Вътрешната сигурност на държавата- понятие, еволюция , съвременно съдържание.

 

1.Обхват на понятието вътрешна сигурност

Исторически доказана истина е , че най-разрушителните заплахи за националната сигурност обикновено произхождат от процеси вътре в обществото. Тенденцията към намаляване на междудържавните конфликти през втората половина на 20 век не доведе до повишаване на равнището на сигурност в отделните региони и в света като цяло. Според изследвания на авторитетни международни изследователски центрове почти постоянно около 60 държави поддържат сравнително високо равнище на вътрешна нестабилност, характеризиращо се с военни преврати, въоръжени сблъсъци между групи и племена, вътрешни репресии. Трайно установена тенденция е използването на армията не за отблъскване на агресия, възпиране или неутрализиране на противник, а за решаване на вътрешни проблеми.

С разрастването на взаимозависимостта и глобализационните процеси в съвременния свят вътрешната несигурност не остава затворена в рамките на обществото. Много скоро тя прераства в регионална несигурност и логично достига до глобална криза. Почти няма конфликт от втората половина на 20 век , и особено след 90-те години на миналия век , които да не е ангажирал дипломатически , политически и военни усилия на глобални организации в сигурността.

В съответствие с широкото съвременно виждане за сигурността вътрешната сигурност може да бъде определена като преодоляване и неутрализиране на рисковете и заплахите в социално икономическата, политическата , етнонационалната, демографската , екологическата, енергийната сфера на функциониране на обществото. Измерителят на вътрешната сигурност е степента на защитеност на различните социални , етнически , възрастови , професионални групи в обществото. 

Самата вътрешна сигурност може да бъде разграничена, в зависимост от социалната сфера и характера на рисковете и заплахите, на икономическа,социална,културна, демографска, екологическа, политическа , етнонационална , социокултурна и т.н. Както отбелязахме по-горе , процесът на “секюритизация” на все повече сфери на обществената активност е толкова напреднал , че заплашва да лиши от специфика самата дейност по гарантиране на сигурността.

Големият проблем на вътрешната сигурност на страната, който не можа да бъде решен за изминалите двадесет години, е постигането на минимално съответствие между сигурността на различни равнища - индивидуално , групово , общностно , възрастово, професионално, както и между отделните сфери на вътрешната сигурност- икономическа, социална, културна, демографска. Липсата на минимални гаранции за сигурност на големи групи от населението непрекъснато ерозираше общата вътрешна сигурност на държавата като цяло.

За изминалия период след 1989 г. страната ни се намираше и продължава да се намира в повишена несигурност- икономическа, политическа, социална,индивидуална, национална и държавна. Тя не можа да бъде неутрализирана и с членството в двете големи организации на европейските държави- НАТО и ЕС. Дисбалансът между отделните сфери и равнища на вътрешната сигурност създава повишено усещане за индивидуална и колективна несигурност.

2. Зависимости между вътрешна и външна , между вътрешна и военна сигурност.

Външният израз на добре структурирана вътрешна сигурност и стабилност е добре организиран и спазван вътрешен ред, спазване на конституцията и законите на страната, отсъствие на социални и политически напрежения и конфронтации, добре функциониращи публична администрация и съдебна власт. Направленията на влиянието на вътрешната сигурност върху състоянието на националната сигурност са разнообразни и трудно богат да бъдат инвентаризирани напълно. Някои от по-важните са:

• Вътрешната политическа, икономическа и социална стабилност позволява да се организират и насочват в подкрепа на външната политика с цел постигане на национални цели всички ресурси и потенциални възможности на държавата;
• Вътрешната стабилност е реалната основа на стабилността на външнополитическото поведение в международната среда. Поведението на вътрешно стабилната страна е лесно предвидимо. Страните с нестабилен вътрешен ред не са надеждни пертньори и съюзници, авторитетът и доверието към тях в международните отношения са относително ниски. Това лесно ги поставя в международна изолация, което се отразява неблагоприятно върху тяхната сигурност;
• Вътрешната нестабилност силно ограничава маневреното поле на външната политика и дипломацията и затруднява вземането на отговорни външнополитически решения. Разпокъсана от вътрешни противоречия, държавата се оказва неспособна да участва в международното общуване като единен и дееспособен субект, ясно формулирал своите национални интереси и пътищата за тяхната реализация и защита;
• Вътрешните съперничества и борби отклоняват вниманието от външнополитическите проблеми. Реакциите на външната политика започват да закъсняват, възникват ситуации, при които става възможно по вътрешнополитически съображения да се жертват национални интереси;
• Отсъствието на вътрешна сигурност и стабилност оказва непосредственно влияние върху военно-силовата сфера на международните отношения, отслабва отбранителната способност на държават , структурите и органите, свързани с отбраната и разузнаването. Не случайно една от главните классически цели на провежданите от разузнавателните служби тайни операции е вътрешната дестабилизация на противника.

Когато говорим за вътрешната и външна сигурност като две страни на националната сигурност следва да имаме предвид две други основополагащи зависимости:

• Първо, вътрешните рискове и заплахи винаги са по-дестабилизиращи от външните, защото засягат непосредственно нейната самоорганизации и саморазвитие. Във втората половона на двадесети век повече държави изчезват или пропадат не поради външна агрессия или натиск, а поради вътрешни причини.
• Второ, понякога между вътрешна и външна сигурност съществуват обратни зависимости. Повишаването на равнището на външните опасности и заплахи, наличието на външен враг има мобилизиращо въздействие вътре в обществото, обединява иначе разединените обществени групи около общонационални цели и интереси. Затова и нерядко образът на външния враг е използван от управляващи режими за преодоляване на вътрешни противоречия. Емблематично е изказването на последния ръководител на Съветския съюз Михаил Горбачов, който на срещата си с Дж. Буш-старши казва , че преди да се разпадне СССР ще направи най-лошото възможно нещо на САЩ- ще ги лиши от враг.

Не са малко случаите след 1989 г. когато външните заплахи са осигурявали дълъг политически живот на режими, които при нормални обстоятелства не биха се задържали на власт или вътрешна стабилност на държави, географски ситуирани до конфликтни зони. Така стана например с режима на Милошевич, просъществувал десет години главно благодарение на външния натиск, оказван от международната общност върху остатъчна Югославия. Дълго време, благодарение на войните в Словения , Хърватска, Босна и Косово, Република Македония беше една от най-стабилните във вътрешнополитически план страни от бивша Югославия главно поради страха от гражданска война. Но много скоро след приключване на последната война в Косово започнаха вътрешноетническите и политически проблеми на тази страна, които скоро я доведоха ръба на гражданската война.

След изчезването на главния циментиращ фактор на съветския модел на сигурност – образът на външния враг в лицето на «американския империализъм», започнаха дестабилизиращите процеси в тази страна, които в крайна степен доведоха до нейната дезинтеграция.

Примерите на преки и реципрочни зависимости между външни рискове и заплахи и състояние на вътрешната сигурност могат да бъдат умножени. Като общо състояние на глобалната сигурност може да се отбележи, че с ликвидирането на двуполюсния модел, в който всяка от големите обществени, политически и военни системи си имаше дисциплиниращ вътрешната сигурност външен враг, настъпи периода на повишена и вече хронична несигурност в много страни и региони на съвременния свят.

 

3. Историческа еволюция на съдържанието на вътрешната сигурност на държавата.

Сигурността като функция на държавата възниква още с нейното създаване. Запазването на териториалната цялост на държавата, неутрализирането на външните заплахи пораждат една от най-старите и важни съставки на националната сигурност – военната. Все със същата цел е и появата на външната политика и дипломацията като основополагащи елементи на външната сигурност.

Не така стои обаче въпросът с вътрешната сигурност.Независимо от появата и развитието на определени форми и институции на държавата за поддържане на вътрешния ред, вътрешната сигурност като държавна функция не е позната на редица политически строеве. Робовладелската и феодалната държава не познават органи и дейности, чието предназначение да е свързано с поддържането на вътрешния ред, социални и разпределителни функции, контрол върху икономическите процеси .

Затова и за развитие на същинска вътрешна сигурност можем да говорим с появата на модерната държава. Буржоазните революции в Европа през 17-18 век създадоха новия тип държави - националните държави, които за първи път въведоха централизирана форма на управление и контрол върху цялата територия на държавата / за разлика от феодалната държава/, единна територия на създаването и приложението на законите, контрол върху сеченето на пари и финансовата система върху цялата територия, контрол върху вътрешния ред на цялата територия и туширане на социални и политически конфликти, единна образователна система , единна армия. М. Вебер определя съвременната държава като човешка общност , притежаваща монопола върху легитимната употреба на сила върху дадена територия. /1/

Освен достигането на определена по-висока степен на развитието на държавата като форма на организация на обществото като предпоставка за появата и развитието на функциите на вътрешната сигурност се появява и развитието на технологиите. Индустриалното общество с новите технологии рязко увеличава възможностите на държавата да упражнява контрол върху социалните процеси.

Не е случайно, че именно Франция след Великата буржоазна революция бе първата държава , пристъпила към изграждането на постоянна полиция, тайни служби и други иманентни на вътрешната сигурност институции. Оттогава насам разгръщането на вътрешните функции е характерно за всички държави , прекрачили в новия обществен строй.

В края на 19 и началото на 20 век нови потребности обуславят “втурването” на държавата в регулиране на вътрешните обществени процеси.

На първо място това са икономическите потребности. В този период се първоначално в САЩ, а след това в Европа се утвърждава новият технологичен начин на производство, свързан със създаването на огромни производствени комплекси, произвеждащи масова продукция , като всеки от съставните части на тези комплекси произвежда определени детайли от общия производствен продукт. Утвърждават се нови централизирани и йерархично подредени структури на организация и управление на промишленото производство, които следва да работят синхронно, защото сривът във всяко отделно звено може да доведе до големи загуби и да дестабилизира цялата система. Държавата с нейния вече развит административен капацитет поема функциите по контрол върху икономическите процеси. За да запази стабилността на обществените системи започва бърза експанзия на държавни функции и структури в сфери на обществото, които преди това са били в режим на саморегулиране. Тази експанзия на държавата е двустранна- от една страна да осигури регулация и безконфликтно развитие на икономическите процеси, а от друга- да осигури социална защита на наемния труд. Експанзията на държавата в регулиране на икономиката и социалната сфера е толкова неудържима, че след Първата световна война доведе до появата на различни диктаторски, фашистки и болшевишки режими, при които, независимо от различната им идеологическа окраска,държавата заема централно място в регулирането на всички обществени процеси.

На второ място това са идеологическите причини. Двадесети век , по всеобща оценка , е век на идеологиите. Бързата урбанизация събира на едно място хиляди хора, живели досега в традиционни общности. Хората на големите промишлени градове са идеалната почва за разпространение на идеологиите.След Първата световна война две основни идеологии са движещата сила на световното развитие- либерализмът и комунистическата идеология. Всяка от двете идеологии призовава към унищожаването на другата идеология. Никой друг освен държавата не може да поеме борбата срещу подривната идеология. Така към институциите на вътрешната сигурност се добавят , а много скоро стават и доминиращи, структурите на държавна сигурност. Приблизително по едно и също време и болшевишката държава, и фашистките режими, и либералните държави изграждат репресивни структури , разузнавателни и контраразузнавателни служби, насочени към блокирането на чуждата идеология. Бързото изграждане на органи срещу дестабилизация на политическия строй бързо създаде двата типа изродени държави – фашисткия и болшевишкия – в най- човеконенавистните политически форми на организация на обществото.

Третата причина за бързото разрастване на вътрешните функции на държавата в периода след първата световна война е първата голяма криза на националната държава.Само за няколко години след войната се извършват невидимо дотогава преобразования на държави ,граници, режими в Европа.азпадат се три империи- Османската , Австроунгарската и Руската. Големи колониални и европейски територии излизат извън контрола на Британската империя. В много страни в резултат от бунтове и въстания е заплашено съществуването на самите държави- Германия, Унгария, България. Заплашените от разпадане държави създават нови структури, гарантиращи целостта и по-нататъшното им съществуване.

Като цяло тези три основни причини за хипертрофирани вътрешни функции на държавата съществуват и през целия период на “студената война”. Либералния тип държави реагираха като цяло в по-мек вариант, но понякога и в репресивна форма /маккартизма вСАЩ/ и значително по-твърд вариант при комунистическия тип държава/репресивните машини на КГБ, ЩАЗИ, Държавна сигурност/. /2/

3.Еволюция и криза на вътрешната сигурност след края на “студената война”.

Има много прилики, но и съществени разлики между настоящия период на световното развитие и този след края на Първата световна война. На пръв поглед необясними са периодично повтарящи се световни турболенции, които помитат дълго изграждани държавни и политически системи, междудържавни политически и икономически връзки, мирни междуетнически съжителства.

Приликата между двата периода е, че подобно на периода след Първата световна война , когато се разпаднаха големите империи - Руската, Австро-Унгарската, Отоманската, отчасти британската и дълбооко се промени световният политически ред - така и след края на „студената война“се разпаднаха големите федеративни държави- Съветският съюз, югославската федерация, Чехословакия; един политически строй почти напълно изчезна, при това без война.

Разликите са в причините и последиците от това сгромолясване на световния и национален политически ред. Ако след Първата световна война изграждането на системите за вътрешна сигурност едва прохождаше, то комунистическите държави изчезнаха въпреки изгражданите в продължение на десетилетия репресивни машинина комунистическите режими.В основата на дезинтеграционните процеси от 90-те години на миналия век стоят вътрешни причини. Кои са тези по-важни причини?

На първо място това е неуправляемият етнически фактор. За целия 19 и 20 век основна политика в областта на етническите отношения беше изграждането на единната политическа нация чрез претопяване на различията между етносите. За различните държави тази цел се постигаше по различни пътища - „топящият котел“ за американската нация, „социалистическият човек“ за комунистическите държави, “възродителният процес“ за българската държава. Вместо да хомогенизира обществата, тази политика всъщност спря естественото историческо културно, политическо, религиозно, расово развитие на достатъчно големи общности от хора, които по различни причини не искаха да се идентифицират с доминиращата в държавата нация. Така „политическото инженерство“ на почти всички съвременни държави не само не постигна своите цели, но и замрази за много десетилетия нормалното и бавно като време развитие на съвременните нации. Още по време на „студената война“ набираха скорост процеси на етническо възраждане от двете страни на разделителната линия на двете световни системи – стремежът за отделяне на Северна Ирландия, борбата за самоопределение баските в Испания, на корсиканците във Франция, вълненията в Косово, кюрдският въпрос. Етническият и свързаният с него религиозен фактор станаха „детонаторът“ на стария световен и национален политически ред. Оттук и изводът, че една политика на сигурност в областта на етническите отношения може да задържи за определен период статуквото , но не може да отмени естествените закони на развитие на големите човешки общности. Мултикултуризмът , политиката-табу за времето на студената война, се оказа вярната, но закъсняла рецепта към запазването на националния и международен политически ред. Нищо не можеше да спре желанието на достатъчно големите /а и не толкова големите/ етнически общности да създадат своя държавност, игнорирайки често пъти непреодолимите трудности към самостоятелност. Три четвърти от съвременните държави не са съществували преди 50 години. На практика обаче новите държави, поради липса на ресурси, административен капацитет, враждебност на държавите-съседи не могат да осигурят управляемост на политическите и икономически процеси вътре в новосформираните държави. Много скоро те започват да „изнасят“ навън , поради липса на други продукти за икономически обмен, нежелания социален продукт - несигурност. Тази несигурност първоначално разстройва регионалните системи за сигурност, но почти винаги завършва с ангажиране на системите за глобална политическа и икономическа сигурност.

Процесите на дезинтеграция се наблюдаваха през последното десетилетие на миналия век и първото десетилетие на настоящия век почти във всички световни региони - Африка, бившите Съветски съюз и Югославия, Кавказкият регион и Югоизточна Азия. По мащабност на конфликтите и отделяната в международната система несигурност те значително надвишават съвкупната несигурност от конфликтите по време на „студената война“.

На второ място, това са глобализационните процеси, които лишиха националните държави от контрол върху икономическите и информационни процеси вътре в обществата. Следва да се отбележи, съвременните глобализационни процеси не са уникално явление на човешката цивилизация. В хилядолетната история на човечеството те са често срещан способ за преодоляване на натрупани противоречия, които водят до стагнация, до спиране на непрекъснатия обществен прогрес. Великото преселение на народите, великите географски открития, кръстоносните походи и разпространението на християнстката култура и цивилизация и още редица други, макар и не толкова мащабни от сегашна гледна точка процеси, са преодолявали натрупани проблеми пред непрекъснатата спирала на обществения прогрес. Съвременната глобализация, която започна още през 80-те години с разпространението на мащабните открития в преноса на информация, в общуванията между хората , в ускоряването на трансфера на капитали и инвестиции.

С глобализацията освен контрола върху вътрешните процеси държавата загуби и икономическия си суверенитет - възможността да влияе върху икономическите и финансови процеси вътре в обществото. Нито един от разработените от предходния период механизми на въздействие на държавата върху производството, търговията, върху паричните потоци, цените и потреблението не сработи в условията на икономическата и финансова глобализация. Глобализираната икономика вече не се нуждае от опеката и помощта на държавата, нещо повече- тя се превръща в пречка за мултинационалните корпорации за моменталния трансфер на инвестиции, за светкавичното преструктуриране на глобалните пазари. Създадените след края на Втората световна война глобални финансови институции- Международния валутен фонд и Световната банка се оказаха сполучлив буфер и посредник в конфликтите между между националните икономически интереси и тези на глобалните финансови субекти./3/

Глобализацията изправи държавата пред невъзможността да се справи и с други проблеми, които в близкото минало бяха нейно неизменно задължение- замърсяването на околната среда, миграцията и демографските баланси, продоволствения проблем, глобалните пандемии,енергийните ресурси.

На трето място, това е кризата на идеологиите и загубата на контрола върху информацията. Двадесетият век може да бъде назован като век на идеологиите, противоборството на либералната и марксистка идеология определяше облика на съвременния свят. Идеологическият враг беше част от вътрешната сигурност на държавата, циментиращият фактор на единството на обществото. Краят на едната от идеологиите-комунистическата - обезсмисли значителна част от функциите на вътрешната сигурност на държавата. В допълнение към това глобализацията направи разпространението на информацията независимо от националните държави и основен фактор на обществената промяна. Колкото и парадоксално да звучи, глобалният достъп до информация има своите негативи вътре в обществата и подкопава усилията на легитимните политически власти да гарантират оптималното равнище вътрешна сигурност. Неограничаваният достъп до информация за стандарта на живот, на социално благополучие на членовете на общества с по-ниска степен на икономически просперитет води до нарастващо неудовлетворение на обществото от избраните от него легитимни власти и ускорява тяхната подмяна. Либералната идеология, загубила своя „спаринг партньор“ в лицето на комунизма, е в дълбока и продължителна криза поради спадащото доверие в политическите институции, поради неразличимост на лявото и дясното, поради отслабналите възможности да решава актуалните политически,социални, икономически, демографски проблеми на своите граждани.

Какви са ефектите от дълбоката промяна на съвременния свят върху вътрешната сигурност на държавата- най-общо казано нееднозначни и по-често в ущърб на поддържането на стабилността на обществото.

На първо място, националната държава вече не е предишният инструмент за сигурност за обществото и индивида. Глобализацията навсякъде доведе до отслабване на възможностите на държавата, която , притежавайки монопола върху легитимното физическо насилие, да защитава личността от всички останали форми на насилие. Отслабените възможности на държавата се отнасят не само до защитата на живота , свободата и целостта на гражданина , но и до все по-нарастващата невъзможност да гарантира качеството на социална и здравна, които бяха „патент“ на либералната държава.

На второ място, системите за вътрешна сигурност на държавата загубиха контрола върху дестабилизиращи обществото дейности като разпространението на наркотици, нелегалната търговия с оръжие, трафик на хора, проституция и т.н. Икономическата глобализация направи тези продукти като едни от най-печелившите и много по-конкурентни от легалните стоки, предмет на световния търговски обмен.

На трето място, системите на вътрешна сигурност на националната държава не могат да предотвратят процеса на криминализация на политиката, особено в общества с малък „стаж“ в своето демократично развитие. Ако в предходния политически период системите за сигурност можеха да контролират и предотвратяват мащабните прояви на срастване на организираната престъпност и политиката /съдебните процеси над политици в Италия през 80-те години за връзки с мафията/, то днес , в условията на глобализация, тази зависимост се обръща. Политиката и политиците вече са продукт, който може да се купи толкова лесно колкото и легалните и нелегални продукти, предлагани на световния пазар. Политиката и политиците попадат все повече под контрола, зависимостта и мотивациите, задавани им от бизнеса. Държавници и политици както от неукрепналата Източна, така и развитата Западна Европа превърнаха особеният вид дейност- политиката като представителство на народа и гражданите – в особено доходен бизнес. Неотдавна официален представител на велика държава в секретна грама до своето правителство например констатира, че „ако в другите държави има мафия, в България мафията си има държава.

На четвърто място това е нарастващата тенденция за към приватизация на сигурността и развитието на частни институции за сигурност , за които стана дума по-горе. Сигурността на човека в съвременния свят става все повече частен проблем и все по-малко проблем на вътрешната сигурност на държавата, каквато картина бе обрисувана за облика на сигурността в робовладелския и отчасти феодалния тип държава. Затова и в световен мащаб е трайна тенденцията към съотношение 1:3 между държавните органи и частните охранителни институции в полза на последните.

На пето място, невъзможността на националните държави да се справят сами с рисковете за обществата , които все повече идват отвън ги кара да търсят транснационализация на усилията за справяне с тях. Такива институции като Интерпол, Европол , ОЛАФ, международни съдебно-наказателни институции /Международния наказателен съд/. Създадени в началото със скромни намерения, днес се превръщат в огромни по своите възможности транснационални центрове за противодействие на престъпността.

5. За бъдещето на вътрешната сигурност на държавата.

Дебатът по този въпрос е в общия контекст на проблема за бъдещето на националната държава. При така ясно очерталите се тенденции за упадък на съвременната национална държава сценариите за нейното бъдеще са многообразни. Няма изявен учен, анализиращ съвременните проблеми на развитието на обществото и света , който да не се е опитал да даде своето виждане по този въпрос. Всички виждания по този въпрос могат да бъдат синтезирани в три основни гледни точки.

Според първата гледна точка при все по-задълбочаващите се глобални процеси националната държава е обречена на разложение и упадък. Една част от учените прогнозират нейното пълно изчезване, според други тя ще продължи да съществува, макар и силно засегната и разколебана. Тук ще спомена виждането на патриарха на съвременната политология Раймон Арон /4/, който , на основата на теорията на А.Тойнби за цикличното развитие на цивилизациите определя три фази в развитието на националната държава. В първата фаза, наречена от него „героична“ нациите установяват своята хегемония , воювайки помежду си. Във втория етап, „етапът на мир“, държавите изчерпват енергията си и започват да се интегрират в международни формирования,взаимно координирайки усилията си.В третата фаза националните държави предават властта на транснационална империя, която , след постигане на стабилност на свои ред започва да упада и накрая се дезинтегрира.

Не така разчитат съвременното развитие на националните държави политолози като Антъни Гидънс, Стивън Коен и др. А.Гидънс извежда четириизмерна класификация на институциите на съвременната цивилизация: 1. Световна икономическа и финансова система; 2. Система на националните държави; 3.Глобална и регионални системи за военна сигурност; 4. Международно разделение на труда. В така предложения модел според Гидънс главните центрове на власттта са националните държави като влиянието на всяка една от тях се определя от нейното богатство и военната й мощ. Според тези автори идеята за упадъка на националните държави противоречи на действителните процеси в съвременния свят. Глобализацията не е явлението , което руши държавите; тя се разгръща предимно като конкуренция между отделните нации-държави за превръщането им в местонахождение на водещи производства, печеливши компании и мултинационални корпорации, с което нараства и ролята им и тяхното влияние в международната система. /5/

Не по-малко разпространено е и третото виждане за бъдещето на държавите, което съчетава и примирява двете изложени по-горе противоположни концепции. Това е известната теория на Джеймс Розенау за бифуркацията на глобалната система. С латинския термин „bifurcus“ /разделям, разклонявам/ авторът обозначава разделянето на съвременния свят на две самостойни и взаимно предполагащи се два свята. Първият, това е „старият“, национално-центричният свят, и вторият- мултицентричния, който се характеризира с много по-голям брой и разнообразие на актьори. В така раздвоената глобална система се появяват пет групи актьори- националните държави, субгрупите, транснационалните корпорации, някои индивидуални актьора и гражданските движения. Бифуркацията на световната система , според Раозенау, е структура , която е изключително ценна за човечеството на настоящия етап. Тя осигурява примиряване на основните групи актьори и конфликти конфликтите между ред и свобода, между централизация и децентрализация, между индивидуалните нужди на държавите и интересите на човечеството като цяло. /6/

Както често се случва , истината е между двете крайности и теорията на Розенау, поне на настоящия етап , отговаря както на глобалните процеси , така и действителната роля на държавата.Да се твърди , че националната държава,съществувала от столетия така бързо ще бъде заменена със съвършено нова форма на политическа власт е нереално. В същото време протичащите глобализационни процеси ерозираха нейната роля като единствен център на властта.В действителност изглежда по-реално споделянето на глобалното политическо управление между стари и нови политически центрове на властта.