Националната сигурност като политическа и правна категория.

1.Съдържание и еволюция на понятието. Основни разграничения

 

1.1 Значимост на проблема.

За изминалите повече от двадесет години проблемът с формирането и осъществяването на националната политика на сигурност се превърна в една от най-злободневните проблеми на политическия живот. Това е напълно обяснимо - всяка коренна промяна на политическата, икономическата и ценностна система на обществото води до разрушаване на стари структури и стереотипи и създаване на нови. Това от своя страна генерира хронична несигурност на всички равнища на човешката дейност.

В различните години от най-новия исторически цикъл на развитието на Република България този дебат е имал различни акценти.

В началото на 90-те години той бе свързан с избора на политика на сигурност, с мъчителното скъсване със съюзник , влязъл в политическите стереотипи на преобладаващата част от обществото като исторически гарант на националната ни сигурност. Този дебат бе свързан с утвърждаване в политическата практика на съвършено нови и непознати механизми и практики за гарантиране на държавната, социалната , икономическата сигурност.

Във външнополитически план този дебат бе свързан с избора на нов исторически съюзник /съюзници/. “Менюто” на сигурността през деветдесетте години предлагаше както реални, така и нереални “продукти” на сигурност, от които следваше да бъде направен историческия избор: европейска и евроатлантическа ориентация, прословутия неутралитет или равна отдалеченост от основните центрове на сила, политическа гравитация в орбитата на бившия политически съюзник, дори и “път към Европа през Босфора”.

Във края на 90-те години дефинитивното решаване на проблема за избора на съюзници постави въпроса за трансформацията на системите на политическа , икономическа , социална сигурност на страната с цел те да бъдат те съпоставими със системите на сигурност на групата от държави , които следва да бъдат нейния исторически партньор за следващия исторически цикъл. Това се оказа по-трудната задача и нейното половинчато и неравномерно решаване във времето води и ще продължава да води до хроничната несигурност на обществото и държавата.

В началото на настоящия век дебатът за сигурността вече има нови, главно привнесени от външната среда измерения - тероризъм, глобална финансова криза, климатични промени, енергийна сигурност, продоволствие. Към тях се прибавиха и вътрешните импулси на несигурност, довели до криза на по-голяма част от параметрите на вече изграждащия се модел на сигурност - криза на доверието в политическите институции, срастванет на политическата власт с организираната престъпност, застрашаващо обедняване, екстремизъм и етническа нетолерантност и др.

През целия двадесетгодишен период дебатът за т.н.”цивилизационен избор”, интегрална част от които е и дебатът за сигурността, е утежнен от специфични наследени или нововъзникнали проблеми, които “изкривяват” картината на сигурността и препятстват дефинитивното изграждане на модела:

• от специфичното геополитическо положение на страната като “периферия” на единно европейско пространство , при която импулсите на синхронизираното управление заглъхват, а обратните импулси – от периферията към центъра са много слаби и тя трудно отстоява претенциите си.
• от наследената и трудно преодолима гама от зависимости от влиятелни държави в предишни политически конфигурации- политическа , икономическа , енергийна, суровинна , военна.
• от нестабилното геополитическо пространство около страната ни, породило най-мащабните конфликти след края на Втората световна война. 

 

1.2. Историческата еволюция на съдържанието на понятието “сигурност”.  

Стремежът към сигурност съпровожда човечеството и отделните обществени групи от началото на тяхното съществуване. В различни исторически епохи акцентите са различни аспекти на сигурността. Във фокуса на обществения интерес попадат различни влияещи фактори, разнообразни инструменти за контрол и свързаните с тях ефекти.

Особеност на понятието „сигурност” е неговия прекалено широк обхват, позволяващ различни интерпретации в зависимост от схващанията и интересите на засегнатите участници. Това придава мултидисциплинарна на теория и политическа на практика окраска на разбирането за сигурност. Широкият обхват на понятието е резултат от това, че идеята за сигурността стои в основата на политическата мисъл през целия период на човешко развитие. Заедно с идеите на политическото мислене се променят и схващанията за сигурността. Особено ярки са тези промени в периодите на големи обществени кризи и конфликти. Научните интереси към сигурността са много по-нови и могат да се свържат с движението за системно мислене, подход и анализ от средата на миналия век.

Има няколко подхода към изясняване на генезиса на понятието “сигурност”.

Исторически най- първото разбиране за сигурност, подчертавано във всички учебници, е виждането за сигурността като индивидуално благо. Това схващане за сигурността просъществува най-дълго и обхваща времето на робовладелските и феодални държави.Латинското съществително “securitas” в своята класическа употреба се отнася до състоянието на индивидите и е свързано предимно с вътрешното им състояние. Това състояние е наречено от Цицерон “спокойствие”, “освободеност от грижи”, “липса на безпокойство от това , от което зависи човешкия живот”. В по-късни исторически периоди терминът придобива по-широки значения , надхвърлящи психологическите детерминанти, но остава в руслото на индивидуалното човешко състояние. За Адам Смит в “Богатство на народите“ сигурността вече не е само вътрешно състояние на индивида. Той определя свободата и сигурността на индивидите като най-важни предпоставки за общественото благосъстояние./1/

Сигурноста в схващанията на Просвещението е и индивидуално , и колективно благо. Епохата на Просвещението е водоразделът, при който схващането за сигурността като индивидуално благо постепенно започва да се изпълва със социално съдържание. Великата френска революция внася не само в концептуално отношение, но и като практическа политика идеята,че сигурността –това е закрилата, която държавата оказва на всеки гражданин за опазване на неговата свобода, собственост, чест и достойнство.

Новата идея за сигурността като колективно благо, което трябва да се обезпечи чрез военни и дипломатически средства доминира в управлението на държавите след буржоазните революции. Индивидите и държавата се разглеждат като синоними едни на други: индивидите са същността на държавата, както е вярно и обратното.

През 19 век и 20 век новата идея за сигурността се разширява в три основни направления:

Първо, концепцията за сигурност се разширява хоризонтално,т.е. от гледна точка на видовете сигурност. В концепцията за сигурност се включват постепенно военни , икономически, социални , екологически, здравни , демографски аспекти.

Второ, от сигурността на националните държави се отива към международните системи или до надхвърлящата рамките на националните интереси външна среда, т.е. концепцията за сигурност се развива във възходяща посока. Логичното развитие на сигурността в тази насока е през регионална към глобална сигурност.

Трето, макар и по-малко видимо до средата на 20 век, концепцията за сигурност се разширява вертикално - върви се от сигурността на нацията до сигурността на отделните индивиди.

Ударението върху последния аспект на промяна на концепцията стана видимо след революциите от края на 80-те години Източна Европа. Бившият чешки президент Вацлав Хавел пише: ”Сигурността на обществото, региона, нацията и държавата има смисъл само когато е следствие от първична сигурност.Това е сигурността на отделния човек.”./2/ Външнополитическите изявления на клинтъновата администрация от началото на 90-те години съдържат повтарящи се референции към човешката сигурност, към новото разбиране на природата на националната сигурност. Документи на световната организация разглеждат прехода от “ядрена към човешка сигурност”, необходимостта от преминаване от “бронираната териториална сигурност към сигурността на хората в техните домове, на работното място или в обществото.”/Б.Гали/.

Направеният кратък исторически преглед доказва пълния исторически цикъл на виждането за сигурността – от индивидуално благо през сигурност на нации , държави,международни системи към изначалното предназначение на сигурността, заложено в самата човешка същност като освободеност от грижи от всичко от което зависи човешкото съществуване.  

2.За дефинициите на понятието «сигурност»

Въпреки обилието на академични трудове и официални правителствени и международни документи, няма единно схващане, общоприета дефиниция на понятието „сигурност”. Някои автори я определят като комплексно понятие, съдържащо в себе си „отсъствие на опасност”, увереност на индивида, обществото и държавата, че са охранявани от възможни опасности. Други изследователи я представят като общност на политически цели, стратегии и методи, които служат за предотвратяване на войната при запазване на способността за политическо самоопределение. В повечето случаи се говори за сигурността като: основна (екзистенциална) необходимост на държавата и другите субекти на социалния живот; цел на дейността на държавата; състояние на липса на заплаха за основните ценности на държавата и нацията; състояние на баланс между заплахи и потенциал за отбрана; възможност дадена нация да защитава своите ценности от заплахи; нещо, гарантиращо оцеляването и собствеността и развиващо свободата на субекта. /2/

Понятието „национална сигурност” се появява най-напред в американската политология в първите следвоенни години. Дотогава, както и в политическия речник на другите държави, доминират понятията „отбрана” и „отбранителна способност”, отразяващи естествения стремеж за защита на държавните граници и територия. То отразява връзката на сигурността с нацията, с определена териториално-държавна общност, характеризира състоянието на тази нация като цялостна система, включваща обществените отношения и общественото съзнание, обществените институти, съдействащи или препятстващи реализацията на националните интереси.

За решаване на проблемите на човешките организации през 80-те години на XX век се поставя началото на използване на системния подход при изследването и усъвършенстването на социалните системи. За системата е характерно: наличие на връзки и отношения между образуващите я елементи; неразривно единство със средата, по отношение на която системата изразява своята цялост. Всяка система може да се разглежда като елемент на система от по-висш порядък. Поведението на системата е подчинено на постигането на определена цел.

Гореизложеното се отнася и до системата за национална сигурност. Разглеждането на националната сигурност като сложна обществена система означава възприемането на процесите и явленията, които я съставляват, в единство, взаимосвързаност и непротиворечивост.

В системата за национална сигурност има три равнища на сигурността: личностно, обществено и държавно. Характерно за сигурността днес е интегралността. Това означава не само държавите, но и всички субекти на историческия процес (личност, семейство, общност от хора) да имат равно право на сигурност и да могат да го придобият само чрез осигуряване на това право за всички. Безопасността не може да се ограничава с някаква отделна област на човешката дейност, а трябва органично да свързва всички области в едно цяло, следователно трябва да е налице съзнателен отказ да се разчита само на един принцип, една основа, един източник на сигурност.

Интегралната природа на националната сигурност, присъща на високоразвитите общества с пазарна икономика и плуралистична парламентарна демокрация, гарантира повече от всички предходни общества сигурност на различните социални системи и на отделните равнища на развитие на обществото.

Създаването на система за интегрална сигурност е нов модел за ненасилствен свят, в който безопасността на всяка страна и на човечеството като цяло могат да бъдат осигурени само чрез съвместните усилия на всички държави и политически сили.

3. Разграничаване на понятията „сигурност” и „отбрана”

 За разлика от „войната”, която е обект на анализ и концептуализиране вече 3000 години, „сигурността” се превръща в теоретичен въпрос едва през втората половина на XX век. До този момент дихотомията „сигурност-отбрана” доминира както в международните отношения, така и във вътрешната политика за сигурност. В тази рамка на мислене степента на гарантиране на сигурността се измерва с потенциала на въоръжените сили или с частта от този потенциал, който трябва да бъде задействан в определена ситуация. Употребата на ядрени оръжия в края на Втората Световна война започва бързо да формира нови нагласи във възприятията за сигурността. Откритието, че една атомна бомба може да замени цяла армия и че няколко могат да решат изхода на войната, се отразява на идеите по отношение на международната и националната сигурност. В анализите на проблематиката на сигурността се появява нов фокус – този на процеса на вземане на решение и на психологическите проекции на ситуацията на сигурността върху лицата, които вземат тези решения.

През 1952г. Арнолд Уолфърс предлага дефиниция, която в значителна степен отразява спецификата на политиката на сигурност като процес на вземане на решение, а не като потенциал за отбрана. Според него „в обективен смисъл чрез сигурността се измерва отсъствието на заплаха за определени ценности, а в субективен – отсъствието на страх, че такива ценности могат да бъдат заплашени”. В тази дефиниция има редица нови елементи. Тук за пръв път сигурността се разглежда като „ценност”, като една от социалните и политическите ценности, присъщи на всеки човек, нация и държава. По този начин се създава възможност да се определя приоритетът на решенията в сферата на сигурността на базата на сравнимост не между предприемани действия, каквато е практиката до този момент, а между ценности, които са или могат да бъдат заплашени и трябва да бъдат защитавани. /3/

4.Глобални тенденции и промени в средата на сигурността 

Отсъствието на единно становище относно определението и обхвата на понятието за сигурност създава големи трудности, когато се правят анализи или се реализират политики в тази толкова важна, и същевременно деликатна област. Дори да приемем т.н. широко разбиране за сигурността, което по-подробно излагам малко по-долу, където тя се интерпретира като динамично състояние на обществото и държавата, при което липсва заплаха, има възможности за отразяването на заплаха, гарантирани са правата и свободите на гражданите, икономическият и социален просперитет, ние трябва да използваме широкото разбиране за сигурността за характеризиране на съвременното общество и глобалните промени в съвременното човечество. Според Алвин Тофлър днес сме свидетели на набиращата скорост трета вълна на промяната – прехода към слединдустриално общество - когато обществото и културата са в криза и най-общо казано на революционна промяна, трябва да се изработят нови социални стратегии. /4/ А ние днес сме свидетели и на изключително голяма по своите размери икономическа криза, сравнима единствено с Голямата депресия от 1929г. Повече от ясно е, че са нужни нови стратегии и може би нов икономически ред. Споменавам икономическата криза, заради особеностите на днешното общество, в което взаимозависимостта е много голяма, както и заради влиянието и ролята на икономиката върху политиката и оттам изработването на публични политики, включително в областта на сигурността (днес, както отбелязват мнозина автори, се наблюдава една силна икономизация на политиката).

При такива мащабни трансформации в човешката история състоянието на несигурност е не само теоретично предвидимо, но и емпирично доказуемо. Трудността идва от това да бъдат дефинирани новите предизвикателства, рисковете и заплахите за сигурността. В научен оборот влязоха трайно термини, думи и изрази, чрез които се търси същностното определяне на действително новото. От този вид са: „асиметрични заплахи”, „нови предизвикателства”, „нетрадиционни рискове и заплахи” и много други./5/

Човечеството мъчително търси адекватното поведение, адекватните институции, новите ценности, обременено от миналото. Времето се превръща в ключов фактор на процеса. Главното в набиращата скорост глобализация са не толкова пространствените измерения, а транснационалните, трансрегионалните и в крайна сметка световни потоци от хора, стоки, символи, образи, идеи. Понятия като суверенитет, самостоятелна политика, национална сигурност и други също добиват ново съдържание в третото хилядолетие. Появяват се глобални проблеми, които засягат жизнените интереси и самото съществуване на човечеството, и чиито разрешаване може да стане само с усилията на всички държави по света.

Най-общо казано, основните предизвикателства в сферата на сигурността се намират в противоречието между процеса на глобализация и процеса на партикуларизация на света. Диференциализацията, фрагментацията, разкъсването на връзките, дезинтеграцията, изолационизмът – всичко това обозначаваме като партикуларизация за да изведем общото между тях и за обособяването като неотменна страна на глобализацията. А тя роди партикуларизация преди всичко от дезинтеграционен тип, дестабилизираща всяка от основните сфери на съвременното общество.

Погледнато през призмата на сигурността, оптимален би бил такъв процес на глобализация, който поражда партикуларизация от интеграционен тип. Става дума за нарастващо разнообразие, пъстрота, самобитност, но в контекста на обогатяване на средствата и пътищата за постигане на консенсус, на търсене и гарантиране на оцеляването на всяка част, но като част от цялото. Нито решаването на глобалните проблеми, нито удържането на дезинтегриращите тенденции са възможни без изграждане на колективна система за сигурност.

Въздействието на различни аспекти на глобализацията върху сферата на сигурността може да бъде както позитивно, така и деструктивно.

Първата общопризната стратегическа последица от глобализацията с най-сериозно влияние върху сигурността е нейният двойнствен ефект върху икономическото развитие. Високият икономически ръст е съпътстван от нарастващо неравенство както вътре, така и между обществата. Разширяващата се пропаст в равнището на доходите в отделните страни и между страните и регионите, които сравнително добре са се адаптирали към реалностите на глобализацията, и тези които са изостанали, трябва да се превърне в сериозна грижа на занимаващите се със стратегиите за национална и международна сигурност.

На преден план излизат и две други главни заплахи – гражданските конфликти и международния тероризъм, което налага да се преосмислят стратегическите концепции за сигурност.

Най-ожесточени през последното десетилетие се оказват гражданските конфликти; практически изчезват различията между тях и международните конфликти. Отначало големите държави, водени от традиционни стратегически съображения, не успяват да оценят стратегическите заплахи, произтичащи от гражданските конфликти в Югославия, Африка и Съветския съюз. Необходимо беше време, за да се разбере, че тези конфликти могат да приемат застрашаващ характер, не защото водят до по-голяма мощ на една или група страни, а защото уронват международните стандарти и създават „черни дупки”, в които могат да бъдат въвлечени и други страни. След 11 септември 2001г. пред демократичните режими, които винаги ясно са разграничавали външната от вътрешната политика, възникват фундаментални въпроси, защото борбата срещу тероризма създава необходимост от ограничаване и нарушаване на човешки права. Ако понятието „външен враг” вече не съществува и всеки гражданин е потенциален враг, балансът между изискването за колективна сигурност на групата и изискването за индивидуална сигурност може да бъде нарушен за сметка на последната. Това е наистина изключително деликатен момент, който трябва да се решава с много мъдрост и балансираност.

Новите реалности, породени от необходимостта да се води „война” срещу международния тероризъм, налагат промяна на стратегиите за национална сигурност. Първи САЩ се отказаха от прилагане на политиката на сдържане от епохата на Студената война. През деветдесетте години САЩ приеха новата политическа и военна доктрина, която предвижда нанасяне на изпреварващи удари срещу терористи и враждебни политически режими, притежаващи химическо, биологично и ядрено оръжие. Нейното приемане е опит адекватно да се реагира и на още една от сериозните стратегически последици на глобализацията – ускоряване на темповете на разпространение на оръжията за масово поразяване. Едно е ясно обаче – все още няма консенсус относно установяването на правилата на Новия световен ред. Ясно е, че светът вече е многополюсен, въпреки че в обозримо бъдеще САЩ ще запазят предимството си във военната и икономическата област. Според Збигнев Бжежински всепроникващата глобализация и американското могъщество са основни реалности на съвременния свят и източник на най-трудните дилеми пред него. Глобалната взаимозависимост и повсеместното политическо пробуждане на човечеството спомагат за американската доминация, макар и да подхранват антиамериканска завист и да позволяват на враговете на Америка да се сдобият с все по-разрушителни оръжия. В тази сложна ситуация Америка трябва да направи избор – заявява Бжежински, - да се стреми да господства над света или да го ръководи. /6/

Големият и сложен въпрос според Дж. Най е как да се поддържа някакъв ред от гледна точка на традиционната представа за разпределение на силите между суверенни държави и едновременно с това да се върви към институции, основаващи се на „справедливост между народите”. Отговорът според него е в многопластовата взаимозависимост като най-вероятно разпределение на силите. Никоя йерархия не може да обхване напълно една световна политика с множество структури. Най-горният, военният пласт е предимно еднополюсен, тъй като не съществува военна сила, която да се сравнява с тази на САЩ. Средният, икономическият пласт е триполюсен вече три десетилетия. В най-долния пласт – този на междунационалната взаимозависимост – се наблюдава разсейване на силата. Общо взето както по отношение на самото понятие за сигурност, така и по отношение на реда в света, има още много неясноти, което прави настоящият анализ особено трудна задача. /7/

3. Еволюция на идеите за сигурността след края на “студената война”. Концепцията за „широката сигурност“ на Б. Бузан.Други виждания и школи

Трансформацията във виждането и политиките на сигурността след края на студената война може да бъде изненада само за хора , които не познават историческия процес на неговото развитие. Неговите елементи бяха натрупвани постепенно, за да се стигне до качествената промяна, на която все още е положено само началото.

Дебатът относно обхвата на теоретичния анализ на сигурността, дефиницията на понятието, полето на неговото действие и събитията, оказващи влияние върху посоката и резултата на анализа, присъства неизменно в теорията на международната сигурност в края на XX век. В съвремието този проблем придобива все по-голямо значение. Краят на Студената война и увеличаването на набора от фактори, влияещи върху проблематиката на сигурността, налагат преразглеждането на понятието.

До 80-те години на XX век мисленето относно проблема за националната сигурност е доминирано от дебата между двете основни школи в международните отношения – либерализма и реализма. Привържениците на либерализма са склонни да разглеждат мира като гарант за сигурността. От своя страна, в силно поляризираната обстановка на Втората световна война и последвалата я Студена война, реалистите възприемат сигурността като производна функция на военната сила на страните. Така, понятието “сигурност”се свива концептуално до мярка за стабилността на баланса на силите или за мощта на държава или група от държави в борбата им за доминираща позиция.

През последните години това възприемане на сигурността се определя от редица автори като етноцентрично и ограничено. Все повече изследователи настояват концепцията да се разшири отвъд границите на традиционното .схващане за националната сигурност. Един от ключовите теоретици в това направление е Бари Бузан, който смята, че сигурността на човешките общности зависи от фактори във военния, политическия, икономическия, обществения и свързания с околната среда сектори. Въпреки че секторите имат собствено, специфично значение в проблематиката на сигурността, те не функционират изолирано един от друг, а са преплетени заедно в силна мрежа от взаимовръзки. Изследванията на Б. Бузан повдигат интересни и важни въпроси за това дали националните и международни съображения за сигурност са съвместими и възможно ли е държавите, формиращи естеството на международните отношения, да функционират в мащабите на международното и глобално сътрудничество.

Въпреки мнението на някои изследователи (Ч. Шулце, А. Уолфърс), че националната сигурност не се поддава на точна, прецизна и общоприета

формулировка, редица автори не устояват на интелектуалното предизвикателство и дават различни дефиниции за сигурността. Така например Б. Бузан твърди, че “в контекста на международната система сигурността се отнася до способността на държавите и обществата да поддържат своята независима идентичност и функционален интегритет”. Според определението на У. Липман “една нация е сигурна до степента, в която тя не е принудена да жертва жизненоважните си ценности, ако иска да избегне война и е способна, в случай на предизвикателство, да ги отстоява чрез победа в подобна война”. /8/

Поради факта, че е невъзможно да се формулира общоприета дефиниция на сигурността, неизбежно се стига до нуждата от редукция. Съществуват разнообразни фактори, които влияят на един процес, но при определянето на националната сигурност желанието да се обхванат всички те може да се окаже контрапродуктивно. В резултат, съвременните теоретици, изхождайки от новите заплахи за националната и международна сигурност, се стремят да очертаят едно по-широко поле за анализ на понятието, поставяйки го в определени рамки. Тенденцията се изразява в размиването на класическото разделение на вътрешните и външни заплахи за сигурността, включването на нови,

немилитаристични сектори на анализ и недържавни субекти – международни и неправителствени организации, антиглобалистки движения и т.н.

За целите на настоящата работа е представена теоретичната рамка, предложена от Бари Бузан, Оле Уевър и Яап де Вилде в изследването им “Сигурността. Новата рамка за анализ”, която да послужи като отправна точка за развитието на новите виждания и анализи за сигурността. /9/

Основен представител на реалистичната школа в началото на 21-ви век е Бари Бузан. Той определя сигурността, като „способност на държавата и обществото да запазят своята независима идентичност и функционален интегритет въпреки силите на промяната, оценявани като неприятелски“. Взаимната връзка между сигурността на държавата и сигурността на обществото е основен акцент в изследванията на Бузан.Той опровергава схващането, че националната сигурност е изключително външна сигурност на държавата. Отбраната на държавата като нейна основна функция не изчерпва многоаспектното съдържание на понятието „сигурност”. За разлика от неореалистичното направление в тази школа с основни представители Кенет Уолц и Джон Миършаймър, което издига военната мощ на държавата в главен ресурс на нейната сигурност, Бари Бузан обръща поглед навътре в държавата и обогатява съдържанието на понятието „национална сигурност” с неговия обществен елемент, неглижиран от представителите на неореализма.

Бузен отнася защитата на сигурността на държавата и обществото съответно към държавната и социалната власт, които са взаимно свързани в политическата система. Става въпрос за дихотомията „държавна сигурност – социална сигурност”. Държавната власт защитава национално-държавния суверенитет, докато социалната власт създава условия за укрепване и защита на социално-културната идентичност на обществото, включваща език, етнос, религия, културни традиции, възможност за социално сдружаване. Защитата на социалната сигурност би могла да генерира заплахи за сигурността на държавната власт. И обратно. Сигурността, насочвана отгоре-надолу в политическата система - от управляващите към управляваните, може да накърни сигурността на обществото като цяло или на отделни обществени групи. Според Бузан социалната сигурност може да бъде застрашена от отделна група в обществото, която се стреми да повиши своята сигурност за сметка на сигурността на друга обществена група.

Тезите на реалисти и неореалисти от първата школа, обединяваща изследователи на сигурността, към която принадлежи Бари Бузан, са съвременно проявление на политическия реализъм с основоположник Ханс Моргентау. Той формулира основния принцип за отстояване на националната сигурност по следния начин: ”Държавникът трябва да мисли с понятията на националния интерес, схващан като сила сред други сили”/11/.. За да оцелеят, държавите и обществата трябва да увеличават непрекъснато своята мощ и да я налагат над останалите субекти в системата на международните отношения, която има анархистичен характер. Приоритетът на военната сила предполага, конфликтите и войната да са естествени състояния на международната общност. Те не могат да бъдат предотвратени, а само ограничени. Анархията на международната система за сигурност не означава безредие и липса на принципи за нейното развитие. Редът обаче не предполага световно правителство. Един от привържениците на политически реализъм - Збигнев Бжежински отхвърля световното господство на САЩ и го определя като „задънена улица^/12/.

Реалистите и неореалистите от класическата школа на Ханс Моргентау потвърждават актуалността на два основни принципи в действащата Вестфалска система на международните отношения – защита на националния суверенитет на държавите и съобразяване със съотношението на силите. Според тях, всяка държава сама се грижи за своята сигурност и военна мощ. Липсват международни договорености извън съображението за съотношението на силите, на които слабите държави могат да разчитат с цел укрепване на собствената си сигурност.

Бузан отнася защитата на сигурността на държавата и обществото съответно към държавната и социалната власт, които са взаимно свързани в политическата система. Става въпрос за дихотомията „държавна сигурност – социална сигурност”. Държавната власт защитава национално-държавния суверенитет, докато социалната власт създава условия за укрепване и защита на социално-културната идентичност на обществото, включваща език, етнос, религия, културни традиции, възможност за социално сдружаване. Защитата на социалната сигурност би могла да генерира заплахи за сигурността на държавната власт. И обратно. сигурността, насочвана отгоре-надолу в политическата система - от управляващите към управляваните, може да накърни сигурността на обществото като цяло или на отделни обществени групи. Според Бузан социалната сигурност може да бъде застрашена от отделна група в обществото, която се стреми да повиши своята сигурност за сметка на сигурността на друга обществена група.

Трудно може да се датира момента на възникване на новите заплахи за сигурност в съвременния свят. Те са продукт на дългосрочни тенденции,

свързани с технологични, демографски, икономически, културни и политически процеси. Периодът, в който тази нова реалност проявява действителния си потенциал и бива осъзната, са годините след Студената война. Втората ключова дата, която до голяма степен променя възприемането на сигурността, е 11.09.2001 г. След терористичните атентати в Ню Йюрк, а впоследствие и в Мадрид (11.03.2004 г.) интересът на специалистите в областта, на академичната общност и общественото мнение се фокусира към предотвратяването на една от най-опасните съвременни заплахи – тероризма.

Новите заплахи за сигурността неизменно рефлектират върху процеса на европейска интеграция като формират дневния ред и темповете на развитие на Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) и Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи (СОПВР) на Европейския съюз.

Краят на глобалното противопоставяне между САЩ и СССР поставя под въпрос доминиращото значение на конвенционалните военни заплахи при дефинирането на международната и национална сигурност. Понятието вече не се ограничава единствено до традиционното си разбиране като оцеляване на националната държава в лицето на заплаха от военна агресия от страна на друга държава. “Голямата несигурност на блоковото противопоставяне се разпадна на десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Несъстоялата се Третата световна война се взриви на неизброими десетки и стотици малки несигурности, чиито сбор започва да я надвишава многократно. Светът стана неустойчив, многовариантен и многоизборен. С края на Студената война и намаляването на заплахата от конвенционална военна атака срещу Западна Европа, се наблюдава “размиване” на конкретните очертания на вътрешната и външна сигурност. Това развитие представлява една основна промяна в концепцията за сигурността, тъй като още от XVII век двете измерения на сигурността имат концептуално различни дефиниции - външната заплаха се свързва с инвазията от страна на враждебна държава, а вътрешната се отнася до държавните преврати и нарушенията на обществения ред. Припокриването на двете величини лежи в основата на

дефинирането на европейската сигурност и новите заплахи пред нея.

Докато в края на ХХ и началото на ХХI век широкомащабната агресия

звучи почти невероятно, светът и Европа са изправени пред нови заплахи –

много по-многообразни, невидими и непредсказуеми. Етническите конфликти заплашват регионалната стабилност, тероризмът, трафикът на наркотици и хора, организираната трансгранична престъпност и разпространението на оръжия за масово поразяване надхвърлят националните граници. Новите предизвикателства пред сигурността са безпрецедентни в своята комплексност, превръщат се във все по-трудна задача за регулиране, а са изключително опасни, за да бъдат пренебрегнати.

Възприемането на по-широк подход към анализa на сигурността се базира на предпоставката, че понятието трябва да излезе от традиционното си поле на дефиниране като феномен на войната и “наука за заплахата, използването и контрола на военната сила”. В своята теоретична рамка Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде разширяват дневния ред на изследването чрез “секюритизирането” на определени проблеми в икономическия и социален сектор, както и в сферата на околната среда, като включват военно-политическите измерения, характеризиращи традиционното изучаване на понятието.

Бузан определя секторите при анализа на сигурността по следния начин: “военният сектор се отнася до двупластовото взаимодействие между въоръжените офанзивни и отбранителни възможности на държавите, и възприятията им за взаимните им намерения една срещу друга. Политическата сигурност се свързва със стабилността на държавите, системите на управление и идеологиите, които им дават легитимност. Икономическата сигурност засяга достъпа до ресурси, финанси и пазари, необходими за поддържане желаните нива на благоденствие и държавна власт. Социалната сигурност се отнася до устойчивостта на езика, културната, религиозната и национална идентичност, и традиции в рамките на желаните условия за развитие. Екологичната сигурност предполага съхранението на локалната и планетарна биосфера като основната поддържаща система, от която зависят всички останали човешки начинания”.

Възприемането на междусекторния подход към сигурността променя

практиката на имплицитното поставяне на държавата като централен субект във всички сектори. Глобализацията предполага участието на все повече недържавни актьори на международната сцена. В резултат на нарастващата взаимозависимост и институционално регламентиране на отношенията не само на западните демокрации, но и като цялостна тенденция в международната система след Студената война, се увеличава значимостта на наднационалните формирования като референтни субекти на сигурност.

Б. Бузан, О. Уевър и Я. де Вилде фокусират интереса си върху регионалните общности на сигурност, позовавайки се на схващането, че краят на ядрената конфронтация освобождава динамиката на регионалните

отношения. Великите сили, които вече не са мотивирани от идеологическо

съперничество показват очевидното си нежелание за по-широки политически ангажименти, освен ако техните интереси не са силно и пряко

засегнати.Утвърждава се значимостта на регионите като основни нива за

анализ на сигурността. Те представляват определен тип международни

подсистеми – “групи от единици в международната система, които се отличават от нея чрез природата или интензитета на взаимната си зависимост или взаимодействията помежду си”.

В международната система след „студената война“ конвенционалните военни заплахи престават да имат доминиращо значение в отношенията между развитите индустриални демокрации. “Една съществена част от международната система, включваща повечето от основните центрове на сила, сега съществува в рамките на една плуралистична общност на сигурност, в която участниците нито очакват, нито се подготвят да използват сила в отношенията помежду си. Безспорно по-трудно и може би невъзможно е военните отношения между тези държави да се превърнат в заплаха за сигурността им”.

Като конструират една по-широка теоретична рамка за анализ, Бузан, Вилде и Уевър дефинират сигурността като оцеляване на една система от взаимосвързани елементи в лицето на екзистенциални заплахи.

Конституиращият принцип на заплахите се променя в рамките на различните сектори и в зависимост от конкретния характер на съответния субект на сигурност.

Бари Бузан е един от най-ярките представители на реалистичната школа в изследването на сигурността. За пълнота на анализа следва да представим и останалите две водещи международни школи: либерално-институционалната и критичната. Всяка от тях има множество разновидности, които запазват главните характерни черти на посочените идейни течения.

Един от най-изявените представители на школата на либералния институционализъм са Карл Дойч и Брус Ръсет. /10/ Те защитават тезата, че анархията в международните отношения може да бъде овладяна чрез тяхното институционализиране. По-активното сътрудничество между държавите, подписването на колективни споразумения за сигурност и изграждането на съответни институции за тяхното изпълнение и контрол допринасят за запазване на мира . Въвеждането и спазването на определен правно-институционален ред са гаранция за неупотреба на военна сила и икономическа принуда в междудържавните отношения. Представителите на либерално-институционалната школа дават пример с развитите институции в рамките на Европейския съюз, които допринасят за намаляване на конфликтите в регионален мащаб.

При най-общото представяне на официалната концепция на либералния институционализъм нейните последователи изпускат три важни акцента. Първо, става въпрос за държави с изградени либерално-демократични институции, „които не воюват помежду си и са установили демократичен мир”. Второ, глобализацията на либерално-демократичната политика за сигурност е предпоставка за националната сигурност на отделните държави. Трето, държавите - членки на системата за колективна сигурност, които са приели и отстояват либерално-демократичните ценности и принципи, укрепват доверието помежду си.

Трите основни момента в либерално-институционалната концепция за сигурност са подробно представени в книгата на Брус Ръсет „ Да отгледаш демократичния мир”.

След подробни исторически бележки за възникването и развитието на либералната демокрация Брус Ръсет развива концепцията за изграждане на световния демократичен мир. Основната идея е заимствана от книгата на Емануил Кант „Към вечния мир”. Брус Ръсет отнася Кантовия „Съюз на народите”, възникнал в резултат на морално-практическия разум и отричащ войната, само към държавите, които развиват либерално-демократичната политическа система. Според Ръсет, „само истински демократичните общества, които се стремят към институционално, правно и процедурно съвършенство, биха могли да се включат в международни взаимозависимости и да гарантират световния мир.

За предимствата на либерално-демократичната институционална система пледира Франсис Фукуяма в книгата си „Строежът на държавата”. „Ако дадена международна институция не служи на интересите на демократично конституираната национална държава, последната има право да ограничи или оттегли участието си в нея“ /15/. Като държава с най-добре изградена публична администрация, САЩ трансферират собствен институционален потенциал в слаби и провалили се държави. Практическите средства и подходи на трансфера са описани в глава втора на неговия фундаментален труд „Строеж на държавата., Управление и световен ред през ХХI век. Фукуяма застрахова САЩ от отговорност за икономическите проблеми на развиващия се свят. Той предлага институционално „лекарство” за тяхното преодоляване. В случай че то не бъде прието доброволно от слабите и неразвити държави, международната общност следва да го наложи с принуда: „чрез политическо въздействие от външни фактори, претендиращи да сложат ръка върху суверенитета на провалили се, рухнали или окупирани държави” /16/.

Централно място сред идеите на третата школа – критическата – заема неглижирането на държавата като основен обект и субект на международната сигурност. Привържениците на критическата /глобалистка/ школа представят държавата и защитата на националния суверенитет като предпоставка за международна несигурност. Те предлагат глобалистки подход към проблемите на сигурността, който замества традиционния носител на суверенитета и сигурността – държавата - с друг субект, който, според тях е по-адекватен на съвременното глобално общество: индивида и организираните от него сдружения. Експертите-глобалисти не отговарят на въпроса, кой трябва да гарантира сигурността на индивида и обществените групи. Отговорът на този въпрос е от особено значение като се има предвид, че социално-икономическата асиметрия в света нараства, изострят се проблемите на екологията, енергийната сигурност, защитата на човешките права, надпреварата във въоръжаването. Според един от представителите на тази школа школа – Джеймс Дериан – „процесът на превръщане на отделните държавни общества в едно цяло, глобално общество ще укрепи съзнанието на индивида за принадлежност към космополитична общност и логично ще доведе до защитата на общоприети ценности в нея”¹⁷.

По-слабо влияние сред привържениците на глобалисткия подход имат защитниците на тезата, че паралелно с процеса на глобализация ще укрепва ролята на държавата за защитата на националната сигурност. Според тях, значението на държавата в началото на 21-ви век не намалява. Тя само се приспособява към новите предизвикателства и заплахи.

Към глобалистката школа за сигурност принадлежи Карл Апел, който поставя в центъра на концепцията си „планетарната макроетика – етика на отговорността, която да защити общия интерес за оцеляване на света”¹⁸ Политическата етиката в случая предполага, моралното решение на конфликтите да не се взема взема въз основа на консенсуса за взаимна изгода на участващите в конфликта страни, а въз основа на консенсуса за обща изгода, постиган с мотивираното съгласие, публичност и уважение. Австрийският политолог Дитмар Милер анализира три фактора на международната сигурност, която той нарича универсална: първо, задължението да се уважават човешките права в световен мащаб; второ, задължението да не се експлоатират слаби и зависими индивиди и общности; трето, задължението да се предоставя на всички политически общности възможност за самоопределение и социална справедливост. Милер уточнява, че първите две задължения се реализират в света независимо от националните граници, докато третото задължение трябва да уважава тези граници и ако се наложи, да ограничава първите две измерения. От една държава не би могло да се изисква международна солидарност в ущърб на вътрешния й ред. Гражданите на развитите държави нямат право да изискват зачитане на човешките права в друга държава със същата настойчивост, с която го правят в собствената си държава. От своя страна, гражданите на развиващите се страни нямат право да изискват от други държави ресурси за реализация на собствената си представа за вътрешна стабилност и сигурност.Кое е справедливо и кое – не в отношенията между развитите и неразвитите държави, се установява в диалог между тях. „Никой няма право – заключава Милер – да разрушава вътрешнообщностната конституция на справедливостта и сигурността, дори ако тя не съответства на общочовешките представи. Народът заедно с националнополитическия си елит носи отговорност за нея”