Развитие на стратегиите, институционалната система и нормативната база на службите за сигурност на държави-членки от ЕС
Развитие на стратегиите, институционалната система и нормативната база на службите за сигурност на държави-членки от ЕС и влиятелни съвременни държави за противодействие на новите рискове и заплахи за сигурността в началото на 21 век .
Законодателното проучване „Развитие на стратегиите, институционалната система и нормативната база на службите за сигурност на държави-членки от ЕС и влиятелни съвременни държави за противодействие на новите рискове и заплахи за сигурността в началото на 21 век” е възложено от Парламентарна комисия по правата на човека, вероизповеданията, жалбите и петициите на гражданите.
Проучването изследва и обобщава нормативната уредба и практика на:
• страни членки на Европейския съюз
• държави, които не са членки на Европейския съюз
• държави извън Европа
Актуалността на проучването се определя от законодателната инициатива на правителството да изгради нова стратегия за национална сигурност на Република България, която да бъде адекватна към новите заплахи, пред които е изправена страната ни, в началото на 21 век.
Проучването е съсредоточено върху разглеждане на следните въпроси:
1. Идентифициране и анализиране на новите официални стратегии (концепции) на службите за сигурност
2. Задачи, правомощия, корелационни и субординационни връзки на службите за сигурност
3. Нормативна уредба, институции, процедури
4. Парламентарен контрол върху службите за сигурност
5. Модели за изграждане слжбите за сигурност
Целта на законодателното проучване е анализирането на правната уредба на изследваните страни по посочените въпроси, за да се открият общите критерии на съществуващия режим, както и особеностите по поставения проблем във всяка държава, които в последствие да бъдат използвани за промяна в българското законодателство.
При изпълнението на поставената задача са изследвани и анализирани различни по вид и степен актове, които уреждат материята, свързана с развитието на националната сигурност в началото на 21 век.
Идентифициране и анализиране на новите официални стратегии (концепции) на службите за сигурност .В повечето държави съществуват служби за вътрешно и външно разузнаване, които разполагат със собствени стратегии за сигурност и концепции, като Австралия(от 2004г.), Австрия (Доктрина за сигурност и отбрана от 2001г.), България (Концепция за националната сигурност,1998г; Концепция ДАНС, 2009), Великобритания (2008г.), Германия (2008г.), Грузия, Гърция (2008г.-2015г.), Дания (концепцията за обща отбрана от Студената война), Канада (2001г.), САЩ (2006г.), Сърбия (2009г.), Франция (Бяла книга за нациолната сигурност и отбрана), Холандия, Хърватска, Черна гора, Израел, Йордания, Румъния, Русия (Стратегия и военна доктрина до 2020г.). В други държави се наблюдават стратегии с особена или тематична насоченост, например Антикорупционната стратегия на Армения (2005г.); Стратегията на Йордания, която е пряко отражение на продължаващите конфликти в Близкия изток; в Китай стратегиите за национална сигурност са продължение на външната политика в икономически аспект; в Нова Зеландия се изготвят годишни стратегии с различна тематика от Разузнавателната служба и Службата за финансово разузнаване; във Финландия е съставена една обобщена правителсвена програма за вътрешна сигурност 2004г.-2014г., която предоствя общата рамка за развитие на службите за сигурност; в Япония външнополитическата стратегия напълно се припрокрива с тази на разузнавателните институции.
Има и държави, за които липсва информация или нямат ясно дефинирани официални стратегии. Към тях спадат: Ирландия, чиято Националната полиция следва работните практики, записани в Европейската конвенция за правата на човека; Испания, която няма стратегическа култура да формулира в писмена форма целите си (те са включени в Директиви на разузнаването) и координацията се постига чрез правителствени комисии (Comisiones Delegadas); Италия, която също няма единна стратегия , а няколко документи за вътрешните и външните измерения на сигурността.В процес на развиване на Национална стратегия е Испания, а за Белгия и Полша липсва информация.
В повечето страни едновременно с Националната стратегия за сигурност се разработва и Стратегия на отбраната, която определя средносрочното планиране на отбраната. Концепциите за сигурност на държавите дефинират различни цели и принципи. Общи са принципът на правноструктурирано общество, основано на строго спазване на Конституцията, законите, международните документи. Много съвременни стратегии възприемат многостранен и дипломатически подход към сигурността, включващ обвързаност на вътрешната и международната сигурност чрез международно сътрудничество, а военните аспекти се ограничават до мироопазващи мисии (Испания, Великобритания, Грузия , Италия, Люксембург , САЩ, Словакия, Словения, Хърватска, Румъния), както и принципът на здраво партньорство и съвместна работа със световните структури за колективна сигурност. (България, Румъния, Германия, Великобритания, Испания, САЩ, Сърбия, Хърватска, Черна гора, Австрия). Някои по-големи държави като САЩ поставят като цел пред сигурността да се разработи програма за съвместни действия с другите основни центрове на световна сила и да се трансформират институциите, свързани със сигурността. Други слагат като приоритет синтезирането на европейските, средиземноморските и атлантически визии за сигурност (Испания). Някои държави поставят стратегията си в рамката на Европейската стратегия за сигурност (Германия), други заявяват, че ще водят европейски ориентирана външна политика (Сърбия, Япония), за трети интегрирането в НАТО и ЕС е основен приоритет пред сигурността (Грузия, Хърватска, Черна гора).
От принципа на вътрешно управление и наблюдение на националната сигурност и борба с корупцията (едновременно чрез граждански и чрез политически институции) се ръководят стратегиите за сигурност на Германия, Сърбия, Хърватска и Румъния, която се стреми към синхронизиране на централно и регионално ниво на институциите и хармонизиране на службите с изискванията на ЕС. Важен принцип е този на активно участие на институциите, за да се подсили междуинституционалното сътрудничество, така че системата за сигурност да работи в тесни връзки с други териториални правителствени нива (Италия, Германия, Хърватска). Националната отбрана на Русия се основава на принципите на анализ на перспективите за развитие на военно-политическа ситуация и на централизация на управлението.
Ключовите политики в концепциите за сигурност варират в различните държави. Повечето страни (Хърватска, Великобритания, Ирландия, Испания, Грузия , Италия, Люксембург , САЩ, Словакия, Словения, Холандия, Сърбия, Черна гора, Финландия, Йордания) се стремят да изградят комплексна и мултикомпонентна сигурност (в различни области на обществена дейност): Икономическата политика на сигурност - при рискове срещу собствеността, държавните ресурси, борба срещу шпионажа и финансирането на световния тероризъм; социална стабилност (Сърбия); Информационна сигурност (Грузия, Италия, Франция, Япония); екологичната и физическата сигурност, общественото здраве (Холандия), както и обществената и политическа стабилност (върховенство на гражданина, правата на човека и демокрацията). Има и държави като Китай, в които вътрешните проблеми на сигурността се реализират в максимален контрол върху обществото и обединението на нацията под общата идеология на Комунистическата партия.
Държави като САЩ, Сърбия, България, Гърция, Израел считат, че националната сигурност е тясно свързана със сигурността на региона и се стремят към предотвратяване на регионални конфликти и развиване на отбранителния си капацитет както и внедряване на концепция на професионализъм във въоръжените сили (Йордания), Румъния включва стремежа към модернизиране на институциите. Русия се стреми към осигуряване на възможност за стратегическо разгръщане в застрашените зони. Гърция пък като столица на елинизма предприема инициативи за мобилизиране на елините в целия свят и се грижи за сигурността на гръцките малцинства в чужбина(най-вече в Кипър). Превенцията и мирното разрешаване на спорове изискват да се създаде фонд за предотвратяване на кризи и конфликти (Германия, Великобритания, Словения, Черна гора, Гърция), както и по-добро международно финансиране на мироопазването (Великобритания). Почти всички държави поставят като приоритетна борбата с международната престъпност и тероризма, а някои наблягат на цели като неразпространението на ядрено оръжие (Германия, Италия, Канада, САЩ), енергийна сигурност и сигурност на газопроводите ( Германия, Грузия, Хонландия), появата на нови уязвимости, като например прекъсване на енергийните потоци (Румъния), борба срещу бедността и слабото развитие (Люксембург), сътрудничество с ЕС за намаляване на нелегалната миграция, вътрешните конфликти и футболното хулиганство (Италия), спиране на промените в климата (Великобритания, Германия, Грузия, Хонландия, Черна гора).
Задачи, правомощия, корелационни и субординационни връзки на службите за сигурност. Общи положения на службите за сигурност:
Службите за сигурност са три основни вида: за вътрешна сигурност, за външно разузнаване и военно разузнаване.
Целите на вътрешната сигурност включват борба срещу тероризма, екстремизма, шпионажа, организираната престъпност, разпространението на оръжия за масово унищожаване на територията на страната, защита на правовия ред и демократичните устои, както и закрила на научно-техническите достижения, критическата инфраструктура и икономическия ред. Службите за външна сигурност изпълняват подобни функции, но действат извън територията на страната. Службите имат и контраразузнавателни функции, които включват закрила и контра саботаж.
В дейността си за събиране на информация за националната сигурност, службите се водят от следните ценности: правомерност, почтеност, пропорционалност в работата, уважение между служителите и уважение към тези извън нея.
Във Великобритания трите служби за сигурност обменят информация чрез общия разузнавателен комитет. Освен вътрешна и външна сигурност във Великобритания има служба, отговорна за сигурността на правителствените данни. Във Франция също има агенция за сигурност, която отговаря за информационните системи и е пряко подчинена на министър-председателя.
Във Финландия службите за вътрешна сигурност имат задачата да разследват бежанци и да установяват дали са преследвани в собствената им държава. Освен това предприятията в страната могат да поискат помощ в предотвратяването на индустриалния шпионаж. Финландия разполага и със свръхсекретен институт за електронно разузнаване. Службата за сигурност към Министерството на външните работи оценява риска за сигурността по отношение на дейността на Министерството на външните работи и неговите мисии в чужбина.
Разузнавателните ведомства на САЩ (на англ.: United States Intelligence Community) са 17 агенции към различни министерства и структури, но обединени в Разузнавателна общност (Intelligence Community - IC). Дейността им се координира от Съвет за национално разузнаване (National Intelligence Council - NIC) начело с Директор на националното разузнаване (Director of National Intelligence - DNI). Агенциите и тяхното административно подчинение са:
В САЩ службата за вътрешна сигурност – ФБР служи едновременно като федерално наказателно разследващ орган и агенция за вътрешно разузнаване. Тя е към министерството на правосъдието. Освен стандартните функции на служби за вътрешна сигурност ФБР се фокусира и върху защита срещу компютърни и интернет престъпления; борба с корупцията на всички обществени нива; защита на правата на гражданите.
САЩ едва от 2002 г. имат министерство на вътрешната сигурност- Department of Homeland Security. Към това министерство действа отделна тайна служба, която се занимава с разкриване на фалшифицирана валута и със закрилата на високопоставени държавни служители.
Службата за външно разузнаване на САЩ – ЦРУ действа като независима агенция. ЦРУ провежда тайни действия под ръководството на председателя за предотвратяване на заплахи или постигане на целите на политиката на САЩ.
Вътрешното разузнаване на Руската федерация (ФСБ) осигурява сигурността на руските граждани в чужбина, входно-изходния режим в страната и престоя на чужди граждани , борба нелегалната миграция , оперативните разследвания, както и осигуряване на сигурността на чуждестранните дипломатически представители на територията на Руската федерация. Освен това отговаря за граничната сигурност и електронното проследяване.
Hoвата cтратeгичecка визия за разузнаватeлната oбщнocт на CАЩ e oбocнoвана в кoнтeкcта на cxващанията, чe cлeд края на Cтудeната вoйна заплаxитe за нациoналната cигурнocт cа cтанали пo-кoмплeкcни и пo-вceoбxватни. Дoминиращитe прeз двупoлюcния пeриoд прeдимнo вoeнни oпаcнocти ce измecтват oт мнoгoбрoйни аcимeтрични заплаxи, кoитo cа пo-малки пo мащаб, динамични, амoрфни, мрeжoвo кoнcтруирани. Xарактeрът на тeзи нoви заплаxи и cпocoбнocтта им да кoнвeргират изиcква уcилията за прoтивoдeйcтвиe cрeщу тяx да бъдат гъвкави, вceoбxватни и кooрдинирани. Прoмяната на cтратeгичecката cрeда на cигурнocт налoжи нeoбxoдимocтта oт радикална транcфoрмация на разузнаватeлнитe инcтитуции. Филocoфията на прoмяната e oриeнтирана към изгражданe на инфoрмациoннo интeгрирана разузнаватeлна oбщнocт, ocигуряваща прoтичанe на мрeжoвo cвързани прoцecи и пocтиганe на инфoрмациoннo прeвъзxoдcтвo в наблюдeниeтo, кoнтрoла и нeутрализиранeтo на лица и мрeжoвo cвързани групи, притeжаващи лoгиcтичeн пoтeнциал и cпocoбнocти за ocъщecтвяванe на аcимeтрични атаки.
В Канада и Ирландия дейностите, които обикновено се изпълняват от службите – борба срещу тероризма, се изпълняват от подразделения на полицията.
В Нидерландия задачите на службите за сигурност са пет:
• Да разследва хора и организации, разумно заподозрени като представляващи сериозна заплаха за демократичния правов ред, националната сигурност и други важни национални интереси.
• Да проучва внимателно кандидатите за позиции, „в които е нужна конфиденциалност”
• Да подкрепя институциите, отговорни за запазването на сигурността на жизненоважни части от националната инфраструктура,
• Да разследва други държави вследствие при общото решение на Министър-председателя, министъра на вътрешните работи, и министъра на отбраната.
• Като част от националната програма за сигурност и безопасност, да предоставя анализи за рисковете и заплахите, касаещи собствеността, службите и индивидите.
Правомощия:
• Събиране на информация предимно по общо допустими начини: медии, интервюта на доброволна основа.
• Наблюдаване и следене на хора, използване на мониторинг и записване на телекомуникациите. Използването на Специални разузнавателни средства е само в стриктно необходими случаи за изпълнение на законовите задължения.
Разузнаването има три фази. Събиране на информация, обработването й, представянето заедно с анализи и доклади на правителствените власти.
В Италия функционалните гаранции предпазват служителите на специалните служби от наказание, когато изпълняват задълженията си като извършват действия, определени от закона като престъпни. Тези действия трябва да са абсолютно наложителни. Да има преценка на публичния и частния интерес; да са възможно най-малко вредящи на засегнатата страна. Действията им не може да включват престъпления, застрашаващи живота на гражданите. Действията не могат да са насочени срещу политическите партии, профсъюзите и журналистите. Парламентарната комисия трябва да бъде запозната, когато службите използват функционалните гаранции.
В Белгия службите провеждат разследвания по Закона за класифицираната информация
както и защитават висши държавни служители, осигуряват охраната на чуждестранни държавни и правителствени глави, членовете на правителството и други застрашени официални лица;
В Япония Военното разузнаване (DIH) служи като централизиран щаб за всички разузнавателни агенции, които са били преди това разузнавателни бюра.
В Йордания контраразузнаването и външното разузнаване се извършват от една и съща структура. Тя работи в тясна връзка с ЦРУ по различните проблеми в Арабския свят.
В Китай има специално министерство на държавната сигурност. Вътрешното разузнаване играе ролята на тайна полиция. Китайското военно разузнаване отговаря за контраразузнаването на страната. Министерството на вътрешните работи на Китай отговаря за вътрешната сигурност на страната.
Дейностите на специалните служби не трябва да нарушават Европейската конвенция за правата на човека, както и Хартата на основните права на ЕС.
Обикновено за вътрешното разузнаване отговорност носи министъра на вътрешните работи, докато за външното – министърът на външните работи, в някои случаи (Испания) и военното министерство. За цялостните действия на службите в крайна сметка отговаря министър-председателят.
Нормативна уредба, институции, процедури. Нормативната уредба на службите за сигурност в проучваните държави е предимно на законово ниво. В преобладаващия брой държави съществуват специални закони, които детайлно регулират основните функции, процедурите и правомощията на всяка отделна разузнавателна или специална служба . Такива специални закони са открити в правната система на България (Закон за ДАНС), Дания (Закон за създаване на Комитет за полицейските и отбранителните разузнавателни служби), Австралийския съюз, Великобритания, Грузия, Израел, Испания, Нова Зеландия, Русия, Франция и Холандия.
Освен специалните закони в Република Хърватска е приет и Закон за системата на разузнаване и сигурност от 2006 г. , който определя общата рамка и механизмите за координация и сътрудничество между отделните служби.
В конституциите на Република Хърватска , Китайската народна република, Япония, Федерална република Германия и Кралство Испания бяха открити разпоредби относно основните принципи и насоки за развитие на службите за сигурност.
С укази на държавните глави са определени функциите на специалните служби и ролята им в системата на държавните институции в Кралство Испания, Франция и Кралство Йордания.
В някои държави националното законодателство в областта на службите за сигурност се допълва и от норми с международен характер – Канада (Пакт за взаимопомощ в областта на разузнаването).
Системата за контрол върху дейността на службите за сигурност в Белгия и е предмет на самостоятела уредба на законово ниво (Закон за контрола върху службите за сигурност от 1991 г.).
Нормативното регулиране на дейността на службите за сугурност е динамичен процес.
За да могат да отговорят адекватно на промените в средата за сигурност и измененията в обществените отношения и технологичното развитие, държавите постоянно актуализират правната си уредба. Тази актуализиция се изразява в постоянни промени на текущото законодателство и приемане на изцяло нови норматривни актове . От началото на ХХI в. в редица от проучваните държави се създават нови служби и се преструктурира системата за сигурност .
Във всички държави службите за вътрешно и външно разузнаване са изградени на два основни принципа: принцип на разделност на функциите и принцип на сътрудничество. Принципът на разделност намира израз в изричната нормативна регламентация на функционалната и теритериална компетентност на всяка служба.Принципът на сътрудничество се изразява във взаимодействие както между различните специални служби, така и между тях и други държавни органи.
Един от най-съществените въпроси на фунционирането на специалните служби е свързан гаранциите срещу използването на службите за теснопартийни интереси. В тази сфера постигането на деполитизация е значително по-затруднено отколкото във въоръжените сили. Сравнителният анализ на специалните служби на съвременните демократични държави, че мандатността не е застъпена като средство за гарантиране на независимостта на службите. Няма данни за европейска държава , в която ръководителите на специалните служби да се назначават за определен срок. Това се определя преди всичко от спецификата на дейност на специалните сужби. В тази сфера дори няма и традиционните за английската политическа система постоянни първи заместници - професионалисти, които не се заменят при смяна на управляващата партия. По начало мандатността е следствие от това , че законът е предвидил избираемост за определени длъжности в държавата (независимо от това дали ги избира народът, парламентът или Висшият съдебен съвет) и при лоялно изпълнение на задълженията съответните лица не могат да станат обект на политическа разправа. В специалните служби мандатността може да изиграе обратна роля: несменяемостта на лице на ръководна длъжност може да бъде използвано за теснопартийни нужди и във вреда на управляващото мнозинство.
Деликатното равновесие между принципа за конфиденциалност и задължението за отчетност се постига в определена степен чрез принципа на забавена прозрачност – декласифициране на конфиденциална информация след определен законовоустановен срок.
Парламентарен контрол върху службите за сигурност. Контролът и мониторингът върху службите за сигурност в съвремения свят пораждат различни мнения и анализи сред юристи, политици, парламентаристи. Изхождайки от правото, че „без контрол има хаос„ трябва да кажем, че днешните демократични общества са прецизирали и регламентирали цялата дейност на службите отговарящи за националната сигурност. Законовата рамка, която дефинира кой и как да следи работата им е различна при различните законодателства. Не трябва да забравяме и тези обществени строеве, където държавният апарат не е изграден по демократичен модел. Пример за такъв модел на управление на службите за сигурност са Китай, Иран, Йордания и други. При тях държавният контрол върху всички служби се централизира в ръцете на управляващата партия или както е в Йордания – кралят и неговите съветници. Демократични елементи на контрол тук липсват. Контролът и информацията в подобен тип служби се извършва от едни и същи служби, чиито ръководители са управляващият елит или подчинени хора. Тук се избягва създаването на сложен механизъм, чрез който да се следи законосъобразността или работата на тези служби, както и дали методите на събиране на информация от тях не нарушават човешките права. Такъв тип държави в не малка степен копират модела на управление и контрол над службите за сигурност характерен за миналия век, а именно тоталитарния модел на управление. Поради тази причина едноличният контрол върху външното разузнаване и вътрешната сигурност и контраразузнаване пораждат една несигурност сред демократично настроените общества. Липсата на парламентарен или обществен мониторинг създава представата за ненаказуемост, незаконност и нехуманност в действията на страните от Близкия и Далечен Изток, не малка част от страните от бившия социалистически съюз, по-голямата част от страните в Латинска Америка, Африка и Южна Азия.
Не така стои проблемът с контрола при демократично развитите общества. В съвремена Европа, и в частност Европейския Съюз, се наблюдава засилен парламентарен контрол върху работата на службите за национална сигурност. Демократичното начало в изграждането на държавното управление е неизмена част от развитието на Европа след края на Втората Световна Война. Историческата равносметка кара народите от Западна Европа да се обединят в икономически и политически съюзи. В тази насока новите страни не пропускат да прокарат демократичен елемент при изгражадането на службите си за сигурност. Именно недемократичният и антипарламентарен контрол и политизирането на такъв вид служби създава Нацистка Германия.
Съвремените държави изграждат специалните си служби по свой собствен модел. Дори и членуването в определен военнен , икономически или политически съюз на демокрациите по света не изключва важната роля на службите им за национална сигурност . В тази насока парламентарният контрол стои в основата на мониторинга и отчетността на една такава служба в редица европейски държави, Израел, Япония и други. В добавка на правомощията на парламентарните комисии да следят как работят националните структури за сигурност, се създават и различни допълнителни комисии, съвети и подструктури. Такива мониторингови структури гарантират допълнителна сигурност от произвол. В добавка на това трябва да се отдаде и дължимото на цикличната отчетност на ръководните служители и тяхната мандатност. В не малка степен водеща роля играят Министър - председателя и Президента, управляващата партия, омбудсмана , които чрез механизми дадени им законодателството на дадената страна могат да съблюдават работата на специлизираните институции. Важен момент при демократичното изграждане на службите за сигурност е мандатността както на ръководителите им, така и на парламентарните комисии следящи работа им. Този процес на контрол гарантира и наказателната отговорност на служители в такъв вид служби. Всеки служител под заплаха от преследване от закона спазва конституцията и залегналите в прерогативите на службата цели. Този момент на отговорност липсва в недемократичните общества.
Различните държави изграждат силовия си апарат по различен начин. Това в пълна сила се отнася и за контрола върху тях. На лице, обаче са служби , които при определени условия поглъщат други такива . Подобен момент се забелязва в службите за сигурност на САЩ и Русия. В тази насока и техният модел на мониторинг върху службите им за национала сигурност е специфичен. Парламентарният контрол в страните от Европа и САЩ като, че ли дават нуждната сигурност за това да се гарантира устоичивостта и работата им. В друга насока съвременните конфликти доказват, че такива служби придобиват все повече сила и влияние, което ги прави трудни за контрол и подчинение.
Модели за изграждане на службите за сигурност. Сравнителният анализ на законовата регламентация на дейността, ръководството и контрола върху специалните служби в различните държави показва, че няма универсален модел на взаимодействие на специалните служби и на контрола върху тях, който може да бъде наложен като матрица върху всяко демократично общество. Всяка държава, в съответствие със своите демократични и държавнически традиции, културни и цивилизационни oсобености е изградила такава система. Като основа на всички служби е вертикалната структура, където най-високо се намират политическите функционери, а на последно, най-ниско ниво – редовите граждани. САЩ и Русия са типови модели на изграждане на службите за сигурност, които се следват от другите държави. С подчертано тоталитарен модел са Китай и останалите бивши социалистически републики. А подобна на ЦРУ система е изградена в Йордания и Япония.
За да се постигне успех днес не е нужна централизирана бюрокрация, а трябва да се създаде децентрализирана структура. Вместо като пирамида, структурата трябва да изглежда по-скоро като паяжина. Стратегическите посредници са в центъра, но съществуват и всякакви видове връзки, които не ги засягат пряко, а нови връзки се предат през цялото време. Такъв тип на изграждане е мрежовата структура, където общото са ценностите и културата, доверието и идеята, каузата и know-how-то. Другото е въпрос на самоинициатива. Мрежите събират заедно участници с общи интереси и коннкретна цел, като обединяват ресурсите и рисковетe, за да се намалят загубите.
Мрежата се състои от взаимносвързани, но автономни ядра. Всяко ядро може за продължителен период от време самостоятелно да извършва операции. Но всяко ядро разбира ясно стратегическите цели на организацията, така че може да координира своите действия с тези на останалите и да се възползва от възникващи локални възможности, ако се появят такива. Мрежовата комуникационна система позволява на всеки в мрежата да осъществява връзка с когото е необходимо и не зависи от единствен централен възел. Ако елемент от йерархичната структура трябва да изпрати сигнал до центъра за инструкции и да действа едва когато този сигнал се завърне с указание, то елементите на мрежовата структура сами проучват средата, в която оперират и която най-добре познават и сами вземат оптималното решение, т.е. мрежата има свойствата самообучаване и самосинхронизация.
Когато говорим за йерархични (т.е. с повече нива) и мрежови (с по-малко нива – “сплеснати”, по-плоски) структури, не бива да се смята, че всичко опира до архитектурата. Това е нова епоха - в управлението, в организационното поведение, в отношението към целите и ресурсите на структурите от системата за сигурност в международен и в национален план.
Акцентът се премества към гъвкавостта - гъвкави знания, гъвкави структури, гъвкави подходи, гъвкави геометрии на противодействието.
Специализацията няма да бъде по дейности и сфери, а по предизвикателства: престъпност, тероризъм, демографска криза, качество на живот и т.н. С други думи имаме мисийни стратегии и цели, мисийна насоченост и мислене.
В САЩ превърнаха „мрежовата война” (Network-Centric Warfare) в ключов елемент на революцията във военното дело. Същността на тази доктрина е следната:
● Основната заплаха за сигурността на САЩ произтича не от редовните армии, а от недържавни образования-врагове като терористични и криминални групи, чиито участници са обединени не от йерархични, а от мрежови структури.
● В тези структури няма ярко изразени ръководни центрове и преобладават не вертикалните, а хоизонталните връзки.
Преобладаващите в съвременните държави разрешения са: подчиненост на специалните служби на различни ведомства при наличието на координиращ дейността и информацията специален орган и разгърната система на парламентарен контрол. Някои организации са част от правителството на страната, а други са подчинени на различни министерства в зависимост от компетентността на разузнавателната служба в съответствие с ресора на министерството. Най-често това са Министерството на външните работи, Министерството на вътрешните работи, Министерството отбраната и Министерството на финансите или парламента с оглед финансовия контрол върху службите. Това предотвратява прекомерната концентрация на разузнавателни ресурси в един център /от европейските държави единственият пример за обединяване на специалните служби в едно ведомство е Испания – генерален директор, назначен по предложение на министъра на отбраната и генерален секретар, който се отчита отново пред министъра на отбраната/.
Един от най-съществените въпроси за фунционирането на специалните служби е мандатността на ръководителите на службите. Съвременните демократични държави показват, че мандатността не е застъпена като средство за гарантиране на независимостта на службите. Няма данни за друга европейска държава, в която ръководителите на специалните служби да се назначават за определен срок с изключение на Израел ( 5-годишен мандат на директора на Шабак) и Канада ( 5-годишен мандат за директора на Канадската служба за сигурност и разузнаване). Но дори и в тези държави останалите служби са без мандатност на ръководителите им.
Четири са възможните решения за законова регламентация на специалните служби:
Обединяване на всички разузнавателни, контраразузнавателни и военноразузнавателни служби в едно министерство.
Създаване на координиращ орган на дейността на специалните служби, като всички преминат към на изпълнителната власт.
Подчиненост на външното разузнаване на президента, като законът предвиди съвместно упражняване на правомощията му заедно с изпълнителната власт при установяване на парламентарен контрол върху неговата дейност.
Приемането на съвременен Закон за националната сигурност /Закон за службите за разузнаване и сигурност/, който да предвиди създаването към изпълнителната власт на координиращ орган по отношение на всички специални служби при запазване на подчинеността на специалните служби на различни ведомства и по-специално при запазване подчинеността на външното разузнаване на президента.
Такъв вариант ще отговори както на утвърдилата се у нас практика на изграждане и функциониране на специалните служби, така и на преобладаващия модел на изграждане и функциониране на разузнавателната общност в съвременните демократични общества. От само себе си се разбира, че новият закон се нуждаят от модерни форми на граждански контрол. На тази база може да бъде изграден правен механизъм, който да консолидира усилията на различните компоненти на разузнавателната общност до степен те да действат като общ организъм.
http://www.mlsp.government.bg/bg/03.11.2009FINAL-ednostranen%20pechat1.pdf