Моделиране на търсенето на пари от фирмите

Управлението на ликвидните активи на фирмата обхваща модели, които са оптимизационни и целят да оптимизират разходите по трансфера на пари в пазарни ценни книжа и обратнотно. Типичен пример в това направление е изследването на Бригс и Сингс, което доказва, че ако фирмите решат да държат малки количества налини парични средства то те трябва да имат достъп до паричния пазар или да продават активи като и двете възможности трябва да се използват умерено поради свързаните с тях разходи. В случай, че фирмите решат да поддържат повече налиности, отколкото са необходими те трябва да вземат предвид алтернативната цена на парите. По този начин минимизирането на тези разходи или максимизирането на ползите от управлениетона ликвидните активи се оказва в основата на модела на оптимално разпределение на наличностите.

Един от най-често използваните модели за управление на ликвидни запази в областа на корпоративните финанси е този на Баумол – Тобин. Този модел е детерминистичен, докато моделът на Милър- Ор е стохастичен. И двата модела са известни като транзакционни, тъй като моделират търсенето на пари основно в качеството им като средство за размяна и същевременно се прави допускането, че парите като всеки друг актив се държат за потребление.

Изводи, свързани с транзакционното търсене на пари:

• Изменението на лихвените проценти оказва негативно влияние върху транзакционото търсене на пари
• Транзакционното търсене на пари е позитивно свързано с дохода, но тук трябва да се отчетат реализираните икономии от мащаба в количеството държани пари, което оказва влияние върху темпа на нарастване на търсенето на пари
• Намалението на брокерските комисионни би намалило търсенето на пари
• Ако равнището на цените се удвои, то дохода и брокерските комисионни също ще се удвоят, както и количеството търсени пари. Следователно търсенето на реални пари ще остане непроменено, тъй като нито лихвения процент, нито реалния доход ще се изменят

Серлетис достигс до извода, че търсенето на реални пари е правопорпорционално на корен квадратен от дохода и обратнопропорционалено на корен квадратен на лихвения процент. При липсата на транзакционни разходи няма да има търсене на пари, тъй като икономическите агенти ще синхронизират трансфера на пари с покупката на стоки и услуги. Серлетис математически доказва вероятността на направения от Мишкин извод, че увеличението на дохода води до по-малко увеличение на търсените количеста реални пари.

Представения модел на Баумол показва отличителни разграничения с постановките на количествената теория, тъй като се доказва икономия при мащаба на търсенето на пари, както и значимо влияние на лихвения процент. Всъщност това кара Брунер и Мелцер да преразгледат модела на Баумол, като доказват, че при големи стойности на дохода или малки размери на транзакционните разходи не се регистрира икономия от мащаба и по този начин заключават, че моделът на Баумол не би могъл да се приеме като алтернатива на количествената теория.

Атанасио, Гуисио и Джапели измерват транзакционните разходи на време като допускат, че мениджъра, който управлява ликвидните активи се нуждае от време, за да извърши транзакциите, а парите са средство, с което се пести транзацкиооно време. От тук следва, че оптималното ниво на паричния баланс се определя посредством връзката на поддържане на парични наличности. Оптимизационната задача се свежда до минимизриането на общите разходи, представляващи сума от разхода за транзакционно време и пропуснати лихви.

Фридман за разлика от кейнсианците и неокейнсианците не допуска, че паричните наличности са вид запас, а акцентира върху тяхната производствена функция, т.е. те са фактор на производството. По този начин той приема, че паричните наличности са аналог ба фиксирания капитал, а не запасите.

Придържайки се към вижданията на Фридма, Надири възприема реалните парични наличности като фактор на производството и смята, че като всяка друга капиталова инвестиция увеличаването на паричните наличности води до намаление на паричния поток и обратнотно, тъй като парите са част от оборотния капитал на фимрата, подпомагащ производството. Поддържането на адекватно ниво на парични наличности може да намали несигурността от посрещане на текущи задължения и по този начин да се избегне необходимост от нерентабилна разпродажба на активи. Изследователския интерес на Надири към излседване на търсенето на пари от фирмите е провокирано от това, че според него нито теорията за оптималния запас на Баумол-Тобин и Милър –Ор, нито теорията за предпочитане на дългосрочни активи на Фридман, Брунер и Мелцер, могат адекватно да отговорят и опишат фирмите онтосно поведението им за търсене на пари. Надири базира модела си на неокласическата теория, като реалните парични наличности се разглеждат като функция на нивото на дохода, нивото на цените и алтернативните разходи от държането на пари. Надири достига до следните изводи:

• Дългосрочните лихвени проценти и изменението на лихвенияте нива са значими детерминанти на реалното притежаваен на парични средства
• Съществува икономия от мащаба от държаенто на ликвидни активи, като то не зависи от избора на променялиа, която представлява мащаба
• Реалните парични наличности са чувствителни към изменението на нивото на цените, като тяхната еластичност е по-ниска в краткросрочен период и по-висока в дългосрочен
• Изравняването на действителното ниво на парични наличности към желаното е много бързо. Продажбите са по-добър измерител на мащаба, отколкото сумта на активите.

Коатес – посредством използването на метода на най-млаките квадрати достига до извода за бавно изравняване към желаното ниво на парични наличности. Коатес гради своя модел за управление на ликвидните активи върху произвдоствената функция на Коб-Дъглъс, като необходимия запас от парични наличности се определя от комбиниране на производствената функция и условията за пределна продуктивност на реалните наличности. Коатес доказва, че измението на номиналния лихвен процент не е измерител на бъдещите капиталови печалби или загуби и цената на парите в неговия модел се състои от два компоненета – реален лихвен процент и процентно изменение на нивото на цените.

Лекция 25.03.

Философия на управленеито на ликвидни активи

Управлението на ливкидни активи се възприема като част от краткосрочния финансов менуджмънт. То се възприема също и като част от управлението на оборотния капитал на фирмата подобно на управлението на запасите краткосрочните задължения и кредитните задъжения. Според Лий управелнеито на ликвидните активи включва администриране на ливкивдните активи и пасиви, набираенто на средства за денйността на фимрата. Това предопределя мониторинга на паричните плащания и постпъления да бъде от такова голямо значение. По този начин ще се осигури ликвидност, така че тя безпроблемно да посрещне задълженията. От организационна гледна точка отговорността за управлението на ликвидните активи е във функцията на финансовия менуджър, който същевременно отговаря и за управление на капиталовите разходи, управление на риска, стратегическо планиране, връзките с инвеститори и финансовото отчитане. В по-големите фирми са обособени две направления: счетоводство и ковчезничество.

Счетоводство – счетоводното направление се оглавява от главен счетоводител (контрольор), който отговаря за прилагането и контрола на счетоводната политика в компанията и одита.

Ковчезничество – ръководи се от ковчезник, който има за цел да контролира и наблюдава дейностите по инвеестициите, разпределението на капиталите и изменението на паричните наличности.

Според Тиген сътрудничеството между двете основни нашравления във финансовия мениджмънт е от ключово значение. Концепцията на тиген за управлението на ликвидинтие активи включва:

• Разработване и провеждане на политика по управление на паричните наличности и инвестициите
• Контрол и мониторинг на ликвидните активи и пасиви
• Връзка с банкерите при управление на банкови сметки
• Връзки с брокерите на ценни книжа при управление на инвестициите
• Организация на информационната система за управление на ликвидните активи

Боер разработва концепцията за паричния разрив. Париния разрив е броя на дните между изплащане на закупените стоки и услуги и получаването на вземанията от клиенти. Колкото е по-дълъг този период, толкова ще са по-високи лихвените плащания. Към ликвидните активи се причисляват квазипарите, пари в брой и ценни книжа, които във всеки един момент могат да бъдат продадени. Основните два мотива за държането на ликвидни средства са: мотивът за сделки и мотивът за предпазливост. Мотивът за сделки има за цел да улесни разплащанията с доставчиците, персонала и кредиторите ако срокът на използване на замите е изтекъл. Мотивът за предпазливост се свързва с формирането и притежаването на сигурен бързоликвиден актив, необхосим за покриване на непредвидени плащания и неочакван дефицит на парични плащания.

Гундавели и Пачеко поставят прогнозирането на парични потоци като една от най-важните дейности при управлението на ликвдини активи. Важен етап в прогнозирането на парични наличности е оценяването на несигурността на прогнозата. В практиката са установени два подхода за определянето:

• Оценяване на влиянието на несигурността на някои от входящите променливи (независими) на модела за прогнозиране върху някои от изходящите (зависими) променливи. В основата на този анализ стои анализа на чувствителността или известен като сценариен анализ.
• Определяне на едновременното влияние на несигурността на всички входящи променливи върху всики изходящи променливи на модела за прогнозиране. Този модел е известен като Монте Карло симулация или симулационен анализ.

Анг утвърждава въпросас ликвидния излишък. Той определя ликвидния излишък като раз;ола между текущ размер на ликвидните активи и нормалното ниво необходимо за поддържане на опреативната дейност на фирмата. Въпреки че определението на Анг за ликвидния излишък е близко до интуицията, в литературата се предлагат и други дефиниции, например Оплър възприема излишъка на ликвидни активи като сума на притежаваните ликвидни активи над тези определени от фирмения модел за прогнозирането им. Моделът трябва да отчита направените инвестиции, паричните потоци от оперативна дейност, данъчните разходи, финансвоите разходи и дивиденти.

Изводи по отношение на практиката на фирмите да поддържат ниско или високо ниво на ликвидни активи:

• Минимизиране на разходите (лихвени, по краткосрочни дългове) чрез поддържане на високо ниво на ликвидност
• В период на постигане на посредствени финансови резултати нивото на ликвидните активи самостоятелногенерирано или от външни финансиране не е достатъчно
• Фирмите, които са достигнали капацитета си за полуачване на дългово финансиране са склонни да поддържат по-високо ниво на ликвидните си активи
• Големите фимри поддържат ниско ниво на ликвидност спрямо размера си
• Открива се положителна връзка между държането на ликвидни активи и капиталовите разходи, като фимрите с по-добри възможности за растеж поддържат високо ниво на пазарни наличности
• Фирмите, които са поставени под надзор на поемания риск имат по-високо ниво на ликвидни активи, отколкото тези, които не са поставени под надзор
• Съществува определена корелация между чистия оборотен капитал и нивото на паричните средства. Това доказва тезата, че положителния чист оборотен капитал може да се възприема като заместител на паричните средства
• Открива се системна отрицателна връзка между ликвидните активи и финансов лост
• Волатилността на фирмата има положителна корелация с наличността на паричните средства

Материални запаси

В условията на производстводство и търговия икономически неизгодно е, както свръх запасяването, така и недостига на запаси. В първия случай средствата изразходвани за придобиване и съхранение на участват в обръщението. Във втория случай може да се наруши производствения процес, което може да влоши финансовото състояние на предприятието.

Производствените предприятия обикновено имат пет вида материални запаси:

• Запаси на път – това са запаси, които в момента на отчитане се намират на път
• Излишни запаси – от които предприятието няма нужда и са излишни поради смяна на производството
• Налични запаси – запаси, съхранявани в складовете в момента на отчитането
• Неликвидни запаси – запаси, които не са реализирани за даде период. Те се обръщат в следствие на ниското качество на продукцията, морално остаряване или изтичане на срока на годност
• Крайни запаси

Производствените запаси трябва да се намират в предприятието, но в момента на отчитане не се използват. Те от своя страна се делят на:

• Подготвителни запаси – които се намират оиради необходимост от подготовка на продукцията за потребление и производство
• Текущи запаси – предназначени са за обезпечаването на производствения процес в периода на доставка
• Буферни – съхраняванет се с цел осигуряване на непрекъснат производствен процес при сбъдване на непредвидени ситуации или забавяне на доставките.

Модели на материални запаси – детерминистични и стохастични. Детерминистични са моделите, които предполагат сигурност на търсенето. Те от своя страна биват статични и динамични. Статични са тези, при които коефициента на потребление е постоянен във времето, докато при динамичните, въпреки че търсенето е известно, то варира във времето.

Стохастичните модели на търсене на материални запаси се наричат още вероятностни. Те от своя страна биват стационарни и нестационарни. Стационарни – при които вероятностното разпределение на търсенето е постоянно във времето. Нестационарните – вероятностното търсенето не е постоянно във времето.