Националната сигурност като политическа и правна категория.


Понятие и историческа еволюция на съдържанието на понятието “сигурност”. Съвременно съдържание на понятието за сигурност. Елементи на сигурността.Категории и принципи. Национални интереси и сигурност. Сфери и  равнища на сигурност. Разграничения между вътрешна, външна и военна сигурност. Специфика на сигурността на малката държава.


1.1 Значимост на проблема.
За изминалите двадесет години проблемът с формирането и осъществяването на националната политика на сигурност се превърна в една от най-злободневните проблеми на политическия живот. Това е напълно обяснимо- всяка коренна промяна на политическата , икономическата и ценностна система на обществото води до разрушаване на стари структури и стереотипи и създаване на нови. Това от своя страна  генерира хронична несигурност на всички равнища на човешката дейност.
В различните години от най-новия исторически цикъл на развитието на Република България този дебат е имал различни акценти.
В началото на  90-те години  той бе свързан с избора на политика на сигурност, с мъчителното скъсване със  съюзник , влязъл в политическите стереотипи на преобладаващата част от обществото като исторически гарант на сигурността. Този дебат бе свързан с утвърждаване в политическата практика на съвършено нови и непознати механизми и практики за гарантиране на държавната, социалната , икономическата сигурност.
Във външнополитически план този дебат бе свързан  с мъчителното скъсване със  съюзник , влязъл в политическите стереотипи на преобладаващата част от обществото като исторически гарант на сигурността и  избора на нов исторически съюзник /съюзници/ . “Менюто” на сигурността през деветдесетте години предлагаше както реални, така и нереални “продукта”на сигурност, от които следваше да бъде направен историческия избор: европейска и евроатлантическа ориентация, прословутия неутралитет или равноотдалеченост от основните центрове на сила, политическа гравитация в орбитата на бившия политически съюзник , дори и “път към Европа през Босфора”.
Във края на 90-те години дефинитивното решаване на проблема за избора на съюзници постави въпроса за трансформацията на системите на политическа , икономическа , социална сигурност на страната с цел за да бъдат те съпоставими  със системите на сигурност на групата от държави , които следва да бъдат нейния исторически партньор за следващия исторически цикъл. Това се оказа по-трудната задача и нейното половинчато и неравномерно решаване във времето води и ще продължава да води до хроничната несигурност на обществото и държавата.
В началото на настоящия век дебатът за сигурността вече има нови, главно привнесени  измерения - тероризъм , климатични промени , енергийна сигурност , продоволствие. Към тях се прибавиха и вътрешните импулси на несигурност, довели до  криза на по-голяма част от параметрите на вече изграждащия се  модел на сигурност.
През целия двадесетгодишен период дебатът за т.н.”цивилизационен избор”, интегрална част от които е и дебатът за сигурността, е утежнен от специфични наследени или нововъзникнали проблеми, които “изкривяват” картината на сигурността и утежняват дефинитивното изграждане на модела:
- от специфичното геополитическо положение  на страната като “периферия”  на единно европейско  пространство , при която импулсите на синхронизираното управление заглъхват, обратните импулси – от периферията към центъра са много слаби и тя трудно отстоява претенциите си.
- от наследената  и трудно преодолима гама от зависимости от влиятелни държави в предишни политически конфигурации- политическа , икономическа , енергийна, суровинна , военна.
- от нестабилното геополитическо пространство около страната , породило най-мащабните конфликти след края на Втората световна война.

1.2. Историческата еволюция на съдържанието на понятието “сигурност”.
Стремежът към  сигурност съпровожда човечеството и отделните обществени групи от началото на тяхното съществуване. В различни исторически епохи акцентите са  различни аспекти на сигурността. Във фокуса на обществения интерес попадат различни влияещи фактори, разнообразни инструменти за контрол и свързаните с тях ефекти.
Особеност на понятието „сигурност” е неговия прекалено широк обхват, позволяващ различни интерпретации в зависимост от схващанията и интересите на засегнатите участници. Това придава мултидисциплинарна на теория и политическа на практика окраска на разбирането за сигурност. Широкият обхват на понятието е резултат от това, че идеята за сигурността стои в основата на политическата мисъл през целия период на човешко развитие. Заедно с идеите на политическото мислене се променят и схващанията за сигурността. Особено ярки са тези промени в периодите на големи обществени кризи и конфликти. Научните интереси към сигурността са много по-нови и могат да се свържат с движението за системно мислене, подход и анализ от средата на миналия век
Има няколко подхода към изясняване на генезиса на  понятието “сигурност”.
Исторически най- първото разбиране за сигурност, подчертавано във всички учебници,  е  виждането за сигурността като индивидуално благо. Това схващане за сигурността просъществува най-дълго и обхваща времето на робовладелските и феодални държави.Латинското съществително “securitas”  в своята класическа употреба се отнася до състоянието на индивидите и е свързано предимно с вътрешното им състояние. Това състояние е наречено от Цицерон “спокойствие”, “освободеност от грижи”, “липса на безпокойство от това , от което зависи човешкия живот”. В по-късни исторически периоди терминът придобива по-широки значения , надхвърлящи  психологическите доминанти, но остава в руслото на индивидуалното човешко състояние. За Адам Смит в “Богатство на народите сигурността вече не е само вътрешно състояние на индивида. Той определя свободата и сигурността на индивидите като най-важни предпоставки за общественото благосъстояние.
Сигурноста в схващанията на Просвещението е и индивидуално , и колективно благо. Епохата на Просвещението е водоразделът, при който схващането за сигурността като индивидуално благо постепенно започва да се изпълва със социално съдържание. Великата френска революция внася не само концептуално , но и като практическа политика идеята,че сигурността –това е закрилата , която държавата оказва на всеки гражданин за опазване на неговата свобода, собственост, чест и достойнство.
Новата идея за сигурността като колективно благо, което трябва да се обезпечи чрез военни и дипломатически средства доминира в управлението на държавите след буржоазните революции. Индивидите и държавата се разглеждат като синоними едни на други: индивидите са същността на държавата, както е вярно и обратното.
През 19 век и 20 век  новата идея за сигурността се разширява в три основни направления:
Първо, концепцията за сигурност се разширява хоризонтално,т.е. от гледна точка на видовете сигурност. В концепцията за сигурност се включват постепенно  военни , икономически, социални , екологически, здравни , демографски аспекти.
Второ, от сигурността на националните държави се отива към международните системи или до надхвърлящата  рамките на  националните интереси външна среда, т.е. концепцията за сигурност се развива във възходяща посока. Логичното развитие на сигурността в тази насока е глобалната сигурност.
Трето, макар и по-малко видимо до средата на 20 век, концепцията за сигурност се разширява вертикално - върви се от сигурността на нацията до сигурността на отделните индивиди.
Ударението върху  последния аспект на промяна на ксонцепцията стана видимо след революциите от края на 80-те години Източна Европа. Бившият чешки президент Вацлав Хавел пише”Сигурността на обществото ,региона, нацията и държавата има смисъл само когато е следствие от първична сигурност.Това е сигурността на и отделния човек.”. Външнополитическите изявления на клинтъновата администрация от началото на 90-те години съдържат повтарящи се референции към човешката сигурност, към новото разбиране на природата на националната сигурност. Документи на световната организация разглеждатп прехода от “ядрена към човешка сигурност”, необходимостта от преминаване от “бронираната териториална сигурност към сигурността на хората в техните домове, на работното място или в обществото.”/Б.Гали/.
Направеният кратък исторически преглед доказва пълния исторически цикъл на виждането за сигурността – от индивидуално благо през сигурност на нации , държави,международни системи към изначалното предназначение на сигурността,саложено в самата човешка същност.


1.3. Еволюция на идеите за сигурността след края на “студената война”. Концепцията за широката сигурност на Б.Бузан.


Трансформацията във виждането и политиките  на сигурността след края на студената война може да бъде изненада само за хора , които не познават историческия процес на неговото развитие. Неговите елементи бяха натрупвани постепенно, за да се стигне до качествената промяна, на която все още е положено само началото.
Дебатът относно обхвата на теоретичния анализ на сигурността,
дефиницията на понятието, полето на неговото действие и събитията, оказващи влияние върху посоката и резултата на анализа, присъства неизменно в теорията на международните отношения през XX век. В съвремието този проблем придобива все по-голямо значение. Краят на Студената война и увеличаването на набора от фактори, влияещи върху проблематиката на сигурността, налагат преразглеждането на понятието.
До 80-те години на XX век мисленето относно проблема за националната сигурност е доминирано от дебата между двете основни школи вмеждународните отношения – либерализма и реализма. Привържениците на либерализма са склонни да разглеждат мира като гарант за сигурността. От своя страна, в силно поляризираната обстановка на Втората световна война и последвалата я Студена война, реалистите възприемат сигурността като производна функция на военната сила на страните. Така, понятието “сигурност”се свива концептуално до мярка за стабилността на баланса на силите или замощта на държава или група от държави в борбата им за доминираща позиция.
През последните години това възприемане на сигурността се определя от редица автори като етноцентрично и ограничено. Все повече изследователи  настояват концепцията да се разшири отвъд границите на традиционното .схващане за националната сигурност. Един от ключовите теоретици в това направление е Бари Бузан, който смята, че сигурността на човешките общности зависи от фактори във военния, политическия, икономическия, обществения и свързания с околната среда сектори. Въпреки че секторите имат собствено,специфично значение в проблематиката на сигурността, те не функционират изолирано един от друг, а са преплетени заедно в силна мрежа от взаимовръзки.Изследванията на Б. Бузан повдигат интересни и важни въпроси за това дали националните и международни съображения за сигурност са съвместими и възможно ли е държавите, формиращи естеството на международните отношения, да функционират в мащабите на международното и глобално сътрудничество.
Въпреки мнението на някои изследователи (Ч. Шулце, А. Уолфърс), че националната сигурност не се поддава на точна, прецизна и общоприета
формулировка, редица автори не устояват на интелектуалното
предизвикателство и дават различни дефиниции за сигурността. Така например Б. Бузан твърди, че “в контекста на международната система сигурността се отнася до способността на държавите и обществата да поддържат своята
независима идентичност и функционален интегритет”. Според определението на У. Липман “една нация е сигурна до степента, в която тя не е принудена да жертва жизненоважните си ценности, ако иска да избегне война и е способна, в
случай на предизвикателство, да ги отстоява чрез победа в подобна война”.
Поради факта, че е невъзможно да се формулира общоприета дефиниция на сигурността, неизбежно се стига до нуждата от редукция. Съществуват разнообразни фактори, които влияят на един процес, но при определянето на националната сигурност желанието да се обхванат всички те може да се окаже контрапродуктивно. В резултат, съвременните теоретици, изхождайки от новите заплахи за националната и международна сигурност, се стремят да очертаят едно по-широко поле за анализ на понятието, поставяйки го в определени рамки. Тенденцията се изразява в размиването на класическото разделение на вътрешните и външни заплахи за сигурността, включването на нови,
немилитаристични сектори на анализ и недържавни субекти – международни и неправителствени организации, антиглобалистки движения и т.н.
За целите на настоящата работа  е представена теоретичната
рамка, предложена от Бари Бузан, Оле Уевър и Яап де Вилде в изследването им “Сигурността. Нова рамка за анализ”, която да послужи като отправна точка за развитието на новите  виждания и анализи за сигурността.
Трудно може да се датира момента на възникване на новите заплахи за сигурност в съвременния свят. Те са продукт на дългосрочни тенденции,
свързани с технологични, демографски, икономически, културни и политически процеси. Периодът, в който тази нова реалност проявява действителния си потенциал и бива осъзната, са годините след Студената война. Втората ключова дата, която до голяма степен променя възприемането на сигурността, е 11.09.2001 г. След терористичните атентати в Ню Йюрк, а впоследствие и в Мадрид (11.03.2004 г.) интересът на специалистите в областта, на академичната общност и общественото мнение се фокусира към предотвратяването на една от най-опасните съвременни заплахи – тероризма.
Новите заплахи за сигурност неизменно рефлектират върху процеса на европейска интеграция като формират дневния ред и темповете на развитие на Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) и
Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи (СОПВР) на Европейския съюз.
Краят на глобалното противопоставяне между САЩ и СССР поставя под въпрос доминиращото значение на конвенционалните военни заплахи при
дефинирането на международната и национална сигурност. Понятието вече не се ограничава единствено до традиционното си разбиране като оцеляване на националната държава в лицето на заплаха от военна агресия от страна на друга държава. “Голямата несигурност на блоковото противопоставяне се разпадна на десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Несъстоялата се Трета световна война се взриви на неизброими__ десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Светът стана неустойчив, многовариантен и многоизборен”. С края на Студената война и намаляването на заплахата от конвенционална военна атака срещу Западна Европа, се наблюдава “размиване” на конкретните очертания на вътрешната и външна сигурност. Това развитие представлява една основна промяна в концепцията за сигурността, тъй като още от XVII век двете измерения на сигурността имат концептуално различни дефиниции - външната заплаха се свързва с инвазията от страна на враждебна държава, а вътрешната се отнася до държавните преврати и нарушенията на обществения ред. Припокриването на двете величини лежи в основата на
дефинирането на европейската сигурност и новите заплахи пред нея.
Докато в края на ХХ и началото на ХХI век широкомащабната агресия
звучи почти невероятно, светът и Европа са изправени пред нови заплахи –
много по-многообразни, невидими и непредсказуеми. Етническите конфликти заплашват регионалната стабилност, тероризмът, трафикът на наркотици и хора, организираната трансгранична престъпност и разпространението на оръжия за масово поразяване надхвърлят националните граници. Новите предизвикателства  пред сигурността са безпрецедентни в своята комплексност,превръщат се във все  по-трудна задача за регулиране, а са изключителноопасни, за да бъдат пренебрегнати.
Възприемането на по-широк подход към анализa на сигурността се базира на предпоставката, че понятието трябва да излезе от традиционното си поле на дефиниране като феномен на войната и “наука за заплахата, използването и контрола на военната сила”. В своята теоретична рамка Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде разширяват дневния ред на изследването чрез “секюритизирането”5 на определени проблеми в икономическия и социален сектор, както и в сферата на околната среда, като включват военно-политическите измерения, характеризиращи традиционното изучаване на понятието.
Бузан определя секторите при анализа на сигурността по следния начин: “военният сектор се отнася до двупластовото взаимодействие между въоръжените офанзивни и отбранителни възможности на държавите, и възприятията им за взаимните им намерения една срещу друга. Политическата сигурност се свързва със стабилността на държавите, системите на управление и идеологиите, които им дават легитимност. Икономическата сигурност засяга достъпа до ресурси, финанси и пазари, необходими за поддържане желаните нива на благоденствие и държавна власт. Социалната сигурност се отнася до устойчивостта на езика, културната, религиозната и национална идентичност, и традиции в рамките на желаните условия за развитие. Екологичната сигурност предполага съхранението на локалната и планетарна биосфера като основната поддържаща система, от която зависят всички останали човешки начинания”
Възприемането на междусекторния подход към сигурността променя
практиката на имплицитното поставяне на държавата като централен субект във всички сектори. Глобализацията предполага участието на все повече недържавни актьори на международната сцена. В резултат на нарастващата взаимозависимост и институционално регламентиране на отношенията не само на западните демокрации, но и като цялостна тенденция в международната система след Студената война, се увеличава значимостта на наднационалните формирования като референтни субекти на сигурност.
Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде фокусират интереса си върху
регионалните общности на сигурност, позовавайки се на схващането, че краят на ядрената конфронтация освобождава динамиката на регионалните
отношения. Великите сили, които вече не са мотивирани от идеологическо
съперничество показват очевидното си нежелание за по-широки политически ангажименти, освен ако техните интереси не са силно и пряко
засегнати.Утвърждава се значимостта на регионите като основни нива за
анализ на сигурността. Те представляват определен тип международни
подсистеми – “групи от единици в международната система, които се отличават от нея чрез природата или интензитета на взаимната си зависимост или взаимодействията помежду си”7.
В международната система след Студената война конвенционалните
военни заплахи престават да имат доминиращо значение в отношенията между развитите индустриални демокрации. “Една съществена част от
международната система, включваща повечето от основните центрове на сила, сега съществува в рамките на една плуралистична общност на сигурност, в която участниците нито очакват, нито се подготвят да използват сила в отношенията помежду си. Безспорно по-трудно и може би невъзможно е военните отношения между тези държави да се превърнат в заплаха за сигурността им”.
Като конструират една по-широка теоретична рамка за анализ, Бузан, Вилде и Уевър дефинират сигурността като оцеляване на една система от взаимосвързани елементи в лицето на екзистенциални заплахи.
Конституиращият принцип на заплахите се променя в рамките на различните сектори и в зависимост от конкретния характер на съответния субект на сигурност.

http://www.personal.ceu.hu/students/04/Denitsa_Tsoneva/PdfThesisBA.pdf