Въпрос 18. Съсобственост – понятие и видове. Възникване и прекратяване Отношения между съсобствениците. Етажна собственост.

1. Понятие – Съсобствеността е едно право на собственост върху определена вещ, което принадлежи на две или повече лица. У нас общият режим на съсобствеността е уреден от ЗС, ЗУТ, ЗН. Всеки от съсобствениците има право на собственост върху така получената част. При съсобствеността всеки от съсобствениците има свой дял от общото право на собственост.

2. Видове съсобственост

С оглед дали дяловете на съсобствениците са определени

– дялова съсобственост - при нея частите на всеки съсобственик са определени при възникването й било по съгласие, по завещание или от съда. ЗС установява презумпция, че частите на собствениците се считат за равни.

- бездялова съсобственост – никой от съсобствениците няма конкретно определен дял от общото право – съпружеската имуществена общност.

С оглед дали съсобствеността може да бъде прекратена чрез делба

- делима – принципът установен за всяка собственост е че винаги тя е делима. Всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ;

- Неделима – не може да бъде ликвидирана чрез делба. От своя страна тя е неделима по закон –не се позволява делба на регулирани дворни места и парцели, ако обособените дялове ще бъдат под минимално изискуемия размер. Неделимата е и поради естеството на веща – когато обособяването ще доведе до физическото унищожаване на общата вещ /животно, автомобил/. Неделима поради предназначението на веща – когато общата вещ по своето естество е делима, но е предназначена да обслужва всички. Ако се допусне делба някой от собствениците няма да може да си служи с веща /стълбите, покрива на сграда в етажна собственост/.

С оглед начина на възникване

- Доброволна съсобственост – възниква по волята на съсобствениците /покупка на една вещ от две лица/.

- Принудителна съсобственост – възниква независимо от волята на лицата /съсобственост в-у общи части на етажна собственост/.

- Случайна съсобственост – възниква при наследяване.

Способи за възникване на съсобствеността:

1. чрез волеизявление на субектите;

2. по силата на съдебен акт;

3. чрез административен акт;

4. при прехвърляне на част от едно право на собственост;

5. чрез наследяване;

6. чрез придобивна давност;

7. в резултат на съвместни фактически действия (при сключване на договор за дружество)

Права и задължения на съсобствениците. – всеки съсобственик има правомощия – владение, ползване и разпореждане, които упражнява самостоятелно.

Право на владение – всеки съсобственик упражнява фактическа власт върху общата вещ, но съответно върху своя дял и да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея, съобразно правата им. Право на ползване – съсобственика може да извлича полезните свойства на веща, може да си служи с общата вещ, съобразно нейното предназначение, по начин който да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея. Право на разпореждане – всеки съсобственик може да се разпорежда със своето право съобразно дела си в общата съсобственост.

Задължения на съсобствениците – използването на общата вещ е свързано и с разноски. Това задължава всеки съсобственик да участва и в тежестите на общата вещ, съразмерно на частта си - необходими разноски и полезни разноски

Управление и използване на съсобствената вещ.

1. Управление на общата вещ – общото притежаване на едно право от няколко лица ги поставя в правоотношения във връзка с използването и управлението на общата вещ. Според ЗС общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Управлението включва действия по подържане на веща в добро състояние за да може тя да се използва според нейното предназначение. Всеки съсобственик може да ползва веща без да пречи на другите да си служат с нея. На практика интересите на съсобствениците влизат в противоречия. В този случай закона овластява мнозинството на съсобствениците да вземе решение, но то не е задължено да управлява веща. Това мнозинство не е орган на управление, т.к. съсобствеността не е дружество или ЮЛ. Ако мнозинството не се произнесе, отделният съсобственик не би могъл да търси обезщетение от мнозинството за вреди. Мнозинството на съсобствениците взима решение не по глави /брой/, а по размер на дяловете. На практика решение може да се вземе само от един от съсобствениците, ако той притежава повече от половината от общата вещ, независимо от броя на останалите съсобственици.

Тази възможност лишава съсобствениците с по-малък дял да взимат решение. От друга страна никой от съсобствениците не може да бъде лишен от неговите правомощия. Засегнатият съсобственик може да брани правата си с владелчески или собственически искове. Когато не може да се образува мнозинство за използване и управление на общата вещ или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, всеки от съсобствениците може да отнесе до съда спора за това. Решението на съда ще замести непостигнатото съгласие или решението на мнозинството. Ако е нужно съда може да назначи управител на общата вещ.

Особен режим на съсобствените на недвижими имоти.

Съгласно ЗС, собственикът на недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот, с които да създава пречки за използване на съседния имот, по-големи от обикновените. Когато за извършване на работи по един недвижим имот е необходимо да се влезе в друг, собственика му е длъжен да даде разрешение за това. При сгради в етажна съсобственост неизбежно съществуват условия за безпокойства по-големи от обикновените. Това налага да се създадат ограничения, осигуряващи спокоен съвместен живот в сградата:

Индивидуалния собственик при използване на своите части е длъжен да не върши нищо което би могло да изложи сградата на опасност;

В жилищните помещения той не може да упражнява занятия, които създават за обитателите на другите помещения безпокойства по-големи от обикновеното;

Собственика може да променя вътрешния вид и разпределението на своите помещения стига с това да не засяга здравината на сградата. Не може да изменя външния вид на своите части;

Собственика е длъжен да даде достъп до своите помещения за поправяне на общите части, ако няма друга възможност за това;

Собственика на индивидуален обект е длъжен да използва общите части според предназначението им. Да спазва правилника за вътрешния ред и правилата за обществения морал.

Индивидуалния собственик може да се разпорежда със своя обект. При етажната съсобственост не е длъжен да го предлага на други съсобственици.

Според ЗС съсобствениците могат да си поделят общата сграда по етажи или части от етажи.

Подялба на парцели – много често собствениците желаят да поделят общ парцел на два или повече нови парцела. Закона забранява подялбата на парцели само когато липсват съответните законни условия за това.

Способи за прекратяване на съсобствеността: 1. Чрез делба – това е възможност всеки съсобственик по всяко време и въпреки противна уговорка да иска делба на общата вещ. Искът за делба не се погасява по давност. Делбата е начин за прекратяване на съсобствеността. Право на делба се поражда от всяка имуществена общност, без значение вида на съсобствеността и основанието на нейното възникване. Право на делба има всеки съсобственик, независимо от размера на неговия дял. Без значение е качеството на съсобственика, няма значение и обекта на делбата. Може да се иска както на движима, така и на недвижима вещ. Делбата може да се извърши по два начина – по съгласие на страните /доброволна/ и по съдебен ред.

а) Доброволна делба – това е възмезден акт т.к. ако някой съсобственик загуби своя дял, може да иска уравнение от другите. По своята форма това е договор. Ако с него се прекратява съсобственост върху движими вещи над определена стойност /над 50 лв./ както и на недвижими имоти, договора трябва да се състави в писмена форма с нотариално заверени подписи. Правото да се иска делба е субективно, постетативно право.

б) Съдебната делба – замества непостигнатата доброволна делба. При нея само по волята на един и независимо от волята на другите съсобственици, съсобствеността се прекратява, като се следва спец съдебно производство. Започналото производство може да се приключи като спогодба, като потвърден от съда договор между страните, с който чрез взаимни отстъпки те слагат край на спора, на съсобствеността и на делото. Това е не съдебен акт а договор. Затова съдебната спогодба не може да се обжалва. Чрез съдебната делба се развива едно спорно производство, първата фаза на което приключва с решение на съда за допускане на делба. В това решение се определят лицата между които се допуска делбата, вещите /имотите/ и частта на всеки от съделителите. Втората фаза започва след решение за допускане на делбата – това е образуване на дяловете и предоставяне на всеки дял като конкретен обект в изключителна собственост на съответния съделител. Това става със съставяне на разделителен протокол или с теглене на жребий. С влизане на протокола в сила или тегленето на жребия, определените дялове стават собственост на участниците и настъпва вещно правен конститутивен ефект – съсобствеността вече е прекратена. Ако вещите, обект на съсобственост са неподеляеми се изнасят на публична продан и получената сума се разпределя между съделителите на база дяловете.

2. Чрез отказ – собственика има право на разпореждане със своя дял, което може да се изрази и в отказ на правото на собственост. Съгласно закона за наследството, частта на отреклия се от наследство уголемява дяловете на останалите наследници. Според ЗС правото на изкупуване на дял от съсобствен имот също цели да върне продаденото и да уголеми дела на другия съсобственик.

3. Чрез прехвърляне на дял на друг съсобственик – всеки съсобственик може да се разпореди със своя дял като го прехвърли на друг съсобственик, но ако той прехвърли своя дял на трето лице, съсобствеността не се прекратява само се сменя личността на съсобственика с неговия преобретател.

4.Чрез погиване на веща – изчезва обекта на съсобствеността и се прекратяват правата на всички съсобственици.

Изкупуване на дял от съсобствен недвижим имот.

1. Изкупуване по чл. 33 от ЗС – всеки съсобственик може да се разпорежда със своя дял от общата вещ. При разпореждане с дял при собственост в-у недвижим имот се въвеждат известни ограничения. Според ЗС правилото е, че съсобственика може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице, след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение. Ако декларацията е неистинска или третото лице купи частта на съсобственика при условия уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересования съсобственик може да изкупи тази част при действително уговорените условия. Иска трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата. С посочените правила на чл. 33 от ЗС се установява,че правото на изкупуване се свежда до призната на собственика възможност при определени от закона предпоставки да придобие дела на друг съсобственик, който последния е продал на трето лице срещу цена, която трябва да плати на това лице. Съдържането на правото на изкупуване дава възможност на съсобственика с едностранно волеизявление по съдебен ред да придобие собствеността в-у продадената част от имота. По своята правна същност това е едно субективно постетативно право. То се упражнява по съдебен ред с конститутивен иск. Съдебното решение по този иск прехвърля собствеността и затова има конститутивно действие. Срока за подаване на иска е два месеца от извършване на продажбата. Срокът е преклузивен, т.к. с изтичането му се погасява самото потестативно, субективно право.

Предпоставки за изкупуване по чл. 33 от ЗС - приложното поле на правото на изкупуване е ограничено. То се отнася само за недвижимите имоти. За да възникне правото са необходими няколко предпоставки:

- Да е налице съсобственост върху недвижим имот. Тя трябва да бъде дялова т.к., ако имота е в бездялова съсобственост /съпружеска общност/ правилата за изкупуване не важат.

Частта на съсобственика на недвижимия имот трябва да е продаден на трето лице, което не е съсобственик. Ако отчуждаването е извършено чрез дарение или друг безвъзмезден акт не възниква право за изкупуване. Продажбата трябва да е действителна да не е нищожна, при което купувача /третото лице/ е станал собственик.

Декларацията по чл. 33 от ЗС трябва да е неистинска, с невярно съдържание или ако е истинска условията да са уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици /обявява се висока цена, а се уговаря с купувача значително по-ниска/. Срокът за подаване на иска е двумесечен, като би следвало да се брои от момента на узнаване на извършената продажба.

Действия на изкупуването – с влизане в сила на решението по конститутивния иск, с който се уважава молбата на заинтересования съсобственик, той придобива собствеността върху честа, която се изкупува. От този момент той дължи цената в месечен срок на третото лице. Ако не плати решението се смята за обезсилено по право.

Етажна собственост. /ЕС/

Според ЗС етажи или части от етажи, заедно с придадените им към тях помещения в тавана или зимника, могат да принадлежат на отделни съсобственици - държавата, общините, ФЛ и ЮЛ.

Характеристики на етажната собственост:

-обект е недвижима вещ

-в архитектурно и строително отношение сградата да е от етажи

-отделните обекти да са свързани технически с общите части- основи, покрив и т.н.

-отделните обекти да са с различни собственици

-общите части да са в съсобственост

-съсобствениците влизат в правоотношения помежду си и с трети лица

Вижда се, че ЕС е една модификация на правото на собственост, едно особено съчетание на изключителна собственост в/у обособени обекти в една сграда и съсобственост в/у общите части. ЕС може да се разглежда, като съвкупност от права и задължения.

От 1951г. влиза в сила ЗС, който урежда общо режима на ЕС. Приет е и Правилник за управлението, реда и надзора на ЕС- ПУРНЕС.

Способи за възникване на етажна собственост:

1.Чрез правна сделка- Всяка сделка, с която се прехвърля право на собственост може да се разглежда и като способ за възникване на ЕС. Може да бъде продажба, замяна, дарение, договор за издръжка и гледане, завещание, като е необходимо предмет на тази сделка да бъде обособена част от сграда. 2.Чрез административен акт.-Примерно ако собственик на отчужден имот се обезщетява с жилище или друг обект в построена сграда, или в сграда, която ще се построи. 3.Чрез делба- Ако сграда или части от нея са съсобственост, то тя се ликвидира чрез делба и се поделя. 4.чрез ново строителство; 5.чрез строителство от ЖСК; 6.чрез договор за групов строеж; 7.чрез отчуждаване и конфискация; 8.чрез давност

Способи за прекратяване: Общите части не могат да се делят- ЗС!!! 1.при погиване на сградата; 2.чрез преустройство на сградата в ЕС; 3.чрез сливане-ако ги изкупи някой; 4.чрез разделяне- в ПУРНЕС.

Управление на етажна собственост. Органи на етажната собственост. Контрол върху решенията на общото събрание и управителния съвет.

ЗС посочва примерно кои части от сградата в ЕС са общи - земята, основите, външните стени, стълбите, покрива и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Тази съсобственост е принудителна, няма самостоятелен характер и е неделима.

Общите части на сградата при режим на ЕС се ползват от собственици, наематели, обитатели, краткотрайно пребиваващи лица. Правилата за управлението на обикновената съсобственост в ЗС не са достатъчни и такива правила въвежда ПУРНЕС.

Правомощието да се вземат решения във връзка с управлението на общите части в ЕС по принцип е предоставено на мнозинството. Неговите решения са задължителни за малцинството. Отделния собственик или обитател обаче е защитено признатото му право да участва в органите на управление, както и да обжалва решенията и действията на управителните органи пред съда. Социалната общност в ЕС се организира и управлява, чрез общо събрание /ОС/ и управителен съвет /УС/. Могат да се изграждат и факултативни органи- надзорни съвети.

Общо събрание - То е необходим и задължителен орган в ЕС. Функционира в ЕС с най-малко три индивидуално притежавани обекта. Има два вида ОС – а) на собствениците и б) на собствениците и обитателите/наемателите. Това ОС приема правилник за вътрешния ред, избира управител или УС за 2 г. ОС решава въпроси свързани с ползването, чистотата и поддържането на местата за общо ползване и спазване на вътрешния ред. Двата вида ОС се свиква от управителя или по искане на 1/5 от собствениците и наемателите. Става с лична писмена покана и се връчва лично, а на отсъстващи се залепя на вратата на жилището. Срока е три дни преди събранието, а спешни случаи –24 часа.

Кворум - при ОС на собствениците -3/4, а при ОС на С и Н – повече от половината. Решенията се вземат с явно гласуване, като съпрузите имат 1 глас. Решенията се вземат с обикновено мнозинство, но някои с квалифицирано - например при извършване на полезни разноски –3/4.

Право да иска отмяна на решенията на ОС има всеки, който е участвал в заседанието и чието несъгласие е отбелязано в протокол, или всеки който не е участвал, но има това право, както и всеки, който основава искането си на неправилности по свикването на ОС или по друг ред. Молбата е до Районния съд в 7 дневен срок от деня на нарушението. Съдът може да отмени решението, ако то е незаконосъобразно.

Управител –/УС/ - те са изпълнителни органи на ЕС. Органа може да е едноличен и колективен. УС се състои от председател и членове. Управителят /УС/ е постоянно действащ орган, като се избира за срок от 2 г. Те привеждат в изпълнение решенията на ОС и следят за спазване законите и правилата за вътрешния ред в сградата, изпълняват приетия от ОС бюджет. Представляват собствениците и наемателите пред трети лица. Действията им подлежат на обжалване пред ОС.

Надзорен съвет- при повече от 15 апартамента, магазини и др. ОС може да избере и НС от трима души. Той може да се произнася само по законосъобразността и правилността на действията и решенията на управителя /УС/ и то преди всичко по набирането и изразходването на бюджета на ЕС.

Въпрос 19. Вещни права върху чужда вещ. Право на строеж, надстрояване и пристрояване. Право на ползване. Сервитути.

Правото на строеж е ограничено вещно право по силата на което едно лице може да построи сграда върху чужда земя и да стане изключителен собственик на постройката. Именно правото да се притежава, да се държи постройка в чужда земя се нарича право на строеж или суперфиция. Вещно право на строеж се учредява винаги и само върху чужд имот. Не е нужно постройката да съществува реално. Право на строеж може да се учреди и преди сградата да е построена и с тази цел то най-често се учредява.

Вещното право на строеж не се погасява със смъртта на своя носител, а може да се наследява и прехвърля. То не се погасява и с погиване на веща – ако постройката погине, носителя на правото на строеж може да я построи отново, без да е нужно учредяване на ново право на строеж. ПС е самостоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ.

Всеки субект на гражданското право може да бъде носител на вещно право на строеж. То може да се отстъпва на 1./ ф.л. на 2/ ю.л. и 3/ на кооперации. ВПС се учредява винаги и само върху чужд недвижим имот, който може да е публична или частна собственост. Необходимо е имота да е в строителните граници на населеното място. ВПС включва следните правомощия:

Право да се построи /държи/ сграда в чужд имот – свежда се до право да се извърши строителство като това правомощие трябва да се упражни в 5 годишен срок. Ако не се упражни в този срок и земята е частна, то се погасява по давност.

Изключително право на собственост върху постройката- собственика на земята няма никакви права върху постройката. Нейния собственик може да я владее, ползва и разпорежда с нея, както намери за добре.

Право да ползва чуждата земя – носителя на правото на строеж може да ползва чуждата земя доколкото това е необходимо за използване на постройката.

2. Придобиване на ВПС способи:

Чрез сделка – най-често правната сделка ще е договор – продажба, замяна, дарение т.к. предмет на сделката е недвижим имот съгласно ЗЗД тя трябва да бъде извършена във формата на нотариален акт като условие за неговата действителност.

По давност – когато едно лице фактически упражнява действия, които съставляват съдържанието на ВПС през определен период от време, естествено при намерение да строи за себе си в чуждото място.

Чрез доброволна делба - съсобствениците поделят имота така, че единия да придобие само собствеността върху постройката, а другия собствеността върху земята.

Чрез наследяване – напр. при завет;

Особени случаи – те са при семейната имуществена общност.

3. Прекратяване на ВПС: С изтичане на уговорения срок – тогава собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята. Погасяване по давност – то се погасява в полза на собственика на земята, ако не се упражни в продължение на 5 години; Чрез прехвърляне на ВПС – ЗС допуска едно изключение, да се прехвърля на роднини по права линия и преди да е извършен строежа;Чрез отказ – чрез молба до кмета с нотариална заверка на подписа; С погиване на имота.

Право на надстрояване. Понятие, предмет, съдържание, учредяване и упражняване. Вещно-правни и облигационно-правни последици, възникващи при учредяване и упражняване.

Правото на надстрояване и пристрояване /ПНП/ е сравнително ново вещно право, наложено от нуждите по най- ефективен начин да се застрояват строителните парцели, да се оформят силуетите на улиците, площадите, комплексите. То е икономически изгодно защото се осъществява в съществуваща сграда и не се налага да се извършват ред подготвителни работи /ВиК/. ПНП според едни е разновидност на правото на строеж, а според други самостоятелно вещно право. ПНП има следните характерни белези: 1. ПНП предполага налична, построена сграда; 2. Вид строителна дейност, чрез която се извършва застрояване във височина на съществуващата сграда или към нея неделимо се пристроява друга сграда /помещение; 3. Носителя на ПНП става собственик на надстроения обект; 4. Носителя на ПНП придобива право на собственост или право на строеж в съответни идеални части от терена или заварената сграда; 5. Носителя на ПНП придобива и идеални части от общите части на сградата.

Определение: ПНП е право на едно лице да надстрои или пристрои заварена сграда, собственост на друго лице, с етаж или свързана неделимо с нея пристройка, заедно със зимничните и тавански помещения, като стане изключителен собственик на така надстроените и функционално обособени обекти и собственик на съответен дял в общите части на сградата и на съответна част на правото за строеж.

ПНП може да се учредява и на външно за имота лице. Съдържанието на ПНП са вещните правомощия на носителя да извърши надстрояването и пристрояването съобразно ЗРП да държи така построения обект върху земя, да се разпорежда като негов изключителен собственик.

Учредяването на ПНП става с правна сделка – възмездна или безвъзмездна. То се отстъпва от собственика на земята върху която вече има изградена постройка и се отстъпва на трето лице. Възможно е собственика на земята да отстъпи вещно право на строеж на друго лице, а да запази за себе си право на надстрояване и пристрояване върху изградената от това лице постройка.

Придобиване – чрез правна сделка; по давност; по сила на съдебно решение и др.

Прекратяване на ПНП: С изтичане на срока; с отказ от ПНП; Чрез осъществяване на надстрояването и пристрояването.

Вещно-правни последици от ПНП. След осъществяване на ПНП носителя става изключителен собственик на този обект, той придобива и идеални части от правото на строеж и съответна идеална част от общите части на сградата и има право да ползва земята до толкова, доколкото това е необходимо за ползване на сградата.

Облигационно правни последици. Възникват при упражняване и учредяване на ПНП. Обикновено ПНП се отстъпва възмездно, затова носителя му трябва да заплати съответната част от правото на строеж, идеална част от общите части на сградата и евентуални реални части от избените и други помещения на заварената сграда. Собственикът на заварената сграда не участва в разходи за надстрояване и пристрояване. Той е длъжен обаче да заплати направените подобрения по сградата в резултата на надстрояването /нова дограма и др./.

Право на ползване. Понятие, видове, предмет, съдържание, учредяване, упражняване и прекратяване.

Право на ползване /ПП/: Първо, с него днес се обозначава едно от вещните права върху чужда вещ; второ термина ПП се е употребявал и в ЗЗД.

Определение: ПП включва правото да се използва веща съгласно нейното предназначение и правото да се получават добивите от нея, без тя да се променя съществено. Обект на ПП са вещи, както недвижими така и движими. То обаче не може да се учредява върху потребими вещи. ПП може да се учредява само върху веществените обекти, влизащи в състава на имуществото на едно лице. Ако все пак се учреди някакво право върху търговско предприятие, например се даде под аренда като цяло, то отношенията ще бъдат облигационно-правни, а не вещно правни. ПП е отделно и самостоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ. Като всяко сложно субективно право неговото съдържание се състои от правомощията на ползвателя. За да се ползва една вещ е необходимо ползвателя да упражнява и фактическата власт върху нея, той има право на владение. ПП за разлика от правото на собственост е срочно право. Носителят на ПП има ограничено право на владение, владение в пълен обем има само собственика.

Учредяване /придобиване/ на ПП. Съгласно ЗС вещни права върху чужда вещ могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини определени от закона. Тези способи важат и за придобиване правото на ползване:

1. Правна сделка – тя може да е продажба, замяна, аренда, дарение, договор за издръжка;

2.Чрез конститутивни съдебни решения – по такъв ред възниква правото на ползване върху семейното жилище, собственост на другия съпруг или негови близки, което съда предоставя за ползване от единия съпруг за определен срок след прекратяване на брака.

3. Възниква и при учредяване на търговско дружество, кооперация, друго ЮЛ или гражданско дружество. В тези случаи ПП възниква само върху недвижимите вещи апортирани в дружеството;

4. По давност;

5. С административен акт.

Прекратяване /загубване/ на ПП: ПП е срочно право, срока може да бъде определен с договора или с акта за учредяване на правото на ползване, затова изтичането на уговорения срок е ю факт с настъпването на който се прекратява самото право на ползване.

Бива:

1. С изтичане на срока;

2. Със смъртта на ползвателя;

3. С погиване на веща;

4. С неупражняване на ПП в продължение на две години.

5. По искане на собственика – следва да има застрашена вещ, неизпълнение на съществуващи задължения и предупреждение; 6. С административен акт; 7. С отчуждаване на имота за държавни нужди; 8. По съдебен ред.

Сервитути

Сервитутите са ограничени вещни права върху чужд имот – напр. преминаване, черпене на вода. Серивитутът е вид ограничено вещно право, даващо на титуляра си известно право на фактическа власт върху чужд недвижим имот и представляващо по същността си изгода от имота на титуляра напр. право на преминаване, право на електроснабдяване и водоснабдяване.

Характеристика на сервитута:

1. За разлика от правото на ползване, (правото на строеж), заложното право, които могат да имат за предмет движими и недвижими вещи, сервитутът може да има за предмет само недвижим имот.

2. За да се създаде правната конструкция на сервитута трябва да има два имота, които да принадлежат на различни лица. Единият имот, този, който се обременява с вещна тежест и се нарича служещ, другият имот наречен господстващ е този, за чието пълноценно използване се урежда сервитута.

3. Необходимо е наличие на функционална връзка между двата имота, така че господстващият имот да не може да бъде използван пълноценно, без да се обремени служещият имот.

4. Съдържание на сервитута – обременяване на служещия имот, което създава изгода за собственика на господстващия имот. Обременяването може да се изрази в правото на собственика да извършва определени действия или в право на собственика на господстващия имот да изисква бездействие от собственика на служещия имот.

5. Сервитутът е акцесорно, зависимо, несамостоятелно ограничено вещно право. Акцесорно, защото съществуването на сервитутното право задължително предпоставя право на собственост върху имота наречен господстващ. Ако собственикът на господстващия имот продаде имота, той не може да запази сервитута. Сервитутът е дотолкова акцесорно право, че е снабден с право на следване, т.е. в който е имота в него е и сервитута.

6. Сервитутът не е правоотношение между два имота, а вещно правоотношение между собствениците на господстващия и служещия имот.

Сервитутът е неделим – свързан е с всяка част на имотите (ако те се разделят сервитутът остава за всяка част). Не може да се прехвърля отделно от имота.

Учредяване – с договор или с административен акт – само когато е предвидено в законите.

Съдържание на сервитутното право – като при всяко ограничено вещно право се изразява в правомощията на титуляра. Спецификата на сервитута се състои в това, че съдържанието му не е строго определено от закона (за разлика от правото на ползване – чл. 56 ЗС и правото на строеж – чл. 63 и 64 ЗС).  В теорията се казва, че от гледна точка на съдържанието сервитутите може да са положителни (задължение за facere, възможност за активно поведение на титуляра на сервитута) и отрицателни (задължение за non facere, възможност за искане за въздържане от действия от собственика на служещия имот, напр. да не прави огради, да не строи на определено място и т.н.)

Могат още да бъдат: 1. законни – по силата на правна норма и за тях е необходим допълнителен админ. акт от компетентен орган и договорни – учредяват се по воля на собствениците, със сделка – възмездна или безвъзмездна;

2. прекъснати и непрекъснати – според това в какъв интервал от време се осъществява;

3. срочни и безсрочни.

Прекратяване на сервитута – като на ограничено вещно право.

1. По взаимно съгласие на двамата собственици може да стане по всяко време. Срокът се презюмира в полза на собственика на господстващия имот. 2. При срочните сервитути прекратяването става eo ipso – автоматично с изтичането на срока. 3. При погиване на господстващия или служещия имот. 4. С разваляне на договора за учредяване при договорните сервитути. Договорите за учредяване на сервитут се развалят само по съдебен ред чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Исковата молба подлежи на вписване. 5. С отпадане на нуждата при сервитута по чл. 36 Закона за опазване на селскостопанското имущество (аргумент от чл. 38) Сервитутът обаче не отпада автоматично, а се прекратява с административен акт. 6. При субективно или обективно сливане:- при субективното сливане собствеността върху господстващия и служещия имот се придобива от едно и също лице; - обективно сливане има, когато за двата имота бъде определен един общ парцел. За правния оборот двата имота вече могат да се придобиват само общо, защото е възникнала съсобственост между техните собственици. 7. Сервитутът би трябвало да се погасява и при неупражняване в пет годишен срок по analogia legis (по чл. 46, ал. 2 ЗНА) с чл. 59, ал. 3 и чл. 67 ЗС.

Въпрос 20. Защита на вещните права – видове. Разграничение между петиторна и посесорна защита. Петиторна защита. Ревандикационен и негаторен иск. Иск за установяване на граници.

1.Видове защита. Правото на собственост /ПС/ е едно от най-важните субективни права. То по всички правни системи е признато и защитено от държавата. Правната защита на частната собственост е конституционно уредена в чл.17 от К. Тя е неприкосновена. ЗС установява принципа за равна закрила на всички форми на собственост. Той урежда административната защита на държавната и общинска собственост. НК предвижда наказателни санкции за престъпни посегателства срещу собствеността. ЗС не позволява да се придобива по давност вещ - държ. или общ. собственост.

а) Административна защита - тя се прилага само по отношение на Д или Об собственост. Съгласно ЗС, когато един Д или Об имот бъде завладян незаконно, той се изземва въз основа на заповед на кмета, която се превежда в действие с помощта на полицията. Отстранените от имота лица нямат правата дори на недобросъвестния владелец;

б) Наказателно-правна защита – тя се свежда до съдебно установяване и налагане от съда на предвидени в НК санкции за престъпления против собствеността. Глава 5 от НК определя фактическите състави и наказанията за кражба, грабеж, присвояване, вещно укривателство, унищожаване или повреждане на чужди вещи и др.

в) Гражданско-правна защита – правото на собственост и другите вещни права могат да бъдат защитени по съдебен ред и с искове от облигационно-правно естество. Такива са например исковете на заемателя за връщане на заетата вещ; на наемателя; на влогодателя и други.

г) Вещно-правна защита – тя обхваща специално уредени от норми на вещното право искове – ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници, иск за непълноти и грешки в кадастралния план, установителен иск. Към вещно-правната защита може да се отнесе и посесорната защита (искове за защита на владението).

Разграничение между посесорна и петиторна защита – посесорните искове имат за цел да се възстанови владението върху веща (самото фактическо отношение). При тях съда не се интересува от права. По такива дела той установява само факта на владението и на нарушението. С владелческите искове се защитават фактическите отношения. При петиторните искове носителя на едно вещно право иска да се прекрати нарушението на неговото право. Става дума за защита именно на вещно право, а не на фактическо отношение. Защитата се осъществява чрез съдебно установяване и признаване на вещното право у ищеца и осъждане ответника да преустанови нарушението. Затова ищеца трябва да докаже правото си на собственост или друго вещно право върху чужда вещ. Посесорните искове се погасяват с кратка 6 месечна давност, а петиторните не се изсрочват по давност.

Ревандикационен иск – за краткост той се означава като иск на невладеещия собственик срещу владеещия не собственик. Съгласно ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. РИ е вещен собственически иск. Неговият предмет са всякакви вещни права, както върху движими, така и върху недвижими вещи. РИ може да се защитава не само частна но и държавна и общинска собственост. Като вещен иск той не се погасява по давност. Неговата крайна цел е да се възстанови на собственика владението, когато то е отнето. Необходимо е още отнетата вещ да съществува за да може да бъде върната на собственика. Ищец по РИ може да бъде само собственика на веща, който не я владее. Ответник по РИ може да е само лицето която по време на предявяване на иска владее или държи чуждата вещ. Няма значение дали ответника е законен владелец или само държател, нито колко време владее веща. При РИ ищеца трябва да докаже 2 неща: 1. Че е собственик на веща; 2. Че именно ответника владее веща без основание.

Негаторен иск. Иск за определяне на граници. Установителни искове. Искове за непълноти и грешки в кадастралния план.

Негаторен иск – според ЗС собственика може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. Негаторният иск е сходен на ревандикационния. Той също е вещен, собственически иск, има осъдителен характер и не се погасява по давност. От него обаче се различава преди всичко по това, че той дава правна защита срещу посегателства, които без да отнемат от владението пречат на собственика да осъществява спокойно и в пълен обем своите правомощия. Например изграждане на стена в съседния имот в нарушение на строителните правила, прокарване на водопровод през имота на съседа, построяване на стряха така, че водата да се оттича в имота на съседа, преминаване през чужд имот и други действия, които смущават упражняването на правомощията на собственика. Ищец по негаторен иск е собственика на веща. Няма значение дали той упражнява фактическата власт върху нея. Ответник е лицето, което нарушава правото на ищеца. За разлика от РИ, нарушението на правото на собственост при негаторния иск не се изразява в отнемане на владението.

Иск за определяне на граници – ЗС постановява, че собственика може да иска определяне на граници между свои и съседни имоти. Приема се, че приложното поле на иска за определяне на граници са случаи, когато е налице спор за незначителна ивица земя, която неусетно е минала във владението на друг съсед поради неяснота на граничните знаци. Целта на този иск е не е толкова да се осъди ответника и да предаде владението на собственика или да преустанови някакво нарушение, а да се признае правото на собственост върху един недвижим имот до определена граница. Затова този иск е установителен, а съдебното решение, с което той се уважава има конститутивен характер – създава ново правно положение, като признава правото на собственост в постановените по съдебен ред граници. Характерна особеност на ИОГ е, че според него всяка от страните е едновременно и ищец, и ответник. Тежестта на доказване лежи и върху двете страни.

Иск за непълноти и грешки в кадастралния план – кадастъра е национална система за набиране, обработване, съхраняване и предоставяне на данни за количествените и качествени характеристики на територията, надземните и подземни обекти. С него се регистрира и технически документира собствеността и ползването на недвижимите имоти и др. ограничения на тези имоти. Единният кадастър у нас се разделя на централни, териториални и ведомствени кадастри. Въз основа на тях се разработват общи и подробни градоустройствени планове. От своя страна подробните планове биват застроителни и регулационни, в които се предвиждат мероприятия по архитектурно-благоустройствено изграждане и развитие на населените места. Образуват се дворищно-регулационни парцели за жилищно и вилно строителство. За целите на териториално-устройственото планиране се изготвят кадастрални планове. КП е графично изображение на хоризонталните граници на недвижимите имоти, сгради постройки и съоръженията в тях. Всеки имот има кадастрален номер, който за населените места се нарича планоснимачен номер. Графичното изображение на имота се съпътства с писмен документ – “писмен операт”, “разписен списък”, който е неразделна част от кадастралния план. Имотът може въобще да не е отразен в КП, неправилно да е заснета и определена граничната линия, неправилно да е вписан друг собственик и т.н. поради това закона допуска възможност за изменение на кадастралния план.

По административен ред – дава се възможност непълноти и грешки в КП да се установят на самото място от техническата служба при ОбС /чрез изготвяне на технически протокол/.

С иск като спора се решава по съдебен ред – за да се упражни иска трябва да е налице гражданско-правен спор. Меродавен момент, в който грешката трябва да е налице, за да се предяви иска е деня за влизане в сила на кадастралния план. Съставянето на КП е продължителен процес, който завършва с издаването на заповед за неговото одобряване. Надлежна страна по иска би бил всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение на един недвижим имот по КП. Установеното със съдебно решение правно положение във връзка с КП е задължително за администрацията.

Въпрос 21. Владение и държане. Същност. Видове владение. Права на подобрителя върху чужд имот. Защита на владението и държането.

Владение и държане. Собственикът владее, ползва и се разпорежда с вещта. Законът му признава и гарантира това право. Има случаи, когато лице, което няма вещно право фактически упражнява такова право /лице което е намерило чужда, загубена вещ/. Тези лица фактически имат вещта, те я държат, ползват, могат да се разпореждат с нея като я продадат, подарят, изоставят. Те фактически упражняват едно вещно право, което не притежават. Истинският собственик има такова право, но реално не го упражнява. Едно е правното, а друго фактическото положение на веща. Лицето, което фактическо упражнява съдържанието на едно вещно право наричаме владелец. Владението е фактическо отношение между хората по повод на вещите. Това е упражняването на фактическа власт върху вещ. Владелецът упражнява пълна власт и изключва възможността други да въздействат върху същата вещ. При пълното владение владелеца си служи с веща, прибира плодовете и може да се разпорежда с нея. Ако упражнява ограничено вещно право и властта ще е ограничена. Това е обективният признак. Субективният признак е намерението на владелеца да държи веща като своя. Владелецът държи веща като своя, докато не се докаже, че държи веща за другиго. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно, явно.

Разграничаване на В и Д. Д е упражняване на фактическа власт върху вещ, което лицето не държи като своя. Общото между владението и държането е че и при двете се упражнява фактическа власт върху вещ. Разликата е в намерението. Държателят няма намерение да свои веща. Той държи веща за другиго, за владелеца или собственика. Предмет на В – движими и недвижими вещи, независимо чия собственост са. Вещните права също могат да бъдат предмет на владение.

Начини за осъществяване на владението:

- Владение чрез другиго – фактическата власт се упражнява чрез друго лице. Владелецът има намерение да държи веща чрез това лице, а то се явява държател;

- Съвладение – фактическата власт се упражнява от няколко владелеца. То не е уредено от закона, но се среща в практиката /при наследяване, наследниците използват общо имота/.

Видове владения: 1. Пълно владение – владелеца упражнява такива въздействия върху веща, каквито може да извършва и собственика – владее, ползва и се разпорежда с веща; 2. Ограничено владение – осъществява действия, съответстващи на едно ограничено вещно право /право на строеж, на ползване, на сервитут/; 3. Добросъвестно владение – когато владелеца владее веща на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателя му не е собственик или предписаната от закона форма е била опорочена; 4. Недобросъвестно владение – което не е добросъвестно.

Способи за придобиване на владението: Чрез едностранни действия; Със съгласие на досегашния владелец; Чрез превръщане на досегашния владелец в държател.

Способи за изгубване на владението. За да е налице владение трябва кумулативно да съществуват двата признака: упражняване на фактическа власт върху веща и намерение да се държи като своя. С отпадането на един от тях владението се загубва. Не е необходимо постоянно въздействие върху веща за да се продължи владението.

Изгубване на владението чрез превръщане на държането във владение. Това може да стане със съгласието на предишния владелец. Например собственикът на веща я продава на наемателя.

Добросъвестно владение. Понятие. Правно значение на добросъвестното владение. Владелецът е добросъвестен, когато владее веща на правно основание годно да го направи собственик, без да знае, че праводателя му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала до възникване на правното основание.

Правно основание – има се предвид всеки акт, чрез който може да се прехвърли право на собственост или да се учреди друго вещно право. Правни основания за добросъвестно владение могат да бъдат: 1. Гражданско-правна сделка – всяка сделка с която се прехвърля собственост или се учредява вещно право /двустранни сделки – договор за продажба, замяна, дарение/. Не е правно основание предварителния договор, той не прехвърля вещни права. Едностранните сделки също могат да се смятат за правно основание, доколкото с тях се прехвърлят вещни права – завета, но наследяването по закон или по завещание не е правно основание, т.к. наследника е правоприемник на наследодателя и той продължава владението; 2. Съдебно решение – Постановени по конститутивни искове, с които се упражняват постетативни, преобразуващи права. При съдебно решение за обявяване за сключен предварителен договор. Не са правни основания решенията по петиторни или установителни искове, т.к. те не прехвърлят вещни права; 3. Административен акт – такива са актовете за отчуждаване на имоти, т.к. отстъпения като обезщетение имот се придобива по силата на самата заповед, на адм. акт.

Правното основание трябва да съществува реално, обективно, а не мнимо. Няма правно основание, ако владелеца само си мисли, че е купил имота, че има съдебно решение, или че му е издадена заповед за обезщетение с недвижим имот при отчуждаване. Правното основание трябва да е действително. Нищожното правно основание е равносилно на липса на правно основание. Отпадането на правното основание превръща владелеца в недобросъвестен, той не става собственик на плодовете, които е получил до унищожаването, няма право на задържане до заплащането на подобренията и разноските. Владелецът няма право на владение и добросъвестния владелец не е собственик.

Правни последици на добросъвестното владение. Добросъвестният владелец придобива добивите, т.е. става собственик на плодовете, които дава овладяната от него чужда вещ до предявяване на иск за връщането й. Той придобива право на собственост в-у недвижимия имот, който владее с 5 годишна давност. Добросъвестното и възмездно придобиване на владение в-у чужда движима вещ прави владелеца собственик. ДВ има право на по-голяма сума между подобренията и увеличената стойност на веща в следствие на подобренията. До заплащане на подобренията има право на задържане.

Защита на владението и държането.

Необходимост от защита на владението – Владението е фактическо отношение между хората по повод на вещи. Щом закона го урежда той му дава и правна защита. Няма значение дали властта върху веща е установена правомерно или не. Законът брани статуквото на вещите. Целта е да се избегне саморазправата.

Видове владелческа защита – искове за защита на владението:

Основният вид защита на владението са владелческите искове – посесорни. Става дума за защита само на владението като факт. При тези искове съда се интересува само от факти, има ли владение, нарушено ли е то и кой е владелеца. За защита на нарушени права на собственост закона дава други средства – петиторни искове. Това са искът за собственост по чл. 108 от ЗС, негаторния по чл. 109 от СЗ, иска за определяне на граници. При тези искове чрез съдебно установяване на едно вещно право се търси възстановяване на владението и прекратяване на неговото нарушение. С петиторните искове се защитават вещни права, а не фактически отношения. Посесорните искове не трябва да се смесват с установителните искове. С последните по съдебен ред се установявява съществуването на определено вещно право. Щом владението е факт, а не право, то установителен иск за владение ще бъде недопустим.

Българското право урежда два иска за защита на владението: Иска за защита на нарушено владение по чл. 75 ЗС – съгласно него владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот /или сервитут/ продължило повече, непрекъснато от 6 месеца, може да бъде защитавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в 6 месечен срок.

Предмет на защита – с този иск се защитава владението само на недвижим имот или на владение на вещно право върху такъв имот или на сервитут. Не може да се брани владение върху недвижима вещ. Държателя не може да се ползва от иск за защита на нарушено владение.

Срок на владение – владението трябва да е продължило непрекъснато повече от 6 месеца. То се брои от момента на нарушението назад.

Нарушение - искът може да се предяви само при нарушено владение.

Ответник по иска – всяко лице, което нарушава владението.

Предмет на иска – прекратяване на нарушението или възстановяване на владението, ако е било отнето. Ако в отнетия имот е извършена промяна /постройка/ то иска е насочен към връщане на имота в състояние, в което се е намирал преди нарушението.

Срок за предявяване на иска – 6 месечен и започва да тече от деня на нарушението. Срокът е преклузивен т.е. с изтичането му се прекратява правото на иск.

Иска за защита на отнето владение по чл. 76 ЗС – Владелецът или държателя, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в 6 месечен срок да иска връщането й от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело веща да предяви иск по преходния член.

Предмет на иска – може да се защитава както владението така и държането. Може да се предявява от владелец и от държател. Чл. 76 от ЗС говори за движими или недвижими вещи. Преобладава мнение, че в предмета на този иск се включва и вещни права.

Нарушение на владението – то е квалифициран случай, трябва да е извършено насилствено или по скрит начин. Използва се термина отнемане в смисъла на нарушение. Няма значение дали владелеца е лишен напълно от фактическа власт или тя е частично ограничена. Например не може да се берат плодовете.

Страни по иска - ищец – владетелят или държателя; ответник – лицето отнело веща. Иска е недопустим срещу трето лице придобило веща от нарушителя.

Предмет на иска – цели се при установяване на нарушението връщане на отнетото владение. Заедно с възстановяването на владението може да се иска обезщетение за вреди.

Срок за предявяване на иска – 6 месечен. Приема се, че срока започва да тече от момента на нарушението.

Въпрос 22. Кадастър и имотен регистър. Актове за недвижими имоти. Вписване.

Правна уредба – Закон за кадастъра и имотния регистър, Закон за устройството на територията и устройствените правила за кадастъра.

Кадастър – отразява важни характеристики на земята, като субстанция. Включват се и данни за други свойства – характера на собствеността, вещни права върху нея, надморска височина. В кадастъра се събират и данни за вече построени или строящи се сгради. Кадастъра обслужва гражданския оборот, задълженията на данъкоплатеца за строителни или устройствени мероприятия, дейността по държавното управление и др. Кадастъра дава възможност за планиране и отграничаване разрастването на населените места за сметка на обработваемата земя.

Кадастър е съвкупността от основни данни за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти на територията на Република България набирани, предоставяни, поддържани в актуално състояние и съхранявани по установен от ЗКИР ред. Кадастърът обхваща и други данни – право на собственост върху недвижимите имоти, други вещни права, данни за държавните граници, границите на административно-териториалните единици, землищните граници и границите на територии с еднакво трайно предназначение. Данните за кадастъра и другите данни се нанасят върху кадастралната карта и се записват в кадастралните регистри. Кадастрални карти – обхващат границите на държавата, на териториалните единици.

Имотният регистър обхваща партидите на недвижимите имоти – свързани с право на собственост, възбрани, ипотеки и други действия, предвидени да бъдат вписани по ЗКИР. Имотният регистър се води в районните съдилища при съдията по вписванията в съответния съдебен район.

Законът урежда създаването на кадастралните карти и регистри. Производството по създаване на кадастралните карти и регистри се открива със заповед на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, а задължение на областните управители и кметовете е да бъдат означени границите на държавните и общинските имоти, и да предоставят на Агенцията по кадастъра данни за недвижимите имоти от съответните регистри. Споровете за граници се решават по съдебен ред.

Обект на кадастъра са 3 категории недвижимости:

1. поземлен имот – той е част от земната повърхност, включително и тази, която е трайно покрита с вода, определена с граници, съобразно правото на собственост – чл. 24(2) ЗКИР. Поземлените имоти образуват територията на страната, определена от държавните граници, без да се припокриват един с друг. Държавните граници, границите на административно-териториалните единици, землищните граници и границите на територии с еднакво трайно предназначение са граници и на поземлени имоти; 2. сграда, включително изградена в груб строеж; 3. самостоятелен обект в сграда.

Данните за специализираните карти, регистри и информационни системи се събират от ведомствата, общините и други ЮЛ, съобразно характера на техните функции. Те организират набирането, поддържането в актуално състояние на данните за недвижимите имоти, различни от основните кадастрални данни; строежи, съоръжения и други обекти в поземлените имоти; трайни насъждения, водни течения и площи, , природните богатства в земните недра, релефа на земната повърхност. На база на тези данни се създават специализираните данни, регистри и информационни системи.

Поддържане на актуално състояние на данните – има процедура за изменение на кадастралната карта и регистъра – те са възможни, когато в кадастралните карти има грешки и непълноти, когато те са одобрени в нарушение на закона или когато трябва да бъдат нанесени допълнителни кадастрални данни. Грешките и непълнотите се поправят или допълват по молба на заинтересованите лица. Непълнотите се установяват на самото място с акт, който се подписва от съставителя, заявителя и пряко заинтересованите собственици – това е изразено съгласие за промени в кадастралните планове и карти.

Ако грешките и непълнотите са установени безспорно, тази процедура не е необходима. Когато възниква имуществен спор за вещни права то тогава въпросът се решава по съдебен ред – чл.53, ал. 2 ЗКИР. Искът води до преодоляване на грешки и непълноти в кадастралната карта.

Разлика с чл. 108 ЗС, в сравнение с чл. 53 от ЗКИР: Чл. 53 ЗКИР. (1) Одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри могат да се изменят: 1. когато съдържат непълноти или грешки; 2. когато са одобрени при нарушение на закона; 3. когато се нанасят допълнителни кадастрални данни по реда на чл. 34, ал. 1.

(2) Непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато непълнотите или грешките са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред.

(3) (Изм. - ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Непълнотите и грешките по ал. 1, т. 1 се установяват на самото място от службата по геодезия, картография и кадастър с акт, който се подписва от съставителя, заявителя и пряко заинтересуваните собственици.

Чл. 108 ЗС. Собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.

– чл. 108 ЗС е основен с по-общ характер и по-широко приложно поле, докато чл.53 ЗКИР е специален и се отнася само до грешки и непълноти в кадастъра. Страни са лицата имащи правен интерес, ищецът е собственик на имота или има вещно право, което е нарушено. Ответници са заинтересованите лица, които са пасивно легитимирани.

Съдът констатира грешката, но това не променя картата или плана със съответните промени. Измененията в кадастралната карта кадастралните регистри се одобряват със заповед от Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра или от овластен от него началник на служба по кадастъра.

Система от ограни – 1. Министерски съвет; 2. Агенцията по геодезия, картография и кадастър; 3. Службата по кадастъра в областните градове. За нуждите на кадастъра се създават компютърни информационни системи, които са свързани помежду си. Информационните системи осъществяват връзка и с Единния класификатор на административно-териториалните единици, Единния държавен регистър на стопанските субекти в Република България (БУЛСТАТ), Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), регистрите на държавните и общинските имоти.

В ЗКИР са посочени правомощията на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, към министъра на регионалното развитие и благоустройството. Съгл. Чл.10 ЗКИР – Агенцията по геодезия, картография и кадастър е изпълнителна агенция, която е ЮЛ със седалище гр. София и със служби по геодезия, картография и кадастър в административните центрове на областите. За извършване на административното обслужване службите по геодезия, картография и кадастър могат да имат структурни подразделения в седалищата на районните съдилища.

Основни правомощия на Агенцията по геодезия, картография и кадастър са: Чл. 12. ЗКИР - Службите по геодезия, картография и кадастър са териториални звена на Агенцията по геодезия, картография и кадастър. За извършване на административното обслужване те могат да имат структурни подразделения в седалищата на районните съдилища. Службите по геодезия, картография и кадастър осъществяват дейностите по геодезия, картография и кадастър за определените им райони от територията на страната, съхраняват предоставените им първични материали и данни от геодезическите измервания и изпълняват и други функции, определени с устройствения правилник.

Дейности по кадастъра могат да изпълняват и лица, получили правоспособност по кадастър при условията и по реда на този закон.

Актове за недвижими имоти. Нашето законодателство е установило задължението сделките с недвижими имоти и вещни права върху тях да се сключват в нотариална форма. Самите образци на нотариалните актове са утвърдени от Министерството на правосъдието и в тях има необходимите реквизити, свързани със самото попълване на акта и неговото вписване. Тези нотариални актове са основно доказателствено средство за правото на собственост. С оглед на доказването могат да се използват и нотариални актове, издадени на името на наследодателя като към тях се прилага удостоверение за наследници. Принципа на чл. 18 от ЗЗД допуска няколко изключения уредени в закона:

1. Учредяването на право на строеж върху съсобствен имот между съсобствениците може да стане в писмена форма с нотариална заверка на подписа, която се вписва; 2.Учредяването на право на надстрояване и пристрояване на сграда – етажна собственост, между етажните собственици може да стане в писмена форма с нотариална заверка на подписите, която подлежи на вписване. И двата случая са уредени от чл. 183(1) от ЗУТ; 3.Продажба на наследство, в което са включени недвижими имоти се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписа, който подлежи на вписване – чл. 212 от ЗЗД; 4. Доброволна делба на недвижими имоти се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписа, като договора се вписва. 5. Продажба на държавен или общински недвижим имот се извършва в писмена форма и договора се вписва – чл. 35(4) от ЗОС. Договорите, с които се извършва разпореждане с недвижим имот - частна общинска собственост, се сключват в писмена форма от кмета на общината и се вписват от съдията по вписванията по местонахождението на общинския имот, а при замени с държавни имоти - по местонахождението на държавния имот (чл. 48 от ЗДС). Договорите, с които се извършва разпореждане с недвижими имоти - частна държавна собственост, се сключват в писмена форма и се вписват от съдията по вписванията по местонахождението на държавния имот. 6. Актовете, с които се възстановява правото на собственост върху земеделска земя са решение на поземлените комисии. Те имат сила на нотариален акт. Тези изключения са определени от Закона. За всички останали случаи е безусловно издаването на нотариален акт.

В случаите когато едно лице няма нотариален акт за притежаване от него на недвижим имот, то може да се снабди с констативен нотариален акт – чл. 587 (1) и (2) от ГПК. (1)Когато собственикът на имот няма документ за правото си, той може да се снабди с такъв, след като установи с надлежни писмени доказателства пред нотариуса своето право

Хипотезата на ал. 1 предвижда наличието на убедителни писмени доказателства за притежаваното право на собственост от лицето. В този случай то подава молба до нотариуса, в чийто район се намира недвижимият имот и нотариуса издава искания нотариален акт.

(2)Ако собственикът не разполага с такива доказателства или ако те не са достатъчни, нотариусът извършва обстоятелствена проверка за придобиване на собствеността по давност чрез разпит на трима свидетели, посочени от кмета на общината, района или кметството или определено от него длъжностно лице, в чийто район се намира недвижимият имот. Свидетелите се посочват по указание на собственика и трябва по възможност да бъдат съседи на имота. Урежда хипотезата, при която лицето не разполага с писмени доказателства. В този случай нотариусът прави обстоятелствена проверка, относно претендирането право. Той разпитва трима свидетели посочени от кметството и по възможност в съседен имот. Нотариусът трябва да установи, че молителят е владял не обезпокоявано имота повече от 10 години, т.е. изтекъл е дългият срок на придобивната давност. При това положение нотариуса издава искания акт. И двата акта са констативни, но след изменението на ЗС от 2001г. те подлежат на вписване. Те имат доказателна сила както останалите нотариални актове и предявяването на установителен иск срещу техните притежатели е недопустимо. Претендиращият за права следва да заведе ревандикационен иск.

Актовете за общинска собственост са писмени и се издават от съответните служби по чл. 56 от ЗОС. Същото се отнася и за актовете за държавна собственост. „Чл. 56 ЗОС. За общинските недвижими имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания се съставят актове за общинска собственост нанедвижими имоти по образец, утвърден от министъра на регионалното развитие и благоустройството.”

Вписване – правна уредба в материалното и процесуалното право.

Вписване на актове в нотариалните книги. Нотариални книги – това са книги по вписванията.

Има две системи по вписванията: персонална и реална

1. персонална – тук вписвания в основната (партидна) книга се извършва на името на притежателя на имота. При ипотека и на учредени вещни права и тежести, партидата се вписва на името на праводателя, а не на приобретателя. Тази система е присъща за страни с дребно земевладеене, а при реалната с едро земевледеене. При персоналната система всички вписани актове на едно лице ще са в една партида.

2. при реалната се открива партида за всеки отделен имот (независимо от броя на собствениците). При реалната е необходимо за всеки имот да има дела (дело на имота) по Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР). Тази система у нас ще влезе за съответния район след влизане в сила разпоредбите на ЗКИР. Имотните книги ще се изготвят за целия район по заповед на Министъра на правосъдието.

Актове, подлежащи на вписване – в чл. 112 ЗС и Правилника за вписванията

- същински актове – посочени в чл.112 ЗС Вписват се: а) всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права;

б) договорите, с които се прехвърля наследство, в което има недвижими имоти;

в) актовете за отказване от вещни права върху недвижими имоти;

г) договорите за делба на недвижими имоти, както и съдебно разпределителни протоколи относно такива имоти;

д) молбите на кредиторите на наследодателя или на заветниците за отделяне на недвижимите имоти на наследодателя;

е) договорите за наем на недвижим имот за срок по-дълъг от една година;

ж) спогодбите по спорове относно актове, които подлежат на вписване, и

з) влезлите в законна сила съдебни решения, които заместват актовете по буква "а", както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви.

и) преписи от обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот

и чл. 4 от Правилника за вписванията - всички актове, с които се прехвърля правото на собственост (продажба, дарение, замяна, даване вместо изпълнение, отчуждаване срещу задължение за гледане и издръжка и др.) или с които се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право (право на ползуване, собственост върху постройка и др.) върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права (констативни нотариални актове, актове, които имат силата на констативни нотариални актове, актовете за държавна собственост, актовете за общинска собственост и други, изрично предвидени в закон);

б) договорите, с които се прехвърля наследство (чл. 212 ЗЗД), в което има недвижими имоти;

в) актовете за отказване от вещни права върху недвижими имоти (чл. 100 от Закона за собствеността);

г) договорите за делба на недвижими имоти, както и съдебно-разделителните протоколи относно такива имоти;

д) молбите на кредиторите на наследодателя или на заветниците за отделяне на недвижимите имоти на наследодателя (чл. 67 от Закона за наследството);

е) договорите за наем на недвижим имот, в т.ч. на земеделска земя, за срок по-дълъг от една година (чл. 237 ЗЗД), както и договорите за аренда;

ж) спогодбите по спорове относно актове, които подлежат на вписване, и

з) влезлите в сила съдебни решения, които заместват актовете по буква "а", както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви;

и) преписи от обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот и всички други актове, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване.

Тези актове са 2 групи

а) актове за прехвърляне или учредяване на вещни права – напр. нотариален акт;

б) актове, отнасящи се до недвижими имоти, но нямащи прехвърлително действие – напр. 1. договор за наем за срок по-дълъг от 1 година; 2. доброволна делба (тя се счита, че няма прехвърлително действие, но при нея всеки придобива права върху новопридобитото имущество).

В чл. 113 и чл. 114 ЗС са посочени кои искови молби се вписват.

Исковите молби, подлежащи на вписване са по силата на правна норма. Тези искови молби са същински конститутивни молби. Чл. 113. Актовете по предходния член до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот.

Чл. 114. Трябва да бъдат вписани: а) исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112. Когато вписването на исковата молба е предвидено с изрична разпоредба на закона, те произвеждат спрямо трети лица действието, посочено в същата разпоредба. При липса на такава разпоредба вписването има значение само за да даде гласност на съдебния спор относно имоти;

б) исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот. Придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Държавата или общината за вземанията си срещу праводателя, станали изискуеми до деня на прехвърлянето или учредяването на вещното право, може да обърне взискането си към имота, в чийто ръце и да се намира той, и

в) исковите молби за постановяване на други решения по чл. 112, буква "з". Придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца.

На молбите по предходните букви не се дава ход в съдилищата, докато не бъдат вписани.

Подлежат на вписване и влязли в сила съдебни решения, по които са вписани исковите молби. Тук вписването е с 6-месечен срок, а скрокът е преклузивен.

ГПК сочи и други актове за вписване, напр. – няма ипотека без вписване, докато при нотариалния акт за прехвърляне и придобиване на имот, той има действие с подписване от нотариуса, а вписването има за цел да даде информация на трети добросъвестни лица, с цел да прегради едно бъдещо вписване.

Ипотеките и възбраните се вписват по силата на разпоредбите на ЗЗД.

РЕД НА ВПИСВАНЕ И ОРГАНИ.

Вписването се извършва по силата на ЗС и Правилника за вписванията (той детайлизира правната уредба, посочена в отделните нормативни актове).

Органи по вписванията

1. съдиите по вписванията – те са държавни служители и носят отговорност за вреди, причинени на гражданите, съгласно Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на гражданите.

2. частни нотариуси

Книги за извършването на вписване

Те са посочени в чл. 33 от Правилника за вписванията. Делят се на 2 основни групи:

1. същински книги по вписванията: а) входящ регистър – в него се вписват всички нотариални искове, писма и др., за които се изисква вписване. Той се приключва всеки ден от № до № . Ако няма вписвания се пише – “Днес не се извършиха вписвания”; б) партидна книга – открива се от името на всеки собственик и така се посочват всички вписвания, отнасящи се до него – вписват се имена, ЕГН и други белези. Книгата се води като съответно там се отваря и се откриват партиди, като се води за съответна година в томове, проверява се дали лицето няма партида. Ако партидата и от двете страници се изчерпи се открива нов том, като се оставя белег върху старата партида; в) азбучен указател- тук поименно са посочени имената на лицата, вписани по партидите. Той се води по малките имена и е нужно да се изисква документ за самоличност. В него са отразени първичните данни. Посочва се и къде е извършено вписването – том, партида и т.н. Азбучен указател ще има до пълното влизане на реалната система в сила, а сега все още “съжителстват” персоналната и реалната системи; в) регистър за справки- тя е за отразяване на устни и писмени справки.

2. несъществени книги – чл. 37 “а-ж” – те са други книги по чл. 112 ЗС – да се нанесат със синьо или черно мастило и се зачеркват празните места.

Книги по кадастъра и имотния регистър – книги по чл.59

Правно значение на вписването и действие на вписването в нотариалните книги.

- вписването се подчинява на принципа “първият по време е първи по право”. Това се прави с цел пресичане на възможността да се осъществи измама спрямо трети лица.

- вписването на искови молби е предупредително

- вписването на актове за прехвърляне, на решение на съда пресичат възможността за последващо вписване.

Деактуване – кметът или областният управител ще издаде акт да се отпише имота. А при спор се решава от съда.

Въпрос 23. Договор – понятие и видове. Особености на договора в облигационното, търговското и трудовото право. Сключване на договора и преддоговорни отношения. Предварителен договор. Договор в полза на трето лице, обещаване действие на трето лице.

Облигационните отношения /ОО/ могат да възникнат по волята на страните. Правно средство за установяване, изменение и прекратяване на ПО е правната сделка. Тази изявена воля е техен източник. Всяка правна сделка следователно включва по необходимост във ФС едно или няколко изявления, насочени към установяване, изменение или прекратяване на едно ПО.

Когато фактическия състав на правната сделка се изчерпва с волеизявлението на един само правен субект, правната сделка е ЕДНОСТРАННА, а когато обхваща съгласуваните насрещни волеизявления на двама или повече правни субекти, правната сделка е ДВУСТРАННА.

Сделката е волеизявление и е насочена към пораждане на желани и целени правни последици, чието съдържание се определя от самото волеизявление.

Едностранни сделки – правната уредба е твърде кратка в чл. 44 от ЗЗД. За разлика от договорите, едностранните сделки не се подчиняват на принципа на автономия на воята (която е при договора), а трябва да са numerus causus, т.е. няма ненаименовани правни сделки. Това едностранно волеизявление трябва да е уредено в закона. Едностранната сделка не предполага (не поражда насрещност), поражда задължения само за едното лице извършило волеизявлението. Двустранните правни сделки се наричат договори

Определение: В българското законодателство намираме легално определение в член 8 на ЗЗД - "Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях."

Договорът е институт, общ на цялото ГП. Той се среща във всички негови части- ВП, ОП, СП. Договорът е най често срещаният източник на облигационните правоотношения, но и в частното право. Свободното договорно обвързване и следващата от него задължителност на уговореното-това са двата основни принципа, които се изтъкват като особени предимства на договорното право – уреден в чл. 9 ЗЗД.

Някои теоретици определят договора като съглашение м\у две или повече лица за създаване, изменение или прекратяване на една правна връзка м\у тях.

Характерни черти на договора са: 1. две съвпадащи насрещни волеизявления; 2. Съглашението е пълното покриване на волята на участващите в д-ра страни; 3. В чл.9 на ЗЗД е провъзгласена свободата на договаряне, т.е. страните имат иправо на избор. Страните могат свободно да определят съдържанието на д-ра, доколкото то не противоречи на повелителни ПН. Под съдържание се разбира, че изброените в ЗЗД д-ри не са единствени, които могат да се сключват м\у страните -стига да не се нарушават императивни ПН и да не се нарушават добрите нрави.

Видове договори:

1.Едностранни и двустранни. Критерий е това дали едната или двете страни по д-ра имат задължения. При едностранните задължена е само едната страна, а другата има само права (заем за послужване – тук заемодателят не поема никакво задължение като дава своя вещ в заем и единствено има правото да иска връщането на тази вещ; договор за поръчка). Двустранните (продажба; замяна) – при тях възникват права или задържения на пранципа на разпределението им.

2.Несъвършени двустранни д-ри - те по принцип са едностранни, но страните са се уговорили задължения да възникват и за двете страни(влогът е едностранен - имаме даване на вещ за ползване от заемодател и получаването й от заемополучател, но заемополучателя може да направи и разностки по тази вещ и тогава той има право да иска възстановяването им от заемодателя). При тях по принцип се прилагат правилата за едностранните д-ри.

3.Според това дали е налице еквивалентно разместване на имуществените ценности биват възмездни и безвъзмездни. Възмезден е този д-р, при който всяка от страните по него се задължава с\у насрещна престация. Не е необходимо двете престации да са еквивалентни. Д-р за продажба, наем, залог, за превоз и т.н. Безвъзмездните са тези д-ри с които едната страна дава на другата или се задължава за нещо в нейна полза без насрещна престация. Такива са д-ра за влог, за заем за послужване, за поръчка, за дарение и т.н.

4.С оглед на това дали формата за действие е елемент на ФС д-рите се делят на формални и неформални. При формалните д-ри е необходима определена форма. Неформалните- з-нът не изисква форма за действителност. При тях може да се използва формата за доказване (разписка).

5.Според това дали за сключването на д-ра е необходимо някакво фактическо действие – консенсуални, формални и реални. Консенсуални са тези д-ри, за чиято валидността необходими и достатъчни само съвпадащи волеизявления на двете страни. Д-рът е сключен с простото съгласие на волите на двете страни. Формален – за неговата действителност е необходимо спазването на една установена от закона форма – тази форма е елемент от фактическия състав на договора. Договорът не е валиден, ако волеизявленията на страните не са направени в установената форма, защото не са осъществени всички необходими елементи от фактическия състав на договора. Реален е този д-р за чиято действителност е необходимо освен съгласието на страните още и ПРЕДАВАНЕТО НА ВЕЩА, предмет на д-ра. Този доовор се сключва с предаването на веща. До този момент можем да имаме просто съгласие, което да има значението на обещание за бъдещото сключване на договора- значение на предварителен договор. Реален е договорът за заем – той е сключен едва тогава, когато заемодателя предаде на заемателя заетата вещ или заетата сума. Простото съгласие да се даде заем не поражда договор за заем, а само задължение за даването му – чл. 241 ЗЗД.

6.Комутативни и алеаторни. Критерият е в зависимост от това дали към момента на сключване на д-ра са известни облаги, които ще получат страните. Комутативните – тук още при сключването на договора всяка една от страните знае какви облаги ще извлече; алеаторните – облагите са неизвестни, те зависят от едно бъдещо несигурно събитие

7.Според това дали основанието е елемент от ФС на договора- Каузални и абстрактни. Основанията, които може да има един договор са три: а) да се придобие едно СП; б) да се надари едно лице; в) да се погаси един дълг. Основанието не е елемент от ФС на д-ра.

8.Главни и акцесорни. Дали са самостоятелни или са обусловени от някакъв предшестващ д-р. Главен е този договор, чиято валидност не е обусловена от друго предшестващо го правоотношение – продажба, наем, заем. Акцесорни (последващи) – те изистват наличието на предшестващо правоотношение – т.напр. не може да има ипотека, баз да има дълг или залог, който да я обезпечава.

Трудов договор – понятие, правна характеристика. Трудовият договор /ТД/ е най-често срещаното основание за възникване на ИТП. Ярко подчертан е неговия договорен характер. Трудовия договор е двустранна правна сделка. ТД е договор, по силата на който двете страни се съгласяват – едната да предоставя своята наемна сила при определени условия, а другата страна се задължава да му плаща трудово възнаграждение.

Характеристики на ТД : - формален договор. Формата се извлича от чл.62 ал.1 КТ. Трудов договор сключен в устна форма е недействителен и при поискване, ще бъде обявен за такъв; консенсуален, а не реален договор. Изпълнението на задълженията започва от сключване на договора, а не от престацията на едната от страните по договора – чл.63 ал.3; възмезден договор – основанието е в чл.66 КТ; сукцесивен – на всяко изпълнение на задълженията от едната страна, следва задължение и от другата страна - плащане възнаграждение всеки месец.

СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОРА. Сключването на договора е постигане на съгласие между две лица по неговите съществени елементи. Той представлява единство на две насрещни волеизявления.

ФС на сключването. Той е сложен, защото изисква наличието на два прости ЮФ- волеизявлението на предложителя и волеизявлението на адресата.Едната от страните поема инициативата за сключването му и прави оферта. Тази страна се нарича ОФЕРЕНТ (ПРЕДЛОЖИТЕЛ).Другата страна е необходимо да изрази съгласие чрез приемане и се нарича приемащ, АДРЕСАТ НА ОФЕРТАТА.

Предложението (офертата) е волеизявление \покана\ за сключване на д-р, което един правен субект отнася до друг. Предложението е едностранно волеизювление, с което едно лице (оферент), прадлага на друго лице да сключат договор, т.е. да влязат в облигационна връзка. Предложението трябва да отговаря на няколко изисквания:

1. Съдържание на офертата. Офертата е тази част то договора, която определя съдържанието на бъдещата сделка. Съдържанието на сделките може да се характеризира в три вида: а) съществено съдържание – тук трябва минимално да се уговори предмет и цена; б) естествено съдържание – тук страните няма нужда да уговарят друго защото то е уредено в закона; в) случайно съдържание – това са правни последици, които закона не предвижда и тези, т.нар. модалитети трябва да се уговорят.

Задължително съдържание на офертата- да съдържа всички съществени условия на договора, а останалите могат да се договарят. Тези условия се определят от закона, от обичаите или от естеството на самото задължение. Освен това предложението трябва да посочва и всички онези ОТКЛОНЕНИЯ ОТ ДИСПОЗИТИВНИТЕ ПРАВИЛА на закона на които оферентът държи. Следователно приема се, че няма оферта, ако предложението НЕ съдържа всички специални условия. Предложението трябва да е така оформено, че за неговото приемане да е необходимо едно просто ДА на адресата. И още няма да е на лице предложение, ако изявлението НЕ съставлява само покана "за сключване на договор". Няма предложение, ако се задоволя да съобщя на едно трето лице, че съм намислил да продам къщата си, стига да ми бъде предложена изгодна цена. Това е една информация и нищо повече.

Предложението трябва и да е достатъчно пълно- по каква цена, какво предлага и т.н.

2. Предложението трябва да е отправено до друго лице т.е. принципа е, че офертата трябва да е насочена към точно определено лице (адресат). Възможно е обаче то да е насочено към неопределен кръг адресати – т.нар. публични оферти, които са адресирани до неопределен кръг лица. В тази хипотеза този, които пръв е приел предложението- с него се сключва договора. Например излагане на стоки на витрина съставлява предложение за продажба, отправено до неопределени лица; такава оферта може да бъде отправена и чрез вестник.

3. Трябва да съдържа изисквания за намерения (animus на предложението). Има две становища по въпроса дали анимуса е необходим и ако няма такъв - няма оферта, а покана за преговори. Второто становище е, че не е необходим, а е достатъчно само волеизявление. Приоритет се отдава на първото становище за наличие на анимус (намерение).

4. Обвързваща сила на офертата. Предложението е едностранно волеизявление. То се отправя до друго лице, за да бъде узнато и евентуално прието от него. Нашето право стои на становището, че предложението обвързва предложителя.

а\ Ако предложителят е определил срок, в течение на който предложението му следва да бъде прието, офертата го обвързва до изтичане на този срок без оглед на това, дали предложението се прави на присъстващ или на отсъстващ (чл. 13, ал. 1). Следователно предложителят не може валидно да оттегли офертата си до изтичане на този срок.

б\ Ако няма определен срок, в течение на който предложението може да бъде прието, трябва да различаваме с оглед на това, дали то се прави на отсъстващ или на присъстващ. Предложението, направено на присъстващ, обвързва предложителя само в случай на незабавно приемане. Предложението губи силата си, ако не бъде незабавно прието, казва чл. 13(3). За присъстващи се считат и лица, които преговарят по телефона.

в\ Предложение, направено на отсъстващ, обвързва предложителя за толкова време, колкото е обикновено нужно за пристигане на приемането-чл.13(3). Това е относително определена норма. Тук се включват три компонента: време за пристигане на предложението до адресата; време необходимо да се провери и обсъди предложението; време за достигане на отговора до предложителя.

Оферента може да оттегли офертата, ако съобщението за оттегляне пристигне ПРЕДИ или НАЙ-КЪСНО със самата оферта. Задължителната сила на предложението е установена в защита на лицето, на което се прави предложението. За адресата договора е сключен, дори ако самият оферент умре или бъде поставен под запрещение, след като е отправил офертата. Офертата има задължителна сила по смисъла на закона.

Предложението губи силата си: 1. Ако бъде отхвърлено от адресата, до който е отправено. Молбата за продължаване на срока за приемане още не означава отхвърляне. Офертата може да бъде приета в първоначално определения срок. 2. Ако изявлението за приемане не пристигне своевременно. 3. Ако бъде оттеглено съгласно чл. 13(2) ЗЗД

Съпоставка м\у оферта и покана за преговори: офертата е задължаваща ; офертата трябва да има анимус (намерение); офертата трябва да съдържа всички съществени условия на договора. Поканата за преговори не трябва да съдържа тези три изисквания.

Приемане. Същност. Лицето, на което е направено предложението, има една алтернатива- или да приеме предложението и с това договорът е сключен, или да отхвърли предложението и така да осуети сключването на договора. Приемането също отговаря на няколко изисквания: 1. Да изхожда от лицето, на което предложението е направено, от негов особен представител, евентуално от неговите наследници (ако договорът не е intuitu personae); 2. Да бъде отправено до предложителя, негов представител, респективно неговите наследници; 3. Да е безусловно, т.е. да няма резерви и насрещни условия, защото в такъв случай ще е налице контраоферта или покана за преговори.

Начини на приемане. Приемането не трябва да оставя никакво съмнение относно окончателното решение да се сключи окончателния д-р. Приемането трябва да бъде безусловно. Приемането не е направено с резерви, ако представлява разширение на предложението.

Изявлението за приемане може да бъде ИЗРИЧНО или МЪЛЧАЛИВО. 1.Изрично е когато волята за сключване на предложения договор личи от изрични изрази, които приемащия употребява; 2.Мълчаливо е когато от действията на приемащия може да се съди за решението му да сключи предлагания д-р. Това са т.н конклудентни действия.

Оттегляне на приемането .Предложителят може да оттегли офертата си, стига само известието за това да стигне у лицето, на което се предлага, по-рано или едновременно с предложението(чл.13-ЗЗД)

Късно пристигане на приемането. От пристигналото приемане се вижда, че то е изпратено навреме, но по независещи от него причини то не е пристигнало навреме. Тогава д-ра се счита сключен, освен ако предложителя незабавно уведоми другата страна, че счита приемането за закъсняло.Чл.13(5).

Сключване на д-ра. Когато предложението се приеме тогава се постига съгласие м\у двете страни. Съгласие (consensus) наричаме съвпадането на волеизявлението на двете страни по съдържанието. Липсата наричаме разногласие. Съгласието трябва да обхваща всички съществени страни на д-ра.

Момент на сключване . Договорът е сключен, когато се постигне пълно съгласие в\у всичко. Когато предложението е направено на присъстващ д-ра се счита сключен от момента на приемането.Когато предложението е направено на неприсъстващ, договорът се счита сключен , когато предложителят (оферента) е узнал за приемането на офертата. Това е т.н. теория на УЗНАВАНЕТО.

Мястото на сключване на договора е там където е било направено предложението.

ПРЕДДОГОВОРНИ ОТНОШЕНИЯ. - Договорът е сключен, щом страните постигнат съгласие в\у всичко, което е съществено или което се счита за съществено. От този момент нататък м\у тях съществуват договорни отношения. Но това не означава, че до този момент не са съществували никакви правно-релевантни отношения. И преди приемането на офертата м\у страните възникват отношения и продължават до приемането на направената оферта.Тези отношения наричаме ПРЕДДОГОВОРНИ.

Правно релевантна връзка възниква м\у тях още с получаването на предложението. Сам з-нът е придал задължителна сила на офертата. Задължения на страните в преддоговорните отношения: ЗЗД определя един общ мащаб за поведение като предвижда, че страните по преговорите и при сключването на д-ра трябва да действат ДОБРОСЪВЕСТНО. Страните трябва да доведат до знанието на другата страна всички обстоятелства, които тя трябва да знае по д-ра. Това са задължения за взаимно уведомяване; Задължение на страните да НЕ прекъсват произволно преговорите; Задължение за полагане на грижа. Всяка от страните трябва да вземе мерки за изпълнение на д-ра, ако той се сключи; Задължение да обезпечи валидността на престирания договор. Тези задължения са преддоговорни защото все още няма сключен д-р.

Неизпълнението на тези задължения може да се вмени във вина на съответната страна.Тя се нарича преддоговорна вина или вина при договаряне. Това води и до т.нар. преддоговорна отговорност. Тя произтича от действията извършени по повод сключването на д-ра. Тя не е деликтна, защото няма деликт като умишлено виновно деяние. В чл. 12 ЗЗД е точен: "При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно.В противен случай те дължат обезщетение".

ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДОГОВОРИ. Предварителният договор (ПД) е съглашението, с което две лица се задължават да сключат в бъдеще окончателен д-р при условията уговорени предварително. Той се сключва, когато условията за сключвания окончателен договор не са настъпили за страните, а те искат да запазят качествата си на съконтрахенти. Най-често се сключват при транслативни сделки за недвижими имоти. ПД не е специален договор. Той е уреден в Общата част. По принцип може да се сключва за всички видове д-ри, с две изключения: а\ ПД за дарение- той е нищожен; б\ Ако окончателният д-р е нищожен по чл. 26 ЗЗД, то и ПД също ще бъде нищожен.

Предварителните договори биват два вида - едностранни и двустранни.

1. Едностранен ПД ще е налице, ако се задължа да продам апартамента си на определена цена, на който вие сте понастоящем наемател, ако решите да го купите до края на наемния срок. Вие приемате това мое предложение. В резултат по договорен път се установява във ваша полза едно право на предпочитание т.е. едната страна поема задължение да сключи окончателен д-р а другата има право само да иска сключването му.

2. Двустранен ПД ще е налице когато не само едната страна се задължава да продаде апартамента си, но и другата се задължава да го купи т.е. всяка от страните по д-ра поема задължение да сключи окончателен.

Характеристика на ПД: 1. Това е НЕНАИМЕНОВАН договор, уреден в общата част; 2. НЕ Е ПРЕСТАЦИОНЕН т.к. не се прехвърля никакво имущество; 3. Договорът е КОНСЕНСУАЛЕН защото е достатъчно постигането на съгласие, за да бъде той сключен; 4. Договорът е КАУЗАЛЕН. 5. Той по принцип е НЕФОРМАЛЕН, но закона предвижда писмена форма за действителност, когато за окончателен д-р се иска нотариална форма - чл.19(1) ЗЗД

Приложно поле: 1. ПД за продажба на недвижими имоти са най-често срещаните. Той си е извоювал особеното наименование - обещание за продажба; 2. Продажба на наследство по чл. 212 ЗЗД; 3. За отстъпване на недвижим имот срещу задължение за издръжка; 4. За замяна на недвижим имот; 5. За наем; 6. За учредяване на вещни права; 7. За заем, за влог, за залог.

Условия за действителност. Всички условия за действителност на един д-р са такива и за ПД: 1) Трябва да съдържа всички уговорки относно съществените условия на окончателния д-р; 2) Когато има изискване за писмена форма тя трябва да бъде спазвана; 3) Ако окончателния д-р е нищожен то и ПД ще бъде нищожен независимо от основанието.

Действие на ПД. ПД създава едно взаимно задължение за договаряне в тежест на всяка от страните по него. Всяка от тях има претенция спрямо другата да иска сключването на окончателен. Други действия той няма. Има само облигационно но не и вещно действие.

Принудително изпълнение. - Чл. 19(3) ЗЗД. "Всяка от страните по ПД може да предяви иск за сключване на окончателен д-р. В такъв случай д-ра се счита сключен в момента, в който решението влезе в сила." Искът е конститутивен, т.к. правото да се иска принудително изпълнение е потестативно. Тук съдебното решение замества окончателния договор. Съдът дава двуседмичен срок да изпълни своето задължение по окончателния д-р. Ако не изпълни ответника има право да иска отмяна на окончателния д-р. Исковата молба се вписва, защото всички действия извършени след вписването на исковата молба са недействителни за ищеца. Съдебното решение също се вписва, защото играе ролята на нотариален акт. То се вписва 6 месеца след влизане на решението в сила. Въз основа на него може да се извади констативен нотариален акт.

ДОГОВОР В ПОЛЗА НА ТРЕТО ЛИЦЕ. ОБЕЩАВАНЕ ДЕЙСТВИЕТО НА ТРЕТО ЛИЦЕ.

Договорът в полза на трето лице е уреден в чл. 22 от ЗЗД. Определение: Д-р по силата, на който страните обещател (промитент) и уговарящ (стипулант) се съгласяват едно трето лице - бенефициер, което не е страна (не участва пряко, нито чрез представител) да придобие едно право като може да иска изпълнението му от обещателя.

Приложно поле.1. Договора се среща най-често при застраховките в полза на трето лице- застрахователната сума се получава от задълженото лице; 2. При д-рите за прехвърляне на имот с\у задължение за издръжка и гледане; 3. Д-рът за продажба - правото на собственост преминава в\у задълженото лице.

Страни по договора.

- ОБЕЩАТЕЛ (ПРОМИТЕНТ)- поема задължението да даде нещо или да направи нещо в полза на задълженото лице.

- УГОВАРЯЩ (СТИПУЛАНТ)- уговаря да се престира на трето лице и приема обещанието на обещателя.

- БЕНЕФИЦИЕРЪТ НЕ Е СТРАНА ПО ДОГОВОРА!

Условия за действителност. - Уговорката в полза на трето лице поражда с сключването на д-ра самостоятелно право за третото лице при няколко условия: 1.Уговорката в полза на третото лице преди всичко трябва да е валидна.Ако тя е нищожна третото лице не придобива никакви права.Ако пък е унищожаема правата на третото лице отпадат с обратна сила; 2. Д-рът трябва да бъде действителен; 3. Необходимо е също третото ползващо се лице да е определено или поне определяемо.

Действие на договора. Стипулираното право възниква веднага и направо в имуществото на третото ползващо се лице и не преминава през имуществото на уговарящия. Третото лице не е правоприемник на уговарящия. То придобива веднага, направо и непосредствено уговореното в негова полза. Но това негово придобиване не е окончателно. Уговорителят, по чийто почин всъщност третото лице става кредитор, има право да отмени уговорката. Неговото едностранно изявление в този смисъл е напълно достатъчно.

Отношение м\у страните и м\у страните и третото лице:

1) Обещател - трето лице. Третото лице обаче не е страна по договора и то черпи своите право от договора на обещателя с уговорителя. Поради това обещателя може да противопостави на третото лице възраженията, които произтичат от договора и които той е могъл да противопостави на уговорителя. Така обещателят може да възрази на третото лице, че договорът е унищожаем, защото го е сключил при грешка или измама. Може да му противопостави и възражението за неизпълнен договор или дори, че разваля договора, понеже стипулантът не е изпълнил задълженията си по него.

Третото лице по отношение на обещателя има право на иск за реално изпълнение, той може самостоятелно без ничие посредничество да иска изпълнението в негова полза.

2) Обещател - уговарящ. Уговарящият може да иска разваляне на договора поради неизпълнение на задължението му; за вреди които неизпълнението е причинило; право на иск за реално изпълнение (и за двете страни) по съдебен ред; обезщетение вместо изпълнение.

3) Уговорител - трето лице. Отношенията са най-различни, няма значение за договора. Най-често уговарящия иска да надари третото лице или да изпълни свой дълг по отношение на третото лице. Например уговарям, че от влоговота ми сметка има прова да тегли суми само сестра ми, защото имам зъдължения към нея и смятам така да ги изплатя.

4) Отношения между третото лице и кредиторите на уговорителя. Кредиторите могат да отменят д-ра в полза на третото лице, ч\з т.н. отменителен (Павлов) иск по чл. 135 ЗЗД. Третото лице дължи да върне само това, което уговарящия е дал по договора.

Обещаване действието на трето лице. Обещаване действието на трето лице е налице, когато едно лице А обещава на друго лице В, че едно трето лице С ще се задължи да извърши нещо в полза на Б. Поражда д-ие само за обещателя, който е реално правно обвързан и той е длъжен да положи съответните усилия за да направи така, че третото лице да престира на А. Ако обаче С не изпълни д-ето, за което А се е задължил, тогава има две възможности: 1. Може да се иска реално изпълнение от А; 2. Когато личните качества на С са от значение за изпълнението, тогава от А се иска само обезщетение.

Въпрос 24. ИЗПЪЛНЕНИЕ – същност и страни. Предмет на изпълнението. Време и място на изпълнението. Право на задържане в гражданското и търговското право. Възражение за неизпълнен договор. Суброгация.

Всяко ПО включва и облигационно възниква, за да породи определено действие, определени права и задължения. След като възникнат правата трябва да се упражняват, а задълженията да се изпълняват.

Доброволното осъществяване на дължимия резултат наричаме изпълнение, а изпълнението на паричните задължения - плащане.

Изпълнението на задължението има за последица погасяване на обл. отношение, защото ч\з изпълнението крайната цел на ПО е постигната- задоволяване на интереса на Кредитора. Изпълнението е най-честия способ за погасяване на задълженията.

Правна същност на изпълнението. Действията по изпълнението могат да изискват съдействието на кредитора - тези действия могат да бъдат правни сделки, но самият резултат (изпълнението) никога не е правна сделка.

По правило изпълнението е юридическа постъпка, която изисква, а в определени хипотези се съчетава с волеизявления и се превръща в сделка.

Намерения за изпълнения. Необходим ли е анимус? За да е налице изпълнение трябва да има намерение от длъжника. По принцип намерението се предполага.

Принципи на изпълнението.

1. Принцип на точното изпълнение - чл.79 ЗЗД. Необходимо е длъжникът да осъществи престация адекватна на дължимата по предмет, време, място, количество и качество, като добър стопанин, добър търговец. В противен случай се говори за неточно изпълнение. Неточно във времето означава забавено изпълнение. Неточно в количествено отношение означава частично изпълнение.Неточно в качествено отношение означава лошо изпълнение;

2. Принцип на реалното изпълнение - необходимо е да се престира поетата от длъжника престация. На реалното изпълнение противостои пълното неизпълнение;

3. Принцип на задържането - правото да се откаже изпълнението на задължението на длъжника, ако неговият съконтрахент не изпълни своето насрещно задължение;

4. Принцип на икономичност на изпълнението. Длъжникът е необходимо да осъществи дължимата престация с изразходването на най малко средства, особена когато се касае за възстановяване на разноски направени от длъжника от страна на кредитора.

СТРАНИ - КОЙ ТРЯБВА И КОЙ МОЖЕ ДА ИЗПЪЛНИ. КОМУ ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕСТИРА.

Кой трябва да изпълни. Облигационното отношение обвързва длъжника и за да се освободи от обвързаността си, той трябва да изпълни. Не винаги обаче за тази цел е необходимо личното д-е на длъжника. Чл.73 - "Задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника." Т.е. когато се касае за лична незаместима престация.

Кой може да изпълни. Когато престацията е заместима, Длъжникът може да изпълни задължението си чрез трето лице. Той може да възложи на третото лице да извърши от негово име и за негова сметка дължимите материални действия.

Нещо повече. Всяко трето лице може да изпълни от свое име и по своя инициатива чуждо задължение. Безразлично е дали третото лице има или не интерес от изпълнението. Кр. е длъжен да приеме изпълнението от третото лице(чл.73)

Кому трябва да се изпълни? Принципът: Длъжникът трябва да престира на кредитора или на редовните му представители, ако иска да се освободи от задължението си (чл.75). В противен случай то е действително само ако Кр. се е възползвал от него или го е утвърдил. Изпълнението направено на Кр. осъществява дължимия резултат и погасява задължението. Това става само, ако Кр. е способен да се разпорежда със своите права. Такава способност нямат малолетните и пълно запретените, а техните законни представители или настойници; както и непълнолетните или ограничено запретените- изпълнение получават техните попечители. Изпълнение направено на неспособен Кр. не погасява дълга. Тук важи правилото," който плаща зле плаща два пъти". Все пак изпълнението ще е действително и ще има погасителен ефект, ако : 1. Потвърдено е от представителя на неспособния или от самия неспособен, след като е станал дееспособен; 2. Ако престираното е отишло в полза на неспособния Кр.- трябва да се докаже, че този Кр. е реализирал ползи, а не е претърпял вреди.

Дл. се освобождава от задължението си, ако престира на лицата, които са овластени да действат от името и за сметка на Кр. Такова изпълнение се счита направено направо на кредитора(чл.75 ал.1). Имат право да действат от името и за сметка на Кр. : а) договорните му представители, т.е. неговите пълномощници; б) законните му представители. Само недееспособните ФЛ имат зааконни представители. Това са техните родители или настойници.

Малолетни и пълно запретени – законен представител, родител, настойник;

Непълнолетни и ограничено запретени – попечител;

в) съдебни управители (чл. 59 ЗН и чл. 90 ЗЛС).

Изключения от принципа:

1) Изпълнение направено на некредитор с погасителен ефект.

а\ Когато Дл. престира на трето лице, което не е овластено да получи изпълнението, но Кр. потвърждава това изпълнение;

б\ Когато Дл. престира на трето неовластено лице, но Кр. се е възползвал от престирането;

в\ Когато Кр. изрично или мълчаливо се е съгласил да се престира на трето лице и з-нът не се е противопоставил;

г\ Плащания направени на приносител на ценна книга; на запис на заповед са винаги редовни, дори и приносителят да не е истински кредитор. Носителя на ценната книга е владелец на документа, а при записа на заповед е необхидимо менителничния документ да е джиросан.; д\ Изпълнението е действително и има погасителен ефект, когато е направено на легитимен знак (билет за кино , театър и др.)

2. Изпълнение на мним кредитор по чл. 75, ал. 2 ЗЗД – има две предпоставки:

а) обективна – всички считата, че получателя е истинския кредитор;

б) субективна – длъжникът е добросъвестен, счита че получателя е истинския кредитор.

Плащане без погасително действие. Понякога изпълнението, макар да е направено на Кр. , не освобождава Дл. Такъв е случаят, когато е наложен запор в\у вземането на Кр. у длъжника.

В\у вземането на Кр. може да бъде наложен запор от неговите Кр., за да се удовлетворят те от това вземане. На Дл. се праща за тази цел запорно съобщение от съдебния изпълнител. Следователно след получаване на запорното съобщение Дл. не бива да плаща на Кр. си , макар същият да е дееспособен и на него да има да му се дължи. Ако след получаване на съобщението Д. изпълни (плати)на Кр., това изпълнение не погасява задължението към Кр.,защото зле е платил- късно. В този смисъл важи принципът „Който плаща зле, плаща два пъти”

Направеното след запора изпълнение е недобросъвестно по чл. 346 ГПК. Ако длъжникът е платил и на кредитора си има право на обратен иск за повторно платеното.

ДАВАНЕ ВМЕСТО ИЗПЪЛНЕНИЕ. ЧАСТИЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ. КАКВО СЛЕДВА ДА СЕ ИЗПЪЛНИ.

Длъжникът трябва да осъществи дължимия резултат или дължимото поведение "ТОЧНО". Дл. трябва да престира всичко, което дължи. Не го ли направи изправени сме пред непълно изпълнена престация или т.н. частично изпълнение.Кр. не може да бъде принуден да приеме нещо различно от дължимото- чл. 65. С една реч изпълнението е винаги неделимо. Правилото е установено в интерес на Кр. Той не е длъжен да приеме частично изпълнение и не изпада в забава, ако го откаже. Но това е диспозитивна ПН и Кр. може да се откаже от тази облага. В такъв случай задължението се погасява в онази част от дълга, за която Кр. приема изпълнението.

Частично изпълнение – изпълнението трябва да е точно съгласно чл. 79 ЗЗД. Длъжникът трябва да пристира всичко, което дължи. Ако не престра всичко, дължимият резултат е непълно осъществен – изпълнението е частично. При неделимите престации частичната прастация е недопустима и това следва от естеството на престацията. От друга страна е възможно задължението за престиране на всичко дължимо да следва по закона – такова задължение е винаги неделимо. Това правило е прието в интерес на кредитора и той не длъжен да приеме частично изпълнение.

Приложението на правилото на чл.66 може да бъде изключено:

а\ поради естеството на задължението; - например задължението за повтарящи се престации при лихви, наеми, последователни доставки и др.;

б\ по волята на страните - ако са уговорили узпълнението да е на части;

в\ от разпорежданията на закона.

Възможно е самият кредитор да предпочете да се изпълни частично – на части. Правилото, че трябва да се престира изцяло, е установено напълно в негов интерес. Ако той счете че друго е в негов интерес, той може да иска престиране само на част от дължимото.

Длъжника трябва да осъществи дължимия резултат. той трябва да изпълни това, което се дължи.Този извод се прави от текста на чл.79 ЗЗД- "точно изпълнение". Но евъзможно и Даване вместо изпълнение. Това е престиране на нещо различно от дължимото със съгласието на кредитора. В такъв случай не е налице едно истинско изпълнение, а едно даване в изпълнение. Принципът е, че кредиторът може да откаже да приеме начасти, но не може да откаже цялостното изпълнение на дълга, защото изпада в забава. Частичното изпълнение прад кредитора е характерно за менителничните задължения по ТЗ. Възможно е частичното изпълнение да се постанови от държавен орган (съда) – например, по ТЗ при несъстоятелност, съда има право съгласно оздравителен план да приеме частично погасяване на дълга.

Всичко ли може да бъде престирано вместо дължимото?:

1. Може да се престира вещ вместо пари; пари вместо вещ; една вещ вместо друга; лично действие вместо предметна престация и обратно. Ограничения не съществуват.

2. Може да се престира едно вземане вместо изпълнение, като се прехвърли вземането или извърши една активна съвършена делегация.Обикновено това става ч\з цесия. Цедентът отговаря само за действителното съществуване на вземането, което прехвърля, а не за платежоспособността на длъжника нито за реализиране на вземането- чл.100.Затова Кр., който приема едно вземане в изпълнение, рискува да не получи никакво изпълнение, ако Дл. се окаже неплатежоспособен. За да го предпази от такава опасност, чл.65(3) предвижда, че "когато на Кр. е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, задължението се погасява, след като бъде събрано вземането. Цесията следователно ако не е уговорено друго, не се счита направена в изпълнение, а само с оглед изпълнението.

Даването вместо изпълнение изисква:

1) даване на допълнително съгласие от кредитора;

2) има договорен характер, защото има д-е само ако Кр. е съгласен. Кр. не може да сключи д-р, ако е неспособен да използва правата си.

ВРЕМЕ И МЯСТО НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО. ДОКАЗВАНЕ. ПРИХВАЩАНЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО.

Всяко задължение трябва да бъде изпълнено точно(чл.79 ), но точното изпълнение не означава само осъществяване на дължимия резултат, но още неговото своевременно изпълнение. А Дл. осъществява своевременно, ако престира на ПАДЕЖА. На падежа вземането е вече изискуемо. Кр. е не само в правото си да иска изпълнение, но то е вече поискано или се счита за поискано. Следователно падежа е онзи момент, който е определен за осъществяване на дължимия резултат.

Изискуемост. Определяне на времето за престиране. Съгласно чл.69(1) задължението е изискуемо веднага с възникването му. Правилото следователно е, че щом се дължи без срок се дължи веднага. Това означава, че Кр. веднага може да иска изпълнение, а Дл.веднага може да пристъпи към изпълнение. Необходимо е обаче Кр. да покани Дл. да изпълни задължението си като му даде срок за това. Когато задължението е без определен срок Дл. не е длъжен да изпълни без получаване на покана. Поканата му обаче определя вече обвързващ го срок. До този момент Дл. не е в забава, а той изпада едва след като бъде поканен- чл.84 ЗЗД.

За изрично определен срок говорим, когато ЮФ, който дава живот на съдържанието, определя и момента в който Кр. може да изиска осъществяването на дължимия резултат. Може да е установено изпълнението да се иска на определен ден (посочен в календара или с оглед на определено сигурно събитие). Тогава казваме, че срокът е ОПРЕДЕЛЕН.

Страните могат да уговорят изпълнението да се осъществи на определен ден след настъпването на едно сигурно събитие. Тогава говорим за ОТНОСИТЕЛНО ОПРЕДЕЛЕН СРОК.

Моментът на изпълнение да бъде определен от една от страните по д-ра. В такъв случай говорим за НЕОПРЕДЕЛЕН СРОК. За него има две хипотези: а) Кр. с изявление ще определи срока ; б) Дл. ще определи падежа на задължението.

Значение на срока. - клаузите, относно срока за изпълнение могат да имат различно значение.

1. От субективно отношение, значението може да бъде различно, в зависимост от това, в чий интерес е уговорен срокът:

а) съглашенията относно срока могат да означават, че кредиторът не може да иска изпълнение, но че и длъжникът не може да изпълни, преди да е настъпил падежът на задължението. В този случай казваме, че срокът е установен в полза на двете страни и че задължението нито е изискуемо, нито е изпълняемо до настъпване на срока (чл.70 ал.1 и 2);

б) разпорежданията относно срока могат да означават още, че длъжникът може да изпълнява преди срока. Тогава срокът е уговорен в полза на кредитора. Задължението не е изпълняемо преди срока, но е изискуемо (чл.70 ал.2);

в) съглашенията относно срока могат да означават, че кредиторът не може да иска изпълнението до изтичането му, но и обратното - длъжникът не може да изпълни задължението си преди срока. Тогава срокът е установен в полза на длъжника. Ако кредиторът предяви иск за вземането си преди да е настъпил срокът за изпълнение, искът трябва да бъде отхвърлен. Ако длъжникът е изпълнил предсрочно, той не може да иска платеното обратно на това основание, защото не е платил нещо недължимо.

Чл.70 ал.3 ЗЗД дава възможност на предсрочно платилия длъжник да приспадне лихвите от деня на плащането до края на срока, ако е предплатил тези лихви;

2. Обективно отношение. Съглашенията относно срока също могат да имат различно значение:

а) дължимият резултат може да бъде осъществен само на падежа и ако не бъде осъществен в този момент, налице е пълно неизпълнение и невъзможност за последващо изпълнение. В този случай боравим с т.нар. фикс-сделки;

б) нормално страните считат, че изпълнението е възможно и след падежа. Макар последващото изпълнение да не е възможно, това изпълнение е все пак неточно по отношение на времето. То е забавено изпълнение и съставлява основание да се търсят от длъжника вредите, които са настъпили. Но то може да се превърне и в пълно неизпълнение ако кредиторът междувременно е загубил интерес от изпълнението - чл.79 ал.2 и чл.87(2).

Изгубване преимуществата на срока. Законът е установил оборима презумпция, че срокът е установен в полза на длъжника - чл.70(1). Длъжникът може да загуби това преимущество. В такъв случай изпълнението става веднага изискуемо. Облагите на срока се изгубват от длъжника - чл.71:

1. Когато длъжникът е станал неплатежоспособен. За да е такъв, трябва да се види в какво отношение се намират активът и пасивът му. Трябва да се провери дали той е изпаднал в невъзможност да посреща дълговете си. – но не по смисъла на ТЗ (Несъстоятелност);

2. Когато длъжникът със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения. Тук става дума например за особени обезпечения, които длъжникът е дал и сам е намалил - съборил е ипотекирания имот, заклал е заложения добитък. В тези случаи кредиторът може да иска изпълнение и преди срока, стига това намаление на обезпечението да се дължи на действие на дл;

3. Когато длъжникът не даде на кредитора обещаните обезпечения, напр. обещал е залог или поръчителство, но не дава нито едното нито другото. Вземането става изискуемо;

4. Съдебни отсрочки и разсрочки. Съдът при постановяване на решението, а в изключителни случаи и след това може да отсрочи или разсрочи изпълнението на решението с оглед имотното състояние на страната или други обстоятелства - чл.191 ГПК, вж. и 348 ГПК;

5. Мораториум. Срокът за осъществяване на една престация се отлага в случай на мораториум. Това са отсрочки, които се дават с нормативен акт по отношение на изпълнението на всички задължения, поради особено важни и непреодолими събития - война земетресение, природни бедствия.

МЯСТО НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО. ДОКАЗВАНЕ НА НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО. ПРИХВАЩАНЕ НА НЕИЗПЪЛНЕИЕТО

Всяко задължение трябва ад бъде изпълнено точно. Това означава престиране на местоизпълнението на задължението. Мястото, където длъжникът трябва да извърши действията, които са необходими за да се осъществи дължимият резултат, за да счетем, че той точно изпълнява, наричаме местоизпълнение на задължението му. Длъжникът се освобождава от обвързаността си, ако престира на това място, и изпада в забава ако не престира на него. Кредиторът е длъжен да приеме изпълнението, ако е на мястото и изпада в забава от своя страна ако не го приеме на него. Местоизпълнението често съвпада с местодоставянето на престацията. Това е така при местните сделки - когато и двете страни имат местожителство в едно и също място. При дистанционните сделки местоизпълнението не съвпада с местодоставянето. Дистанционна сделка е налице, когато с допълнителна уговорка се установява, че длъжникът ще се погрижи престацията да биде доставена на кредитора на място, различно от местоизпълнението. Дл. нарича това място местодоставяне; кр. - местополучаване; за престацията то е местоназначение.

Определяне на местоизпълнението. Меродавно е на първо място изрично уговореното от страните местоизпълнение. Когато не е уговорено изрично, възможно е местоизпълнението да се определя от естеството на изпълнението, а в някои случаи и законът определя мястото на изпълнение. Местоизп. на едно зад. може да бъде определено и с адм. разпоредби. Възможно е в някои случаи да не може да се приложи нито един от горепосочените критерии. Тогава влиза в действие чл.68 ЗЗД: "Ако местоизп. не е определено в закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши: а) при парични задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнение на зад/то;

б) при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението и в) във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението (търсими задължения)."

Правно значение на местоизп. Проявява се най-често във връзка със забавата. Тогава говорим за носими и за търсими задължения.

1. Когато търсимото задължение е срочно и кредиторът не потърси вземането си на срока, той изпада в забава поради неизпълнение, защото не е направил необходимото за да получи изпълнение. Дл. обратно не изпада във забава;

2. Когато носимото задължение е срочно, длъжникът трябва да престира в жилището на кред. Не стори ли това, той изпада в забава.

Разноски и доказване на изпълнение. Принципът е, че разноските по предаване на дължимата престация са поначало в тежест на длъжника. Такива са и разноските с издаване на разписка, всички разноски по предаването, включително меренето и тегленето. Нормата на чл.78 обаче е диспозитивна и страните могат да уговорят друго. Допълнителните разходи са в тежест на този, който ги е причинил.

Доказване на изпълнението. Принципът е, че длъжникът трябва да докаже, че е изпълнил задължението си точно (чл.127 ГПК). Не съществува законова, макар и оборима презумпция, че длъжникът е изпълнил точно, но една обикновена презумпция твърде често помага на длъжника - щом кредиторът е приел без възражение - може да се счита, че му е престирано точно (чл.194 и 264 ЗЗД). Изпълнението може да се доказва с всички доказателствени средства. Все пак ГПК не допуска свидетелски показания за доказване "погасяване на установени с писмен акт парични задължения".

Нормалният писмен документ е разписката - писмено признание, издадено на престиращия от получателя на престацията за получаване на същата. Тя трябва да носи подписа на издателя, дългът датата, мястото на престиране и т.н. Този, който изпълни дълга, има право да иска да му бъде върнат особеният документ, ако такъв бъде издаден. По нашето право връщането на документа за вземането има значение за необоримото предположение за погасяването на дълга - чл.109. Това предположение има действие само тогава, когато е установено, че връщането на частния документ за дълга е станало без измама, насилие и изобщо доброволно.

Прихващане на изпълнението (плащането). Възможно е един и същ длъжник да има повече еднородни задължения към един и същ кр. Ако той не изпълни всичко изцяло и изведнъж, а престира общо срещу задълженията си, се поставя въпросът кой дълг се е погасил. Прихващане може да прави само длъжникът. Той заявява кой дълг погасява. Когато такова заявление няма, тогава законът определя как става прихващането - по реда на чл.76(2,3) най-напред: а) върху най-обременения за дл. дълг; б) в/у най-старото задължение, ако всички са еднакво обременителни; в) в/у всички дългове съразмерно, ако те са еднакво обременителни и еднакво стари.

ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ-ретинент

Въпреки изискуемостта на задължението Дл. има понякога право да задържи дължимото. Законът признава на Длъжника такова право на задържане, ако той има срещу Кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което произтича задължението му. Ако такава е обстановката, Дл. може да откаже изпълнение на задължението си до едновременно насрещно изпълнение от страна на Кр. Като отказва да изпълни, Дл. иска по този начин да обезпечи насрещното си вземане- да гарантира своето вземане към кредитора си със задържането, което има към него. Т.е. обезпечителна е функцията на правото на задържане. Намира правна уредба в чл. 90 и чл.91 ЗЗД. Първият от тях урежда общо предпоставките и действията на института. Той се занимава с правото на задържане в ШИРОК СМИСЪЛ. В този текст четем, че "Дл., който има с\у Кр. си изискуемо вземане от същото правоотношение, от което произтича и неговото задължение, може да откаже да изпълни задължението си , докато Кр. не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца." Вторият текст- чл.91(1) урежда правото на задържане в ТЕСЕН СМИСЪЛ т.к. е посветен на една по- специална, по-тясна хипотеза на правото на задържане. Това е случая, когато някой има "изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържането или подобрението на чужда движима вещ или за вреди причинени от нея."Това лице " има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен."

Същност на правото на задържане. Дл. при определени условия, може да не изпълни задължението си , като последиците няма да са , че той ще изпадне в забава. По този начин Дл. косвено влияе в\у Кр. да изпълни той своето задължение.

Характеристика на правото на задържане. 1. Това е едно СП, което дава възможност на своят титуляр да иска удовлетворяване на своите претенции; 2. Това е едно ПОТЕСТАТИВНО СП, защото се упражнява ч\з едностранно волеизявление на Дл; 3. Това е едно АКЦЕСОРНО право; 4. Това е НЕГАТИВНО право, защото се упражнява ч\з възражение, а не ч\з иск.

Предпоставки за възникване на правото на задържане. 1. Да съществува насрещно вземане на Дл.към Кр. То трябва да е възникнало, да не е погасено по давност и да е изискуемо. Необходимо е още предметът на насрещната престация да не е еднороден с предмета на престацията, която задържащият дължи; 2. Правото на задържане предполага, че нещо се намира във фактическата власт на задържащият Дл., което другата страна може да претендира. Това нещо е дължимата престация. Тя се дължи и е дошло време да се престира, но въпреки това така дължимото се задържа; 3. Лицето, което задържа престацията трябва да е добросъвестно; 4. Вземането и престацията, която задържа да не са еднородни, защото тогава ще се приложи компенсация или прихващане.

Упражняване и действие на правото на задържане. По своето съдържание правото на задържане се свежда до възможността на Дл. временно да откаже изпълнение на задължението си. Кр. по съдебен или извънсъдебен ред - иска да му бъде престирано. Но с\у това негово искане Дл. възразява, че и той има да взема и че задържа дължимото дотогава, докато не му бъде престирано. Правото на задържане следователно е едно ВЪЗРАЖЕНИЕ, което Дл. противопоставя на Кр. си, за да отложи неизпълнение на дължимото до насрещно изпълнение. Целта му е да се постигне едновременно изпълнение на двете насрещни вземания. Пр. на задържане е едно отлагателно (дилаторно) възражение. То не разрушава правото на Кр., а само временно парализира неговата претенция.

Срещу кого задържането е допустимо. Върху самата задържана вещ, той няма никакво вещно, абсолютно право. Неговото право е лично, относително, отправено към неговия Кр. Само от него той може да иска изпълнение или по точно едновременно изпълнение; Дл. може да задържи дължимата вещ и спрямо всички други лица, които са заели правното положение на Кр.- т.е. неговите универсални правоприемници.

ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА НЕИЗПЪЛНЕН ДОГОВОР. Възражението за неизпълнен д-р е по своята същност подвид на правото на задържане, приложимо към двустранните обл. о-я. То преследва и същата цел, както правото на задържане, има и същите му обезпечителни функции. Допустимо е при същите условия, при които и правото на задържане: 1. вземане, 2. насрещно вземане, 3. конекситет м\у тях. Има и приблизително същите действия- отлага изпълнението до насрещно едновременно изпълнение. Възражението за неизпълнен д-р е това възражение, което едната страна по двустранното обл. о-е противопоставя на другата,която иска да и бъде престирано, без да предлага изпълнение на това, което по същото правно отношение дължи насреща. С това възражение Дл. заявява, че отказва да изпълни задължението си , докато Кр. не изпълни своето и рискува да бъде осъден да изпълни само едновременно с Кр. Правната уредба се намира в чл.90(1). Възражението за неизпълнен договор е едно особено приложение на правото на задържане при двустранните облигационни отношения. От двустранния договор възникват едновременно и по необходимост 2 задължения - по едно в тежест на всяка от договарящите страни. Връзката м/у двете зад. е генетична. Общ е и източникът им. Те и двете са включени е едно ПО. Ако това е така както казва чл.90(1), всяка страна, която едновременно е дл. и кр. може да откаже да изпълни своето задължение докато и другата не изпълни своето. Всяка страна може да противопостави на другата възражение за неизпълнен договор, за да постигне едновременно изпълнението и на двете задължения. И с този текст се дава правен израз на т.нар. функционална зависимост на насрещните задължения по двустранния договор. М/у двете задължения съществува конекситет - връзка. Смята се, че недобросъвестно постъпва онзи, който иска да му бъде престирано, без сам той да престира това, което другата страна основателно очаква да получи насреща.

Както правото на задържане, така и възражението за неизпълнен договор иска да гарантира длъжника. Те му позволяват без да изпада в забава да откаже изпълнението на изискуемото задължение до едновременното престиране. Противопоставените в съд тия възражения ще доведат до осъждане за едновременно престиране.

Възражението за неизпълнен договор представлява едно квалифицирано право на задържане. То е такова, защото наред с обезпечителната си функция, трябва да съдейства дължимите насрещни престации да бъдат разменени и страните да бъдат удовлетворени.

Възражението за неточно изпълнен договор е възражение за непълно изпълнение (качествено или количествено). В такъв случай кредиторът има право да иска точно, респективно пълно изпълнение, освен ако неизпълнената част от престацията е такава, че е противно на добросъвестността да се иска отлагане на изпълнението на дължимото до престиране на незначителния остатък.

СУБРОГАЦИЯ - ИЗПЪЛНЕНИЕ С ВСТЪПВАНЕ В ПРАВАТА НА УДОВЛЕТВОРЕНИЯ КРЕДИТОР

Всяко задължение трябва да бъде изпълнено, но не всяко изпълнение освобождава длъжника по отношение на всички. Изпълнението има такъв погасителен ефект само ако изхожда от самия длъжник - не и когато то изхожда от трето лице. Направеното от третото лице изпълнение има само ограничен погасителен ефект - само по отношение на удовлетворения кр. Дл. остава обвързан не към сегашния кр., а към третото лице. То става кр. на мястото на досегашния като встъпва в неговите права. Това се нарича суброгация. Така напр. ако Иванов дължи на Петров, а на падежа не Иванов, а поръчителят му плати, Петров очевидно получава всичко, което му се дължи. Плащането, което е направил поръчителят погасява вземането на Петров. Но същото не освобождава Иванов от задължението му. Той сега дължи на поръчителя това, което същия вместо него е платил на Петров. За да го получи, той встъпва в правата на Петров - замества го. Така суброгацията е преминаване на правата на кр. в/у едно трето лице, което настъпва защото това трето лице е удовлетворило кредитора. Суброгацията е един изпълнителен процес без пълен погасителен ефект, изразяващ се в заместване на досегашния кредитор с нов. Когато едно трето лице изпълни вместо длъжника, може да се ползва от всички обезпечения, от които се е ползвал кр.

Извод: суброгацията е едно допълнително право, което се поражда за третото лице, изпълнило чуждо задължение като то гарантира вземането към длъжника съобразно вътрешните отношения м/у тях.

Цел на суброгацията. Третото лице не е обвързано за дълга, който изпълнява, но поради изпълнението, неговото имущество намалява, а длъжниковото имущество остава непокътнато.

Суброгационен иск. Вземането на Кр., което третото лице е изпълнило, може да е било обезпечено с привилегия, със залог или ипотека, които са давали пълна сигурност, че ще бъде събрано вземането. Тия обезпечения са погасени вече с погасяването на дълга от третото лице. То затова има всичкия интерес да замести удовлетворения Кр. в правата му- да встъпи в тия негови права, следователно и в преимуществата, с които кредиторовото вземане може да е съпроводено.Следователно, третото лице, което е изпълнило чуждият дълг за да встъпи в правата на удовлетворения Кр. му позволява да упражни всички права и искове, съпровождащи съответното вземане - залог, поръчителство, лихви и т.н.(чл.146). Това е и всъщност крайната цел. Възможността на третото лице да встъпи в правата на удовлетворения Кр. не го лишава от личния му обратен иск с\у Дл. - иск, който произтича от вътрешните отношения м\у тях. Например поръчителя, който е изпълнил задължението на Дл., има личен обратен иск с\у него за главницата, лихвите и разноските, които е направил. Суброгационния иск може да му дава по-малко

Допустимост на суброгацията. Хипотези. 1. Правен интерес - З-нът допуска суброгация не в полза на всеки, който е изпълнил чуждо задължение, макар да има обратен иск (например иск за неоснователно обогатяване, иска на водещия чужда работа без мандат и т.н.), няма да се суброгира в правата на удовлетворения Кр. Изобщо неоправданите вмешателства в чужди обл.о-я е нежелателни(чл.74-ЗЗД). Следователно: БЕЗ ПРАВЕН ИНТЕРЕС ОТ ИЗПЪЛНЕНИЕТО НЯМА СУБРОГАЦИЯ.

2. Хипотези.Кои лица имат правен интерес: а)Лично или реално задължено за дълга. аа\Лично задължените. Те изпълняват защото дължат и могат да бъдат принудени да изпълнят. Поръчителите се задължават заради други и ако изпълни, изпълнил е заради главния Дл. и има обратен иск с\у същия. Заедно с това се суброгира в правата на удовлетворения кредитор; Всеки съзадължен дължи с други. Ако той плати всичко, изпълнил е не само своя, но и чужд дълг- дългът на тези, които дължат с него и има правото да иска от тях платеното. Това е правното положение на съпоръчителя.

б)Реално задължените - винаги изпълнавят заради други. Той е длъжен и има интерс да плати – така се суброгира в правата на кредитора. По този начин ако купувачът на ипотекиран имот плати за него на кредитора, той встъпва в правата на удовлетворения кредитор.

Въпрос 25. Неизпълнение – същност и форми. Невиновна невъзможност за изпълнение – фактически състав и последици. Причини за неизпълнението, за които длъжникът отговаря, и последици от виновното неизпълнение. Забава на длъжника и на кредитора.

Чл.79(1) ЗЗД урежда принципа на точното изпълнение.Всеки Дл. трябва точно да изпълни задължението си . Само така облигационното отношение достига крайната си цел и достига нормалния си край.

Нашето ГП държи на реалното, ефективното и точно изпълнения на задълженията дори ако трябва да се наложи по принудителен ред.

Промяна в съдържанието на облигационното отношение.

Неизпълнението на задължението, неосъществяване на дължимия резултат - изобщо съставлява едно ненормално развитие на облигационното отношение. То представлява една празнина от гл.т на законността т.к. правният ред очаква доброволно да бъде изпълнено задължението. Празнина и от гл.т. на Кр., който е очаквал дължимото му да бъде престирано. Празнина най- сетне и в общостопански мащаб. Затова всяко неизпълнение е не само анормално развитие но обл. о-е, но и едно правно, стопански и социално вредно, нежелано явление с редица неблагоприятни отражения.

Неизпълнение.

Само при точно изпълнение обл. о-е достига до своята крайна цел. Дължимият резултат е осъществен, Кр. е удовлетворен, а Дл. е освободен от своето задължение.

Неизпълнението е патология в развитието на обл. о-е. То е неизпълнение на дължимата престация, на дължимия резултат или дължимо поведение.

Причини за неизпълнението:

1. Може Кр. да не е създал необходимите предпоставки за изпълнение на задължението, когато е необходимо съдействие от страна на Кр. В този случай говорим за забава от страна на кредитора. Ако купувача не представи спецификация на стоките, доставчика няма да може да му ги достави.

2. Възможно е неизпълнението да се дължи поради някакво случайно събитие или непреодолима сила, причина , която не може да се вмени във вина нито на Дл. нито на Кр. Тогава говорим за обективна невъзможност за неизпълнение и няма да има отговорност за неизпълнението.

3. Причината може да е в Дл. поради неговото виновно поведение, той не е изпълнил дължимата престация.

Форми на неизпълнението.

Неизпълнението изобщо може да се прояви в най- различни форми. Може да не е изпълнено никак или пък само от части, със закъснение, лошо - изобщо неточно.

1. ПЪЛНО НЕИЗПЪЛНЕНИЕ е налице когато длъжникът не е осъществил нищо от предметното съдържание на дължимата престация - когото не е извършил нищо от това, което трябва да извърши или даде. Или пък е извършил противно на онова , което е трябвало да не върши. Или пък е изпълнил дължимата престация толкова късно и толкова лошо, че Кр. няма никакъв интерес.

2. НЕТОЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ - то не е адекватно на дължимото по време, количество или качество.

2.1 Частично изпълнение. То не съответства на дължимото в количествено отношение. При него Дл. е осъществил само част от дължимия резултат.

2.2 Забавено изпълнение. То е неточно във времето . Длъжникът престира но не когато дължи. Понякога дори Кр. вече няма интерес от такова закъсняло изпълнение. В тези случаи то се приравнява на пълно неизпълнение. Това е така при т.н. фикс-сделки.

2.3 Лошо изпълнение. Всякакъв друг вид неточно изпълнение (в качествено отношение), когато то може да премине в пълно, ако несъответствието му е много голямо.

Средства, с които се ликвидират последиците от неизпълнението.

1\ Иск за пряко изпълнение. Чрез него Кр. може да постигне макар и със забава и по принудителен ред , ефективно осъществяване на дължимия резултат

Този иск допринася за осъществяването на ония цели и интереси, заради които облигационно отношение е създадено.

2\ Овластяване на кредитора. Кредиторът маже да бъде овластен от съда да осъществи сам за сметка на Дл. резултата, който последният виновно не е осъществил. Това е възможно, когато задължението е заместима престация.

3\ Договорна отговорност. Когато прякото изпълнение е станало обективно невъзможно или не представлява вече интерес за Кр. , з-нът възлага вредите от неизпълнението в\у Дл. ако това неизпълнение се дължи на негова вина.

4\ Освобождаване от отговорност. Когато неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които Дл. не отговаря, няма основание да му възложим вредите от неизпълнението. Точно обратното, справедливо е да го освободим от отговорност за неизпълнение на невъзможното, щом не е причинил невъзможността.

НЕВИНОВНА НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ.

Начална невъзможност.

Може да се поема задължение само за нещо възможно - за нещо практически и правно осъществимо по време на поемане но задължението. Иначе не възниква обвързаност за Дл. "Нищожни са - казва чл.26(2) д-рите, които имат невъзможен предмет"

Последваща невъзможност.

Това е невъзможността да се изпълни едно вече породено и напълно валидно задължение - обективна невъзможност да се осъществи дължимия резултат, настъпила след възникване на обл. о-е. При това трябва да се различава дали неизпълнението е станало по вина на Дл. или без вина на Дл.

Освобождаваща невъзможност.

Ако неизпълнението не се дължи на неполагане на дължимата грижа от страна на длъжника, ако то се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, казваме, че е налице невъзможност за изпълнение, която - стига да бъде доказана - освобождава длъжника от всякаква отговорност-чл.81(1).

1. Това е винаги когато става дума за едно случайно по своя произход обстоятелство, чието настъпване длъжникът нито е предизвиквал, нито е могъл, а не е бил и длъжен да предвиди. Пожарът, който е унищожил индивидуално определената вещ, която трябва да се престира; земетръсът който предизвиква срутване на пластове в един рудник и осуетява навременното изпълнение на доставката и т.н. и т.н.

2. Необходимо е не само да е настъпило едно случайно събитие, но и това събитие да създава, да причинява невъзможността т.е. м\у случайното по произхода си събитие и невъзможността за изпълнение трябва да съществува отношение на причинна зависимост. Така например Х бива повикан на военна служба. Той не е могъл да предвиди това обстоятелство. То не може да му се вмени във вина просто защото не го е предизвикал. Но ако под предлог на повикването му на военна служба Х не изпълни задължението си да прехвърли на У недвижимия имот, който е обещал да му продаде, ще вменим във вина на Х неизпълнението на това задължение. Защото Х може да упълномощи другиго да изповяда продажбата по нотариален ред.

3. В невъзможността не се крие въобще нищо абсолютно. То е относително понятие. То е относително във времето и пространството. Едно събитие е пречка за изпълнение - причинява невъзможност, не поради своето вътрешно естество, но по силата на взаимното отношение на ред условия и конкретни обстоятелства. Това, което лесно може да се предотврати при едни условия, може да бъде неотклонимо на друго място и при други условия.

Можем следователно в заключение да кажем, че едно събитие съставлява непреодолима пречка за изпълнение на задължението, ако е създало такова състояние, че с оглед на добросъвестността - с оглед на достъпните и практикувани способи за изпълнение - всички усилия на длъжника да престира биха били лишени от практически резултат.

Субективна невъзможност.

Неизпълнението може да се дължи на причина, която съставлява пречка за изпълнение само по отношение Дл. За този случай казваме, че е налице лична, субективна невъзможност и се питаме какви са последиците й. Обикновено отговора е обективната невъзможност освобождава Дл. , а субективната не го освобождава от задължението му. Всъщност субективната невъзможност за изпълнение не освобождава Дл. от обвързаността му, защото изобщо не съставлява никаква невъзможност. Обратно, тя е възможност за престиране.

Субективната невъзможност е приравнена на обективната възможност за изпълнение. Тя не освобождава Дл. и той ще отговаря за вредите причинени от нея. Например Дл. не може да изпълни своето задължение, защото няма парични средства или се намира в болнично заведение. Изключението е субективната невъзможност ще бъде равна на обективната , само когато задължението е intuito personae.

Чл.81(1) казва, че длъжника не отговаря когато неизпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Без вина няма отговорност.

Последици при невиновна невъзможност за изпълнение.

1. Задължението се погасява. От длъжника не може да се иска онова, което е станало невъзможно по причина, която не може да се вмени във вина. Не може да се иска от него обезщетение за неизпълнение.

2. Доказване на невъзможността. Дл. трябва да докаже невъзможността, да докаже причината, която прави усилията му практически безполезни.

3. Отговорност за случайни събития. Възможно е Дл. да е поел рисковете от събитието, което причинява невъзможността. В такъв случай той не се освобождава от задължението си. То се превръща в задължение за парично обезщетение.

4. Заместваща облага. От събитието, което прави изпълнението невъзможно, понякога възникват претенции за обезвреда в полза на длъжника. Той може да се е застраховал срещу това събитие и сега - след настъпване на събитието - му се дължи застрахователно обезщетение. Купил е например някой една индивидуално определена вещ. С това е станал неин собственик (чл.24(1). Продавачът трябва да му я предаде. Но по вина на трето лице той не може да стори това. По вина на трето лице вещта е погинала. Това трето лице очевидно дължи обезщетение. Но това обезщетение дължи не на продавача, а на купувача - на новия собственик на вещта. Щом "рискът е за собственика", а купувачът е вече собственик на продадената и непредадена му вещ, нему се пада облагата - обезщетението, което идва на място на дължимата престация. Комуто рискът, нему и облагата.

Но купената вещ може да е погинала не по вина на трето лице, а в резултат на едно случайно събитие. Била е обаче застрахована от продавача. Кой ще получи застрахователното обезщетение: купувачът или продавачът? Отговорът е, че застрахователното обезщетение принадлежи на купувача.

Рисковете.

1. Зависи от това какъв е договора. При едностранните договори рискът е за кредитора. При тях само едната страна е задължена към другата. Другата има само права. Невъзможността да се изпълни това единствено задължение освобождава Дл.

2. При двустранните договори права и задължения възникват и за двете страни, всеки се задължава, защото ще получи нещо насреща. Ако една от страните се освободи от задължението си поради невъзможното му изпълнение, другата ще трябва ли да изпълни насрещното си задължение, щом то е изпълнимо? Ако трябва да изпълни, тя ще даде нещо и нищо няма да получи насреща - рискът ще тежи върху кредитора. Ако пък освободим и нея от задължението, рискът ще легне върху длъжника, чиято престация е станала неизпълнима.

!Законодателствата обикновено въвеждат правилото, че рискът тежи върху Дл.

Това е общото правило. Рискът тежи върху Кр. това е изключението. Но това изключение има много широко приложение и голямо практическо значение, че мнозина са склонни да считат изключението за общо правило.

У нас законодателя постъпва точно по същият начин. Общото правило е установено в чл.89 ЗЗД."При двустранните д-ри , ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, д-рът се разваля по право." Все едно, че не е сключван. Задължението на Дл. се погасява. Заедно с това се погасява и задължението на другата страна. Никой никому няма да даде нищо. Правилото може да се формулира така: рискът тежи в\у Дл., чието задължение е станало неизпълнимо.

Изключението.

По правило рискът тежи в\у длъжника, чиято престация е станала невъзможна. От това правило съществува едно важно изключение - рискът е за кредитора, за купувача т.е. риска е за собственика (res perit domino). Няма такъв текст в ЗЗД, поради пропуск, а той гласи: "При липса на противно съглашение рискът от случайното погиване или повреждане на прехвърлената в собственост вещ преминава върху приобретателя с преминаването на собствеността".

При задължения за прехвърляне на собственост в\у определена вещ собствеността преминава върху приобретателя по силата на самия договор - със самото му сключване. От този момент приобретателят е собственик, макар вещта да не му е предадена. И понеже е собственик, като всеки собственик той понася последиците на случайното погиване или повреждане на собствената си вещ (res perit domino). От това, че правилото не е възприето не означава, че правилото липсва. То е упоменато в чл.196(1),205,263.

Частична невъзможност за изпълнение.

Когато престацията е станала отчасти невъзможна, тогава Дл. се освобождава да престира невъзможните части, но е длъжен да престира възможните.

При двустранните договори кр. може да поиска съответно намаляване на насрещната престация т.е. задължението се трансформира в адекватно на частично възможната част, но само когато кредитора има интерес от това.

ПРИЧИНИ ЗА НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО, ЗА КОИТО ДЛЪЖНИКЪТ НЕ ОТГОВАРЯ.

Неизпълнението не винаги се дължи на невиновна невъзможност за изпълнението. По-често то се дължи на поведението на самия Дл.- на неговият умисъл, на неговата небрежност, на неговата вина изобщо. Ако в първият случай казваме, че неизпълнението се дължи на причина, за която Дл. не отговаря, във втория случай обратно, казваме, че то се дължи на причина, за която той отговаря. За такъв Дл. възниква договорна отговорност, т.е. задължение да поправи, доколкото е възможно, в натура вредите, причинени от неизпълнението.И така Дл. отговаря за своята вина.

Условия за отговорност на длъжника.

ВИНА- психическото о-е , което извършителя на неправомерното действие или бездействие има към собственото си деяние и произтичащите от него резултати

Вината има отношение към отговорността в двете си проявни форми- умисъл и небрежност.

1. Умисълът е налице, когато деецът ясно съзнава, че с неизпълнението си причинява вреди на отсрещната страна. Умишлено - със зла воля действа оня длъжник, който макар ясно да съзнава, че ако не изпълни задължението си, ще причини вреди на своя кредитор - иска или допуска настъпването на този неправомерен резултат.

а) Ако го иска, ако волевата му дейност е пряко насочена към постигането на резултат, противен на дължимия, казваме, че длъжникът действа с пряк умисъл.

б) Ако пък се надява, че тия последици все пак няма да настъпят, макар пак да допуща, че могат и да настъпят и се съгласява да настъпят, стига само да постигне друг целен от него (правомерен или неправомерен) резултат, казваме, че длъжникът действа с евентуален умисъл.

Така например умишлено действа оня длъжник, който не ми доставя уговореното семе, за да не мога да засея, макар да знае, че така ще понеса вреди. Или ми достави семе, което е загубило кълняемостта си. Умишлено действа и оня длъжник, който не ми доставя семето, като се надява, че все някак ще се справя с положението и няма да понеса вреди, но допуща, че такива вреди мога и да претърпя, и се съгласява в себе си и това да стане, стига само да може да продаде семето другиму на двойно по-висока цена. Зла воля проявяват явно и двамата - единият иска непременно да загубя; другият не иска непременно да загубя, но е съгласен евентуално и това да стане, стига само той за спечели. Снизхождение не заслужава нито първият, нито вторият.

2. Небрежност. Небрежен е длъжникът, ако неизпълнението на задължението му се дължи на това, че несъзнавано или лекомислено не е положил онази грижа, която е трябвало да положи, за да го изпълни точно. Тази необходима грижа той бе длъжен да положи. Но не я полага. Затова е виновен. Упрекваме го в слаба активност - за бездейната му воля. Неговата небрежност може да се прояви в две форми. Дл. може изобщо да не си е представял последиците на неизпълнението си - да не ги е предвиждал. Но е бил длъжен, можеше и щеше да ги предвиди, ако бе положил необходимата грижа. В този случай говорим за несъзнавана небрежност. Но може, обратно, да си е представил последиците на своето неизпълнение, без да е съгласен с тяхното настъпване. Той обаче все пак бездейства, като лекомислено се надява, че предвижданите от него противоправни последици на една или друга причина няма да настъпят: съзнавана небрежност.

Дължимата грижа - чл.63(2) ЗЗД

"Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, когато законът изисква друга грижа."

Грижата на добър стопанин е следователно необходимата и дължима грижа. Ако Дл. не я положи, тай е във вина. Неговото бездействие става причина дължимият резултат да не бъде осъществен. И понеже това бездействие е виновно, Дл. отговаря за последиците му, за неизпълнението. Дължи се поначало грижата на добър стопанин. В известни случаи обаче се изисква Дл. да положи "друга грижа" - по-голяма или по-малка от тая на добрия стопанин.

1. Грижа, по-малка от тая на добрия стопанин, се изисква обикновено, когото Дл. няма никакъв интерес от сделката, от която произтича задължението му. Влогоприемателят трябва да се грижи за вложената вещ като добър стопанин, макар да не получава поначало възнаграждение за труда си - чл.253(2). Но той отговаря само за умисъл и груба небрежност след изтичане на срока, в който влогодотеля е трябвало да си вземе вложената вещ обратно. Влогоприемателят отговаря следователно само за неполагане на онази грижа, която и най-небрежния стопанин би положил. Управляващият чужда работа трябва да положи в тази си дейност грижата на добър стопанин, щом се е заел с чуждата работа (чл.60 ал.2 във вр. чл.281). Но неговата отговорност може да бъде намалена с оглед особените обстоятелства, при които е поел грижата за чуждата работа - чл.60(3).

2. В други случаи з-на изисква да се положи грижа, по- голяма от тая на добрия стопанин. Така е при заема за послужване. Понеже само Дл. има интерес от този д-р, изисква се той да положи за чуждата вещ не само грижата на добър стопанин, но и да предпочете нейното запазване пред запазването на своите вещи - чл. 244(1). Това значи, че той отговаря, ако е могъл да спаси заетата вещ от случайно погиване, като жертва своята; че отговаря, ако не е положил тази грижа, която полага и най-грижливият човек.

3. Съдържание на дължимата грижа. Законът изисква задължението да бъде изпълнено е грижата на добър стопанин. Но той не определя съдържанието на тази грижа. Мащабът на законодателят е относителен, както по отношение на мястото така и по отношение на лицата. Индивидуализирането поставя въпроса за личните качества на лицата. Липсата на определени интелектуални или физически качества на лицата имат по-малко или по-голямо значение в различните случаи.

Клаузи за неотговорност.

По начало са допустими уговорки, чрез които Дл. се задължава да положи по-голяма или по-малка грижа от установената от закона. Има хипотези, във които те не са допустими. Напр. при договора за продажба - чл.193(3), не може да се уговаря че продавачът няма да отговаря за недостатъците на вещта. Принципно е положението, че предварителното освобождаване от отговорност или нейното ограничаване се изключва във всички случаи, когато с тях предварително се уговаря, че длъжника няма да отговаря за своя умисъл или за грубата небрежност - чл.94 ЗЗД.

Отговорност за чужди действия.

1. Длъжникът няма да отговаря за действията на трети лица, които са се вместили в облигационното отношение без негово знание или съгласие и са причинили неизпълнението. Тези трети лица отговарят направо пред кредитора по силата на чл.45 ЗЗД - деликтна отговорност, а не договорна.

2. Длъжникът отговаря обаче за действията на трети лица, които сам е привлякъл към изпълнение на задължението си. Така:

 

благодарение на:  www.lawsbg.com/lectures/lekcii-vtu/item/download/101.html