Етнонационална и етноконфесионална сигурност.

1.1.Съвременни тенденции в развитие на етнонационалните и етноконфесионалните отношения.

Безспорно е, че за последните двадесет години политиката на етнонационална сигурност се превърна в централна част от оцеляването на съвременните държави. Големите многонационални държави рухнаха не под напора на външни рискове и заплахи, а поради натрупване с десетилетия нерешени етнически проблеми. Етническият проблем, който в началото на 21 век пряко се свърза с религиозния фактор, е „ахилесовата пета“ на политиката на сигурност на много демократични съвременни държави – Франция, Германия, Белгия. В исторически и съвременен план етническия проблем или в по-широк контекст т.н. „национален въпрос“ съпътства българската държава от нейното възстановяване в края на 19 век и е причина за две национални катастрофи, вътрешни вълнения и несигурност. Сръбско-българската война /1885/, Балканската и междусъюзническата война /1912-1914/, Първата и Втората световна война.

Най-общо политиката на етнонационална сигурност може да бъде определена като поддържането на единство и консенсус между различните етнически групи, предотвратяване на рискове и заплахи , които биха поставили под заплаха целостта на обществото и държавата. Политиката на етнонационална сигурност на всяка съвременна държава се развива в контекста на три противоположни, но съвместно проявяващи се тенденции:

• тенденцията към интеграция , към преодоляване на различията между етническите групи;
• тенденцията към етнонационално обособяване, към дезинтеграция на държавите на етническа основа, към сблъсъци на етническа основа.
• тенденция към трайно свързване на етническия и религиозен фактор.

Тези тенденции не са географски локализирани, едновременното им действие може да бъде наблюдавано както във високоразвити, така и слаборазвити общества и държави.

В исторически аспект най-дълго съществуваща е тенденцията към интеграция, към заличаване на различията между етническите общности. Самото съществуване на съвременните нации като политически нации, залегнало в основата на държавното строителство на почти всички съвременни държави, се основава на претопяване на различията между съставящите държавата етнически групи. Процесите на глобализация, на създаване на големи интеграционни групировки стимулират тези процеси. Към тях трябва да се добавят и съвременните миграционни вълни, при които големи групи от хора в рамките на едно-две поколения придобиват националната идентичност на приемащата държава.

Погрешно е да се счита, че тенденцията към етнонационално и етнодържавно обособяване и дезинтеграция на съвременните държави се е появила след рухването на двуполюсния модел на устройство на света. Процесите на „етническо възраждане“ могат да бъдат открити още през 50 и 60-те години на миналия век. Пример за това са етнорасовите вълнения през 60-те години в САЩ, в етнорелигиозен план това е стремежът за отделяне на Северна Ирландия. От 60-те години датират и стремежите за отделяне на баските, корсиканците, фламандците. Разпадането на биполярният свят, който в продължение на пет десетилетия тушираше националните различия и противоречия за сметка на глобалното противопоставяне на двете политически и идеологически системи, доведе в целия свят до взрив на желанията на по-малките етноси да придобият своя държавност. В Източна Европа този процес бе стимулиран допълнително и от тежките икономически последици от прехода към пазарна икономика, рязкото спадане на жизненото равнище и стремежът за търсене на по-благоприятни алтернативи на прехода.

В началото на 90-те години най-изявените мислители на нашето съвремие се изкушиха да разработят сценарии за бъдещето на световното развитие. Голяма част от прогнозите не се оправдаха, но поне двама от тях се оказаха прави в своите разсъждения. Това са теориите за края на идеологиите на Фр. Фукояма и за сблъсъка на цивилизациите на Самюел Хънтингтън. В интересуващия ни аспект на глобалната сигурност тези две теории в съвкупност могат да дадат обяснение на протичащото в съвременния свят.

С краха на комунистическата идеология започна трайна криза и на нейния антипод – либералната идеология, господстваща в демократичния свят. Сближаването на лявото и дясното като част от западния либерализъм доведе до криза в доверието в политическите институции, неразличимост на програмите и алтернативите, които те предлагат. Настъпи вакуум в ценностната система на съвременните общества и този вакуум бе запълнен от религиите. Тук не става дума само за настъплението на исляма, но и за активизирането на основните релгии, владеещи съвременния свят. Двадесет и първият век, както отбелязва С.Хънтингтън, започва като век на религиите. Религиите запълниха вакуума, който оставиха идеологиите. Идентификацията на човешките общности, включително и на етническите, е неизменно свързана с принадлежност към една от световните религии, религиозната идентичност започна да доминира при самоопределянето на нациите и етническите групи и това важи не само за ислямския свят.

1.2.Етническите конфликти и глобалната сигурност

Днес в света има над 180 държави. Само двайсетина измежду тях биха могли да се смятат за „етнически еднородни”: там националните малцинства съставляват под 5% от населението. За 40% от държавите на планетата се смята, че имат „пъстър етнически състав”, т.е. в тях живеят пет или повече национални малцинства. Като цяло, в света има около осем хиляди големи и малки народи, които теоретично биха могли да претендират за собствена независима държавност. Тоест, мнозинството съвременни държави са потенциална арена на междуетнически конфликти.
През втората половина на ХХ век в света са избухнали над триста такива конфликти. По официални данни на ООН, след Втората световна война, в т.нар. „вътрешни войни” (сред които доминират именно междуетническите сблъсъци) са загинали повече хора отколкото в „класическите” войни.

След края на „студената война“ и постепенното налагане на еднополюсния модел, междуетническото напрежение значително нарастна, като към старите конфликти се прибавиха и много нови. В тези условия, особено тревожни нса тенденциите в държавите от Азия и Африка.
Вече няколко десетилетия повечето страни от тези два континента оформят своеобразна зона на хронична политическа нестабилност. Острите сблъсъци между нововъзникналите държави в постколониалния период често прерастваха в опустошителни войни. Паралелно с това, в повечето от тях се разгоряха и кръвопролитни вътрешни етнически или религиозни конфликти. В тази сложна ситуация, управляващите в страните от Изтока използваха широк набор от средства за укрепване на единството и териториалната им цялост и преодоляване на дезинтеграционните тенденции.

Какви са основните черти и особености на националната политика на повечето държави от Азия и Африка и какви са поуките от техния, преобладаващо отрицателен, опит?

На първо място, следва да подчертаем, че правителствата на африканските и азиатски държави, твърдо защитавайки принципа за неприкосновеност на съществуващите национални граници, провеждаха през последните четири-пет десетилетия национална политика, която имаше (със съвсем редки изключения) ярко изразен репресивен характер. Предприеманите от тях мерки често бяха насочени не само против въоръжените бунтовнически групи, но и против „неблагонадеждните”, от гледна точка на централното правителство, етнически и конфесионални малцинства. В редица страни се отричаше самото съществуване на етнически малцинства, които бяха подложени на тотална дискриминация. Турският управляващ елит например, дълги години обявявше кюрдското малцинство за „планински турци”, съчетавайки мерките за максимално ускорената му насилствена асимилация, с репресии срещу марксисткото кюрдско движение в югоизточните райони на страната.
В повечето случаи обаче, силовите методи и свързаната с тях скъпоструваща модернизация на националните армии се оказваха недостатъчни за ограничаването и потискането на дезинтеграционните тенденции. Редица азиатски и африкански правителства не се спираха пред налагането на блокади на районите, населявани от различни малцинствени групи, целейки да провокират появата на допълнителни икономически трудности и дори на масов глад. Доста разпространени бяха и насилствените депортации и опитите за „разтваряне” на малцинствата в чужда среда (както сред доминиращия етнос, така и сред представители на други малцинствени групи), с цел сепаратистките движения да бъдат лишени от масова подкрепа.

Някои режими заложиха на разпалването на трайбализма и религиозната врежда в периферните райони. Така централните власти получаваха възможността да отхвърлят всички обвинения в извършването на геноцид, тъй като смазването на бунтуващите се малцинства и сепаратистките движения бе възложено не на националната армия, а на местни съюзници или наемници. Най-показателен в това отношение е примерът на Судан, където въоръжените и покровителствани от местния ислямисткия режим племенни опълчения нееднократно извършваха масови кланета над изповядващите християнството жители от южните райони на страната.

Срещу сепаратистите и подкрепящото ги местно население бяха използвани „приятелски настроени” бунтовнически движения от съседни държави, при това както на тяхна територия така и на собствена, във взаимодействие с правителствените части. Именно тази тактика следваше през 70-те и 80-те години на миналия век марксисткото правителство на Етиопия, използвайки въоръжените отряди на Народно-освободителната армия на Судан (т.е. християнските сепаратисти на полковник Джон Гаранг) за смазването на сепаратистите ,изповядващи исляма от западната част на страната.Чисто теоретично погледнато, военно-репресивните мерки действително биха могли да доведат до някакво решение на проблема със сепаратизма: например при пълното изчезване на конкретно малцинство по пътя на физическото му изтребване, или пък чрез тоталната му асимилация от доминиращото мнозинство. В днешния свят обаче, масовото изтребване на хора е практически невъзможно да се скрие. Затова и проявите на геноцид стават все по-редки (последният такъв пример беше Руанда през 90-те години на миналия век). Повечето народи съумяват да мобилизират целия потенциал на своята общност за да гарантират физическото оцеляване и съхраняването на културната си специфика. И оказват толкова мощен отпор на асимилационните процеси, че в крайна сметка подобно силово решаване на проблема става все по-малко възможно на практика. Известни успехи би могла да донесе и стратегията за изтласкване и изолация на бунтуващите се малцинствени групи. Така, мароканското правителство изгради специална отбранителна стена за да изолира т.нар. Фронт ПОЛИСАРИО и подкрепящите го жители на бившата испанска колония Западна Сахара в пустинята и на територията на съседен Алжир. Едновременно с това стартира интензивната експлоатация на природните богатства на Западна Сахара в районите, надеждно защитени от нападенията на бунтовниците. Скоро обаче възникна въпросът, доколко целесъобразна, от икономическа гледна точка, е подобна тактика: в крайна сметка ресурсите на Западна Сахара не само не съдействаха за просперитета на Мароко, но и станаха косвена причина за натрупването на гигантския външен дълг от 18 млрд. долара, вложени предимно в изграждането на грандиозното отбранително съоръжение в пустинята.
Както показва опитът на африканските и азиатски държави, в повечето случаи огромните военни разходи, както и продължителните вътрешните войни, не доведоха до възстановяването и укрепването на тяхната териториална цялост и разгрома на сепаратистките движения. Напротив, практически навсякъде те се превърнаха в непреодолимо препятствие по пътя към социално-икономическия прогрес, провокирайки дълбока криза в обществото и държавните институции. Изминалите десетилетия на независимо развитие в Азия и Африка показват, че залагането на грубата сила и диктата по отношение на малцинствата, е порочно в самата си основа. Днес в много държави от Изтока с горчивина и разочарование осъзнават, че продължаването на подобна репресивна политика е вече невъзможно.

Условията за прерастването на един етнонационален конфликт във въоръжена борба могат да бъдат различни. Например, натрупването на оръжие у местното население и неконтролираното му разпространие в т.нар. „горещи точки”. Или пък създаването на неконституционни военни структури от съперничещи си сили или криминални групировки. Както и психологическата готовност на хората за възможни военни сблъсъци и обществените настроения, свързани с „очакването” за избухването на въоръжен вътрешен конфликт.

Етническите конфликти, както посочихме по-горе, представляват опасност не само за участващите в тях страни, но и за целия свят. Съвременните етнически конфликти са опасни и поради небивалия ръст на бежанците от регионите, обхванати от тях. Така, ако през 1970, по данни на ООН, в света е имало 8 млн. бежанци, то след етническите конфликти, свързани с разпадането на СССР и Югославия, броят им достигна 27,4 млн.
Не по-малко тежки са конфликтите на религиозна основа – като например кашмирският между Индия и Пакистан, иракският – между местните шиити и сунитите, или пък тези в окупирания от Китай Тибет, Косово или Босна. Всъщност, ХХ-ти век преживя три вълни на етнически конфликти, приключили със създаването на нови национални държави (след Първата и Втората световни войни и след разпадането на Съветската империя). Мнозина експерти смятат, че днес светът се намира в завършващия стадий на третия период. Отчитайки обаче, че на планетата (както отбелязах по-горе) има повече от достатъчно народи, не разполагащи със собствени държави, никой не може да предскаже, кога ще започне четвъртият период, или пък дали той вече не е започнал.

На Африканския континент, където се намират 33 от 45-те най-бедни страни в света, живеят над половината от всички бежанци на планетата. Там има над 50 нации и повече от 3 хиляди племена, а през последните 40 години са извършени над сто военни преврата и са избухнали 18 пълномащабни граждански войни, в които са загинали над десет милиона души. Само в шест африкански държави (Судан, Етиопия, Мозамбик, Ангола, Уганда и Сомалия) са загинали над 4 млн. души. През последните години въоръжените етнически конфликти бяха особено интензивни в региона на африканските Големи езера и, особено, в Руанда, Бурунди и Заир. /1/

В Руанда, в резултат от съзнателно провежданата от правителството политика на геноцид спрямо принадлежащите към местното племе тутси, бяха убити над един милион души, като истинската причина за избухването на конфликта бе контрола върху производството на наркотици.

В Бурунди, в резултат от етнически конфликт загинаха около 100 хиляди души, а около един милион други бяха принудени да напуснат родните си места.В Заир, между 1967 и 1993 управляваше военен режим, начело с маршал Мобуту Сесе Секо. През 1990-1993 бе направен опит за експериментално въвеждане на многопартиен политически модел, който обаче се провали и през следващите пет години властта на практика отново бе поета от военните. През 1998 страната беше обхваната от гражданска война, приключила със създаването на т.нар. Демократична република Конго, президентският пост в която бе зает от бившия марксист и партизански командир Лоран-Дезире Кабила. По време на неговото управление (от края на 90-те до 2001, когато бе убит от свой телохранител) и това на сина му Жозеф (управлявал Конго през 2001- 2003) в страната се водеха едновременно няколко войни. Първата – между президента и конгоанските бунтовници, втората – в източните провинции срещу местните жители от племето тутси, а в третата активно се включиха и съседните държави. Така, в подкрепа на президента Кабила се обявиха Ангола, Намибия, Зимбабве и Чад. Бунтовниците пък бяха подкрепени от Руанда и Уганда. В основата на конфликта бяха етническите, расови, религиозни, социално-икономически и политически противоречия, както и стремежа за контрол върху добива на изключително ценния минерал колтан, използван в производството на мобилни телефони. В крайна сметка, дългогодишната гражданска война приключи с преговори и провеждане на избори през април 2003, като точният брой на загиналите в нея остава неизвестен – смята се, че те са между два и три милиона души.
Повече от четвърт век продължаваше гражданската война в Ангола (започнала непосредствено след обявяването на независимостта на страната през 1975), причина за която бе както етническото противопоставяне, така и стремежът за контрол върху добива на диаманти. В крайна сметка, борбата за власт между двете основни политически движения - МПЛА и УНИТА, приключи с победата на първото.
В Нигерия, която е най-голямата държава в Тропическа Африка, конфликтът има религиозен характер. Между 40 и 50% от населението на страната изповядва исляма, 25-30% са християни, а останалите се придържат към традиционните местни култове. Етнополитическите конфликти там доведоха до постоянно напрежение и спорадични кървави сблъсъци между мюсюлманското и християнско население, между северните и южните племена. Като в хода на гражданската война в Биафра (края на 60-те години на миналия век), етническият сепаратизъм едва не доведе до разпадането на федеративната държава на множество малки племенни княжества.

Конфликтът в Етиопия е пример за съвършено безсмислена война между две съседни африкански държави за контрола върху няколко голи и безплодни пясъчни вериги в пустинята. След две кървави войни, през 2000, Етиопия и Еритрея (бивша етиопска провинция, получила независимост през 1993) се съгласиха с изводите на комисията по демаркиране на границата между тях, включително за преминаването към Еритрея на граничния град Бадме. Въпреки това етиопците продължават да изграждат селища в оспорваната територия, без да се съобразяват с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. Което означава, че войната там може да бъде възобновена буквално всеки момент.

Продължава да е конфликтна и ситуацията по крайбрежието на Западна Африка. Така, Габон и Гвинея спорят за принадлежността на островчето Багне, чиято площ е само няколко стотин квадратни метра. Всъщност, истинската причина са откритите в района през 1990 петролни находища и породеният от това граничен спор, което пък прави урегулирането на конфликта в още по-сложен проблем.

Опитът от последните двадесет години сочи, че превантивните действия на международните институции за предотвратяване на конфликтите се оказват слабоефективни. От общо 57 конфликти, в които са се намесвали умиротворителни части на ООН, в повечето тази намеса почти не е оказала влияние за по-бързото им прекратяване. Причините за това са няколко. На първо място, защото поради тромавия бюрократичен апарат на въпросните институции умиротворителите се оказват зле информирани за реалната, бързо променяща се ситуация. На второ място, те обикновено са малочислени. На трето, най-често биват изтегляни от съответната страна преди там да се е формирало действено местно управление. И, което е най-важно, държавите-членки на международните институции нямат особено желание да финансират подобни операции, още по-малко пък са склонни да изпращат свои военни контингенти за осъществянето им. А, докато това е така, навлизането на света в ерата на етнически войни от „четвърто поколение” изглежда само въпрос на време.

 

1.3.Европейските измерения на етнонационалната сигурност

Теорията на С. Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите като основно поле на конфликтност в съвременния свят намира като че ли най-силно потвърждение в европейското политическо пространство. Европа бе подготвяна в продължение на десетилетия за сблъсъка на цивилизациите. Принципите на либералната демокрация, съчетани с нуждата от намиране на работна ръка за застаряващата Европа, доведоха до ново „велико преселение на народите“ още от 60-те години и позволиха във водещите държави на континента- Великобритания, Франция, Германия , Италия, Холандия и др.- да се обособят големи етнически „ анклави“ от имигранти, идващи главно от ислямски страни. Трудно е да се определи броя на мюсюлманското население в Европа поради липса на точна статистика от отделните държави, но в страни като Великобритания това са 1,48 млн., Франция - 6 млн., Германия- повече от 3 млн.,Италия- 1,5 млн и т.н. /2/ Този процес особено се активизира след 1989 г. когато , според специалистите при средногодишен приток на имигранти от 500 000 около 400 000 от тях са мюсюлмани. Изброяването може да продължи, но следва да се отбележи, че в Европа бе създадена критична маса от мюсюлманско население, достатъчно голяма да заяви своите претенции за религиозно, а това значи и културно самоопределение. В християнска Европа се създадоха обширни зони на алтернативен ислямски начин на живот. Според песимистични прогнози до средата на века мюсюлманите могат да надминат по брой немюсюлманите в Европа.

Ситуацията в Европа много напомня политическата история и съвременните етнически съотношения на САЩ, където заселването на чернокожото население преди двеста години води до сегашната ситуация , при която около 45 % от американското население е съставено от малцинствата, преди всичко чернокожо население.

Известно е , че ислямът, като никоя друга религия, съчетава в себе си морални, социални, политически и правни норми и в същото време е най-близък по характеристики до идеологиите. Не беше трудно да се предвиди, че концентрирането на големи маси от хора, което винаги е било благоприятна почва за развитие на идеологиите , ще доведе както до политическо организиране на това население, така и до организиран / в това число и насилствен/ отпор на враждебната християнска цивилизация.

Особеност на ислямската цивилизация е това , че политическото организиране и управление на ислямското общество няма практика да се основава на дейността на политическите партии. Въпреки че политически партии на ислямска основа в западните държави има още от края на 80-те години - през 1989 е създадена „Ислямската партия на Великобритания“,през 2003 г. в Белгия- „Партията на гражданството и просперитета“ /2/, политически сдружения на мюсюлманите в различни варианти има в повечето европейски държава, все пак те не се вградиха в политическите системи на европейските държави като изразители на колективните интереси на големите ислямски общности. Според анализатори тези партии на практика са клонове на радикалната организация „Мюсюлмански братя“. Затова и основни форми на противодействие и отстояване на интересите на ислямските общности са радикални противопоставяния, граждански вълнения, насилствени действия и все по-често - терористични актове.

Етническият фактор е изпитание на политиката на сигурност на почти всички големи европейски държави- Франция , Германия, Италия, Великобритания,Испания. Не са пощадени и по-малките европейски държави- Холандия , Дания, Белгия. Според някои анализатори вземането на решения по ключови въпроси на глобалната сигурност, засягащи поведение на международната общност спрямо една или друга ислямска страна , много често европейските правителства се съобразяват с реакцията на ислямското население на своя територия, какъвто бе случаят с отказа на Франция и Германия да участват в американската военна операция в Ирак.

Ако все пак споменатите форми на сблъсък на двете цивилизации не поставят под въпрос контрола на държавите върху етнонационалните процеси и етнонационалната сигурност, то разпространението на ислямския тероризъм поставя под съмнение бъдещето на така грижливо изграждана стъпка по стъпка съвременна европейска архитектура на сигурността. Възходът на радикалния ислям, по-нататъшното въздействие на идеологията на отричане и противопоставяне на политическите правила, ценности и норми, установени в рамките на европейската християнска цивилизация надхвърля възможностите на националните държави за контрол върху етнонационалните процеси. /3/

Картината на етнонационалната сигурност в европейското политическо пространство не би била пълна ако не се анализират дълбоките промени в движещите политически сили, изграждащи и поддържащи съвременната европейска архитектура на сигурността.

До началато на 90-те години движещите сили на европейската икономическа, политическа и военна интеграция бяха класическите десноцентристки, социалистически и социалдемократически партии, подкрепяни от малките либерални партии. Те бяха постигнали консенсус по основите на настоящето и бъдещето на европейския дом и смяната на правителствата по никакъв начин не влияеше на установеното статукво.

Големите миграционни процеси от 80-те и особено от началото на 90-те години коренно промениха движещите сили на европейската интеграция. Трайното заселване на големи групи от неевропейско население създаде допълнителни рискове за сигурността на европейските градове, натовари допълнително социалните мрежи и промени радикално трудовия пазар на европейските държави. Общественото недоволство стана почва за създаването на крайнодесни националистически и ксенофобски партии, които преминаха през няколко фази на развитие: първоначално те завоюваха влияние и власт в местните органи на власт, впоследствие станаха общонационални партии, като следваща крачка бе превръщането им в участници във формирането на общоевропейските решения в рамките на ЕС, НАТО,ОССЕ, Съвета на Европа, на настоящия етап те са управляващи или партньори на управляващи партии в редица европейски държави.

Излизането на крайно десните партии на европейската политическа сцена първоначално бе посрещнато враждебно от класическите десно- и левоцентристки партии. При появата на евродепутати от австрийската Партия на свободата на Йорг Хайгер в началото на 90-те години останалите евродепутати демонстративно напускаха заседателните зали на парламента и комисиите. По подобен начин бяха посрещани в началото и представителите на крайнодясната „Форца Италия“ на Берлускони.

Постепенно обаче тези партии се превърнаха в част от общоевропейския консенсус, което стана чрез взаимни стъпки на сближаване и от двете страни- крайнодесните партии се отказаха от най-радикалните си идеи за справяне с имиграцията, а класическите европейски леви и десни партии възприеха част от идеите и програмите на тези партии. Като цяло, въпреки опасенията на анализаторите, включването на крайнодесните партии не разруши формирания консенсус за управлението на Европа.

В същото време не могат да не бъдат отбелязани и някои тревожни тенденции. Участието на крайнодесните партии в управлението на редица западноевропейски страни във втората половина на 21 век /Холандия , Дания , Финландия и др./доведе до формирането на „критична маса“ от държави, които вече са в състояние да ерозират постигнатият консенсус за устоите на европейската сигурност. Пример за това е общата позиция на Холандия и Финландия за налагане на вето върху приемането на България и Румъния в Шенгенската зона въпреки изпълнението на критериите за членство на двете държави в шенгенските споразумения. Дали тази тендения ще се утвърди, ще покажат резултатите от предстоящите в следващата и по-следваща година парламентарни и президентски избори във водещи европейски държави.

1.4.Европейски и балкански измерения на етноконфесионалните проблеми на сигурността.

Разпадането на бивша Югославия, крахът на комунистическата идеология, както и войната в Босна и Херцеговина доведоха до завръщане на религията в обществения и личния живот във всички страни на Балканите. След близо 50 години на атеистични режими процесът на връщане към ценностите на религиите- християнката и ислямската - се превърна в неотменна част от демократичния преход. Това е процес, който започна още след 1989 г., но едва след атентатите на 11.09.2001 г. дебатите и изследванията на религиозния фактор бяха сведени до спорната връзка между завръщането на исляма и вероятните терористични заплахи. Опасенията и предупрежденията за ислямски фундаментализъм и тероризъм бяха неизменно посочвани през последното десетилетие като основни проблеми на сигурността на Балканите, а оттам и на ЕС. Налице е феномен, различно описван като „ислямско възраждане”, „възход на ислямския фундаментализъм или „възход на политическия ислям”. /4/

Приемането на стратегическата парадигма за Глобалната борба срещу тероризма във външната политика на неоконсервативната администрация на Буш след атентатите на 11.09.2001 г. позволи на няколко балкански държави умело да раздухат демона на „ислямската заплаха”. Балкански държави поддържат информационни кампании, които демонизират ролята на ислямските общности в държавите от ЮИЕ. Според тях уахабитското движение вече се е разпространило в почти всички държави на Балканите и най-вече в Македония, Косово, България и дори Гърция. Подобен едностранчив подход не само не дава реална представа за измеренията на процесите на развитие на исляма на Балканите, но и пречи на разработването на всеобхватна стратегия за противодействия на негативните страни на този феномен.

След 1989 г. неизменна част от европейския политически дискурс стана въпросът за ролята на ислямската религия и предизвикателствата, които тя поставя пред западния модел на управление – демокрацията. В началния период , обаче, ислямът не беше разглеждан като заплаха, а по-скоро като удобен инструмент за мобилизация в края на ерата на блоковото противопоставяне, какъвто бе случаят с войната в Афганистан. Независимо от това политизирането на исляма през този период нямаше за цел отхвърлянето на западния модел в държавната устройствена система, а противопоставянето на идеите, практиките и тенденциозните политически интервенции на прозападните светски политически елит. В същото време, тази политизация като правило нямаше външни за ислямските държави проявления по време на Студената война, с изключение на случаите на пряка западна намеса, както в Афганистан.

След 1989 г., след отпадането на блоковото противопоставяне, тенденцията за завръщане на ролята на религията в личните и обществени отношения получи нови измерения. Развитието на исляма като религия, както и появата на нови ислямски движения доведоха до качествена промяна в идеологията на радикалните ислямисти. Тази идеология дефинира като основен противник т.нар. „далечен враг”, като необходимо условие за свалянето на близкоизточните ислямски режими. Преди, обаче тази идеология да се наложи, Балканите в значителна степен възвърнаха историческата си роля на мост между Европа и Близкия изток. Процесите на завръщане на исляма бяха катализирани от войната в Босна и дадоха възможност за навлизането на чужди ислямски течения и секти в региона, който като правило единствено познаваше битовия ислям и суфизма. /5/

Терористичните атаки от 11.09.2001 г. (САЩ), 11.03.2004 г. (Мадрид) и 07.07.2005 г. (Лондон) не само, че доведоха до напрежение между мюсюлманските и западните общности в ЕС, но и до провала на известните дотогава модели за интеграция на мюсюлманите в Западна Европа. Същите провокираха и погрешни интерпретации и целенасочено демонизиране на исляма . В тази насока, предприетата от САЩ глобална война срещу тероризма не само засили опасенията на ЕС, но и постави на дневен ред опасността от радикализация на мюсюлманските общности на Балканите и евентуалната заплаха от ислямски тероризъм за ЕС. В тази връзка, войната в БиХ беше умело използвана от сръбската пропаганда за хиперболизиране на тази потенциална връзка и насаждане на страх от т.нар. бяла ал-Кайда и др.

Днес между 12,5 и 15 милиона мюсюлмани живеят в ЕС, в т.ч. имигранти и граждани, сравнени със само 800,000 през 1950 г. /7/. По този начин ислямът е не само въпрос на външна политика, а се превърна и във вътрешен проблем за съюза. Мюсюлманските общности нараснаха бързо в Европа през последните десетилетия и ислямът се превърна във втората най-разпространена религия в много европейски държави. В същото време, на Балканите се обособи и първата де факто мюсюлманска държава, в която религията беше основен признак, по който населението беше разделено. Дебатът за турското членство в ЕС, както и за изключване на бошняците от БиХ от списъка на безвизово пътуващите граждани в ЕС поставиха и въпросите за членството на страни с мнозинство от мюсюлманско население в ЕС. С приемането на нови членки, населението на ЕС, изповядващо исляма почти ще се удвои.

Според приетата през 2003 г. Европейска стратегия за сигурност, както и Докладът относно нейното изпълнение , като основни заплахи за сигурността на съюза се определят тероризма, организираната престъпност, липсата на държавност и регионалните конфликти: „Европа се явява едновременно цел и база за тероризма: Европейските държави представляват цел и вече са били обект на терористични нападения. В Обединеното кралство, Италия, Германия, Испания и Белгия бяха разкрити логистични бази на бойни групи на Ал Кайда. Съгласуваните европейски действия са наложителни … Като се обединят тези различни елементи — тероризъм, който се стреми към максимална проява на насилие, наличие на оръжия за масово унищожение, организирана престъпност, отслабване на държавната система и „приватизация на силите“ — всъщност би могло да се окаже, че сме изправени пред много сериозна заплаха /9/

Подобен анализ през 2003 г. съвпадна и със заключенията, публикувани в доклада на Националната комисия за терористичните атаки срещу САЩ (по-известна като „Комисията 9/11”), който недвусмислено посочва Централна и Източна Европа като удобно място за устройването на терористични бази поради „имигрантските и местни мюсюлмански общности, слабия граничен контрол и служби за сигурност”.

Независимо от факта, че след изготвянето на Европейската стратегия за сигурност Балканите не бяха обект на терористични атаки, подобни на тези в Мадрид и Лондон, още от началото на 90-те години на миналия век регионът е във фокуса на експертите и анализаторите, занимаващи се с тероризма и ислямския радикализъм. Основната причина за подобен интерес беше продиктуван от войната в Босна и Херцеговина (1992-1995). Поради бавната реакция на международната общност в лицето на ОССЕ, ООН и САЩ тази война катализира процеси на завръщане на съвременни ислямски и ислямистки идеи, ценности, ресурси, неформални неправителствени и социални мрежи от Близкия изток към Балканите и в частност Босна. Тези процеси протекоха на няколко нива – междудържавно и чрез глобалните ислямистки неформални мрежи и организации.

Факторите, които определят спецификата на проявление на ислямския религиозен фактор в ЮИЕ са следните:

На първо място, Балканите са единственият регион в Европа, който исторически е населен с мюсюлмани. Като изключим албанските мюсюлмани, последните представляват местно население със славянски произход (което е приело исляма) или с турски етнически произход, което е останало след разпадането на Отоманската империя в пределите на новосформираните държави. Това определя и дългото съжителство на балканските мюсюлмани с местното изконно християнско население, както и създаването на своеобразен модел на мултиетнически общества. Тези характеристики не са валидни за страните от Западна Европа, където мюсюлманите не са коренно население. Поради тази специфика подходите за изследване на мюсюлманските общности в западната научна мисъл стават трудно приложими без да се вземат предвид социалната динамика на отношенията вътре в самите ислямски общности и на обществата, в които живеят. По този начин често се говори за „български етнически” модел. На Балканите не са установени движения на религиозна основа, въпреки, че в миналото е имало такива, като богомилите например.

От друга страна, следва да се има предвид и факта, че преобладаващите държави в ЮИЕ в предходния исторически период бяха управлявани от атеистични по своята същност режими в продължение на повече от 50 години. Последствията от това историческо развитие следва да се търсят поне в две измерения. Първо, мюсюлманските общности като правило останаха изолирани от тенденциите и развитието на ислямската мисъл и идеология в Близкия изток и ислямския свят. На второ място, създадените официални ислямски общности бяха под контрола на държавата. В новата среда същите не знаят как да се справят с настъплението на секти, НПО и фондации от Близкия изток.

На трето място следва да се отбележат и доминантните на Балканите стереотипи и възприятия на християнските общества спрямо исляма и мюсюлманските общности. Тези възприятия са последствие от турското робство, като се превърнаха в лесно манипулируеми елементи от обществената психология и нагласи. В пряка зависимост от този фактор е и възприемането на религията като белег на национална идентичност и използването й като фактор за етническа мобилизация на определени социални групи. /10/

Войната в бивша Югославия и непризнавания от някои балкански страни статут на независимо Косово оставят въпроса за преформулирането на държавните граници на Балканите открит. Опасенията за използването на религията, като етноопределящ фактор подобно на случая в Босна се преекспонират в общественото пространство. Конкретен пример е тълкуването на конфликта в Македония през 2001 и този в Косово на религиозен признак, въпреки че албанците са в съотношение 70/20/10 (мюсюлмани/католици/православни), а и са били подвластни на един от най-жестоките атеистични режими на Балканите.

Възникването на нова държава, в която основен признак за разделение на населението е религиозният, събужда вековния страх у християнското население от възможността за възстановяване на Отоманската империя.

Силното влияние на Балканите на САЩ доведе до включването на почти всички страни в „антитерористичната” коалиция в Ирак, както и в Афганистан (Албания, Босна, България, Македония и Румъния). Това неминуемо е свързано с възприемането на схващанията на администрацията на Буш за глобалната война срещу тероризма. Проблемите на страните от Западна Европа с имигрантските мюсюлмански общности не доведе до ясна и цялостна политика на ЕС за справяне с този проблем. Поради тази причина, правителствата на Балканите са оставени сами да решават потенциалните си проблеми като външна граница на съюза. В резултат, голяма част от усилията на органите за сигурност са насочени към граничния контрол и престъпността, отколкото към следене на процесите в етнически смесените райони.

Наличието на коренно мюсюлманско население на Балканите и съществуването на три държави с преобладаващо мюсюлманско население, като Албания, Босна и Косово, определят и различна динамика на протичащите процеси на етническо и религиозно взаимодействие между християнската и ислямската общност на Балканите. Прилагането на готови теоретични подходи и агресивни методи на пропаганда могат единствено да доведат до създаването на предпоставки за използването на религията като мобилизиращ фактор, подобно на периода 1992-1995 по време на войната в бивша Югославия. Липсата на единна европейска политика относно проблемите на Балканите, нерешените етнически и политически проблеми, както и очаквания поток от имигранти към новите граници на ЕС определят и острата актуалност на подобни разработки, като предлаганата.

За начало на организирано участие на ислямския фактор в европейската политика се счита войната в Босна. Поставено в условията на международна изолация, мюсюлманското правителство на Босна, начело с покойния Алия Изетбегович прибегна до помощта на водещите страни в мюсюлманския свят, а именно Саудитска Арабия и Иран. Последните осигуриха необходимите материални и финансови ресурси за оцеляването на мюсюлманите в Босна. От друга страна, за ал-Кайда и салафитите-джихадисти войната даде възможност за прехвърлянето на ислямски бойци от Афганистан, които окрилени от победата над Съветския съюз се нуждаеха от нов фронт за постигане на своите идеологически цели. С навлизането на муджахедините и неправителствените организации (НПО) от Близкия изток в Босна, мюсюлманското население естествено беше обект на целенасочено влияние и въздействие. Следва да се отбележи, че мюсюлманите в Босна, както и тези на Балканите по време на комунизма и блоковото противопоставяне се намираха в ситуация на изкуствена изолация от процесите на развитие на исляма и ислямската идеология. Разпадането на обществените отношения и взаимодействието на вътрешни фактори (социалн-икономически, религиозни и идентичностни кризи), както и на външни влияния (сръбска и хърватска етническа заплаха, разпространението на ислямски НПО) улесниха разпространението на ислямски, ислямистки, джихадистки и уахабитски идеи в страната. Поради дългогодишната изолация, в която бяха поставени, босненските мюсюлмани нямаха възможност да развият необходимия опит за справяне с масовото навлизане на различни от традиционните интерпретации на исляма, а официалната Ислямска общност нямаше потенциала да формира ясна позиция спрямо развитието на плурализма на ислямската мисъл в страната.

Вследствие на обективни обстоятелства, това, което се случи беше динамично и не винаги мирно и контролируемо разширяване на влиянието на ислямския фактор в доминиращата от християнски държави европейска политика. Един от най-важните фактори за Европа и ЮИЕ беше свързването на религията с държавността и използването й като мобилизиращ фактор за оцеляване на новите ислямски държави.

Наред с „одържавяването“ на исляма в Босна протичаха и други процеси, които бяха характерни за останалата част на Балканите, а именно завръщането на религията в личния и обществения живот. Въпреки, че регионът беше разтърсен от няколко поред кризи, които бяха политически по своята природа, политическите върхушки в съответните страни неминуемо използваха религиозните символи за оправдаване на действията си – Албания (1997), Косово (1999-1999) и Македония (2001). България също не беше подмината от подобна криза през 1989 г. когато се стигна до масово изселване на български турци в Турция. Навлизането на чужди за Балканите ислямски течения породи и ответната реакция от европейските и балкански християнски общества, които ги разглеждаха, като по-голяма заплаха от християнските секти и учения. Независимо от това, по време на войната в БиХ съдбата на босненските мюсюлмани беше използвана от западните интелектуалци, журналисти и политици като доказателство за нуждата от мултикултурно разбирателство и възможността за постигането му в глобализиращия се свят. /13/ След 11.09.2001 г. обаче, вниманието към региона беше подновено, но този път анализаторите и експертите започнаха да използват реториката на администрацията на Буш, която имаше за своя рамка Глобалната война срещу тероризма.

Изследването на ролята на ислямския религиозен фактор в ЮИЕ представлява сериозно научно предизвикателство. Една от причините е, че това е един съвременен феномен, който се развива и еволюира постоянно. От друга страна, проявленията на ислямския религиозен фактор на Балканите са разнородни – в Босна същите доведоха до държавност, докато в България и останалите страни тези процеси индикират единствено за дейността на определени структури и отделни активисти, които се явяват поддръжници на вече действащи в Близкия изток организации, течения и движения.

1.5. Проблеми и противоречия на етнонационалната политика на сигурност на Република България. Двойният стандарт на етнонационалната ни политика.

Причина да включи авторът тази част в общата монография са затрудненията, които изпитва като преподавател, да обясни пред своите студенти двойствения характер на тази политика, разминаванията между записаното в Конституцията, законите и политическите програми на правителствата и фактическото реализиране на тази политика, което почти не се променя независимо от политическия цвят на управляващата партия или коалиция. По-конкретно авторът не може логично да обясни на студентите защо Конституцията на страната забранява съществуването на парти на етническа основа и в същото време неизменна част от управлението на страната е една от тях; защо Конституцията обявява страната като еднонационална държава и в същото време ратифицира европейски и универсални международни конвенции за защита на етническите и религиозни малцинства. Списъкът на въпросите с разминаване на факитическо и юридическо положение може да бъде удължен, но не това е важното. По-важно е да се обяснят дълбоките причини за сегашната етнонационална ситуация в страната

Причините за това разминаване са колкото субективни, толкова и обективни. Те се дължат на особеностите на историческото третиране на заварените народи на Балканите от Отоманската империя, което е дало своето отражение върху формирането на нациите в Югоизточна Европа в последните два века.

България , както и останалите страни от ЮИЕ се характеризират с една изключителна пъстрота на етническите и религиозни анклави, които обаче имат един общ корен, едни и същи закономерности. Само историческия поглед върху развитието на тази част от континента би показал дълбоките причини за това явление.

Първият въпрос , на който следва да бъде даден отговор е: защо във всяка една от настоящите държави от ЮИЕ има разпръснати изолирани етна от друга етнически и религиозни „анклави“ било от местно ислямизирано население, било от заселено през 15-16 век ислямско население /турци, черкези, татари и др./ и кои са дълбоките причини за тази етническа и религиозна фрагментация в тази част от континента.

Логично е във времето на политически възход на Отоманската империя през 15 век, когато тя завладява целия Балкански полуостров да установи и единен идеологически ред на завладяните територии, така както е правила при предходните си завоевания и да установи господството на исляма върху цялото местно население. Това обаче не се случва и причините са няколко.

Отоманската феодална държава е била тежка и скъпо струваща административна и военна машина. За нейното поддържане са били необходими огромни средства, които са събирани от поробеното население. Ако употребим съвременен термин, данъчните „ставки“, събирани от ислямското и неислямското население са били коренно различни. Нещо повече, райони на полуострова, които са допринасяли най-много за хазната, са се ползвали с най-голяма възможна автономност. Това обяснява например защо подбалканският район, дал най-много свободомислещи хора за освобождението на страната, с най- високо развито и доходно занаятчийско производство и скотовъдство, се е ползвал с най-много самостоятелност. Житниците на България- Тракия и Дунавската равнина, също не са чувствали в пълна степен гнета на робството. Следователно, не пословичната източна леност, а икономически са причините за това, че ислямът не е залял целия полустров, а се е ограничил до ислямизирането на отделни райони.

Етническите „анклави“ с ислямско или ислямизирано население също не са случайно разпръснати на полуострова. Ако се сравни тяхното разпространение с границите на тогавашната отоманска империя, може да се констатира,че те са с най-голяма честота по границите на империята-Източните и Западни Родопи, Босна, Косово, Лудогорието, Югоизточна България. Ако пак употребим пак съвременен термин, това е политика на сигурност на отоманската империя за поддържане на нейната териториална цялост и предотвратяване на опасности от откъсване на части от територията. Освен като фактор на запазване на териториалната цялост на империята, от тези компактни ислямски и ислямизирани групи се е набирал местният административен, управленски, полицейски апарат за управлението на региона и поддържане на реда. Тези първоначално малобройни заселени или ислямизирани групи, по силата на различията в културните традиции на исляма и християнството, са увеличавала броя на населението с темпове, превъзхождащи възпроизводството на населението в християнските семейства , изтласквали са ги от исторически обитаваните от тях земи за да достигнат до сегашните компактни маси, претендиращи и някои от тях вече получили политическа и държавна независимост.

Често пъти в научната литература се среща тезата за несъвпадането на историческото време на на съществуване на държавите от ЮИЕ с това на останалата част на континента по отношение на формирането на съвременните нации .Това вярно твърдение също има своите обяснения в политиката на Отоманската империтория по отношение на етносите на нейна територия. „Доктрината“ на османската държава по отношение на завладяното население е непризнаване на съществуване на отделни народи. Османската империя , както е известно, класифицира поданиците си първо по религиозен , после по социално-професионален , и едва накрая по народностен принцип. Поданиците на империята са били две категории: правоверни и неверници. Цялото население на „неверниците“ е в категорията „рум миллети“ /ромейски, гръцки народ/. Духовната власт върху цялото християнско население е предоставена на гръцката православна църква, която , естествено, прокарва националните и културни интереси на гръцкия народ. Всеки , който е запознат с българската възрожденска литература може да констатира омразата, дори по-голяма отколкото към политическия поробител, на българските църковни лидери и писатели към духовния гнет , упражняван от гръцкото духовенство и спънките, които поставя пред стремежа на българския етнос към самоопределение./14/

Именно това непризнаване на различията между току-що започналото формиране на балканските нации спира етнонационалното развитие на балканските държави за повече от четири века. Петвековното турско робство наруши естествения процес на формиране на националните държави на Балканите. Когато балканските народи в края на 19 и началото на 20 век получават своята независимост и започват да изграждат националните държави , този процес в останалата част на Европа вече е завършил.

Когато говорим за изоставане в решаването на етнонационалните въпроси на държавите от ЮИЕ не може да не споменем и волунтаристичните решения по националните въпроси, вземани от комунистическите управления на тези страни. Насилственото налагане на принципа на “пролетарския интернационализъм” спря естественото историческо развитие и решаване на националните проблеми на страните от ЮИЕ.След края на тоталитаризма, когато Западна Европа дооформяше икономическия си съюз в политически, енергията на част от държавите и обществата в ЮИЕ бе впрегната не в преодоляване, а легитимиране на границите между етносите. Изкушавам се да цитирам класическата дефиниция на понятието за балканизация, цитирано от всички съвременни историци и политолози: “група от малки, нестабилни и слаби държави , базиращи се на идеята за националността в един район, в който държава и нация не съвпадат и не биха могли да съвпаднат, всички влизат в конфликт едни с други с териториални претенции и етнически малцинства, които са потиснати или асимилирани:, създават нестабилни и променящи се съюзи помежду си,търсят подкрепа от външни сили за да защитят националното си съществуване и на свой ред са използвани от тези сили за тяхната стратегическа изгода.” /15/

Обременена от исторически несправедливите за българския етнос действия на Отоманската империя, новата българската държава полага основите на противоречива и недалновидна политика към турския етнос, с удивителна последователност повтаряща се в периода на третото българско царство и комунистическото управление. Големи периоди на предоставени граждански и политически права на турския етнос се редуват с периоди на политически и духовни репресии, принудителни изселвания, „възродителни“ процеси и др.

Руско-турската освободителна война коренно променя баланса на населението в полза на българите, след като един милион турци напускат домовете си и бягат с отстъпващата турска армия. Малцинството на турците в българските земи се формира според класическия модел, когато в резултат от разпадането на дадена империя и прокарването на новите държавни граници, доскоро доминиралата в политическо отношение народност става по-малобройна, изолирана и обкръжена от по-многобройната и доминираща народност и принудена да съществува в чужда за нея среда.Това естествено поражда у останалите в Княжество България турци, татари , черкези силни чувства на привързаност към империята, а по-късно и към Република Турция в продължение на десетилетия. Липсата на далновидна държавна политика още от началото на съществуването на новата българска държава засилва отчуждението на този етнос от българската държава. Районите с компактно турско население в продължение на десетилетия остават най-недоразвитите в икономическо и културно отношение, което българските турци приемат като официална политика спрямо тях.

Резките обрати в етнонационалната политика на българската държава спрямо турското и ислямизираното българско население правят тази враждебност постоянна.

В отношението на българската държава в двете основни форми на нейното съществуване – Третото българско царство и комунистическата държава могат да бъдат отбелязани по два големи периода, удивително близки по съдържание и поставени цели.

Първият голям период е от Освобождението на страната до средата на 20-те години на миналия век. В този период турският етнос ползва една много широка политическа, духовна, религиозна и дори съдебна автономия. Берлинският договор, както е известно, поставя пред българската държава много задължения, между които е и задължението за предоставяне на широки права на турското население. В края на 19 и началото на 20 век турският етнос се радва на непозната за онази епоха и за балканския ареал автономия. Държавата не се намесва в работата на независимата турска правосъдна система , основана на шариата. Съгласно Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България в духовно, административно и съдебно отношение те се управляват от Главното мюфтийство, мюфтийските наместничества и духовни съдилища. Образованието на децата се осъществява в местните духовни и светски училища на турски език по собствени програми. Турският етнос има собствени вестници, театри, културни институти, близки до българските читалища.

В политическо отношение съществува широко представителство на българските турци в Народното събрание /10 депутати по време на земеделското управление/, както и участие в изпълнителната власт на централно и местно равнище, особено застъпено при същото управление.

След преврата на 9 юни 1923 г. и свалянето от власт на земеделското правителство на А. Стамболийски започва обрат в отношението на българската държава спрямо българските турци. Постепенно турският етнос губи своята съдебна, културна и образователна автономия, намалява участието му в политическото управление /през 1934 г., преди разпускането на парламента и забраната на политическите партии, включително и турските, българските турци имат 4 представители в Народното събрание./

Причините за репресивния характер на българската етническа политика могат да бъдат разкрити в няколко направления.

Както беше отбелязано в началото, след края на Първата световна война, в редица европейски държави се установяват режими, които в стремежа си да спрат разпадането на държавността и изправени пред необходимостта да спрат разпространението на комунистическия тип държавност, засилват репресивния характер на своето управление. България, след неуспешния опит за комунистически преврат през септември 1923 г., е типичен пример в това отношение. Рестрикцията на политическото управление неминуемо засяга и автономията на турския етнос, който не е само потенциален източник на заплахи за съществуването на българската държавност.

Има и една друга причина и тя е свързана със създаването на модерната турска държава на Кемал Ататюрк. Появата на кемализма променя отношението на турската държава към останалите извън нейните предели нейни сънародници и слага началото на нова политика към т.н. „външни турци“- на политическа, духовна и финансова подкрепа на организации на етническите турци в полза на водената от Турция политика. През 1926 г. се създава съюз „Тюран“, която е първата прокемалистка националистическа организация, обединяваща всички турски културни, образователни и културни общности, която дава заявка за развиване на политическа дейност. Репресивният характер на българската държава спрямо турското население става още по-изявен след деветнадесетомайския преврат от 1934 г. На следващата година българската и турската държава сключват дългосрочно споразумение за ежегодна емиграция на 10 000 български турци. До 1944 г. по силата на тези споразумения страната напускат между 150 и 200 000 български турци.

Поемането на политическата власт от комунистическата партия не променя принципно отношението на българската държава към турския етнос. И при това управление могат да бъдат открити сходни периоди на широки граждански, политически,образователни права и на репресии и насилствена асимилационна политика.

Периодът 1944-1958 г. , ако се изключи забраната за религиозната автономия на турското население, в много отношения е близък с този от началото на 20 в. До 1958 г. българската държава разрешава преподаването на турски език в изцяло турски училища ,чийто брой през 1958 г. е 1150.В районите с компактно турско население се разкриват турски гимназии, полувисши училища, а в Софийския университет- факултет по турска филология. Статистиката от това време сочи, че в периода 1944-1958 година на турски език излизат три централни, четири местни вестника и две списания. Държавата субсидира три самодейни турски театъра.

След 1958 г. комунистическата държава прави завой в своята етнонационална политика. Възприема се идеята за ускорено създаване на българска социалистическа нация, утвърждава се политика на унификация на българското общество, отрича се правото на етническа идентификация и започва постепенното обосноваване на тезата, че всички български граждани са етнически българи.

Кулминационният момент в асимилационната политика по отношение на българските турци е т.н. „възродителен процес“, осъществен през 1984-1985 г. През този период се провежда директна атака по отношение на идентичността на турското население. Българските турци са принудени да променят имената си с български, забранена е употребата на турски език и практикуването на мюсюлмански религиозни ритуали.

За освобождаваната огромна политическа енергия от етнически сблъсъци, която може да ускори падането на политическите режими, можем да съдим по събитията от пролетта на 1989 г., които ускориха падането на управлението на Т. Живков.

Последният период от държавното развитие на България е твърде кратък за да се определи коя е двете алтернативни политики е доминираща -репресивната или либерално-демократичната.

След смяната на комунистическия режим започна постепенното възстановяване на накърнените права на на турската етническа общност и на други етнически и религиозни групи в страната. През 1990 г. е приет Закон за имената на българските граждани. Възстановено бе правото на представителите на всички етнически общности да ползват майчиния си език на публични места и да получават и разпространяват информация на него. Отпаднаха ограниченията за осъществяване на религиозните права на мюсюлманите в България.

Възстановени бяха и правата на българските турци в областта на образованието и получаването на информация на майчиния си език.

Политическият изразител на колективните интереси на тази етническа общност, въпреки конституционната забрана за съществуването на политически партии на етническа основа, стана Движението за права и свободи /ДПС/. В цялото последващо развитие / до спечелването на изборите от ПП „ГЕРБ“/ тази партия зае удобното място на политическо балансьор и формален и неформален участник в управлението на почти всички правителства след 1989 г. В изборите за Велико народно събрание ДПС печели 23 депутатски мандата, в изборите през 1991 г.- 241,1994- 15, 2001- 21,2005-36, 2009-….

Политическите претенции за гарантирана „квота“ на участие във властта на ДПС понякога водят до дълбоки деформации в системата на държаавно управление, включително и системите за сигурност. Типичен пример за това е управлението на „тройната коалиция“ с установената система за разпределение на властовите позиции в съотношение 8:5:3, превърнало се в символ на неимоверно раздухване на административния апарат в угода на политическите апетити на ДПС и НДСВ / в този период ДПС има 36 народни представители, трима министри, 17 зам. министри,14 председатели и зам. председатели на държавни агенции, 4 областни и 22 зам. областни управители/.

Трудно може да се определи настоящия кратък период на управление на ПП „ГЕРБ“ като връщане към репресивната политика спрямо турската етническа общност било поради краткия период на неговото управление, било поради разминаването на декларираното враждебно отношение на управляващата партия към ДПС и пасивността на изпълнителната властпо този въпрос. Всяко едно управление си дава сметка, че резки репресивни действия към лидерите на тази партия могат да предизвикат неконтролируема верижна реакция с непредвидим край.

Изложеното в настоящата част е основа за извода , че политическата история на България от края на 19 , целия 20 и началото на 21 век е създала трайни стереотипи на взаимна враждебност между двата най-големи етноса , съставляващи българската политическа нация. Историческата памет трудно изтрива негативите от миналото и това е една от причините за отсъствието на настояща трайна и последователна етнонационална и етноконфесионална политика на всички правителства от времето на т.н. „демократичен преход“. /17/

1.6.За българския етнически модел.

Българският етнически модел за изминалите години бе нещо като запазена марка за безконфликтен политически преход. Вярно е, че политиците преиграваха в неговата възхвала, но ако се обърнем назад , ще видим, че лош или добър, той изигра своята политическа роля. Обществото ни избегна не само кървавите етнически конфликти, но и не регистрира до средата на 2005 г. сериозни кризи на етническа основа.Ако перефразираме една китайска поговорка,че не е важно дали котката е черна или бяла , важното е да лови мишки, то и съществуващият етнически модел със цялата му едностранчивост е бил полезен за обществото.

В същото време критиците и анализаторите все повече виждаха неговите недостатъци. С годините се увеличаваше и броят на неговите противници, а сега вече официално и много партии – ГЕРБ, ДСБ Атака са превърнали критиките към този модел в част от своите политически платформи. За всички ни бе ясно , че създаденият политически модел на междуетнически отношения не се разви, остана непълен, защото не включи политическо представителство и диалог с всички достатъчно големи етнически групи и в най-голяма степен ромската. Ставаше все по-ясно , че този модел капсулира турската етническа общност и не спомага за нейното свободно развитие и ориентация към определена политическа сила съобразно нейното социално положение –например-по-заможните към десноцентристките партии, служащите и интелигенцията – към левоцентристките , и т.н. Но този модел изпадна в криза тогава когато стана ясно , че върху него паразитира несменяем политически елит, който извлича неправомерни политически и икономически изгоди; когато стана ясно , че ДПС се е настанил удобно в нишата на несменяем политически балансьор , който винаги осребрява участието си във властта. Не знам кой измисли псевдополитическата закономерност, че управление без ДПС не е възможно, но тя неизменно се възпроизвеждаше във всички парламентарни управления до 2009 г. Така постепенно се натрупваха негативите , които доведоха до сегашната му явна криза. И не е вярно , че явното изчерпване на модела се дължи на появата на Атака, а тъкмо обратното – сляпото придържане на всяка цена към погрешна вече формула на политическо управление доведе до появата на Атака.

Както в останалите европейски страна, така и у нас с появата на партия „Атака“ тя бе демонизирана от своите политически противници. От времето на своето създаване досега тя измина път , подобен на крайните националистически партии в Европа. След първоначалното им избухване като нова “звезда” в политическата галактика с хаотично и непредвидимо поведение, с неприемане от класическите партии, започва процес на “опитомяване”, на възприемане на политическите правила на играта и превръщането им в необходим елемент на политическите системи на тези страни,изразяващ по легален начин недоволството на европейския гражданин от емигрантите , бедните съседи, коварния “трети свят” , и т.н. Това стана и тук. Разликата между българската крайна националистическа формация и националистическите и ксенофобски партии в Европа е в това , че там те дебютираха в местното управление и след това тези партии се превърнаха в общонационални. В местното управление крайната националистическа реторика бе изговорена и за централното управление останаха малка част от претенциите на тези партии. При нас стана обратно – „Атака“ победи като общонационална партия без да изговори натрупаните проблеми в местните парламенти. Но поне засега виждам една голяма полза от съществуването на Атака: артикулирането на сложните етнически проблеми на страната. Дотогава всички политици, за да не се попречи на членството първо в НАТО , после в ЕС не смееха да изговорят проблемите в етническата област. Сега вече езикът на Атака започва да става постепенно и език на останалите политически партии. Такива псевдоаксиоми като напр. непременно участие на ДПС във властта, започнаха да се подлагат на съмнение. Крайно дясното политическо говорене показа и погрешността на туширане на социалните конфликти чрез системите за социално подпомагане на етническите групи.

В същото време краткият период на съществуване на „Атака“ я превърна в генератор на етническо напрежение, на етническа и верска враждебност, тя върна позабравените приоми на насилие при решаването на конкретни конфликтни ситуации. Ескалацията на напрежението в момента на вакуум на властта би било най-голямото зло за етнонационалната сигурност. За съжаление у нас не съществува система за ранно предупреждение на етнически кризи и конфликти, която би сравнила и обобщила тези сигнали, които се излъчват.

На сегашния етап определено може да се констатира, че т.н. „български етнически модел“, в който бяха вкарани както много позитивни елементи , така и пропагандни клишета, е в дълбока криза. Не съществува възможност за неговото продължаване в сегашната му форма, но в същото време няма и консенсус между основните политически сили, включително