І. Усложнения във връзка със страните Другарство

1. Другарство. За да се постигне процесуална икономия и да се избегне противоречие между съдебни решения, законът допуска да се съединяват искове на няколко ищци или срещу няколко ответници за общо разглеждане и решаване в едно и също производство, когато те имат за предмет ПО, които са тъждествени по предмет или по източник. Тогава говорим за субективно съединяване на искове или за другарство (Д).

Чрез Другарството исковата защита се приспособява към материалните правоотношения с множество носители.  Всеки от другарите стои спрямо съда в отделно процесуално правоотношение, т.е. Д е множество от процесуални правоотношения, които се развиват чрез едно и също исково производство.

2. Допустимост. Другарството е допустимо когато исковете, предявени от или срещу другарите, имат за предмет :

а) общи техни права или задължения, а те са такива, когато имат един и същ обект;

б) права или задължения, които почиват на едно и също основание, т.е. когато те произтичат от един и същ ЮФ. Когато това е ФС, достатъчна е еднаквост на някои от неговите елементи. Увредените от едно и също деяние, могат общо да предявят исковете си срещу виновника. Нужна е еднаквост на основанията, еднородността им не е достатъчна.

За да се допусне Д е необходимо исковете да подлежат на разглеждане по един и същ ред. Цената на всеки иск отделно, а не сборът от тях е меродавна за родовата подсъдност. Ако някое от условията за Д липсва съдът трябва да раздели съединените искове в отделни производства.

Другарството се учредява с обща искова молба, подадена от няколко ищци или срещу няколко ответници, но е възможно и последващо възникване на Д. Например :

а) когато ищецът разшири иска си и срещу нов ответник, като поиска и нему да се връчи препис от исковата молба;

б) когато съдът съедини няколко дела, образувани от или срещу лица, които биха могли да бъдат другари;

в) когато в течение на делото страната почине и бъде заместена от няколко свои наследници;

г) когато бъде предявен иск относно чуждо право, съдът служебно конституира като другар – съищец лицето, чието право е съдебно предявено.

3. Видове другарство:

а) активно (няколко ищци и един ответник)  или пасивно (един ищец и няколко ответници) според това, дали искът е предявен от или срещу няколко другари;

б) факултативно или задължително според това, дали съединяването на исковете зависи от усмотрението на ищеца или е условие за допустимостта на иска;

в) обикновено или необходимо в зависимост от степента на сходство между делата на отделните другари.

Исковете предявени от или срещу другарите могат да се намират помежду си не само в отношение на кумулативност, но и в отношение на евентуалност или алтернативност.

Обикновено другарство (ОД) е налице, когато делата на другарите не са идентични и могат да бъдат решени различно съобразно различното материално-правно положение на другарите. При ОД важи правилото за самостоятелността на другарите. При ОД всеки от другарите действа самостоятелно, а неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите. Следователно всеки другар води сам своя процес в рамките на общото производство. Законните и съдебните срокове текат поотделно за отделните другари. Пропускането засяга само този, който го е допуснал. Фактическият и доказателствен материал по делата на отделните другари може да бъде различен, което ще наложи и различни решения по делата на отделните другари. ОД е факултативно и може да бъде преустановено спрямо отделните другари чрез прекратяване на делото поради недопустимост на иска, поради оттегляне или отказ от иска, поради съдебна спогодба, сключена само между този другар и противната страна.

Законът въвежда изключения от правилото за самостоятелност на другарите. Те отразяват общото между съединените дела. Общото между делата на отделните другари при ОД се състои преди всичко в наличността на т.нар. общи факти. Това са фактите имащи еднакво правно или доказателствено значение спрямо всички другари. Общите факти се противопоставят на фактите, които са от значение за правоотношенията на отделни другари. Общите факти трябва да бъдат установени еднакво спрямо всички другари. Процесуалните действия на един от другарите, с които се изнасят или доказват общи факти, са от значение и спрямо другите другари, които не са извършили такива действия. Но фактическите твърдения и доказателствените искания на един от другарите не обвързват останалите. Всеки от тях може да вземе самостоятелно отношение спрямо общите факти. Възможно е един от другарите да признае, а друг да отрече общия факт. Съдът трябва да предпочете това, което отговаря на истината с оглед данните по делото. Целта е да се достигне до еднакво установяване на общите факти спрямо всички другари. Еднаквите фактически констатации ще наложат еднакви правни изводи и доколкото зависи от общите факти решението трябва да бъде еднакво спрямо всички другари.

Необходимо другарство (НД) е налице, когато по своя предмет делата на другарите са тъждествени и се очертават като отделни дела само в следствие на разликата в страните.  За да бъдат тъждествени по предмет, делата на другарите при НД трябва да се отнасят до едно и също правоотношение, в което всички другари са участници или имат спрямо него едно и също правно положение. Еднаквостта на спорното правоотношение налага еднакво решение спрямо всички другари.

НД е налице, когато с оглед на естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари:

а) Такъв е случаят при задължителното другарство. При него неразделността на делата на отделните другари е така силна, че общото предявяване на иска от или срещу всички другари или участието на всички другари е условие за допустимостта на процеса. Съвместната собственост при СИО налага съвместна процесуална легитимация, а следователно и задължително другарство по искове, предявени от или срещу съпрузите за собственост или вещни права от общността.  Нарушаването на изискването за съвместно предявяване на иска е нередовност, за която съдът следи служебно. Ако въпреки нередовността е било постановено решение, то е опорочено и следва да се отмени.

б)  НД е възможно и вън от случаите на задължително другарство. НД ще възникне, ако искът бъде предявен съвместно : от няколко лица, за да бъде постановено друго лице под запрещение; от няколко наследници, за да се обяви ответникът – недостоен да наследи; от няколко лица, за да бъде установено съществуването или несъществуването на един и същ факт;

в)  До НД се идва и в случаите на СПН, когато лицето, което би било обвързано от нея, встъпи във висящия процес като страна и изобщо при встъпване в делото на такова лице, което би могло да бъде необходим другар;

г) Процесуалното положение на другарите при НД се ръководи от правилото за неразделност и общност на делата на отделните другари: необходимо е съгласието на всички другари за да се сключи съдебна спогодба, да се оттегли искът или да се извърши отказ от иска. Това важи по аналогия и за изменяне на иска, за спиране на делото по взаимно съгласие, за отказ от обжалване или за оттегляне на жалбата; всички факти спрямо необходимите другари са общи, т.е. еднакви. За тяхното установяване важи изложеното за ОД. При НД процесуалните действия, извършени от някой от другарите, имат значение и спрямо неявилите се или неизвършилите тези действия другари.

ІІ. Особености на съдебното решение при наличие на другарство и последици при обжалването му.

1. Особености при обикновеното другарство. Жалбата на един от другарите пречи решението да влезе в сила спрямо всички. Съдът може да отмени решението и спрямо необжалвалия другар, даже и той да не се е присъединил към жалбата. Спрямо общите факти другарите се намират в същото положение помежду си както подпомаганата подпомагащата страна при допълнително встъпване. Те са обвързани в техните вътрешни отношения от фактическите констатации на съда относно общите факти, съдържащи се в мотивите на решението.

2. Особености при необходимото другарство. Ако един от другарите обжалва решението, страни пред втората инстанция стават и необжалвалите другари. Не е нужно те да се присъединяват към жалбата. Ако противната страна обжалва, нейната жалба важи спрямо всички другари. Частично обжалване само срещу някои от другарите е недопустимо. Допустимостта на иска се преценява спрямо всеки другар поотделно и може да доведе, когато НД не е задължително, до прекратяване на делото спрямо този другар, спрямо когото процесът е недопустим. Когато другарството е задължително, недопустимостта на делото спрямо един от другарите прави процеса недопустим спрямо всички;

ІІІ. Встъпване и привличане. Процесуална субституция

1. Става дума за субекти, които имат качество на трети лица до встъпването си в процеса, а от този момент придобиват качество на страни. Това са лица, които имат специално участие в качеството си на страни в исковия процес. Като страни те имат собствен статут и са участници в специални правоотношения с правораздавателния орган. Става дума за основни субекти на процеса - страни, но субекти, които като страни се отличават от главните страни в процеса, защото тяхното участие не е задължително, а само възможно. Без подпомагащи страни процесът може да се развива напълно законосъобразно. Подпомагащите страни са институт със специфично основание и характеристика. Подпомагащите страни в процеса се представят в две разновидности – встъпващи и привлечени 3-ти лица. Встъпването на подпомагаща страна е известно в теорията като допълнително встъпване. Тъй като в преобладаващата си част характеристиките им съвпадат общото е основание за извеждане на различията.

2. Условия за придобиване на качеството подпомагаща страна (встъпване на трето лице):

а) Висящ исков процес между други главни страни. Чл. 218 гласи: Трето лице може да встъпи в делото до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, за да помага на една от страните, ако има интерес решението да бъде постановено в нейна полза;

б) Необходимо е лицето да има интерес процесът да приключи с решение в полза на една от двете главни страни, която ще има качеството на подпомагана. Интересът трябва да бъде правен. Най-общо това означава, че благоприятният изход от делото за една от главните страни ще се отрази върху материалноправния статут на третото лице като подпомагаща страна. Подпомаганата главна страна и третото подпомагащо лице имат за цел да постигнат благоприятен изход от делото;

в) Молба за конституиране, адресирана до съда и определение на съда за конституиране на третото лице като подпомагаща страна. По молбата съдът се произнася след изслушване на страните и третото лице. Възможно е съдът да откаже конституиране на лицето и този отказ дава възможност за участие на трето лице в процеса, тъй като се засягат негови права и законът предвижда възможност за обжалване на определението с частна жалба. Това е пример за определение, което е обжалваемо, въпреки че не прегражда развитието на делото. Не подлежи на обжалване обаче определението, с което се допуска участието на трето лице. От момента на определението, с което е допуснато третото лице, то придобива статут на подпомагаща страна.

3. Статут на подпомагащата страна. Характеристика:

а) Подпомагащата страна става подпомагаща на една от двете главните страни, която има качество на подпомагана. Подпомаганата страна може да е ищец или ответник по делото. Правното положение на подпомагащата страна е сходно с правното положение било на ищеца, било на ответника и те имат сходни правомощия, тъй като имат еднаква цел в процеса;

б) Подпомагащата страна може да извършва всички процесуални действия като подпомаганата страна, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора. Недействителни са, извършените от подпомагащата страна, действия типични за главните страни. За ищеца това са разпоредителните действия с иска – отказ и оттегляне. Ако подпомагащата страна е ответник тя не може да признава иска. И в двете хипотези подпомагащата страна не може да сключи сама съдебна спогодба. Подпомагащата страна най-общо казано не може да извършва правни действия, които да доведат до прекратяване на делото без съдебно решение. По други въпроси е възможно дори да има противоречиви искания от подпомагащата и подпомаганата страна. Ако подпомаганата страна се противопостави на доказателства, представени от подпомагащата страна това е валидно действие и въпросът се оставя на преценката на съда. По принцип обаче подпомаганата и подпомагащата страна имат сходни позиции; в) В две хипотези подпомагащата страна може да създаде ситуация, която да доведе до процесуална субституция от рода на процесуалната суброгация. Според чл. 222: Със съгласието на двете страни встъпилият или привлеченият в делото може да замести и освободи страната, на която помага. В текста на закона се има предвид съгласие на двете главни страни. В резултата на тази замяна подпомаганата страна се освобождава от процеса и на нейно място встъпва, като главна страна субституент, подпомагащата страна. До ситуацията в чл.222 може да се стигне в хипотезата на чл. 226, ал. 2 – прехвърляне на спорното право от праводател върху приобретател;

г) Целта на подпомагащата страна е да се стигне до решение. Решението няма изпълнителна сила или конститутивно действие спрямо третото лице – това е и отликата между допълнителното встъпване и другарството. Във всички случаи обаче решението ще има сила на пресъдено нещо и за подпомагащата страна – чл. 223, ал. 1: Постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице и насрещната страна. Силата на пресъдено нещо е обозначена с “установително действие”. Силата на пресъдено нещо е резултат от решението на спора, а той съществува между подпомаганата страна и насрещната страна и подпомагащата страна ще е обвързана от силата на пресъдено нещо спрямо насрещната страна. Има ли обаче обвързаност след процеса между подпомаганата и подпомагащата страна – отговорът е в чл. 223, ал. 2: Това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла. То не може да го оспорва под предлог, че страната зле е водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства;

д) Третото лице има право да обжалва, което не е обвързано с това дали главната страна е обжалвала или не. Когато третото лице обжалва във въззивната инстанция главната страна се конституира служебно; е) Възможно е в същото висящо производство към подпомагащата страна да бъде предявен “обратен иск” от подпомаганата страна. Това дава възможност в същия процес да се уредят и регресните права – чл. 219, ал. 3: Страната, която има обратен иск срещу третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане едновременно с искането за привличане”.

4. Разлики между встъпване и привличане:

а) По инициативата за участие. При встъпване инициативата за участие принадлежи на третото лице - то подава молба до съда, като това може да стане и устно в съдебно заседание. При привличане инициативата принадлежи на главна страна, която иска да придобие качеството подпомагана. Инициативата се определя и от това в кой е правния интерес от подпомагането; б) Според срока за извършване. Встъпването е с краен срок приключване на съдебното дирене в първата инстанция. При привличане срокът е най-късно до първото по делото заседание. Срокът в тази хипотеза е кратък, за да се обезпечи защитата на третото лице, което не желае да се обвързва с делото. За това и лица, които нямат постоянен адрес в РБългария или живеят в чужбина не могат да бъдат привличани.

Обобщение:

РАЗЛИКИ МЕЖДУ ВСТЪПВАНЕ И ПРИВЛИЧАНЕ:

1.По инициатива за участие, при първото – 3-то лице, при второто – главната страна;

2.според срока за извършване – първото-до приключване на устните състезания/вкл.и пред въззивна/, при привличането – най-късно до първото по делото заседание;

3.според действието на решението;

4.във връзка с обжалването – при вст.интерес от обж.има подпомаганата страна, а при привличане – подпомагащата

5. Спор между кредитори. В чл.224 е уреден специфичен случай на привличане. Става дума за ситуация, при която ответникът не оспорва задължението, но има съмнение кой е носителят на правото, т.е. опасява се, че кредиторът може да е друг, а не ищеца. Когато не се оспорва иска по основание и размер, а се оспорва субекта на задължението, лицето може да се освободи от процеса, предоставяйки на съда престацията или влагайки я, като едновременно с това посочва друг претендент за правото, който да го замести в процеса. При съвкупността на тези елементи съдът дължи определение, с което да освободи лицето от задължението като главна страна – ответник и привлича трето лице. Ако третото лице откаже да участва, делото се прекратява и престацията се дава на първия ищец. Ако третото лице се съгласи се стига до трансформация на процеса като: 1) третото лице замества ответника като главна страна; 2) изменя се първоначалният предмет на иска (осъждане), тъй като вторият ответник не дължи, а и първият вече е платил и искът вече не може да бъде осъдителен. Ищецът обаче има право, което се нуждае от защита и за това искът се трансформира в положителен установителен. Ако първият ищец не е носител на правото, а носител е втория, за да си го реализира, то трябва да бъде установено. Така вторият ответник не остава само ответник, а става и ищец по положителен установителен иск за правото, т.е. по делото има обективно съединяване на исковете. Съдът може да уважи само един от исковете и ще предаде престацията на този претендент, чието право е установил.

6. От тази ситуация може да се развие още един процесуален институт – главно встъпване, чл. 225ГПК „Третото лице, което има самостоятелни права върху предмета на спора, може да встъпи в делото, като предяви иск против двете страни”. Той би се развил в ситуация, в която ответникът длъжник не само не знае, кой е носител на правото, но и твърди, че не дължи. Такъв ответник няма интерес да се освободи от делото и да привлича друг претендент. Тогава интерес от участие в процеса може да има втория претендент. Той може да направи главно встъпване като предяви иск против двете страни. Предевяването на такъв иск се допуска до приключване на съдебното дирене в първата инстанция.

Въпрос 66. Обективно съединяване на исковете – понятие и видове. Насрещен иск и възражение за прихващане. Обратен иск. Инцидентен установителен иск. Съдебно решение при обективно съединяване на исковете.

*(Бележка моя: Виж файла „Отклонения от типичното развитие на исковото производство”, където са разгледани и трите вида отклонения – във връзка със страните, във връзка с предмета и отклонения във връзка с производството)

Част от нещата копирам и тук:

Отклонения във връзка с предмета на делото

чл.210 ГПКОбективно съединяване на искове

Е налице, когато в рамките на едно производство са предявени няколко искови претенции за общо разглеждане и решаване. Наложено е от съображения за процесуална икономия и с оглед избягване на противоречиви съдебни решения, когато исковете са обусловени един от друг. Не е необходимо исковете да са предявени непременно от ищеца срещу ответника. Обективно съединение на искове може да възникне и по почин на ответника – чрез предявяване на насрещен или инцидентен установителен иск срещу ищеца, обратен иск срещу подпомагаща страна, а също и по почин на трето лице по реда а чл. 225 от ГПК /главно встъпване/

Подобно на другарството – множеството процесуални правоотношения – всяко с предмет отделно спорно право.

!!! ВИНАГИ, когато ищецът се позовава на две или повече различни основания или предявява два или повече петитуми е налице Обективно съединяване на искове

Забрана за съединяване на петиторен с посесорен иск чл. 359 ГПК Недопустимост при предявен иск за собственост – Лицето, което е предявило иск за собственост върху недвижим имот, не може да предяви иск за владение срещу същия ответник за същия имот, докато е висящо делото за собствеността, освен ако владението е отнето след предявяването на иска по насилствен или скрит начин)

ЗС Чл. 76. Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането й от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член. (посесорен иск) Чл. 75. Владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца, може да бъде защищавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в шестмесечен срок.

РАЗГРАНИЧАВАНЕ ДРУГАРСТВО – ОБЕКТИВНО СЪЕДИНЯВАНЕ НА ИСКОВЕТЕ „

Другарство

Обективно съединяване на исковете

Обединяващото звено между няколко иска е частичното или пълно сходство на техния предмет

Обединяващото звено е сходството на страните

Връзката между делата е по-силна

Връзката между делата е по-слаба

Другарството може да бъде и задължително и необходимо и обикновено

Винаги САМО ВЪЗМОЖНО!!! – никога не е наложително

Съдът не може да раздели делата на няколко другари

Докато при ОСИ съдът може да раздели делата

Еднакво решение

Изключено е да има еднакво решение, тъй като има разика в спорния предмет по различните искове

Предпоставки за допустимост на обективно съединяване на исковете:

1. Отделните претенции да подлежат на разглеждане о един и същ съдопроизводствен ред – 210 ал.1 ГПК;

2. Претенциите да са подсъдни на един и същ съд /макар че практиката и самия закон не довежда до абсолют тази предпоставка, понякога самият закон го изкючва – напр. Иск за сключване на окончателен договор с цена над 10 000 лв, съединен с реивандикационен иск за предаване владението на имота – в такъв случай ОС не е длъжен да разгледа обусловения иск, подсъден на РС, може да раздели роизводството по двата иска, като в частта досежно иска за собственост го изпрати на РС/

3. Идентичност на страните – т.е. ответникът по претенциите, обективирани в исковата молба да е един и същ – и това изискване не е е абсолютно – чл. 213 ГПК при съединяване на дела като форма на последващо обективно съединяване на искове, следва да е налице или идентичност между страните, или връзка между деата – следователно допустимо е съединяване на искове срещу различни ответници, стига да е налице връзка между тях Извод: дори и да не са налице условията по чл. 210 ГПК и съдът е разгледал няколко иска в едно производство, това не опорочава решението, а само затруднява разглеждането на делото

Кумулативно съединяване на искове в делбеното производство

Законът допуска и в двете фази на делбеното производство да се разглеждат присъединени искове /чл.343 – преюдициални въпроси – в производствот оза делба се разглеждат оспорвания на произход, на осиновявания, на завещания и на истинността на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания и дарения/

214 Изменението на иска се състои в промяна на някои от индивидуализиращите елементи на иска

 


 

Видове Обективно съединяване на исковете

Други отклонения във връзка с предмета на делото

І. Обективното съединяване на искове(ОСИ)

1. Понятие. Това е специфичен процесуален институт на исковия процес, който представлява съединяване за общо разглеждане в рамките на едно производство на няколко иска с различен предмет между едни и същи главни страни. Говорим за съединяване защото всеки иск се идентифицира с три белега: 1) основание; 2) петитум и 3) страни. В случая общото са страните, а е различен предмета на исковете, представен чрез основанието и петитума. Възможно е разликата да се наблюдава само в основанието или само в петитума, но може и двете да са различни. Тук, за разлика от субективното съединяване, страните са еднакви, а при него страните са различни, но има сходство в предмета.

Чрез института се преследват 2 основни цели (същите като при субективното съединяване на исковете): 1) безпротиворечиво решаване на делата между едни и същи страни; 2) бързина и процесуална икономия.

Проф. Стамболиев отправя критики към тази общо приета постановка. Според него обективно съединяване на искове в съдебния исков процес има тогава, когато чрез иск в производството са внесени за разглеждане няколко различни модела на материалноправни отношения. Като дава това определение, той отхвърля критерия “между едни и същи главни страни” и посочва 3 хипотези на обективно съединяване, където този критерий отсъства:

а) При пасивно обикновено другарство – предявяват се два иска на едно основание срещу две различни лица, напр. иск на продавач срещу купувач за плащане на цената и иск от същия продавач срещу банката дала гаранция при положение, че купувачът не плати.

б) Обратния иск – той очевидно не е между едни и същи главни страни, тъй като е между една главна подпомагана страна и една допълнителна подпомагаща страна.

в) Главно встъпване – иск на трето лице, което придобива качеството ищец по отношение на двете първоначални главни страни.

Според проф. Стамболиев е достатъчно един от елементите на внесения модел на правоотношение (юридически факт, страни, права и задължения) да се различава от другия внесен модел на правоотношение, за да има обективно съединяване на искове.

2. Обективното съединяване се проявява в процеса под различни форми, но законът предвижда някои общи условия за допустимостта му. Условията за допустимост са процесуални изисквания, при наличието на които е възможно съвместното разглеждане на няколко иска в рамките на едно и също производство. Те се съдържат в чл. 210, ал. 1: Ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те са подсъдни на същия съд и ако подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство.

Съединените дела трябва да имат еднаква подведомственост. При съединяването трябва да се спазват правилата на подсъдността. Според проф. Стамболиев това е изискване за спазване на родовата подсъдност. Поначало това изискване се отнася за всички видове подсъдност – родова, функционална, местна и договорна. Ако ищецът реши да съедини няколко дела той трябва да спази всички видове подсъдност.

Съединените искове трябва да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред. Това означава да се отговори на въпроса дали делото подлежи на разглеждане по общия исков ред или подлежи на разглеждане по реда на специалните искови производства или на бързите производства. Не биха могли да бъдат съединени едно дело за развод и иск за делба на съсобствеността след развода, защото и двата иска подлежат на разглеждане по специални искови производства.

3. Видове обективно съединяване на искове. С оглед на инициативата за съединяване на делата различаваме: а) По инициатива на ищеца (съединяване на няколко искания в исковата молба); бПо инициатива на ответника. Това предполага висящо производство, в което ответникът предявява насрещен или инцидентен установителен иск; в) По почин на съда – чл. 213: Когато в съда има висящи няколко дела, в които участвуват едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника или които имат връзка помежду си, съдът може да съедини тези дела в едно производство и да издаде общо решение по тях. Предпоставки на чл. 213 са 1) общност на страните и 2) връзка между делата. Съединяване по почин на съда е възможно при солидарност или при искове срещу кредитор и главен длъжник. Въпреки, че се казва по почин на съда всъщност тук починът е на страните (молба на някоя от страните), а има преценка от съда; г) По инициатива било на ищеца, било на ответника. В този смисъл примери са две от формите на обективно съединяване – инцидентен установителен иск и обратен иск.

Според способа за съединяване на исковете: аСъединяване от един ищец на няколко иска с различен предмет спрямо един и същ ответник. Това е един от типичните способи; б) Инцидентен установителен иск; в) Насрещен иск; г) Обратен иск.

Според момента, в който се иска или се постига съединяването на няколко иска: а) Първоначално – то винаги е по почин на ищеца; б) Последващо – всички останали възможности (инцидентен установителен иск, насрещен иск и обратен иск) са форми на последващо съединяване. Последващото може да е по почин на ищеца, на ответника или на съда.

Според съотношението на съединените искове. Когато става дума за този критерий следва да се уточнят няколко неща. Според него съединяването се дели на 3 вида: а) кумулативно; б) евентуално; в) алтернативно.

Според проф. Стамболиев волята на ищеца има значение за съединяването, но основното е съотношението между материалните правоотношения предмет на предявените искове.

а) Кумулативно е това съединяване, при което всяко едно от спорните правоотношения може да съществува самостоятелно и независимо от съществуването или несъществуването на останалите съединени за общо разглеждане правоотношения. При този вид съединяване уважаването или отхвърлянето на един от съединените искове по принцип не влияе на решението на делото по останалите. Пример за такова съединяване е деликт, при който пострадалия иска: 1) разноски за лечението; 2) имуществени вреди; 3) неимуществени вреди; или съединяване, при което има общност само между страните – един кредитор иска от един длъжник връщане на сума по паричен заем както и на вещ по заем за послужване. В тези хипотези съдът дължи произнасяне по всеки от исковете. Насрещният иск според Стамболиев обикновено е кумулативно съединен.

б) Ако между материалните права има връзка на обусловеност на едното право от другото, то самото право има белезите на евентуалност и от там има и евентуално съединяване на исковете. Има два типа зависимост: Правопропорционална зависимост (положителна връзка между исковете) – ако съществува едното правоотношение то вероятно или възможно е да съществува и второто, но ако не съществува първото не може да съществува и второто. Ако ищецът има потестативно право за разваляне на договора по чл. 87 ЗЗД, то най-вероятно ще има и право да иска връщате на даденото по договора, но ако го няма със сигурност няма право на връщане; Обратнопропорционална зависимост (отрицателна връзка между исковете) – ако съществува едното правоотношение то не може да съществува второто, а ако не съществува първото възможно е второто да съществува. Например, не може да се притежава право на собственост на две основания, то се притежава или въз основа на изтекла придобивна давност или въз основа на сделка. Ако претендираното право на собственост не е придобито на първото основание, то е възможно да е придобито на второто.

в) Алтернативно съединяване – то е на лице, когато в исковата си молба ищецът е описал няколко модела на правоотношение с равностойно за него значение и е отправил искане до съда да му бъде присъдено притезанието, по които и да е от тях. Възможни са две хипотези на алтернативно съединяване: при няколко конкуриращи се основания, от които произтича едно право – унищожаемост на сделката поради измама или заплашване чл. 27 ЗЗД; при няколко конкуриращи се правомощия, възникнали от едно основание – иск за връщане на владението или за равностойността на вещта.

Практиката е константна, че при отхвърляне на няколкото иска се постановява решение по всеки един от тях, а при уважаване на един – само по него.

ІІ. Насрещен иск и възражение за прихващане.

1. Насрещен иск(НИ) е искът,който ответникът предявява с/у ищеца и който се съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното по него производство. Съгласно чл. 211 ГПК: „(1) В срока за отговор на исковата молба ответникът може да предяви насрещен иск, ако той по рода си е подсъден на същия съд и има връзка с първоначалния иск или ако може да стане прихващане с него. (2) Предевяването на насрещния иск става по правилата за предевяване на иск. Когато съдът прецени, че съвместното разглеждане на насрещния иск ще бъде значително затруднено, той постановява отделянето му”. С НИ ответникът въвежда в делото един нов и друг спорен предмет наред със спорния предмет, въведен с първоначалния иск. В качеството си на иск НИ е искане да се разреши правен спор със сила на пресъдено нещо. Той се предявява по един вече и още висящ процес, за да се съедини с един вече предявен иск. Крайния момент, до който може да се упражни правото да се предяви НИ, е срока за отговор на исковата молба, т.е в едномесечният срок след връчването на преписа от исковата молба. НИ е иск на ответника с/у ищеца. Ищеца не може да предяви НИ с/у иска на ответника. Изискването за легитимация важи и при НИ; Предмет на НИ трябва да бъде такова спорно право, което или се намира във връзка с правото, предмет на първоначалния иск, или може да се компенсира с него. Пример за насрещен иск, с предмет спорно право, което се намира във връзка с правото на първоначалния спор - с/у иска за вреди на собственика на едно от 2-те сблъскали се МПС-та собственикът на другото МПС предявява НИ за вреди.

Когато предмет на НИ е такова спорно право, което може да се компенсира с правото на първоначалния иск, достатъчна е възможността за компенсация, като не е нужно насрещните вземания да са ликвидни. Те ще станат такива въз основа на силата на пресъдено нещо, с която ще бъдат установени. Наличността на др/те условия за компенсация се проверява съобразно с твърденията, с които всяка страна индивидуализира своето вземане.

НИ се предявява с писмена искова молба, отговаряща на изискванията на чл.127 ГПК, като нейните нередовности трябва да бъдат поправени до изтичане на едномесечният срок за отговор по исковата молба на ищеца. Достатъчно е НИ да е подведомствен и родово подсъден на съда по първоначалния иск(чл.211, ал.1); Липсва ли някое от условията за допустимост на НИ, съединяването му с първоначалния иск е изключено и 2-та иска трябва да бъдат образувани в отделни дела. Определението за разделяне на делата не подлежи на обжалване с частна жалба.

С НИ ответникът търси самостоятелна защита с/у ищеца -> дори производството по първоначалния иск да бъде прекратено поради недопустимост на този иск или поради десезиране на съда(оттегляне, отказ от иска, съдебна спогодба) делото относно НИ ще продължи хода си. Съдът преценява допустимостта и основателността на НИ отделно от първоначалния иск. Съдът се произнася с решението си и по 2-та иска.

2. Възражение за прихващане (ВП) е средство за защита с/у първоначалния иск. Когато вземането, предявено с ВП, е по-голямо от вземането по първоначалния иск, както и ако съдът отхвърли този иск на ответника нищо не ще се присъди. Маx. полезен резултат, който ответникът може да постигне ч/з ВП, е отхвърляне на първоначалния иск поради погасяване на вземането по него ч/з прихващане с вземането на ответника. Ответникът не дължи държавна такса, когато предявява ВП. Вземането на ответника се установява със сила на пресъдено нещо и когато бъде предявено с ВП. С ВП ответникът ще се послужи и когато спорът относно неговото вземане не е подведомствен или родово подсъден на сезирания съд. С ВП ответникът ще си послужи и когато е пропуснал да предяви своевременно НИ, макар че е могъл и е следвало да го направи. То е известно още и като съдебно прихващане с неликвидни вземания. Срокът за неговото упражняване е с отговора по исковата молба в едномесечният срок след получаването на нейният препис. ВП е процесуално действие на защита с/у иска.

ІІІ. Обратен иск. Инцидентен установителен иск.

1. Инцидентен установителен иск. Установителен иск е този иск, чиито петитум се ограничава и изчерпва с искане за разрешаване граждански спор със СПН. В най-чист вид, с него се представя същността  на съдебния исков процес. Чрез УИ се разрешава правен спор (други цели не може да има), а установителното съдебно решение има за цел единствено да установи действителното правно положение. Чл.124, ал.1 „Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или  за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това”.

Инцидентен установителен иск (ИУИ) е иск, който се предявява допълнително по висящ процес от ищеца или от ответника, за да се установи съществуването или не на правоотношение, което е преюдициално (обуславящо) спрямо спорното право, предмет на първоначален или на насрещен иск /Ж.Сталев/. Предявява се, когато в един висящ процес (без оглед на това, с какъв иск той се образува) се повдигне спор относно съществуването на едно право, което не е предмет на предявения иск /т.е. не е едно субективно материално право/ и когато това право зависи от едно друго право, което го обуславя - преюдициално. Целта е преодоляване на спора, който е инцидентно възникнал.

Целта на ИУИ е да се разреши със СПН спорът относно, преюдициалното правно отношение, наред със спора относно обусловеното правоотношение. Предмет на ИУИ – това е едно правоотношение, което е обуславящо (преюдициално) спрямо спорното право. Не може да са предмет на ИУИ нови правни отношения настъпили след основното правоотоншение (което е предмет на спора). Например: По иск за вреди на вещ – преюдициално е правото на собственост върху вещта; по иск за лихви - преюдициално е лихвоносното вземане.

По това преюдициално правоотношение съдът трябва да се произнесе с решение - чл.212 В първото заседание за разглеждане на делото ищецът, а с отговора на исковата молба – ответникът, може да поиска съдът да се произнесе в решението си и относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на делото.

Особености: ИУИ може да се предяви с различен срок от ищеца и от ответника. Докато крайният срок за ищеца е първото заседание за разглеждане на делото, то ответникът, под страх от преклузия, следва да предяви ИУИ с отговора на исковата молба. ИУИ трябва да се разглежда, даже и делото по главния иск да е прекратено. По двата иска съдът проверява отделно тяхната допустимост и основателност, като дължи решение и по двата иска - чл. 212.

2. Обратен иск. За обратния иск (ОИ) е характерно, че с първоначалния иск се съединява искът на една от страните срещу подпомагащата страна (чл.219, ал.3 Страната, която има обратен иск срещу третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане едновременно с искането за привличане)

ОИ има за предмет регресното притезание на една от страните срещу подпомагащата страна. Поради това ОИ обикновено се съчетава с привличане на подпомагаща страна и се предевява срещу нея (например ответникът по иск за непозволено увреждане привлича съпричинителите на същото и предевява срещу тях ОИ за частта от отговорността, която те следва да понесат). Обикновено ОИ се предевява от подпомаганата срещу подпомагащата страна, в случай че решението е неблагоприятно за подпомаганата страна въпреки съдействието на подпомагащата страна.

ОИ трябва да се предяви най – късно в първото заседание за разглеждане на делото едновременно с искането за привличане на трето лице.

Когато регресното притезание зависи от удовлетворението на правото, предмет на първоначалния иск, петитумът на ОИ трябва да бъде формулиран условно: да бъде осъден ответникът по ОИ да плати, след като ищецът по ОИ изпълни постановеното срещу него осъдително решение по първоначалния иск. Съдът не може да „прескача” ответника по първоначалния иск и да осъжда направо подпомагащата страна (ответник по ОИ) да изпълни престацията, претендирана от ищеца по първоначалния иск. Подобен подход е недопустимо служебно изменение на иска, противоречащо на интересите на ищеца, за когото съвсем не е безразлично от чие имущество ще бъде събрано дължимото.

Въпрос 67. Доказване в исковия процес. Понятие и видове доказване. Предмет и обсег на доказване. Тежест на доказване.

1. Същност на доказването. Доказването в исковия граждански процес е един от най-важните въпроси за процеса, защото не доказания факт е несъществуващ факт и обратното.

В съдебното производство се доказват факти, които са се осъществили в минало време. Вид историческо доказване. Всеки един факт, осъществил се в миналото, се осъществява в определена материална среда. Когато той се е осъществил в тази материална среда, този факт предизвиква промяна в нея. Фактите се доказват чрез следите, които те са оставили в настоящето, или по т.нар. информационна следа. Фактите се разделят на положителни и отрицателни факти.

а) Положителният факт е нещо, което се е случило. Той има място някъде във времето и пространството. Положителният факт предизвиква промяна в материалната среда и оставя някаква следа, която може да бъде материална и нематериална. В гражданския процес подлежат на доказване само положитлените факти, защото само те могат да оставят следи.

б) Отрицателният факт – нещо което не се е случило. Той няма място във времето и пространството. Отрицателният факт, след като е нещо, което не се е случило, следователно не предизвиква промяна. Отрицателните факти не могат да бъдат доказвани пряко, защото те не оставят никаква информационна следа. По изключение законът може да предвиди необходимост от доказване на отрицателни факти. Когато не е предвидено това от закона, отрицателните факти се доказват не пряко, а чрез индиции, които също са положителни факти.

2. Понятие и видове доказване.

Доказването е процесуална дейност на съда и страните, по пътя на която се установяват фактите от миналото (по стария ГПК доказването бе процесуална дейност само на страните).

Определение: Процесуалната дейност, по пътя на която страните и съда се стремят да формират вътрешно убеждение в съдията, че определени факти са се осъществили.

Насрещно доказване – осъществява се от страната, която не носи доказателствената тежест за доказване на този факт. Това е доказване, когато страната отрича определен факт и се стреми да докаже, че фактът твърдян от насрещната страна не се е осъществил.

Пълно и непълно доказване. Критерият е целта. Пълно доказване имаме тогава, когато на 100 процента доказването убеждава състава на съда, че доказвания факт се е осъществил. Непълно – цели да създаде вероятностна представа, че някакъв факт се е осъществил. Вероятностна представа или допускане за осъществяването на факта. Критерият според Стамболиев не е целта, а постигнатия резултат (просто, но логично съждение). Пълното доказване води до несъмнена убеденост в съзнанието на решаващия субект. A при непълното – естествено – няма такава пълна убеденост.

Съотношение на главно и насрещно, с пълно и непълно доказване. За да изпълни своята цел главното доказване трябва да е пълно! Главно доказване – 100 % - ∑ факт А; Насрещната страна – провежда насрещно доказване по отношение на факт А, в резултат - за факт А – 91 % доказаност и пълното доказване става непълно. (Тук е най-подходящото място за един от аспектите на: CHAOS THEORY (теорията на хаоса)!!!! Ефект на пеперудата - метафора за хаоса на динамичните системи. Това физично явление е популярно сред най-широка аудитория с умозрителното философско построение "Мах от крилото на пеперуда тук може да предизвика тайфун в другия край на света”)JJJ

NB! От насрещното доказване трябва да различаваме обратното доказване.

Обратно доказване – страната се стреми да обори предвидена в закона оборима презумпция. Страната, която иска да се позове на нея трябва да проведе доказване, насочено към презумпциалната предпоставка. Като се докаже предпоставката – съдът ще приложи презумпцията. Доказването на презумпциалната предпоставка се нарича праводоказване (това не означава доказване на право!). Ако праводоказването се осъществи – следва обратно доказване, че презумпциалната предпоставка не се е осъществила.

Пряко и косвено доказване. Критерий е предметът. Чрез пряко се доказват правно релевантни факти. Чрез косвено – има за предмет доказателствено релевантни факти – съдът прави извод за правно релевантите факти или за правоотношенията (дали такива има или няма).

3. Предмет на доказваневключва всички правно и доказателствено релевантни за постановяване на решението обстоятелства. Включва и фактите, които по конкретно дело съдът взема предвид при постановяване на решението си, без за тях да са събрани доказателствени средства.

Съгласно чл. 153 ГПК На доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Предметът на доказване са фактите и връзките между фактите.

Според проф. Стамболиев второто е излишно (връзките между фактите). Предмет на доказване би могло да е обогатяването на едната страна и обедняването на другата – връзката между едното и другото също е факт от обективната действителност – подлежи на доказване и за това не е необходимо специално да се упоменава.

NB! Правоотношенията не са предмет на доказване! Според проф. Ж. Сталев, фактите са „сетивни дадености”, а правоотношенията са умозрителни дадености. Трактовката на Огт. – фактите са неща, които могат да бъдат възприети чрез човешките сетива. Правоотношенията са обективни, но не са факти, които променят материалната среда.

Юридическите факти биват:

а) Факти, предвидени в диспозицията на правната норма, на които правото придава някакво значение. Ролята на ЮФ за едно материално правоотношение може да изпълни друго предходно – преюдициално правоотношение. Преюдициалното правоотношение няма да бъде предмет на доказване, но предмет на доказване ще бъдат фактите, които са го предпоставили. Правните норми! – не са предмет на доказване, тъй като съдът е длъжен да знае правото. Но понякога се поставя въпроса за доказване на правна норма или правен обичай от друга държава. Прибягва се до вещи лица, но то ще даде само текста, а българския съд ще реши КАК да приложи чуждата норма.

Предметът на доказване не зависи от правната квалификация!

б) Факти от значение за делото: кой за какво носи доказателствената тежест; кой какви доказателствени материали трябва да представи и кой какви доказателствени материали е представил!

Не са предмет на доказване правоотношенията, защото те не са като фактите, които предизвикват промяна в метериалната среда, то е интелектуална даденост /сетивни дадености са ония факти, които възприемаме със своите сетива/.

По всяко конкретно гр.д. предметът на доказване е различен, защото зависи от хипотезиса на материалноправната норма, която съдът ще приложи при постановяване на съдебното решение. Ако по едно дело има значение едно преюдициално правоотношение, то това правоотношение няма да бъде предмет на доказване, а такива ще бъдат фактите и събитията, от които то е възникнало.

3. Обсег на доказване – чл.155, чл. 154, ал. 2, чл. 153 ГПК.

Предмета на доказване и обсега на доказване са две взаимосвързани неща – ако предметът на доказване е по-общото, то и обсега на доказване попада в предмета, но е по-тясно. Обсегът на доказване показва какво точно ще се доказва по едно конкретно делообстоятелствата, които подлежат на доказване, тъй като са спорни между страните. Обектът на доказване трябва да различаваме от обсега на доказване. Обхватът (обсега) на доказване е кръгът факти, които трябва да бъдат доказвани!

Съществуват два вида факти които са извън обсега на докзаване: Чл. 155. ГПК Не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните: а) Общоизвестни факти ( ноторно известен факт) - всеобщо известни факти няма и не може да има. Общоизвестни факти – могли са да бъдат известни на неограничен кръг лица от дадена териториална единица. Излизат извън обсега на доказването; б) Служебно известни факти - или служебно известни на съда факти. Фактите, които са се осъществили пред съда, който разглежда делото или са осъществени от самия съд. За да бъде разглеждан един факт като такъв, той трябва да се е осъществил от/пред същия съд (ако делото се е осъществило пред друг съд, то този факт не е известен на последващия съд); в) Факти, презюмирани в законно оборимите презумпции – те не се нуждаят от доказване. За разлика от горните две групи при законово оборими презумпции, презумираните факти излизат извън обсега на доказване, но при тях трябва да бъде проведено пълно доказване на презумпционната предпоставка – ако бъде доказано, че между съпрузите има брак, то роденото от брака дете е на/от съпругът на майката. 154 (2) Не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закон предположение. Оборване на такива предположения се допуска във всички случаи, освен когато закон забранява това.

Безспорни факти153 ГПК На доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях.

На първото съдебно заседание, съдът отделя спорното от безспорното – задава въпроси на страните за какво се спори и за кое не. Фактите, за които не се спори – излизат извън обсега на доказване. Съдът може да разглежда като ненуждаещи се от доказване: безспорните факти; фактите, относно които страната е създала пречки за тяхното установяване и е дала уклончиви неясни отговори – доказано е, че даден документ е в другата страна, но тя не го представя - съдът може да прецени за доказано, че този документ съдържа доказателства във вреда на другата страна.

За съда доказаният факт е съществуващ, а недоказания – не е. За да е правилно едно съдебно решение (СР) трябва да съответства на събраните по делото доказателствени средства. Ако не – ще бъде отменено от апелативна или касационна инстанция.

4. Тежестта на доказването не е задължение да се представят доказателства. Страната може да не разполага с доказателства и затова не ги представя. Тежестта на доказването обективно задължава съда да приеме за неосъществил се факта, който не е доказан, или с други думи: съда да обяви за неосъществил се онзи факт, който не е доказан в производството. Доказаталствената тежест разрешава проблема, пред който е изправен съда, когато стига до постановяване на решение. Съдът има задължение по чл. 2 ГПК да разгледа и реши всяка ИМ. Той е длъжен да стори това дори и да няма нито едно доказателствено средство. Субективно разпределението на задължението за доказване между страните по делото се извършва на базата на принципа – всеки трябва да докаже изгодните нему факти. Чл. 154. (1) Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. (2) Не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закон предположение. Оборване на такива предположения се допуска във всички случаи, освен когато закон забранява това.

ОпределениеПо силата на доказателствената тежест, право и задължение на съда е да приеме, че не са настъпили фактите, които не са доказани и съответно правните им последици.

Тежестта на доказване е ключ за доказването на проблема за дължимост на защита и съдействие: Съгласно чл. 2 ГПК Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. От тук следва въпроса – какво съдът да направи, ако нищо не е доказано? След като тези факти се твърдят, а не са доказани, следователно не са се осъществили – следователно претендираното право не съществува – и съдът ще постанови съдебно решение, с което ще обяви исковата молба за неоснователна.

По новия ГПК съдът е длъжен да ориентира страната – кои факти трябва да се доказват (146 (1) т. 5 ГПК) Чл. 146. (1) Докладът по делото съдържа:1.,....5. как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. В доклада си съдът сочи как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. Ако съдът не е, или погрешно е изпълнил задачата си по чл.146(1)т.5 съдебното решение ще е неправилно поради допуснатото от него СПН.

Тук копирам Бележки на проф. Стамболиев относно Доказването

Бележки към доказателствата

Тежест на доказване

В конспекта няма изрична формулировка на тежест на доказване !!!

Важно !!!

ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА СИЛА И ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА СТОЙНОСТ

Когато работим с доказателства трябва да се имат предвид тези два фактора. Във всеки един процес, граждански или наказателен. Съществува свобода на вътрешното съдийско убеждение, на вътрешната преценка на събраните по делото доказателствни средства. В областта на гражданския процес, съдът, когато решава, преценява по вътрешно убеждение – може да се довери – това означава, че е свободен да прецени, че едни доказателствени средства носят достоверна информация, други – не, изобщо съдът при решаване на делото се отнася към доказателствената съвкупност и има свобода на вътрешно съдийското си убеждение.

Тя не е доведена до АБСОЛЮТ, в някои случаи, съдът е длъжен да приеме, че даден факт се е осъществил , ако за него има съответното доказателствено средство, което има доказателствена сила – доказателствената сила – задължава съда да смята, че факта, който е възпроизведен, чрез съответното доказателствено средство пред съда , действително се е осъществило. В такъв случай свободата на вътрешното убеждение е ограничена

Доказателствената стойност се състои в убеждаващото въздействие, което едно или друго доказателствено средство има влияние върху съзнанието на съдията – често – и според Сталев и Корнезов, доказателствената сила се смесва с доказателствената стойност, но Стамболиев твърди, че това са различни неща – „доказателствата сила лишава съдът от свободата на вътрешното убеждение, а доказателствената стойност е мерилото, което оказва влияние върху съзнанието и преценката

Доказателствената стойност варира от 0 до 99%, зависи от много фактори, които не са уредени в закона – само един е уреден в закона – при свидетелските показания на заинтересуваните от изхода на делото свидетели се преценяват от съда с по-голямо внимание. НО само това. Други фактори – неуредени в закона – но влияят на доказателствената стойност - възможността на свидетеля да възприема правилно, адекватно обкръжаващата среда, възможността на свидетеля да запамети правилно фактите, възможността на свидетеля да възпроизведе правилно възприетите факти, културата и подготовката на свидетеля, защото по един начин възприема средата напр. Инженерът, по друг начин човек, който не е професионалист – това естествено влияе на преценката, възрастта на свидетеля, колкото по-достоверно е едно доказателствено средство, толкова по-висока е неговата доказателствена стойност

Всичко това зависи от вътрешното съдийско убеждение

Доказателствената стойност се преценява от съда. Следователно още нещо влияе върху доказателствената стойност – и това е самата подготовка и култура на съдията. Това също влияе върху доказателствената стойност.

Доказателствени средства – отделни видове

Изброени от закона.

1. Изявленията на страните са такива информационни изявления, с които страната съобщава на съда определени факти . Изявленията на страните пред /до съда се разделят на две групи – волеизявления и изявления за знания - всяко човешко изявление може да бъде разделено на волеизявление и информационно изявление/изявление за знание/. Волеизявлението е такова изявление, в което човешкия индивид дава външен израз на волята, която е формирана в неговото съзнание. Волеизявленията са такива изявления на страните, с които страната изразява пред съда своята воля. Изявленията за знания/информационно изявление/ е такова изявление, с което човешкия индивид възпроизвежда пред друг едно свое възприятие, възпроизвежда спомен за свое възприятие. При информационните изявления този, който ги прави е възприел някакви факти, след което ги възпроизвежда. Тъй като е резултат от възприемането на някакви факти от външната среда, всяко едно изявление може да бъде проверено, подлежи на контрол, дали е вярно или не е вярно. Волеизявленията са резултат на формираната воля – не може да се провери от вън, докато информационното изявление подлежи на контрол.

Изявленията пред съда – са волеизявления – те не подлежат на контрол за вярност и изявления за знания, които са в същност тези изявления, които ни интересуват.

Изявленията за знания се разделят на две групи

- Твърдения – са такива информационни изявления, с които страната твърди пред съда изгодни за себе си факти

- Признания – такива информационни изявления, с които страната съобщава на съда неизгодни за себе си факти

Поради човешката, а не законовата презумпция, че човек е склонен да твърди изгодни за него факти и поради същата презумпция, че човек не е склонен да признава, традиционно се приема, че твърденията НЕ СА доказателствено средство, докато признанията СА доказателствено средство.

!!!бел. проф. Стамболиев – постановка – твърденията НЕ СА доказателствени средства, за разлика от признанията. Дали твърденията са доказателствени средства?!

Дедукция - понятие за доказателствено средство – търсим общото понятие, от което да изведем частното за твърдението. Информационни източници, оставили някакви следи, предвидени и уредени в закона....общото понятие – виж доказателствени средства. Твърденията – исковата молба – в нея ищеца или ответника се основават на твърдения – следователно предвидени и уредени в закона СА, те са и източници на информация. Тогава след като частното попада под общото правило, те категорично СА доказателствени средства. Разликата между твърденията и признанията е във фактора!!!ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА СТОЙНОСТ , естествено, че твърденията имат сравнително ниска доказателствена стойност, защото са изгодни за страната факти, докато признанията – неизгодни за страната факти имат по-висока доказателствена стойност , но И ЕДНИТЕ И ДРУГИТЕ са доказателствени средства, тъй като притежават необходимите белези за квалифицирането им като такива.

ПРИЗНАНИЯ – чл.175 ГПК се преценяват от съда с оглед на всички обстоятелства т.е. те нямат материална доказателствена сила, съдът не е длъжен да смята, че този неизгоден факт за страната наистина се е осъществил. Има висока доказателствена стойност, но подлежи на преценка с оглед на целия доказателствен материал.

Страните имат право да участват по време на разглеждане на делото лично в съдебната зала. -Страната не е длъжна, може да участва само с процесуален представител.

Процесуалният представител за разлика от страната не може да познава фактическата страна на спора, защото той не е участник в материалното правоотношение – единствената информация той получава от самата страна.

Понякога възниква необходимостта страната да бъде разпитана лично, за да даде лично обясение пред съда за фактите по спора

Поради изброените по-горе предпоставки се налага било по искане на насрещната страна, било по служебна инициатива на съда, страната да бъде призована по чл 176 ГПК да се яви лично да даде обяснения за обстоятелства по делото. Призоваването по чл. 176 е различно от другото призоваване, когато се призовават ищци или ответници с призовки – обикновено призоваване, където страната не е длъжна да се яви лично, докато по 176 при неявяване – определени неблагоприятни за страната последици. Или служебно или по искане на насрещната страна става призоваването по 176. В призовката се формулират изрично въпросите , на които още трябва да даде отговор в следващото съдебно заседание. Като едновременно с това в тази призовка е отбелязано, че ако не се яви лично , за страната ще възникнат неблагоприятни правни последици – дори са посочени в призовката.!!!

След което може да се яви, може и да не се яви – гражданският процес е демократичен – но ако страната е призована с такава призовка по чл. 176 и тя не се яви, съдът има право да счита, че отговорите на тези въпроси биха били неблагоприятни за нея, поради което не се явява и не счита, че фактите, за които тя трябва да даде обяснение действително са се осъществили – чл. 176 ал. 3 - !!! в призовката са записани въпросите, ако въпросът го няма в призовката, тогава не можем да считаме, че отговорът е неизгоден за страната.

Трета хипотеза пак в чл. 176 - Ако страната се яви и откаже да отговори без основателни причини, съдът може да реши, че неизгодните факти не са се осъществили , както същото решение съдът може да вземе и при уклончиви или неясни отговори, но за да ги приеме за такива, съдът трябва да се увери, че страната дава такива, защото иска да прикрие този факт, който трябва да бъде установен.

Когато страната се разпитва по чл. 176 – мястото й физически в съдебната зала – ищецът срещу ответникът, по средата – банката за свидетели – разпитът или изслушването на страната по чл. 176 е на банката за свидетели

Пред българският граждански процес стоеше един проблем – ако страната е ЮЛ може ли да се извърши такъв разпит, но по стария ГПК не е по чл. 176, а чл. 151/отменения ГПК/ - отговорът на този въпрос тогава беше отрицателен, защото ЮЛ не може да даде обяснения, изявления и пр. Те нямат процесуална дееспособност. Тогава, когато ЮЛ трябваше да дава обяснения, не можеше да се призовава, в такива случаи се разпитваха законните представители, но не като страна, а като свидетел, защото не е страна по делото, страна е ЮЛ. Сега този проблем е решен по друг начин в новия ГПК и именно в чл. 177 ал.1 т. 2 – законните представители на юл, съдружници, длъжник, синдик, свързани с несъстоятелността и др - ЛЕКА презумпция, законните представители все пак не са страни, но могат да дадат обяснения по чл. 176.

Публикувана в НОВИ СТАТИИ
FaLang translation system by Faboba