха в общонационални. В местното управление крайната националистическа реторика бе изговорена и за централното управление останаха малка част от претенциите на тези партии. При нас стана обратно – „Атака“ победи като общонационална партия без да изговори натрупаните проблеми в местните парламенти. Но поне засега виждам една голяма полза от съществуването на Атака: артикулирането на сложните етнически проблеми на страната. Дотогава всички политици, за да не се попречи на членството първо в НАТО , после в ЕС не смееха да изговорят проблемите в етническата област. Сега вече езикът на Атака започва да става постепенно и език на останалите политически партии. Такива псевдоаксиоми като напр. непременно участие на ДПС във властта, започнаха да се подлагат на съмнение. Крайно дясното политическо говорене показа и погрешността на туширане на социалните конфликти чрез системите за социално подпомагане на етническите групи.

В същото време краткият период на съществуване на „Атака“ я превърна в генератор на етническо напрежение, на етническа и верска враждебност, тя върна позабравените приоми на насилие при решаването на конкретни конфликтни ситуации. Ескалацията на напрежението в момента на вакуум на властта би било най-голямото зло за етнонационалната сигурност. За съжаление у нас не съществува система за ранно предупреждение на етнически кризи и конфликти, която би сравнила и обобщила тези сигнали, които се излъчват.

На сегашния етап определено може да се констатира, че т.н. „български етнически модел“, в който бяха вкарани както много позитивни елементи , така и пропагандни клишета, е в дълбока криза. Не съществува възможност за неговото продължаване в сегашната му форма, но в същото време няма и консенсус между основните политически сили, включително

Основни понятия в сигурността и отбраната

Ad hoc
За дадения случай, за момента, мярка или действие, продиктувано от конкретните обстоятелства (от лат.).

Абсолютизъм
От лат. Absolutus – безусловен). Форма на държавно управление, характерна с това, че основните видове власт (изпълнителна, законодателна и съдебна) са съсредоточени в ръцете на едно лице, стоящо начело на държавата.

Авария
Внезапна технологична повреда на машини, съоръжения и агрегати, съпроводена със спиране или сериозно нарушаване на технологичния процес, с взривове, пожари, замърсяване на околната среда, разрушения, жертви или заплахи за живота и здравето на населението.

Автономия
От гр. ауто (сам) и номос (закон), самоуправление. Частично самоуправление на една област в границите на по-голяма суверенна държава. Като начин на управление автономията се противопоставя на централизацията, откъдето “автономизмът” се свързва с борба за права, срещу дискриминация или чуждо потисничество.

Авторитаризъм
Неограничена власт на едно лице или група хора, недопускащи политическа опозиция, но запазващи автономията на личността и обществото в извънполитическата сфера.

Аксиология
От гр. axios (ценност) и logos (учение, наука). Учение за ценностите, философска теория за общозначимите принципи, които определят насочеността на човешката дейност, мотивацията на човешките постъпки.

Анклав
Територия или част от територия на държава, заобиколена от всички страни от друга държава или няколко други държави и нямаща излаз на море.

Асиметрична война
Военен конфликт, причинен от слабости, а не от наличието на голяма военна мощ на държавата. Асиметрията се изразява в превъзходство на методите и средствата за водене на военните действия.

Балканизация
“Нещо, което става като на Балканите”. Взаимно преплитане и засилване на противоречия (национални, религиозни, икономически, исторически и др.), изострено противопоставяне на съседни страни до степен всеки срещу всички, непредсказуемост на поведението на участниците и бързо преминаване от противоречия към конфликти и война. В преносен смисъл – като синоним на непризнаване и противопоставяне на централната власт. Крайните форми на балканизация се определят като ливанизация (във връзка със събитията на религиозна и културна основа в Ливан през 70-те и 80-те години на миналия век, довели до големи кръвопролития, разрушения, раздробяване на страната и отслабване на държавната власт).

Банкова система
Модерната банкова система е резултат от еволюцията и съвместното функциониране на банковите институции, в резултат на което в съвременната държава съществува добре изградена банкова система, която в общия случай има следната структура: Централна банка, търговски банки и банки с отраслов, респективно функционален характер и насоченост. Съществена роля в банковата система играе и държавата най-вече по отношение на Централната банка. Банковата система (учреждения и институции) в рамките на националното стопанство извършва банкови операции, чрез които се акумулират (използват) паричните средства в различни сфери на стопанската дейност. В този аспект банковите операции имат активен, пасивен и посреднически характер, а основните функции, изпълнявани от банковата система, могат да се сведат до концентриране на свободните парични средства, кредитна дейност в интерес на НС, емисионна дейност, опосредстване на платежните отношения, покупка, продажба и обмен на валута, външнотърговски плащания, обслужване на ДБ и др.

Бедствено положение
Особено състояние вследствие на възникнало природно бедствие, авария или катастрофа с трайни последици, засягащи част от територията (области, общини) или цялата страна, изискващо прилагането на специални мерки за определен период, имащи за цел провеждане на мероприятия за намаляване загубите и ликвидиране на последствията.

Бедствие
Всяко природно явление, като земетресение, наводнение, свличане на земни пластове, бури, снежни виелици, лавини, специфични пожари, продължителни суши и епидемии; радиационно, химическо и бактериологично заразяване, когато са причинени жертви и тежки щети на собствеността или са застрашени здравето и животът на населението.

Безопасност
Липса на заплаха за накърняване основните интереси на обществото и личността, както и за териториалната цялост и независимост на държавата.

Битие
Философска категория за обозначаване на пределно общите характеристики на съществуващото. В синтезиран вид битието е реалният процес на съществуване на хората и връзката им с всичко останало, което е налично.

Бог
Във всяка религиозна система (особено в монотеистичните) единният и съвършен творец на всичко съществуващо. В представата си за бога хората концентрират основните страни на своето съществуване – отношението човек–свят и отношението човек–човек. Оттук и вярата за божията намеса и предопределение на всичко съществуващо. Вярата в съществуването на бога е необходима на хората не толкова за да си обяснят съществуването, а да въплътят идеята за съвършенство и хармония, защото не ги откриват в процеса на реалното си живеене. В идеята и представата си за бога човекът намира упование не само в трудните житейски моменти, но и успокоение чрез ирационални характеристики на релацията живот–смърт. Във всяка религия богът е и “крепител” на системата от ценности не само за религиозните, но и за всички останали хора и се възприема в по-широк социокултурен смисъл.

Брутен национален продукт (БНП)
БНП (Gross National Product) е основен макроикономически показател, използван за измерване на “пулса” на икономиката. Измерва се със сумата от пазарните стойности на крайните стоки и услуги, произведени за даден период от време, обикновено една година. БНП се дели на номинален и реален, като номиналният БНП представлява сумата от цените на стоките и услугите, произведени за една година и получили пазарна оценка, а реалният БНП е коригираният номинален БНП с помощта на цените от възприетата базова година. При изчисляване стойностите на БНП се пресмятат единствено крайните продукти, т.е. тези, които след като са преминали съответните стадии на производството, са стигнали до крайния потребител. БНП може да се представи като сума от разходи за покупка на стоки и услуги или като сума от разходи за тяхното производство, като двата начина дават еднакъв резултат. Главният проблем при измерването на БНП е да се изключи повторното броене.

Бъдеще
Наше следващо състояние на обществен и личен живот, видяно като резултат от целенасочената ни дейност и от закономерния характер на общественото развитие.

Велики сили
Държави или коалиция от държави, които са основните играчи в международните отношения и определят модела на тези отношения.

Видове пазари
Могат да се обособят по различни критерии. В зависимост от стоковите групи пазарите най-общо могат да се разделят на стоков пазар, капиталов (или фондов) пазар и пазар на труда. Видовете пазари могат да се обособят по различни критерии.

Власт
Субектно отношение на асиметрична зависимост, опосредствано от някаква ценност.

Военна сигурност
Състояние на военнополитическата и военностратегическата обстановка, при което за държавата не съществува военна заплаха. Ако е налице военната заплаха, успешно се неутрализира или въоръженото нападение надеждно се отразява.

Военната сигурност се гарантира преди всичко от военния фактор. Като атрибут на политиката за сигурност и отбрана той представлява сили и средства за военно насилие в целия спектър от елементи, системи, средства и възгледи за тяхното използване при разрешаването на възникнали противоречия и постигането на определени цели. В тесния смисъл на думата под "военен фактор'' обикновено се разбират въоръжените сили, подготовката и възгледите за тяхното използване, което понякога води до едностранчиви решения.

Властен ресурс
Контролирана дейност, която прави един субект зависим от друг субект.

Военнополитическа криза
Състояние на международните отношения на страните, при което съществува непосредствена заплаха от употреба на военна сила срещу суверенитета, териториалната цялост и независимостта на дадена държава. Кризата се изразява в процесите, произтичащи между мира и военните конфликти с различна интензивност. По своята същност тя се провокира изключително от външни фактори.

Военна система
Създадената от държавата организирана съвкупност от взаимносвързани, взаимнозависими и функционално родствени компоненти (обекти), процеси и явления, функциониращи съвместно за постигането на определени цели. Тя е изключително сложна обществена и социално-техническа система, подсистема на обществената система въобще.

За създаването и развитието на военната система се осъществява военното строителство. В своята същност то представлява комплект от сложни по характер и крупни по мащаби организационно-практически мероприятия, насочени към изграждането и развитието на военна система, като аналог на военния потенциал (мощ) държавата. Военното строителство обхваща обширна сфера на дейност, т.е. не само строителството и развитието на въоръжените сили, но и на всички други елементи на военния потенциал.

От всички направления на военното строителство обаче особено значение има изграждането и развитието на въоръжените сили, повишаването на тяхната бойна мощ и бойна готовност. Това са дейности на държавното и военното ръководство за създаване и поддържане на военен потенциал, гарантиращ отбраната на страната.

Военен баланс
Количествено и качествено съотношение на чисто военните параметри, достатъчно да осигури надеждна отбрана на страната срещу потенциален противник.

Военният баланс е структурен елемент на отбранителния баланс, чиято стойност е сложна функция от баланса в политиката, дипломацията, икономиката, социалната и духовната сфера и други. В този смисъл той е функция от адекватността и ефективността на планирането на отбраната.

Елементите на военния баланс са: групировката и възможностите на въоръжените сили на страните (настъпателни или отбранителни в макрорамки); количеството и качеството на основните типове въоръжение и бойна техника; боеготовността и способността за бързо привеждане от мирно във военно положение; функционалността и ефективността на системите за ранно предупреждение и разузнаване; осигуреността с материални средства; числеността на мирновременния състав на въоръжените сили и мобилизационния ресурс, преминал подготовка през последните 3–5 години; качеството на взаимодействието между видовете въоръжени сили; оперативността, надеждността, съвместимостта и устойчивостта на системите за командване и управление; степента на адаптивност на бойните потенциали с географските условия; нивото на подготовка на територията на страната, националното стопанство и населението за отбрана във всички аспекти; качеството на ръководните кадри; състоянието на военната наука и военнонаучните изследвания.

Военно време
Времето от обявяването на война или от фактическото започване на военни действия до обявяването на тяхното прекратяване.

Военна дейност
(военно дело)
Съвкупност от крупни по мащаби и сложни по характер общодържавни практически мероприятия и военнонаучни изследвания, насочени към развитието и подготовката на военния фактор и страната за отбрана, а в случай на агресия – надеждна защита на териториалната цялост, суверенитет и независимост.

Понятието "военна дейност" е събирателно и в широкия смисъл на думата обхваща всички въпроси на военната теория и практика, свързани с изграждането, развитието, подготовката и дейността на въоръжените сили в мирно и военно време, а също и подготовката на населението в случай на военен конфликт.

Военен конфликт
Състояние на спор, противоречие и антагонизъм, всяко въоръжено стълкновение с двустранно използване на организирани въоръжени сили за разрешаване на разнотипни политически противоречия. Главният специфичен признак и съставен елемент на неговото съдържание е въоръжената борба. Военните конфликти може да бъдат с ниска и висока интензивност.

Военнополитическа обстановка
Съвкупност от условия и фактори в дадена страна, регион или в света, свързани с непосредствената подготовка и вероятното използване на въоръжени сили за постигане на политически цели, с конкретното им положение, състояние и съотношение, с характера на техните действия и състоянието на отношенията между тях.

Военнополитическата обстановка, като подсистема на политическата обстановка и неин специфичен военен аспект, може да бъде стабилна, нестабилна, преходна, спокойна, изострена.

Разновидност на военнополитическата обстановка е военнополитическата ситуация, която визира конкретен и кратък период от време.

Военностратегическата обстановка (среда) е съвкупност от фактори и условия, които са формирани на театъра на военните действия в мирно време, при военнополитическа криза, в навечерието или в хода на военен конфликт (война) към определено време, при което решаващо въздействие оказват военните фактори.

Състоянието и измененията на военнополитическата и военностратегическата обстановка се разкриват чрез понятията военна опасност, военна заплаха, военнополитическа криза, военен конфликт.

Военна опасност
Възможност от възникване на военен конфликт вследствие наличието на развърнати в мирно време войски, притежаващи достатъчно висок боен потенциал, който да бъде задействан за реализиране на агресивни политически цели за разрешаване на съществуващи териториални спорове, етнически, религиозни, икономически и други противоречия.

Военно положение

 
При заплаха от въоръжено нападение или война на територията на цялата страна или на част от нея се обявява режим "военно положение". За начало на режима "военно положение" се приемат часът и денят на обявяването му, а за край – часът и денят за обявяване на режим "положение на война" или отменянето на режим "военно положение". След обявяване на режим "военно положение" се пристъпва към изпълнение на частта от военновременните планове, съответстваща на степента на заплахата.

Военнопромишлен комплекс (ВПК)
ВПК на съвременната държава е съвкупност от разнородни предприятия, включващи подходящо оборудване, финансови и други ресурси, както и обучена работна сила, която е в състояние да разработва и произвежда въоръжение и техника в съответствие с изискванията за качество на военното производство, военната доктрина и коалиционните договорености на страната. Ето защо определяме военното производство като относително обособен, интензивно развиващ се отрасъл на стопанството, част от обществения производствен сектор, в който се създават отбранителни продукти с обществено предназначение, осигуряващи материалните потребности на армията и страната и гарантиращи общественото благо отбрана.

Военновременни запаси
Това са основните суровини, материали, полуфабрикати, комплектуващи изделия за непосредствено производство, както и въоръжение, боеприпаси, горива, резервни части, лекарствени средства, болнично-домакинско имущество, машини, инструменти, прибори и др., предназначени да осигуряват при положение на война или военно положение потребностите на въоръжените сили, националното стопанство и населението за определен период от време.

По своето предназначение те биват национални и военновременни запаси на въоръжените сили и Министерството на вътрешните работи.

Военни действия (въоръжена борба)
Основната форма на борба във военния конфликт, неговото специфично съдържание, включващо организираното използване на въоръжените сили като цяло или на част от тях за постигането на политически и военни цели.

Военните действия се водят с помощта на въоръжените сили, а в някои случаи и с паравоенни формирования. Те включват въоръжените действия на въоръжените сили с различни мащаби на театрите на военните действия и във всички пространствени сфери, провеждани по единен замисъл и план за постигане на политическите и военните цели във военния конфликт.

Бурното развитие на информационните технологии и стремежът към повече хуманизъм във военните действия през последните години доведе до мутация на понятието "война". В резултат на това възникнаха т.нар. безкръвни войни – информационна, технологична, психологическа асиметрична.

Военностратегическа концепция
Концентриран израз на един от главните принципи или положения на военната доктрина.

Военностратегическите концепции се разработват от висшето военно ръководство и предполагат създаването на благоприятни условия за реализиране на съответните постановки на военната доктрина, разработването на плановете за развитие и използването на въоръжените сили или на техни компоненти в случай на военен конфликт, чиито съдържание са стратегическите действия.

Военни престъпления
По смисъла на Римския статут за Международен наказателен съд такива са:

a) тежките нарушения на Женевските конвенции от 1949 г., а именно всяко от следните деяния срещу лица или имущество, защитени от разпоредбите на съответната Женевска конвенция:

– умишлено убийство;

– изтезание или нечовешко отнасяне, включително биологически опити;

– преднамерено причиняване на големи страдания или тежки увреждания на тялото или на здравето;

– присвояване и унищожаване на имущество, което се извършва незаконно, произволно и в големи мащаби и не е оправдано от военните нужди;

– принуждаване на военнопленник или друго защитено лице да служи във въоръжените сили на неприятелската страна;

– умишлено лишаване на военнопленник или друго защитено лице от правото на справедлив и редовен съдебен процес;

– незаконно депортиране или преместване, или незаконно задържане в затвор;

– вземане на заложници;

б) други тежки нарушения на законите и обичаите, приложими по време на международен въоръжен конфликт, в съществуващите рамки на международното право, а именно някое от следните деяния:

– умишлено извършване на нападения срещу гражданското население като такова или срещу отделни мирни жители, които не вземат пряко участие във враждебните действия;

– умишлено извършване на нападения срещу граждански обекти, т.е. обекти, които не представляват военна цел;

– умишлено извършване на нападения срещу персонал, съоръжения, материали, формирования или превозни средства, използвани за хуманитарна помощ или умиротворителна операция в съответствие с Устава на ООН, доколкото те се ползват от защитата, предоставена на гражданското население или гражданските обекти от международното право на въоръжените конфликти;

– умишлено започване на нападение със съзнанието, че то ще причини големи загуби или увреждания сред гражданското население или щети на граждански обекти, или обширни, трайни и тежки увреждания на природната среда, които явно са прекомерни в сравнение с очакваните конкретни и преки военни предимства;

– нападение или бомбардиране с каквито и да са средства на градове, села, местообитания или жилища, които не са защитени и не представляват военна цел;

– убийство или раняване на комбатант, който е извън строя или вече няма средства за защита и се е предал доброволно;

– неправомерно използване на бял флаг или на знамето, или военните знаци и униформата на неприятеля, или на Организацията на обединените нации, както и на емблемите по Женевските конвенции, водещо до смърт или тежки увреждания на хората;

– пряко или непряко преместване от държава окупаторка на част от нейното гражданско население в окупираната от нея територия или депортиране или преместване на цялото или на част от населението на окупираната територия в рамките на последната или извън нея;

– умишлено извършване на нападения срещу сгради, предназначени за култова дейност, образование, изкуство, наука или благотворителна дейност, исторически паметници, болници и места, където се събират болни и ранени, при условие че те не са военни обекти;

– подлагане на лица, които се намират във властта на неприятелска страна, на физическо осакатяване или на медицински или научни експерименти от каквото и да е естество, които не са оправдани от медицинското, стоматологичното или амбулаторното лечение на съответното лице, нито се извършват в негов интерес и които причиняват смърт или сериозна заплаха за здравето на това лице или лица;

– вероломно убийство или раняване на лица от състава на неприятелска нация или армия;

– заповед да няма пощада;

– разрушаване или реквизиция на неприятелско имущество, освен ако това разрушаване или реквизиция се налагат императивно от военните нужди;

– обявяване на правата и исковете на гражданите на неприятелската страна за отменени, суспендирани или недопустими в съд;

– принуждаване на гражданите на неприятелската страна да участват във военни операции, насочени срещу собствената им страна, дори когато преди началото на войната те са били на военна служба в неприятелската страна;

– ограбване на град или място, дори когато са превзети чрез нападение;

– използване на отрова или отровни оръжия;

– използване на задушливи, отровни или други газове, както и на всички подобни течности, материали или приспособления;

– използване на куршуми, които лесно експлодират или се сплескват в човешкото тяло, като куршуми с твърда обвивка, която не покрива изцяло сърцевината или е надупчена;

– използване на оръжия, снаряди и материали, както и методи за водене на бойните действия, които могат да причинят прекомерни вреди или ненужно страдание или които по природата си нямат избирателно действие в нарушение на международното право на въоръжените конфликти, при условие че тези оръжия, снаряди и материали или методи за водене на бойните действия са предмет на цялостна забрана и са посочени в приложение към този статут;

– посегателство над личното достойнство, по-специално оскърбително и унизително отнасяне;

– изнасилване, сексуално робство, насилствена проституция, насилствено забременяване, насилствена стерилизация или всяка друга форма на сексуално насилие, която съставлява и тежко нарушение на Женевските конвенции;

– използване на присъствието на гражданско лице или на друго защитено лице за предпазване на някои пунктове, зони или въоръжени сили от военни операции;

– умишлено извършване на нападения срещу сгради, материали, санитарни формирования и транспорт, както и персонал, които използват емблемите на Женевските конвенции в съответствие с международното право;

– умишлено подлагане на глад на гражданското население като метод за водене на бойните действия чрез лишаването му от обекти, необходими за неговото оцеляване, включително умишленото възпрепятстване на хуманитарните доставки, предвидени в Женевските конвенции;

– набиране на деца под петнадесетгодишна възраст в националните въоръжени сили или използването им за активно участие във въоръжените действия;

в) при въоръжен конфликт, който няма международен характер – тежки нарушения на чл. 3, общ за четирите Женевски конвенции от 12 август 1949 г., а именно някое от следните деяния, извършени срещу лица, които не вземат активно участие във въоръжените действия, включително членове от състава на въоръжените сили, които са сложили оръжие, и онези, които са извън строя поради болест, рани, задържане или друга причина:

– насилие над живота и личността, по-конкретно убийство, осакатяване, жестоко отнасяне и изтезание;

– посегателство над личното достойнство, по-конкретно оскърбително и унизително отнасяне;

– вземане на заложници;

– постановяване на присъди и изпълнение на екзекуции без предходен съдебен акт, постановен от редовно конституиран съд, който предоставя всички съдебни гаранции, общопризнати като необходими;

г) други сериозни нарушения на законите и обичаите, приложими по време на въоръжен конфликт с немеждународен характер, в установените рамки на международното право, а именно някое от следните деяния:

– умишлено извършване на нападения срещу гражданското население като такова или срещу отделни граждански лица, които не вземат пряко участие във въоръжените действия;

– умишлено извършване на нападения срещу сгради, материали, санитарни формирования и превозни средства, както и персонал, които използват емблемите на Женевските конвенции в съответствие с международното право;

– умишлено извършване на нападения срещу персонал, съоръжения, материали, формирования или превозни средства, използвани за хуманитарна помощ или умиротворителна мисия в съответствие с Устава на ООН, доколкото те се ползват от защитата, предоставена на гражданското население или гражданските обекти от международното право на въоръжените конфликти;

– умишлено извършване на нападения срещу сгради, предназначени за култова дейност, образование, изкуство, наука или благотворителна дейност, исторически паметници, болници и места, където се събират болните и ранените, при условие че те не са военни обекти;

– ограбване на град или село, дори когато са превзети чрез нападение;

– изнасилване, сексуално робство, насилствена проституция, насилствено забременяване, насилствена стерилизация и всяка друга форма на сексуално насилие, която съставлява и тежко нарушение на чл. 3, общ за четирите Женевски конвенции;

– набиране на деца под петнадесетгодишна възраст във въоръжените сили или групи или използването им за активно участие във въоръжените действия;

– издаване на заповед за преместване на гражданско население поради причини, свързани с въоръжения конфликт, освен ако това се изисква с оглед сигурността на съответните граждански лица или императивни военни причини;

– вероломно убийство или раняване на противников комбатант;

– заповед да няма пощада;

– подлагане на лица, които се намират във властта на друга страна в конфликта, на физическо осакатяване или на медицински или научни експерименти от каквото и да е естество, които не са оправдани от медицинското, стоматологичното или амбулаторното лечение на съответното лице, нито се извършват в негов интерес и които водят до смърт или сериозно застрашават здравето на това лице или лица;

– разрушаване или реквизиция на имуществото на неприятеля, освен ако такова разрушаване или реквизиция се налагат императивно от нуждите на конфликта.

Войски за отбрана
Те са основният компонент на въоръжените сили. Формирования от видовете въоръжени сили с различна степен на комплектуваност и бойна готовност, които след доокомплектуване отразяват агресията на противника. На тях се основават устойчивостта и ефективността на отбраната и постигането на крайните й цели.

Вреда в областта на националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред
Заплаха или увреждане на интересите на Република България или на тези интереси, които тя се е задължила да защитава, вредните последици, от чието увреждане не могат да бъдат елиминирани, или вредни последици, които могат да бъдат смекчени само с последващи мерки. В зависимост от значимостта на интересите и сериозността на причинените вредни последици вредите са непоправими или изключително големи, трудно поправими или големи и ограничени, като:

а) непоправими или изключително големи вреди са тези, при които е настъпило или би могло да настъпи цялостно или частично разрушаване на националната сигурност или интересите на Република България, свързани с нея, като основни защитавани интереси;

б) трудно поправими или големи вреди са тези, при които е настъпило или би могло да настъпи значително негативно въздействие върху националната сигурност или интересите на Република България, свързани с нея, като основни защитавани интереси, което не може да се компенсира без настъпване на вредни последици или вредните последици могат да бъдат смекчени само със значителни последващи мерки;

в) ограничени вреди са тези, при които е настъпило или би могло да настъпи краткотрайно негативно въздействие върху националната сигурност или интересите на Република България, свързани с нея, като основни защитавани интереси, което може да се компенсира без настъпване на вредни последици или вредните последици могат да бъдат смекчени с незначителни последващи мерки.

Възпроизводство
Процесът на създаване на хората като обществени същества.

Въоръжен конфликт
Всяко въоръжено стълкновение, представляващо акт на насилие, за разрешаване на разнотипни противоречия. Невинаги се води с организирани въоръжени сили. Не всеки въоръжен конфликт е военен конфликт.

Военните конфликти с висока или средна интензивност са война. Войната е обществено-историческо, политическо явление, крайна форма на междудържавни противоречия (отношения) и антагонизъм. Военните действия (въоръжената борба) са главният специфичен признак и неин основен елемент. Те не изчерпват обаче цялото й съдържание. Тя обхваща всестранната дейност на правителствата, партиите, народите, т.е. цялата съвкупност от отношения на огромни човешки маси и означава особено качествено състояние на обществото като цяло.

Въоръжени сили (ВС)
Специална държавна организация, военният инструмент, осигуряващ реализирането на концепцията за национална сигурност. Те са основата на отбраната на страната, фактор за интеграция в европейските евро-атлантически структури за сигурност и регионално сътрудничество.

Въоръжените сили на държавата представляват съвкупност от подготвени и комплектувани в съответната степен с личен състав, оръжие, бойна и друга техника имущества и средства за управление, предназначени за изпълнение на възложените им задачи, защита на националните интереси и гарантиране на суверенитета, сигурността и независимостта на държавата.

Въоръжените сили са съставна част на отбранителния потенциал (способност) на държавата, чиито елементи се обединяват в едно цяло с правителството. Те са основа на отбраната на страната. Главната им функция е решително да прилагат въоръжената сила за сдържане на агресора и за защита на териториалната цялост, суверенитета и независимостта на страната.

Въоръжените сили на държавата включват в състава си видове въоръжени сили, родове и специални войски, резерви.

Видът въоръжени сили е съставна част на въоръжените сили, предназначена да решава стратегически, оперативни и бойни задачи в една или няколко сфери на военните действия (на суша, във въздух, по море и в Космоса). Всеки вид въоръжени сили има въоръжение и бойна техника, съответстващи на неговото предназначение и решаваните задачи. Той притежава своя организационна структура, специфика на комплектуване, на обучение, на военната служба на личния състав, на способите за бойно използване и осигуряване.

Родът войска е съставна част на вида въоръжени сили, предназначен за активно непосредствено въздействие и поразяване на противостоящия противник в съответствие с поставената задача.

Всеки род войски, в зависимост от предназначението си, разполага със специфично въоръжение, бойна и друга специализирана техника.

Специалните войски са военни формирования (единици), осигуряващи с всичко необходимо ежедневната и бойната дейност на видовете въоръжени сили, родовете и специалните войски. В зависимост от специфичността на видовете осигурявания те разполагат със съответна военна техника и технологично оборудване.

Резервите са подготвени човешки и материални ресурси, предназначени за изпълнение на внезапно възникнали задачи в хода на военнополитическа криза или военен конфликт.

Въоръжените сили функционално са сведени в сили за бързо реагиране, войски за отбрана, войски за териториална отбрана и резерв.

Вяра
Състояние на емоционално равновесие и илюзорна увереност в основни характеристики на съществуването. Най-съществената страна е вярата в идеи и ценности, които мотивират човека за живот и дейност, и е едно от “средствата” за преодоляването на страха. Накратко вярата е емоционално отношение към действителността, при което хората изграждат модел на възприемането й, не само като свръхестествено причинена, но и като ирационална. Вярващият човек е също рационален, но той не се нуждае от доказателства за нещата, в които вярва.

Вяра и доверие
1. В политически смисъл образуват необходимия емоционален, интуитивен фактор за дейността на политиката и властта. 2. Един от основните източници на обществено мнение, важно условие, определящо политическата обстановка в обществото, атмосферата в държавата. Вярата и доверието образуват духовното пространство на политиката и властта.

Гарантирана надеждност
Съществува, когато обществото и държавата, както и международните институции, разполагат с достатъчно сили и средства, за да парират и преодолеят всяка заплаха.

Геополитика
1. Изучаване влиянието на географските фактори – местоположение, размери, релеф, климат, полезни изкопаеми и други върху политиката на една държава и връзките й с другите държави. 2. Идеология, използуваща географските дадености за обосновка на държавна експанзия. 3. Научно изследване за общността от интереси на държавите от един регион. 4. Реална политическа практика, при която се отчита значението на природните условия и свързаните с тях икономически, демографски, етнически, културни и други фактори.

Геополитически възли
Междинни конфликтни пространства, формирани от сблъсъка на интересите на Големите пространства. Днес такива са Кавказ, Близкият изток, Средна Азия, Балканите и др.

Геополитически ключови зони
Относително малки по обхват зони, с изключително значение за световните комуникации, за търговските връзки и военните операции. Например зоните на Босфора, Гибралтар, Ламанш, Беринговия проток, Суецкия канал, Панамския канал и др., а също и железопътни, шосейни и телекомуникационни възли със световно значение.

Геостратегия
Рамката, очертана от геополитическите фактори, в която се реализира конкретната стратегия на държава или коалиция от държави.

Гетоизация
Изолиране на гражданите в определена територия, район (квартал), където те принудително живеят по свои вътрешни правила, различни от тези в другите територии. Най-често това става по расова, етническа или религиозна принадлежност.

Глобализация
Характеристика на протичащите икономически, политически и други процеси на национално, регионално и световно равнище, поставящи акцент на взаимозависимостта между държавите и проблемите на човечеството, както и на необходимото взаимодействие за тяхното решаване.

Големи пространства
Основни структурни елементи на света от геополитическа гледна точка. Това са големи по територия и потенциал държави или политико-икономически обединения. Между Големите пространства съществуват постоянни отношения, от една страна, на противопоставяне, а от друга – на сближаване. Тези отношения определят конкретната геополитическа картина на света. В този смисъл не всички региони могат да се определят като Големи пространства, а само тези, които играят ролята на движещи сили в световните процеси.

Гражданско общество
Съвкупност от социални образувания; групи, колективи, организации, асоциации, обединени от специфични икономически, етнически, културни, религиозни и други интереси, които се реализират извън сферата на дейност на държавата.

Гражданско-военни отношения
Те се пораждат с появата на офицерството като професия и включват отношенията между експерта и политика, разцеплението между военната и гражданската сфера и породеното от това напрежение между двете.

Групи за натиск
Граждански сдружения/асоциации, фондации и други, които чрез своята дейност въздействат върху държавните институции за решаване на даден политически проблем.

Демографски взрив
Безпрецедентните темпове на нарастване на броя на хората на планетата, изразени най-пълно след Втората световна война.В резултат настъпват съществени промени в баланса на времето между раждането и смъртта поради рязкото снижаване нивото на смъртност.

Демографски преход
Теорията за демографския преход свързва особеностите на демографското състояние със социалното и икономическото развитие на отделните страни и региони. Според Франк Ноутстейн, един от най-ярките представители на тази теория, могат да се отделят четири стадия в демографското развитие на човечеството.

Първият се свързва с висока степен на устойчивост при подчертано високи нива на раждаемост и смъртност и незначително нарастване броя на хората. Този период е характерен за по-изостаналите в социално-икономическото си развитие общества. При тях демографското състояние силно се повлиява от наличието на неплодородни години, липсата на хранителни запаси и масови измирания от глад, епидемии и войни. Високата раждаемост се явява естествена реакция на високите нива на смъртност. В този стадий на развитие се намират редица племена в Екваториална Африка.

Вторият , наречен начален период на нарастването, се характеризира със запазването на високите нива на раждаемост, но при намалена смъртност и общо увеличаване продължителността на живота на хората. За този период е характерен преходът към по- модерните стопански форми , които дават възможност за запасяване с хранителни продукти и преживяване в периоди на криза. Този преход се съпровожда не само с чувствително нарастване броя на населението, но и с ускорени темпове на икономически растеж. В хода на този преход настъпват важни вътрешномиграционни процеси на преместване на хората от селските райони в големите градски и промишлени центрове, а често мигранти от тези страни предпочитат да се заселват в по-слабо населени райони на света. Това фактически се случва в Европа през ХІХ век, когато Старият континент става най-големият източник на мигранти за Северна Америка, Австралия и дори Сибир.

Особеност на третия период е стабилизирането на коефициента на смъртност на сравнително ниски нива и общо снижаване стойностите на раждаемостта. Причините за спада на човешкото възпроизводство се коренят в индустриализацията и урбанизацията, повишаването на жизненото равнище, нарастването на разходите за отглеждането и възпитаването на децата, активното участие на жените в общественото производство. Важна част от развитието на човешката популация през този етап е широкото разпространение на разнообразните медицински средства за регулиране на раждаемостта. При все това продължава тенденцията за нарастване количеството на хората, защото през този период в детеродна възраст навлиза поколението, родено във времето на по-високи стойности на раждаемостта. Смята се, че голямата част от държавите са в Латинска Америка.

Четвъртият се свързва с т.нар. ниска степен на устойчивост, при която стойностите на раждаемост, смъртност и общата численост на населението са на стабилно ниско ниво.

Демократичен контрол
Вид гражданска дейност, която се осъществява както чрез органите на държавната власт, така и чрез свободните обществени формации, инициативи и движения на гражданите. Тя е подчинена на интереса – състоянието и използването на въоръжените сили да отговарят единствено на интересите на обществото.

Демокрация
От гр. демос (народ) и кратос (власт). 1. Власт на народа – народовластие. 2. Форма на държавно управление, различна от диктатура, автокрация и пр., отличаваща се с редица политически и юридически признаци: форма на държавно управление, равноправие на гражданите, наличие на права и свободи, изборност на основните държавни органи, върховенство на законите и други. 3. Термин, употребяващ се за други политически и социални институти, за характеристика на обществени движения, течения, политически курсове, идеи и други.

Диаспора
От гр. diaspora – всяка част от растение, която се отделя естествено от него и служи за размножаването му (спора, семе, плод и пр.): разсейване, разпръскване; в социологията – обособена от родната си страна национална или етническа група, обитаваща друга държава или държави; землячество, емигрантска общност.

Дилема
От гр. dis (два пъти) и lemma (приемане). 1. Ситуация, при която се налага избор между две противоположни възможности. 2. В логиката – двойно предложение само с едно решение.

Доктрина за суверенитета
Основополагаща при сключването на Вестфалския мирен договор. Тя определя, че вътрешнополитическото поведение на държавата и институциите й не могат да бъдат обект на намеса от страна на други държави.

Дисконтов процент
Парична сума, изплащана на банковите институти на централната емисионна банка по отпуснати от нея кредити на тези банки. В съвременни пазарни условия лихвеният и дисконтовият процент се изменят паралелно, което дава възможност централната емисионна банка да провежда рестриктивна или експанзионистична монетарна политика.

Дискриминация
От лат. discriminatio (разделяне). Установено със закон неравенство, унижаване, подценяване или подчиняване на граждани поради тяхната народност, етнически произход, раса, религия, пол, произход и пр.

Държава
Централна институция на политическата система, особена форма на организация на политическата система в обществото, притежаваща суверенитет, монопол върху използването на узаконеното насилие и осъществяваща управление на обществото с помощта на специален механизъм (апарат).

Държавен бюджет (ДБ)
Централизиран паричен фонд, който отразява баланса на приходите и разходите на държавата. Освен източник на приходите са данъците и държавните заеми. Разходите от ДБ са предназначени за поддържане на държавното управление, армията, полицията, плащания за стоки и услуги, лихви от държавните заеми и др. По принцип разходите по ДБ не се покриват с приходите и в този случай възниква дефицит в ДБ. Операциите, свързани с финансирането на дефицита на ДБ се определят като дефицитно финансиране. Като макроикономическа категория ДБ изразява разпределителни и преразпределителни отношения, а държавата използва размера на натрупването, за да въздейства върху темпа на икономическия растеж и да стимулира развитието на стопанството.

Държавен дълг
По-бързото нарастване на държавните разходи над държавните приходи предизвиква дефицит в ДБ. За изравняването на дефицита в ДБ се използва държавният дълг. Това става посредством емитирането и разпродажбата на облигации или други ценни книжа, отразяващи финансовото задължение на държавата. Постоянното нарастване на държавния дълг е свързано с непрекъснато залисващата се намеса на държавата в управлението на стопанството. На финансовия пазар държавата участва чрез свое търсене на кредит, но за разлика от други заинтересувани субекти може да си осигури привилегировано положение. Ето защо държавният кредит се превръща в широко използван източник на държавните приходи. Според източника на кредит държавният дълг бива вътрешен и външен, според срока на изплащане – краткосрочен, средносрочен и дългосрочен, а по формата на кредитиране – трансформируем и нетрансформируем.

Държавни резерви
Основните суровини, материали и стоки, лекарствени средства и болнично-домакинско имущество, предназначени за задоволяване потребностите на националното стопанство и населението при природни бедствия, епидемии, за преодоляване на последствията от кризисни ситуации, при положение на война или във военно положение.

Етническо прочистване
Елиминиране на друг народ или малцинство с оглед установяване на хегемония на “етническа чистота”.

Етнос
В гръцкия език е равнозначно на народ. Този термин обикновено означава донационална общност. Eтносът е голяма група хора, които имат общ произход и исторически корен. Най-важното за нея са общият език, бит, култура, а обикновено и еднаквата религиозна принадлежност.

Етноцентризъм
Политика, при която един народ се приема за център, за “водач”, за “превъзхождащ”. За разлика от расизма тук не става дума за биологично превъзходство на избрания народ. Смята се, че един народ има историческа мисия и световно призвание да пази ценностите на културата, на божието слово, обединител на народи от дадена група, щит срещу вражеско проникване и т.н. Етноцентризмът е най-близък до национализма, защото поставя в ”центъра“ един народ.

Живот
Това понятие служи за обозначаване на отрязъка от време от раждането до смъртта. За човека обаче животът е непрестанна качествена промяна на самия него и условията, в които съществува. Тази промяна е възможна благодарение на съвместната дейност на хората, в този смисъл в социологията с понятието “живот” се обозначава фактът, че човекът е продукт на другите хора и условията, в които съществува, не са веднъж завинаги дадени.

Заетост и безработица
Равнището на заетост, респективно на безработица, е основен макроикономически показател и един от най-спорните въпроси в макроикономическата теория, особено що се отнася до причините за ниската заетост или високата безработица. Според закона на Окун най-високо равнище на безработица се регистрира, когато реалният БНП се намира в положение на най-голям разрив с потенциалния БНП. Равнището на заетост/безработица е пряко свързано с цикличността в икономическото развитие и се измерва с показателите темп на безработица, равнище на безработица, равнище на заетост. Според икономическата теория безработицата бива текуща (frictional), структурна (structural) и циклична (cyclical) и е пряко свързана с т.нар. “естествен” темп на безработица и с концепцията за пълна заетост.

Заплаха
Основателно предположение за възникване на инцидент, кризисна ситуация, кризисна обстановка или за увреждане на основни ценности, интереси и цели на обществото, на живота, здравето и имуществото на гражданите, за унищожаване на съществуващите материални и природни ресурси и за функционирането на икономиката вследствие на проявлението на тези събития.

Зона на бедствено положение
Територията, на която са се проявили резултатите от възникналото бедствие, авария или катастрофа и се прилагат мерки за намаляване на загубите и за ликвидиране на последствията.

Идентичност
Осъзнаване от личността на своята принадлежност към определена група, на своя статус и роля, осъзнаване на определени групови ценности.

Изграждане на мир
Действия, които обхващат политически, икономически, социални и военни мерки и структури, насочени към укрепване и заздравяване на политическите договорености за отстраняване на причините за конфликта. Те включват механизми за установяване и поддръжка на структури, насочени към укрепването на мира, развиването на чувство за доверие и благоденствие и подпомагането на икономическото и общественото възстановяване.

Икономически цикъл
Редовно повтарящи се и свързани помежду си колебания на производството (на БНП и на основните му компоненти), на заетостта и на цените. Под стопански цикъл е необходимо да се разбират колебанията на общото равнище на икономическата дейност, измерени с променливите темпове на безработицата и реалния БНП. Всеки икономически цикъл включва фазите подем, рецесия и криза (или депресия). Крайните точки на икономическия цикъл са върхът, откъдето започва спадът надолу, и дъното – най-ниската точка, от която започва обратното движение нагоре. Така се очертава отделният икономически цикъл, който се отличава от всички останали със своята интензивност и продължителност.

Дълбочината, формата и начинът на проявление на стопанския цикъл се променят в зависимост от степента на развитие на стопанството. От гледна точка на тяхната продължителност икономическата теория дели цикличните колебания на краткосрочни и дългосрочни. Дългите циклични вълни са своеобразен фон, на който се развиват и протичат кратките циклични колебания.

Икономическа политика (ИП)
Икономическа дейност на държавата в изпълнение на нейната икономическа роля. Обект на ИП е националното стопанство като цяло. Институциите, които провеждат ИП, са парламентът, правителството и централната емисионна банка. През преходния период от централен план към национален пазар държавата се освобождава от административното си въздействие върху стопанството и започва да играе ролята на особен пазарен субект, осъществяващ икономическа политика в съответствие с интересите на пазарното общество.

Извънредно положение
При възникване на опасност от въвличане на Република България във военнополитическа криза или във военен конфликт на територията на страната или на част от нея може да се обяви режим "извънредно положение". То се обявява с решение на Народното събрание или с указ на президента на републиката по установения в Конституцията ред и се оповестява по всички средства за масово осведомяване. За начало на режима "извънредно положение" се приемат часът и денят на обявяването му, а за край – часът и денят на отменяне на режима. В решението или в указа се определят задачите, числеността, срокът за използване и ръководство на съответните войскови единици от въоръжените сили.

Икономическа сигурност
Главна качествена характеристика на икономическата система, която определя нейната способност да поддържа нормални условия за живот и работа на населението, устойчиво да осигурява ресурси за развитие на стопанството и възможност последователно да се реализират националните икономически интереси. Икономическата сигурност е в тясна връзка с понятията икономическа независимост, стабилност и устойчивост и способност за саморазвитие и прогрес на стопанската система. Икономическата сигурност най-общо може да се разглежда като състояние на националното стопанство, при което са защитени и гарантирани икономическите основи на развитието.

Икономически инстегритет
Обективна тенденция на интернационализацията на икономическия живот, която се стимулира от големия ръст на НТП. Форма на стопанско сближаване и обединение на група държави под формата на междудържавни споразумения с цел да се отслабят отрицателните последици от стихийното развитие на световното стопанство, като смегчи външните отрицателни въздействия върху националната икономика и създаде условия за реализиране на по-големи икономически изгоди.

Икономически протекционизъм
Държавна икономическа политика, която спомага за развитието на националната промишленост или селско стопанство, като ги защитава от чуждестранната конкуренция. Осъществява се посредством установяването на високи мита, тарифни и нетарифни ограничения и бариери на внасяните от чужбина стоки, ограничаване или пълна забрана на определени стоки, субсидиране на националното производство и т.н.

Илюзия
Неистина, която хората приемат като задоволяващо ги обяснение на действителността. Много важна страна на всяка илюзия е приемането на желаното за действително.

Индекс на човешко развитие (ИЧР)
Един от модерните показатели за типология на страните като високоразвити, средноразвити и слаборазвити. ИЧР съчетава в себе си данни за средната продължителност на живота, средното ниво на образованост на населението и средните му доходи. При оценка на страните този индекс винаги се съчетава с данни за БВП на глава от населението, развитието на стопанската инфраструктура и на технологиите.

Инициативата “Шифтър”
Американска инициатива за сътрудничество в Югоизточна Европа, обявена след края на войната в Босна и Херцеговина. Представена е през март 1996 г. от специалния пълномощник на американския президент и член на Съвета за национална сигурност Ричард Шифтър. Целта на инициативата е укрепването на регионалната стабилност чрез развитие на сътрудничеството между държавите в региона в областта на икономиката и опазването на околната среда. По своята същност инициативата е тристепенен механизъм, който определя икономическите или екологичните проблеми, засягащи две или повече страни в региона; организира технически работни групи, които да подпомогнат решаването на проблемите чрез общо планиране, сътрудничество, размяна на информация, привличане на частни инвестиции и други.

Инициатива “Ройамон”-
Обявена на 13 декември 1995 г. в рамките на Парижката мирна конференция за Босна и Херцеговина. Предвижда регионално сътрудничество в Югоизточна Европа под ръководството на ОССЕ с цел насърчаване усилията на всички държави от региона за развитие на добросъседски отношения, възстановяване на доверието и диалога между тях. Тази инициатива предвижда създаване на политическа рамка за реализиране на съвместни икономически проекти, сътрудничество между медиите, диалог между интелектуалците, осигуряване на възможности за свободно движение на хора. Финансирането на съвместните мероприятия не предвижда специални средства на Европейския съюз, а се реализира посредством съществуващите европейски програми за икономическа помощ и преди всичко ФАР.

Институции на гражданското общество
Различни асоциации, фондации и други организации, които гражданите създават, за да защитават и отстояват свои интереси.

Интеграция
Процес на създаване на общности, на превръщане на отделни единици в съставни частни на единна система. Когато държавите пристъпят към интеграция, те се отказват от част от своя индивидуален суверенитет в полза на неговото съвместно упражняване с други държави. Различават се две форми на интеграция – формална и неформална. Първата предполага съзнателни действия на притежаващите властта политици за създаване и прилагане на правила за изграждане на общи институции, чрез които да се работи. Неформалната интеграция на свой ред обхваща онези видове взаимодействия, които следват динамиката на пазарите, технологиите, съобщителните мрежи и други без намесата на държавните власти.

Интерес
Обозначава факта, че хората осъзнават своите потребности и имат за цел тяхното задоволяване. Заедно с това за интерес може да се говори само ако е известен алгоритъмът на постигане на задоволеност на потребностите. Много важна страна на интереса е, че той се определя от мястото на човека или групата в обществото и от възможностите във връзка с това за задоволяване на потребностите. Точно затова хората имат еднотипни потребности, но много различни интереси. Възможно е те да не разбират действителните си интереси, но този факт не отменя обективната им наличност.

http://rdsc.md.government.bg/BG/About/Zvena/nso_rech.php

ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ В БЪЛГАРИЯ:
ПАЗАРИ И ТЕНДЕНЦИИ

Настоящият анализ допълва поредицата публикации на Центъра за изследване на демокрацията през пос-
ледното десетилетие, посветени на различни аспекти на организираната престъпност в страната (контра-
банда, разпространение на наркотици, данъчни измами, трафик на хора, трафик на оръжие и др.), както
и на свързаната с нея системна корупция. Представени са не само най-актуалните тенденции и форми на
проявление (респективно „пазарни ниши”) на този особено опасен вид престъпност, но е направен и опит
да се обобщят и преосмислят натрупаните досега факти и експертиза, за да се даде отговор на по-общия
въпрос за корените, спецификата и закономерностите в еволюцията на „подземния свят” в контекста на
българския преход.
Направен е опит да се очертае максимално достоверна картина на организираната престъпност в България,
нейните основни параметри и тенденции. За целта са използвани всички достъпни източници на информа-
ция, получени и анализирани с помощта на няколко взаимнодопълващи се изследователски метода. Самото
набиране на емпирична информация за нелегални и скрити пазари е трудно и в някои случаи рисковано за
изследователя начинание. То обаче няма алтернатива, тъй като твърде често т.нар. обективни данни – офици-
алната криминална статистическа информация (полицейска и съдебна), предоставяна от държавните институ-
ции, са непълни или откровено манипулативни. С настоящия анализ Центърът за изследване на демокрацията
доразвива и методиката на публично- частното партньорство в обмена на различните типове експертиза.
Редакционен съвет
Огнян Шентов
Бойко Тодоров
Александър Стоянов
ISBN 978-954-477-151-5
© 2007, Център за изследване на демокрацията
Всички права запазени.
ул. „Александър Жендов” 5, 1113 София
тел.: (+359 2) 971 3000, факс: (+359 2) 971 2233
www.csd.bg, csd@online.bg
Тази публикация е осъществена с финансовата подкрепа на Европейския съюз. Отговорност за съдържанието є
носи Центърът за изследване на демокрацията и тя не отразява непременно позицията на Европейския съюз.
Тази публикация е осъществена и с финансовата подкрепа на Министерството на правосъдието на САЩ
СЪДЪРЖАНИЕ
УВОД . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .5
1. ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ В БЪЛГАРИЯ: ТИПОЛОГИЯ И ТЕНДЕНЦИИ . . . . . . . .9
1.1. ЕВОЛЮЦИЯ НА СИЛОВИТЕ ГРУПИРОВКИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14
1.2. ОЛИГАРХИЧНИТЕ СТРУКТУРИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24
1.3. ЕКСТРЕМНО-РИСКОВИТЕ ПРЕДПРИЕМАЧИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28
1.4. НОВАТА СИМБИОЗА: ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ НА ПРАГА НА ЕВРОПА . . . . 30
2. ПАЗАРЪТ НА НАРКОТИЦИ В БЪЛГАРИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39
2.1. ВЪЗНИКВАНЕ НА НАРКОПАЗАРИТЕ ПРЕЗ 80–90-ТЕ ГОДИНИ . . . . . . . . . . . . 39
2.2. ПАЗАРЪТ НА НАРКОТИЦИ – СЪСТОЯНИЕ, ТЕНДЕНЦИИ И РИСКОВЕ.
ВИДОВЕ НАРКОПАЗАРИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42
2.2.1. ПАЗАРЪТ НА ХЕРОИН: ТИПОВЕ ПОТРЕБЛЕНИЕ, СТРУКТУРА И
ОРГАНИЗАЦИЯ НА РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО СЛЕД 2001 Г. . . . . . . . . . . 42
ЙЕРАРХИЧНИЯТ ПРИНЦИП . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43
ПРИНЦИПЪТ НА РАЙОНИРАНЕТО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 61
2.2.2. ПАЗАРЪТ НА „МЕКИ ДРОГИ”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 64
2.2.3. ПАЗАРЪТ НА СИНТЕТИЧНИ НАРКОТИЦИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . 70
2.2.4. ПАЗАРЪТ НА КОКАИН . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 85
2.3. ОБЕМ НА НАРКОПАЗАРА, ТЕНДЕНЦИИ И ВЪЗМОЖНИ СЦЕНАРИИ ЗА РАЗВИТИЕ . . . 87
2.3.1. ОБЕМ НА НАРКОПАЗАРА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 87
2.3.2. ТЕНДЕНЦИИ В РАЗВИТИЕТО НА НАРКОПАЗАРА . . . . . . . . . . . . . . . 89
2.3.3. ВЪЗМОЖНИ СЦЕНАРИИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 92
3. ПРОСТИТУЦИЯ И ТРАФИК НА ХОРА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 95
3.1. ВЪЗНИКВАНЕТО НА ВЪТРЕШНИЯ ПАЗАР И БАЛКАНСКИЯТ КОНТЕКСТ . . . . . . . . 98
3.2. ТИПОЛОГИЯ НА ПРОСТИТУЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . .103
3.3. ИЗНОСЪТ НА ПРОСТИТУЦИЯ И ТРАФИК НА ХОРА.
ТРАФИКЪТ НА ЖЕНИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .116
3.4. ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ ПРИ ИЗНОСА НА ПРОСТИТУЦИЯ . . . . . . . . .144
3.5. ПАЗАРЪТ НА ПРОСТИТУЦИЯ – СЪСТОЯНИЕ И ТЕНДЕНЦИИ . . . . . . . . . . . . .150
4. ПАЗАРЪТ НА КРАДЕНИ АВТОМОБИЛИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .157
4.1. ОТ ИКОНОМИКА НА ДЕФИЦИТА КЪМ ЧЕРНА ИКОНОМИКА . . . . . . . . . . . .157
4.2. СИЛОВИЯТ ПЕРИОД . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .162
4.3. КОНСОЛИДАЦИЯ НА ПАЗАРА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .166
4.4. ПОЛИТИЧЕСКА СТАБИЛИЗАЦИЯ И ПРЕРАЗПРЕДЕЛЯНЕ НА ПАЗАРА . . . . . . . . . .170
4.5. СЪВРЕМЕННИЯТ ПЕРИОД . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .173
4.6. ВЪЗМОЖНИ СЦЕНАРИИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .191
5. БИЗНЕСЪТ С АНТИКИ: ТЪРГОВЦИ, ТРАФИКАНТИ И ЦЕНИТЕЛИ . . . . . . . . . . . . .195
5.1. ВЪТРЕШНИЯТ ПАЗАР НА АНТИКИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .196
5.2. ТРАНСГРАНИЧНИЯТ ТРАФИК ОТ БЪЛГАРИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .204
5.3. ПЕРСПЕКТИВИ ЗА РЕГУЛИРАНЕ НА ПАЗАРА С АНТИКИ . . . . . . . . . . . . . . .207
5.4. ВЪВЕЖДАНЕ НА ЕВРОПЕЙСКИ СТАНДАРТИ
ЗА ДВИЖЕНИЕТО НА АНТИКИТЕ В БЪЛГАРИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .208
5.5. ПЕРСПЕКТИВИ ЗА РЕГУЛИРАНЕ ОПАЗВАНЕТО
И ДВИЖЕНИЕТО НА АНТИКИ В СТРАНАТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .211
ЗАКЛЮЧЕНИЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .219
ПРИЛОЖЕНИЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .220
УВОД
Настоящият анализ допълва поредицата публикации на Центъра за изследване
на демокрацията през последното десетилетие, посветени на различни аспекти на организираната престъпност в страната (контрабанда, разпространение
на наркотици, данъчни измами, трафик на хора, трафик на оръжие и др.), както и на свързаната с нея системна корупция. Представени са не само най-актуалните тенденции и форми на проявление (респективно „пазарни ниши”) на този особено опасен вид престъпност, но е направен и опит да се обобщят и преосмислят натрупаните досега факти и експертиза, за да се даде отговор на по-общия въпрос за корените, спецификата и закономерностите
в еволюцията на „подземния свят” в контекста на българския преход.
Отправна точка в анализа на сложното явление организирана престъпност
е схващането, че за разлика от престъпността в „нормалните общества”, в посткомунистически държави като България тя е не толкова девиантен феномен, колкото характеристика на до голяма степен криминален преход
от държавна към частна собственост и от етатистки монопол върху икономиката към хаотично възникващи частноикономически отношения в условията на слаба държавност и институционален вакуум след 1989 г. По такъв начин самата организирана престъпност отразява процесите на разпадане
на тоталитарната държава и икономика, съпътстващи се от първоначален ръст на сивата и черната икономика и последвани от крехкия синтез между законен и незаконен бизнес в периода на легализиране на посткомунистическите
елити.
Публичните институции и преди всичко правозащитните органи на държавите
в преход не разполагат с нужния инструментариум за идентифициране и противодействие на синтезните форми на организирана престъпност, характеризиращи
се с функционалното съчетаване на законен и криминален бизнес и с предпочитание към корупционната зона на сивите практики и пазари. Оттук е и естественият стремеж на тези институции да се ограничават
с пресичането на откровено криминалните дейности и да мобилизират потенциала си за разбиването на черните пазари. Поръчковите убийства са жалоните на политическата и публичната реторика на тема „организирана престъпност”, която по-скоро подчертава институционалната безпомощност на национално и на европейско равнище. Всъщност изненадващата рационалност
и икономическата ефикасност на тези убийства илюстрират съществуването
на сложна конфигурация на престъпността, в която и най-тежкото престъпление има своя логика и цена.
От друга страна, естественият за Европейския съюз рефлекс в полза на стандартизирани решения обуславя и повърхностния характер на инструктивния
диалог Брюксел–София по въпросите на сътрудничеството в сферата
на правосъдието и вътрешните работи. Макар и да откроява значението
на противодействието срещу организираната престъпност и корупцията по високите етажи за успеха на европейската интеграция на страната, Европейската
комисия залага върху постигането на количествени и формални критерии, които са далече от обективните показатели за реален напредък или стагнация в тази сфера.
В този смисъл опитът да бъдат очертани основна типология и тенденции в развитието на организираната престъпност в контекста на българския преход може да бъде използван и за съживяване на обществената дискусия по раз-
глеждания кръг проблеми – в частност по въпроса за последиците и цената на интегрирането на престъпните групировки и особено на българския вариант на олигархични структури в икономическия и политическия живот
на страната. Той е свързан и с изясняването на още по-фундаментални въпроси – доколко изобщо може да се говори за легитимен национален капитал в страни като България и какъв е предпочитаният път за неговото оздравяване, как може да се противодейства на все по-откровените форми на симбиоза между сенчеста икономика и национална политика и какви са границите на допустимата им симбиоза в условията на европейска интеграция на България.
* * *
Настоящото изложение е опит да се очертаят максимално достоверна картина
на организираната престъпност в България, нейните основни параметри и тенденции. За целта са използвани всички достъпни източници на информация,
получени и анализирани с помощта на няколко взаимнодопълващи се изследователски метода. Този многомерен подход води понякога до противоречиви
изводи за изследваните черни и сиви пазари. Подобни противоречия съзнателно не бяха отстранени, тъй като показват необходимостта от по-нататъшни
усилия за събиране на информация. Самото набиране на емпирична информация за нелегални, конспиративни и скрити пазари е трудно и в някои случаи рисковано за изследователя начинание. То обаче няма алтернатива, тъй като твърде често т.нар. обективни данни – официалната криминална статистическа
информация (полицейска и съдебна), предоставяна от държавните институции, са непълни или откровено манипулативни. С настоящия анализ Центърът за изследване на демокрацията доразвива и методиката на публично-
частното партньорство в обмена на различните типове експертиза.
Използваните източници на информация могат да се разделят на първични и вторични.
Първичните източници на информация са свързани с данните, получени от серия количествени и качествени изследвания. Към количествените изследвания
се отнасят:
6 Увод
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 7
• Националните изследвания на престъпността, провеждани ежегодно от Центъра за изследване на демокрацията и Витоша Рисърч в периода след 2002 г.
Те се основават на национална представителна извадка на населението на възраст над 15 години. Използва се методология, разработена от Междурегионалния институт за изследване на престъпността и правосъдието
на ООН (UNICRI), която осигурява международна съпоставимост на получените данни.
• Специализираните национални изследвания в областта на наркоупотребата
и проституирането. По-конкретно става дума за изследванията на български и чужди държавни институции и неправителствени организации
за употребата на психоактивни вещества при различни групи потребители – ученици, студенти, инжекционно употребяващи, проституиращи,
жертви на трафик на хора и др.
Към качествените изследвания се отнасят проведените в продължение на две години (2005–2007) над 200 дълбочинни интервюта с представители на праовоохранителни
и правораздавателни институции, представители на организираната
престъпност, потребители на криминални стоки и услуги. Бяха използвани и интервюта, правени в периода 2001–2007 г. и свързани с наркоразпространението
и наркотрафика, трафика на оръжие, контрабандата и митническите нарушения.
Участниците в дълбочинните интервюта принадлежат към три групи:
1. Представители на правозащитните и правоохранителните органи. Това са висши и оперативни полицейски служители, които имат ключови позиции по отношение на изследваните пазари; митнически служители, прокурори и съдии, взели участие в ключови разследвания и процеси срещу организираната престъпност. В почти всички случаи интервюираните
предпочитаха да запазят своята анонимност. В някои случаи те изрично поставиха условие да не бъде спомената тяхната длъжност. За целта бе съставен обозначителен списък, в който всеки анонимен източник е представен със съответната буква от латинската азбука.
2. Представители на организираната престъпност. Сред тях най-много-
бройни са тези от най-ниските нива – бивши и настоящи улични дилъри на наркотици, дребни сводници, автокрадци и др. Освен тях бяха интервюирани
и представители на средното ниво и няколко емблематични фигури от подземния свят.
3. Привилегировани клиенти на търговията с наркотици, сексуални услуги и крадени коли. По принцип това са лица с дълъг опит на сътрудничество
с организираните банди, които имат поглед върху общата картина. В тази група са и представителите на криминалната инфраструктура –
бармани, охранители и собственици на нощни заведения, диджеи, адвокати,
автомонтьори и др.
Вторичните източници на информация са свързани с наличната официална
криминална статистическа информация. В тях влизат българската полицейска
и митническа оперативна статистика, съдебната статистика, данни от чужди полицейски и съдебни статистики.
Изложената проблематика е структурирана в пет глави. В съдържателно отношение
първа глава има по-обобщаващ характер, докато следващите глави са посветени на основни сектори в дейността на организираната престъпност –
пазар на крадени коли, трафик на жени и проституция, контрабанда и раз-
пространение на наркотици, пазари на културни ценности и др.
При подготовката на публикацията са проучени основни западноевропей-
ски криминологични изследвания и анализи. Наред с местните полицейски и други статистики, са използвани и материали на разследващи журналисти и публикации в националния печат за периода 1990–2007 г.
Основен автор на анализа е Тихомир Безлов – главен експерт в Центъра за изследване на демокрацията. Авторски принос имат и д-р Емил Ценков –
главен експерт в същия център, Марина Цветкова – докторант в Оксфордския
университет, Филип Гунев – Лондонски институт за икономика и политически
науки, д-р Георги Петрунов – научен сътрудник в Института по социология на БАН.
8 Увод
1. ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ В БЪЛГАРИЯ:
ТИПОЛОГИЯ И ТЕНДЕНЦИИ
Разпространяването на организираната престъпност като изключително опасен обществен феномен е характеристика на прехода на почти всички посткомунистически страни. България е сред най-потърпевшите от криминалната
вълна, съпътстваща трансформацията на тоталитарната държава1 в началото на 90-те години. Всъщност терминът „трансформация” дава неадекватна
представа за внезапния преход от тотална държавна опека над индивида
към свобода, която се съчетава с полукриминална икономика, правно-институционален хаос и тотална несигурност за гражданите. В резултат както на нихилизма и некомпетентността, така и на груповата и личната корист на новите политически елити са предприети хаотични стъпки, представяни за либерални реформи, довели до практическо разпадане на държавността и до разширяване периметъра на действие на организираната престъпност2.
Проблемите на нарастващата престъпност от началото на прехода обаче остават в сянката на формално успешните демократични реформи и поради конюнктурни политически причини са подценени както от местната експертна общност и партийните елити, така и от чуждестранните партньори на посткомунистическа
България. Едва от края на миналото и началото на настоящото
десетилетие, когато преобладаващите дотогава идеологеми губят своето влияние и се забелязват признаците на засилващо се обществено недоверие в демократичните институции и в политическата класа от ранния преход, проблемите на организираната престъпност и корупцията придобиват първо-
степенно социалнополитическо звучене, а впоследствие техният мониторинг и оценка се налагат и като основни критерии в отношението към България на съюзници като Европейския съюз и САЩ.
Изживява се и първоначалното изкушение тази проблематика да бъде третирана изключително с политическия инструментариум на традиционния антикомунизъм. Все повече политици и анализатори разбират, че организираната
престъпност е по-скоро бенефициент на разрушаването на тоталитарната държавност и не може да бъде разбрана и обяснявана единствено с „комунистическото
наследство”. Нещо повече – тя успешно се легитимира чрез отъждествяване с ключовите категории на демократичния преход и заема
1 В края на 80-те години на ХХ век „народната милиция” и специалните служби имат агентурна
мрежа от около 250 000 души и разполагат с досиета за 450 000 души при население на страната от 9 млн. души. По брой агенти на глава от населението (средно трима на 100 души) България е изпреварена единствено от ГДР и Румъния.
2 В литературата подобна „либерализация” обикновено се обозначава с термина „реформа чрез катастрофа”.
свободната ниша на „националния капитал” в рамките на прехода, което има много негативни последствия за страната (не е случаен фактът, че през 90-те години в масовите представи понятия като „бизнесмен” и „добре облечени бизнесмени” се възприемат като синонимни на бандитизма)3.
Оттук има само крачка до поставянето на въпроса за легитимирането на организираната престъпност като закономерен или най-малкото неизбежен феномен на преход, доминиран до голяма степен от висока престъпност4. В обстановката на стагнираща реформа, при корупционно експлоатиране на държавната собственост от елитите на прехода и при разрушени или корумпирани
контролни и правозащитни институции, нарушаването на законите и икономическите престъпления се превръщат в икономическа и политическа необходимост. С други думи, в страни като България организираната престъпност
не е толкова девиантно явление, а има по-скоро функционални предпоставки, произтичащи от спецификата на прехода5.
Безспорното е, че развитието на организираната престъпност в България представлява изключително комплексен социално-икономически процес, свързан
с радикалните промени в обществото и цялостното преразпределяне на националното богатство, както и с възникването на паралелни на легалната икономика „сиви” и „черни” пазари. Това е преходът от тотален контрол над обществото и стопроцентна държавна собственост към ситуация от олигархичен тип, която води към паралели с латиноамерикански държави.
10 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
3 Доколкото в момента на рухването на комунистическата система не съществува „теоретично ноу-хау” на безболезнен преход от държавен социализъм към пазарен капитализъм и плуралистична
политическа система, спекулациите на тази тема могат да бъдат безкрайни. Във всеки случай те трябва да са обект на самостоятелно изследване.
4 Известният руски социолог и политолог Вадим Волков също поставя този въпрос в контекста
на изследването си на организираната престъпност в Русия. – Вж. Volkov, V. Violent Entrepreneurs: The Use of Force in the Making of Russian Capitalism, 2002.
5 В политическата история няма страна, която да може да опровергае тази закономерност. Дори в ГДР, чийто преход е извършен с помощта на най-силната икономика в Европа и политическата класа на ФРГ, икономическата престъпност и политическата корупция се оказват неизбежни.
Сивата икономика е изградена от дейности, които по своята същност не са забранени от законите на страната, но не се извършват по предвидените за това правила и/или институционални изисквания (деклариране, регистриране, лицензиране и др.) и това най-често представлява административно нарушение на някои от тях.
Черната икономика обхваща дейности, които са забранени от законите на страната и за които се носи наказателна отговорност.
Пример: търговията с алкохолни напитки е законна дейност. Ако тя се извършва без бандерол, става „сива”, но до момента, в който бъде платен бандеролът. Тоест съществува канал, по който дейността може да „изсветлее”. Търговията с наркотици, от друга страна, е „черна” дейност и не съществува канал в дадената правно-институционална рамка за нейното „изсветляване”.
Каре 1. Сива и черна икономика: опит за дефиниция
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 11
Характерно за българския преход е, че няколко хиляди „бизнесмени” се оказват собственици на държавата и нейната икономика, а немалка част от въпросните „бизнесмени” отговарят на всички известни от учебниците и академичните изследвания критерии за организирана престъпност6. В повечето
случаи контролът над собствеността се упражнява чрез устойчиви структури,
в които участват стотици и дори хиляди служители и фирми, намиращи се в сложни йерархични зависимости. Чрез подобни механизми се осигуряват
монополни печалби, част от които се преразпределят чрез корупционни мрежи сред бюрократи на местно ниво, магистрати, депутати и министри. Тези механизми или модели са универсални, независимо дали става дума за криминална приватизация, банково кредитиране, контрабанда на стоки, за-
грабване на природни ресурси и т.н.
Могат да се откроят три различни проявления на организираната престъпност
в страната7:
• Първият тип са т.нар. силови групировки („силово предприемачество”),
чиято дейност първоначално до голяма степен се основава на насилието.
• Вторият тип се представлява от групата на екстремно-рисковите предприемачи.
Те проявяват склонност към трайно упражняване на системна
престъпна дейност с оглед на големите конкурентни предимства на този вид „предприемачество”. Характерното за тях е, че дейността им досега оставаше встрани от вниманието на обществеността.
• Третият тип е свързан с огромни структури, оглавявани от т.нар. олигарси (действащи по подобие на известния руски модел), чиито амбиции са насочени
към монополизиране на най-доходоносните дейности и сектори в държавата с помощта на корупционен и клиентелистки инструментариум.
6 Съществуват множество дефиниции за „организирана престъпност”. В европейската литература
преобладава виждането, че организираната престъпност е дейност, която съдържа най-малко шест характеристики, като първите четири са задължителни: 1. сътрудничество между повече от двама души; 2. продължава дълго време или за неопределен период; 3. съответната група е подозирана в извършването на сериозни криминални престъпления, наказуеми с лишаване от свобода най-малко за четири години; 4. действията на въпросната група целят получаване на облага и/или на власт. Към тези четири критерия трябва да се добавят още два измежду следните характеристики: 5. съществува разделение на труда между участниците в групата; 6. предприемат се мерки за укрепване на дисциплината и контрола; 7. използват се насилие или други средства за сплашване; 8. използват се търгов-
ски или сходни предприемачески структури; 9. участие в изпиране на пари; 10. дейността на групата има и наднационален характер; 11. осъществява влияние върху легитимни социални
институции (политическата класа, управлението, правосъдието, икономиката). – Вж. Levi, M. The Organization of Serious Crimes. – In: The Oxford Handbook of Criminology, ed. By Mike Maguire, Rod Morgan and Robert Reiner, 2002, p. 882. Интересно описание на този феномен гласи: „Организирана група, чието ръководство е защитено от пряко участие в криминални актове и осигурява организационната цялост в случай на загуба на лидера”. – Вж. www.iir.com/28cfr/sample_operating_Policies_definitions.htm
7 Тези обобщения се основават на съществуващи изследвания, „сива литература”, журналистически
разследвания, анализи на специализирани служби в България, както и на данни за състоянието на проблемите в други страни – на Балканите, от Източна Европа и особено в Русия.
Общият принцип и при трите групи е стремежът към овладяването на пазарите, независимо от различните структури и методи на реализация. При това влизането в различните легални, сиви и черни пазари се осъществява в рамките на преструктурирането на плановата в пазарна икономика, както и с нейната либерализация, съпътствана с навлизането на пазара на големи световни компании (Tаблица 1).
12 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
Таблица 1. Източници, методи и етапи в развитието на организираната престъпност в условията на българския преход
Силови структури
(силови предприемачи)
Екстремно-рискови предприемачи
Олигарси
Източници
1. Бивши спортисти в силови
спортове
2. Бивши служители на Министерството на вътрешните
работи
3. Бивши криминални затворници
1. Представители на „пазарни
професии” при социализма без образование
– шофьори на таксита, бармани, склададжии,
сервитьори и пр.
2. Представители на професионални
групи като търговци износители, счетоводители, юристи (предимно адвокати), както и студенти по такива
специалности и пр.
3. Бивши криминални затворници
1. Бивши висши стопански ръководители
2. Бивши партийно-комунистически
функционери
3. Бивши служители на специалните служби
Метод
Използване и продаване на насилие чрез големи групи
Използване на мрежи за осъществяване на криминални
и полукриминални операции, свързани предимно
с внос и контрабанда
на стоки и арендуване и закупуване на държавна и общинска собственост; получаване на банкови кредити (така наречената група на кредитните милионери)
и др.
Преразпределяне на национално
богатство чрез използване на новите политически
елити и създаване на холдинги, състоящи се от десетки компании. Доминиране
във финансови институции и превземане на държавни финансови институции (включително Централната банка) и медиите
Пазари –
първоначално възникване
1. Охрана на магазини, заведения, търговски компании
2. Събиране на дългове, наказания, посредничество
при спорове (арбитраж
между бизнес структури)
Извличане на предимства от противозаконно навлизане
на всички възможни пазари:
1. На дефицитни групи стоки – започвайки от масови като олио и захар
в първите месеци на кризата (пролетта на 1990 г.)
Завземане на ключови пазари
чрез:
1. Създаване на финансови компании – финансови къщи, банки и т.н.
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 13
Таблица 1. (продължение)
Силови структури
(силови предприемачи)
Екстремно-рискови предприемачи
Олигарси
Пазари –
първоначално възникване
3. Контрабанда с Югославия
4. Контрабанда на акцизни стоки – алкохол, цигари, петрол
5. Кражба, трафик и търговия
с коли
2. От внос на коли втора употреба и части за коли до измами с коли и регистрации
3. От търговия с недвижима
собственост до спекулации
като изкупуване на общински и държавни
жилища, включително
свързано с изгонване на наематели
4. Търговия с валута, включително
спекулация с нея
5. Участие на черните пазари,
включително на тези на проституция и наркотици
2. Създаване на модела контрол на входа и изхода
3. Създаване, завземане и контрол на масмедии
4. Контрол на големи дялове
от масовите пазари (организиране на картели)
5. Партньорство с рискови предприемачи и създаване
на холдинги, които участват на максимален брой пазари
6. Създаване на стратегически
съюзи с големи мултинационални компании
Пазари – втори етап
1. Застраховане, трансформиращо
охраната и навлизащо на масовия пазар на застраховки –
симбиоза с пазара на крадени коли
2. Производство на компактдискове,
значими инвестиции в сложна технология
3. След края на югоембаргото
опит да се компенсират
загубите на доход чрез контрол на най-доходните пазари на контрабандата (включително
на наркотици)
Сътрудничество между трите групи
Използване на олигарсите за решаване на проблеми с правоохранителните и правораздавателните органи,
а на екстремно-рисковите
предприемачи – като съветници, доверени лица и канали на доход и инвестиция
Използване на силовите структури за завладяване на пазарни дялове и при проблеми с конкуренти и партньори, коалиране на олигарсите за осигуряване
на достъп до пазари, защита и помощ срещу държавата
Саморазправа с дребния бизнес чрез екстремни наказания
(включително унищожаване
на собственост и убийства); използване на екстремно-рисковите предприемачи (включително
чрез финансиране) за проблемни операции
14 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
1.1. ЕВОЛЮЦИЯ НА СИЛОВИТЕ ГРУПИРОВКИ
Силовите групировки са емблематични за българската организирана престъпност
и от началото на дейността си до днешни дни са синоним на престъпния
„бизнес” в страната. Етапите в тяхното развитие през двете десетилетия на прехода дават най-пълна представа за нееднозначните взаимоотношения между криминалния и политическия елит, които се колебаят между противоборството
и корупционното партньорство.
Началото (1990–1992)
Силовите групировки представляват българския вариант на описания в криминологичната
литература модел на „предприемачество на насилието” (квалифициран
и като „продажба на протекция”). Техните членове първоначално се рекрутират измежду спортистите, откъдето произтича и популярното им название „борчески групировки” и „борци”. Наред с бившия Съветски съюз и Германската демократична република, България има много добре развита система за изграждане на професионални спортисти в олимпийски спортове.
Създадена е мрежа от спортни училища, в които огромен брой деца се превръщат в професионални спортисти. При тогавашните условия държавата осигурява елитните спортисти цял живот. С края на комунистическото управление
тази система е лишена от финансова подкрепа, което оставя на улицата десетки хиляди спортисти. Част от тях – преди всичко от т.нар. силови спортове,
се вливат в силовите структури, които им гарантират нова идентичност, добри доходи и перспективи за бързо замогване в хаоса на прехода. Така рекрутираните членове на тези структури имат уникалния психически и физически
опит на използване на насилие, печелене на двубои, понасяне на болка и т.н. Структурно самите бивши спортни училища се превръщат в гръбнак на бъдещите структури на организираната престъпност.
Вторият източник на кадри за силовите групи са бивши служители на специалните служби и полицията. През периода 1990–1992 г.8 по идеологически
причини от системата са уволнени 12 000–17 000 служители. Смята се, че представителите на тази група, чиито имена рядко стават публично известни, имат ключова роля в избора на дейност на силовите структури. Те са посредници при проблеми с органите на реда и сигурността.
Третият източник са криминалните престъпници, голяма част от които са амнистирани в началото на 90-те години. Тяхната роля обаче не може да се сравнява със страни с дълга история на организираната престъпност, като Русия (Съветския съюз).
Успешното налагане на силовите групировки през първата половина на
90-те години е свързано с дълбоката политическа, икономическа и институционална
криза, която парализира държавата и улеснява узурпирането є от нови
8 През периода януари–май 1990 г. започва масово съкращаване на служители от Държавна сигурност, следва втора вълна от януари–юни 1991 г. и трета – през 1992 г.
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 15
елити, участващи в полукриминални мрежи. Тежката икономическа криза9 и икономическата изолация10 създават огромен дефицит на ресурси. Последицата
е, че практически не е възможно да се провежда контролирана политика на преход от планово централизирано управление към пазарна икономика.
Същевременно политическите процеси водят до нестабилност в управлението.
Показателно е, че за период от 7 години (ноември 1989–юни 1997 г.) се сменят две служебни и осем редовни правителства. При всяка политическа
промяна една от най-често засяганите системи е тази на Министерството
на вътрешните работи. Промените се отразяват крайно негативно и върху съдебната система. През първия период на прехода на практика се наблюдава парализиране дейността на правозащитните органи, включително
спрямо представителите на организираната престъпност. В сектора за сигурност процесите на съзнателно разрушаване на старите комунистически служби поставят редица правозащитни и контролни функции в положение на институционален вакуум. Стига се дотам, че в началото на 90-те години държавата практически губи присъщия є монопол върху принудата, което развързва ръцете на силовите групировки. Особено безсилие проявяват правозащитните
органи при гарантиране сигурността на експлозивно увеличаващите
се малки частни предприятия, чиято поява дава фактическия старт на прехода от одържавена към пазарна икономика. Тези новъзникващи магазини, ресторанти, хотели и други предприятия предимно в сферата на услугите се оказват почти напълно беззащитни пред взрива на криминалната активност. По официални данни само за три години (1990–1992) уличната престъпност нараства четири пъти, като при редица криминални престъпления ръстът е между 10 и 20 пъти.
Силовите структури бързо запълват очерталия се вакуум и „пазарът за продажба на насилие и защита” се превръща в ключов за оцеляването на всеки бизнес в последвалите 7–8 години. Защото наред с рекета, подобно на ситуацията и в другите страни от Източна Европа, в България се появява пазар за „защита от насилие”11. Фактическият старт на този процес е поставен през 1991 г., когато група известни български спортисти (олимпийски и световни
шампиони) издигат искането за разрешаване на частната охранителна дейност, за да може да оцелеят „след драматичното намаляване на държав-
9 По време на социализма България е страна, чиято икономика е изключително отворена –
близо 60–70 % от националния и продукт преминава през външната търговия. Около 60 % е със Съветския съюз и още около 15 % – с останалите страни от Източния блок. Краят на СИВ води до драматичен спад на външната търговия и в рамките на 1990–1991 г. България губи две трети от пазарите си. Започналата война в Югославия практически спира интереса на Западна Европа до централноевропейските страни. Допълнително България губи втория по значение пазар на арабските страни с войната в Ирак през 1991 г. Най-големият проблем на населението в страната е рязкото спадане на жизнения стандарт, който преди 1989 г. е равен на ГДР и Чехословакия и е по-висок от Полша, Унгария и балтийските републики.
10 България е с най-висок външен дълг в Източна Европа. За разлика от страни като Полша, където дългът е към държави, по-голямата част от българския дълг е към частни институции (Лондонския клуб). В началото на 1990 г. частните кредитори отказват да разсрочат плащанията
по дълга и се оказва, че страната не може да продължи да ги обслужва. В резултат правителството на Андрей Луканов обявява мораториум върху външния дълг и България попада в почти тотална финансова изолация.
11 По-подробно вж. Gounev, Ph. Bulgaria’s Private Security Industry. – In: Private Actors and Security Governance, 2007, p. 110.
ното финансиране за спорта”. Министерството на вътрешните работи бързо регламентира частната охранителна дейност, изтъквайки като най-важен аргумент,
че по този начин се дава възможност на уволнените служители от тази система да получат легална прехрана. В резултат десетки хиляди съкратени служители на МВР и МНО, голям брой бивши спортисти и дори амнистирани
криминални лица не само получават легална работа, но и привилегията да носят оръжие и демонстрират силово поведение в условията на всеобща несигурност. С това е поставено началото на частна „армия” от въоръжени хора с опит, която фактически е използвана като легално прикритие на възникващата
организирана престъпност.
От самото начало частните охранители започват да предлагат защита не само на частни, но и на държавни предприятия. Впоследствие тези по същество
рекетьорски групи регистрират фирми за охрана. Типичната схема на действие при тях e извоюването на собствена териториална зона и защитаването
є от конкурентните силови структури. В територията на бандата попадат новооткрити офиси, магазини, складове, ресторанти и други обекти. Собствениците са изнудвани да прибягнат до услугите на охранителна фирма,
а в случай на отказ се упражняват физическо насилие и повреждане или унищожаване на собственост12.
Постепенно освен простата „рента”, която фирмите плащат на силовата структура, на собствениците им започват да се предлагат допълнителни „силови
услуги”. В условията на неефективна съдебна система и при годишна инфлация 30–40 %, която облагодетелства длъжниците, най-често предлаганата
услуга става „събирането на дългове”. В тези условия започват и първите териториални сблъсъци между конкуриращи се „силови охранители”. Впоследствие
обаче настъпва бързо окрупняване на силовите охранителни фирми. В средата на 1993 г. в България вече има силови охранителни компании, покриващи почти половината от най-големите градове в страната.
Югославското ембарго и разцветът на контрабандата (1992–1995)
Югоембаргото катализира формирането на структурите на организираната
престъпност. То е наложено през лятото на 1992 г., когато българското правителство се присъединява към ограниченията на ООН за износ към страните
от бивша Югославия. Тази мярка създава подходящи условия за организираната
трансгранична престъпност. С развитите вече структури за прилагане на различни форми на принуда, включително насилие, организираната престъпност
получава изключително предимство спрямо всички останали участници в контрабандния бизнес (например жители на пограничните райони и частни фирми). През последвалия период се наблюдава специализиране на различни структури на организираната престъпност в зависимост от използваните от тях схеми за извличане на печалба от контрабандния износ за Югославия. В края на 90-те години става известен мащабът на тази престъпна дейност, обхващаща както изнасянето на петрол с танкери и влакови композиции, така и контрабандата на дребно, извършвана от отделни граждани, пътуващи с колите си през границата. От разкритите през разглеждания период доку-
12 Ibidem, pp. 111–114.
16 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 17
менти се осветлява и своеобразната система на контрабанден франчайзинг, при която всички участници в трансграничния трафик са плащали специални данъци на отговарящите за района и граничните пунктове представители на организираната престъпност. Въздействието на югоембаргото върху българската
организирана престъпност може да се оприличи на това на „сухия режим” в САЩ през 30-те години върху американската организирана престъпност.
Непосредствено след възникването на силовите групировки контрабандата
заема важно място в тяхната дейност, като с течение на годините те съумяват да организират повече или по-малко трайни контрабандни канали както за наркотици, така и за легални стоки. Една от причините за включването на силовите групировки в трансграничните операции е съществуващият стоков дефицит. Както е известно, съветският модел на планова икономика предвижда пълен държавен монопол над потребителския
пазар – внасяните видове стоки и тяхното количество и цена се определят от държавните планови органи. В резултат на тази политика в България, както и в останалите източноевропейски страни съществува постоянен и масов дефицит на стоки, който се запазва и задълбочава през първата година на прехода. С отпадането на държавния монопол върху пазара на потребителски стоки започва лавинообразен процес на внос – от евтини турски стоки до скъпа електроника и луксозни автомобили.
Нововъзникналите структури на организираната престъпност веднага
реагират на тази нова тенденция. За разлика от руската организирана престъпност, специализирала се в получаване на отчисления от оборота и печалбата на фирмите вносителки, българските силови групировки започват
да участват в самия внос. Условно могат да се опишат няколко типа участие на „борците” в този процес.
Първият тип е свързан преди всичко с най-рисковия внос на стоки –
контрабандата. Благодарение на възможността да се използва насилие и на включването на бивши служители от органите за сигурност (поддържащи контакти със служители в митниците, данъчните органи и най-вече в МВР) структурите на организираната престъпност бързо завладяват контрабандата на акцизни стоки – вносни цигари и вносен алкохол. Особено печеливши в това отношение стават най-масовите потребителски суровини, които през определени периоди са и дефицитни в страната (нефтопродукти, захар, олио и др.). Другата група стоки, към които се насочват контролираните от силовите
групировки фирми за внос, са битовата електроника, автомобилите втора употреба, автомобилните части и др.
Вторият тип участие е плащане на различните услуги, които организираната
престъпност предлага на търговските фирми, като се започне от митническия пункт и оформянето на документите за внос, мине се през осигуряване на полицейска защита и се стигне до събиране на плащания на нередовни платци и физическа разправа с конкуренцията.
Третият тип е свързан с пазара на дребните вносители. В началото на прехода куфарната търговия от Турция (започнала още през есента на 1989 г.)
е напълно свободна, хаотична и неконтролирана. Тази тип внос и търговия се
осъществява от „организатори посредници” на вноса, на „водачки”13. Характерното
за него е и използването на „складовете пазари” (бивши държавни складове където се извършва освен складиране на стоките и търговия на едро и дребно)14. Силовите охранители поставят под контрол значителна част от участниците във веригата на турската търговия. Така „на входа” „водачките„ добавят към разходите си такса за охрана, а „на изхода” – складовете пазари
се поделят между най-мощните охранителни групировки. Периодичните сблъсъци между последните водят до сътресения и напрежения около контрола
върху складовете пазари и „водачките”. В периодите на „войни” между различните национални и регионални структури на „силовите застрахователи” често биват палени и унищожавани стоки, а участниците – глобявани, отвличани,
малтретирани и дори убивани заради принадлежността им към дадена групировка.
„Златният период” на групировките: овладяването на застрахователния бизнес в средата на 90-те години
Към средата на 1993 г. хаотичното завземане на свободни територи, осигуряващи
продажба на услугата „насилие”, участието в контрабанда на стоки и контрола над черни пазари, като кражба на коли, трафик на наркотици, проституция,
нелегален хазарт и др., вече е приключило. В процеса на преразпределяне и окрупняване на тези пазари се утвърждават монополните позиции на силова структура с национален обхват – ВИС-1 („Вярност, инвестиции, сигурност-1”), чиято основна дейност е предлагането на „услуги, свързани с насилие”. Моделът,
който ВИС-1 създава и развива изключително успешно, функционира чрез присъединяването на „охранителни фирми” по места към основната организация в София. Целта е компанията да има свои представителства във всички големи градове на страната, а местните компании започват да се представят като нейни клонове. Присъединилата се структура запазва своята територия (град, регион, клиенти и др.) и приходи, като получава помощ срещу конкурентите си и съответно
е задължена да оказва помощ на членуващите във ВИС-115.
През разглеждания период държавата изобщо не се опитва да ограничи дейността на компанията. Според някои анализи МВР дори се намесва и взема страна в някои от най-конкурентните пазари, като София. Например при сблъсъците с конкуренти като „каратистите”, структурата около Иво Карамански
и „седмиците” (охранителната силова фирма „Клуб 777”) предста-
18 Организираната престъпност в България: типология и тенденции
13 Вж. по-подробно: Транспорт, контрабанда и организирана престъпност. Център за изследване на демокрацията. С., 2004, с. 50.
14 Пак там, с. 51.
15 Например, ако в даден град (район) възникне проблем за представител на ВИС-1, той иска и получава помощ от централата, респективно от структури на организацията в съседни градове. В рамките на една година организацията се разраства лавинообразно и влезлите под чадъра на ВИС-1 фирми успяват да погълнат местните си конкурентни фирми, да ги изтласкат или унищожат. Това се отнася както за обикновените „охранителни фирми”, така и за престъпни групи, действащи на техните територии. Така ВИС-1 успява да постигне национално покритие. Въпреки това обаче висаджиите не съумяват да установят монопол в „охранителния бизнес” в по-големите градове. В най-големите като София, Пловдив, Варна, Бургас, както и в някои по-малки градове различни местни силови структури като ТИМ, „Клуб 777” и др. запазват своето влияние и дори притежават по-голямата част от пазара. Важно е да се отбележи, че ВИС-1 юридически е напълно легална компания, която предлага „охранителни услуги”.
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции 19
вителите на МВР често се намесват в полза на ВИС-1. Към средата на 2004 г.
ВИС-1 има около 2000 служители, разпределени в различни по големина „бригади”. Анализът на структурата на ВИС-1 и другите „силови охранителни групировки” дава основание да се твърди, че те в много отношения са заимствали
и копирали страните в бившия Съветски съюз. Като цяло по-големите структури имат поне тристепенна йерархия и много от наименованията са точно копие на руските (вж. Фигура 1)16.
В средата на 90-те години обаче случаите на рекетиране, както и честите
инциденти, свързани с използване на насилие, създават изключително негативни обществени нагласи срещу „силовите охранители”. Настъпилата политическа промяна17 води до предприемане на мерки от страна на държавата
за свиване дейностите на частните охранители. През лятото на 1994 г. се появяват първите проекти за ограничаване от страна на МВР на частните
16 Причините за подобна близост не са ясни. Съществуват различни хипотези, като най-популярната
е свързана със сблъсъка на българските силови структури с тези от бившия Съветски
съюз (предимно руски, украински и кавказки) при опита им да навлязат в България. Другата хипотеза сe опира преди всичко върху участието на българските силови структури в дейността на търговски фирми износителки и вносителки от страните на бившия Съветски съюз и предимно от Русия. Както е известно, след 1991–1992 г. руските силови структури се превръщат в гарант за изпълняването на търговските договорености с българските им колеги. През онзи период, за да бъде осъществена сделка с руски вносител на цигари например, износителят обикновено се обръща към подобна силова компания в България, която да гарантира задължението.
17 През лятото на 1994 г., след оттеглянето на подкрепата на БСП за правителството на Любен Беров, се провеждат предсрочни парламентарни избори, в резултат на които е сформирано ново правителство.
Фигура 1. Структура на силовата групировка

http://www.csd.bg/artShowbg.php?id=9130

Националната сигурност като политическа и правна категория.

1.Съдържание и еволюция на понятието. Основни разграничения

1.1 Значимост на проблема.

За изминалите повече от двадесет години проблемът с формирането и осъществяването на националната политика на сигурност се превърна в една от най-злободневните проблеми на политическия живот. Това е напълно обяснимо - всяка коренна промяна на политическата, икономическата и ценностна система на обществото води до разрушаване на стари структури и стереотипи и създаване на нови. Това от своя страна генерира хронична несигурност на всички равнища на човешката дейност.

В различните години от най-новия исторически цикъл на развитието на Република България този дебат е имал различни акценти.

В началото на 90-те години той бе свързан с избора на политика на сигурност, с мъчителното скъсване със съюзник , влязъл в политическите стереотипи на преобладаващата част от обществото като исторически гарант на националната ни сигурност. Този дебат бе свързан с утвърждаване в политическата практика на съвършено нови и непознати механизми и практики за гарантиране на държавната, социалната , икономическата сигурност.

Във външнополитически план този дебат бе свързан с избора на нов исторически съюзник /съюзници/. “Менюто” на сигурността през деветдесетте години предлагаше както реални, така и нереални “продукти” на сигурност, от които следваше да бъде направен историческия избор: европейска и евроатлантическа ориентация, прословутия неутралитет или равна отдалеченост от основните центрове на сила, политическа гравитация в орбитата на бившия политически съюзник, дори и “път към Европа през Босфора”.

Във края на 90-те години дефинитивното решаване на проблема за избора на съюзници постави въпроса за трансформацията на системите на политическа , икономическа , социална сигурност на страната с цел те да бъдат те съпоставими със системите на сигурност на групата от държави , които следва да бъдат нейния исторически партньор за следващия исторически цикъл. Това се оказа по-трудната задача и нейното половинчато и неравномерно решаване във времето води и ще продължава да води до хроничната несигурност на обществото и държавата.

В началото на настоящия век дебатът за сигурността вече има нови, главно привнесени от външната среда измерения - тероризъм, глобална финансова криза, климатични промени, енергийна сигурност, продоволствие. Към тях се прибавиха и вътрешните импулси на несигурност, довели до криза на по-голяма част от параметрите на вече изграждащия се модел на сигурност - криза на доверието в политическите институции, срастванет на политическата власт с организираната престъпност, застрашаващо обедняване, екстремизъм и етническа нетолерантност и др.

През целия двадесетгодишен период дебатът за т.н.”цивилизационен избор”, интегрална част от които е и дебатът за сигурността, е утежнен от специфични наследени или нововъзникнали проблеми, които “изкривяват” картината на сигурността и препятстват дефинитивното изграждане на модела:

• от специфичното геополитическо положение на страната като “периферия” на единно европейско пространство , при която импулсите на синхронизираното управление заглъхват, а обратните импулси – от периферията към центъра са много слаби и тя трудно отстоява претенциите си.
• от наследената и трудно преодолима гама от зависимости от влиятелни държави в предишни политически конфигурации- политическа , икономическа , енергийна, суровинна , военна.
• от нестабилното геополитическо пространство около страната ни, породило най-мащабните конфликти след края на Втората световна война. 

1.2. Историческата еволюция на съдържанието на понятието “сигурност”.  

Стремежът към сигурност съпровожда човечеството и отделните обществени групи от началото на тяхното съществуване. В различни исторически епохи акцентите са различни аспекти на сигурността. Във фокуса на обществения интерес попадат различни влияещи фактори, разнообразни инструменти за контрол и свързаните с тях ефекти.

Особеност на понятието „сигурност” е неговия прекалено широк обхват, позволяващ различни интерпретации в зависимост от схващанията и интересите на засегнатите участници. Това придава мултидисциплинарна на теория и политическа на практика окраска на разбирането за сигурност. Широкият обхват на понятието е резултат от това, че идеята за сигурността стои в основата на политическата мисъл през целия период на човешко развитие. Заедно с идеите на политическото мислене се променят и схващанията за сигурността. Особено ярки са тези промени в периодите на големи обществени кризи и конфликти. Научните интереси към сигурността са много по-нови и могат да се свържат с движението за системно мислене, подход и анализ от средата на миналия век.

Има няколко подхода към изясняване на генезиса на понятието “сигурност”.

Исторически най- първото разбиране за сигурност, подчертавано във всички учебници, е виждането за сигурността като индивидуално благо. Това схващане за сигурността просъществува най-дълго и обхваща времето на робовладелските и феодални държави.Латинското съществително “securitas” в своята класическа употреба се отнася до състоянието на индивидите и е свързано предимно с вътрешното им състояние. Това състояние е наречено от Цицерон “спокойствие”, “освободеност от грижи”, “липса на безпокойство от това , от което зависи човешкия живот”. В по-късни исторически периоди терминът придобива по-широки значения , надхвърлящи психологическите детерминанти, но остава в руслото на индивидуалното човешко състояние. За Адам Смит в “Богатство на народите“ сигурността вече не е само вътрешно състояние на индивида. Той определя свободата и сигурността на индивидите като най-важни предпоставки за общественото благосъстояние./1/

Сигурноста в схващанията на Просвещението е и индивидуално , и колективно благо. Епохата на Просвещението е водоразделът, при който схващането за сигурността като индивидуално благо постепенно започва да се изпълва със социално съдържание. Великата френска революция внася не само в концептуално отношение, но и като практическа политика идеята,че сигурността –това е закрилата, която държавата оказва на всеки гражданин за опазване на неговата свобода, собственост, чест и достойнство.

Новата идея за сигурността като колективно благо, което трябва да се обезпечи чрез военни и дипломатически средства доминира в управлението на държавите след буржоазните революции. Индивидите и държавата се разглеждат като синоними едни на други: индивидите са същността на държавата, както е вярно и обратното.

През 19 век и 20 век новата идея за сигурността се разширява в три основни направления:

Първо, концепцията за сигурност се разширява хоризонтално,т.е. от гледна точка на видовете сигурност. В концепцията за сигурност се включват постепенно военни , икономически, социални , екологически, здравни , демографски аспекти.

Второ, от сигурността на националните държави се отива към международните системи или до надхвърлящата рамките на националните интереси външна среда, т.е. концепцията за сигурност се развива във възходяща посока. Логичното развитие на сигурността в тази насока е през регионална към глобална сигурност.

Трето, макар и по-малко видимо до средата на 20 век, концепцията за сигурност се разширява вертикално - върви се от сигурността на нацията до сигурността на отделните индивиди.

Ударението върху последния аспект на промяна на концепцията стана видимо след революциите от края на 80-те години Източна Европа. Бившият чешки президент Вацлав Хавел пише: ”Сигурността на обществото, региона, нацията и държавата има смисъл само когато е следствие от първична сигурност.Това е сигурността на отделния човек.”./2/ Външнополитическите изявления на клинтъновата администрация от началото на 90-те години съдържат повтарящи се референции към човешката сигурност, към новото разбиране на природата на националната сигурност. Документи на световната организация разглеждат прехода от “ядрена към човешка сигурност”, необходимостта от преминаване от “бронираната териториална сигурност към сигурността на хората в техните домове, на работното място или в обществото.”/Б.Гали/.

Направеният кратък исторически преглед доказва пълния исторически цикъл на виждането за сигурността – от индивидуално благо през сигурност на нации , държави,международни системи към изначалното предназначение на сигурността, заложено в самата човешка същност като освободеност от грижи от всичко от което зависи човешкото съществуване.  

2.За дефинициите на понятието «сигурност»

Въпреки обилието на академични трудове и официални правителствени и международни документи, няма единно схващане, общоприета дефиниция на понятието „сигурност”. Някои автори я определят като комплексно понятие, съдържащо в себе си „отсъствие на опасност”, увереност на индивида, обществото и държавата, че са охранявани от възможни опасности. Други изследователи я представят като общност на политически цели, стратегии и методи, които служат за предотвратяване на войната при запазване на способността за политическо самоопределение. В повечето случаи се говори за сигурността като: основна (екзистенциална) необходимост на държавата и другите субекти на социалния живот; цел на дейността на държавата; състояние на липса на заплаха за основните ценности на държавата и нацията; състояние на баланс между заплахи и потенциал за отбрана; възможност дадена нация да защитава своите ценности от заплахи; нещо, гарантиращо оцеляването и собствеността и развиващо свободата на субекта. /2/

Понятието „национална сигурност” се появява най-напред в американската политология в първите следвоенни години. Дотогава, както и в политическия речник на другите държави, доминират понятията „отбрана” и „отбранителна способност”, отразяващи естествения стремеж за защита на държавните граници и територия. То отразява връзката на сигурността с нацията, с определена териториално-държавна общност, характеризира състоянието на тази нация като цялостна система, включваща обществените отношения и общественото съзнание, обществените институти, съдействащи или препятстващи реализацията на националните интереси.

За решаване на проблемите на човешките организации през 80-те години на XX век се поставя началото на използване на системния подход при изследването и усъвършенстването на социалните системи. За системата е характерно: наличие на връзки и отношения между образуващите я елементи; неразривно единство със средата, по отношение на която системата изразява своята цялост. Всяка система може да се разглежда като елемент на система от по-висш порядък. Поведението на системата е подчинено на постигането на определена цел.

Гореизложеното се отнася и до системата за национална сигурност. Разглеждането на националната сигурност като сложна обществена система означава възприемането на процесите и явленията, които я съставляват, в единство, взаимосвързаност и непротиворечивост.

В системата за национална сигурност има три равнища на сигурността: личностно, обществено и държавно. Характерно за сигурността днес е интегралността. Това означава не само държавите, но и всички субекти на историческия процес (личност, семейство, общност от хора) да имат равно право на сигурност и да могат да го придобият само чрез осигуряване на това право за всички. Безопасността не може да се ограничава с някаква отделна област на човешката дейност, а трябва органично да свързва всички области в едно цяло, следователно трябва да е налице съзнателен отказ да се разчита само на един принцип, една основа, един източник на сигурност.

Интегралната природа на националната сигурност, присъща на високоразвитите общества с пазарна икономика и плуралистична парламентарна демокрация, гарантира повече от всички предходни общества сигурност на различните социални системи и на отделните равнища на развитие на обществото.

Създаването на система за интегрална сигурност е нов модел за ненасилствен свят, в който безопасността на всяка страна и на човечеството като цяло могат да бъдат осигурени само чрез съвместните усилия на всички държави и политически сили.

3. Разграничаване на понятията „сигурност” и „отбрана”

 За разлика от „войната”, която е обект на анализ и концептуализиране вече 3000 години, „сигурността” се превръща в теоретичен въпрос едва през втората половина на XX век. До този момент дихотомията „сигурност-отбрана” доминира както в международните отношения, така и във вътрешната политика за сигурност. В тази рамка на мислене степента на гарантиране на сигурността се измерва с потенциала на въоръжените сили или с частта от този потенциал, който трябва да бъде задействан в определена ситуация. Употребата на ядрени оръжия в края на Втората Световна война започва бързо да формира нови нагласи във възприятията за сигурността. Откритието, че една атомна бомба може да замени цяла армия и че няколко могат да решат изхода на войната, се отразява на идеите по отношение на международната и националната сигурност. В анализите на проблематиката на сигурността се появява нов фокус – този на процеса на вземане на решение и на психологическите проекции на ситуацията на сигурността върху лицата, които вземат тези решения.

През 1952г. Арнолд Уолфърс предлага дефиниция, която в значителна степен отразява спецификата на политиката на сигурност като процес на вземане на решение, а не като потенциал за отбрана. Според него „в обективен смисъл чрез сигурността се измерва отсъствието на заплаха за определени ценности, а в субективен – отсъствието на страх, че такива ценности могат да бъдат заплашени”. В тази дефиниция има редица нови елементи. Тук за пръв път сигурността се разглежда като „ценност”, като една от социалните и политическите ценности, присъщи на всеки човек, нация и държава. По този начин се създава възможност да се определя приоритетът на решенията в сферата на сигурността на базата на сравнимост не между предприемани действия, каквато е практиката до този момент, а между ценности, които са или могат да бъдат заплашени и трябва да бъдат защитавани. /3/

4.Глобални тенденции и промени в средата на сигурността 

Отсъствието на единно становище относно определението и обхвата на понятието за сигурност създава големи трудности, когато се правят анализи или се реализират политики в тази толкова важна, и същевременно деликатна област. Дори да приемем т.н. широко разбиране за сигурността, което по-подробно излагам малко по-долу, където тя се интерпретира като динамично състояние на обществото и държавата, при което липсва заплаха, има възможности за отразяването на заплаха, гарантирани са правата и свободите на гражданите, икономическият и социален просперитет, ние трябва да използваме широкото разбиране за сигурността за характеризиране на съвременното общество и глобалните промени в съвременното човечество. Според Алвин Тофлър днес сме свидетели на набиращата скорост трета вълна на промяната – прехода към слединдустриално общество - когато обществото и културата са в криза и най-общо казано на революционна промяна, трябва да се изработят нови социални стратегии. /4/ А ние днес сме свидетели и на изключително голяма по своите размери икономическа криза, сравнима единствено с Голямата депресия от 1929г. Повече от ясно е, че са нужни нови стратегии и може би нов икономически ред. Споменавам икономическата криза, заради особеностите на днешното общество, в което взаимозависимостта е много голяма, както и заради влиянието и ролята на икономиката върху политиката и оттам изработването на публични политики, включително в областта на сигурността (днес, както отбелязват мнозина автори, се наблюдава една силна икономизация на политиката).

При такива мащабни трансформации в човешката история състоянието на несигурност е не само теоретично предвидимо, но и емпирично доказуемо. Трудността идва от това да бъдат дефинирани новите предизвикателства, рисковете и заплахите за сигурността. В научен оборот влязоха трайно термини, думи и изрази, чрез които се търси същностното определяне на действително новото. От този вид са: „асиметрични заплахи”, „нови предизвикателства”, „нетрадиционни рискове и заплахи” и много други./5/

Човечеството мъчително търси адекватното поведение, адекватните институции, новите ценности, обременено от миналото. Времето се превръща в ключов фактор на процеса. Главното в набиращата скорост глобализация са не толкова пространствените измерения, а транснационалните, трансрегионалните и в крайна сметка световни потоци от хора, стоки, символи, образи, идеи. Понятия като суверенитет, самостоятелна политика, национална сигурност и други също добиват ново съдържание в третото хилядолетие. Появяват се глобални проблеми, които засягат жизнените интереси и самото съществуване на човечеството, и чиито разрешаване може да стане само с усилията на всички държави по света.

Най-общо казано, основните предизвикателства в сферата на сигурността се намират в противоречието между процеса на глобализация и процеса на партикуларизация на света. Диференциализацията, фрагментацията, разкъсването на връзките, дезинтеграцията, изолационизмът – всичко това обозначаваме като партикуларизация за да изведем общото между тях и за обособяването като неотменна страна на глобализацията. А тя роди партикуларизация преди всичко от дезинтеграционен тип, дестабилизираща всяка от основните сфери на съвременното общество.

Погледнато през призмата на сигурността, оптимален би бил такъв процес на глобализация, който поражда партикуларизация от интеграционен тип. Става дума за нарастващо разнообразие, пъстрота, самобитност, но в контекста на обогатяване на средствата и пътищата за постигане на консенсус, на търсене и гарантиране на оцеляването на всяка част, но като част от цялото. Нито решаването на глобалните проблеми, нито удържането на дезинтегриращите тенденции са възможни без изграждане на колективна система за сигурност.

Въздействието на различни аспекти на глобализацията върху сферата на сигурността може да бъде както позитивно, така и деструктивно.

Първата общопризната стратегическа последица от глобализацията с най-сериозно влияние върху сигурността е нейният двойнствен ефект върху икономическото развитие. Високият икономически ръст е съпътстван от нарастващо неравенство както вътре, така и между обществата. Разширяващата се пропаст в равнището на доходите в отделните страни и между страните и регионите, които сравнително добре са се адаптирали към реалностите на глобализацията, и тези които са изостанали, трябва да се превърне в сериозна грижа на занимаващите се със стратегиите за национална и международна сигурност.

На преден план излизат и две други главни заплахи – гражданските конфликти и международния тероризъм, което налага да се преосмислят стратегическите концепции за сигурност.

Най-ожесточени през последното десетилетие се оказват гражданските конфликти; практически изчезват различията между тях и международните конфликти. Отначало големите държави, водени от традиционни стратегически съображения, не успяват да оценят стратегическите заплахи, произтичащи от гражданските конфликти в Югославия, Африка и Съветския съюз. Необходимо беше време, за да се разбере, че тези конфликти могат да приемат застрашаващ характер, не защото водят до по-голяма мощ на една или група страни, а защото уронват международните стандарти и създават „черни дупки”, в които могат да бъдат въвлечени и други страни. След 11 септември 2001г. пред демократичните режими, които винаги ясно са разграничавали външната от вътрешната политика, възникват фундаментални въпроси, защото борбата срещу тероризма създава необходимост от ограничаване и нарушаване на човешки права. Ако понятието „външен враг” вече не съществува и всеки гражданин е потенциален враг, балансът между изискването за колективна сигурност на групата и изискването за индивидуална сигурност може да бъде нарушен за сметка на последната. Това е наистина изключително деликатен момент, който трябва да се решава с много мъдрост и балансираност.

Новите реалности, породени от необходимостта да се води „война” срещу международния тероризъм, налагат промяна на стратегиите за национална сигурност. Първи САЩ се отказаха от прилагане на политиката на сдържане от епохата на Студената война. През деветдесетте години САЩ приеха новата политическа и военна доктрина, която предвижда нанасяне на изпреварващи удари срещу терористи и враждебни политически режими, притежаващи химическо, биологично и ядрено оръжие. Нейното приемане е опит адекватно да се реагира и на още една от сериозните стратегически последици на глобализацията – ускоряване на темповете на разпространение на оръжията за масово поразяване. Едно е ясно обаче – все още няма консенсус относно установяването на правилата на Новия световен ред. Ясно е, че светът вече е многополюсен, въпреки че в обозримо бъдеще САЩ ще запазят предимството си във военната и икономическата област. Според Збигнев Бжежински всепроникващата глобализация и американското могъщество са основни реалности на съвременния свят и източник на най-трудните дилеми пред него. Глобалната взаимозависимост и повсеместното политическо пробуждане на човечеството спомагат за американската доминация, макар и да подхранват антиамериканска завист и да позволяват на враговете на Америка да се сдобият с все по-разрушителни оръжия. В тази сложна ситуация Америка трябва да направи избор – заявява Бжежински, - да се стреми да господства над света или да го ръководи. /6/

Големият и сложен въпрос според Дж. Най е как да се поддържа някакъв ред от гледна точка на традиционната представа за разпределение на силите между суверенни държави и едновременно с това да се върви към институции, основаващи се на „справедливост между народите”. Отговорът според него е в многопластовата взаимозависимост като най-вероятно разпределение на силите. Никоя йерархия не може да обхване напълно една световна политика с множество структури. Най-горният, военният пласт е предимно еднополюсен, тъй като не съществува военна сила, която да се сравнява с тази на САЩ. Средният, икономическият пласт е триполюсен вече три десетилетия. В най-долния пласт – този на междунационалната взаимозависимост – се наблюдава разсейване на силата. Общо взето както по отношение на самото понятие за сигурност, така и по отношение на реда в света, има още много неясноти, което прави настоящият анализ особено трудна задача. /7/

3. Еволюция на идеите за сигурността след края на “студената война”. Концепцията за „широката сигурност“ на Б. Бузан.Други виждания и школи

Трансформацията във виждането и политиките на сигурността след края на студената война може да бъде изненада само за хора , които не познават историческия процес на неговото развитие. Неговите елементи бяха натрупвани постепенно, за да се стигне до качествената промяна, на която все още е положено само началото.

Дебатът относно обхвата на теоретичния анализ на сигурността, дефиницията на понятието, полето на неговото действие и събитията, оказващи влияние върху посоката и резултата на анализа, присъства неизменно в теорията на международната сигурност в края на XX век. В съвремието този проблем придобива все по-голямо значение. Краят на Студената война и увеличаването на набора от фактори, влияещи върху проблематиката на сигурността, налагат преразглеждането на понятието.

До 80-те години на XX век мисленето относно проблема за националната сигурност е доминирано от дебата между двете основни школи в международните отношения – либерализма и реализма. Привържениците на либерализма са склонни да разглеждат мира като гарант за сигурността. От своя страна, в силно поляризираната обстановка на Втората световна война и последвалата я Студена война, реалистите възприемат сигурността като производна функция на военната сила на страните. Така, понятието “сигурност”се свива концептуално до мярка за стабилността на баланса на силите или за мощта на държава или група от държави в борбата им за доминираща позиция.

През последните години това възприемане на сигурността се определя от редица автори като етноцентрично и ограничено. Все повече изследователи настояват концепцията да се разшири отвъд границите на традиционното .схващане за националната сигурност. Един от ключовите теоретици в това направление е Бари Бузан, който смята, че сигурността на човешките общности зависи от фактори във военния, политическия, икономическия, обществения и свързания с околната среда сектори. Въпреки че секторите имат собствено, специфично значение в проблематиката на сигурността, те не функционират изолирано един от друг, а са преплетени заедно в силна мрежа от взаимовръзки. Изследванията на Б. Бузан повдигат интересни и важни въпроси за това дали националните и международни съображения за сигурност са съвместими и възможно ли е държавите, формиращи естеството на международните отношения, да функционират в мащабите на международното и глобално сътрудничество.

Въпреки мнението на някои изследователи (Ч. Шулце, А. Уолфърс), че националната сигурност не се поддава на точна, прецизна и общоприета

формулировка, редица автори не устояват на интелектуалното предизвикателство и дават различни дефиниции за сигурността. Така например Б. Бузан твърди, че “в контекста на международната система сигурността се отнася до способността на държавите и обществата да поддържат своята независима идентичност и функционален интегритет”. Според определението на У. Липман “една нация е сигурна до степента, в която тя не е принудена да жертва жизненоважните си ценности, ако иска да избегне война и е способна, в случай на предизвикателство, да ги отстоява чрез победа в подобна война”. /8/

Поради факта, че е невъзможно да се формулира общоприета дефиниция на сигурността, неизбежно се стига до нуждата от редукция. Съществуват разнообразни фактори, които влияят на един процес, но при определянето на националната сигурност желанието да се обхванат всички те може да се окаже контрапродуктивно. В резултат, съвременните теоретици, изхождайки от новите заплахи за националната и международна сигурност, се стремят да очертаят едно по-широко поле за анализ на понятието, поставяйки го в определени рамки. Тенденцията се изразява в размиването на класическото разделение на вътрешните и външни заплахи за сигурността, включването на нови,

немилитаристични сектори на анализ и недържавни субекти – международни и неправителствени организации, антиглобалистки движения и т.н.

За целите на настоящата работа е представена теоретичната рамка, предложена от Бари Бузан, Оле Уевър и Яап де Вилде в изследването им “Сигурността. Новата рамка за анализ”, която да послужи като отправна точка за развитието на новите виждания и анализи за сигурността. /9/

Основен представител на реалистичната школа в началото на 21-ви век е Бари Бузан. Той определя сигурността, като „способност на държавата и обществото да запазят своята независима идентичност и функционален интегритет въпреки силите на промяната, оценявани като неприятелски“. Взаимната връзка между сигурността на държавата и сигурността на обществото е основен акцент в изследванията на Бузан.Той опровергава схващането, че националната сигурност е изключително външна сигурност на държавата. Отбраната на държавата като нейна основна функция не изчерпва многоаспектното съдържание на понятието „сигурност”. За разлика от неореалистичното направление в тази школа с основни представители Кенет Уолц и Джон Миършаймър, което издига военната мощ на държавата в главен ресурс на нейната сигурност, Бари Бузан обръща поглед навътре в държавата и обогатява съдържанието на понятието „национална сигурност” с неговия обществен елемент, неглижиран от представителите на неореализма.

Бузен отнася защитата на сигурността на държавата и обществото съответно към държавната и социалната власт, които са взаимно свързани в политическата система. Става въпрос за дихотомията „държавна сигурност – социална сигурност”. Държавната власт защитава национално-държавния суверенитет, докато социалната власт създава условия за укрепване и защита на социално-културната идентичност на обществото, включваща език, етнос, религия, културни традиции, възможност за социално сдружаване. Защитата на социалната сигурност би могла да генерира заплахи за сигурността на държавната власт. И обратно. Сигурността, насочвана отгоре-надолу в политическата система - от управляващите към управляваните, може да накърни сигурността на обществото като цяло или на отделни обществени групи. Според Бузан социалната сигурност може да бъде застрашена от отделна група в обществото, която се стреми да повиши своята сигурност за сметка на сигурността на друга обществена група.

Тезите на реалисти и неореалисти от първата школа, обединяваща изследователи на сигурността, към която принадлежи Бари Бузан, са съвременно проявление на политическия реализъм с основоположник Ханс Моргентау. Той формулира основния принцип за отстояване на националната сигурност по следния начин: ”Държавникът трябва да мисли с понятията на националния интерес, схващан като сила сред други сили”/11/.. За да оцелеят, държавите и обществата трябва да увеличават непрекъснато своята мощ и да я налагат над останалите субекти в системата на международните отношения, която има анархистичен характер. Приоритетът на военната сила предполага, конфликтите и войната да са естествени състояния на международната общност. Те не могат да бъдат предотвратени, а само ограничени. Анархията на международната система за сигурност не означава безредие и липса на принципи за нейното развитие. Редът обаче не предполага световно правителство. Един от привържениците на политически реализъм - Збигнев Бжежински отхвърля световното господство на САЩ и го определя като „задънена улица^/12/.

Реалистите и неореалистите от класическата школа на Ханс Моргентау потвърждават актуалността на два основни принципи в действащата Вестфалска система на международните отношения – защита на националния суверенитет на държавите и съобразяване със съотношението на силите. Според тях, всяка държава сама се грижи за своята сигурност и военна мощ. Липсват международни договорености извън съображението за съотношението на силите, на които слабите държави могат да разчитат с цел укрепване на собствената си сигурност.

Бузан отнася защитата на сигурността на държавата и обществото съответно към държавната и социалната власт, които са взаимно свързани в политическата система. Става въпрос за дихотомията „държавна сигурност – социална сигурност”. Държавната власт защитава национално-държавния суверенитет, докато социалната власт създава условия за укрепване и защита на социално-културната идентичност на обществото, включваща език, етнос, религия, културни традиции, възможност за социално сдружаване. Защитата на социалната сигурност би могла да генерира заплахи за сигурността на държавната власт. И обратно. сигурността, насочвана отгоре-надолу в политическата система - от управляващите към управляваните, може да накърни сигурността на обществото като цяло или на отделни обществени групи. Според Бузан социалната сигурност може да бъде застрашена от отделна група в обществото, която се стреми да повиши своята сигурност за сметка на сигурността на друга обществена група.

Трудно може да се датира момента на възникване на новите заплахи за сигурност в съвременния свят. Те са продукт на дългосрочни тенденции,

свързани с технологични, демографски, икономически, културни и политически процеси. Периодът, в който тази нова реалност проявява действителния си потенциал и бива осъзната, са годините след Студената война. Втората ключова дата, която до голяма степен променя възприемането на сигурността, е 11.09.2001 г. След терористичните атентати в Ню Йюрк, а впоследствие и в Мадрид (11.03.2004 г.) интересът на специалистите в областта, на академичната общност и общественото мнение се фокусира към предотвратяването на една от най-опасните съвременни заплахи – тероризма.

Новите заплахи за сигурността неизменно рефлектират върху процеса на европейска интеграция като формират дневния ред и темповете на развитие на Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) и Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи (СОПВР) на Европейския съюз.

Краят на глобалното противопоставяне между САЩ и СССР поставя под въпрос доминиращото значение на конвенционалните военни заплахи при дефинирането на международната и национална сигурност. Понятието вече не се ограничава единствено до традиционното си разбиране като оцеляване на националната държава в лицето на заплаха от военна агресия от страна на друга държава. “Голямата несигурност на блоковото противопоставяне се разпадна на десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Несъстоялата се Третата световна война се взриви на неизброими десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Светът стана неустойчив, многовариантен и многоизборен. С края на Студената война и намаляването на заплахата от конвенционална военна атака срещу Западна Европа, се наблюдава “размиване” на конкретните очертания на вътрешната и външна сигурност. Това развитие представлява една основна промяна в концепцията за сигурността, тъй като още от XVII век двете измерения на сигурността имат концептуално различни дефиниции - външната заплаха се свързва с инвазията от страна на враждебна държава, а вътрешната се отнася до държавните преврати и нарушенията на обществения ред. Припокриването на двете величини лежи в основата на

дефинирането на европейската сигурност и новите заплахи пред нея.

Докато в края на ХХ и началото на ХХI век широкомащабната агресия

звучи почти невероятно, светът и Европа са изправени пред нови заплахи –

много по-многообразни, невидими и непредсказуеми. Етническите конфликти заплашват регионалната стабилност, тероризмът, трафикът на наркотици и хора, организираната трансгранична престъпност и разпространението на оръжия за масово поразяване надхвърлят националните граници. Новите предизвикателства пред сигурността са безпрецедентни в своята комплексност, превръщат се във все по-трудна задача за регулиране, а са изключително опасни, за да бъдат пренебрегнати.

Възприемането на по-широк подход към анализa на сигурността се базира на предпоставката, че понятието трябва да излезе от традиционното си поле на дефиниране като феномен на войната и “наука за заплахата, използването и контрола на военната сила”. В своята теоретична рамка Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде разширяват дневния ред на изследването чрез “секюритизирането” на определени проблеми в икономическия и социален сектор, както и в сферата на околната среда, като включват военно-политическите измерения, характеризиращи традиционното изучаване на понятието.

Бузан определя секторите при анализа на сигурността по следния начин: “военният сектор се отнася до двупластовото взаимодействие между въоръжените офанзивни и отбранителни възможности на държавите, и възприятията им за взаимните им намерения една срещу друга. Политическата сигурност се свързва със стабилността на държавите, системите на управление и идеологиите, които им дават легитимност. Икономическата сигурност засяга достъпа до ресурси, финанси и пазари, необходими за поддържане желаните нива на благоденствие и държавна власт. Социалната сигурност се отнася до устойчивостта на езика, културната, религиозната и национална идентичност, и традиции в рамките на желаните условия за развитие. Екологичната сигурност предполага съхранението на локалната и планетарна биосфера като основната поддържаща система, от която зависят всички останали човешки начинания”.

Възприемането на междусекторния подход към сигурността променя

практиката на имплицитното поставяне на държавата като централен субект във всички сектори. Глобализацията предполага участието на все повече недържавни актьори на международната сцена. В резултат на нарастващата взаимозависимост и институционално регламентиране на отношенията не само на западните демокрации, но и като цялостна тенденция в международната система след Студената война, се увеличава значимостта на наднационалните формирования като референтни субекти на сигурност.

Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде фокусират интереса си върху регионалните общности на сигурност, позовавайки се на схващането, че краят на ядрената конфронтация освобождава динамиката на регионалните

отношения. Великите сили, които вече не са мотивирани от идеологическо

съперничество показват очевидното си нежелание за по-широки политически ангажименти, освен ако техните интереси не са силно и пряко

засегнати.Утвърждава се значимостта на регионите като основни нива за

анализ на сигурността. Те представляват определен тип международни

подсистеми – “групи от единици в международната система, които се отличават от нея чрез природата или интензитета на взаимната си зависимост или взаимодействията помежду си”.

В международната система след „студената война“ конвенционалните военни заплахи престават да имат доминиращо значение в отношенията между развитите индустриални демокрации. “Една съществена част от международната система, включваща повечето от основните центрове на сила, сега съществува в рамките на една плуралистична общност на сигурност, в която участниците нито очакват, нито се подготвят да използват сила в отношенията помежду си. Безспорно по-трудно и може би невъзможно е военните отношения между тези държави да се превърнат в заплаха за сигурността им”.

Като конструират една по-широка теоретична рамка за анализ, Бузан, Вилде и Уевър дефинират сигурността като оцеляване на една система от взаимосвързани елементи в лицето на екзистенциални заплахи.

Конституиращият принцип на заплахите се променя в рамките на различните сектори и в зависимост от конкретния характер на съответния субект на сигурност.

Бари Бузан е един от най-ярките представители на реалистичната школа в изследването на сигурността. За пълнота на анализа следва да представим и останалите две водещи международни школи: либерално-институционалната и критичната. Всяка от тях има множество разновидности, които запазват главните характерни черти на посочените идейни течения.

Един от най-изявените представители на школата на либералния институционализъм са Карл Дойч и Брус Ръсет. /10/ Те защитават тезата, че анархията в международните отношения може да бъде овладяна чрез тяхното институционализиране. По-активното сътрудничество между държавите, подписването на колективни споразумения за сигурност и изграждането на съответни институции за тяхното изпълнение и контрол допринасят за запазване на мира . Въвеждането и спазването на определен правно-институционален ред са гаранция за неупотреба на военна сила и икономическа принуда в междудържавните отношения. Представителите на либерално-институционалната школа дават пример с развитите институции в рамките на Европейския съюз, които допринасят за намаляване на конфликтите в регионален мащаб.

При най-общото представяне на официалната концепция на либералния институционализъм нейните последователи изпускат три важни акцента. Първо, става въпрос за държави с изградени либерално-демократични институции, „които не воюват помежду си и са установили демократичен мир”. Второ, глобализацията на либерално-демократичната политика за сигурност е предпоставка за националната сигурност на отделните държави. Трето, държавите - членки на системата за колективна сигурност, които са приели и отстояват либерално-демократичните ценности и принципи, укрепват доверието помежду си.

Трите основни момента в либерално-институционалната концепция за сигурност са подробно представени в книгата на Брус Ръсет „ Да отгледаш демократичния мир”.

След подробни исторически бележки за възникването и развитието на либералната демокрация Брус Ръсет развива концепцията за изграждане на световния демократичен мир. Основната идея е заимствана от книгата на Емануил Кант „Към вечния мир”. Брус Ръсет отнася Кантовия „Съюз на народите”, възникнал в резултат на морално-практическия разум и отричащ войната, само към държавите, които развиват либерално-демократичната политическа система. Според Ръсет, „само истински демократичните общества, които се стремят към институционално, правно и процедурно съвършенство, биха могли да се включат в международни взаимозависимости и да гарантират световния мир.

За предимствата на либерално-демократичната институционална система пледира Франсис Фукуяма в книгата си „Строежът на държавата”. „Ако дадена международна институция не служи на интересите на демократично конституираната национална държава, последната има право да ограничи или оттегли участието си в нея“ /15/. Като държава с най-добре изградена публична администрация, САЩ трансферират собствен институционален потенциал в слаби и провалили се държави. Практическите средства и подходи на трансфера са описани в глава втора на неговия фундаментален труд „Строеж на държавата., Управление и световен ред през ХХI век. Фукуяма застрахова САЩ от отговорност за икономическите проблеми на развиващия се свят. Той предлага институционално „лекарство” за тяхното преодоляване. В случай че то не бъде прието доброволно от слабите и неразвити държави, международната общност следва да го наложи с принуда: „чрез политическо въздействие от външни фактори, претендиращи да сложат ръка върху суверенитета на провалили се, рухнали или окупирани държави” /16/.

Централно място сред идеите на третата школа – критическата – заема неглижирането на държавата като основен обект и субект на международната сигурност. Привържениците на критическата /глобалистка/ школа представят държавата и защитата на националния суверенитет като предпоставка за международна несигурност. Те предлагат глобалистки подход към проблемите на сигурността, който замества традиционния носител на суверенитета и сигурността – държавата - с друг субект, който, според тях е по-адекватен на съвременното глобално общество: индивида и организираните от него сдружения. Експертите-глобалисти не отговарят на въпроса, кой трябва да гарантира сигурността на индивида и обществените групи. Отговорът на този въпрос е от особено значение като се има предвид, че социално-икономическата асиметрия в света нараства, изострят се проблемите на екологията, енергийната сигурност, защитата на човешките права, надпреварата във въоръжаването. Според един от представителите на тази школа школа – Джеймс Дериан – „процесът на превръщане на отделните държавни общества в едно цяло, глобално общество ще укрепи съзнанието на индивида за принадлежност към космополитична общност и логично ще доведе до защитата на общоприети ценности в нея”¹⁷.

По-слабо влияние сред привържениците на глобалисткия подход имат защитниците на тезата, че паралелно с процеса на глобализация ще укрепва ролята на държавата за защитата на националната сигурност. Според тях, значението на държавата в началото на 21-ви век не намалява. Тя само се приспособява към новите предизвикателства и заплахи.

Към глобалистката школа за сигурност принадлежи Карл Апел, който поставя в центъра на концепцията си „планетарната макроетика – етика на отговорността, която да защити общия интерес за оцеляване на света”¹⁸ Политическата етиката в случая предполага, моралното решение на конфликтите да не се взема взема въз основа на консенсуса за взаимна изгода на участващите в конфликта страни, а въз основа на консенсуса за обща изгода, постиган с мотивираното съгласие, публичност и уважение. Австрийският политолог Дитмар Милер анализира три фактора на международната сигурност, която той нарича универсална: първо, задължението да се уважават човешките права в световен мащаб; второ, задължението да не се експлоатират слаби и зависими индивиди и общности; трето, задължението да се предоставя на всички политически общности възможност за самоопределение и социална справедливост. Милер уточнява, че първите две задължения се реализират в света независимо от националните граници, докато третото задължение трябва да уважава тези граници и ако се наложи, да ограничава първите две измерения. От една държава не би могло да се изисква международна солидарност в ущърб на вътрешния й ред. Гражданите на развитите държави нямат право да изискват зачитане на човешките права в друга държава със същата настойчивост, с която го правят в собствената си държава. От своя страна, гражданите на развиващите се страни нямат право да изискват от други държави ресурси за реализация на собствената си представа за вътрешна стабилност и сигурност.Кое е справедливо и кое – не в отношенията между развитите и неразвитите държави, се установява в диалог между тях. „Никой няма право – заключава Милер – да разрушава вътрешнообщностната конституция на справедливостта и сигурността, дори ако тя не съответства на общочовешките представи. Народът заедно с националнополитическия си елит носи отговорност за нея” 

ОСНОВИ НА  СИГУРНОСТТА

КРАТКО ЕКСПОЗЕ НА КУРСА


Учебният курс  има за цел да представи на студентите цялостно виждане  на мястото на специфичната дейност по гарантиране на сигурността в общия контекст на обществените процеси и закономерности. Структуриран е  в две части, всяка от които решава определен кръг от въпроси на националната политика на сигурност.

ЧАСТ I. ПРОБЛЕМИ НА ФОРМИРАНЕТО И ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО НА НАЦИОНАЛНАТА ПОЛИТИКА НА СИГУРНОСТ .

В първата част се разглеждат основни категории и понятия, свързани със сигурността  на страната, както и разглеждането на историческа еволюция на националния модел на сигурност на Република България. В тази част на курса проблемите са формирани в следните  основни теми:

Тема 1. Националната сигурност като политическа и правна категория.
Основно вниманието  съсредоточено върху следното: Понятия и определения за национална сигурност. Елементи на сигурността.Категории и принципи. Национални интереси и сигурност. Геополитика и национална сигурност. Сфери на националната сигурност. Равнища на сигурност. Разграничения между вътрешна, външна и военна сигурност. Специфика на сигурността на малката държава.

Тема 2. Вътрешната сигурност на държавата- понятие, еволюция , съвременно съдържание.
Проблемите , разглеждани в тази тема са: Обхват на понятието вътрешна сигурност. Зависимости между вътрешна и външна , между вътрешна и военна сигурност. Историческа еволюция на понятието за вътрешна сигурност- обхват на дейностите в  различните исторически периоди.
Особености на съвременната криза на вътрешната сигурност на държавата. Проявления на кризата  – невъзможност за справяне с процесите на етническа диференциация , загубата на контрол върху икономическите и културни  процеси в държавата.
Глобализацията като основна причина за съвременната криза на националната държава. Същност на глобализацията и отражение върху вътрешните функции на държавата.
Последици от кризата на съвременната държава- срастване на политиката и организираната престъпност , ръст на престъпността, поява на глобални заплахи за националната държава- глобален тероризъм , разпространение на оръжия за масово унищожение и др.
Виждания за бъдещето на националната държава -  упадък или възраждане.

Тема 3. Етнонационални  аспекти на сигурността- понятие и съдържание, рискове и заплахи, средства за преодоляване.
Понятие за етнонационална сигурност. Основни понятия и определения, свързани с етнонационалната сигурност. Две основни тенденции в развитието на етнонационалните отношения- тенденция към интеграция и тенденция към етническо и държавно обособяване. Класификация на съвременните етнически малцинства. Историческо развитие на международноправната и вътрешнодържавната защита на малцинствата. Анализ на Европейската рамкова конвенция за малцинствата. Основни положения в Закона за защита против дискриминация.
Динамика на етнонационалната сигурност на България в исторически и съвременен  аспект. Турското етническо малцинство и сигурността на България.  Място и роля в политиката и икономиката. Ромско етническо малцинство и етнонациоанална сигурност. Други етнически малцинства в контекста на българската национална сигурност.

Тема 4. Икономическа сигурност- понятие и съдържание, рискове и заплахи, средства за преодоляване.
Основни проблеми: понятие и еволюция на икономическата сигурност. Съвременно съдържание на икономическата сигурност и взаимовръзки с останалите сфери на сигурността – военна , външна.
Еволюция на икономическата сигурност на Република България след промените от 1989 г. Валутен борд и икономическа сигурност. Основни рискове и заплахи за икономическата сигурност в началото на 21 век.

Тема 3. Екологическа сигурност- понятие и съдържание, рискове и заплахи, средства за преодоляване.
Глобалната екологическа криза- понятие ,еволюция , основни параметри.  Понятие за екологическа сигурност. Състояние на екологическата сигурност на Република България – рискове и заплахи.

Тема 4. Демографска сигурност- понятие и съдържание, рискове и заплахи, средства за преодоляване.
Глобалната демографска ситуация – основни тенденции. Рискове и заплахи за глобалната демографска сигурност. Рискове и заплаха за демографската сигурност на Република България. Основни моменти в стратегията за демографска сигурност на Република България.

Тема 6. Военни  аспекти на политиката на сигурност. Понятие и основни елементи на военната сигурност на държавата. Вътрешна и военна сигурност. Външна и военна сигурност. Функции на военната сила. Военни аспекти на сигурността в Концепцията за национална сигурност, Военната доктрина и Закона за отбраната и въоръжените сили.
Модели на военно- граждански отношения. Основни механизми за осъществяване на гражданския контрол върху сигурността в Конституцията на Република България, Закон за отбраната и въоръжените сили, Закон за МВР.

Тема 7. Формиране на институционната система на националната сигурност.
Понятие за система за национална сигурност. Система за сигурност на тоталитарната държава.
Основни етапи в развитието на институционната система на Република България след 1989 г.  Основни органи и взаимоотношенията между тях.
Правни и политически проблеми на ръководството на въоръжените сили в Закона за въоръжените сили.
Правни проблеми на функционирането на системата за вътрешен ред и сигурност. Организация на специалните служби на Република България
Организация на дейностите по преодоляване на последиците от бедствия, аварии и катастрофи.

Тема 8. Проблеми на националната сигурност на Република България в началото на 21 век.

Тази част на лекционния курс е посветена на конкретизацията на изложените в горната тема категории и принципи към практиката на българската политика на сигурност за изминалия период от демократичните промени в страната. Основните групи проблеми са следните:
Моделът на сигурност на Република България – исторически, геополитически и геостратегически детерминанти. Основни елементи на новия модел на сигурност във вътрешен, външен и военен аспект.
Алтернативи на външнополитическата ориентация на България. Проблемът с присъединяването към НАТО – еволюция на българската позиция. Последици от присъединяването на страната към НАТО.
Политиката на неутралитет като алтернатива. Видове неутралитет и тяхната приложимост в съвременните условия. Еволюция на политиката на неутралитет след края на “студената война”. Приложимост на стратегията на неутралитет за България.
Регионалното сътрудничество като алтернатива.


Част II. ПРОБЛЕМИ НА МЕЖДУНАРОДНАТА СИГУРНОСТ В КРАЯ НА 20 И НАЧАЛОТО НА 21 ВЕК.

В тази част от курса вниманието е съсредоточено върху глобалната сигурност и нейното влияние върху формирането и осъществяването на националната политика на сигурност. Основните групи проблеми са следните:

Тема 1. Външният аспект на сигурността

В тази тема вниманието е съсредоточено върху следните групи въпроси:
Международните отношения като система. Структура и основни равнища на системата. Монополярни, биополярни и мултиполярни модели на международната система.
Дефиниране на понятията “външна сигурност”, “международна сигурност”, “регионална сигурност”, “глобална сигурност”. Историческо развитие на системите за сигурност. Институализация на системите за сигурност.

Тема 2. Международната сигурност по време на “студената война”

Съдържанието на тази част включва:
Основи на следвоенното устройство на света. Формиране на конфронтационния двуполюсен модел. Характеристика на следвоенния политически ред основни виждания и концепции на водещите държави в света за глобалната и регионална сигурност. Ролята на САЩ  и СССР в следвоенните международни отношения и системите за гарантиране на сигурността.
Политически и правни характериcrики на етапа на "cтyдената
война" .Характерни международни тенденции и процеси.
Еволюция на конфронтационния модел. Международната сигурноcт през 70-те и 80-те години. Основни параметри на кризата на Ялтенския световен политически ред. Ерозия на сиcтемите на сигурноcт.

Тема 3. Международната сигурност през 90-те години и разпадането на стария политически ред.

Анализират се дълбоките причини, довели до рухването на Ялтенския политически ред и постепенното натрупване на елементите на новия световен ред. Основните проблеми, разгледани в тази чаcт на курса са:
Кризата и разпадането на СССР като световна сила. Вътрешни и външни измерения на кризата.Последици за европейската и глобална сигурноcr от разпадането на Съветския съюз.
Крахът на социалистическия експеримент в Източна Европа. Опитите за
приспособяване на старите режими към новите условия.
Първоначално формиране на елементите на новия световен ред. Разлики
с предходния модел. Нови биполярни и много полярни конфигурации в
световната политика. Основни характеристики на новата международна система.
Глобални измерения на кризата на съвременния световен ред - политически, икономически, еколоrически.
Eлементите на новия световен политически ред. Разлики с предходния модел. Нови биполярни и многополярни конфигypации в световната политика. Основни характеристики на новия световен политически ред.

Тема 4. САЩ и новата архитектура на глобалната и регионална сигурност.

В тази част от лекционния курс се разглеждат следните въпроси:
Новият световен ред на президента Дж. Буш /старши/ - доктрина и практика. Външна политика и политика на национална сигурноcr на президента Клинтън. Сащ и Източна Европа. САЩ и Западна Европа. Политика на сигурноcr на Дж. Буш /младши/. Позицията на САЩ към международните конфликти.САЩ и югокризата. САЩ и Западна Европа в отнвошението им към тероризма и войната в Ирак и Афганистан.

Тема 5. ООН и глобалната сигурност.

Въпросите, разглеждани в тази тема са посветени на ролята, която има да играе ООН в съвременния свят. От целия комплекс въпроси, посветени на ролята на ООН вниманието е съсредоточено върху следното:
Международноправна и политическа характериcrика на ООН като система за универсална сигурноcт.Дейноcт на организацията в условията на "cryдената война".Приспособяване на ООН към новите условия. Операциите по поддържането на мира - политически, военни и правни проблеми. Кризата в ООН. Бъдеще на организацията и основни насоки на реформиране.



БИБЛИОГРАФИЯ

І.  Студентите трябва да  ползват като основни  учебни помагала следните монографии:
1. Н.Слатински. Измерения на сигурността. Изд.        С.,2000 г.
2. Г.Стефанов. Международната  сигурност. С.,2005 г. Изд. “Сиела”.
3. Валери Рачев , Г. Бахчеванов и др. Национална и международна сигурност. София ,  2005.  Военно издателство.







ІІ. ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА ПО ТЕМИ.

1. Г. Стефанов, Международна сигурност, С. 1997, Изд. “Сиела”
2. В. Рачев, Огнян Аврамов, Иван Кръстев. Национална сигурност и демократизация на гражданско-военните отношения в България. С.1976 Изд. “Албатрос”
3. Д. Йончев, Н. Слатински, Т. Трифонов и др. Демократичното общество и гражданския контрол върху системата на национална сигурност. Сравнителен анализ и културни особености. С. 1997
4. Политика на сигурност и военно-гражданските отношения на страните в преход към демокрация. Под  редакцията на Г.Генов. С. 1997
5. С. Стойчев и др. Геополитика и сигурност. Изд. На Министерство на отбраната “Св. Георги Победоносец”. С. 1996
6. Националната сигурност и предизвикателствата на 21 век
7. Пл. Пантев, Т. Тагарев. Проблеми на  гражданско-военните отношения в България. Подходи за усъвършенстване на гражданския контрол  над въоръжените сили. С. 1996
8. Симеон Паси, Д. Йончев и др. Пътят към НАТО. С. 1997
9. Граждански контрол над полицията. Авторски колектив, С. 1996
10. Д. Динков, В. Рачев и др. Сигурност чрез партньорство и интеграция. България, НАТО и европейската архитектура на сигурността. С. 1996
11. А. Гълъбов, Етническият проблем в България. Фондация “Свободна инициатива”. С. 1995
12. Е. Александров, Искра Баева и др. Външната политика на България след 10.11.1989 г.
13. Зб. Бжежински. Голямата шахматна дъска. С. 1997
14. Хенрих Кисинджър. Дипломацията, С. 1997
15. В. Проданов, Военни и невоенни фактори в международните отношения. “Международни отношения”, 1995, кн. 4
16. Националната несигурност – предизвикателства към България.- Сп. Международни отношения, кн. 3, 1994
17. Течение на списания “Военен журнал”и “Международни отношения” за периода 1990 – 2004 г.
18. Р. Иванова и др. Основи  на  европейската интеграция. Център за европейски изследвания. С. 1996
19. О. Борисов, Право на Европейския съюз. Бургаски свободен университет. С. 1998;
20. Е. Александров, Ал. Рангелов и др. Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите.Национален институт за международни изследвания, С. 1996
21. Е. Александров и др. Балканите в политиката на големите държави. САЩ, ФРГ, Англия, Франция. Национален институт за международни изследвания. С. 1995
22. Е. Александров и др. Външната политика на България след 10.10.1989, С. 1997
23. Пл. Пантев, В. Рачев, В. Цачевски. България и балканите в общата политика в областта на външните отношения и сигурността на Европейския съюз, С. 1995
24. Пл. Пантев, В. Рачев, Т. Иванов. България и Европейския съюз в процеса на изграждане на обща европейска отбрана. С. 1996
25. Д. Динков, В. Рачев и др. Сигурност чрез партньорство и интеграция. България, НАТО и европейската  архитектура на сигурността. С. 1996
26. Алтернативи на политиката на сигурност на Република България в условията на демократичен преход / Иван Цветков и др ; Под ред. на Георги Генов. - [София] : Албатрос, 1998. - 175 с. : с табл. ; Други авт. : Т. Хубенова, А. Първанов, С. Хинкова, Н. Милков, Т. Трифонов, Ю. Търкаланов, Г. Чанков, Б. Иванова, С. Манова, Г. Генов, Н. Слатински, Т. Тагарев, П. Христов, Д. Динков. - Изд. на УНСС, Инст. за нац. сигурност и междунар. отношения. - . - 300.
27. Армията и средствата за масова информация : Материали от конф. на тема Воен. планиране и средствата за масова информ. по пътя към проф. сътрудничество, 11-13 септ. 1995 г., Европ. център за изследвания в областта на политиката за сигурност "Джордж Маршал", гр. Гармиш Партенкирхен, ФР Германия / Ред. Любомир Маринов - отг. ред., Диана Костова ; [Прев. от рус., нем., англ.]. - [София] : Св. Георги Победоносец, [, 1996, ]. - 135 с. ; Изд. на МО. Управл. Информ. и връзки с обществеността. - . - 1 500.
28. Балканската сигурност : Полит. и воен. проблеми / Евгени Александров и др. ; Обща ред. Александър Лилов и др. - София : Христо Ботев, 1995. - 127 с. : с табл. ; Други авт.: Ст. Бараков, Ив. Ганев, Д. Димитров, Т. Ив. Живков, Ю. Захариева, Ил. Конев, Ал. Лилов, Р. Минчев, Д. Недев, Пл. Пантев, Л. Петров, Ю. Радева, Г. Стефанов, А. Тодоров, П. Филева, С. Хинкова, Ап. Христакудис, Т. Хубенова, М. Чавдарова, отбелязани на с. 2 ; Други ред.: Ив. Ганев, Д. Димитров, Р. Минчев, Л. Петров. - Изд. на Център за стратег. изследвания, Асоц. за нац., регион. и европ. политол. изследвания (АНРЕПИ). - . - 1 500.
29. Българо-руските отношения и проблемите на европейската сигурност : [Материали от] конф., София, 23 май 1997 г. - [София] : Асоц. България-Русия, 1997. - 107 с. ; . - 500.
30. Геополитика и сигурност / Стойчо Колев Стойчев и др. - София : Св. Георги Победоносец, 1996. - 324 с. : с сх. Други авт.: Ст. П. Карастоянов, М. Р. Русев, С. Т. Стоев, С. П. Докова, Т. К. Иванов, M. П. Манев, Б. Б. Бучински, Ив. Русинов, П. Т. Пенчев, В. В. Иванов. - Изд. на МО. ВА Г. С. Раковски. Генералщабен фак. Кат. Стратегия и оперативно изкуство. - . - 200. - Библиогр. с. 320-322.
31. Гъргаров, Здравко.Национална ли е националната сигурност ? : [Очерк] / Здравко Гъргаров. - София : Воен. изд., 1992. - 35 с. ; Изд. на М-во на отбраната. - 1 214.
32. Демократичното общество и гражданският контрол върху системата за национална сигурност : Сравн. анализ и култ. особености / Състав. Николай Слатински ; Науч. ред. Димитър Йончев. - София : Фонд. Фридрих Еберт ; Фонд. Демокрация и сигурност, 1997. - 231 с. ; . - 500. - Библиогр. под линия ; Азб. показалец.
33. Икономическо реформиране, асоцииране и национална и регионална сигурност : [Материали от] междунар. семинар по икономика на сигурността и отбраната / Ред. кол. Тилчо Иванов и др. - София : Унив. изд. Стопанство, 1994. - 171 с. : с табл., сх., диагр. ; Други ред.: Ц. Цветков, Д. Димитров. - Изд. на УНСС - София. - . - 551. - Библиогр. след отд. докл. и под линия.
34. Инициативата "Партньорство за мир" и икономиката на сигурността и отбраната : [Докл. от] междунар. семинар по икономика на сигурността и отбраната, 18-19 окт., София / Ред. кол. Тилчо Иванов - предс. и др. - София : Унив. изд. Стопанство, 1995. - 202 с. : с табл. ; Други ред.: Цв. Цветков, Д. Димитров, А. Хлебаров. - Изд. на УНСС - София. - . - 250. - Библиогр. след някои от докл.
35. Найденов, Атанас Христов и др.Икономика и сигурност : Курс лекции [за слушателите от ВА Г. С. Раковски] / Атанас Найденов, Гергин Гергинов. - София : Св. Георги Победоносец, 1995. - 200 с. : със сх., табл., диагр. ; Изд. на М-во на отбраната. - . - 300.
36. Управление на отбранителните ресурси и асоцииране към Европейската система за сигурност : [Сб. материали от] междунар. семинар по икономика на сигурността и отбраната, [26-27.X.1995 г., София] / Ред. кол. Тилчо Иванов - предс. и др. - София : Унив.изд. Стопанство, 1996,  [деп. 1997]. - 209 с. : с табл., сх., диагр. ; Други ред.: Цв. Цветков, Д. Димитров. - Изд. на УНСС - София. - . - 300. - Библиогр. след отд. докл.ISBN 954-494-217-3
37. Човешката сигурност в България 1997. ; Хора в преход / Димитър Димитров и др. - София : Прогр. за развитие на ООН, 1998. - 88 с. : с табл., диагр. ; Други авт.: Г. Карасимеонов, Ж. Георгиев, Ал. Стоянов, отбелязани на с. 3. - Изд. на Фонд. Фр. Еберт, Център за изследване на демокрацията. - . - 2 000. - Съдържа и Човешкото понятие за сигурност / А. Виджиланте. ISBN 954-90175-9-1
38. Шаламанов, Велизар Матеев и др.Информационни аспекти на сигурността / Велизар Шаламанов, Тодор Тагарев ; Предг. М. Михов. - София : Прокон, 1996,  [деп. 1997]. - 201 с. : със сх., табл. ; . - (По пътя към информационното общество). - 1 500. ISBN 954-90121-4-Х
39. “Балканска сигурност и реформа на въоръжените сили – икономически аспекти” – София; Университетско издателство “Стопанство” 1999г.
40. Найденов Митко “Стопанско разузнаване и фирмена сигурност” Варна 1999г.
41. Гайдеров Йордан “Фирма и сигурност” 1998г. В.Търново издат. ”Абагар”.
42. “Алтернативи на икономиката и сигурността на Република България в условията на демократичен преход” – Иван Цветков 1998 София изд.”Албатрос”.
43. Съвременни военни доктрити и стратегии за национална сигурност. 1999 год. УИ “Св. Климент Охридски”.
44. Найденов, Борислав Иванов “Национална сигурност и военна доктрина на Република България” – София 1999 год.
45. “Българо – руските отношения и проблемите на европейската сигурност” – София; Асоциация България – Русия; 1997 год.
46.   “Кой кой е в бизнеса за сигурност 98” – София 1998год. Изд. “Алфа исполин”.
47. Ролята на Г-7 в регионалната интеграция и глобалната сигурност, сп. МО, 2/2000
48. Нови реалности в Централна и Източна Европа и бъдещето на европейската идея, сп. МО 2/2000
49. САЩ и НАТО  в обединена Европа, сп. МО 3/1991
50. България и евроатлантическите  структури за сигурност 5/1993, сп. МО 2/1995
51. Един план за Европа, сп. МО 2/1995
52. Сигурност и международни отношения, сп. МО 2/1999
53. Какво бъдеше чака общата политика в областта на външните отношения и сигурността, сп. МО 2/1999
54. Новият международен ред, сп. МО 1/1993
55. Международните отношения в началото на XXI век, как изглеждат, видяни от Москва, сп. МО 4/1999
56. Проблемът за европейската сигурност и българските национални интереси, сп. МО 6/1999
57. Новият международен ред: разочарования и страхове, сп. МО 1/2000
58. Международните отношения през XXI век, сп. МО 1/2000
59. Джонсън Пол: Съвремеността, светът от 20-те до 90-те гг 1993
60. Кънчев, Р. Ред. НАТО, предизвикателството на промяната, 1996
61. Младенов Б., Генов Г., Политическа история на Европа, 1997
62. Анатомия на световното  геополитическо противостоене, Военен журнал 2/1994
63. СССЕ – Будапещенски документ 1994, Министерство на отбраната, управление “Международно сътрудничество”, Изд. “Георги Победоносец” 1995
64. ОССЕ – Харта за европейско сътрудничество, сп. “Демократически преглед” 1-2/2000
65. Тенева Г., Политиката на неутралитет – алтернатива за гарантиране националната сигурност на България, С. 1998
66. Неутралитет – алтернативата за България, сп. МО 2/1996
67. Размисли върху макропрогнозата  на международните отношения, сп. МО 6/1994


68. Д.Йотов. Евроинтеграция в областта на вътрешните работи. Изд. Фенея,С., 2004 г.
69. Невижданата Европа.Документи от архива на Ж.Моне. ИК Семарш, 2003.
70. Г.Стоянов.Рискове и заплахи за вътрешната сигурност на РБ. Фондация “Национална и международна сигурност”,С., 2000.
71. Т.Трифонов ,А.Пейчев. Тероризмът. Фондация “Национална и международна сигурност”,С., 2003.
72. Т.Трифонов. Специалните служби: теория и практика. Фондация “Национална и международна сигурност”,С., 2001.
73. П.Христов.Разузнавателна защита на конституционния ред. ВСУ “Черноризец Храбър”,  1999 г.
74. Б.Найденов,Дж.Хайденрих. Национална сигурност и военна доктрина. Изд. Фенея,1999.
75. Н.Бояджиева. САЩ и конфликтът в Босна и Херцеговина. С., 2000.
76. Оксфордска история на 20 век. Изд. къща”Труд” ,С.,2000.
77. Лок Джонсън. Тайните служби. Американското разузнаване в един враждебен свят. Изд. къща “Лик”.С.,2004 .
78. М.Чавдарова.Балкански страни.Политика , икономика и международни връзки. С.,Парадигма, 1999.
79. Ст. Симеонов.Полицията в България /1879-1944/.Албатрос, С.,2003 г.
80. Балканската сигурност.Политически и правни проблеми.Изд. къща “Хр.Ботев”,С.,1995 г.
81. В.Проданов. Насилието в модерната епоха. Изд. “Захарий Стоянов”. С.,2003
82. Хр. Мирчева.Съвременна история.Светът в историята ана 20 век.Изд. Софи-Р.С.,1999.
83. Н.Николов.МВР в системата на националната сигурност. Изд. Албатрос,С.,2000.
84. Н.Бояджиева.История на межд.отношения 17-20 в. Изд. Албатрос. С., 2002 г.
85. Р.Маринов. Кризисен мениджмънт. Идз НБУ, 1999.
86. П.Петев. Европейската политика на САЩ след “студената война”. Изд. Парадигма. С.,2001 г.
87. А.Христакудис. Многостранното сътрудничество в ЮИЕ и европейската интеграция. История и съвременност. Изд. Хирон-прес,2002.
88. Предотвратяване на военни конфликти в ЮИЕ. Научен център по национална сигурност – МО , С., 1995.
89. МВР в навечерието на 21 век – предизвикателствата на реформата. Изд. Герикс прес. С.,2000
90. Ж.К.Зарка. НАТО. Превод от френски езид. С., 2002 .
91. Томас Бургентал , Ст.Алекщсандров. Международно право по правата на човека. Център за изследване на демокрацията. С.,1997.
92. К.Хюфнер, Е.Константинов и др. Закрила на правата на човека.Международни механизми. ДЗружество за ООН в България. С.,2001.
93. .Сигурност. доц. д-р. инж. Величков, Ив. и колектив; Еко Принт 2002 .
94. . Станков, Б. "Организираната престъпност", Албатрос 2002.
95. Иванов, Хр. "Гражданското общество и концепции за граждански контрол" Албатрос 2002.
96. Станков, Б. "Криминология. Видове престъпност", ВСУ "Черноризец Храбър" 2003.
97. Кунчев, Й. "Полицейско разследване. Тактика и методика" С. 2003.
98. Николов Н. "МВР в системата на националната сигурност", Албатрос 2000
99. Николов Н. "МВР в гражданското общество", Албатрос 2000.
100. "Основи на бизнес сигурността" Илиев, Ил. и колектив; ВСУ "Черноризец Храбър".
101. Динков, Д. "България в европейската интеграция", С. 2002,
102. 10."Европейска икономическа интеграция" колектив, Университетско издателство "Стопанство" 2002.
103. 103 Попова Ж. "Основи на правото на ЕС", Планета 3 2001.
104. Хикс, С. "Политическа система на ЕС", Парадигма 2001.;
105. Форсайт, Д. П. "Правата на човека в международноправните отношения"  Слънце 2002.
106. Борисов, О. "Права на човека" (сборник международноправни актове) Нова звезда 2003.
107. 105. . Борисов, О. "Право на ЕС" Юрис прес 2002.
108. Арабаджийски Н. "Полицейска администрация" Албатрос 2001.
109. 106. Кунчев, Й. "Криминалистическа тактика" С. 2003,
110. Йончев, Д. "Теория на скритото присъствие" Фондация "Демокрация и сигурност".
111. Григоров, В. "Основи на фирмената сигурност" С. 2002.             
112. Вучков, В. "Досъдебното полицейско производство" Фенея 1999.
113. . Вучков, В. "Съдебни екпертизи" С. 2003.
114. Търкаланов, Ю. "Разузнавателни анализи" Албатрос 2003,
115. Начев, Й. "Проектът на ЕС за независима Европейска отбранителна политика" В:"Международни отношения" бр. 3/2002;
116. Щерк, Ю. "Пълноправно членство на България в Съвета на Европа" В: "Международни отншения" бр. 4/2002;
117. Първанов, Г. "Бъдещето на европейската сигурност и България" В: "Международни отношения" бр. 2/2003;
118. Петров, А., Андреев, С."Компютърната сигурност - част от националната сигурност" В: "Международни отношения" бр. 2/2003;
119. Танчев, Евг. "Конституция на РБългария, суверенитет, и Конституция на ЕС" В: "Международни отношения" бр. 3/2003;
120. "България - САЩ 100 г. дипломатически отношения" В: "Международни отношения" бр. 4/2003;
121. Ганчев, П. "Глобалната несигурност и глобалният тероризъм" В: "Международни отношения" бр. 6/2003;
122. Джеймс Е.Доуърти, Р.Пфалцграф. Теории за международните отношения.Общ преглед.Изд. Атика . С., 2004.
123. Роберт Купър. Разпадането на нациите.Ред и хаос през 21 век.Изд. Обсидиан. С.,2004.
124. С.Хънтингтън. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. Изд. Обсидиан.С.,2004 г.
125. Х.Кисинджър. Политиката. С.,2003.
126. Владимир Чуков.Ислямският фундаментализъм. Изв. Изток-Запад.С.,2004.
127. Морис Ваис.Международните отношения след 1945 г. Изд. Кама,2004 г.


УКАЗАНИЯ  И СПЕЦИФИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ ЗА ПОДГОТОВКА НА СТУДЕНТИТЕ И УСПЕШНО ЗАВЪРШВАНЕ НА КУРСА.

Успешното завършване на курса се доказва с представяне на писмени работи – реферати , есета , коментари и др. по  теми и проблеми от представената по –горе учебна програма.



ПРИМЕРНИ ТЕМИ НА ПИСМЕНИ РАБОТИ

Тема Проблем
1 Националната сигурност като политическа и правна категория
1.1 Понятие и определения за национална сигурност Еволюция на концепцията за национална сигурност на РБългария след 1989 г.
1.2 Основни сфери и равнища на националната сигурност. Съотношение между вътрешна,външна и военна сигурност на държавите в съвременните условия.
2 Вътрешна сигурност на държавата
2.1 Съдържание и основни компоненти на понятието “Вътрешна сигурност на държавата” Основни закономерности във взаимоотношенията между политическа и икономическа сигурност
Състояние на демографската сигурност
Етнонационална сигурност на РБългария
Екологическа сигурност и устойчиво развитие
Информационна сигурност.
3 Военната сигурнст в системата от гаранции на националната сигурност
3.1. Военни и невоенни фактори в политиката на сигурност. Военни и невоенни фактори в политиката на сигурност на РБългария  след 1989 г.
3.2. Нормативна основа на осъществяване на военната сигурност Основно съдържание  и идеи на Военната доктрина на РБългария
ЗОВС като основа на осъществяване на военната политика на РБългария.
3.3. Разходи за отбрана и военна сигурност Анализ  и съпоставка на военните бюджети на РБългария след 1989 г.
4 Институционният аспект на формиране и осъществяване на политиката на сигурност
4.1. Формиране и функциониране на институционната система на сигурност на РБългария Основни принципи на изграждане на системата на сигурност на Република България
Правомощия на парламента в сферата на сигурността
Функции на президента като главнокомандващ въоръжените сили.

4.2. Ръководство на въоръжените сили Конституционни и правни основи на ръководство на въоръжените сили.

4.3 Ръководство на системите за вътрешна сигурност. Системата от органи за вътрешна сигурност съгласно Закона за МВР.
4.4. Ръководство и управление ана специалните служби. Място , роля и управление на специалните служби съгласно конституционната и правна система на РБългария.
4.5. Граждански контрол върху политиката на сигурност Състояние и проблеми на гражданския контрол върху армията
Състояние и проблеми на гражданския контрол върху полицията
Състояние и проблеми на гражданския контрол върху специалните служби.
5. Проблеми на националната сигурност на РБългария в началото на 21 век.
5.1 Еволюция и съвременно състояние на политиката на сигурност на РБългария след 1989 г. Основни алтернативи на политиката на сигурност след падането на комунистическия режим
Възможна ли бе политиката на неутралитет?
Основни етапи в политиката на присъединяване към НАТО

6 Проблеми на осъществяване на политиката ана сигурност на РБългария в регионален и глобален мащаб.
6.1 Външният аспект на сигурността на РБългария Дефиниране и съотношение на понятията национална,регионална и глобална сигурност.
Историческа еволюция и съвременно състояние на съвременните системи за глобална и регионална сигурност.
Политически и правен анализ на конкретна институционна система за международна сигурност – ООН,НАТО , ОССЕ и др.
6.2 Новият световен ред и глобалните заплахи Понятието “нов световен ред и” и неговото осъществяване
Съвременният тероризъм като една от големите заплахи за новия световен ред.
6.3 САЩ и Русия в новия световен ред Проблеми на политиката на сигурност на Русия/САЩ в началото на 21 век.
6.4 Източноевропейските държави в новия световен политически ред Проблеми на политиката на сигурност на отделна източноевропейска държава в началото на 21 век.
7. Балканският аспект на политиката на сигурност на РБългария
7.1. Балканският регион като част от европейската и глобалта система на сигурност Военни ,политически и икономически измерения на Балканите като част от Европа и света

7.2 Основни конфликти и тяхното разрешаване след края на “студената война” Югокризата-най-голямото предизвикателство през сигурността на Европа в началото на 21 век.
Македонският проблем като дестабилизиращ фактор в балканската политическа система.
7.3. Основни политически, икономически и военни проекти и инициативи за стабилизиране на сигурността на Балканския политически регион Пактът за стабилност на Югоизточна Европа – основно съдържание и осъществяване.
Многонационалните сили за Югоизточна Европа- основини проблеми.
7.4. Балканската политика на сигурност на РБългария. Проблеми , постижения и нерешени въпроси на българската политика на сигурност спрямо всяка от балканските държави.



Забележка: Студентите могат да разработват и други актуални  проблеми, след съгласуване с преподавателя.

http://ecatalog.nbu.bg/nbunew2011/single_Course_Info.asp?P_ID=1127&KID=9805&K_Name=%CE%F1%ED%EE%E2%E8%20%ED%E0%20%F1%E8%E3%F3%F0%ED%EE%F1%F2%F2%E0&P_Sign=NISM111

Концепция за националната сигурност на Република България
Приета с Решение на 38-о НС от 16.04.1998 г., обн., ДВ, бр. 46 от 22.04.1998 г.
Увод
1. Концепцията за националната сигурност на Република България представлява официално приети политически виждания за защита на българските граждани, общество и държава от външни и вътрешни заплахи от всякакво естество, при отчитане на наличните ресурси и съобразяване с нивото на гаранциите, които дават световната, евроатлантическата и европейската система за сигурност и стабилно развитие.
2. Концепцията определя целите и задачите в периода на присъединяването на Република България към ефективна колективна система за евроатлантическа и европейска сигурност и с оглед на рисковите фактори, които заплашват по сегашния начин сигурността на страната. Основа на системата за евроатлантическа и европейска сигурност са Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), Европейският съюз (ЕС), Западноевропейският съюз (ЗЕС) и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).
Новите реалности
3. В света намаля заплахата от глобален ядрен конфликт, причинен от идеологическо противопоставяне. Има тенденция за укрепване ролята на правото при регулиране на спорни междудържавни проблеми. Подобряват се механизмите за управление на кризисни ситуации на Съвета за сигурност на ООН. Намаля значително опасността от пряка военна агресия срещу България. Въпреки това се запазва значението на военните и силовите фактори в международните отношения.
4. Нарастващо значение за сигурността на България имат световните икономически, политически, научно-технически, екологични, информационни процеси, както и изострящата се конкуренция за достъп до ресурси и инфраструктури, за пазари и най-модерни технологии.
Възниква глобално информационно общество, извършва се световна икономическа интеграция, което създава нови предизвикателства за България.
5. Присъединяването на България към международните финансови и търговско-стопански структури открива нови перспективи за гарантиране на нашата сигурност. Изолирането на страната ни от световните интеграционни процеси само по себе си е заплаха за българските граждани, общество и държава.
6. В Европа нарасна респектът към европейските политически и икономически и към евроатлантическите военнополитически организации. Това прави малко вероятно налагането на едностранни, включително военни решения при регионални и двустранни конфликти.
7. След разпускането на организацията на Варшавския договор и преодоляването на блоковото противопоставяне се утвърди тенденция на укрепване на доверието и сътрудничеството. Започна да нараства значението на европейската архитектура за сигурност.
8. Задълбочиха се икономическите и социалните различия на континента, а заедно с тях се появиха нова несигурност и нови рискове. Породиха се конфликти на етническа, религиозна и социална основа. Противоречивият преход в страните от Централна и Източна Европа представлява голямо предизвикателство към техните демократични институции и към европейските структури.
9. На континента все още не е изградена напълно ефективна колективна система за сигурност и стабилност. Конфликтите в бивша Югославия показаха недостатъчната ефективност за постигане на мирни споразумения само със средствата и посредничеството на сегашните европейски структури.
10. Европейските страни в различна степен са интегрирани в световните и континенталните военнополитически и търговско-икономически съюзи. На континента има "сива" зона, съставена от страни, изключени частично или напълно от интеграционните процеси. За тази зона са типични социалната несигурност, спадът на жизненото равнище и появата на международни престъпни мрежи.
Реална опасност за крехките демокрации в Централна и Източна Европа, както и за икономическото развитие на целия континент са не противникови армии, а незаконни престъпни групировки, специализирани в организирано насилие, контрабанда на стоки, трафик на хора, наркотици и оръжие.
11. В Югоизточна Европа съжителстват различни религиозни и етнически общности, някои от които са в конфликт. След появата на нови държави е налице стремеж на общности към обособяване и затваряне. Това рязко увеличава регионалните заплахи за нашата национална сигурност. Закъснелият ход на демократичните промени в региона води до задълбочаване на натрупаните исторически проблеми и до неспособност за разрешаването им съобразно европейските демократични стандарти.
12. Държавите в нашия регион се различават силно по степен на гарантиране на своята сигурност и членство в международни алианси. Различията са политически, институционални, културни, в равнището на живот и в обществената практика. Статусът на страните от региона е различен във военно отношение. Религиозният и етнически екстремизъм слагат отпечатък върху местните общества, които са без силни демократични традиции.
13. Балканите са зона на конфликти и напрежение в Европа. Това създава сериозни рискове за националната сигурност на България. Страната ни понесе огромни загуби от изолацията си вследствие на наложените търговско-икономически и финансови забрани върху бивша Югославия. Тези забрани създадоха предпоставки за развитие на организирана престъпност и корупция и за дълго продължил упадък на българските държавни институции.
Така след регионалните войни престъпността се превърна в основна опасност. Високото равнище на беззаконие системно застрашава сигурността на отделните граждани, руши икономическото благосъстояние и легитимността на държавните институции от региона.
14. Въпреки бързите технологични промени Балканите запазват важното си геополитическо положение. Значението на региона като транспортно, инфраструктурно и енергийно кръстовище нараства с бъдещото разширяване на Европейския съюз и НАТО, както и със свързването на страните от Кавказ и Централна Азия с европейските пазари.
15. В България се преодолява несигурността от тежкото икономическо положение на страната и катастрофалното спадане на жизненото равнище на българските граждани. След острите икономически кризи силно са ощетени интересите на хората, тяхното право на добър живот, на труд, на социално и здравно осигуряване.
16. Неутрализира се постепенно и друг източник на несигурност, какъвто е страхът на гражданите за техния живот, страхът от безнаказаните престъпления срещу личността и посегателствата срещу личната собственост.
Със законодателни и административни мерки се преодоляват напрежението и трудностите за фирмите, дължащи се на изнудването и насилието, на нелоялната конкуренция и корупцията на администрацията.
Постепенно се утвърждава традицията в обществото да се отстояват правата и свободите на отделния човек. Държавата се поставя в услуга на човека, а не обратното - човекът да бъде подчинен на държавата. Засилват се структурите на гражданското общество. Натрупва се опит в демократичните процедури за тяхното функциониране и развитие.
17. Вътрешната стабилност в страната ще се задълбочава заедно със засилването на способността на изпълнителната и съдебната власт да се защитят гражданите, гражданското общество и държавата срещу беззаконието. От това зависи успехът на прехода към пазарна икономика и демокрация. Вътрешният ред и сигурност ще предотвратят криза на законността в България.
18. За България преходът към демокрация и пазарна икономика, към евроатлантическа и европейска интеграция, а с това и към създаване на нова сигурност и стабилност бе блокиран в миналото от нежелание и неспособност за решителни реформи, довело и до остри политически конфликти. Икономическите кризи се задълбочаваха и усилваха от междуинституционални войни. В резултат на това задълго спряха обновлението и реформирането на страната.
Това причини остра демографска криза, усилена от непознато висока емиграция. Намали се средната продължителност на живот и рязко спадна раждаемостта, което създава опасности за бъдещото оцеляване и защита на нацията.
19. България не е в състояние сама да опазва своята сигурност или да се стреми към сигурност чрез неутралитет поради недостатъчния си финансов, икономически и военен потенциал. Новите реалности предпоставят необходимостта страната да се приобщи към ефективни колективни системи за сигурност и икономическо развитие.
В същото време се появяват нови възможности и се засилва значението на собствената политика на България за неутрализиране на неблагоприятни за сигурността на страната фактори. България има потенциал да бъде значим фактор за сигурност и стабилност в Югоизточна Европа.
Общи положения
20. Национална сигурност има, когато са защитени основните права и свободи на българските граждани, държавните граници, териториалната цялост и независимостта на страната, когато не съществува опасност от въоръжено нападение, насилствена промяна на конституционния ред, политически диктат или икономическа принуда за държавата и е гарантирано демократичното функциониране на държавните и гражданските институции, в резултат на което обществото и нацията запазват и увеличават своето благосъстояние и се развиват.
21. Българските граждани, обществото и държавата имат задължения, записани в Конституцията и законите на страната, сами да са създатели и гаранти на своята сигурност. Едновременно те са взаимносвързани потребители на сигурност, при които нарушаването на безопасността на който и да е от тях нарушава безопасността на останалите. Те съставляват заедно единната структура за сигурност на България.
22. Сигурността е гарантирана, когато страната успешно реализира националните интереси, цели и приоритети, и при необходимост е в състояние ефективно да ги защити от външна и вътрешна заплаха.
23. Равнището на сигурност се определя от степените на защита и на ефективно реализиране на интересите на българските граждани, общество и държава, които в съвкупност съставляват националните интереси.
Интересите на българските граждани са в реалното гарантиране на конституционните права и свободи, личната безопасност, повишаването на качеството и равнището на живота, на социално и здравно осигуряване.
Интересите на гражданското общество са в утвърждаването на демокрацията, гражданския контрол върху институциите и свободата на сдружаване, в правата на религиозните, етническите и малцинствените групи, в съхраняването на националните духовни и културни ценности и традиции.
Интересите на държавата изискват защита на Конституцията, суверенитета и териториалната цялост на страната, постигане на политическа и финансова стабилност на икономическото и социалното развитие, строго спазване на правовия ред, равнопоставеност и взаимноизгодно международно сътрудничество.
24. Три са основните фактори на националната сигурност на България:
          -степента на развитие и ресурсите на страната;
          - ефективността на външната и вътрешната й политика, и
          - участието на България в колективните системи за сигурност и икономическо развитие.
25. Националната сигурност има приоритет за Република България. Тя определя основните цели и програми на нейното развитие. Формира стратегическите задачи на вътрешната и външната политика на държавата.
26. Главно условие за реализация на националните интереси е съхраняването на възможностите България сама да решава вътрешните си политически, икономически и социални проблеми, както и сама да урежда отношенията си с други държави и общности независимо от намеренията, позицията и интересите на трети страни.
Принципи на националната сигурност
27. Националната сигурност се гради чрез строго спазване на Конституцията, на законите на Република България и на ратифицираните от Народното събрание международни договори и конвенции. България привежда своето законодателство в областта на сигурността в съответствие със стандартите на Европейския съюз и НАТО.
28. Република България няма териториални претенции и не признава такива към нея. Този принцип премахва стари и не поражда нови регионални напрежения. Той утвърждава България като генератор на сигурност.
Република България не изгражда своята сигурност за сметка на други държави и общества. Обявеното от нея желание за членство в НАТО е с цел да се гарантира сигурност и не е насочено срещу трети страни. Предпоставка за засилване на гаранциите за сигурността на страната е увеличаването сигурността на всички страни в Европа и в света.
29. Приоритетна политика на Република България са лоялност и взаимна изгода в отношенията с другите страни и с международните съюзи. Днес никой открито не проявява враждебност спрямо България.
30. Сигурността на България се гарантира от световните и евроатлантическите структури за колективна сигурност.
31. Националната сигурност се опира на отбранителна Военна доктрина, която определя строителството и използването на въоръжените сили. България се стреми към сигурност на Балканите и е против балкански военни и политически съюзи.
32. Българските разузнавателни и контраразузнавателни органи действат на основата на специални закони. Те добиват информация със собствени средства и чрез международните организации за военнополитическото състояние на държавите от региона и за натрупването на такъв военен потенциал, който може да застраши националната сигурност.
Специализираните органи спазват законите на страната и международното право, като съхраняват правата и свободите на българските граждани.
33. Чрез пропагандата на националните исторически и духовни ценности, на морала и културното наследство на всички българи се утвърждава националната идентичност и идеал. Съхранява се териториалната и национална цялост на България при зачитане на правата и свободите на различните етнически и религиозни общности. Изгражда се образът на България като Родина на всички българи във и извън границите на страната. Отстояват се техните духовни ценности и граждански права.
Приоритети и фактори на националната сигурност
34. Процесът на присъединяване към НАТО и Европейския съюз има положително въздействие върху сигурността на България. Но само пълноправното членство в тях ще доведе до цялостното й гарантиране.
Национален приоритет на България е членството в НАТО и Европейския съюз, което отговаря на дългосрочните интереси на страната.
35. Успешното интегриране на България в евроатлантическите и европейските структури за сигурност и развитие зависи от напредъка на мирния процес в Югоизточна Европа и се забавя от военните конфликти и дестабилизирането на съседни държави. Това предполага страната да води много активна външна политика за омиротворяване на Балканите. Тази политика е най-важният елемент на стратегията за превантивната защита на българските интереси.
Собствената й сигурност се определя от това, в каква степен България е генератор на сигурност за съседните страни. Затова с регионалните си инициативи за увеличаване на взаимното доверие в политико-военната сфера страната спомага за засилване на сигурността и стабилността на Балканите.
36. Политиката на сигурност разпределя националните ресурси така, че да се защити България от налагането на чужда политическа и икономическа воля и да се осигури правото й на суверенен избор по всички аспекти на вътрешната и външната политика, политиката за сигурност и отбраната.
37. Необходимо е да се укрепват българските позиции в изграждащите се съгласно Парижката харта за нова Европа наднационални органи и структури. България се утвърждава по този начин като активен и пълноправен партньор в глобалните политически и икономически процеси.
38. Икономическият фактор е решаващ за гарантиране на националната сигурност. Единствено стабилизацията, възстановяването и растежът на българската икономика са в състояние да задоволят интересите на българските граждани, общество и държава, да решат проблемите с недостига на ресурси, да подобрят жизненото равнище и да повишат степента на социалната защита.
Запазването и развитието на българския научен и технически потенциал за овладяване на новите и създаване на собствени върхови технологии е перспективен фактор за защита на националната сигурност.
39. Положителното въздействие на икономическия фактор за националната сигурност се засилва от стратегическото участие на българската икономика в световното, европейското и регионалното сътрудничество, когато тя се интегрира в обединеното европейско икономическо пространство.
40. Значението на българската икономика за националната сигурност и стабилното развитие зависи от способността да се развие собствената инфраструктура като важно свързващо звено между европейските страни и новите пазари в Черноморско-Кавказкия регион, Близкия изток и Средна Азия.
През българската територия преминават стратегически междуконтинентални транспортни, съобщителни и енергийни коридори, от които зависи националната и европейската сигурност. От изграждането на тези артерии, от превръщането на страната в балкански комуникационен и енергиен център ще зависи значението на България за световната и европейската сигурност.
41. Утвърждаването на България като важен компонент за европейската и регионалната сигурност зависи от възстановяването на загубените позиции на българските производители и търговци на традиционните пазари, особено на стратегическия пазар на страните от ОНД, от разгръщането на съвместна дейност и коопериране с водещи европейски производители, както и от осигуряването на енергийната независимост на страната.
42. Информационният фактор за гарантирането на националната сигурност действа чрез спазване на конституционните права и свободи на гражданите в областта на съхраняването и обмена на достоверна информация посредством развитието на модерни български комуникации и медии.
43. Опазването на националната сигурност изисква да не се допуска използването на информацията, за да се манипулира масовото съзнание. Приоритет е и да се гарантира със специален закон защитата на държавния информационен ресурс от изтичане на важна за страната политическа, икономическа, научно-техническа и друга информация.
44. Въоръжените сили и органите за сигурност са основни гаранти за националната сигурност на страната. Ефективността им зависи от предоставените им ресурси, от силата и стабилността на законите, на които основават своята дейност, от мотивацията на човешкия фактор и от наличието и точността на информация за заплахите и опасностите.
45. Военната доктрина на България се изготвя на основата на тази Концепция и Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. На основата на нея се реализира Програмата за реформа на българските въоръжени сили и се извършва тяхната модернизация.
Гаранциите за сигурността на страната се засилват чрез реализация на инициативи за засилване на военнополитическото доверие в региона и посредством успеха на Програмата "Партньорство за мир" за интеграция с евроатлантическите структури.
46. Органите за сигурност предотвратяват и неутрализират заплахите и опасностите при тясно взаимодействие със следствието и прокуратурата и в сътрудничество с международните организации за борба с престъпността.
47. Правораздавателните органи създават респект към законите на страната, като посредством ефективно и справедливо правосъдие санкционират техните нарушители. Дългосрочното гарантиране на националните интереси изисква развитие на законодателството и хармонизирането му с нормите на Европейския съюз.
48. Ефективната дейност на правораздавателните органи предполага реформа и модернизиране на съдебната власт на основата на единна стратегия за борба с престъпността и корупцията. Националните интереси повеляват постигане на обществен консенсус за мерките, политиката и ресурсите, които трябва да се заделят за тази борба. Държавната стратегия за борба с престъпността и корупцията е развитие на тази Концепция в областта на вътрешната сигурност.
49. Екологичният фактор - опазването, възстановяването и възпроизводството на българската природа, следва да осигури благоприятна жизнена среда на българските граждани и общество. Националните интереси се реализират при оптимален баланс между опазването на природната среда и водите и нуждите от оползотворяване на природните богатства за устойчиво развитие на България.
Организация и функции на системата за национална сигурност
50. Съобразно Конституцията на Република България отговорности за националната сигурност на страната имат Президентът, Народното събрание и Министерският съвет.
51. Президентът възглавява Консултативния съвет за национална сигурност, чийто статут е определен със закон.
52. Народното събрание осъществява законодателното изграждане на системата за национална сигурност. Чрез своята постоянна Комисия по национална сигурност контролира изпълнителната власт и специалните органи на сигурността относно законосъобразност и ефективност на действията им и ефективно използване на ресурсите, оценява политически опасностите. Чрез своята постоянна Комисия по външна и интеграционна политика контролира изпълнителната власт в областта на външните аспекти на националната сигурност.
53. Министерският съвет на основата на тази концепция и в изпълнение на възложените му от Конституцията на Република България отговорности в областта на сигурността с доклад пред Народното събрание ежегодно посочва рисковете за страната и дава оценка за степента на защита на националните интереси.
Министерският съвет разпределя ресурсите на страната за повишаване степента на защита на националните интереси. Министерствата и ведомствата в рамките на своята компетентност разработват и реализират стратегии и програми за най-ефективно използване на политическите, военните и икономическите ресурси на страната.
54. В изпълнение на функциите си Министерският съвет се подпомага от Съвет по сигурността в състав: министър-председателя, министъра на външните работи, министъра на отбраната, министъра на вътрешните работи, техни заместник-министри, началника на Генералния щаб на Българската армия и ръководителите на разузнавателните и контраразузнавателните служби. Президентът лично или чрез свои представители може винаги да участва в работата на съвета и по всяко време да изисква от него информация.
55. Съветът по сигурността:
o обобщава, анализира и прави изводи от цялата текуща информация за рисковете пред националната сигурност и дава професионална оценка и прогноза за динамиката на опасностите;
o планира конкретни мерки за неутрализиране на опасностите и предлага решения в условия на криза;
o координира плановете на специалните органи за добиване на информация и дава становища по разпределението на ресурсите;
o разработва и предлага на Министерския съвет годишен доклад за националната сигурност.
56. Президентът, председателят на Народното събрание и министър-председателят, изхождайки от основните цели и задачи, свързани със сигурността на страната, са заявители на информация в Съвета по сигурността.
57. Съветът по сигурността представя равна по обем и еднаква по съдържание информация на Президента, председателя на Народното събрание и министър-председателя.
58. Гражданският контрол върху държавната политика за сигурност и органите, които я изпълняват, се гарантира от Конституцията и законите на страната

http://bdi.mfa.government.bg/info/Module%2004%20-%20Diplomacia%20i%20sigurnost/preporachitelna%20literatura/A.Angelov/kontzeptziq%20za%20natzionalna%20sigurnost%20na%20Bg.htm

КОНЦЕПТУАЛНИ И ИНСТИТУЦИОНАЛНИ АСПЕКТИ НА ПОЛИТИКАТА НА СИГУРНОСТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

1.За мястото на стратегиите в националните политики на сигурност. Стратегията за национална сигурност на Република България от 2010 г.-положителни страни и недостатъци.

Стратегическите документи в областта на националната сигурност са сравнително ново явление в управлението на тази сфера на човешката активност. В дълги исторически периоди, когато враждебността между държавите е била основна форма на съжителство между тях, държането в дълбока тайна на намеренията и предпочитанията на всяка страна спрямо нейните съседи- приятели и врагове - е било в основата на междудържавното съжителство. По време на „студената война“ стремежът за военно и политическо превъзходство на всяка от двете политически и военни системи не стимулираше изработването и анонсирането в публичното пространство на военни и политически стратегии и програми.

В исторически аспект съвременните стратегии за сигурност са наследници на националните доктрини. С формирането на националните държави през 17-18 век започва да се формира виждането им за миналото и бъдещето на нациите, за националните идеали, целите и задачите в близка и далечна перспектива, за мястото и ролята на националната държава в регионален и глобален аспект. /1/

Националните доктрини обикновено нямат писан характер.Те се основават на неизменния консенсус, постигнат между народ и управляващи за бъдещето на държавата в близка и далечна перспектива. Като трайна цел на държавното и национално развитие те са стимулирали укрепването на капацитета , политическата и военна мощ на държавата,но в много случаи преследването на нереално поставени цели е водило до национални катаклизми и катастрофи. Типичен пример в това отношение е преследването на българския национален идеал- връщането на България в нейните исторически предели, очертани в Сан Стефанския мирен договор. Постигането на този идеал е основата на всяка външнополитическа стъпка на всяко правителство, мотивацията за участие във всички военни коалиции на страната по време на Балканската, Междусъюзническата , Първата и Втората световна война. Резултатите от тази погрешно поставена цел са налице - национални катастрофи, откъсване на части от нейната територия. Друг пример от по-новото време е погрешната цел на почти всички правителства на Югославия след 1989 г. да запазят на всяка цена съществуването на федерацията. Тази цел не само не бе постигната, но от водещ фактор в европейската и световна политика наследникът на СФРЮ се превърна в незначителен в териториално, политическо и военно отношение фактор в съвременния свят.

Динамизирането на обществото и все по-широкото застъпване на политиката на граждански контрол върху процесите в сигурността доведоха до появата на публични писани официални документи – концепции, стратегии , военни доктрини. Като първи официален документ във всички учебници се посочва приемането през 1947 г. в САЩ на Стратегията за национална сигурност./2/ Постепенно през 50-те години повечето западноевропейски държави приеха такива документи. След края на „студената война“ всички бивши комунистически държави приеха нови концепции за национална сигурност. За разлика от националните доктрини концепциите и стратегиите са по-прагматични и имат по-ограничен времеви обхват.

Следващият етап в развитието на стратегическите документи е приемането на интернационални стратегии в сигурността. Началото на този процес бе положено с приемането от НАТО през 1999 г. на т.н. „Нова стратегическа концепция на НАТО “. Последва го и Европейския съюз с приемането през 2003 г. на Европейска стратегия за сигурност „Сигурна Европа в един по-добър свят”. През 2010 г. алиансът за трети път осъвремени своя основополагащ документ /3/ Подобни стратегически документи са приети от всички съвременни организации в сферата на сигурността.

Съвременните стратегии в сигурността имат двойно предназначение – вътрешно и външно. Външното предназначение е да създадат прозрачност на политиката на сигурност за съседни държави, партньори, съюзници, да разсеят съмненията за водена агресивна политика или териториални претенции. Вътрешното предназначение на стратегиите е да мобилизират и синхронизират усилията на институциите за да се постигне синергетичен ефект в дейностите по сигурността.

Българската държава няма никакви традиции в създаването на публични документи в сферата на сигурността. Концепцията за национална сигурност , приета през 1998 г. е първият публичен документ, създаден от българската държава от такъв характер . Сега , от висотата на времето, може да се отбележи, че концепцията изигра своята роля - във вътрешен план до систематизирането на новите принципи на политиката на сигурност, до организирането на дейностите в сигурността, и във външен план - с полагането на основите на прозрачна политика на сигурност, която не създава опасения сред съседните държави и бъдещите съюзници за скрити намерения за реванш или връщане към недемократични форми на управление.

След поемането на управлението от ГЕРБ обществените очаквания за бързо изработване на Стратегия за национална сигурност бяха големи. За разлика от предишните две управления, ГЕРБ стартира този процес в първата година на своето управление, на което следва да бъде дадена положителна оценка. Има достатъчно технологично време да се представят и дискутират варианти на този документ, за да се постигне консенсус по основните тези, текстове, структура.

Обществените очаквания за нов стратегически документ бяха подхранвани почти непрекъснато от есента на 2009 г. от правителството, което демонстрираше принципно нов подход към планирането и осъществяването на политиката на сигурност.

От стартирането на процедурата по изработване на стратегията досега бяха публикувани два варианта, отличаващи се значително един от друг по обхват , поставени проблеми, език и стил, предназначение и т.н. Възприемчивостта на разработващият екип към критиките и предложенията на експертите също не е много често срещано явление и следва да бъде поощрено.

Представеният първи вариант имаше значителни слабости, които справедливо бяха критикувани от експертите. Тези недостатъци могат да бъдат обобщени както по отношение на структурирането, така и по отношение на съдържанието на документа. Окончателният вариант на проекта, приет от Народното събрание, е отстранил част от тези дефекти, което в определена степен повишава неговото качество.

Какви позитивни моменти следва да бъдат изтъкнати в приетата от Народното събрание в края на 2010 г нова Стратегия за национална сигурност? /4/

Първо, тя съдържа един сравнително добър каталог на рисковете и заплахите, настоящи и в краткосрочен времеви хоризонт, произтичащи от вътрешната и външна среда на сигурност. Но и в този вариант има пропуснати вътрешни рискове, като например разпространението на неграмотността , която заплашва много сектори на сигурността.

Второ, структурата на стратегията я доближава до структурите на европейските документи на сигурност. Обща слабост на представяните досега стратегически документи в сигурността е, че всички досегашни се изработват по структура , която вносителите сами си избират. В сферата на сигурността няма изработен стандарт за изготвяне на стратегически документи и оттам идва недоволството ни от един или друг документ, структуриран по логика, която ние не познаваме и не приемаме. Това е по-скоро упрек към парламента отколкото към изпълнителната власт. Парламентът не е изработил стандарт с изискванията си към такъв вид документи. Но в конкретния случай ако този въпрос - за структурата и обхвата на стратегията е бил дискутиран в парламентарните комисии на НС, имащи връзка със сигурността и парламентът е задал като социална поръчка на изпълнителната власт изискванията си за съдържанието, структурата и задачите на този документ, много от концептуалните въпроси за това какъв трябва да бъде обхватът на сигурността на страната, политиката на сигурност в новата геополитическа среда, към съседи и съюзници, истинските интереси в определен времеви отрязък и други концептуални въпроси можеха да бъдат изяснени в стратегията .

Трето, избраното по-широкото виждане за сигурността или както е прието в европейските концепции виждането за гражданска сигурност, обществена сигурност и др. по-модерни термини. Но това виждане също има своите опоненти. Избраният всеобхватен подход към сигурността предполага , че в сигурността влизат всички видове обществена дейност - обществен ред, отбрана, специални служби, икономика, социални дейности , здравеопазване, бедност, демография, образование и въобще всичко, за което можем да се сетим. Прекалената “секюритизация” на човешките дейности всъщност лишава политиката на сигурност от предмет. Ако всичко в политиката на правителството е национална сигурност, то тогава няма специфична човешка дейност , наречена политика на сигурност. Във повечето европейски национални и съюзни концепции за сигурността наистина е избран широкият подход към сигурността, но в тях е ясна пресечната точка, при която една обществена дейност става обект на политиката на сигурност. Ще дам пример с образованието и здравеопазването. Секторът на образованието не е предмет на политиката на сигурност до момента, в който то води до прогресираща неграмотност , която заплашва обществения ред, икономическата сигурност и други сектори на обществото. Здравната политика на държавата става обект на политиката на сигурност тогава когато може да стане причина за епидемии , висока смъртност,невъзможност за функционирането на здравеопазването. Отсъствието и непоследователното провеждане на здравна реформа е пределът, в който състоянието на здравеопазването се превръща в заплаха за националната сигурност.

Какви са основните критични бележки към стратегията?

Всяка една от съвременните стратегиите за сигурност е структурирана по различен начин, но съдържа поне три основни положения. Първият от тях е подчертаване на континюитета в политиката на сигурност на държавата. Това означава, че стратегическата концепция на тази държава се основава и е доразвитие на стратегически национални документи, както и на стратегии и доктрини на международни съюзи, в които тя е членка, в тях се дава оценка на изпълнението на тези документи и необходимостта от създаването на нов стратегически документ. В нея се очертава времевия обхват на документа - краткосрочен, средносрочен, неговото предназначение, и т.н. Вторият момент в концепциите е оценка на състоянието на националната сигурност към момента , изпълнените и неизпълнение задачи, слабите и силни страни на досегашната политика на сигурност. Третият момент е, че те са програма за бъдещи действия. В тях ясно се формулират предстоящи задачи, бъдещи реформи. Те са и план за действие – управленски и законодателен.

По първия пункт. Всяко българско правителство решава, че политиката на сигурност започва от него. Българската политика на сигурност има вече двадесетгодишна история. В нея има много слаби, но и много силни периоди. Бяха създадени стратегически документи, които изиграха важна роля в досегашната политика на сигурност. Това е на първо място Концепцията за национална сигурност, първият в историята на страната стратегически документ от такъв характер, създаден при управлението на правителството на ОДС. Това е новата военна доктрина, която замени доктрината на Варшавския договор. Това е новата Военна стратегия, Стратегическия преглед на отбраната. Приети бяха и стратегии за борба с тероризма , организираната престъпност и т.н. В европейски и евроатлантически аспект политиката на сигурност се осъществяваше като част от Стратегическата концепция на НАТО /1999/ , Стратегията за сигурност на ЕС /2003/ . Стратегията не трябва да се направи списък на всички досегашни стратегически документи , но политиката на национална сигурност не започва от всяко новоизбрано правителство. По този начин държавата показва самоуважение към себе си, към тези правителства и политици , които са допринесли с нещо за националната сигурност, по този начин показва пред външния свят определени постигнати цели и показатели. В проекта няма нито дума до европейския и евроатлантически контекст на българската политика на сигурност. А тя наистина се базираше повече на тези общи стратегии на НАТО и ЕС, отколкото на национални стратегически документи. Впечатлението, което създаваше проектът в началото е, че ние сме държава, самообрекла се на изолация, чиято национална политика предвижда преимуществено национални усилия за гарантиране и поддържане на собствената си сигурност.

По втория пункт - на оценката на постигнатото, на силните и слаби страни в досегашната политика на сигурност – няма посветен нито ред в проекта. Сякаш сега започва да се изгражда политика на сигурност , сякаш тя не стъпва върху постигнатото досега. В предишния проект на „тройната коалиция“ това го имаше и то бе положително като съставна част на документа. Една рекапитулация на това докъде сме стигнали, какви грешки сме допуснали, кои са слабите и силни страни на политиката на сигурност във вътрешнодържавен и междудържавен аспект ще покаже мъдрост и самокритичност.

По третия пункт - стратегията като програма за действие. Всеки експерт по национална сигурност знае, че Стратегията няма ясен фокус, няма конкретни цели, разположени във времето, няма ясни адресати вътре в обществото и държавата и вън от нея. В проекта липсваше програма за действие, или “екшън план”, както е прието да се нарича сега.

Съвременните стратегии за национална сигурност, като официални документи, имат ограничен времеви обхват. Затова и имат прагматичен вид- като поставени цели , декомпозирани задачи и механизми за тяхното осъществяване. Стратегията за национална сигурност няма конкретни цели, разположени във времето, няма ясни адресати вътре в обществото и държавата и вън от нея. Няма и ресурсно обезпечение на изпълнение на задачите- т.н.“екшън план”. В текста липсва обяснение по какъв критерии е избрана 2020 година като времеви обхват на стратегията. Може само да се гадае дали дотогава ГЕРБ ще управлява, или ще изчезнем като държава по демографски причини или ще станем високоразвита европейска държава с ниска престъпност. Когато се избира някакъв времеви хоризонт все пак е необходима обосновка на избора.

В приетата стратегия има определена диспропорция между изложенията на т.н. “секторни политики”. Общото добро впечатление от детайлното разкриване на рисковете и заплахите се губи от липсата на оценъчни съждения, за степента на тяхната опасност, вероятността от тяхното сбъдване и т.н. Някои от тях, като например “Отбранителна политика” са прецизно формулирани и дават ясна представа за състоянието, целите и приоритетите в тази област. Но това не може да се каже за други, напр. за т.н. “Политика на сигурност в отношенията човек- природа”. В документа няма ранжиране на отделните секторни политики според тяхната важност или по някакъв друг критерии.

В стратегията липсва баланса между аналитичност и задълбоченост, от една страна, и прагматичност на стратегията , което е задължително условие за такъв вид документи.В нито една от секторните политики не видях обвързаност на целите и действията с ресурсните възможности на страната. Практичната част на стратегията, т.е. какво трябва да се прави, може би съзнателно е избягвана от вносителите на проекта. При промените в законите за ДАНС, МВР , за отбраната и въоръжените сили нас ни убеждаваха, че отговор на стратегическите въпроси на функционирането на тези служби ще бъде даден в Стратегията за национална сигурност, по отношение на числеността на въоръжените сили също бяхме убеждавани, че тя ще зависи от приемането на Стратегията за национална сигурност. На тези конкретни и наистина важни въпроси представеният проект не дава отговор. Няма отговор и на въпроса за статута на външното разузнаване.

Най-разочароващата част от стратегията е част пета, посветена на институционалните аспекти на сигурността. От текста въобще не се вижда, че това е система или “сектор на сигурност”, както е другият по-модерен термин, кои са елементите й , как взаимодействат , какво трябва да се направи в тази система. Стратегията се е задоволила само с възпроизвеждането на текстове от Конституцията и устройствените закони на отделните системи за сигурност -отбрана, вътрешен ред и сигурност, ДАНС, външна сигурност. Изглежда , че в тази система за сигурност, която търпи ежедневни критики от анализаторите, в медиите, от обикновените хора, функционира хармонично и безпроблемно, в нея няма какво да се променя. Идеална е ситуацията, при която България не е приела закон за външното разузнаване. Особено неподходящ е счетоводният термин “отчетност”, отнесен към органите за национална сигурност. Той не съществува в конституцията и законите. Съществуват парламентарен , граждански , административен , съдебен и още други форми на контрол, предвидени в Конституцията и законите на страната.

Артикулирането на необходимостта от пренареждане на системите за сигурност и взаимоотношенията между тях, извършване на необходимите конституционни промени и в крайна сметка – поставянето в Стратегията на задача за изработване на цялостен Закон за национална сигурност, който да преподреди хоризонталните и вертикални връзки в системата, е непосилно предизвикателство и за това управление. Затова то се задоволява да преповтори съдържащото се в Конституцията и вече действащите закони в тази област.

В заключение следва да се отбележи, че полезността на всеки новоприет стратегически документ се проверява по ефектите, които ще произведе в общественото пространство. Трудно могат на настоящия етап да се предвидят позитивните промени , които биха настъпили в сектора за сигурност от приемането на новата стратегия. По-важно е тя да бъде разгледана като задължителен документ , а не като досадна формалност , изисквана за отчитане пред съюзниците от алианса.

2.Исторически модели на политиката на сигурност на България.

В началото на 90-те години България се оказа в неочаквана за нея ситуация.Винаги била в съюз с велика сила, сега изведнъж се оказа безпомощен актьор в един от най-сложните геополитически региона на съвременния свят. Разпадайки се, Варшавския договор ликвидира блоковите гаранции и с това направи страната по-свободна в своя избор. Но от друга страна я направи много уязвима. Подобно на останалите източноевропейски страни тя изпадна в концептуален вакуум на своята сигурност.

Трудностите и спорните въпроси в политиката на сигурност на България, породени от необходимостта да се направи поредния избор, се обуславяха от няколко причини. Преди всичко, за да бъде направен избор, е необходимо наличието на няколко външнополитически алтернативи и комплекс от критерии за тяхното оценяване и вероятностно осъществяване. Такива алтернативи липсваха в началото на 90-те и това до голяма степен обуслови мъчителното люшкане между различни и често пъти противоположни варианти. На второ място, изграждането на модел на сигурност на дадена страна има за предпоставка /поне в демократичния тип държави/ поддържането на консенсус между народ и управляващи, който не се влияе от конюнктурни съображения. Такъв консенсус бе постигнат едва в края на 90-те години.

Когато говорим за модела на сигурност на дадена държава, в случая България, не можем да се абстрахираме от следното.

Първо , какъвто и модел на сигурност да избере и отстоява дадена държава на определен етап от своето развитие, той не може да бъде абсолютно нов , несвързан с геополитическия контекст , в които държавата е съществувала в продължение на векове. Задължително в този модел присъстват елементи , свързани с географското положение , големина , исторически съседи, ресурсни възможности, геополитически предопределени връзки, технологична , военна и ресурсна зависимост от друга държава /държави/

Второ, всеки модел на сигурност има своите исторически корени. Той е продукт от позитивен негативен исторически опит - използване на полезни елементи от предходни исторически модели и отхвърляне на такива , които не са издържали на проверката на историята.

Трето, общопризнато е , че съществува голямо несъответствие между възможностите на гарантиране на сигурността на големите и малките държави, което е предопределило различните историческите модели за гарантиране на тяхната сигурност. В специализираната литература се дават различни определения на „малката държава“/5/. Обикновено изследователите използват като критерии големината на територията , броя на населението , националния доход и т.н. Например категоризацията на държавите стои в основата на известните класификации на един от класиците-изследователи на международната система- Йохан Галтунг./6/ Други автори /Дейвид Витъл/ оприличават международната система на класово общество, състоящо се от първоразредни, второразредни и треторазредни държави. /7/От гледна точка на сигурността България попада в категорията на „малките държави“, което е предопределило досегашните исторически модели за гарантиране на нейната сигурност. Дилемата на сигурността на „малката държава“ има както негативна , така и позитивна страна. Негативната се изразява в това, че страната постоянно се стреми към повече сигурност, търсейки закрилата на велика сила,като в същото време отчита и възможността закрилата да се трансформира в загуба на автономност. Положителната страна този модел е, че „малката държава“, може да разчита, поради нейната незначителност, че няма да бъде обект на агресия или конфликт от големите държави.

Четвърто, моделът на сигурност на всяка страна отразява исторически степента на нейната ориентация към света - дали тя следва традиционно отворена или затворена политика; дали постигането на нейните вътрешни или външни цели или елеминирането на евентуалните заплахи се основава на собствени сили или на колективни усилия.

Спецификата на модела на сигурност на Република България е свързана с факта, че става дума за сигурността на малка държава, съществуваща в един от най-сложните геополитически райони на съвременния свят.

Тази специфика се състои преди всичко в това, че националната й сигурност винаги е зависила повече от външно отколкото от вътрешни фактори. Собствената й сила /политическа, икономическа, военна/ не е била достатъчна за да се противопостави при евентуален конфликт на своите съседи.

За по-голямата част от т.н. „малки държави“ „менюто“ на сигурността във всички досегашни епохи е включвало три алтернативи:

• обвързване на страната с мощна държава като близък съюзник или сателит; незначително и неналожително допълнение към политическите, икономически и военни ресурси на голямата държава /патерналистичен модел на сигурност/
• балансиране между интересите на различни външни сили и постигане на собствените си цели чрез уравновесяване на тези интереси без политическо и военно обвързване /политика на неутралитет, на необвързаност/
• политика на изолация като рядко срещан модел, характеризираща се с ниско равнище на обвързаност и взаимодействие с останалите единици в системата на международните отношения /в миналото Бирма, Албания, сега Северна Корея/

Тази специфика се базира на това , че територията на България и Балканите от втората половина на 19 век са били място на сблъсък на геополитически интереси, свързани главно с владеенето на Проливите и контрола на пътя между Европа и Азия. Най-често този сблъсък на геополитически интереси е бил трагичен за съдбата на българския народ. Достатъчно е да споменем решенията на Берлинския конгрес, разкъсал териториите с българско население и породил т.н. „български национален въпрос“. Геостратегическата значимост на територията на Балканите породи патерналистическия модел на сигурността, при който отделните балкански народи гарантираха своята сигурност с помощта на могъщ покровител.

След Втората световна война България стана част от геополитическата и геостратегическа конфигурация, подчинена на Съветския съюз. Следва да се отбележи обаче, че до края на 40-те години по-значимият геостратегически партньор за Съветския съюз бе Югославия. Ето защо коренни национални интереси на България бяха пожертвани. Така бе извършено изгодно за Югославия решаване на македонския въпрос, в пределите на федерацията влязоха български територии, които исторически никога не са й принадлежали. След излизане на Югославия от съветския блок България придоби самостоятелно значение, което обуслови неизменната подкрепа, с която се ползваше българският политически режим в продължение на четири десетилетия.

След преодоляването на блоковото разделение България загуби геостратегическото си значение на големите европейски държави за сметка на геостратегическата значимост на Турция. Това създаде в началото на 90-те години ситуацията , при която България се почувства „изоставена“ , „пренебрегната“. Причините за това са както външни , така и вътрешни. България е последната от посткомунистическите страни, която преодоля сателитния синдром на зависимост от наследника на бившия си съюзник и покровител- Русия.

В българската история от освобождението от турско робство до края на 80-те години последователно и еднакво неуспешно бяха изпробвани два модела за провеждане на политика на национална сигурност- национално-обединителен и комунистически модел на ограничения суверенитет. Условността на наименованията идва от това ,че страната ни до 1998 г. не е имала официална стратегия за национална сигурност.

При първия модел, характерен за третото българско царство, целта на политиката на сигурност е постигането на национално обединение на разпокъсаните от Берлинския договор и последващите международни договорености земи и части от българския етнос. Цел, благородна сама по себе си, но постигната с негодни средства. Национално-обединителния модел се допълваше от патерналистичния модел на сигурност, при който за постигането на тази цел бе избрана държава-покровител - Германия, чрез политически и военен съюз с която се предполагаше постигането на обединението на страната.

При втория концептуален модел, характерен за т.н. социалистическо развитие, националната сигурност се идентифицираше с целостта на системата.Тясната обвързаност на България с военните структури на Варшавския договор постави националната сигурност в едностранна зависимост от Съветския съюз до положение, при което важни за България политически решения се вземаха в Москва. Това фактическо положение намери израз в доктрината за ограничения суверенитет /т.н. „доктрина Брежнев“/. Почти пълната подчиненост на България доведе до положение, при което тя бе въвлечена във военни действия, противоречащи на нейните национални интереси, като например инвазията в Чехословакия. Сред последиците с неблагоприятен характер следва да бъде посочено изолирането от основни европейски политически и икономически структури и процеси. Отсъствието на балканска политика, отговаряща на националните интереси, причини загубването на ключовата и балансираща роля, която тя е играла в предишни исторически периоди.

И за двата модела е характерно сериозно противоречие, което подкопава тяхната ефективност- изработването и прилагането им не се основаваше на обществен консенсус, на функционирането на демократични институции и отчитане на националните интереси. Резултатите от прилагането на двата модела в различните етапи от българската история са войни и морални поражения, национални катастрофи и изоставане на страната от международната общност. И двата исторически модела се оказаха еднакво непродуктивни както от гледна точка на постигнатите резултати, така и на националните интереси.

В началото на 90-те години в обществено-политическия живот на страната витаеха четири алтернативи на дългосрочни стратегии в областта на националната сигурност.

Първата и главна алтернатива бе интеграцията на България в европейските икономически и политически структури. Алтернатива , която се ползваше със все по-нарастваща обществена подкрепа и зад която стояха силните тогава политически партии.

Втората алтернатива бе политика на сигурност, основана на неутралитета. Това бе теза, която се застъпваше от все по-широк кръг политици и интелектуалци, алтернатива , която почиваше на конкретно-исторически аргументи на успешно отстояване на националните интереси от проспериращи европейски държави.

Третата възможна алтернатива , която не се афишираше публично, но зад нея стоеше политическа партия , близка до управляващите кръгове в Русия, бе запазването на икономическите и политически връзки с тази страна и включването на България в система за сигурност, в чиито център е Русия. Тази алтернатива се базираше на презумцията, че в близко бъдеще Русия ще надживее кризата и ще се превърне отново в първостепенен фактор на европейската и световна политика.Между втората и третата алтернатива съществуваше силна политическа връзка и родственост, основани на единството на крайната цел.

Четвъртата алтернатива бе свързана насочване на външнополитическите усилия на страната в изграждане на регионално политическо и икономическо сътрудничество в ЮИЕ, в което България да играе водеща роля. Вътре в страната зад тази алтернатива стоеше главно ДПС. Следва да се признае, че идеята за регионална интеграция се поощряваше от западноевропейските държави по няколко причини. Първо , защото в началото на 90-те години западните страни бяха в концептуален вакуум относно бъдещето на разширението на двете интеграционни групировки и с идеята за субрегионална интеграция се отслабваше натиска върху тях за разширението на НАТО и ЕС. Второ, самият опит на интеграцията на Западна Европа започна от малки субрегионални организации – ЕС и ЗЕС започнаха с икономическо и военно-политическо обединение на шест държави, които по-късно се превърнаха в крупни организации. Така в началото на 90-те години бяха създадени Вишеградската тройка, Пентагонала, обединението на балтийските държави, зоната на черноморското икономическо сътрудничество. Във регионален и вътрешнополитически план акцентът върху субрегионалното сътрудничество устройваше най-много Турция- регионалната суперсила на Балканите.

Така представени алтернативите на модел на политиката на сигурност могат да създадат погрешното впечатление, че в България се е водил културен , цивилизован диалог относно бъдещето на страната. За съжаление ключовите проблеми на българската национална сигурност станаха обект на партизанско-политическа интерпретация. Някои политически сили бяха по-заинтересовани да поддържат раздвоението на обществото отколкото да сближават позициите си и да търсят консенсус. Плурализмът на мненията е едно от достиженията на съвременното либерално общество. Но в сферата на националната сигурност то има стойност само ако различните мнения се базират върху българските национални нтереси и тяхната сериозна интерпретация. Ако обаче носителите на тази идеи служат на други, а не на националните интереси, какъвто бе българският случай, страната рискуваше да направи стратегически избор, гарантиращ нови провали, международна изолация и нови национални катастрофи.

В края на 90-те години водещата алтернатива- интеграция в икономическите и политически организации на европейските държави стана доминираща за националната политика на сигурност. Причините за тово са както вътрешни, така и външни. Във вътрешен план икономическите провали на няколко последователни управления на БСП, които бяха главния двигател на моделите на неутралитет и обвързване с Русия, доведоха до срив на доверието на обществото и към предлаганите от нея модели на сигурност. Във външен план в средата на 90-те години двете големи европейски организации- ЕС и НАТО- излязоха от концептуалния вакуум за тяхното бъдеще и започнаха активна подготовка за разширение на изток. България, макар и със закъснение, се включи в общия процес на подготовка за приемане в двете интеграционни групировки, което й осигури възможност в началото на новото хилядолетие да изгради политическите и институционални основи на своята сигурност съобразно зададените императиви.

3. Институционалният аспект на националната политика на сигурност. Противоречивия път на изграждане на националната система на сигурност.

Съгласно теорията на управлението всяка социална система преминава през два етапа на управление: стихиен и организиран. Критерии за преход от първия към втория период е степента на институционализация, т.е. броят и стабилността на действащите институции, съществуването на ефективна система от правни норми, регулиращи правилата на нейното функциониране, утвърдени демократични практики и механизми на функциониране и предотвратяване на възможността от изпадане на системата в криза. Основоположникът на европейската интеграция Жан Моне отбелязва , че „нищо не е възможно без хората, но нищо не оцелява без институциите“.

Степента на институализация, тоест броят и стабилността на действащите институции е критерии за равнището, до което е стигнала в развитието си съответната държава. /8/ В това отношение съвременната демократична държава се различава от авторитарните и особено от тоталитарните държави, в които политическата и обществена структура се свеждат до минимален брой формализирани и официални институции.

Формиращата се след 10 ноември 1989 г. национална система за сигурност премина и през двата етапа на своето развитие. В началния период на развитие /ноември 1989-юли 1991/ системата функционираше стихийно - без нормативна база, на основата на старата конституция и върху приетата при стария режим законова база. Адаптирането на старата система към новите политически условия ставаше в условията на хаос, липса на правила, с интуитивно нагаждане на системата към непознати дотогава принципи на функциониране, с вземане на решения в системата за сигурност от органи, които не съществуваха в правната система /Кръглата маса/. Промените в старата конституция от 3 април 1990 г. не промениха съществено положението в системата на сигурност.

С приемането от VІІ Велико народно събрание и влизането в сила на 13 юли 1991 на Конституцията на Република България започна институционалното изграждане на системите за сигурност. Това развитие е белязано с неравномерност, противоречивост, с “бели петна” в регламентирането на дейността на ключови системи в сигурността. Теорията все още не е анализирала дълбоките причини за незадоволителното състояние на институционалната система днес. Според мен те са както вътрешни, така и външни и могат да бъдат разкрити в следните три най-важни насоки:

• в еволюционният характер на изграждане на системата за национална сигурност;
• в различното по характер и интензивност влияние, което оказваха върху изграждащата се национална система двете големи организации, към членството в които се беше ориентирала страната- НАТО и ЕС;
• в конституционния модел на изграждане на националните системи за сигурност, съгласно който ръководството и контрола върху системите за сигурност бе разпределен върху два властови центъра – изпълнителната власт и президентската институция.

Нека да се спрем накратко на влиянието на всяка от горните причини.

• Еволюционният характер на изграждане на системата за сигурност

Разрушаването на комунистическата политическа система в страните от източна Европа през есента на 1989 г. и последвалото създаване на новите системи за сигурност протече по два основни пътя: революционен и еволюционен.

Най-радикално беше решен този въпрос в Германия след обединението на нейните две части - ликвидирани бяха всички наследени от комунистическото управление системи за сигурност. Радикални реформи в отделни сектори на системата се опитаха да направят Полша и балтийските републики. От висотата на времето сега и след кризи в техните системи за сигурност може да се види доколко илюзорни са били амбициите им в началото на 90-те години да преустроят радикално своите институционални системи за сигурност.

Останалите посткомунистически държави предпочетоха еволюционния подход на изграждане на националните системи за сигурност- чрез разрушаване отначало само на репресивните структури, обслужвали пряко тоталитарната власт и постепенно преустройване на останалите системи за сигурност. Избраният път имаше и свои положителни страни, но донесе много негативи, които и сега могат да бъдат отбелязани. Положителното на еволюционния подход е това , че чрез него се избегнаха вътрешни социални и политически трусове, които можеха да доведат до непредвидими последици за младите демокрации. Тоталитарните комунистически държави, в навечерието на тяхното рухване разполагаха с огромни по численост и технически възможности системи за сигурност- огромни армии / България- повече от 115 000, Румъния- повече от 150 000. , Полша- повече от 250 000/, многочислени полицейски служби и заети в специалните служби лица, които разполагаха с огромна по обем информация, която можеше да бъде използвана за деструктивни цели. Пълното разрушаване на тези системи за сигурност би извело на улицата огромен брой висококвалифицирани в упражняването на принуда и насилие лица, чието поведение в началото на 90-те години беше непредвидимо. Примерът с паравоенните формирования на бивша Югославия, създадени от подразделения на бившата югославска редовна армия, е показателен – именно те причиниха най-кръвопролитните граждански войни в този район.

Негативите на еволюционния преход, които и сега дават отражение върху формирането и функционирането на системата за сигурност според автора са следните: Първо, в новоизграждащите се системи на сигурност бяха приети хора с изградени в друг исторически период и несъвместими с демократичната политическа система умения, ценности, контакти. Те “привнесоха” тоталитарния елемент на мислене и действие в новите условия и в голяма степен формираха ценностите и уменията на следващато поколение работещи в сигурността. Второ, с контактите, с които разполагаха в политическите върхове , висшите служители в сектора за сигурност успяваха и успяват да задържат или саботират радикални реформи в сектора за сигурност. Трето, постепенния път на разрушаване на старите системи за сигурност даде възможност на тайните служби на комунистическите държави да овладеят икономическите лостове в държавата, да се инфилтрират в съдебната система, политиката и управлението на централно и местно равнище и което е най-лошо – да привнесат в новите общества на престъпни механизми,практики, канали на въздействие от бившите комунистически тайни служби. Нито една държава от Източна Европа не можа да реши този въпрос, а някои дори и не го поставиха в дневния ред на обществото. В резултат от това голяма част от икономическите активи на държавата преминаха в техни ръце и в контролирани от тях престъпни групировки и само престрелките или убийствата на ръководителите на конкуриращи се кланове за идминалите две десетилетия напомнят за дълбоката деформираност на обществото, последица от дейността на неразградените елементи на репресивния апарат на комунистическите режими.

• Различно по характер и интензивност влияние, което оказваха върху изграждащата се национална система двете големи организации, към членството в които се беше ориентирала страната- НАТО и ЕС.

В началото на 90-те години всички посткомунистически държави направиха своя политически избор в полза на членството в двете големи интеграционни групировки в Европа – НАТО и Европейския съюз. Двете организации, както е известно, са различни по характер и предназначение, с различни механизми за управление на процесите в тези общности.

Най-големите опасения, които изпитваха западните държави-членки на НАТО по отношение на бъдещето на демократичните промени в източноевропейските страни, произтичаха от неяснотата на поведение на огромните армии, контролирани дотогава от комунистическите партии. Историческите примери от близкото минало, когато военните са организирали военни преврати за сваляне на неудобни за тях правителства, накараха западните правителства да поставят като приоритет реформата във въоръжените сили с цел неутрализиране на негативната роля, която биха играли при осъществяване на демократичните реформи. Ето защо още от началото на 90-те години към новите политически елити на посткомунистическите държави бяха поставени строги императивни изисквания за реформи в армията- съкращаване на огромните по численост армии, граждански контрол върху въоръжените сили, извеждане от армията на висши офицери , тясно свързани с бившата комунистическа партия, деполитизация на армията, преодоляване на военната зависимост от Русия, и др. Програмата “Партньорство за мир /1994/, обявяването на критериите за членство в НАТО /1995/ изиграха изключително положителна роля и това е причината секторът на отбраната днес да бъде сочен като един от най-реформираните в системата за национална сигурност.

Не така стоеше въпросът с реформата в правоохранителните органи и специалните служби.В началото на 90-те години ЕС функционираше преди всичко като икономическа организация. Едва през 1993 г., с влизането в сила на Договора от Маастрихт той започна да се изгражда и като политическа организация. На стремежа на страните от Източна Европа за пълно членство съюзът отговори предимно със строги икономически критерии за въвеждане на пазарна икономика. Политическите критерии /т.н. критерии от Копенхаген/ бяха достатъчно общи и слабо ориентирани към правоохранителните органи и специалните служби. Двете вече утвърдени политики на ЕС в сферата на сигурността- Общата политика в областта на външната политика и сигурността и Сътрудничество в правосъдието и вътрешните работи едва бяха стартирали и не можеха да окажат сериозно влияние върху кандидатките за членство да реформират националните си системи за сигурност. През целия период на създаване на новите правоохранителни органи и специални служби ЕС не упражни достатъчно силен натиск върху правителствата, какъвто оказваше за реформирането на икономическата система. Това даде възможност за прегрупиране на бившите тайни служби на комунистическите режими и постигане на ефекта, описан по-горе на овладяване на лостовете на политическата и икономическа власт в държавата.

• Конституционния модел на изграждане на националните системи за сигурност, който трайно създаде два властови центъра в сигурността.

Конституционният модел на политическо устройство на посткомунистическите държави се отличава от утвърдените европейски модели на парламентарните държави. Във почти всички посткомунистически държави, приели републиката като форма на държавно управление, беше предвидена президентска институция, която, без да е четвърта власт, притежаваше силни властови възможности и не подлежеше на контрол от страна на парламента. На пръв поглед тази разновидност на парламентарната република може да бъде взета като проява на “политическия гении” на новите елити, сравним с този на Де Гол, създал полупрезидентския режим във Франция като форма на държавно управление. По-внимателният анализ показва , че това не е така и конституционни решения от началото на прехода, взети по конюнктурни причини, оказват постоянно негативно влияние върху функционирането на системата за сигурност.

Както е известно , “кръглата маса” от края на 80-те и началото на 90-те години е политическият принос на Полша в мирния преход от тоталитаризъм към демокрация. Започнала да функционира като непозната дотогава институция в политическите системи на бившите комунистически държави орган, кръглата маса за кратко време започва да играе ролята на законодателен и на изпълнителен орган на посткомунистическите държави. Без да се отрича ролята на “кръглата маса” като средство за мирен преход от една политическа система към друга, не може да не се посочат и негативите от неговите решения , взети преди двадесет години. Мирният преход в началото на 90-те години освен всичко друго бе мислен и като временно разпределение на властта между отиващите си от власт комунистически партии и нововъзникналите политически сили в Източна Европа. За тази цел първо Полша, а после и останалите държави направиха такива промени в своите конституции, които по задоволителен за двете партии-антагонисти начин разпределиха властта между няколко центъра с цел да не се допусне преимущество на нито една партия. За тази цел на президентската институции бяха предоставени значителни властови възможности главно в сферата на сигурността, със същата цел беше обвързано упражняването на власт в сферата на сигурността и отбраната с постигането на консенсус на партиите-политически противници. /т.н. съвместно упражняване на правомощия/. Това решение сигурно е било най-доброто или единственото в началото на 90-те години, но то оказва постоянно негативно въздействие върху формирането и функционирането на системата за сигурност за десетилетия напред.

В началото на 1990 г., по подобие на другите страни от Източна Европа, и в България е организирана “Кръгла маса” (3 януари – 15 май 1990 г.), на която управляващите и опозицията се договориха как да бъде осъществен преходът към демокрация в България. /9/. Това политически правилно за своето време решение, но конюнктурно от днешна гледна точка, залегна в новата Конституция и стана основата на изграждане на националната система на сигурност, каквато съществува в настоящия момент. И в юридически , и в практически аспект, днес в нея съществуват два властови центъра – изпълнителна власт и президентска институция- от състоянието на отношенията между които зависи ефективността на функциониране на системата за сигурност. Президентът, като главнокомандващ въоръжените сили във мирно време и по време на война и неподлежащ на парламентарен контрол, осъществява временно /продължило вече 20 години/ контрол върху разузнаването на парламентарната република, предоставени са му кадрови правомощия при окомплектоването на почти всички системи за сигурност, притежава непреодолимо вето върху почти всички решения, касаещи сигурността на страната ,вземани от изпълнителната власт.

От всички управленски системи секторът за сигурност може би най-много се нуждае от две неща – строга йерархичност и пълен граждански и парламентарен контрол. Сега действащата система на сигурност на страната страда от липсата и на двата императива- подчиненост на различните подсистеми на различни властови центрове и частичен граждански контрол само върху определени системи за сигурност. Промяната на този основен недъг на системата преминава през тромава конституционна процедура, която нито едно управление няма желание да стартира. Следствие от конституционния порок е и това, че на настоящия етап за регулиране на дейността на различните системи за сигурност/ отбрана, правоохранителни органи, специални служби, външна политика/ действа законодателна база от различни поколения, често пъти несъвместима една с друга. За други системи законодателната основа е току що създадена /Закон за ДАНС/ , а трети работят в условията на законодателен вакуум / външното разузнаване, НСО/.

Формулирането и реализирането на новите принципи на функциониране и управление на системите за сигурност и гражданския контрол върху тях за изминалите години бе сложен и противоречив процес.За част от системите на сигурност успехите са безусловни и видими.Например в системата на военната сигурност от средата на 90-те години функционира повече или по-малко успешен механизъм на ръководство и управление на въоръжените сили. Гражданският контрол върху въоръжените сили във всичките му форми е на задоволително равнище , отговарящо на съвременните демократични стандарти, колизиите между цивилни и военни за това кой ръководи въоръжените сили вече нямат тази острота. Нормативната база , регламентираща тази материя .- закони , концепции, доктрини ,стратегии – са приети и периодично се обновяват.

Не така стои въпросът с ръководството и контрола върху специалните служби- разузнаване , контраразузнаване , военна разузнаване и контраразузнаване. Отсъствие на законова база, регламентираща дейността на част от тези служби , преподчиняване на различни ведомства, съперничество и конфликти между тях, пълно отсъствие на философия за граждански , парламентарен,административен и обществен контрол са неизменна реалност за изминалия период. Много от предлаганите законови разрешения, нереализирани за щастие досега, преследваха повече партийни интереси , отколкото постигане на трайни и принципни решения.

Сравнителният анализ показва, че тази материя отдавна е регламентирана законово от всички държави, към общността на които се стремим. Да вземем правната регламентация на Германия. Още през 1978 г. е приет Закон за парламентарния контрол върху специалните служби на федерацията /единствената европейска държава, регламентирала със специален закон парламентарния контрол върху специалните служби/. Само изброяването на основните действащи нормативни актове в тази страна ще покаже детайлната регламентация на дейността на специалните служби:Закон за Федералната разузнавателна служба,Закон за Федералната служба за защита на конституцията,Закон за сътрудничеството на федерацията и провинциите по въпросите на защитата на конституцията,Закон за военното контраразузнаване, Закон за федералната служба за гранична охрана, Федерален закон за защита на данните , и др. Дейността на британските специални служби е регламентирана от Закон за службата за сигурност /1989/ и Закон за разузнавателните служби /1994/. В САЩ със Закона за националната сигурност от 1947 г. се регламентират отношенията между 18 специални служби и агенции, включени към различни военни и граждански ведомства. На базата на тези закони функционират комисии, инспекции, трибунали, т.н. Законови решения са намерили въпросите на функционирането и гражданския контрол на специалните служби в бившите социалистически страни - Чехия, Полша , Унгария, Русия. /10/

3.Съвременни измерения на дисбаланса на системата на национална сигурност.

Конституционни принципи на функциониране на системата.

Въпросът за балансираното и безконфликтно функциониране на институционалната система за национална сигурност се превърна в един от най-значимите проблеми не само в теоретически, но и в практически аспект. В областта на националната сигурност се отразиха по един или друг начин сложното вътрешно и външнополитическо положение на страната и неизбежните противоречия на изграждащата се на съвършено различни принципи демократична система. Към това трябва да се добавят и неизменно проявяващите се конюнктюрни и лични политически интереси , които в много случаи наложиха решения, противоречащи на основния конституционен принцип за разделението на властите. Обяснима е при това положение честотата на сезиране на конституционния строй с искания за решения и становища за компетентност на един или друг орган от системата на национална сигурност.

Основните проблеми на всяко демократично общество са ръководството и контрола над системите за сигурност и механизмите за използване на материалните и информационните възможности на тези структури. Освен конституционни са необходими и законови отговори на въпросите за това кой контролира и ръководи системата на национална сигурност, с какъв обем от власт разполагат отделните държавни органи, обвързана ли е с други органи тяхната компетентност. Самите органи се нуждаят от тази яснота за да могат да функционират ефикасно и да не бъдат инструменти за политическа разправа.

Сравнителният анализ на системите на национална сигурност на съвременните държави показва, че те са поделени между няколко висши държавни органи- парламент , държавен глава, правителство, съдебни органи. В зависимост от избраната форма на държавно управление- парламентарна или президентска република, полупрезидентски режим или конституционна монархия , акцентът е поставен върху някой от посочените органи.Това разделение на компетентностите е следствие от конституционния принцип за разделение на властите. В термина „разделение на властите“, както и в много термини на правото, има известна условност, но независимо от това в демократичната система това е единственият способ за функциониране на държавната власт и средство за предотвратяване на злоупотреба с власт. Конституционните механизми установяват различни защитни механизми за независимост и взаимен контрол на разделените власти.

Българската Конституция в чл. 1 дава недвусмислената основа , върху която ще се изгражда системата на национална сигурност. От избраната форма на държавно управление – парламентарната република-следва , че Народното събрание ще има основополагащи функции в областта на националната сигурност и пълен политически контрол върху дейността на всички органи от тази система / с изключение на съдебните и Конституционния съд./ Конституционно установеният принцип на разделение на властите налага балансирано и взаимно контролирано осъществяване на функции на компетентните държавни органи като изключва доминирането на която и да е от тях.

Оси на конфликти в системата на национална сигурност.

Конституционните положения залегнаха, поне юридически, в устройствените закони на отделните подсистеми на национална сигурност. През годините бяха предложени различни, често пъти противоположни решения, някои от които не издържаха проверката на времето. Изминалите повече от двадесет години не могат да бъдат определени като период на безконфликтно развитие, като поддържане на хармонични междуинституционални отношения на основата на съгласие и сътрудничество. Причината за това е не само в честото несъвпадение между управляващо парламентарно мнозинство и принадлежност на президента към друга политическа сила. Главната причина е , че честите промени в устройствените закони нарушиха крехкия баланс, установен на базата на едно по-стриктно прилагане на принципа за разделение на властите. Друга основна причина е , че паралелно с детайлизирането на на компетентностите на отделните органи не се създаваше със същите темпове и законовата база на политическия и граждански контрол върху тях. Отделни, силни за момента институции и личности налагаха конюнктурни решения уж в името на гражданския , политически и съдебен контрол, но по същество гарантиращи надмощие на една от разделените власти.

Осите, по които се наблюдаваше конфликтност в областта на националната сигурност бяха ръководството и контрола върху въоръжените сили, специалните служби, добиването и използването на информация, създаването на нови органи в системата на сигурност.

В исторически аспект най-първи бяха споровете за компетентност по ръководство на въоръжените сили. Противоречията между президент, изпълнителна власт, началник на генералния щаб пълнеха страниците на вестниците. Освен пикантната страна този конфликт бе породен от дългото отсъствие /до 1995 г./ на Закон за отбраната и въоръжените сили. Въпреки многобройните промени във стария и новия Закон за въоръжените сили, тази ос на конфликтност не е преодоляна и сега.

Не по-кратка е историята с конфликтите в разузнавателните и контраразузнавателни служби. Последователното прилагане на принципа за разделение на властите наложи в началото на 90-те години в системата на специалните служби да бъдат направени сериозни структурни и организационни промени- извеждането им от системата на МВР и преподчиняването им на президента или отделни министерства. Този процес не протече безболезнено. Ликвидирайки опасността от прекалено концентриране на власт и информация в един орган, той доведе до възникването на няколко независими и взаимно конкуриращи се информационни кръга. При отсъствието на надежден правен механизъм, който да гарантира постоянен обмен на данни между тях, логичната последица от това стана злоупотребата с информация, съперничеството на подчинените на различните центрове на власт специални служби, използването им за теснопартийни нужди.

Тези недостатъци на парцелиране на разузнавателния ресурс бяха видяни още от първите правителства от началото на 90-те години.Идеята за създаване на координационен център за събиране на информация от специалните служби или т.н. „тръст за тайни“ бе лансирана още от правителствата на Ф.Димитров и Ж.Виденов. Няма правителство и политическа сила оттогава , бидейки на власт, да не са полагали усилия за създаване на постоянно действаща структура за контрол и координация на дейността на специалните служби. И няма политическа сила от опозицята , която да не е съзирала в тези проекти заплаха за националната сигурност, да не ги окачествявала като противоконституционни и насочени против правата на българските граждани.

Създаването през 1998 г. на Съвета по национална сигурност към Министерския съвет за кратко време създаде илюзията, че за в бъдеще това ще бъде координиращият орган за дейността на всички системи за сигурност, в това число и разузнавателните и контраразузнавателни служби. След края на управлението на правителството на И.Костов настъпи постепенно западане на ролята на тази институция като координиращ дейността на специалните служби орган.

Създаването през 2008 г. на Държавната агенция „Национална сигурност“ е първият голям пробив в извеждането на специалните служби от мегаминистерството на вътрешните работи и създаването на модерна система на контраразузнаване. За съжаление реорганизациите, осъществени в последните години, не дават основание за такъв оптимизъм. На първо място, с извеждането на борбата с организираната престъпност извън правомощията на ДАНС, всъщност изпълнителната власт прехвърля на МВР една от най-важните съвременни заплахи за конституционния строй, която по съдържание е типично контраразузнавателна дейност. Следователно, със създаването на ГД “БОП” се създава структура, която има пряко отношение към противодействието на дейности, пряко създаващи заплахи за конституционния строй. Най-малкото , което следва да се направи, е да се създаде координиращо звено между представителите на двете институции. Погрешна е мотивировката ,че с това се цели отстраняване на припокриването на дейностите между ДАНС и МВР по отношение на дейностите , свързани с противодействие на организираната престъпност , усвояването на еврофондовете, трансграничната престъпност. Европейската практика говори, че в сигурността припокриването на дейности е по-малката злина отколкото установяването на монопол на МВР върху тези дейности. В много европейски и неевропейски държави /Испания, Холандия , САЩ/ правомощията на отделните органи понякога се припокриват. Тази повторяемост е полезна когато дава възможност на вземащите политически решения да получават информация от различни източници и да отхвърлят ненужни предположения. В специалните служби наличието на повече от една специални служби разбива информационния монопол, създава конкурентност и по-голяма достоверност на информацията.

В последните десетина години се лансират проекти за закони за регламентиране на външното разузнаване , военното разузнаване, които трудно достигат до приемане. Причината за това е, както писахме по-горе, в нежеланието на основните центрове на власт да променят така установеното статукво.

Проблемът с Консултативният съвет по национална сигурност.

Законодателят е предвидил един случай, в които предписва обединяване на усилията на разделените власти- чрез предвидения в Конституцията Консултативен съвет по национална сигурност /КСНС/. Идеята на конституционния законодател е била да обедини в един орган , в който отсъства йерархична система на подчинение всички структури, на които са предоставени функции в сферата на сигурността. Тази идея не е реализирана в цялост и дълбочина.

КСНС има повече от двадесетгодишна история на съществуване. Въпреки солидния срок на дейност, той не можа да намери своето място в институционната система на националната сигурност. Основателни са критиките, че съветът действа като “пожарна команда”, че е форум не на консенсуса, а на разногласията на властите. И действително, заседанията на Консултативния съвет бяха използвани повече за подчертаване на различията на парламентарно представените партии, на институциите на изпълнителната и законодателна власт по определени въпроси на сигурността на страна, отколкото за постигане на обща позиция по вътрешна или външна заплаха за сигурността.

Причините за ниската оценка на ефективността на Консултативния съвет по национална сигурност са в няколко насоки: законодателна , организационна, управленска, кадрова.

В законово отношение нормативният акт, регулиращ неговата дейност е един от най-кратките и най-слабит , действащи в сферата на националната сигурност. В него липсват такива атрибути на устройствен закон като процедури на дейност , правила на събиране и обработване на постъпваща информация, характер на актовете, и т.н.. Една от основните съдържателни слабости на закона е включването в неговия състав на избирателна част от ръководители на звена и структури, имащи отношение към националната сигурност. Извън състава на КСНС са вицепрезидентът на републиката , председателите на комисии по външна политика и сигурност на парламента, бюджет и икономика, а защо не и главният прокурор, председателите на ВКС и ВАС,след като КСНС олицетворява обединените власти на държавата.

КСНС остана “пожарна команда” и поради обстоятелството, че провежда своите заседания обикновено тогава когато има натрупване на рискове и заплахи за страната без технологичното време за реакция срещу тези заплахи. Навсякъде по света органи от такъв характер изработват и приемат програми за предотвратяване и противодействие във всички рискови за сигурността на страната направления , разработват няколко варианта за реакция в зависимост от развитието на рисковите ситуации.

Едностранчивата насоченост на заседанията на КСНС, ориентирани само към външни военни заплахи също е съществен недостатък на неговата работа. Извън вниманието на този орган останаха въпросите на вътрешната сигурност, престъпността, демографския срив, социалната сигурност, екологията , икономическата сигурност, корупцията , и т.н.

От институционална гледна точка КСНС не съществува досега като обособена структура, организационно подпомагана от административен, експертен и технически апарат. Само в ранните години на съществуването на този орган като Съвет по националната сигурност той имаше секретар , но и той не е бил подпомаган от обслужваща структура. Институциализацията на този орган би допринесла много за подготовката на неговата работа, за по-добрата му организация и ефективност на работа. Подготовката, организацията на работата на КСНС, предварителната обработка на информация и документи, подлежащи на обсъждане и други организационни въпроси могат да бъдат осъществявани от малък екип , подчинен на вицепрезидента на републиката, така както е например в САЩ.

Сериозно внимание заслужава експертното, аналитично и информационно обслужване на КСНС. Без него този орган би си останал отново говорилня. Да се създава към КСНС аналитична структура при ограничените финансови средства на държавата е трудно осъществимо. По-лесно осъществимо е използването на продуктите на информационно-аналитичните отдели и групи към различните структури на сигурност – МВР , МО, НРС , МВнР и др., занимаващи се със събиране и анализиране на информация. Те могат да изпълняват поръчки на КСНС или да изготвят краткосрочни или средносрочни програми за предотвратяване на рисковете за сигурността в отделните направления. Перспективно би било и използването на информационните възможности на Съвета по сигурността към МС. За сравнително кратко време тези аналитични звена биха могли да направят “инвентаризация” на състоянието на националната сигурност , с което да бъде запознат съставът на КСНС. Поради често повтарящото се несъвпадане на парламентарното и президентското мнозинство сътрудничеството между изпълнителната и президентската власт се оказа невъзможно.

Степента на информираност на общественото мнение за резултатите от обсъжданията в КСНС е изключително ниска. Обществената подкрепа на дейността на този орган би била значително по-висока ако специално упълномощено лице, член на съвета официално информира медиите за постигнатия консенсус.

Приемането на регламент за работата на КСНС е също приоритет при бъдещото реформиране на КСНС. Нихилизма на президента двамата последни президенти - П.Стоянов и Г. Първанов към колективната работа, към предварителната информационна и аналитична подготовка на решенията в сферата на националната сигурност от експерти следва да бъде преодоляна. Положително би се отразило върху качеството и ефективността на работа на съвета и приемането на график на основните документи /програми и др. /, които предстои да бъдат обсъдени и приети.

В заключение, за да може да изпълни своите функции КСНС се нуждае от сериозни промени - законодателни, кадрови , управленски , институционни. Само така може да се превърне предвиденият в Конституцията специален орган в сферата на сигурността от номинален в работещ и полезен за обществото.

В заключение следва да се отбележи , че няма в света държава със съвършена система на функциониране на националната сигурност, с универсален модел на взаимодействие на разделените власти в сигурността, който може да бъде наложен като матрица върху всяко демократично общество.

Хронологично, към настояще време, са създадени второ поколение , а за някои системи и трето поколение закони в системата на националната сигурност, чиято основна цел е била оптимизирането на системата. Но това оптимизиране не се получи. Крайният резултат на настоящия етап е дебалансирана система за национална сигурност с възможности тя да бъде използвана за тяснопартийни интереси.

http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/CPA/HG%20resume.pdf

ИНСТИТУЦИОНАЛНИЯТ АСПЕКТ НА СИСТЕМАТА ЗА СИГУРНОСТ В ПРОЕКТА ЗА СТРАТЕГИЯ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ


Доц. д-р Христо Георгиев


Нищо не е възможно без хора, но нищо не
          оцелява без институции.
Жан Моне

1. Проектът за Стратегия за национална сигурност- положителни страни и недостатъци
След поемането на управлението от ГЕРБ обществените очаквания за бързо изработване на Стратегия за национална сигурност бяха големи. За разлика от предишните две управления, ГЕРБ стартира този процес в първата година на своето управление , на което следва да бъде дадена положителна оценка. Има достатъчно технологично време да се представят и дискутират варианти на този документ, за да се постигне консенсус по основните тези , текстове, структура.
Обществените очаквания за нов стратегически документ бяха подхранвани почти непрекъснато от есента на 2009 г. от премиера, министрите  на вътрешните работи,  отбраната и външните работи.
От стартирането на процедурата по изработване на стратегията досега бяха публикувани два варианта, отличаващи се значително един от друг по обхват , поставени проблеми, език и стил, предназначение и т.н. Възприемчивостта на разработващият екип към критиките и предложенията на експертите също не е много често срещано явление и  следва  да бъде поощрено.
Представеният първи вариант имаше значителни слабости , които справедливо бяха критикувани от експертите. Тези недостатъци могат да бъдат обобщени както по отношение на структурирането, така и по отношение на съдържанието на документа.
Всяка една от съвременните стратегиите за сигурност е структурирана по различен начин, но  съдържа поне три основни положения. Първият от тях е  подчертаване на континюитета в политиката на сигурност на държавата. Това означава, че стратегическата концепция на тази държава се основава и е доразвитие на стратегически национални документи, както и на стратегии и доктрини на международни съюзи, в които тя е членка, в тях се дава оценка на изпълнението на тези документи и необходимостта от създаването на нов стратегически документ. В нея се очертава времевия обхват на документа- краткосрочен , средносрочен, неговото предназначение, и т.н. Вторият момент в концепциите е оценка на състоянието на националната сигурност към момента , изпълнените и неизпълнение задачи, слабите и силни страни на досегашната политика на сигурност. Третият момент е, че тя е програма за бъдещи действия. В нея  ясно се формулират  предстоящи задачи, бъдещи реформи. Тя е и план за действие – управленски и законодателен.
Имаше ли ги тези три момента в първия вариант на  проекта? Категорично не.
По първия пункт. И това правителство , както и предишните бе решило, че политиката на сигурност започва от него. Българската политика на сигурност има вече двадесетгодишна история. В нея има много слаби , но и много силни периоди. Бяха създадени стратегически документи , които изиграха важна роля в досегашната политика на сигурност. Това е на първо място  Концепцията за национална сигурност, първият в историята на страната стратегически документ от такъв характер, създаден при управлението на правителството на ОДС. Това е новата военна доктрина, която замени доктрината на Варшавския договор. Това е новата Военна стратегия, Стратегическия преглед на отбраната. Приети бяха и стратегии за борба с тероризма , организираната престъпност и т.н. В европейски и евроатлантически аспект политиката на сигурност се осъществяваше  като част от Стратегическата концепция на НАТО /1999/ ,  Стратегията за сигурност на ЕС /2003/ . Преамбюлът на стратегията не  трябва да се направи списък на всички досегашни стратегически документи , но политиката на национална сигурност не започва от  всяко новоизбрано правителство. По този начин държавата показва самоуважение към себе си, към тези правителства и политици , които са допринесли с нещо за националната сигурност, по този начин показва пред външния свят определени постигнати цели и показатели. В проекта няма нито дума да европейския и евроатлантически контекст на българската политика на сигурност. А тя наистина се базираше повече на тези общи стратегии на НАТО и ЕС, отколкото на национални стратегически документи. Впечатлението , което създаваше проектът в началото е , че ние сме държава , самообрекла се на изолация , чиято национална политика предвижда преимуществено национални усилия за гарантиране и поддържане на собствената си сигурност.
По втория пункт- на оценката  на постигнатото , на силните и слаби страни в досегашната политика на сигурност- не бе посветен  нито ред в проекта. Сякаш сега започва да се изгражда политика на сигурност , сякаш тя не стъпва върху постигнато досега. В предишния проект на тройната коалиция  това го имаше и то бе положително като съставна част на документа. Една рекапитулация на това докъде сме стигнали, какви грешки сме допуснали, кои са слабите и силни страни на политиката на сигурност във вътрешнодържавен и междудържавен аспект ще покаже мъдрост и самокритичност.
По третия пункт- стратегията като програма за действие. Всеки експерт по национална сигурност знае , че стратегиите имат двойно предназначение – вътрешно и външно. Външното предназначение е да създадат прозрачност на политиката на сигурност за съседни държави , партньори , съюзници. Вътрешното предназначение на стратегиите е да мобилизират , да канализират и да синхронизират усилията на институциите за да се постигне синергетичен ефект , който на няколко места в проекта се декларира. Стратегията няма  ясен фокус ,няма конкретни цели , разположени във времето, няма ясни адресати вътре в обществото и държавата и вън от нея. В проекта липсваше програма за действие, или “екшън план”, както е модерно да се нарича сега.
Публикуваният втори вариант на стратегията е значително по-добър. Сравнявайки текста, езика , структурата на двата вариант може да бъде констатиран сериозен напредък и по-голямо приближение  съвременните виждания  за такъв документ. Езикът на стратегията  е много по-изчистен, стилът не е често срещаният  чиновнически стил и език.
Какви други позитивни моменти следва да бъдат изтъкнати.
Първо, доста по-добър каталог на рисковете и заплахите, настоящи и в краткосрочен времеви хоризонт, произтичащи от вътрешната и външна среда на сигурност. Но и в този вариант има  пропуснати вътрешни рискове, като например разпространението на неграмотността , която заплашва много сектори на сигурността.
Второ, по-ясна структура на концепцията, доближаваща я до структурите на познатите ми европейски концепции на сигурност. Обща слабост на представяните досега стратегически документи в сигурността е, че всички досегашни  се изработват по структура , която вносителите сами си избират. В сферата на сигурността  няма изработен стандарт за изготвяне на  стратегически документи и оттам идва недоволството ни от един или друг документ , структуриран по логика, която ние не познаваме и не приемаме. Това е по-скоро упрек към парламента отколкото към изпълнителната власт. Парламентът следва  да изработи стандарт с изискванията си към такъв вид документи. Но в конкретния случай ако този въпрос  - за структурата и обхвата на стратегията е бил  дискутиран в парламентарните комисии на НС, имащи връзка със сигурността  и парламентът е задал като социална поръчка на изпълнителната власт изискванията си за съдържанието, структурата  и задачите на този  документ, много от концептуалните въпроси за това какъв трябва да бъде обхватът на сигурността на страната, политиката на сигурност в новата геополитическа среда, към съседи и съюзници , истинските интереси в определен времеви отрязък  и други концептуални въпроси можеха да бъдат изяснени в стратегията .
Трето, положителен момент в проекта е , че е избрано по-широкото виждане за сигурността или както е прието в европейските концепции виждането за гражданска сигурност, обществена сигурност и др. по-модерни термини. Но това виждане също има своите опоненти. Избраният  всеобхватен подход към сигурността предполага , че в сигурността влизат  всички  видове обществена дейност- обществен ред, отбрана, специални служби, икономика, социални дейности , здравеопазване,  бедност, демография, образование  и въобще всичко , за което можем да се сетим. Прекалената “секюритизация” на човешките дейности всъщност лишава политиката на сигурност от предмет. Ако всичко в политиката на правителството е национална сигурност, то тогава няма специфична човешка дейност , наречена политика на сигурност. Във повечето европейски национални и съюзни концепции за сигурността наистина е избран широкият подход към сигурността, но в тях е ясна пресечната точка, при която една обществена дейност става обект на политиката на сигурност. Ще  дам пример с образованието и здравеопазването. Секторът на образованието не е предмет на политиката на сигурност до момента , в който то води до прогресираща неграмотност , която заплашва обществения ред, икономическата сигурност и други  сектори на обществото. Здравната политика на държавата става обект на политиката на сигурност тогава когато може да стане причина за епидемии , висока смъртност,невъзможност за функционирането на здравеопазването. Отсъствието и непоследователното провеждане на здравна реформа е пределът, в който състоянието на здравеопазването се превръща в заплаха за националната сигурност.
Какви са основните критични бележки към стратегията?
Първо, стратегиите , като официални  документи, имат ограничен времеви обхват. Затова и имат прагматичен вид- като поставени цели , декомпозирани задачи и механизми за тяхното осъществяване. Всеки експерт по национална сигурност знае , че стратегиите имат двойно предназначение – вътрешно и външно. Външното предназначение е да създадат прозрачност на политиката на сигурност за съседни държави , партньори , съюзници. Вътрешното предназначение на стратегиите е да мобилизират , да канализират и да синхронизират усилията на институциите за да се постигне синергетичен ефект. Стратегията няма конкретни цели , разположени във времето, няма ясни адресати вътре в обществото и държавата и вън от нея. Няма и ресурсно обезпечение на изпълнение на задачите. И във втория вариант на проекта няма  “екшън план”. В текста липсва обяснение по какъв критерии е избрана 2020 година като времеви обхват на стратегията. Мога само да гадая дали дотогава се кани ГЕРБ да управлява, или ще изчезнем като държава по демографски причини или ще станем високоразвита европейска държава с ниска престъпност. Когато се избира някакъв времеви хоризонт все пак е необходима обосновка на избора.
Второ, има определена диспропорция между изложенията на т.н. “секторни политики”. Някои от тях , като например “Отбранителна политика” за прецизно формулирани и дават ясна представа за състоянието , целите и приоритетите в тази област.  Но това не може да се каже за други , напр. за т.н. “Политика на сигурност в отношенията човек- природа”/?/. В документа няма ранжиране на отделните секторни политики според тяхната важност или по някакъв друг критерии.
Трето, по отношение на т.н. “секторни политики”. Общото добро впечатление от детайлното разкриване на рисковете и заплахите се губи от липсата на оценъчни съждения, за степента на тяхната опасност , вероятността от тяхното сбъдване и т.н.
Четвърто, няма го баланса между аналитичност и задълбоченост, от една страна, и прагматичност на стратегията , което е задължително условие за такъв вид документи.В нито една от секторните политики не видях обвързаност на целите и действията с ресурсните възможности на страната.  Практичната част на стратегията, т.е. какво трябва да се прави, може би съзнателно е избягвана от вносителите  на проекта. При промените в законите за ДАНС, МВР , за отбраната и въоръжените сили нас  ни убеждаваха , че отговор на стратегическите въпроси на функционирането на тези служби ще бъде даден в Стратегията за национална сигурност, по отношение на числеността на въоръжените сили също бяхме убеждавани, че тя ще зависи от приемането на Стратегията за национална сигурност. На тези конкретни и наистина важни въпроси представеният проект не дава отговор. Няма отговор и на въпроса за статута на външното разузнаване.

2. Институционалните аспекти в проекта за Стратегия за национална сигурност
Специално внимание следва да бъде отделено на институционалната част от стратегията. На нея е посветена  гл.V. Система за национална сигурност” , която е и най-разочароващата част от проекта. От текста въобще не се вижда, че това е  система или “сектор на сигурност”, както е другият по-модерен термин, кои са елементите й , как взаимодействат , какво трябва да се направи в тази система. Проектът се е задоволил само с възпроизвеждането на текстове от Конституцията и  устройствените закони на отделните системи за сигурност -отбрана, вътрешен ред и сигурност, ДАНС, външна сигурност. Изглежда , че в тази система за сигурност, която търпи ежедневни критики от анализаторите, в медиите, от обикновените хора, функционира хармонично и безпроблемно, в нея няма какво да се променя. Идеална е ситуацията, при която България не е приела закон за външното разузнаване. Особено неподходящ е счетоводният термин “отчетност”, отнесен към органите за национална сигурност. Той не съществува в конституцията и законите. Съществуват парламентарен , граждански , административен , съдебен и още други форми на контрол, предвидени в Конституцията и законите на страната.
Слабостите в институционалната регламентация на сектора за сигурност се дължат не само на недооценяване на значимостта от ясно очертаване на задачите и перспективите на сектора. Те се дължат най-общо на противоречивия път на изграждане на националната система на сигурност и на влиянието на различни политически фактори /вътрешни и външни/. Разгледани в тяхната съвкупност, те  предопределиха  противоречивия път на нейното изграждане и функциониране.
В какво се изразяват тези причини?
Съгласно теорията на управлението всяка социална система  преминава през два етапа на управление: стихиен и организиран. Критерии за преход от първия към втория период е степента  на институционализация, т.е. броят и стабилността на действащите институции, съществуването на ефективна система от правни норми, регулиращи правилата на нейното функциониране, утвърдени демократични практики и механизми на функциониране и предотвратяване на възможността от изпадане на системата в криза.
Формиращата се след 10 ноември 1989 г.национална система за сигурност премина и през двата етапа на своето развитие. В началния период на развитие /ноември 1989-юли 1991/ системата функционираше стихийно - без нормативна база, на основата на старата конституция и  върху  приетата при стария режим законова база. Адаптирането на старата система към новите политически условия ставаше в условията на хаос, липса на правила, с интуитивно нагаждане на системата към непознати дотогава принципи на функциониране, с вземане на решения в системата за сигурност от органи, които не съществуваха в правната система /Кръглата маса/.  Промените в старата конституция от 3 април 1990 г. не промениха съществено положението в системата на сигурност.
С приемането от VІІ Велико народно събрание и влизането в сила на 13 юли 1991 на Конституцията на Република България започна институционалното изграждане на системите за сигурност. Това развитие е белязано с неравномерност, противоречивост, с “бели петна” в регламентирането на дейността на ключови системи  в сигурността.
Теорията все още не е анализирала дълбоките причини за незадоволителното състояние на институционалната система днес. Според мен те са както вътрешни, така и външни и могат да бъдат разкрити в следните три най-важни  насоки:
- в еволюционният характер на изграждане на системата за национална сигурност;
- в различното по характер и интензивност влияние, което оказваха върху изграждащата се национална система двете големи организации, към членството в които се беше ориентирала страната- НАТО и ЕС;
- в конституционния модел на изграждане на националните системи за сигурност, съгласно който ръководството и контрола върху системите за сигурност бе разпределен върху два властови центъра – изпълнителната власт и президентската институция.
Нека да се спрем накратко на влиянието на всяка от горните причини.
Еволюционният характер на изграждане на системата за сигурност
Разрушаването на комунистическата политическа система  в страните от източна Европа през есента на 1989 г. и последвалото създаване на новите системи за сигурност протече по два  основни пътя: революционен, еволюционен.
Най-радикално беше решен този въпрос в Германия след обединението на нейните две части - ликвидирани бяха всички  наследени от комунистическото управление системи за сигурност. Радикални реформи в системата се опитаха да направят Полша и балтийските републики. От висотата на времето сега и след кризи в техните системи за сигурност може да се види доколко илюзорни са били амбициите им  в началото на 90-те години да преустроят радикално своите институционални системи за сигурност.
Останалите посткомунистически държави предпочетоха еволюционния подход на изграждане на националните системи за сигурност- чрез разрушаване отначало само на репресивните структури, обслужвали пряко тоталитарната власт и постепенно преустройване на останалите системи за сигурност. Избраният път имаше и свои положителни страни, но донесе много негативи, които и сега могат да бъдат отбелязани. Положителното на еволюционния подход е това , че чрез него се избегнаха вътрешни социални и политически трусове, които можеха да доведат до непредвидими последици за младите демокрации. Тоталитарните комунистически държави, в навечерието на тяхното рухване разполагаха с огромни по численост и технически възможности системи за сигурност- огромни армии / България- повече от 115 000, Румъния- повече от 150 000. , Полша- повече от 250 000/, многочислени полицейски служби и заети в специалните служби лица, които разполагаха с огромна по обем информация, която можеше да бъде използвана за деструктивни цели.  Пълното разрушаване на тези системи за сигурност би извело на улицата огромен брой висококвалифицирани в упражняването на принуда и насилие лица, чието поведение в началото на 90-те години беше непредвидимо. Примерът с паравоенните формирования на бивша Югославия, създадени от подразделения на бившата югославска редовна армия, е показателен – именно те  причиниха най-кръвопролитните граждански войни в този район.
Негативите на еволюционния преход, които и сега дават отражение върху формирането и функционирането на системата за сигурност според мен са следните: Първо,  в новоизграждащите се системи на сигурност бяха приети хора с изградени в друг исторически период и несъвместими с демократичната политическа система умения, ценности, контакти. Те “привнесоха” тоталитарния елемент на мислене и действие в новите условия и в голяма  степен формираха ценностите и уменията на следващато поколение работещи в сигурността. Второ, с контактите, с които разполагаха в политическите върхове , висшите служители в сектора за сигурност успяваха и успяват да задържат или саботират радикални реформи в сектора за сигурност. Трето, постепенния път на разрушаване на старите системи за сигурност даде възможност на тайните служби на комунистическите държави да овладеят икономическите лостове в държавата, да се инфилтрират в съдебната система, политиката и управлението на централно и местно равнище и което е най-лошо – да привнесат в новите общества на престъпни механизми,практики, канали на въздействие от бившите комунистически тайни служби. Нито една държава от Източна Европа не можа да реши този въпрос, а някои дори и не го поставиха в дневния ред на обществото. В резултат от това голяма част от икономическите активи на държавата  преминаха в техни ръце и в контролирани от тях престъпни групировки и  само престрелките или убийствата на ръководителите на конкуриращи се кланове за идминалите две десетилетия напомнят за дълбоката деформираност на обществото, последица от дейността  на  неразградените елементи на репресивния апарат на комунистическите режими.
Различно по характер и интензивност влияние, което оказваха върху изграждащата се национална система двете големи организации, към членството в които се беше ориентирала страната- НАТО и ЕС
В началото на 90-те години всички посткомунистически държави направиха своя политически избор в полза на членството в двете големи интеграционни групировки в Европа – НАТО и Европейския съюз. Двете организации, както е известно, са различни по характер и предназначение, с различни механизми за управление на процесите в тези общности.
Най-големите опасения, които изпитваха западните държави-членки на НАТО по отношение на бъдещето на демократичните промени в източноевропейските страни, произтичаха от неяснотата на поведение на огромните армии, контролирани дотогава от комунистическите партии. Историческите примери от близкото минало, когато военните са организирали военни преврати за сваляне на неудобни за тях правителства, накараха западните правителства да поставят като приоритет  реформата във въоръжените сили с цел неутрализиране на негативната роля, която биха играли при осъществяване на демократичните реформи. Ето защо още от началото  на 90-те години към новите политически елити на посткомунистическите държави бяха поставени строги императивни изисквания за реформи в армията- съкращаване на огромните по численост армии, граждански контрол върху въоръжените сили, извеждане от армията на висши офицери , тясно свързани с бившата комунистическа партия, деполитизация на армията, преодоляване на военната зависимостта  от  Русия, и др. Програмата “Партньорство за мир /1994/, обявяването на критериите за членство в НАТО /1995/ изиграха изключително положителна роля и това е причината секторът на отбраната днес да бъде сочен като един от най-реформираните  в системата за национална сигурност.
Не така стоеше въпросът с реформата в правоохранителните органи и специалните служби.В началото на 90-те години ЕС функционираше преди всичко като икономическа организация. Едва през 1993 г., с влизането в сила на Договора от Маастрихт той започна да се изгражда и като политическа организация. На стремежа на страните от Източна Европа  за пълно членство съюзът отговори предимно със строги икономически критерии за въвеждане на пазарна икономика. Политическите критерии /т.н. критерии от Копенхаген/ бяха достатъчно общи и слабо ориентирани към правоохранителните органи и специалните служби. Двете вече утвърдени политики на ЕС в сферата на сигурността- Общата политика в областта на външната политика и сигурността и Сътрудничество в правосъдието и вътрешните работи едва бяха стартирали и не можеха да окажат сериозно влияние върху кандидатките за членство да реформират националните си системи за сигурност. През целия период на създаване на новите правоохранителни органи и специални служби ЕС не упражни достатъчно силен натиск върху правителствата, какъвто оказваше за реформирането на икономическата система.  Това даде възможност за прегрупиране на бившите тайни служби на комунистическите режими и постигане на ефекта, описан по-горе на овладяване на лостовете на  политическата и икономическа власт в държавата.
Конституционния модел на изграждане на националните системи за сигурност, който трайно създаде два властови центъра в сигурността.
Конституционният модел на политическо устройство на посткомунистическите държави се отличава от утвърдените европейски  модели на парламентарните държави. Във почти всички посткомунистически държави, приели републиката  като форма на държавно управление, беше предвидена президентска институция, която, без да е четвърта власт, притежаваше силни властови възможности и не подлежеше на контрол от страна на парламента. На пръв поглед тази разновидност на парламентарната република може да взета като проява на “политическия гении” на новите  елити, сравним с този на Де Гол, създал полупрезидентския режим във Франция  като форма на държавно управление. По-внимателният анализ показва , че това не е така и конституционни решения от началото на прехода, взети по конюнктурни причини, оказват постоянно негативно влияние върху функционирането на системата за сигурност.
Както е известно , “кръглата маса” от края на 80-те и началото на 90-те години е политическият принос на Полша в мирния преход от тоталитаризъм към демокрация. Започнала да функционира като непозната дотогава институция  в политическите системи на бившите комунистически държави орган, кръглата маса за кратко време  започва да  играе ролята на законодателен и на изпълнителен орган на посткомунистическите държави. Без да се отрича ролята на “кръглата маса” като средство за мирен преход от една политическа система към друга, не може да не се посочат и негативите от неговите решения , взети преди двадесет години. Мирният преход в началото на 90-те години освен всичко друго бе мислен и като временно разпределение на властта между отиващите си от власт комунистически партии и нововъзникналите политически сили в Източна Европа. За тази цел първо Полша, а после и останалите държави  направиха  такива  промени в своите конституции, които по задоволителен за двете партии-антагонисти начин разпределиха властта между няколко центъра с цел да не се допусне преимущество на нито една партия. За тази цел на президентската институции бяха предоставени значителни властови възможности главно в сферата на сигурността, със същата цел беше обвързано упражняването на власт в сферата на сигурността и отбраната с постигането на консенсус на партиите-политически противници. /т.н. съвместно упражняване на правомощия/ . Това решение сигурно е било  най-доброто или единственото в началото на 90-те години, но то оказва постоянно негативно въздействие върху формирането и функционирането на системата за сигурност за десетилетия напред.
В началото на 1990 г., по подобие на другите страни от Източна Европа, и в България е организирана “Кръгла маса” (3 януари – 15 май 1990 г.), на която управляващите и опозицията се договориха  как да бъде осъществен преходът към демокрация в България. Това политически правилно за своето време решение, но конюнктурно от днешна гледна точка, залегна в новата Конституция и стана основата на изграждане на националната система на сигурност, каквато съществува в настоящия момент. И в юридически , и в практически аспект, днес в нея съществуват два властови центъра – изпълнителна власт и президентска институция- от състоянието на отношенията между които зависи ефективността на функциониране на системата за сигурност.  Президентът , като главнокомандващ въоръжените сили във мирно време и по време на война и неподлежащ на парламентарен контрол, осъществява  временно /продължило вече 20 години/  контрол върху  разузнаването на парламентарната република, предоставени са му кадрови правомощия при комплектоването на почти всички системи за сигурност, притежава непреодолимо вето върху почти всички решения , касаещи сигурността на страната ,вземани от изпълнителната власт.
От всички управленски системи  секторът за сигурност  може би най-много се нуждае от две неща – строга йерархичност и пълен  граждански и парламентарен контрол. Сега действащата система на сигурност на страната страда от липсата и на двата императива- подчиненост на различните подсистеми на различни властови центрове и частичен граждански  контрол само върху определени системи за сигурност. Промяната на този основен недъг на системата преминава през тромава конституционна процедура, която нито едно управление няма желание да стартира. Следствие от конституционния порок е и това , че на настоящия етап за регулиране на дейността на  различните системи за сигурност / отбрана, правоохранителни органи, специални служби, външна политика/ действа законодателна база от различни поколения, често пъти несъвместима една с друга. За други системи законодателната основа е току що създадена /Закон за ДАНС/ , а трети работят в условията на  законодателен вакуум /  външното разузнаване, НСО/.
3.Заключение
Казаното дотук обяснява плахостта на създателите на проекта за Стратегия за национална сигурност по отношение на изграждането на институционалната система за сигурност. Артикулирането на необходимостта от пренареждане на системите за сигурност и взаимоотношенията между тях, извършване на необходимите конституционни промени и в крайна сметка – поставянето в Стратегията на задача за изработване на цялостен Закон за национална сигурност, който да преподреди хоризонталните и вертикални връзки в системата, е непосилно  предизвикателство за всяко управление. Закова то се задоволява да преповтори съдържащото се в Конституцията и вече действащите закони в тази област.