ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Гражданският процес е средството, което държавата предоставя на гражданите за търсене на ефективна съдебна защита на права и интереси от частен характер. Съдията е господар на процеса, който въпреки всичко и всички трябва да запази безпристрастност, той е третият субект в процеса, не трябва да предоставя факти, нито да предлага доказателства, а да позволи страните да направят това и да представят правни аргументи в подкрепа на претенциите си с цел именно да остане безпристрастен във всеки един момент от процеса. Намесата му трябва да се проявява само при онези спорове, които засягат обществения интерес

Гражданският процес е средство за защита при незаконосъобразно развитие на граждаските правоотношения. Включва защитата на всички правоотношения, регулирани от тези правни клонове, при които методът на правно регулиране е този на равнопоставеност, следователно всички първични правоотношения - вещни, облигационни, семейно - наследствени, трудови и др. Ако има някакво смущение при реализацията им - средството за защита е гражданския процес. Гражданския процес, като обективно право, има за цел да възстанови законосъбразността в реализирането на материалните правоотношения.

Материалните правоотношения се развиват законосъобразно, когато: а) техните субекти са в съгласие помежду си относно възникването, съществуването и съдържанието на материалното правоотношение; б) когато те действат съобразно с правата и задълженията, включени в правоотношението, т.е. поведението на страните да съответства на съдържанието на материалните правоотношения. Носителят на правото трябва да го упражнява в неговите предели, а носителят на задължението трябва да го изпълни добросъвестно и точно.

Диспозитивното начало (ДН) може да бъде определено така – съдът дава защита тогава, дотолкова и до когато защитата се иска от заинтересованата страна. Така, ДН е определено по позитивен начин. То може да бъде определено и по негативен начин. ДН забранява на съда да образува служебно производство, повече от онова, за което е сезиран, да продължава делото след като е бил десезиран.

ДН е въплатено в чл.6 ГПК: (1) „Съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице или по искане на прокурора в определените от закон случаи.”

ДН има основни три направления, в които се проявява. Две от тях са във времето:

1. Граждански процес има, когато е подадена искова молба (ИМ); въззивна жалба (ВЖ) или касационна жалба (КЖ), т.е. защита се дава само тогава, когато е поискана /това е диспозитивното, разпоредителното начало/.

ДН съществува в ГП защото в материалното право съществува принципа за автономия на волята за субектите на материалните правни отношения (МПО) и свободната разпореждаемост с материалните права, които субектите на МПО имат.

2. Второто направление, в което се проявява ДН е също във времето и се съдържа във формулата – съдът дава защита, до когато защита се иска. В това се влага следното съдържание – може да е поискал да му бъде дадена защита и във всеки последващ момент да се откаже от тази защита – отказ от иск, оттегляне на иск, на ВЖ, на КЖ. Същевременно обаче, за да се гарантира правото на защита пред съд, предварителен отказ от иск или от жалба е недействителен, т.е. никой не може да се откаже от това си право преди да има образувано дело. Валидният отказ трябва да се направи само пред съда по вече образувано производство.

3. Третото направление, в което се проявява ДН е в обема на защитата и в качеството на защитата - чл. 6, ал. 2 от ГПК „Предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните”. Количеството на исканата защита се определя от петитума (материалното право, което се търси; съществото на иска) на ИМ или от ВЖ – дали се иска само установяване на дадено ПО или ответникът да бъде осъден.

Гарантиране на диспозитивното начало - то може да бъде нарушено в две направления:

1) Да се даде по-малко от поисканото - може да се иска допълване на съдебното решение (в 1-месечен срок). В случая не се дава защита в рамките, в които е поискана. Ако съдът откаже да разгледа подадения иск, подава се частна жалба пред горестоящата инстанция;

2) Съдът да се е самосезирал (служебно образувано дело, служебно привлечени страни, незаявен от страните спорен предмет, служебно възобновяване на спряно по съгласие на страните дело) - тогава съдебното решение е процесуално недопустимо. Има прекрачване на рамките на диспозитивното начало и съдебното решение е процесуално недопустимо - средството за защита е въззивното обжалване; ако границата е прекрачена от въззивния съд - касационна жалба, ВКС обезсилва недопустимото съдебно решение. Недопустимото съдебно решение се обезсилва по реда на въззивното или касационното обжалване.

Граници на диспозитивното начало:

1) Невъзможен е предварителен отказ от правото на защита (на иск, на жалба, на принудително изпълнение, на обезпечение) - отказът е недействителен. Веднъж обаче възникнало, титулярът на правото може да се откаже валидно от него - напр. извънсъдебна спогодба, с която страните преодоляват спора и заявяват, че няма да предявяват искове по вече уредения спор; страните могат да заявят, че няма да обжалват.

2) Не само носителят на накърненото право разполага с право на защита, но и други лица в предвидени от закона случаи (процесуални субституенти). Тези случаи са възможност за косвена защита на свои материални права чрез пряка защита на чужди права. Защитата е детерминирана отново от волята на легитимираните лица - диспозитивното начало важи.

Състезателно начало (СН) – чл. 8 ГПК: (1) „Всяка страна има право да бъде изслушана от съда, преди да бъде постановен акт, който има значение за нейните права и интереси. (2) Страните посочват фактите, на които основават исканията си, и представят доказателства за тях. (3) Съдът осигурява възможност на страните да се запознават с исканията и доводите на насрещната страна, с предмета на делото и неговото движение, както и да изразят становище по тях.”

СН в ГП беше въведено едва през 1997 г., макар че в КРБ още от 1991г. беше казано, че съдебните производства са състезателни. СН означава, че а) страните са тези и само те са тези, които посочват фактите по делото; б) страните са тези и те са единствените, които посочват доказателствените средства. Това са двете проявления, в които се проява СН.

Принципът на състезателното начало възлага върху страните: а) задължението да посочат фактите, които намерят за необходимо (от които според тях зависи съществуването на правоотношението), и б) да посочат доказателствените средства за доказване на твърдяните факти. Фактите се посочват в твърдения, твърденията трябва да бъдат доказани, това става с доказателствени средства. Според Ж.Ст. този принцип означава, че всяка страна има право на участие в производството, по реда на което ще бъде постановен актът, явяващ се спрямо нея като защита или като санкция.

При СН само страните посочват фактите, съдът няма право да сочи факти. Страните трябва да посочат и доказателствени средства за да бъдат доказани твърдяните факти. Съдът не може да посочва доказателствени средства и да събира доказателства. При новия ГПК съдът е длъжен да окаже съдействие, когато ИМ е неясна.

Гаранции на състезателното начало:

1) Призоваване най-малко 7 дни преди заседанието (чл. 56, ал.2 ГПК); 2) Представяне на заключението на вещото лице „най- малко една седмица” преди съдебното заседание (чл. 199 ГПК); 3) Отмяна на решението по реда на обжалването или на чл. 303 ГПК, ако правото на страната за участие в производството е нарушено.

Служебното начало (СлН). СлН е формулирано в чл. 7 от ГПК: (1) „Съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните. Той съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна”. СлН означа, че съдът действа ex offiсio. СлН е противовес на ДН.

СлН задължава съда служебно да извършва необходимите процесуални действия след като веднъж е сезиран. Постъпва ИМ – да провери дали е допустима и дали е редовна, ако ИМ е нередовна с разпореждане блокира движението й. Ако исковата молба е редовна насрочва делото за разглеждане в о.с.з. и т.н. СлН по ГПК се проявява и в това, че въззивната и касационната инстанция служебно проверяват дали решението, което е обжалвано е нищожно и дали е недопустимо – ТР № 1/2000 и № 1/2001г. на ВКС. Какво означава съдът да проверява служебно дали решението е нищожно или недопустимо – има подадена ВЖ, с която жалбоподателят моли съдът да отмени решението и не иска да провери дали то е нищожно или недопустимо. Съдът въпреки рамките на жалбата /не действа ДН, а СлН/ проверява дали решението е валидно или допустимо. Това задължение на съда произтича по силата на служебното начало.

Служебното начало има проявление само при провеждането и края на процеса (при движението и приключването на процеса): служебна проверка на исковата молба (жалбата), служебно да изпрати призовка на ответната страна и насрочва първо заседание, след първо заседание служебно насрочва заседание по същество, служебно след приключването на съдебните прения да се произнесе с решение, служебно да уведоми страните. Въззивната инстанция служебно трябва да провери дали обжалваното решение не е нищожно и да прогласи нищожност, ако е такова. В изпълнителния процес съдия-изпълнителят служебно трябва да връчи призовка за доброволно изпълнение и да предприеме процесуалните действия в съответния изпълнителен способ.

Служебното начало граничи със състезателното начало - състезателното начало започва там, където завършва служебното. Дори според проф. Стамболиев е обратното: състезателното начало е определящо - където то свършва, започва служебното.

Служебното начало има проявление навсякъде в ГПК.

Принцип за равенство на страните - уреден е като основно начало и е въплатен в чл. 9 ГПК „Съдът осигурява на страните равна възможност да упражняват предоставените им права. Той прилага закона еднакво спрямо всички.” Равенството е част от състезателното начало. Това не означава, че страните имат еднакви права. Те имат различни права според различната тяхна процесуална роля. Но имат еднакви права, в отстояването и издействането на благоприятно съдебно решение.

Принцип за равенство - на страните е предоставена равна процесуална възможност да отстояват своите твърдения (да доказват и защитават своите позиции) и да издействат за себе си благоприятен изход от процеса с оглед на процесуалните роли, които изпълняват. Според проф. Ж. Сталев принципът за равенство се състои в еднаквите процесуални права, с които всяка страна разполага, за да защити в ГП материалните си права съобразно с процесуалната роля, която заема.

Страните имат равна възможност за издействане на благоприятен изход от процеса, но съобразно процесуалното си положение - страните нямат еднакви права (и задължения). Правата им са според положението им в процеса: ищецът може да оттегли иска, ответникът не може и т.н., но и двете страни имат еднаква възможност да си издействат благоприятен изход от процеса. Равенство има само там и тогава, когато се отчитат разликите между различните процесуални позиции.