2.3. Полша
В Полша първият “списък на агентите” се появява през 1992 г. През 1999 г. е създаден Институт за национална памет, който поема контрола върху всички архиви на тайните служби, съдилищата, прокуратурата и на комунистическата партия. Полското законодателство дава право на достъп до архива на института само на историци, журналисти и тези, които могат да докажат, че са пострадали от комунистическите власти.
От 1997 г. насам законът за лустрацията задължава висшите държавници да признават евентуално сътрудничество с комунистическите тайни служби.
От 16.03.2007 г. влиза в сила Законът за сътрудничество с бившите тайни служби, който задължава хората от 53 професии, родени след 1 август 2007 г. да декларират дали са били сътрудници на полските тайни служби. Законът предвижда университетски преподаватели, журналисти, нотариуси и адвокати, дипломати, директори на частни и държавни учебни заведения и директори на фирми с държавно участие да попълнят декларация и да я внесат в Института за национална памет. След проверка декларациите ще се публикуват в Интернет. Лица, представили декларации с невярно съдържание, няма да могат да изпълняват професията си 10 години. Онези, които признаят, че са сътрудничили на тайните служби няма да бъдат санкционирани. Новият закон обхваща 700 000 души и заменя закона от 1997 г., според който проверката за чисто минало засяга около 28 000 полски политици и съдии.
На 27 октомври 2005 г. Конституционният съд на Полша приема решение, според което абсолютно всички поляци имат свободен достъп до досиетата на тайните служби по времето на комунизма. В мотивите на съда се посочва, че неограниченият достъп до досиетата ще прекрати практиката на политически манипулации с тях.
На 21 юли 2006 г. в Полша се приема нов закон за лустрацията, който задължава Института за националната памет да публикува списъците на всички фигуриращи в архивите агенти на комунистическите спецслужби. Значително е разширен кръгът от длъжности, за чието постъпване трябва да се попълва т. нар. лустрационна декларация. В него влизат вече и представителите на органите за самоуправление, дипломати, преподаватели във ВУЗове, журналисти и нотариуси. Всички тези хора получават официален сертификат дали са сътрудничили или не на комунистическите службите за сигурност. Бившия лидер на “Солидарност” Лех Валенса, който все пак е оневинен от института, съхраняващ досиетата. Има достъп за историци и журналисти и консервативното правителство обещава достъп на повече хора. Според сега действащия закон всеки, който е определен от института като жертва на репресиите, може да види досието си.
Институтът за народна памет - Комисия по преследването на престъпленията срещу полския народ, се създава със закон на 18 декември 1998. Институтът се намира в Съдебната палата във Варшава и има 10 филиала в градове, в които работят апелативни съдилища. Институтът събира и се разпорежда с документите на Държавна сигурност, съставени в периода от 22 юли 1944 до 31 декември 1989, разследва нацистките и комунистическите престъпления, а също се занимава с просветителска работа. Получава документи от архивите на МВР, Управлението за защита на държавата, МНО, Министерство на правосъдието, Държавния архив. Институтът се ръководи от председател, чиято дейност е независима от държавната власт, избран от полския парламент за срок от 5 години. Съвет от 11 души, избрани за 7 години, решава приемането на документите в архива, установява правилата за работа с документите, за публикацията им, определя приоритетите в разглеждането на искания от частни лица и различни организации, оценява политиката на института в преследването на престъпленията и оценява изследователските програми, а също информирането и просвещаването на обществото.
Институтът се състои от Комисия по преследване на престъпленията срещу полския народ, която разследва престъпленията без срок на давност и комунистическите престъпления, извършени до 1989. Главната комисия и комисиите по места работят в структурата на апелативните съдилища. В Комисията съществува отдел за експертизи и разработки, чиито членове - учени - помагат на следователите със своите изследвания за военните престъпления и престъпленията срещу човечеството.
Бюрото по съхраняването и публикуването на архивните материали събира и систематизира документи на Държавна сигурност и ги предоставя на пострадали лица, историци и изследователи. Благодарение на закона Бюрото за първи път може да събере на едно място всички документи на спецслужбите. Бюрото за обществено просвещение прави научна разработка на секретните преди документи. Между проектите му са: "Политическите процеси и затворници 1944-1956", "Военното положение - след 20 години", "Унищожаването на евреите в полските земи". Бюрото ще води курсове за учители, ще предоставя материали по история. Сътрудничи с Министерството на образованието и с неправителствени организации. Издава бюлетин за работещите в медиите и за представители на кръгове, формиращи общественото мнение. Организира изложби, отпечатва книги, представя изследванията на компакт-дискове и в Интернет.

2.4. Чехия
В Чехия досиетата се съхраняват в архивите на МВР и на сайта му. През 1996 г. е приет закон, който разрешава достъп до секретните досиета на чешката държавна сигурност на изследователите от Службата за разследване на престъпленията на комунизма и на хората, фигуриращи в досиетата - дисиденти и агенти. През 2001 г. влиза в сила нов закон, който либерализира достъпа до секретните досиета на бившите комунистически тайни служби. Всички пълнолетни граждани на Чешката република  получават достъп до досиетата на Държавна сигурност, както и на контраразузнавателните служби, включително военното контраразузнаване и до архивите на Чехословашката компартия за периода от 1948 до 1989 година. През 2003 г. чешкото вътрешно министерство публикува списък с 75 000 сътрудници на бившата Държавна сигурност. Този списък е отпечатан в тираж 3000 бройки, които се раздават безплатно на желаещите. На 25 май 2006 г. правителството разсекретява над 1500 страници тайни доклади, снимки, писма и записки за задграничните операции на чешките тайни служби в периода 1945-1990 г.
Властите позволяват всеки да види досието си от архивите на чехословашките служби. От 2003 г. има достъп до около 75 хиляди досиета на агенти. На 1 януари 1995 с решение на министъра на вътрешните работи се създава Бюро за документиране и разследване на престъпленията(БДР) на комунизма. От 1 януари 2002 БДР е част от криминалния отдел на чешката полиция.
БДР има правомощията да разследва престъпления, извършени и ненаказани по политически причини в периода 1948-1989. Освен това БДР извършва събиране и оценка на информация, материали и документи, доказващи незаконността на комунистическия режим и репресивния му апарат, и в тази дейност компетенцията му е разширена и върху периода от 1 януари 1945 до февруари 1948, когато комунистите взимат властта.  Материалите и информацията се използват при следствената работа на полицията, но се правят достъпни за обществото чрез безплатно разпространение в публични библиотеки, средни и висши училища (сборници Securitas Imperii, тематични Свитъци и серия Свидетелства), в сътрудничество с медиите, с чешки и чужди институции и организации със сходна дейност.  До 1 февруари 2004 Бюрото за документиране и разследване на престъпленията на комунизма е разследвало 179 души в 92 дела. От тях 85 дела, отнасящи се до 107 души, са предадени на прокуратурата с предложение за предявяване на иск. На тази основа са повдигнати 64 обвинения срещу 86 лица.

    2.5. Естония
Международна комисия за разследване на престъпленията срещу човечността.
Комисията е създадена от естонския президент Ленарт Мери през октомври 1998. Тя включва чуждестранни учени, политици и общественици. Целта й е да изясни престъпленията срещу човечността, извършени в Естония по време на съветската окупация 1940-1941, германската окупация 1941-1944 и втората съветска окупация след 1944. Към комисията работят два екипа от историци, които изследват всички достъпни архиви и изслушват свидетели. След завършване на работата си комисията  публикува изводите си. Досега са публикувани докладите за първата съветска окупация и за германската окупация. 
2.6.  Румъния
Румънският президент Траян Бъсеску  предлага на  журналистите да получат достъп до над един милион документи на тайната полиция от времето на комунизма. Смята се, че около 1,3 милиона документи съдържат "експлозивна информация" за връзките със Секуритате* – на сегашни политици, бизнесмени и  други публични фигури, коментира агенцията. Документите  са предават в Националния съвет за проучване на архивите на Секуритате - институт, който се занимава с анализиране на документите от времето на комунизма в Румъния и с разкриване на имената на сътрудниците на тайните служби. През 1999 е приет Закон № 187/1999 за достъп до личното досие и разкриването на Секуритате като политическа полиция. С него е създаден Националният съвет за изследване архивите на Секуритате (НСИАС) – независим орган, юридическо лице, подчинено на парламентарен контрол. Колегията на съвета е съставена от 11 члена. Основните му функции са проверка на лицата кандидати за постове според този закон, оповестяване имената на тези лица, представяне на личните им досиета, изучаване и управление на архивите. Почти всички парламентарни партии не изразяват опозиция спрямо закона, но всички те – и управляващата коалиция (PNTcd, PNL, PD) и опозицията (PDSR, PUNR) доказват с гласуването си в Сената през юни 1998, че искат достъпа до досиетата да бъде ограничен. Със 109 гласа “за” и 7 “против” те променят закона така, че разузнавателните служби да
останат стопани на досиетата, и НСИАС да иска разрешението им за достъп до тях. Достъпът до досие се забранява, ако това досие представлява "въпрос на националната сигурност", и тъй не определя какво значи “въпрос на националната сигурност”, остава за разузнавателните служби да решават да отворят ли някое досие или не. Целта на закона е да се даде достъп до личните досиета, но НСИАС не можа да удовлетвори тези молби дори чак до след изборите през ноември 2000 г. Влиянието на закона върху политическата класа е ограничено, като се има предвид, че има твърде много материал, който трябва да се разгледа, за да се определи със сигурност дали някой е бил сътрудник, агент или доносник на Секуритате, а НСИАС няма да разкрива никаква информация, ако не е сигурна.
Румъния при Чаушеску е султански режим, с еднолично и в голяма степен произволно ръководство, със силна династическа тенденция – много важни фигури в политическия живот бяха членове на семейството, крайно възвеличаване на водача, който бе деспотична личност, ръководена от псевдоидеология с ограничени възможности да мобилизира и най-важното е, че неговата власт оцелява благодарение на Секуритате. Секуритате, румънската Държавна сигурност, съставена от различни отдели, един от които е  политическата полиция, тя успява да внушава убеждението, че видимото присъствие на голям брой сътрудници на тайната полиция е само капка в океана на вездесъщата мрежа на служители и осведомители. Секуритате е колкото инструмент за държавен терор, толкова и състояние на духа. Спекулациите за числеността на Секуритате варират от 1 на 10 до 1 на 3-ма жители (2,3 до 8 милиона души), но никое
. от тези числа няма солидна основа, и такива числа трябва да включат и
всички случайни осведомители или дребни доносници, които всяка
тоталитарна система произвежда в паразитно изобилие.
*румънският аналог на българската Държавна сигурност

След този режим от султански тип преходът се характеризира с оставането на власт на стария елит; падането на режима в Румъния започва с прибързаното съдене и разстрел на Николае Чаушеску и последвалите циркови процеси срещу членовете на семейството на Чаушеску. През 1990 г. са приети някои правосъдни мерки с осъждането на няколко бивши членове на политбюро, които безмилостно потушават въстанието против Чаушеску през 1989 г., в което са убити около 1000 души. Но въпреки че няколко от тях получават доживотни присъди, през 1994 г. всички са помилвани от президента Илиеску (преизбран през 2000 г.). През 1990 г. много от потисническите закони от периода на Чаушеску са премахнати: е въведена свобода на пътуването в чужбина, смъртното наказание е премахнато и всички политически затворници са амнистирани и те или вдовиците им получават някои компенсационни права като малка пенсия, безплатна медицинска помощ и безплатно пътуване с влак или автобус.
Румънската разузнавателна служба, Службата за външна информация, Контраразузнавателното управление и Разузнавателното управление на армията, наследството на Секуритате, се контролират от парламента и Висшия съвет за национална отбрана. Остава проблемът за липсата на действия на държавата, която засяга процеса на „изчистване” от миналото свързано със Секуритате, придавайки му изкривено значение: тя оставя възможност
• За лично отмъщение;
• За политизация и използване за разбиване политическата кариера на опонентите;
• За огласяване на информация, която не може да се потвърди или опровергае;
• За неправене на разлика между жертви и престъпници;
• Няма правна рамка за справяне с престъпленията и нарушенията на предишния режим и изглежда, че те още се извършват. Всичко това представлява нарушения на нормите по правата на човека.
Приемането на Закона за достъп до архивите на бившата Секуритате представлява единственият сериозен опит на румънското общество да се занимае с проблемите на миналото. Има и други законопроекти, но те или нямат правна сила, или дори не са обсъждани в парламента като закона, който е предмет на това изследване.
Æ Законът за достъп до личните досиета и разкриване на Секуритате като политическа полиция
През 1990 г. в първия румънски парламент ръководителят на Асоциацията на бившите политзатворници – Константин Тику Думитреско внася поправка към избирателния закон от март 1990 г., в която добавя да бъде ограничено правото на членове на комунистическата партия да се кандидатират, по начин подобен за членовете на фашистките движения, но предложението не се гласува и по късно е извадено от закона. През 1992 г,. след първите парламентарни избори в Румъния, той е избран за сенатор и внася предложение за приемане на парламентарно решение с правни последици, което представлява лустрационен закон, защото забранява на всички лица, работили съзнателно 1945-1989 г. като доносници на Секуритате, писали бележки и сведения за други лица, да бъдат избирани или да запазят държавен пост, административна и преподавателска служба. Това предложение е подписано от 114 сенатори, 200 депутати и е обсъдено от Парламента и гласувано от мнозинството. То няма никакъв ефект и остава на книга. През 1993 г. Константин Тику Димитреску внася законопроект със същото съдържание. Той не е разгледан от румънския парламент от 1993 до 1996 г. В предизборната си кампания в 1996 г. Румънската демократична конвенция обещава да разкрие миналото Това е най-важният въпрос, който ги разделя от ПДСР, другият сериозен кандидат. Законът има 26 члена, които могат да се групират в отделни глави. Първата глава се занимава с правото на всеки румънски гражданин да види собственото си досие и да научи самоличността на агентите на Секуритате и на сътрудниците, които са допринесли за информация за това досие.
Втората глава изброява постовете, за които се изисква проверка на досието.
Третата глава определя политическата полиция като орган на Секуритате, създаден за установяването и поддържането на тоталитарна комунистическа власт, както и за подтискане и ограничаване на основните човешки права и свободи; тя определя агента на органите на Секуритате като всяко лице, което заема длъжност на оперативен работник в тези органи от 1945 до 1989, включително и тайно. Сътрудникът на органите на Секуритате е лице, което получава заплащане или друго възнаграждение за дейността си в това качество, държи  конспиративна квартира или място за срещи, е резидент на Секуритате по смисъла на сегашния закон, и всяко друго лице, предоставило информация на Секуритате, чрез което са  накърнени пряко или чрез други органи основните човешки права и свободи, или което е предавало или подпомагало предаването на информация, бележки, доклади и други документи, чрез които са осъждани действия или настроения срещу тоталитарния комунистически режим, чрез което са  нарушени фундаментални човешки права и свободи.
Четвъртата глава представя Националния съвет за изследване архивите на Секуритате (НСИАС):
Правния му статус – независим орган, юридическо лице, подчинено на парламентарен контрол;
Компонентите му – Колегия на съвета, съставена от 11 члена;
Основните му функции – проверка на лицата кандидати за постове според този закон, оповестяване имената на тези лица, представяне на личните им досиета, изучаване и управление на архивите.
Петата част представя правото за запазване на личната тайна на лицата, които не са кандидати за постове. Подчертава се, че е забранено да се разгласява информация за такова лице без негово разрешение, да се използва изопачена информация и да се крие информация. Всички тези действия са наказуеми по наказателния закон, и максималното наказание се увеличава до 2 години. В камарата на депутатите почти всички подкрепят закона. Опозицията подкрепя закона при условие да се приемат известен брой поправки. Поправките са срещу дългия списък от постове, за които се изисква проверка, срещу определението на сътрудника – което тя се опитва да ограничи до определението на доносник на Секуритате и против управляването на архивите от НСИАС. Другата част от опозицията е изцяло срещу закона; причината е, че той ще причини голяма вреда на националното съгласие и на румънските разузнавателни служби. Законът има някои важни ограничения, което кара мнозина, включително и неговия инициатор да кажат, че той няма да голямо значение за прочистването на политическия живот. Целта на закона е да се даде достъп до личните досиета. Законът е ограничен и от разпоредбите за третата страна, че човек не може да разгласи, публикува и разпространи информация от собственото си досие. Единственият положителен ефект, че запознаването със собственото досие създава морална основа за оценка на другите, но от самото лице зависи дали то ще предприеме някакви наказателни действия срещу престъпниците. За отваряне на досиетата, на Секуритате се говори твърде много, че законът е приет с необходимите ограничения.

Извод
Процесът на преход  в Румъния се превръща в политически въпрос, откакто законът за достъп до архивите на държавна сигурност бе приет от румънския парламент и подписан от румънския президент Емил Константиненску през декември 1999, 10 години след румънска революция от 1989 г. През всички тези години има опити да се разчистят сметките с миналото, идещи от бившите затворници в комунистическите затвори, от студентите и интелектуалците, повечето бивши дисиденти в комунистическия период, но те не стават закони, които да направляват посткомунистическото румънско общество.

2.7.Албания
Архивите на бившите служби “Сигурими” са затворени. Преди избори специална комисия проверява сред досиетата дали кандидатите са работили за репресивния режим и ако това е така, ги отстранява от състезанието.

2.8. Босна
През 2000 г. страната отвори около 70 хиляди досиета. Достъпът е равен за всички, които се интересуват от дадено събитие или година.

2. 9. Хърватия
Опозиционната Партия на десницата на няколко пъти безрезултатно иска да се изровят и направят публично достояние архивите от комунистическите времена.


2. 10. Македония
През 1998 г. започва отварянето на комунистическите досиета. На гражданите е позволено да видят своето, но достъпът на журналисти или изследователи е забранен.

2.11. Сърбия и Черна гора
През 2001 г. Белград позволи на гражданите да си видят досиетата. Това не важи за мнозина опозиционни политици и журналисти, определени като “вътрешни врагове” и “колаборатори на чужденците”. След това процесът бе напълно замразен.

2.12.  Словения
Повечето досиета са отворени за публиката, но интересът към тях е малък.

2.13. Словакия 
На 19 август 2002 г. парламентът приема Закон за паметта на нацията, който осигурява свободен достъп до досиетата на словашките граждани, натрупани от тайните служби в периода 1939-1989 г.  Съгласно този закон се създава Институт на националната памет, който съхранява досиетата и организира достъпа до тях. Според закона право на публичен и анонимен достъп до списъка на агентите на Държавна сигурност има  всеки пълнолетен гражданин на Словакия след предварителна заявка. Списък на всички имена на агенти, дори на нискостоящи чиновници от чехословашките тайни служби, е публикуван в Интернет. Всеки на възраст над 18 години - не само лично засегнатите - може да използва тази информация и да подаде молба да види цялото досие на всеки агент, без да трябва да представя каквито и да е основания за това.
 
2.14. Литва, Латвия 
В Латвия досиетата са отворени за всички пълнолетни граждани. В Латвия право на достъп имат само жертвите на репресии от страна на комунистическия режим, а за досиетата на агентите - всеки гражданин след предварително разрешение.  На 7 юни 2006 г. Латвийският Парламент одобрява закон за огласяване имената на 4000 бивши сътрудници на КГБ. На 17 юни президентката Вайра Вике-Фрейберга налага вето върху закона с мотива, че наличните досиета са непълни. Латвийският център за документация за последиците от съветската окупация твърди, че разполага само с 4000 точни имена на латвийци от общо 24 000 души, за които е установено, че са били сътрудници на КГБ.

2.15.  Русия
Разпадането на СССР през 1991 г. предизвиква сътресения, хронологически архивната революция може да бъде разделена на три основни периода – от края на 80-те години до август 1991 г., от август 1991 до средата на 90-те години и от втората половина на 90-те до октомври 2004 г., когато е приет законът за архивите в Руската федерация (РФ). За първия период реформата е в съветски стил от средата на 50-те години.
Вторият период е времето на същинската архивна революция, когато преобладават проблемите, свързани с разсекретяването на документите.
Третият  период е посветен предимно на избистрянето на новия понятиен апарат и подготовката на новото законодателство. Ако за първите два периода са характерни общественият и политическият натиск, то за третия е налице рутинното административно решение на реформата в архивите.
Архивната революция има следните аспекти:
1. създаване на нови архиви;
2. приемане на ново архивно законодателство, създаване на критерии за секретност;
3. създаване на нов понятиен апарат, които са подчинени на основните й цели:
- Разсекретяване на документи с изтекъл срок на давност.
- Преодоляване на ведомствения монопол над архивите.
Архивната реформа започва още от началото на перестройката при Михаил Горбачов, когато правителството споделя обществените настроения за “откриване на архивите” като част от реабилитирането на жертвите от политически репресии. Още в края на 80-те години са разсекретени документи по разкулачването, изселванията и преселванията – всички са достъпни от началото на 90-те години, но достъпът до тях се затруднява от липсата на описи, или “инфраструктура”.
Още един проблем от началото на перестройката е наличието на дела “с ограничен достъп”, отделно от засекретените. Делата с “ограничен достъп” са важна част от практиката на ведомственото ограничаване на достъпа до документите.
Ръководствата на министерства и ведомства, съгласувано с Главния архив на СССР, превръщат документите в дела с “ограничен достъп”, за които не се води отчет.
Приблизително към средата на 80-те години за 14 ведомства има над 1 100 000 архивни единици.
През 1986 г. Главният архив на СССР въвежда в действие “Инструкция за работата на държавните архиви със секретни документални материали”, която затвърдява съществуването на делата с “ограничен достъп”. Ведомственият контрол върху достъпа до документите е улеснен и от липсата на юридическа отговорност за неправилно поставяне на гриф “съвършено секретно”.
Горбачов не надхвърля “хрушчовското размразяване” на архивите, което започва от 7 февруари 1956 г. с постановлението на Министерския съвет “За мерките за установяване на реда за съхраняване и по-доброто използване на архивните материали на министерствата и ведомствата” Перестроечната вълна засяга само държавните архиви, но не и партийния архив на КПСС, който остава открит само за избрани.
Истинското отваряне на архивите започва при драматични обстоятелства след обсадата на Белия дом през август 1991 г. с указите на президента “За архивите на Комитета за държавна сигурност (КГБ)” и “За партийните архиви”. През октомври 1991г. започва да работи Комисията при Върховния съвет на РСФСР, която трябва да организира предаването и приемането на държавно съхранение на документите на КПСС и КГБ, оглавявана от председателя Дмитрий Волкогонов. Основните задачи на комисията са следните:
1. да се определят типовете архивни документи, в това число и съхраняваните в действащите подразделения, подлежащи да бъдат предадени за държавно хранение;
2. да се подготви и представи за утвърждаване от Президиума на Върховния съвет  на РФ на временен регламент за използване за научни и практически цели на архивните документи на КПСС и КГБ;
3. да се установи, че дадените регламенти действат до приемането на закона на РФ“за държавната тайна”.
През есента на 1991 г. е и неуспешният опит на историка Юрий Афанасиев да се създаде международна комисия от световни специалисти по съветска история за изучаване на новата архивна информация.
Разсекретяването на документите започва масово след указа на президента от 14 януари 1992 г. “За защита на държавните тайни на РФ”, установяващ 50-годишен срок за давност, когато старите архиви вече са трансформирани в нови: Централният партиен архив се превръща в Руски център за съхранение и изучаване на документите от най-новата история (РЦХИДНИ), после на базата на 7-и сектор на Общия отдел на ЦК КПСС се създава Център за съхранение на съвременната документация (ЦХСД). Неизвестният на обществеността и на изследователите т. нар. “Специален архив” (“Особый архив”, или ЦГОА) се превръща в Център за съхранение на историко-документалните колекции (ЦХИДК). Централният държавен архив на РСФСР се обединяват в Държавен архив на Руската федерация (ГАРФ). Днес в ГАРФ се пазят повече от 6 млн. дела, а дължината на рафтовете достига 80 км. Пътеводителят по фондовете на Държавния архив е съставян в продължение на няколко години и заема 6 тома. По своята структура ГАРФ се състои няколко части. В първата (1 млн. дела) са материали по история на Руската империя до 1917 г.: отчети на тайната политическа полиция, доклади на наказателните органи, борещи се с революционното движение, и папки на Върховния наказателен съд, разглеждащ делата на декабристите, архивите на руските императори и великите князе - от Александър I до Николай II. Втората част съставят материали на държавната власт на СССР. Третата се състои от милион и половина дела и документи на РСФСР.Отделно в ГАРФ са материали по историята на Бялото движения и руската емиграция. До началото на 1992 г. в Русия има 17 федерални архива.
Извън новата система обаче остават бившият архив на Политбюро на ЦК на КПСС, превърнат в президентски архив на СССР, а после и в архив на РФ, и архивът на КГБ, което е и първият симптом на архивната контрареволюция. Към момента на август 1991 г. структурата на архивите на КГБ има две нива - централен архив и архиви на областните управления. Извън Централния оперативен архив на КГБ съществува и отделен архив – на централната служба по разузнаване - бившето Първо главно управление на КГБ. Към Централния архив и към регионалните архиви на КГБ винаги съществува и отделен фонд за дела от историческо значение или оперативен интерес.
Документите на архивите на службите се разделят на следните групи:
1. Архивно-следствени дела (наказателни дела) от 1918 до 1991 г. Част от тези дела отразяват репресиите срещу гражданите на СССР. В московския КГБ има около 100 000 архивни единици, от които 67 хил. са т. нар. закрит фонд т. е.дела, по които има реабилитационни решения, или обвинението е снето по едни или други причини, например обвиняемият е признат за невменяем.
2. Филтрационни дела. (филтрационни и трофейни материали). Всички съветски граждани, които са били на окупираните територии, в лагери за военнопленници или са откарвани или доброволно отивали на работа в Германия, при завръщането си в СССР минават проверка в проверочно-филтрационни лагери. За тях се завеждат анкетни листове, а после в много случаи към тях се добавят някакви материали и така всъщност се образува проверовъчно-филтрационно дело. В Москва по такива дела има 55 хил. архивни единици + 10 хил. трофейни архивни единици, т. е. картони и други отчетни материали, които Съветската армия взема от германските лагери. Тези картони са разпределени и разпратени в областите, откъдето лицето е взето в армията, или там, където е родено. Тези 10 хиляди архивни единици в Московска област не намират приложение, т. е. посочените граждани не са се върнали у дома и проверовъчно-филтрационни дела срещу тях не са завеждани.
3. Секретно деловодство: преписка, нареждания, отчети на управлението и т.н. В секретното деловодство влизат материалите от градските и районните отдели на КГБ. В Москва този фонд съдържа само 19 375 архивни единици.
4. Лични дела на сътрудниците на КГБ. Срокът за съхранение е неограничен.
5. Оперативни дела – оперативни разработки, лични дела на агентурата и т.н.
От 5 септември 1991 г. архивите на КГБ се запечатват. При кметството на Москва е създадена комисия, която да регламентира предаването на архивите на спецслужбите. Ситуацията по ревизирането на фондовете на КГБ е усложнена от неяснотата: кой тип документи и до коя година трябва да се изземат от архивите на КГБ и да се предадат на държавно съхранение и кои трябва да се оставят в подразделенията на КГБ.
Ведомствената политика на КГБ по отношение на архивите не е в полза нито на историята. Поради спецификата на тайните служби в КГБ се следва практиката да не се съхраняват за вечно ползване голяма част от делата.
Документация от общ порядък в районен отдел на КГБ се пази само 20 години, след което се унищожава. Пазят се само описите на делата. На този принцип е унищожено делото на академик Андрей Сахаров – над 300 тома, делото на Александър Солженицин, на Владимир Войнович.
Практиката да се унищожават архиви е разпространена в НКВД през 30-те години. Според кореспонденцията на Бонч-Бруевич с Ягода, Ежов и Берия за периода 1935-1939 г. сътрудниците на НКВД са “изгаряни в печката” документи веднага след арестуването на собствениците им – дейци на културата, науката и др. Споменава се за “скъпоценни книги и ръкописи”, унищожени противозаконно, за което Бонч-Бруевич наивно моли именно органите на НКВД да “направят необходимите организационни изводи”, след което е уволнен от поста директор на Литературния музей.
Липсата на нормативна база за ЦОА на КГБ създава условия за “архивно пиратство” (несанкционирана продажба на документи в чужбина), което довежда до политически спекулации – “голямата политика” постепенно поглъща идеята за свобода на информацията. (Ситуацията напомня тази в България след неколкократните опити за “отваряне на досиетата”, довели до злоупотреби и компромати, но не и до достъп на изследователите до тях.) Спекулация с архивен документ довежда до скандал в Украйна, който помрачава и без това деликатните руско-украински отношения. През февруари 1992 г. вестник “Литературная Украина” публикува материал “Да се изселят в отдалечени краища на СССР всички украинци…”, представен като заповед на НКВД и НКО от 22 юни 1944 г. (въпреки че през 1944 г. не съществуват специални отдели на НКВД, а има отдели СМЕРШ). Авторът е спестил последните редове от документа: “Украинци! Тази заповед е в ръцете на Германското военно командване”, т. е. става дума за листовка на германската пропаганда, а не за план за депортация на украинците от съветската власт.
Първият документ, регламентиращ достъпа на изследователите до архивната информация, е от 29 май 1992 г., когато колегията на Комитета по въпросите на архивите приема Временно положение “За реда на достъпа до архивните документи и правилата за тяхното използване”. За първи път се въвежда 30-годишен срок на давност на документи с гриф “съвършено секретно” и 75-годишен срок – за давност на документи, засягащи правата на личността. След 50 години документите могат да бъдат разсекретени и от комисии от държавните архиви. На 23 юни 1992 г. се публикува президентският указ “За снемане на ограничаващите грифове от законодателните и други актове, служили за основание за масови репресии и посегателства върху правата на човека”.
През май 1992 г. под ръководството на Михаил Полторанин се създава комисия по архивите на президента, която да подготви документите от архива на КПСС по делата на репресираните за Конституционния съд. Колекцията на комисията, наброяваща около 6 хил. документа, групирани в 3613 дела, се предава за открито съхранение в ЦХСД. Някои от делата са с неизтекъл 30-годишен срок на давност, други нямат отношение “по делото на КПСС” – това е един от малкото случаи, когато непрофесионалисти-чиновници помагат на бъдещите изследователи – административна грешка в полза на историята!
През 1993 г. е приет първият закон (“Основи на законодателството за Архивния фонд на Руската федерация”) за архивното дело в Русия, който е на демократична основа. Достъпът до архивите е свободен за всеки гражданин на РФ, както и за чуждестранни изследователи. В Русия се въвежда не разрешителният, а регистрационният принцип на достъп до архивите.
През същата година е приет и законът “За държавната тайна”. Документите с грифове “секретно”, “съвършено секретно” и “съвършено секретно с особена важност” се съхраняват в специални помещения, където никой не може самостоятелно да проникне, дори и директорът на архива. За работата с тях се създава вътрешноархивна комисия от трима души. Според директора на ГАРФ Сергей Мироненко за последните 12 години в архива е проведена огромна работа по снемането на “необоснованите грифове”. Според закона за държавната тайна след 30 години всички грифове губят смисъл. Процедурата по откриване на документа обаче не е установена, от което не е ясно какво става с документите след изтичане на 30-те години. Законът дава възможност и за продължаване на срока за давност. Законът не спира чиновниците да измислят допълнителна процедура на разсекретяване, която да пречи на архивистите да дават документа на изследователя. Друга страна на проблема е, че редица все още засекретени документи не съдържат държавна тайна. През 1992 г. Думата приема закон за оперативно-следствената дейност, определен “новаторски”, тъй като за първи път не ведомствената инструкция регламентира оперативно-следствената дейност, а общоруският нормативен акт. Според този закон човекът, против когото КГБ е провеждал оперативна разработка (а често пъти разработката не завършвала само с арест), има правото да изисква тези материали и да ги получи, за да се запознае с тях, макар и без да се разкриват източниците на информация. Именно това положение от закона обаче на слушанията на Думата през 1995 г. е изменено. Според изменението законът дава право да се изисква такава информация само на гражданина, против когото е било възбудено наказателно дело и който е бил оправдан, или когато прокурорът е отказал да заведе наказателно дело. Тоест само на лицата, чиято вина не е била доказана по установения от закона ред. Голяма част от гражданите, които са били разработвани от службите, вече няма да могат да получат материалите по делата им.
През есента на 1993 г. Комисията по разсекретяването на документите на КПСС и на КГБ под председателството на Д. Волкогонов прекратява съществуването си, без да изпълни изцяло указите на президента от август 1991 г. На държавно съхранение са предадени само архивите на КПСС, но не и на КГБ, които остават в приемника му – ФСБ, и до които достъпът се регламентира от сътрудниците на спецслужбите, а не от закона. Архивите на КГБ се подлагат на масирана чистка още през средата на 50-те години, резултатите от която не са ясни и до ден днешен.
Запазва се системата на “информационни привилегии”. По отношение на първите прояви на “архивна контрареволюция” има две гледни точки – на Владимир Козлов за началото на 1994 г., и на Никита Петров за 1995 г. Най- подходящата дата обаче е есента на 1993 г. – поражението на комисията на Дмитрий Волкогонов.
Следствие на това поражение е и парадоксалната ситуация, при която копията на документи с гриф “съвършено секретно”, издавани от Волкогонов с пълномощие от президента и предавани на архивните служби на САЩ, могат по-лесно да се прочетат в библиотеката на Конгреса, отколкото в архивите в Русия.
През септември 1994 г. с разпореждане на президента се създава Комисия по разсекретяване на документите на КПСС – структурно подразделение на “Държавната техническа комисия при президента на РФ”, която има и функцията да защитава държавната тайна”. През юни 2001 г. с указ на президента комисията е разпусната, а на нейно място е създадена Междуведомствена комисия по защита на държавната тайна, която поема функциите по разсекретяването.
Според директора на Специалния архив (Особый архив) Анатолий Прокопенко през средата на 90-те години вече е възродена “добрата” съветска традиция отделни документални фондове от едни архиви тайно да се прехвърлят в други, за да се объркат руските и чуждестранните изследователи. Окончателната победа на ведомствата е в споразумението между Държавната архивна служба и ФСБ от август 1995 г., в което не са посочени никакви срокове на давност въпреки наличието на Закона за държавната тайна. Въвежда се и нов термин – “за целесъобразност на разсекретяването”. Налага се теорията за “балансираното разсекретяване”, според която е недопустимо разсекретяването на големи комплекси от документи в един архив да изпреварва аналогичната работа в друго ведомство, където се съхраняват подобни по състав и съдържание документи от същия период.
Със Закона за държавната тайна не се съобразява и друго важно ведомство – Министерството на отбраната, което налага свои правила за работа в своя архив (ЦАМО). Правилникът за работа в читателската зала на ЦАМО и заповед на министъра на отбраната № 270 “За утвърждаване на наставления по архивното дело във Въоръжените сили на РФ” от 4 юли 1996 г. включват нови категории към приетите от закона за секретни. Забранена е за изследователите следната документация: служебно-длъжностни характеристики; служебни атестации; картони с наложените наказания, също и сведения за наказанията; преписка по назначаване на длъжност, присвояване на воински звания, награждаване; нереализирани наградни листи; политически доноси; разузнавателни сводки на армията и Щаба на ВВС на Червената армия; протоколи от разпита на военнопленници; документи на военната прокуратура; картони на осъдените от военния трибунал; съветски листовки на немски език; трофейни германски каталози за съветските военнопленници; трофейна документация на Вермахта, а също имената на убитите в боя или пленени войници и командири на противника. Заповед № 270 злоупотребява и с неопределените формулировки – говори за “компрометиращи” сведения, “засягащи охраняваните от закона интереси, честта и достойнството на лицето”, а Правилата дори забраняват на изследователите да общуват помежду си. Нито Правилата (както от 1991, така и от 2004 г.), нито заповед № 270 не са съгласувани с Федералната архивна служба и не са регистрирани в Министерството на правосъдието. Дори и ръководителят на Федералната архивна служба Владимир Козлов не може да принуди военното ведомство да спазва законите. Ситуацията в ЦАМО през 2004 г. напомня много на архивната цензура от 50-те години, когато даването на документи в читателската зала е възможно с позволение на началника на архива, а направените от изследователите преписи от архивните документи и техните копия им се дават едва след като бъдат прегледани.
В съветския период цензурата се контролира от т. нар. Списъци на Главлита. Там ясно се казва, кои теми не подлежат на публикация в открития печат. Сведенията за бойния и числения състав на въоръжените сили през годините на войната, за загубите в личния състав и бойната техника не само за военния период, но дори при отделни операции, числеността на военнопленниците и сведенията за съдбата им и много други. Преломът е през 1987 г., когато се признава, че редица засекретени сведения поради давност са изгубили актуалност. Оттогава започва отпечатването на поредица от документални публикации за работата на съветските спецслужби по време на войната. За историците стават достъпни архивни материали за плановете на СССР в навечерието на войната, за причините за поражението на съветските войски в началния ù период, за военнопленниците, за германската система на организация на властта на окупираните територии... ”През октомври 2004 г. министърът на отбраната на РФ издава заповед “За разсекретяването на архивните документи, съдържащи сведения за военнослужещите, загинали и безследно изчезнали без вест в периода на Великата отечествена война 1941-45 г.” Заповедта излиза като изпълнение на поръчение на президента на РФ от 23 април 2003 г. № Пр-698. От президентското поръчение до заповедта на министъра минава година и половина. Още един проблем при разсекретяването е неотменимото правило: да разсекретява сведения може само онзи орган или организация, които са ги засекретили. Ако тези организации вече не съществуват, разсекретяването се превръща в прерогатива на специалната Междуведомствена комисия за защита на държавната тайна – МВК.
На подчинение на Федералната агенция са шестнайсет държавни архива, но нито един от тях няма право по собствена инициатива да снеме грифа от чужди материали, поверени му на съхранение. Това може да се направи само по установения ред – като се получат пълномощия от органите и организациите, които сами имат пълномощия да отнасят сведения към държавната тайна.
Интересът към съдбата на архивите от страна на руската общественост е особено голям. Провеждат се дискусии относно данните за жертвите на войната, от която няма незасегнато съветско семейство. Официалните данни на няколко пъти се променят, цифрите на изследователите са различни. Не се знае колко точно са загиналите от заградителните отряди. По поръчение на президента на РФ в отговор на обществения интерес и във връзка с годишнината ще бъдат разсекретени още документи от периода на войната. Бюрокрацията обаче пречи както за унищожаването, така и за разсекретяването на архивите! Освен с тълкуването на Закона за държавната тайна  историците имат проблеми и с тайната на личния живот, за която има общо определение в Закона за архивите – не подлежат на разглашение сведения за здравето, личния живот на гражданина и неговото имуществото, достъпът до които е ограничен за 75 години. Проблемът е какво да се прави с партийните архиви, голяма част от които са партийни досиета и дела. Друг проблем идва и от информацията, съдържаща се в КПК (Комисия за партиен контрол), занимаваща се с дела от чисто интимен характер. Ако изследователят се интересува от работата на комисията като цяло – документите са достъпни, ако се интересува от конкретна личност, тогава се нарушава “личната тайна”.
Ситуацията е парадоксална, още повече че не става дума за живи хора. Липсват ясни критерии за тази информация. Личните архиви винаги са представлявали особен интерес за властите и понякога архивистите плащат с кариерата и свободата си за съвестното изпълнение на своята работа. Липсата на критерии за личната тайна довежда и до опасната тенденция за крайно разширено и “творческо” тълкуване на тайната на личния живот, която се използва като основание за отказ да се предоставят документите.
Излишното засекретяване довежда до “митологизация на документите”.
Наред с процеса на “митологизация” върви и този на “демитологизация” на историческите митове – за агента Сталин например.. Липсват и ясни критерии за понятието “особено ценен документ” (ОЦД). Опити терминологично да се изясни ОЦД се правят през 80-те години. Определението е стандартно – всички документи, “чиято загуба е непоправима” с държавна и научна цел. Различните архиви обаче са на различни становища. В Русия още от ХІХ век е отработен механизмът за подбор на документите за вечно съхранение. Съществува централна експертна комисия плюс комисия в архива на всяко министерство и ведомство. Днес в Русия се съхраняват повече от 200 милиона дела за вечно съхранение. В зависимости от своето финансово, юридическо, историческо значение всеки документ има определен срок за съхранение: от година до безкрайност.
От 1939 до 1959 г. архивната служба е в рамките на НКВД-МВР. През 1959 г. се създава Главното архивно управление при Министерския съвет на СССР. След 1991 г. този орган се нарича и Комитет по делата на архивите, и Централна архивна служба – до март 2004 г. Федералната архивна служба на Русия е преобразувана във Федерална архивна агенция, подведомствена на Министерството на културата и масовите комуникации на РФ. С разпоредба за ръководител на Федералната архивна агенция на правителството от 13 март е назначен В. П. Козлов. Закрити са 24 федерални органа на изпълнителната власт (22 от тях са източници за комплектуване на Държавния архив на РФ), преобразувани са шестнайсет (четиринайсет – източници за комплектуване на ГАРФ), три са преименувани. Правителството възлага на архивната агенция:
а) да оказва държавни услуги в областта на архивното дело;
б) държавно да регистрира на уникалните документи от Архивния фонд на РФ;
в) да осигурява спазването на правилата за съхранение, комплектуване, регистриране и използване на архивните документи.
Ръководителят на Федералната архивна агенция може да има до двама заместници, в структурата на централния апарат са предвидени две управления по основните направления на дейността на агенцията, броят на работниците в централния апарат на агенцията не трябва да превишава 68 единици (без персонала по охраната и обслужването на сградата).






















ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Законите  от 1997 г., от 2000 г., и от 2006 г. нямат лустрационен характер. Това е важно, предвид възможността да се заемат отговорни постове в държавата. В една част от страните законите имат лустрационен характер и се приемат в един по-ранен период. Проблемите с разсекретяването на документите и свободния достъп до тях,  стои на дневен ред и в останалите страни от така наречения Източен блок. Въпреки напредъка в много от държавите, проблема за разкриване на „досиетата” остава болезнено труден за пълното му решаване. Характерно явление за почти всички държави е масовото унищожаване или укриването  на огромно количество документи, което затруднява процеса на лустрация. Хора с принадлежност към ДС има във всички сфери на обществения живот. Това е напълно естествено, предвид дейността на тези хора в периода на тоталитаризма. Уменията, знанията и информацията с която разполагат им дава възможност бързо да се ориентират в динамичната обстановка на прехода. Основна тенденция  е ограничаването или изключването на тези хора от участие в публичния живот и управлението на страната.
Европейската практика за оповестяване на лицата с принадлежност към ДС е различна. Ако сравним България с други бивши източноевропейски страни, като Полша, Унгария, Чехия, Литва, Естония, Румъния и Албания - публикуване на досиетата в Интернет е станало само в Полша. Добре е да се знае, че практиката за начините на разкриване на  „досиетата” в тези страни е различна и правото на достъп също.
Изключително затруднение създава и огромния брои документи, като материален носител на информация. Документите на ЩАЗИ се изчисляват на 180 км. дължина на архивните единиц. Обема на архивните документи  в България също е значителен.
Пример за добре работеща система за разкриване на документите на службите за сигурност е Полша. Системата там създава добри предпоставки тази деликатна тема за обществото да бъде приета без сътресения. Системата е ясна и точна, идеята за лица, представили декларации с невярно съдържание, да не  могат да изпълняват професията си 10 години, а онези, които признаят, че са сътрудничили на тайните служби да не  бъдат санкционирани. Изготвя се  лустрационна декларация дали са сътрудничили или не на комунистическите служби за сигурност. Тези ясни правила дават положителен резултат. България няма как да избегне първоначалните, характерни за всички държави, негативни процеси, свързани с тези документи. Единствено Германия проявява гражданска инициатива и предусещайки опита за  заличаване на документите, Граждански комитет поема контрол и успява да съхрани голяма част от материалите на ЩАЗИ . В България това не се случи, унищожени са около 40% от оперативните архивни дела, които биха развълнували обществото. В страните където няма унищожени документи, те незабавно минават под разпореждането на новосформирана институция, която регламентира работата с тях, като се изчаква създаването на закон за работа с тези документи. Това е характерно за почти всички държава. Погледнато реално българското общество е най-често раздираното от скандали свързани с  агентурното минало на някой от нейните управляващи. Тази неспирна обществена конфронтация и противопоставяния, водят донапрежение в обществото. В някой страни имената на кадровите разузнавачи все още се пазят в тайна,
В повечето страни достъпа до документите е законово обоснован. В Германия всеки гражданин може да се запознае с личното си досие, в Унгария не се разсекретяват документите на бившите тайни служби, но е осигурено правото на достъп на частни лица до личното им досие, но със заличени имена на агентите. В Полша първоначално полското законодателство дава право на достъп до архива на института само на историци, журналисти и на тези, които искат да докажат, че са пострадали от комунистическите власти. По-късно, конституционният съд на Полша приема решение, според което абсолютно всички поляци имат свободен достъп до досиетата на тайните служби от времето на комунизма. В мотивите на съда се посочва, че неограниченият достъп до досиетата ще прекрати практиката на политически манипулации с тях. Това явление е характерно и за други страни. Първоначалното разкриването на  документите на службите за сигурност за гражданите на съответната страна е плахо и условно, но чрез законово изкована рамка,  се либерализира и отваря без ограничения. Унгария, също като България не можа категорично да реши въпроса с миналото си. Сходни са опасенията, че политическия елит е тясно и неразривно свързан с бившите служби. Един добър пример за адекватно решаване на проблема, освен Полша е и Чехия.
През 1996 г. в Чехия е приет закон, който разрешава достъп до секретните досиета на чешката държавна сигурност на изследователите от Службата за разследване на престъпленията на комунизма и на хората, фигуриращи в досиетата - дисиденти и агенти. През 2001 г. влиза в сила нов закон, който либерализира достъпа до секретните досиета на бившите комунистически тайни служби. Всички пълнолетни граждани на Чешката република  получават достъп до досиетата на Държавна сигурност, включително военното контраразузнаване и до архивите на Чехословашката компартия за периода от 1948 до 1989 година.
Като заключение трябва да отбележим, че  смисъла на този така болезнено обществен дебат, „за” или „против” разкриването на документите на ДС, това е  „ДЪЛБОКИЯ МОРАЛЕН ОБЩЕСТВЕН КАТАРЗИС”. Тези документи са не само с историческа ценност, но те  продължават  да са актуални и днес. Този спор трябваше да приключи много отдавна, както и демократичният  „преход”. 
Интереса към тези документи е породен от особеността на съдържанието. В тях има освен информация касаеща проблеми с държавната сигурност, а  и такава информация разкриваща интимни тайни от живота на лицата, които са попадали в обсега на службите. Тези документи могат да доведат до моралното „убийство” на много хора и до промяна на много лични съдби. Свързаните лица с ДС, имат ясна представа за последствията от пълното разкриване на документите на ДС свързани със специфичността на съдържанието им. Укриването на много от документите и тяхното периодично незаконно разпространение носят обществено напрежение, създават манипулируеми и зависими обществени личности. Още по-важното е, че те отразяват репресивната същност на ДС и  разкриват чий интереси е защитавала. Предвид нуждата от морално пречистване на обществото и на неговия елит, пълното разкриване на архивите е неизбежен и необходим процес. И въпреки многократните опити да бъде спрян или поне забавен, процеса върви към своя естествен завършек със започването  на работата на Комисията- „Евтим Костадинов”
В България има и друг голям проблем. Създават се не лоши закони,  които не се изпълняват на практика.
Характерен пример за това е, че МС на РБ не осигури помещения за работата на Комисията и за организиране на Централизиран архив на ДС в определените от закона срокове,а тогавашният  министър на вътрешните работи безпардонно наруши Закона за ЗКИ, като унищожи документите от оперативната разработка „Гном”, които имаха срок на съхранение 30 години.
Забелязва се една тенденция на затихване на интереса към проблема с досиетатата от страна на обществото. Въпреки активизирането на процесите по работата с документите на бившите служби за сигурност, обществата, както в България така и в останалите страни със сходни проблеми все по-рядко се интересуват от тях. Въпреки това периодично избухват скандали за „нечистото” минало на някои лица, свързани с публичния живот и управлението на страната. Има мнения, че това затихване е още една победа за бившите така наречени „ченгета”. Вече осемнадесет години не стихва противопоставянето в обществото. Различни организации, сдружения, партии, политици, общественици и редови граждани, продължават да се интересуват и да търсят своята истина за миналото. Те имат своето право да знаят тази истина, защото ако не познават истината за миналото си не могат да изграждат бъдещето си.  Дали истината за „доносниците”, агентите и изобщо за ДС  може да се абсолютизира? Законово всичко е ясно и конкретно, но не можем да пренебрегнем субективността на чувствата и настроенията. Дали можем да кажем, че гражданското общество в България е достигнало висотата да не осъжда, а да преценява обективно? Самият спор за „досиетата”, разкрива дълбоката морална криза в България. Може би Държавна сигурност е била крайно репресивна и жестока? Може би там са работили хора без съвест?. Може би те заслужават да бъдат „разпънати”, заедно със всички техни сътрудници?. Може би ДС е виновна за всички злини в държавата?. Отговри, всичките тези въпроси ще получат след задълбоченото и непредобедено прочитане на  документите, съдържащи се в архивните документи на ДС.
Продължаващият вече 18 години в България спор по този въпрос, освен, че е абсурден и фатално забавен във времето, е и безспорно доказателство, че така наречената страница на миналото не може да бъде затворена насила. Тъкмо обратното - неразкритите официално, но публично подозирани „тайни”, заживяват свой безконтролен спрямо настоящето и бъдещето живот.
По закон Комисията няма за задача да осъжда или да дава квалификации кои щатни или нещатни служители и сътрудници на ДС са „добри” или „лоши”, а само да информира обществото за кой, каква информация има в документите.
Липсата на лустрационни текстове в Закона довежда до там, че след обявяването на имената на лицата с принадлежност към ДС от Комисията на практика нищо не се случва .Това положение, „демотивира членовете на Комисията” , както се изразява нейният председател.
Самият факт, че в България, за периода 1997-2006г., са приемани и деиствали 3 /три/ Закона за достъпа до документите на ДС и разузнавателните управления на МНО, показва колко политизиран и мъчителен е бил този процес. В българското общество и до ден днешен липсва Консенсус по въпроса за ролята и мястото на ДС в обществено-политическия живот през периода 1944-1989г.













ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. СИЕЛА Норми. Правните норми на българското законодателство. 
2. Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност Обнародван, ДВ, бр. 63 от 7 август 1997 г., изм., бр. 89 от 1997 г. и бр. 69 от '99 г. 
3. Решение № 10 на Конституционния съд от 1997 г.;  бр. 69 от 1999 г. на ДВ)
4. Закон за изменение и допълнение на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб. (Загл., изм., ДВ, бр. 24 от 13.03.2001 г. )
5. Закон за защита на класифицираната информация. Обн., ДВ, бр. 45 от 30.04.2002 г.
6. Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Обн., ДВ, бр. 102 от 19.12.2006 г., изм., бр. 41 от 22.05.2007 г., бр. 57 от 13.07.2007 г.
7. Български тълковен речник
8. reforma.dnevnik.bg
9. www.lex.bg
10. http://www.epochtimes-bg.com
11. http://www.mediapool.bg/
12. http://news.netinfo.bg
13. http://dem-pr.hit.bg
14. http://www.geocities.com/
15. http://www.capital.bg
16. http://infocenter.bnt.bg
17. bg.wikipedia.org/
18. www.actualno.com
19. www.xnetbg.com
20. www.obshtestvo.net
21. express.bg
22. standartnews.com
23. www.bbc.co.uk
24. http://www.ipn.gov.pl/
25. http://www.usd.cas.cz/
26. http://www.mvcr.cz/policie/udv/
27. http://www.mvcr.cz/seznamy/
28. http://www.cnsas.ro/main.html
29. http://www.infotel.bg/juen/navi/menu-klasifinf-akt.htm
30. www.focus-news.net
31. www.novaevropa.net
32. www.segabg.com
33. www.ntv.bg
34. http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=13191&edition_id=189&format=html
35. www.trud.bg
36. www.monitor.bg                 
37. http://www.comdos.bg/
38. Докладна Записка рег. № -IV – 68 от  24.01.1990 г.
39. РЕШЕНИЕ относно сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на органите на Държавна сигурност, както и агентурната информация на тези органи.
40. УКАЗ № 40 /обн. В ДВ; бр. 13.03.2001 г.
41. Държавна сигурност – Указ № 1670 (Обн., ДВ, бр. от 20 август 1974 г.)
42. http://e-vestnik.bg/788
43. http://www1.parliament.bg/kns/komissia%20dossieta/Rechenre- 

Сравнителен анализ на подходите за разкриване на документите на службите за сигурност от страните в Източна Европа