Военният аспект на сигурността. Промяната в съотношението на военните и невоенни фактори в сигурността.

Военната сигурност като класически елемент от политиката на национална сигурност е включен в настоящото изследване от една страна като пример за бърза трансформация на неговата роля от доминиращ в предходните исторически епохи и от друга - като фактор, съществено променил своите функции, цели и проявление в съвременния свят.

За последните двадесет години дискусиите относно новата роля на военния фактор не престават да бъдат актуални. В кратки исторически отрязъци от време военният фактор триумфира над невоенните /двата мандата на управлението на администрацията на Дж. Буш / , в други периоди се дава предпочитание на невоенните фактори. В такава динамично променяща се международна среда, с рязка смяна на характера на рисковете и заплахите като че ли е трудно да се изведе нова парадигма за относителния дял на военния фактор. Ще дам пример с кризата с използването на военна сила на САЩ.

Въвлечена в два големи конфликта след 11 септември 2001 г., американската армия претърпя коренна промяна под натиска на партизанска война, за каквато не беше подготвена, и въпреки огромното увеличение на бюджета й, е далеч от военната и победа.

Отначало американската военна мощ действаше като валяк: талибанският режим бе свален за месец, а този на Саддам Хюсеин - за три седмици. Скоро обаче американските въоръжени сили се оказаха изправени пред много по-кръвопролитна битка- с бунтовниците.

В първите години на новото хилядолетие американската армия беше забравила поуките от Виетнам и представляваше сила, подготвена изцяло за конвенционален конфликт. Съединените щати направиха грешката да се предоверят на ефикасността на високите технологии пред партизанските стратегии на противниковите сили. Американците, за втори път след Виетнам, трябваше болезнено да се учат отново как да водят борба с бунтовници, продължавайки същевременно да преследват екстремисти с помощта на все по-военизираните разузнавателни служби и на едно ново оръжие - безпилотните самолети.

Десет години след 11 септември в Афганистан все още са разположени 100 000 души, а в Ирак - близо 50 000. Направените разходи са внушителни, не по-малки са и човешките загуби и материални щети. От 2001 г. насам войната с тероризма и операциите в Афганистан и Ирак струват 1,283 трилиона долара според на Служба за изследвания към Конгреса. Убити са над 6000 американски военни, над 45 000 са ранени. Медицинските разноски за бившите войници може да достигнат 1 трилион долара за следващите 40 години, сочат американски проучвания.

След почти пълния крах на използването на военната сила махалото неизбежно ще трябва да се върне. Армията е изчерпала своите възможности. Има граници, отвъд които не може да бъде използвана за постигането на политически цели, колкото и благородни да са подбудите.

3.1.За отношението на новите политически елити към военните и военния фактор.

След голямата промяна през 1989 г. анализаторите на проблемите на сигурността на запад изразяваха сериозни опасения за възможната негативна роля, която военните могат да изиграят в демократичния преход. Техните опасения се изграждаха главно на опита от поведението на въоръжените сили в страни като Турция , Гърция, Португалия, латиноамериканските държави. В посочените държави военните бяха самостоятелен политически актьор, който можеще да наклони везните в полза на един или друг път на развитие. Опасенията на анализаторите се подхранваха и от факта , че новите политически елити завариха в бившите в посткомунистическите държави огромни по численост и доста добре въоръжени армии, в които висшият команден състав, както отбелязахме по-горе, беше изцяло инкорпориран в комунистическото управление на държавата.

Има и още един момент, който караше новите политици да бъдат внимателни в отношението си към военните. Само за няколко години /от 1988 до 1991 г./ армията в Русия, наследникът на комунистическия Съветски съюз, даде пример за двата типа намеса в политическия живот- сваляйки с военен преврат легитимно избрания президент, а по-късно разрешила с дулата на оръдията спора между Б.Елцин и руския прокомунистически парламент.

Може да се каже, че бяха вкарани прекалено много опасения за деструктивна роля на военните, които не се оправдаха в последващото развитие. Това е защото армиите в бившите комунистически страни се мислеха по аналогия със страни, в които те бяха самостоятелен политически фактор. В тези страни, особено в Турция и Латинска Америка, армиите представляваха много затворени общества, които имаха малко допирни точки с големите общества, в които съществуваха. Това им позволяваше в едни периоди да бъдат гарант на демократични промени, в други- да се окажат заплаха за демократичното развитие.

Армиите на комунистическите държави през цялото съществуване на това управление , бяха под пълния партиен контрол именно от опасенията, че могат да застрашат устоите на комунистическия тип държава. Затова и някои изследователи, както бе споменато по-горе, слагаха знак на равенство между партийния и граждански контрол върху си системите за сигурност. Тези опасения явно не са били напразни - политическата промяна у нас може би нямаше да мине толкова безболезнено ако сред противниците на режима на Т.Живков не беше знаковата фигура на военния министър Д.Джуров, което олицетворяваше подкрепата на българската армия за промените.

Ако може да се определи ролята на армиите в политическите промени за последните години, тя следва да бъде дефинирана като неутрален партньор в политическите промени. Причините за позитивното, но в същото време пасивно отношение, следва да се търсят в няколко насоки.

Българската армия се стремеше да си върне тази роля, която тя е имала традиционно до установяването на комунистическото управление- да стои над политиката, да бъде гарант на националния интерес, да бъде спасител на България в критични за нацията моменти. На фона на разрухата в икономиката в началото на 90-те години , при създадения вакуум на ценностите в обществото, армията виждаше себе си като стабилизиращ фактор, като пазител на националните ценности и идеали. Имаше и друг социално-психологически момент- за голяма част от младите офицери новият тип армия, с нов тип политически контрол върху нея, изглеждаше като по-добър шанс за военна кариера.

От всички системи за сигурност, българската армия бе тази, в която реформите започнаха най-рано, бяха най-последователни и мащабни. До определена степен това се дължи на непрекъснатият натиск, осъществявана от политическите и военни органи на НАТО- като се започне с болезнените съкращения, установяването на демократичен граждански и политически контрол, професионализацията на армията и модернизацията на въоръженията.

3.2.Съвременни решения в съотношението между военни и невоенни фактори в политиката на сигурност

Днес повече от всякога се възприема , че военната сила е само един от многото инструменти на политиката на сигурност на държавата заедно с дипломацията, икономическите санкции и други съвременни способи за отстояване на нейните интереси. /20/

Съотношението между военните и невоенни фактори, използвани в политиката на всяка страна е преди всичко ценностен въпрос. За държави с недемократичен режим на този въпрос изглежда относително лесно разрешим защото въпросът за средствата , отделяни за военни цели не подлежи на обществена дискусия. Но той крие своите рискове от волунтаристични решения за увеличаване на военните разходи , които могат да имат пагубни последици. Пример за това опитът на Съветския съюз да отговори на наложената от САЩ надпревара във въоръжаването с рязко увеличение на военните разходи , което за кратък период деформира икономиката на държавата и допринесе за падането на комунистическото управление. Но той става труден в условията на прозрачност за средствата, отделяни за военни нужди. Демократично избраното правителство все по-трудно убеждава обществото в необходимостта от отделяне на средства за отбрана при конкуренцията на все по-неотложните разходи за социални нужди, здравеопазване, образование.

В различни исторически периоди съотношението между военни и невоенни фактори се е променяло динамично. В индустриалния период на развитие на света съществува тенденция за нарастваща автономия на военния фактор, докато в настоящия постиндустриален период е доминираща обратната тенденция. Това не винаги означава,че намалява ролята на военния фактор, а по-скоро се разнообразяват стратегиите за неговото използване. Ако в доядрената епоха войната е алтернатива на дипломацията, то през последните десетилетия използването на военната сила като елемент на дипломацията стана съществен фактор в поддържането на международната сигурност.

Взаимодействието между военните и невоенни фактори в политиката на сигурност показва определена цикличност, породена от тенденциите в развитието на съвременната цивилизация. Ако например в началото на 90-те години, с изчезването на двублоковото противопоставяне, изглеждаше, че военният фактор е останал в историята, то в първото десетилетие на настоящия век военният фактор се връща триумфално в световната политика. Международният тероризъм, нарастването на интензитета на международните конфликти направиха отново военния фактор приемлив инструмент на външната политика.

В началото на 21 век е очевидна тенденцията към радикални промени в начина на използване на военния фактор в политиката на сигурност на съвременните държави. Надпреварата във въоръжаването и натрупването на огромни количества оръжие вече са на заден план.В един нов многополярен свят, в който рисковете и заплахите са демасифицирани, свързани са с локални сблъсъци, етнически конфликти, тероризъм, граждански войни, военният фактор отново увеличава своята роля в контекста на качествения скок на технологиите за водене на война.

Военна мощ и военен фактор в политиката на държавата не винаги са равнозначни понятия. Военната мощ на държавата се поддава лесно на сравнително точни изчисления- численост на армията, качество на въоръженията, модерни военни стратегии и тактики. Съществуват и неосезаеми характеристики, наричани морално-психологически, ценностни и т.н. които стават част от военния фактор. Именно те правят така, че по-слабата във военно отношение страна не винаги губи и по-силната – не винаги печели. Няма велика сила, която да не го изпитала на гърба сипоражение от несравнимо по-слаб противник - загубите на Франция в Индокитай, на САЩ във Виетнам, на Съветския съюз във Виетнам. Оправдаха се опасенията, че при една война в Косово югославската армия ще окаже такава съпротива , с която значително да увеличи загубите на съюзническите войски.

Спецификата на развитието на всяка една от съвременните държави е предопределила определен модел на съотношението между обществото и армията. С риск за известно огрубяване исторически те могат да бъдат сведени до три модела: модел на наборната армия , модел на гражданската армия и модел на професионалната армия.

Исторически първи възниква моделът на наборната армия. Числеността на армията е основният показател за военната мощ на държавата. Известна е репликата на Сталин по повод включването на Ватикана в списъка на държавите от антихитлеристката коалиция: колко дивизии има тази държава за да претендира за военен съюзник.

Моделът на гражданската армия е характерен за държавите, избрали неутралитета като политика на гарантиране на сигурността, както и държави, които по исторически причини не желаят връщането към силна армия - Япония.

Професионалната армия е продукт на постиндустриалното развитие на света. Обусловена е от въвеждането на нови военни стратегии и технологии и превръщането на дейностите в сигурността /включително и военната/ в една от многобройните публични дейности наред със здравеопазване, образование, социални дейности. /21/

Българската армия традиционно е била изграждана на наборния принцип. В решителни моменти от историята не толкова числеността колкото морално-психологическите фактори за решавали изхода от военните действия.

Преходът от наборна към професионална армия от края на 90-те години доведе до сериозна промяна в мястото и ролята на военния фактор в политиката на сигурност.Този процес на трансформация, макар и формално завършен, все още поражда затруднения във военната политика на последните правителства. Дебатите относно числеността на професионалната армия, участието в съюзнически мисии, модернизацията на въоръженията са все още нерешени проблеми на националния военен фактор на политиката на сигурност. /22/

3.3. За проблемите в управлението на българската професионална армия. Публичният образ на професионалната армия.

Изминалите повече от 20 години на съществуване на новата българска армия са свързани с ожесточени битки между военните и цивилните за ръководство на тази институция. В едни периоди военните са печелели битката / при управленията на правителствата на Д. Попов, Ж.Виденов, до определена степен при правителството на С. Сакскобурготски/, в други победата е била на страната на цивилните / при правителствата на Ф.Димитров, Иван Костов, Б.Борисов/. Но от победите и на едните и на другите обществото ни не е получило никаква полза. Може да се направи извода, че военните останаха една затворена професионална общност, която ревниво не допусна обществото да я наглежда и да съди за резултатите от нейната дейност. Те приеха партньорството с цивилното ръководство като “необходимо зло”, но по същество останаха затворени и продължават да считат себе си за самодостатъчни.

В общността на европейските държави, към които ние поне формално вече принадлежим, военните са “граждани в униформа”, т.е. съвкупност от лица, извършващи не някаква богоизбрана , съдбоносна дейност, а такава, каквато е съпоставима с останалите публични дейности- образование , здравеопазване, обществен ред и т.н.

Това, че военните произвеждат публичната услуга “отбрана”, съпоставима с останалите публични продукти, означава , че те трябва на равна нога да се конкурират с останалите производители на публични услуги, да обосновават необходимостта и високото качество на предлагания продукт и съответният заделен процент от брутния вътрешен продукт. Демократичните общества освен всичко друго са и прагматични общества. Те не отделят средства за своите армии по сантиментални съображения – само защото исторически винаги е имало армия- а на базата на обосновка на потребността от точно определен тип армия, точно определен тип въоръжения, за предотвратяването на точно определен набор от рискове и заплахи.

Обосноваването на необходимостта от публичната услуга “отбрана” сега е много по-трудно, отколкото при здравеопазването и образованието, където нуждите са лесно идентифицируеми. При отсъствието на конкретен “външен враг” трябват много усилия и умение да убедиш обществото , че трябва да осигури висок стандарт на хиляди професионални военни, от които една малка част могат да докажат своите способности във военни мисии в чужбина, че постоянно трябва да бъдат закупувани скъпи въоръжения , които най-вероятно след време ще бъдат бракувани , без да бъдат употребени , и т.н. В това е изкуството на правителствата на съвременните държави , че поддържат постоянен консенсус с обществото за необходимостта от съвременна и постоянно модернизираща се армия.

Правено ли е това по отношение на българската армия? Категорично не. Пример за това са дебатите за модернизацията и трансформацията на българската армия. Българското общество не е убедено в качеството на произвежданата публична услуга “отбрана” и затова неговото мълчание клони повече към недоволство.

Вина за това имат преди всичко военните, които не преведоха на разбираем за хората език параметрите на своя предлаган продукт. Вина има и изпълнителната власт, която не винаги демонстрираше компетентност в тази сложна област. Президентът, постоянно ангажиран със социални функции, също не можа да намери време да изпълни почти единственото си реално конституционно правомощие на върховен главнокомандващ на въоръжените сили и да бъде посредникът между българските “граждани в униформа” и обществото в постигането и поддържането на консенсус за предназначението , структурата , необходимите средства за модернизация на българската армия.