Въпрос 58. Делба. Доброволна делба. Съдебна делба. Делба, извършена приживе.

. Когато наследодателят е оставил един наследник всичко преминава върху него, в негова полза, но когато има няколко наследника между тях се създава имуществена общност. Всеки има идеална част от собствеността на всяка вещ. Тази общност може да се прекрати чрез делба. Идеалните части се превръщат в отделни реални права върху отделна собственост. Делба може да иска всеки от наследниците. Делбата е недопустима само ако противоречи на закона или е несъвместима с естеството и предназначението на вещта. Правото да се иска делба не е ограничено с давност, но за да се иска делба, наследникът трябва да приеме откритото в страната наследство в сроковете, предвидени в закона. В делбата трябва да вземат участие всички. Заветниците не могат да искат делба, тъй като на тях са завещани конкретни вещи. Делбата може да е пълна или частична. Може да се извърши доброволно или по съдебен ред.

. По своята същност доброволната делба е договор по смисъла на чл. 9 ЗЗД. Съгласно ЗС недвижимите имоти над определена стойност подлежат на делба. Доброволната делба е в писмена форма и с нотариална заверка на подписите на участващите в нея лица. Трябва да се представи смъртен акт на наследодателя, характер и пазарна цена на имуществото. Сънаследниците, извършващи доброволна делба, трябва да са дееспособни. Ако лицата са недееспособни, делбата трябва да е одобрена от районния съд. Одобрението на делбата от съда се изисква не за валидност на делбата на участващите в нея, а само за недееспособния сънаследник. Доброволна делба може да се извърши чрез съдебна спогодба, когато има образувано дело за делба в съда и сънаследниците се споразумеят помежду си.

. Съдебната делба е особено исково конститутивно производство по реда, на което се установява и принудително осъществява потестативното право за делба.

1. Особености на съдебната делба – правото за делба изисква да бъде осъществено нарочно производство. То има две фази: а/ първата фаза цели да се провери и установи правото на делба, като делбата се допуска съобразно него; б/ втората фаза цели да се осъществи съдебно признато право на делба.

2. Съдебното право на делба се ползва от всеки участник в имуществената общност – то се осъществява като се слага край на имуществената общност спрямо всички нейни участници.

3. Правото на делба произтича от конкретната имуществена общност и затова се характеризира и обуславя от нея.

4. Съдебната делба може да се развие като производство за ликвидиране на една безспорна имуществена общност или като производство за ликвидиране на една спорна имуществена общност.

Искът за съдебна делба е родово подсъден на районния съд. Страни в съдебната делба са всички участници в имуществената общност, предмет на съдебната делба, без да има значение дали участват в съдебната делба като ищци или като ответници. Всеки съделител, който не отрича допустимостта на съдебната делба има в нея двойно качество на ищец относно своето право на делба и на ответник относно правото на делба на другите съделители. Всеки от съделителите срещу, които е бил насочен първоначалния иск за делба може в първото заседание с писмена молба да поиска да се включат в съдебната делба и други общи имоти, както и да бъде продължена съдебната делба въпреки, неоснователността на предявения иск, отказ от него или оттеглянето му. .

Всеки съделител трябва да понесе тази част от разноските направени от всички съделители, което съответства на размера на неговия дял в имуществената общност.

Допускане на делбата – производството започва с искова молба, която трябва да отговаря на общите изисквания. При делба на наследство трябва да се прикрепят и удостоверения за смъртта на наследодателя и кои са неговите законни наследници, както и удостоверения какви имоти е оставил той. Те се издават от общинския съвет по последното местожителство на наследодателя. В първото заседание всеки от съделителите може да оспори правоотношенията, които обуславят конкретната имуществена общност откъм участници, обекти и размер на дяловете.

Когато предмет на съдебна делба е спорна имуществена общност и спорните правоотношения не са били заявени с отделни искове вън от съдебната делба по тях делбеният съд трябва да вземе становище. Първата фаза на съдебната делба завършва с решение по допустимостта на съдебната делба. То подлежи на обжалване, с него съдът или допуска или недопуска делбата. В решението, с което съдебната делба се допуска съдът се произнася по въпроси: между кои лица и кои имоти тя следва да се извърши и каква е частта на всеки от съделителите между които съдебната делба се допуска. Влязлото в сила решение, което допуска съдебната делба изпълнява самостоятелна правозащитна функция, тя се състои в СПН и тя трябва да бъде зачетена във втората фаза, когато правото на делба трябва да се осъществи. Понеже правото на делба се установява със СПН преклудират се всички възражения по него. СПН пречи да се преобсъждат дали допуснатата делба отговаря на действителното правно положение.

Решението, с което съдебната делба не се допуска отрича със СПН, правото на делба претендирано от ищеца, то е пречка за нов иск между същите лица, на същото основание, за същия имот.

С решението за допускане на съдебна делба първата нейна фаза приключва и започва втората, целяша да се извърши допуснатата съдебна делба, като се осъществява съдебно признатото право на делба. Делбения съд във втората фаза започва процесуални действия целящи да се осъществи правото на делба. Когато обектите от имуществената общност могат да се особят на отделни дялове съдът пристъпва към съставяне на проект за разделителен протокол, като се съставя този протокол съдът се основава на заключението на вещите лица, относно целесъобразното разпределение на имотите и техните оценки. Разликата между размера на квотите и стойността на имотите включени в дела се изравнява с пари. Съставеният проект за разделителен протокол предявява на съделителите в съдебно заседание за да направят своите възражения срещу него, след като се изслушат възраженията съдът съставя окончателен разделителен протокол и го обявява.

След това всеки от образуваните дялове трябва да се свърже с определен съделител. Това може да стане чрез теглене на жребий, съдът призовава съделителите в съдебно заседание за тегленето на жребий, то се удостоверява в съдебния протокол. Тегленето на жребий, ако е опорочено подлежи на обжалване, притежателите на дялове могат да се определят от съда в самия разделителен протокол, така се постъпва когато квотите на съделителите не са равни. След тегленето на жребия или от деня, когато е влязъл в сила разделителния протокол, когато той определя носителите на дяловете настъпват вещно правни последици на съдебната делба. Възникват в полза на отделните съделители изключително право на собственост върху имотите включени в техните дялове. В това се състои конститутивният ефект на съдебната делба, той се свързва със СПН, с което е установено правото на делба и се основава на него. Когато включеният в делбената маса имот е неделим реално и не може да бъде постановен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан. Страните в делбата могат да участват в наддаването.

Производство по изкупуване на неподеляемото жилище започва с молба на заинтересования съделител. То може да се предяви и устно най-късно в първото заседание след допускане на делбата, този срок е преклузивен, с молбата всъщност се предявява конститутивен иск за изкупуване. Предмет на иска е претендираното от съделителя потестативно право за изкупуване: а/ на изкупуване подлежи жилище СИО, която е била прекратена; б/ когато претендиращия да изкупи е живял при откриването на наследството в жилището и не притежава друго; в/ когато съсобствеността на едно неподелимо жилище е последица от сделка, делбата се извършва с публична продан.

Съделителят, на който е възложен имота става негов собственик след като изплати вземането, което другите съделители имат спрямо него, ако не го направи в срок от 6 месеца то се изнася на публична продан. Обжалването е същото както и при съдебната делба.

.

Наследодателят може да подели имотите си приживе. По този начин се прекратяват спорове между наследниците и се избягват съдебните процеси. Извършва се с акт за дарение или завещателен акт. Различават се по форма, начин на извършване и по действието си.

Делба-дарение. Правната уредба е в чл. 225-227 ЗЗД. Участниците в делбата трябва да са способни да сключват договори, тоест да са дееспособни. Когато тази делба се извършва от родители и някое от децата е недееспособно, то се представлява от особен представител, назначен от съда. Делба-дарение на недвижим имот трябва да се извърши в нотариална форма. При движимите вещи е достатъчно само писмена форма с нотариална заверка на подписите. Дарението на движими вещи може да се извърши и чрез предаването им. Дарението става задължително приживе на наследодателя от деня на изричното му приемане от всички наследници без изключение. По силата на акта за дарение всеки от наследниците придобива конкретно определена част. Без приемане няма налице делба-дарение. Става дума за неделимо дарение. Делба на бъдещо имущество е невъзможна. По силата на изрични уговорки в дарствения акт, наследодателят може да запази правото си на ползване върху имота предмет на делбата-дарение или върху част от него. След смъртта на наследодателя наследниците, които приживе на наследодателя са приели дарението, не могат да отхвърлят делбата и да искат нова делба. Те са станали собственици от момента на дарението.

. Извършва се чрез едностранен акт на наследодателя, като не е нужно съгласието на наследниците. Тази делба се подчинява на правилата за завещанието по отношение на способност за извършване, за оборимост на акта. Делбата-завещание е различна от завета. При нея, като при завета, наследодателят прави разпореждане с конкретен имот, но намерението му е да се раздели цялото наследствено имущество между наследниците. В завещателния акт наследодателят може да направи завет в полза на наследник, така че последния по силата на един и същ завещателен акт може да получи дял от делба и завет, стига в случая да не се накърнява запазената част на останалите наследници. Делбата-завещание може да бъде отменена или изменена чрез нов завещателен акт или с нотариален акт с изрична отмяна изцяло или отчасти на делбата-завещание. Делбата-завещание произвежда действие само след смъртта на наследодателя. Наследниците не могат да искат извършване на нова делба. Само ако някой от тях се откаже от наследството, определеният му дял подлежи на нова делба между другите наследници.

Въпрос 59. Основни начала на гражданския процес. Същност, видове, система. Диспозитивно, състезателно и служебно начало. Проявление на основните начала в различните производства и отделни техни фази.

Основни начала на гражданския процес. ГПП като обективно право е система от процесуални норми, които уреждат трите аспекта на ГП: производство, правоотношение, защита-санкция. Гражданският процес не е нито само защита - санкция, нито само производство, нито само система от правоотношения, защото той е всички тези неща заедно.

Тези норми уреждат:

1) процесуалните действия, образуващи ГП като производство;

2) процесуалните права и задължения, образуващи ГП като правоотношение;

3) защитните и санкционните последици, в които се състои ГП като защита-санкция. В съвкупността от тези норми се състои ГП като институция и като такава той действа превантивно (като всички санкционни норми); конкретният ГП се развива възоснова на ГП като институция (действа репресивно като всяка конкретна санкция). Има разлика между процесуални норми и материалноправни норми.

Принципите на ГП са основни ръководни начала, основни ръководни правни норми. Основните ръководни правни идеи са субективна категория - трябва да ги има в обективното право, да съществуват реално. За съда е задължителна правната норма, а не експертното мнение, затова принципите на ГП са правни норми.

Принципите са част от действащия правен ред, а не правни идеи или теоретични постановки (Ж.Ст.)

Принципите на ГП са основни ръководни правни норми. Те са основата на ГП, на който са изградени цели комплекси правни норми.

Правният принцип може да е прогласен изрично - законност, равенство, състезателно начало и дирене на истината (чл. 4, ал. 1 и чл. 121, ал. 1 и 2 на Конституцията), или да е изразен мълчаливо чрез съдържанието на нормите, които обуславя - диспозитивно начало. Правният принцип обуславя съдържанието на комплекси от норми, затова не са принципи отделни съдоустройствени и процесуални норми (съдийска независимост, публичност). Конституционното прогласяване на нормата не я прави непременно принцип, но ако един принцип е закрепен в Конституцията, това го гарантира срещу отмяната му със закон (принцип за законност и др.). Бързината и процесуалната икономия не са норми, а са цели на процеса (процесуалните срокове целят бързина, съединяването на искове - процесуална икономия, чл. 102 - и двете), допълнителни изисквания - бавната и неикономична защита е лоша, но не незаконосъобразна защита.

Видове принципи на ГП. Според своя обхват се разделят на 3 групи.

1. Общи за цялата правна система принципи (общоправови) - принципът намира проявление в ГП, но е общ за цялата правна система (всички правни отрасли). Такъв е принципът на законност - залегнал е и в Конституцията (България е правова държава).

2. Междуотраслови принципи - принципи, които се проявяват не в цялата правна система, но в няколко правни отрасъла. Такива междуотраслови принципи са:

а) Принцип на състезателността. Този принцип се проявява и в наказателния процес;

б)Принцип на служебното начало;

в) Принципът на истината.

3. Отраслови принципи - присъщи само на ГП. Такъв принцип е диспозитивното начало.

4. Принцип за законност - чл. 4, ал. 1 Конституция, чл. 5 ГПК.  Според този принцип при извършването на процесуални (и други) действия от участниците в процеса (страните и съда) те трябва да бъдат съобразени точно с процесуалните норми, а при даване на защита и санкция (решаване на делата) съдът по същество (правораздавателният орган) трябва да приложи точно материалноправните норми към внесените чрез твърденията и доказванията на страните факти по делото. Този принцип също така, дава гаранции при осъществяване на процесуални действия. Страните трябва да съобразят действията си с процесуалния закон. Когато действията на страните не са съобразени с процесуалния закон, тези действия са недопустими - всяко недопустимо действие не поражда целения резултат (не произвежда действие, правни последици) и съдът не трябва да го взема предвид (настъпва процесуална тежест). Съдът дава срок за поправяне и ако процесуалното действие бъде поправено, действието ще се валидира с обратна сила, но ако не се поправи, все едно не е било извършено.

Принципът на законност по отношение на страните се гарантира (освен с недопустимостта на несъобразените с процесуалния закон действия) и със забрана за злоупотреба с процесуални права.

 

 

Комисионен договор. Разновидност на договор за поръчка. Чл. 280 ЗЗД – разликата е в предмета - да се извършат правни действия. Комисионен - наблюдаваме същите страни и същите отношения - между доверителя и възлагателя; довереника извършва правни действия; между довереника и третото лице.

Специфични страни:

1. В предмета на поръчката:

а) при поръчка - правни действия в общ смисъл;

б) при комисионен договор - предмета е строго определен - правни действия само в 1 вид /само сключване на сделки без други правни действия/;

2. Договорът за поръчка е едностранен договор, а комисионния е винаги двустранен договор;

3. Договорът за поръчка се съчетава с упълномощителна клауза, чрез която довереника да действа чрез името на доверителя. При комисионния договор това е невъзможно. Довереника никога не може да е пълномощник на доверителство. При комисионния договор имаме винаги косвено представителство;

4. При комисионния договор страните се наричат доверител и довереник, но може и по друг начин - комитент /доверител/ и комисионер/довереник/.

Действие на комисионния договор:

1. Задължения на комисионера: да изпълни поръчката - изпълнителна сделка с трето лице, като закона не ограничава вида на сделката /продажба на стоки, покупка на стоки, сделка за застраховка, наем и др./ Изпълнява се както е възложена. Неизпълнението води до задължението за точно изпълнение на поръчката, което води до две последствия: а/ доверителя да не признае сделката, сключена за негова сметка, не може да прехвърли в правната сфера на комитента /не може да извърши отчетната сделка/. Ако комитента одобри отклонението не може да откаже да приеме резултата от сделката. Не може да откаже, ако отклонението е в негов интерес / на комитента/;

да отчете резултатите от изпълнителната сделка - чрез отчетната сделка, която се осъществява във форма, която може да се прехвърли предмета на отчета. Движими вещи се прехвърлят просто, чрез предаването им; недвижим имот - чрез нотариален акт; вземане - чрез договор за цесия и заповедни книги с джиро; трябва да предостави на комисионера всички евентуални претенции към 3 лица произтичащи от отчетната сделка.

Комисионера не носи отговорност за неизпълнението от 3 лице, ако е изпълнил задълженията си точно. Комитента може да поиска от комисионера да прехвърли правата си от третото лице. По изключение комисионера може да гарантира изпълнение от трето лице, “договор дел кредере”, тогава на комисионера се дължи допълнително възнаграждение.

2. Задължения на доверителя:

а) да приеме резултата от изпълнителната сделка ако го е одобрил;

б) да приеме документите от изпълнителната сделка;

в) да плаща възнаграждение на комисионера, като ако е налице “клауза дел кредере”, плаща допълнителна сума; г) да възстанови направените разходи от комисионера.

Комисионера има право на законен залог върху вещите, които е придобил по изпълнителната сделка.

Спедиционен договор. Спедиционен договор - разновидност на комисионния договор 361 - 366 ТЗ. Чл. 361 ТЗ /1 Със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз на товар/.

Специфичното е в:

1. Предмета на поръчката: само един вид сделка - договор за превоз на товар;

2. Наличие на съпътстващи действия от спедитора - превоз до определено място;

3. Не само правни, но и фактически действия;

4. Може спедитора да е снабден с представителна власт от доверителя /не същински спедиционен договор/. Когато е без упълномощаване - същински спедиционен договор.

Действия на договора:

1. Задължения на спедитора:

а) да сключи от свое име за сметка на доверителя спедиционен договор;

б) да спазва указанията на доверителя за пътя, посоката и начина на превоз, както и за подбора на превозвачите и на следващите спедитори;

в) да съхранява предоставения товар и го предаде на превозвача и оформи документи по превоза; г) да уведоми, ако опаковката не е подходяща за превоза;

д) да отчете резултата от дейността си на доверителя.

2. Задължения на доверителя:

а) да плати за спедиционната услуга;

б) да възстанови всички разноски по сключване превозния договор;

в) да възстанови разходите по съхранение на стоките чл. 357 ТЗ Комисионерът има право на залог върху вещите, които е придобил за сметка на доверителя или които доверителя е предал. За спедитора възниква законно право на залог върху товара;

г) да уведоми спедитора за особеностите на товара да подпомогне избора на подходящ транспорт.

Спедиторът може да извърши сам превоза или част от него Чл. 362 ТЗ Спедиторът може да извърши превоза сам или от части. В този случай той има правата и задълженията на превозвача. Има права и задължения в този случай, на превозвач. Поради разстоянията и особеностите на товара, спедитора може да възложи на други спедитори възложените действия по договора, без да е овластен за това от доверителя. Вторият спедитор действа, като представител на първия спедитор.

Въпрос 40. Договори за дружество. Договор за гражданско дружество. Дружество със съучастие. Консорциум.

Гражданско дружество.

Това е чисто материално-правен договор от категорията на многостранните договори – страните по него правят еднакви волеизявления.

С този договор две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на обща стопанска цел. чл. 357 ЗЗД

Характеристики

многостранен договор – с дружествения договор две или няколко лица се обвързват взаимно за постигане на една обща цел. Всеки преследва с него свой собствен интерес.

неформален договор

- тук няма създаване на юридическо лице, т.е. е една неперсонифицирана общност- лицата, който образуват дружеството юридически се покриват с броя на съдружниците. Те не смятат да постигнат преследвания от тях общ резултат, чрез един друг нов правен субект, съставен от самите тях, но различен от тях. Съдружниците не придават на създаденото от тях дружество корпоративно устройство – нямат устав, управителен съвет и общо събрание – и не го правят достъпно за повече хора. Броят на съдружниците е поначало ограничен. Това показва, че дружеството не е юридическо лице. Целта за която се сключва дружеството трябва да бъде стопанска и целения резултат трябва да бъде постигнат с общи усилия.

Задължения на съдружниците

задължения за вноски – различен предмет

лично поведение (лична престация)

- вещ (предметна престация) – правното положение на веща след внасяне в дружеството. Ако са пари или заместими (потребими) вещи, те стават обща, т.нар. дружествена собственост. Ако не са такива правото на собственост върху веща се запазва от собственика, а съдружниците придобиват право на ползване.

Съсобствеността е два вида

дялова

бездялова – съпружеска имуществено общност

Дяловата е:

- дружествена собственост по ЗС- тук има правила за изкупуване, делба и управление, но тя по отношение на договорът за дружество се управлява по правилата на ЗЗД. Дружествената собственост не се изкупува и тя е неделима докато лицето е съдружник и съществува дружеството.

- управлението на дружествената собственост става със решение на съдружниците –ако се предвижда решението да е с мнозинство, то не зависи от собствеността на съдружника.

- всеки от съдружниците трябва да действа с грижата на добър стопанин – не е достатъчна само грижата, която той полага за собствените си работи.

- никой от съдружниците не може да прехвърли своя дял в дружеството на трето лице чл.362 ЗЗД. Дружествения договор се сключва с оглед личността на съдружниците.

- понеже дружеството не е отделно ЮЛ, активът на дружеството не принадлежи на дружеството, но и пасивът му не му принадлежи. Пасивите са задължения на самите съдружници.

- всеки съдружник може да сключва сделка за сметка на всички. От така сключените сделки не възниква задължение за всички съдружници спрямо третите лица, с които те са сключени. Задължение възниква само за този съдружник, който е сключил сделката, освен ако е действал и от името на всички в качеството си на техен представител (пълномощник).

Внесените от отделните съдружници пари, заместими и потребими вещи стават обща собственост на всички съдружници. Те стават обща собственост по силата на дружествения договор и последвалата тяхна индивидуализация чл. 24, ал. 2. Всеки съдружник има равни права в общата съсобственост , освен ако не е уговорено друго чл. 359, ал. 2 ЗЗД.

Всеки съдружник има право на дял от печалбата. Съответно на това той трябва да участва и в загубата. И в печалбата и в загубата, той участва съразмерно със своя дял, ако друго не е уговорено чл. 361, ал. 1 ЗЗД.

Прекратяване: - дружествения договор е обособен съобразно личността на съдружника. Дружеството се създава с конкретна цел и този договор се прекратява при нейното постигане или невъзможност да се постигне

- при смърт на съдружник или ликвидация на съдружник, който е ЮЛ

- при отчитане на трайния характер на договора следва да се имат предвид следните обстоятелства:

1. ако е без срок – всеки съдружник може да прекрати едностранно със предизвестие – то да е добросъвестно, т.е. да не лишава останалите съсобственици от имуществени облаги и да им се даде достатъчна възможност да се подготвят за прекратяването.

2. при срочен договор

– с изтичане на срока

- един съдружник може да го прекрати и безсрочно – трябва да има важна причина за това и да стане по съдебен ред

Консорциум. - По-лека на обединение в търговското право. По-малко формализирана е, нарича се още хоризонтално обединение на ТД, защото при нея няма излъчено водещо ТД, спрямо останалите. Чл. 275 ТЗ /Консорциумът е договорно обединение на търговци за осъществяване на определена дейност/. Консорциум се създава за да:

Øсе набере финансова сила;

Øза определен проект;

Øза следване определена финансова политика;

Øза определена приватизационна сделка.

- не се придобива качество на ю.л. Чл. 357 ЗЗД - това е гражданско дружество, а няма нов правен субект. Отношенията се уреждат по правилата за гражданското дружество. Може да е и самостоятелен данъчен субект.

форма - обединението има форма на ю.л.; дружествата създават ново ю.л., което е производно от тях; може да е във всякаква форма - АД, ООД, КД; има членствени правоотношения с новоучреденото ТД и координира поведението си в рамките на тези вътрешни правоотношения.

Въпрос 41. Договор за превоз - обща характеристика и видове. Превозни документи. Задължения на страните. Отговорност

ДП има обслужващо значение, към друга търговска сделка /продажба/. Зависи от характера на превоза. Има различни нормативни актове, уреждащи договорите за превоз.

Превоз по море - “Кодекс на морското корабоплаване”, “Закон за гражданското въздухоплаване”, “ЗДП”, “З за ЖП транспорта”. В чл. 367 - 379 от ТЗ са посочени общите положения. Чл. 367 ТЗ / С договорът за превоз превозвача се задължава срещу възнаграждение да превози до определено място лице, багаж или товар/. Превозен договор - Превозвача действа с транспортно средство. Страните са: превозвач - търговец, извършващ дейност по занятие, а другата страна е различна според вида на превоза:

превоз на товари - товародател /изпращач/. Договорът за превоз на товари има усложнение, че наред с изпращача се появява и трето лице - получател. Така стават три страните - изпращач - превозвач - получател. Страна при сключването на договора и документите е изпращача, но при изпълнение на договора, получателя го замества и заема неговото място;

превоз на пътници - договор при който няма изпращач, а има само пътник;

договор за превоз на багаж - при пристигане на багажа лично го получава. Изпращача пътува с багажа.

Видове договори за превоз:

1. Според предмета - на пътници, товари и на багаж.;

2. Според вида на транспорта - ЖП, автотранспорт, морски, въздушен транспорт. Превоз на личен багаж - пътува с багажа.

Форма на договора. Сключване на договора за превоз. При различните превози - различна форма на договора: - при ЖП превоз, крайбрежен превоз на товари, наред със съгласието за превоза е необходимо предаването на товарите - реален договор; - морски, въздушен и пътнически - договора е консесуален.

Заедно с товара се предават и превозните документи: при ЖП и крайбрежен транспорт - товарителница; при морски превоз - конусамент. Формата е писмена по правило. Превоз на пътници обаче е уставна форма - при градския транспорт. Международен пътнически транспорт, формата е писмена, ако има отметки за име и условия по превоза върху билета.

Съставяне на документите при:

ЖП и крайбрежен транспорт - товарителница в 1 екземпляр от товародателя и се предава на превозвача. Придружава товара при превоза и се предава на получателя. По своята правна природа товарителницата има удостоверителен характер /предмет и сключване на договора/. Тя не е ценна книга и не функционира самостоятелно в търговския оборот.

автотранспортната товарителница по З-а за автопревоза - чл. 371 ТЗ /1 Товародателят може да иска от превозвача да му издаде за предадения товар товарителен запис, който може да бъде и на заповед/. - тук вече е ценна книга на заповед. Нещата не се изчерпват с товарителницата. С приемане на товара и товарителницата, превозвача дава разписка на изпращача. Разписката е част от товарителницата и удостоверява получаването на товара и служи при легитимиране на претенции по договора;

при крайбрежния транспорт се издава не разписка, а квитанция, като за разлика от разписката тя е ценна книга. Тя е сходна на коносамента.

коносамента се издава за превоза натовари в открито море. Особеност - издава се от превозвача и се предава на изпращача. Строго определени реквизити - едностранно волеизявление на превозвача, като се задължава да продаде товара на приносителя - ценна книга за вещ /получаване на товара/.

Ценна книга за стока /вещ/:1. Материализира правото на собственост върху товара. Държателят на конусамента, се счита за собственик на товара.

2. Материализира правото на разпореждане с товара.

3.Материализира правото да се получи товара - чл. 316, ал.2 ТЗ /1 нареждане, издадено на заповед, което е отправено до търговец за плащане на пари, предаване на ценни книги или други заместими вещи, без в него изпълнението да е поставено в зависимост от насрещно изпълнение, може да се прехвърля чрез джиро. Това важи и за документите за задължения, издадени от търговец на заповед за вещи от посочения вид, без в тях изпълнението да е обусловено от насрещно изпълнение/.

Конусамента може да се издаде в две форми, като зависи от това как се легитимира титуляра на документа:

като заповедна ценна книга, като се записва първото име на титуляра на правото, но се отбелязва, че може да се прехвърли с израза “да се предаде на заповед”. Прехвърляне чрез джиросване;

като поименна ценна книга. Липсва изискване конусамента да се предаде на друго лице. Прехвърлянето става чрез цесия.

Товарителен запис - при ЖП превоз на товари от превозвача, като се съдържа едностранното му волеизявление да предаде товара на преносителя на документа, почти идентичен с конусамента.

Права и задължения на страните по договора за превоз. Отговорност на превозвача. Правно положение на получателя.

Правата и задълженията зависят от вида на превоза и превозното средство.

Задължения на превозвача:

да извършва превоз от мястото на експедиране до мястото на доставка - по най-краткия път, според обстоятелствата;

да изпълнява нареждане на товародателя - може да иска връщане в началната точка или промяна на местоназначението;

да пази товара /не при самия превоз/. Този елемент е задължението за извършване на превоза. Чл. 376 ТЗ /Ако получателят не може да се намери на посочения адрес или откаже да приеме товара, превозвача е длъжен да го пази или предаде за пазене другиму, като своевременно извести товародателя При товар, подлежащ на бърза развала, се прилагат правилата за продажба на веща при забава на кредитора/. Специално задължение при това обстоятелство, да пази товара..;

да уведоми получателя за пристигане на товара и да му го предаде.

При договор за превоз на пътници, задълженията на превозвача са:

Чл. 369 ТЗ /Превозвачът е длъжен да осигури н пътника подходящи удобства и сигурност според вида на превозното средство и разстоянието/. Осигуряване на подходящи условия и сигурност.

Да пази живота и здравето му;

Да превози по маршрута пътника.

Има специфична отговорност при неизпълнение от страна на превозвача: - неизпълнение за пазене на товара в процес на превоза носи отговорност за загубване или унищожаване. Ако не е от непреодолима сила, неподходяща опаковка /при предупреждение от превозвача за опаковката и е потвърдено писмено/; - - за забава при изпълнение на договора.

При превози на големи разстояния и да са комбинирани превози, може да се стигне до превъзлагане превоза от превозвача на други превозвачи. Другите превозвачи встъпват в договора и отговарят солидарно по него до предаване на товара - чл. 374, ал.2 ТЗ /Всеки следващ превозвач встъпва в договора и трябва да упражни правата на предходните превозвачи, които са посочени в договора за превоз. Всички превозвачи отговарят солидарно/.

Задължения на товародателя: биват два вида - имуществени и неимуществени. Неимуществените са посочени в чл. 370 ТЗ /1 Товародателят е длъжен да предаде на превозвача товара в състояние, годно да издържа превоза, в зависимост от неговия вид и особените изисквания за отделните видове товари/:

Да предаде товара, изисквания за товара:

да е годен да издържи на превоза в подходяща опаковка. Чл. 370, ал.3 ТЗ /Когато опаковката е явно неподходящ, превозвача може да приеме товара, ако товародателят заяви писмено, че вредите, които биха настъпили, са за негова сметка/;

да предаде на превозвача всички необходими документи за товара /чл. 370, ал.2 ТЗ/;

да дава указания на превозвача при непредвидени обстоятелства във връзка с превоза или изискващи тези указания при условие, че получателя не приеме товара.

Имуществени задължения: 1. Да заплати превозното възнаграждение - нагло. Чл. 372 ТЗ /1 Товародателят плаща възнаграждението при сключването на договора, освен ако е уговорено друго/. Предварително плащане, преди извършване на превоза. Изключение - плащане в друг момент се договаря допълнително. Може да се плати и от получателя - чл. 372 ал.2 ТЗ; 2. Допълнителни разноски - пристанищни такси и др. За превозвача възниква законно право на залог върху превозвания товар чл. 375 ТЗ /Превозвачът има право на залог върху товара за вземанията си по договора. Това право се упражнява от последния превозвач и съществува, докато се погасят правата на всички превозвачи/.

Права и задължения на получателя: - да получи товара, като се легитимира. Това е право и задължение. При забава и на кредитор и на длъжник; - да плати цената /наглото/, в случай, ако това е предвидено в договора, както и други допълнителни разноски, като търпи заложното право чл. 375 ТЗ.

Въпрос 42. Застраховки – понятие и видове. Имуществено застраховане. Застраховка “Гражданска отговорност”. Лични застраховки.

И застрахователният договор е с обикновено съпътстващо значение за търговската дейност. Създават гаранция за имуществените интереси на търговците. Застрахователното право е подраздел на ТП. Има два дяла - 1. Устройствено ЗП - застрахователите като търговци - 1996 год. - З-н за застраховането. 2. Договорно ЗП - отношение между страните в застрахователното отношение. чл. 380 до 418 ТЗ - обща уредба. Включва - обща част и специална част.

Обща част - общи въпроси на застрахователните отношения.

Специална част - спецификата на видовите застраховки.

В основата на застрахователните отношения стои договора за застраховане. чл. 380 ТЗ /С договорът за застраховане, застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования или на трето ползващо се лице застрахователно обезщетение или парична сума/. Договор при който едно лице - застраховател се задължава да поеме риск срещу плащане на определена премия и при настъпване на застрахователно събитие да плати на застрахования или на трето лице застрахователно обезщетение или парична сума.

Характеристики на договора:

üалеаторен договор - свързан с настъпване на бъдещ риск, което е несигурно. Може да не настъпи или не в пълен размер;

üдвустранен;

üконсесуален;

üвъзмезден;

üформален - чл. 381 ТЗ /1 Договорът за застраховка се сключва писмено като застрахователна полица или друг писмен акт/;

може да е договор в полза на трети лица.

Видове застрахователни договори:

С оглед на насрещната страна:

üв полза на застрахования;

üв полза на трети лица.

С оглед на предмета на застраховката:

üдоговор за лична застраховка - свързани с покриване на риск за живот, здраве и телесна неприкосновеност на ф.л. /Застраховка живот; Застраховка злополука/;

üдоговор за имуществена застраховка - застраховани активи - товари, превозни средства, недвижими имоти /гражданска отговорност/.

Според възникване на застраховката:

üдоброволни - възникват от волята на страните - чл. 3 от ЗЗ;

üзадължителни - при обществена значимост на риска има законово задължение да се сключи застраховка - “Гражданска отговорност за водачи на МПС”.

Според вида на задължението на застрахователя по договора:

üдоговори за рискови застраховки - поема се риска от събитието, като дължи плащане на обезщетение, ако събитието настъпи;

üдоговори за спестовни застраховки. - рисковия елемент е силно намален, като застрахователя е така задължен, че освен при застрахователно събитие дължи сума дори и риска да не настъпи. Това става при изтичане на срока на договора или уговорени по него условия /сключване брак/.

Специфични застрахователни термини:

До субектите на застрахователните отношения - застрахован, застраховащ, трето лице, застраховател:

üзастрахован - чиито имуществени права са обект на застрахователна закрила. Лицето имащо право на обезщетение при настъпване застрахователния риск. Най-често е сключващия договора за застраховка. Може да е и 3 лице, при договора в полза на трето лице. Тогава имаме разминаване между застрахован и застраховащ. Сключва застрахования и е страна по него /плаща застрахователна премия/.

üзастраховащ - който сключва договора и дължи заплащането на застрахователните вноски /премии/ по него;

üтрето лице - има се в предвид нещо различно от 3 лице в полза на което е сключен застрахователния договор. Основно се има в предвид лица, не участвали при сключване на договора. При имуществени застраховки, при прехвърляне на застрахованата вещ купувача на веща встъпва на мястото на досегашния собственик и е 3 лице. Пример - гражданската отговорност предполага засегнати права на 3 лице от деликтни действия на застрахования. Това 3 лице директно иска обезщетението си от застрахователя. Може да няма отношение към застрахователния договор, а да е свързано с маркиране на риска. Такова е по чл. 412 ТЗ - в договор за застраховка върху живота на 3 лица. Към иска, който се визира в договора, е свързан не с живота на застраховащия, а с живота на 3 лице. ако само 3 лице пострада /почине/ застраховката се изплаща на застраховащия. Това не е бенефициер - трето лице и не е страна по договора. Тя може да се сключи само при писмено съгласие на третото лице. тогава третото лице може да прекрати договора с едностранно свое волеизявление.

üзастраховател - лицето, което носи последиците от риска и следва да заплати обезщетението;

üзастрахователен риск - опасността срещу която се извършва застраховането;

üзастрахователно събитие - осъществяване на застрахователния риск;

üзастрахователно обезпечение - равносилно е на “покрит риск”. Обозначава се основното задължение на застрахователя.

Има 2 етапа:

Първи: от сключване договора до настъпване на застрахователното събитие и

Втори: след настъпване на застрахователното събитие риска прераства в задължение да се плати застрахователно обезщетение.

üзастрахователен интерес - да има правоотношение по силата на което едно лице претърпява засягане имуществени или неимуществени интереси. Ако го няма интереса към момента на сключване на договора - той е нищожен. Ако възникне след това - договора се прекратява;

üзастрахователна премия - сумата, която застраховащия плаща на застрахователя за носене на риска. Също означава застрахователна вноска, като се изплаща периодично или еднократно;

üзастрахователно обезщетение и застрахователна сума - те са свързани със застрахователното обезщетение и са паричния му еквивалент. Това е задължение на застрахователя да го плати, ако настъпи застрахователното събитие. Застрахователно обезщетение има само когато се покриват вреди - при имуществените застраховки. Размера на обезщетението съответства на размера на застраховката. Може да е ограничено обезщетение - отразено в договора, като максимална стойност;

üзастрахователна сума - 2 неща се обозначават - парично задължение на застрахователя при лично застраховане и максимален размер на паричното задължение на застрахователя при имущественото застраховане /чл. 398, ал.2 ТЗ /Ако договорът за застраховка е сключен срещу първи риск, обезщетява се пълният размер на вредата, ако тя не надвишава застрахователната сума/.

Форма на сключване на договора. В чл. 381, ал.1 ТЗ е указано, че това е формален договор. Сключва се в две форми - застрахователна полица или друг писмен акт. В чл. 381, ал.2 ТЗ са посочени задължителните реквизити. Въпреки, че се нарича полица, застрахователната полица не е ценна книга. Има само удостоверително и доказателствено значение. Единствено приморските застраховки з. полицата е ценна книга.

Сключване на договора става по общия ред на ЗЗД - чл. 13 и следващите; чрез застрахователен агент.

Действие на договора за застраховка /права и задължения на страните по договора/.

Страните по договора са застраховащия и застрахования.

Застраховащия има две групи задължения - имуществени и неимуществени.

Имуществени задължения на застраховащия:

да заплати имуществената премия.

2 Неимуществени задължения: да извърши различни видове уведомления. За обстоятелства свързани с риска; нововъзникнали обстоятелства след сключване на договора /свързани с увеличаване на риска/; да уведоми застрахователя за настъпване на застрахователните събития. чл. 389, ал.1 ТЗ /1 При настъпване на застрахователно събитие застрахованият е длъжен в седемдневен срок от узнаването да уведоми застрахователя, освен ако в общите условия е предвиден друг подходящ срок/. Ако в общите условия не е предвидено друг срок - 7 дневен срок от узнаването. Неспазването на всяко от тези обстоятелства води до неблагоприятни последици за застраховащия. Чл. 384 ТЗ /ал.1 Ако застрахованият съзнателно е обявил неточно или е премълчал обстоятелството, при наличието на което застрахователят не би сключил договора, ако беше знаел за него, застрахователя може да прекрати договора. Той може да упражни това си право в едномесечен срок от узнаване на събитието/. Неуведомяване за обстоятелства свързани със завишаване на риска са със същите последици.

1. Неимуществени задължения на застрахования.

да полага усилия за предотвратяване на вреди - чл. 388 ТЗ /ал.1 застрахованият е длъжен да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди/;

да ограничи настъпили вреди - чл. 389 ТЗ /1 При настъпване на застрахователно събитие, застрахования е длъжен в седем дневен срок от узнаването да уведоми застрахователя, освен ако в общите условия е предвиден друг подходящ срок. /2/ Застрахованият е длъжен да се погрижи за ограничаването на вредите/.

Права и задължения на застрахователя:

Застрахователна закрила по риска предвиден в договора.

üда плати застрахователно обезщетение при настъпване застрахователното събитие. Допълнителни формални предпоставки са:

üда е настъпило събитието;

üда е приключило събитието;

üда има уведомление от застраховащ по чл. 389 ТЗ;

üда предостави допълнителни доказателства за събитието;

üдостъп на застрахователя до обекта на застраховане за оглед и остойностяване на вредите.

След тези събития и факти започва да тече срока в който следва да стане плащането на застрахователното обезщетение - чл. 399 ТЗ /ал.1 При настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователното обезщетение в уговорения срок. Срокът не може да бъде по-дълъг от петнадесет дни и започва да тече от деня в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 389/. Този срок не може да е по-дълъг от 15 дни. След него ако застрахователя не плати, той изпада в забава и може да бъде съден за принудително изплащане на обезщетението.

Задължението застрахователя да плати не е безусловно:

при имуществени застраховки може да откаже плащане, ако събитието е предизвикано умишлено от застрахования;

при неимуществено застраховане може да откаже да плати, ако застрахования се самоубие до 1 година от сключване на договора /също при война и военни действия/.

Имуществено застраховане. - Чрез него се покриват имуществените интереси по права върху вещи и облигационно-правни вземания. Особености:

При прехвърляне на друго лице /чл. 401, ал.1 ТЗ - Ако застрахованото имущество бъде прехвърлено правоприемникът встъпва в правата по договора, освен ако е уговорено друго/ преобретателя встъпва в права по договора. Правоприемство “екс леге”. Свързано с елемент на лично доверие, както правоприемника, така и застрахователя могат да се откажат от договора с предизвестие до другата срана - до 30 дни от прехвърлянето /чл. 401, ал.4 ТЗ - Застрахователят и правоприемникът могат да се откажат от договора с предизвестие от другата страна, направено не по-късно от 30 дни от узнаване за прехвърлянето/. В самият договор за застраховане може да се уговори, че прехвърлянето на веща не води до правоприемство.

Надзастраховане и подзастраховане - поради имуществения характер на застраховката, като целта е да се покрие действителната стойност на погиналото имущество.

надзастраховане - тогава когато действителната стойност на застрахованото имущество не трябва да се надвишава от дължимото обезщетение на застрахователя. Тази стойност е пределът до който следва да се разпространи застрахователя и се нарича пазарна /застрахователна/ стойност. Когато стойността е по-голяма от тази на застрахованото имущество, застрахователя ще плати повече - това е надзастраховане. Договорът остава в сила, но “екс леге” спада до това, което съответства на действителната стойност на имуществото. За горницата над тази стойност договора се счита за недействителен. В случай на подобна ситуация, поради получената по-висока премия от застрахователя се поставя въпроса не следва ли да върне разликата в премиите? - чл. 397, ал.2 ТЗ /застрахователят не е длъжен да върне частта от премията, която съответства на разликата между застрахователната сума и действителната стойност, освен ако застрахования е бил добросъвестен/. Застрахователят не дължи връщането на разликата между двете стойности, освен при добросъвестност на застрахования - цената е била определена от оценител.

подзастраховане - когато уговорената застрахователна сума е по-малка от действителната на застрахованото имущество. Напълно е допустимо.

Съществуват два варианта за обезщетяване - по чл. 398, ал.1 ТЗ /Ако е уговорена по-малка застрахователна сума от действителната стойност на застрахованото имущество и застрахования предмет погине или бъде повреден, обезщетението се определя според съотношението между застрахователната сума и действителната стойност/ - обезщетението се определя от застрахователната сума и действителната стойност на веща. Втори - по чл. 398, ал.2 ТЗ /Ако договорът за застраховане е сключен срещу първи риск, обезщетява се пълният размер на вредата, ако тя не надвишава застрахователната сума/ - договорът да има клауза срещу първия риск. Не се търси стойностно съотношение, а се изплаща целия размер на щетата, ако не надвишава застрахователната сума.

когато вредите са причинени от трети лица - застрахователя иска възстановяване на сумите, платени на застрахования - това е регресно право срещу 3 лица;

може да се суброгира в правата назастрахования /суброгационен иск/.

Застраховки”Живот” и “Злополука”. Застраховка “Гражданска отговорност”.

1. Застраховка “Гражданска отговорност”: чл. 405 ТЗ С договорът за застраховка ”ГО” застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди/. Съществува специфичен риск свързан с деликт /срещу деликта/. Особеност - по силата на нея застрахователя отговаря спрямо увреденият и когато умишлено е увреден от застрахования. Тогава застрахователя има право на обратен иск спрямо застрахования. Размера зависи от степента на вредите нанесени на увредения. Застраховката не може да надхвърля договорно определената сума. Действие - този договор има специфично действие между: 1. Застрахован и застраховател; 2. Между застрахован и трети лица и 3. Между застраховател и трети лица.

между застрахован и трети лица - има деликтен характер - имуществени и неимуществени интереси на трето лице;

между застрахован и застраховател - уведомяване; предотвратяване на вреди и т.н. изискване за уведомяване - ако увредения е предявил иск срещу увредения, а не срещу застрахователя, застрахования уведомява застрахователя и го привлича в процеса. За да брани своето право чрез лично участие в процесуалните действия. чл. 408 ТЗ /Спогодбата между увредения и застрахования, както и признаването на задължението от застрахования имат действие за застрахователя, ако той ги одобри/. Застрахователя може да се противопостави на всяка спогодба между застрахован и трети лица;

между застраховател и трето лице - те не са в договорна връзка чл. 407, ал.1 ТЗ /Увреденият спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя/. Третото лице може да се обърне директно към застрахователя за изплащане на обезщетението. Удовлетворява се спрямо застрахования и се изпълнява задължението на застрахователя към застрахования. Чл. 406, ал.2 ТЗ /При проявен иск от увредения застрахованият е длъжен да иска привличане на застрахователя в процеса/.

2. Застраховка “Живот” - застраховките живот и Злополука се отличават със своя предмет. Сключват се срещу събития, касаещи живота, здравето или телесната цялост на застрахования или третото лице. Те са лични, неимуществени застраховки. В общото си действие нямат особености. Плащане на премия, като в случая на застрахователно събитие следва да се изплати обезщетение по договора. Застрахователят дължи изплащане на застраховка дори и на този причинител на вредата, който може да е вече обезщетен по друг ред /или застраховател/. За разлика от имуществената застраховка, застрахователната сума не се определя от предходен резултат - например при произшествие и застраховка “ГО” от увреждащия и своя “Живот”.

Особености на з-ки “живот” и “злополука”:

чл. 411, ал.3 ТЗ /При застраховката “живот” или “злополука” застрахователят, който е платил застрахователната сума, не може да встъпи в правата на застрахования срещу лицето, причинило събитието/ - не се допуска суброгиране на застрахователя в правата на застрахования спрямо трето увредено лице;

“живот” върху живота на 3 лице има елемент на спестовност. Ако е поддържана поне 2 години, застрахователя заплаща на наследниците или на трети лица съответна сума наречена “премиен резерв”;

ако застрахования не плати някоя премия, не се търси заплащане по съдебен ред. застрахователя поканва лицето писмено да плати и ако и тогава не плати той може да намали застрахователната сума до размера на откупната стойност /ако е плащано поне 2 години/.

Откупна стойност - определена стойност в договора, правото на получаване на която възниква за застрахования, ако е поддържана поне 2 години. В случай, че не са минали 2 години, застрахователя може да развали договора.

Въпрос 43. Менителници и чекове. Понятие, видове и менителнични ефекти. Издаване, прехвърляне, предявяване и приемане. Менителнични искове и възражения. Правоотношения по чека. Издаване и плащане. Регресни права.

- В закона няма определение за нея. Тя е заповедна ЦК при която едно лице - издател /наредител - менитент/, нарежда на друго лице - приемател /платец/ да се задължи да плати определена от наредителя сума на 3 лице - поемател /ремитент - бенифициер/ или на негова заповед. /схема:/

По силата на менителницата има само поемане задължение за плащане на паричен дълг, а при асигнацията - може вещи и ЦК.

Асигната /нареждащият асигнацията/ винаги има търговско качество, а при менителницата, може да е всяко ф.л. - не търговец.

Ако аз изтегля менителницата, трябва платеца да плати:

когато се издаде менителницата пред бенифициера издателя гарантира плащането;

менителницата може да съществува самостоятелно като платежно средство пред други лица. Прехвърля им менителницата на другите лица.

Лицето, поело менителницата /лице 1/ вече има още един гарант - това е джиранта. Лице 1 е джиратар. При второ прехвърляне лице 2 става джиратар на лице 1, който е негов джирант.

Джиратарите могат директно да се снабдят с изпълнителен лист чл. 237 д ГПК /подлежат на принудително изпълнение: а/….д/записите на заповед, менителниците и приравнените на тях др. ценни книжа на заповед, както и облигации и купони за лихви по тях/.

Менителницата е ценно средство за стоково кредитиране! Менителницата има строга форма, като реквизитите са изброени в чл. 455 ТЗ /Менителницата съдържа:

1.наименованото “менителница” в текста на документа на езика, на който е написан.

2.безусловно нареждане да се плати определена сума пари;

3.името на лицето, което трябва да плати /платец/;

4. Падеж;

5.място на плащане;

6.името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати /поемател/.

7.дата и място на издаване;

8.подпис на издателя/.

Едно от основните задължение е да присъства наименованието “менителница” в текста - “Платете по тази менителница на…., сумата от ……”. Пропускане на реквизит може да доведе до загуба на качеството на ЦК. По закон може да се пропусне. Чл. 456 ТЗ /ал.1 Документ, който не съдържа някои от реквизитите, посочени в чл. 455, не е менителница, освен в случаите, определени в следващите алинеи…./:

без падеж - плаща се на предявяване;

без място- място посочено до името на платеца;

без място на издаване - място посочено до името на издателя;

чл. 457 ТЗ Менителницата може да се издаде на заповедта на самия издател, както и срещу самия издател/. Може да се издаде срещу самия издател - запис на заповед или на заповедта на издателя.

Бланкови менителници - свежда се до това, че нарочно е изпуснато:

името на бенефициера;

сумата, която да се плати.

Тя не е нищожна, поради липса на реквизити, но в момента на получаване те се попълват. Чл. 464 ТЗ /Ако непопълнена при издаването менителница бъде попълнена несъобразно уговореното, неспазването на уговореното не може да се противопостави на приносителя, освен, ако е придобил менителницата недобросъвестно или при груба небрежност/. Форми на вина - груба небрежност и недобросъвестност. Това е израз на водещото формално начало в менителницата.

Менителнични ефекти - родова категория ЦК: менителница; запис на заповед и чек. Особеностите на тези ЦК са:

свързани са с абсолютни търговски сделки;

те са заповедни ценни книги - посочен е титуляра върху нея и прехвърлянето им става чрез джиро;

правото в тях е право на парично вземане;

те са конститутивни ЦК - такива правото по които възниква в момента на тяхното създаване;

материализират едностранна сделка с абстрактен характер /воля на едно лице/.

те са извънсъдебно изпълнително основание - издава се върху тях изпълнителен лист през исково производство /без съдебен спор/.

изключителна строгост на режима на който са подчинени /форма-реквизити и съдържание/. Опорочаване на изискуемите реквизити води до качеството - ценна книга.

те могат да участват в оборота като се прехвърлят с джиро.

Уточнения: менителничен ефект - теоретичен израз на събирателно понятие. За тях се използва израза “полици”. Полицата може да е само запис на заповед. Менителница са и .

Видове:

Според това дали се основават на нареждане на 1 лице до друго лице или произтичат от самозадължаване на издателя:

ЦК на заповед - менителница и чек. Почиват върху фигурата на делегацията;

ЦК на самозадължаване - запис на заповед.

Според функцията, която изпълняват биват:

Търговски оборотни функции, като се издават срещу стоки или услуги;

финансови функции - ЦК се предоставят срещу отпускане на кредит - менителница и запис на заповед.

3 Дали върху тях е посочен титуляр, сума и съдържание, или са нарочно пропуснати елементи за попълване в по-късен момент биват:

обикновени;

бланкови.

Според това дали ще се плати на мястото на издаване или на друго място са:

обикновени менителнични;

домицилирани - на друго място.

Издаване и прехвърляне на менителница. Джиро - същност, видове.

Това е формална сделка с определени реквизити. Издаването е свързано с издаване на съответния документ и очертаване на техните реквизити. Повод за издаване на менителница е каузално правоотношение между издателя и бенефициера. Понеже създаването на менителницата е тежко задължение за да се издаде се изисква специална правоспособност - “менителнична правоспособност”. Тя не се различава от гражданската дееспособност. Всички дееспособни лица могат да издават менителници.

Непълнолетните и поставените под запрещение - при тях важат общите правила. Чл. 73 Семеен кодекс - чл. 73, ал.3 - не могат да се разпореждат без съгласието на родителите. Не могат да дават заем или да правят дарения. Непълнолетни и поставени под запрещение нямат менителнична правоспособност.

Чл. 26, ал.2 ТЗ /За отчуждаване или обременяване с тежести на недвижими имоти, за поемане на менителнични задължения, за вземане на заем и за водене на процеси търговския пълномощник трябва да е упълномощен изрично. Други ограничения на пълномощното могат да се противопоставят на трето лице само ако са му били известни или е трябвало да знае/- правомощия на търговския пълномощник. За поемане на менителнични задължения той трябва изрично да е упълномощен за това.

Менителницата е кредитно и платежно средство. За да прояви това си действие тя трябва да е ефективно предоставена във фактическата власт на приемателя. Не е достатъчно тя да е само създадена, а да се даде на приемателя. Предявява се на падежа за приемане правата си по нея. Може менителницата да бъде включена в търговския оборот и да е сурогат на платежно средство. Прехвърлянето на други лица, понеже е ЦК на заповед, става чрез джиросване Формата на прехвърляне - джиро. чл. 466, ал.1 ТЗ /Всяка менителница, дори когато не е издадена изрично на заповед, може да се прехвърля чрез джиро/. Изписва се “или на негова заповед” - че може да се джиросва. “не на заповед” - не може издателя е лишил поемателя от възможността да извършва джиросване - чл. 466, ал.2 ТЗ - /Когато издателят е написал в менителницата думите “не на заповед” или друг равнозначен израз, менителницата се прехвърля по реда за прехвърляне на вземания/. Тогава тя става поименна ценна книга.

- едностранна сделка при която едно лице /джирант/ прехвърля на друго лице /джиратар/ правата си по принадлежаща му заповедна ЦК. Така се прехвърля - менителница и запис на заповед.

Джиро е едностранна /джиранта/, абстрактна /няма насрещно задължение/ и формална сделка. Чл. 468 ТЗ - /1 Джирото трябва да бъде написано върху менителницата или върху прикрепен към нея лист / /. То трябва да се подпише от джиранта/. Джирото се написва върху менителницата /на гърба, а не върху лицевата част или ако пространството е изчерпано - върху допълнителен лист, прикрепен към менителницата. Този допълнителен лист се нарича “алонж” -удължавам от френски. Няма законови реквизити за джиро - в свободен текст. “Вместо мен /джирант/ да се плати на лицето…/джиратар/”. Задължително трябва подпис на джиранта. Може само “Джирант…подпис”. Датата е необходима /поредност на джирата/.

Законови изисквания за валидност на джирото:

Джирото да е пълно - 467, ал.1 ТП /Джирото не може да бъде под условие/ - прехвърляне всички права

Не може да е под условие - безусловно. Условното джиро е нищожно.

Функции на джирото:

Прехвърлителен способ на заповедните ЦК - транспортна функция.

Гаранционна функция - чл. 470, ал.1 ТЗ /Джирантът отговаря за приемането и за плащането на менителницата, освен ако е уговорено друго/. Джиранта отговаря пред джиратаря за плащане на менителницата от издателя.

Чл. 513, ал.1 ТЗ /Лицата, които са издали, приели и джиросали менителницата или са поели поръчителство, са солидарно отговорни към приносителя/. Тази отговорност се разпростира не само върху непосредствения джирант, а по цялата верига джиранти - повече гаранти за плащане - солидарно отговорни. Гаранционната функция отпада при “ректа джиро” - при което джиранта изрично е забранил на джиратаря по-нататъшно прехвърляне. Но отпада спрямо прехвърлени след джиратаря при ректаджиро с израза “но не и на заповед”- чл. 470, ал.2 ТЗ /Джирантът може да забрани последващо джиросване. В този случай той не отговаря пред лицата, на които менителницата е била джиросана след това/. Ако е нарушено ректи джирото - не нарушава извършено последващо джиро, а сом гаранцията.

Легитимационна функция. Легитимира титуляра по ЦК. чл. 471 ТЗ /1 Държателят на менителницата с смята за законен приносител, ако правото му следва от непрекъснатия ред на джирата, дори и когато последното джиро е бланково. Зачертаните джира се смятат написани Когато бланковото джиро е последвано от друго джиро, се смята, че подписалият е придобил менителницата с бланково джиро/. Този на когото правото се следва от непрекъснатия ред на джирата; последния джиратар.

Видове джира:

1 Според това дали е посочено името на джиратаря или не:

Øобикновено джиро - записано е името на джиратаря;

Øбланково - не е вписано името, като се вписва едва при предявяването на менителницата за плащане. Тогава Øменителницата се прехвърля чрез просто предаване. Последният джиратар губи гаранционната функция от предходните джиранти.

според това дали осигурява цялото действие на джирото или част от него /функции/:

Øпълно джиро - осигурява и трите функции;

Øректа джиро - без гаранционната функция.

Други:

ØДжиро на пълномощие - джиратаря има всички права по менителницата, но може да я прехвърля само чрез джиро чрез пълномощие. Чл. 472 ТЗ /1 При джиро с уговорка “за събиране4, “за инкасо”, “по пълномощие4 или друг израз, който означава упълномощаване, приносителят може да упражни всички права по менителницата, но може да я прехвърли само с джиро по пълномощие. В този случай задължените лица могат да правят на приносителя само възраженията, които те могат да противопоставят на джиранта/. Джиранта се представлява от пълномощника. Последица е, че платеца може да прави на джиратаря всякакви възнаграждения по отношение на неговия джирант.

ØЗаложно джиро - джиро на обезпечение с думите - “за гаранция” и “за залог”. Джиратаря упражнява всички права по менителницата, но самият той може да я прехвърля само с джиро по пълномощие.

Предявяване и приемане на менителницата. Плащане и протест.

Менителница - едностранно нареждане на издателя до платеца с което той се натоварва да извърши плащане на наемателя. Нареждането на издателя не може да обвърже платеца да извърши плащането. Поради това по закон има процедури за уведомяване на платеца и е нужно осигуряване на неговото съгласие за плащане. Тази процедура е предаване менителницата за приемане.Това става чрез физическото предаване на менителницата пред платеца и неговото съгласие да извърши плащането. Чл. 478 ТЗ /1 При предявяването платецът може да поиска менителницата да му се предяви повторно на следващия ден. Заинтересуваните лица нямат право да възразяват, че това искане не е удовлетворено, освен ако то е отбелязано в протеста/. При предявяването платеца може да иска предявяване на следващия ден - за справка с издателя, преди да изрази своето отношение. Приемането става със специален акт - “приемане или акцепт”. Този акт е едностранна формална сделка. Чл. 493 ал.1 ТЗ /приемането се изписва върху менителницата, с думата “приета” или с друга равнозначна дума и се подписва от платеца. Подписът на платеца върху лицевата страна на менителницата се смята за приемане/. Изписва се върху менителницата думата “приета” или “акцептирана”. Акцептиране може да стане само с подпис. Ако е платена в срок след предявяване или по силата на уговорка, трябва да е предявена в срок - като задължителен реквизит се пише и датата на приемането. Ако не е направен, приносителя извършва протест поради липса на дата, чрез която да си осигури, чрез която да си осигури такава. Ако не го направи той губи правата си на обратни искове срещу издателя и джиранта. Приемането е безусловен акт - условия не се поставят - чл. 480 ТЗ /ал.1 Приемането не може да бъде извършено под условие; ал.2 Платецът може да ограничи приемането за част от сумата/. Може да е частично. Всички други условия на съдържанието на менителницата са равнозначни на отказа да се приеме менителницата. Ако платецът е изразил съгласие той ще отговаря в условията на своето приемане. Ефект от приемането. Платецът поема задължение за плати по менителницата и срещу него се реализират правата по нея. Изготвя се изпълнителен лист и менителнични искове /при изтърван срок за извънсъдебно събиране/. Чл. 477 ТЗ /ал.1 Менителница, платима в определен срок след предявяване, трябва да се предяви за приемане до една година от издаването. Издателят може да съкрати или да удължи този срок/- срокове за предявяване.

Ако платеца откаже да акцептира, реализира се процедура наречена “протест поради неприемане”. Извършва се по писмена молба на приносителя пред нотариус по мястото на приемане - в сроковете за предявяване за приемане. Чл. 478 ТЗ /1 При предявяване платецът може да поиска менителницата да му се предяви повторно на следващия ден. Заинтересуваните лица нямат право да възразяват, че това искане не е удовлетворено, освен, ако то е отбелязано в протеста/ - отклонение за следващия ден.

Ефект от протеста:

Протестът осигурява на поемателя обратните /регресни/ искове по отношение на издателя на менителницата и следващи джиранти. Осигурява и гаранционните претенции.

Не се ли направи, се губят правата;

отпада необходимостта от извършване протест поради неплащане.

При отказ от акцепт трябва приносителя да уведоми своя непосредствен джирант, до 4 дни от деня на протеста /чл. 479 ТЗ/. Така уведоменият джирант до 2 дни трябва да уведоми пък своя непосредствен джирант. Ако не се направи отговаря за вреди, настъпили по размера на менителницата. Може издателя да освободи поемателя от необходимостта да се направи протест. Това е, когато в съдържанието на менителницата /джирото/ бъдат изписани думите: “без протест” и “без разноски”. Това не освобождава така освободените лица от необходимостта да уведомят издателя /джирантите/ или да извършат предявяване на менителницата. За да се извърши плащането тя трябва да се предяви за изпълнение /второ предявяване/.

Особеност - има строги искове чл. 491 ТЗ /Менителница, платима на определен ден или на определен срок след издаването или след предявяването, трябва да се предяви за плащане на падежа или в един от двата следващи работни дни/. Ако има определен ден или на срок след издаване или предявяване - трябва да се плати на падежа или в един от двата следващи работни дни.

Може менителницата да бъде предявена преди падежа за плащане. Чл. 493 ТЗ /1 Приносителят не е длъжен да приеме плащане на менителницата преди падежа/. Тогава платеца може да откаже да извърши плащане. То става на падежа. Ако платеца се съгласи на плащане преди падежа той прави това на свой риск. Особеност при менителничните задължения е че те допускат отклонение от принципа на чл. 66 от ЗЗД - задължен да приеме изпълнение на части. Чл. 492, ал.2 ТЗ Приносителят не може да откаже да приеме частично плащане/. - обратно. Приносителят не може да откаже да приеме частично плащане. При плащане възниква въпроса, то как да се докаже. Платеца може да поиска връщане на дълговия документ - чл. 109 ЗЗД. Длъжникът може да поиска приносителя да отбележи, че е платено чл. 492, ал.1 ТЗ /При плащането платецът може да иска от приносителя да му предаде менителницата и да отбележи върху нея, че е платена/. При частично плащане също може да поиска отбелязването му върху менителницата чл. 492 ал.3 ТЗ /При частично плащане платецът може да иска плащането да бъде отбелязано върху менителницата и да му се издаде разписка/. Може да се издаде и разписка при неплащане. Чл. 498 ТЗ /протестът поради неплащане на менителницата, платима на определен ден или на определен срок след издаването или след предявяването, трябва да се направи в един от двата работни дни след деня на плащането. Ако менителницата е платима при предявяване, протестът трябва да се направи в сроковете по чл. 497, ал.1/. Протеста поради неплащане се прави пред нотариус и то в един от двата работни дни след деня на плащането. Ако менителницата е платима при предявяване протеста се прави по чл. 497, ал.1 ТЗ Протестът поради неприемане трябва да бъде направен в сроковете, определени за предявяването за приемане. Ако в случая, предвиден в чл. 478, ал.1 първото предявяване е станало в последния ден от срока, протестът може да се извърши на следващия ден/ - за да се запази регресното искане. В случай, че няма плащане освен протест е необходимо да се извърши и уведомяване за изплащане по реда на чл. 495 ТЗ /Ако менителницата не бъде предявена за плащане в срока, определен в чл. 491, длъжникът може да вложи сумата в банка на риск и на разноски на приносителя/.

Посредничество и поръчителство при менителницата.

Те са особени лица, вмъкнали се в менителничните отношения. Изпълняват обезпечителна функция по менителничните задължения и създават допълнителна сигурност за плащане.

Поръчителството се извършва от поръчител /авалист/, като менителничното поръчителство се нарича .

Авалист може да е всяко лице способно да поема менителнично задължение, може да е трето лице, така и лице с подпис върху менителницата /издател, джирант/. Понеже броя на участващите при менителницата нараства, авала не е за всички лица, а само за определено лице, за което е авалирал. В една менителница може да има множество авалисти. Авалът ангажира.солидарната отговорност на поръчителя. Неговата отговорност, ако е възприел това може да се разпростре върху част от дълга. За разлика от поръчителството обаче, където има акцесорна зависимост между дълга на главния длъжник и поръчителя, тук нещата са по обратния начин. чл. 485, ал.2 ТЗ /Задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата/. Авалът остава дори и при недействително задължение. Идеята е ценната книга да функционира като такава в оборот. Дългът на поръчителя отпада, ако авала има някакъв порок във формата. Последно действие на авала е че при насочена претенция към авалиста и той изпълни дълга, той се субругира в правото на удовлетворен кредитор.

Характеристики на авала: авал е едностранна, абстрактна сделка по силата на която едно лице /авалист/ поръчителства за изпълнение на менителнично задължение на др. лице /авалат/. Той е формална сделка, като в чл. 484 ТЗ са посочени изискванията за формата му /ал.1 Поръчителството се дава върху менителницата или върху лонжа. То се изразява в думите “като поръчител” или по друг равнозначен израз и трябва да се подпише от поръчителя; ал.2 Подписът на лицевата страна на менителницата се смята за поръчителство, освен ако е на платеца или на издателя; ал.3 Когато поръчителят не посочва за кого поръчителства, се смята, че поръчителството е за издателя/. Изискването на ал.3 отрежда подписите на джирантите да е върху гърба на менителницата, за да се отличават от поръчителите.

Посредник, менителнично посредничество. За да се осигури резерва при издател или платец по менителницата се посочва посредник. Това прави джиранта. Посредник може да е всяко “трето лице” или задължено по менителницата лице /освен акцептиралия платец/.

За разлика от авала посредничеството възниква чрез посочване, а не чрез лично задължаване подобно на платеца посредника трябва да ……

И приносителя трябва да се съгласи да приеме посредника. Ако направи това губи обратните искове, които е имал преди падежа срещу този, за когото е извършено приемането и за подписалите се след него чл.. 517, ал.3 ТЗ /Освен в случаите по ал.2 приносителят може да откаже приемането чрез посредничество. Ако приеме посредничеството, той губи обратните искове, които е имал преди падежа, срещу тези, за когото е извършено приемането, и срещу подписалите след него/. Формата е писмена - с подписи от посредника, като посочва за кого е посредник. Ако не е посочено следва, че е посредник за издателя на менителницата. Посредник приел менителницата отговаря спрямо лицата. Разширен обхват по чл. 516 ТЗ

Менителнични искове. Възражения. Неоснователно обогатяване. - Отговорност носят редица лица в различни качества чиито подписи ги има в менителницата - чл. 237 ЗЗД. Това свойство може да е блокирано, като се използват резервни варианти за удовлетворяване на кредитора.

Менителнични чекове - два вида - пряк и обратен /чл. 505 и чл. 506 ТЗ/.

пряк иск - чл. 481 ал.2 ТЗ /При неплащане приносителят, даже ако той е издателят, има иск срещу платеца съобразно чл. 505 и 506/. Малко приложение, защото основен начин за удовлетворяване е извънсъдебен. Кога се предявява иска - тогава, когато по силата на пропуснати срокове е протестирано или неизвършено. Менителницата не е извъсъдебно удовлетворително основание. Прави се от кредитора. Пасивно легитимиран е платеца, срещу който е иска. Ако не е акцептирана - срещу издателя. Прекия иск се погасява с 3 годишна давност. чл. 531, ал.1 ТЗ /Исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа/. Срокът тече от падежа на менителницата. Обхват на иска - главница; лихва, ако е уговорена и лихва за забава. Иска е лесно доказуем при условие, че се представи изправна менителница;

обратен /регресен/ иск - чл. 505 и чл. 506 ТЗ - срещу всички задължени лица по менителницата, освен платеца. Понеже тяхната отговорност не е пряка. Активно легитимиран е кредитора. Пасивно легитимирани са всички, чиито подписи лежат в менителницата, освен издателя: джиранти; авалисти; платеца. Те са солидарно задължени. Тази отговорност има субсидиарен характер, спрямо основния платец. Прилага се само, ако основния платец не е платил. Обхвата на иска е посочен в чл. 505 и 506 ТЗ - главница и лихва. Погасителната давност по иска е 1 година - чл. 531, ал.2 ТЗ /Исковете на приносителя срещу джирантите и срещу издателя се погасява с едногодишна давност от деня на своевременно извършения протест или от падежа, ако менителницата съдържа уговорка “без разноски”/.

иска за неоснователно обогатяване - чл. 534 ТЗ /ал.1 Когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване направата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда/. Това става при пропуснати срокове по двата иска. Този иск се предявява тогава, когато приносителя на менителницата изгуби исковете поради давност или неизвършени действия по запазването им. Той се погасява с 3 годишна давност, която тече от момента в който са изтекли сроковете по другите искове.

- Правната уредба е в чл. 539-562 ТЗ. Чекът е произлязъл от менителницата, а и законът предвижда субсидиарно приложение на правилата за менителницата – чл. 562.

Характеристика. - Чекът е ЦК. Той може да бъде на заповед, поименен или на приносител.

а. Ако чекът е издаден в полза на определено лице – значи е на заповед.

б. Ако е издаден в полза на определено лице и включва клауза “не на заповед” значи е на поименен.

в. Ако в чекът липсва името на поемателя, значи е на приносител.

Видът на чека като ЦК се определя от издателя и не може да се променя.

В зависимост от уговорките съществуват още 2 вида чек:

2) Пресечен чек – съдържа 2 успоредни линии върху лицевата на ЦК (пресичането може да бъде по вертикал, диагонал или хоризонтал). Пресичането може да бъде:

а. Общо – плаща се само на банка.

б. Специално – ако между линиите е посочено име на банка, плаща се само на тази банка.

Може да се премине от общо към специално пресичане, но не и обратно. Ако се плати в нарушение на изискванията, плащането е валидно, но се отговаря за вреди в рамките на сумата.

3) Чек с уговорка “за минаване по сметка”. Тази уговорка трябва да е на лицевата страна на ЦК и означава, че по чека може да се плати само безкасово. В тази хипотеза може да е посочена и сметка. Ако в тази хипотеза се плати в брой плащането е действително, но платецът отговаря за вреди.

4) Според проф. Герджиков Наредба № 3 урежда още 2 вида чек:

а. Обикновен – издава се срещу банкова сметка (най-често разплащателна), от която могат да се правят и други плащания.

б. Лимитиран – издава се срещу банкова сметка (по правило акредитивна), по която се извършват само плащания по чекове.

2.2. Чекът като сделка (разлика от менителницата). Чекът е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда на платеца да се плати определена сума. В тази насока се очертават следните разлики от менителницата (особености на чека):

1) Чекът е платежно средство и се плаща в много кратки срокове от издаването му. За чекът е неприсъща кредитната функция на другите менителнични ефекти.

2) По чекът не се уговаря лихва, тъй като се плаща веднага.

3) Чекът не се приема (акцептирането е забранено).

4) Платец по чека е само банка, тъй като той е платежно средство.

Страни по чека – издател, поемател и платец. Всеки може да бъде издател, стига да е дееспособен. Платецът е само банка. Не може издателят да е платец, освен ако един клон на банка не издаде чек срещу друг клон. Може поемателят да е издател в случай, че се “тегли” чек в собствена полза.

Реквизити на чека.-  Съдържат се в чл. 539: Чекът съдържа: 1. наименованието "чек" в текста на документа на езика, на който е написан; 2. безусловно нареждане да се плати определена парична сума; 3. името на лицето, което трябва да плати (платеца); 4. дата и място на издаването; 5. място на плащането; 6. подпис на издателя. Реквизитите са 6 на брой с 2 по-малко от тези на менителницата и с 1 по-малко от записа на заповед. Реквизитите, които отсъстват са: 1) падеж – тъй като чекът е на предявяване винаги; 2) поемател, който предяви той е поемател.

При чекът трябва да има уговорка за домицилиране, като домицилиатът също трябва да е банка.

Законът в чл. 540 съдържа правила за попълване на лисващите реквизити: (2) Чек, в който не е посочено мястото на плащане, се смята платим в мястото, посочено до името на платеца. Ако посочените места са повече, чекът е платим в първото посочено място. (3) Ако не е посочено друго място, чекът е платим в мястото, където е главното седалище на платеца. (4) Чек, в който не е посочено мястото на издаването, се смята издаден в мястото, което е посочено до името на издателя.

5. Чекът е нареждане за плащане (както менителницата). За разлика от менителницата той обаче може да бъде оттеглен (само след срока на предявяване). Оттеглянето е едностранна сделка с която издателят нарежда платецът да не заплати действителен чек. Банка платец няма задължение да плати чека. За това между издателят и банката платец се сключва чеков договор – чл. 541, ал. 3: Платецът е длъжен да плати чека до размера на покритието, ако има изрично или мълчаливо споразумение с издателя. С чековия договор банката се задължава да заплаща, издадените срещу нея чекове, а издателят да осигури парични средства, достатъчни за плащане по чековете.

Задължения на банката по чековия договор:

1) да предаде на издателя бланки за чекове;

2) да плаща издадените срещу нея чекове, ако издателят е осигурил покритие;

3) да отказва плащане ако чекът е оттеглен.

Задължения на издателя по чековия договор:

1) да поддържа покритието;

2) да вземе мерки срещу изгубване, открадване, подправяне на чекове;

3) да уведоми банката за събития по т. 2.

Договорът е консенсуален, неформален, двустранен, с продължително изпълнение, intuitu personae с оглед на двете страни, разновидност на договора за поръчка. Чековият договор може да се съчетае с договор за овърдрафт. Чекът е действителен дори да няма чеков договор или той да е недействителен, като целта е сигурността в оборота (все пак чекът е ЦК). Чековият договор урежда отношението на покритие – издателят трябва да осигури покритие (пари) към момента на плащане. Дори обаче да няма покритие чекът е действителен, защото издателят поема задължението да плати ако банката не плати, т.е. винаги има поне 1 длъжник – издателя.

Издаване, прехвърляне и авалиране на чек.

1. Ако чекът е на заповед важат правилата за менителницата. Съществуват обаче и определени особености, тъй като чекът е платежно средство:

1) Ако чекът е джиросан на банка, джирото има действие на разписка за плащане.

2) Ако банката на свой ред джироса чека това джиро е недействително.

3) Банката платец не може да е авалист по чека.

2. Ако чекът е на приносител се прехвърля с предаване – транслативна сделка с реален елемент. Чекът на приносител може да се джиросва като джирантът отговаря за задълженията (в тази хипотеза джирото не е оригинерен прехвърлителен способ).

3. Ако чекът е поименен се прехвърля с цесия.

Предявяване. Чекът се предявява в кратки срокове – чл. 552: Чекът трябва да бъде предявен за плащане в срок от осем дни от датата на издаването му. От предявяването за плащане тече законна лихва за забава. Предявяването за плащане е предпоставка за регресна отговорност ако има регресни длъжници. За приносителят обаче може да е неудобно да ходи при банката платец . За това е възприето чекът да се предявява пред банката на приносителя. Системата е: приносителят представя чека на собствената си банка, тя прави платежно искане до банката платец, която плаща ако има покритие. Банката не може да прати частично по чека. Тя обаче може да плати и след срока за предявяване ако чекът не е оттеглен. Ако банката платец откаже да плати (най-често поради липса на покритие) отказът не може да се атакува от приносителя. Ако отказът е неоснователен той може да се атакува от издателя по чековия договор, но не и от приносителя, защото той няма пряк менителничен иск. Отказът на банката трябва да се удостовери чрез протест. Понеже това е бавна и сравнително скъпа процедура има още 2 начина са констатиране на отказа: 1) декларация на банката платец върху чека с посочване на датата на предявяване; 2) датирана декларация на Уравнителната камара (такава няма в България). Чрез протеста приносителят може да ангажира регресната отговорност на издателя. Ако не се констатира протест, приносителят се лишава от регресните си права.

Давност – уредена е в чл. 561: (1) Обратните искове на приносителя срещу джирантите, издателя и поръчителите по чека се погасяват с шестмесечна давност от деня на предявяването или от деня на изтичане на срока за предявяване. (2) Обратните искове на джиранта срещу всички отговорни към него лице се погасяват с шестмесечна давност от деня, в който е платил чека, или от деня, когато срещу него е предявен иск.

Въпрос 44. Непозволено увреждане – обща характеристика. Отграничения. Генералния деликт. Отговорност за лични виновни действия. Отговорност за вреди, причинени от другиго. Отговорност за вреди, причинени от вещи. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани.

Обща характеристика. Уредено е в член 45 и 46 от ЗЗД. Законът не съдържа обща разпоредба за регламентиране а фактическия състав и правните последици са уредени поотделно - казуистично за различните случаи на непозволено увреждане. Бългорското позитивно право се основава на общ ФС, уреден в член 45 на ЗЗД и отделни състави с членове от 47 до 50 от ЗЗД. Отделни хипотези са създадени в някой специални закони, които уреждат безвиновната отговорност - Закон за отговорност на държавата за вреди причинени на граждани, други закони в областта на трудовото право - Кодекс на труда, Закон за МВР, Закон за въоръжените сили и други.

Основен на – .

1. Деяние - действие или бездействие.

2. Вреди - неблагоприятно засягане на правната сфера на едно лице. В облигационното право понятието за деликтна и договорна отговорност е общо.

3. Вина на деликвента - като елемент от ФС, тя има две особености:

а/ понятието за вина при деликта е различно от договора при неизпълнение. Тя е по - близо до наказателното право - преценява се не само дали лицето е било длъжно да предвиди, но и дали е могло да предвиди деликта.

б/ член 45, ал. 2 от ЗЗД съдържа презумпция за вина - не е нужно увреденият да доказва вината. Ако докаже останалите елементи, вината се презюмира в най - леката й форма - небрежност. За да избегне отговорност деликвента ще трябва да докаже липсата на вина - или че не е бил длъжен, или че не е могъл да предвиди.

4. Причинна връзка между деянието и вредата.

5. Противоправност на поведението на деликвента. Има 2 теории:

а/ извежда понятието за противоправност от разпоредбата на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД: „Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другимо”. Два подхода:

= разпоредбата съдържа една обща забрана - да не се вреди другиму;

= разпоредбата създава задължението да не се увреждат други лица и противоправността се изразява в причиняването на вреда.

б/ тази теория се опитва да обясни противоправността излизайки от член 45 ЗЗД. Според нея той не съдържа указание за това какво е противоправност.

Теории, които обясняват противоправността извън член 45 - ЗЗД. Противоправността се израява в засягане на чуждо субективно право, което е абсобютно.

Недостатък на тези теории е, че не могат да обосноват противоправността на бездействието, защото те обосновават противоправността, когато се засяга чуждо право.

Противоправността се изразява в неизпълнение на конкретно задължение, което не трябва да бъде облигационно и се установява за всеки конкретен случай на деликт. Нарушаването на това задължение е достатъчно, за да възникне противоправността като елемент от ФС на неоснователното обогатяване.

При определени от закона обстоятелства, въпреки че представлява нарушение на едно задължение деянието не е противоправно. Законът регламентира обстоятелства, които изключват противоправността: 1. Неизбежна отбрана по член 12 от НК;

2. Крайна необходимост по член 13 от НК. Въпреки това при крайната необходимост, вредите се поправят, от този, който ги е причинил. Ако лицето е причинило вреди, за да спаси свои имуществени блага, ще трябва да ги поправи и това ще стане по реда на неоснователното обогатяване.

3. Когато за увреждането е имало съгласие на пострадалия. Прилага се, когато се касае за права, с които пострадалият може да се разпорежда. Ако пострадалият е дал съгласие за засягане на права, за които законът не допуска възможност да се разпореди, противоправността не отпада и причинителят ще носи деликтна отговорност като съгласието играе роля на съпричиняване и ще доведе до намаляване на размера на обезщетението.

Правни последици от основния състав на неоснователното обогатяване.

Появява се едностранно облигационно отношение, по което увреденият има вземане, а деликвента задължение за обезщетение на вредите. На обезщетение подлежат преките имуществени и неимуществени вреди. Нашата съдебна практика се е ориентирала към парично обезщетяване на вредите, което е единственият начин за неимуществените вреди, но при имуществените в някой случаи е допустимо обезщетяването в натура - при засягане на материални блага. Нимуществените вреди се определят по справедливост. Право на вземане на обезщетение за неимуществени вреди има в хипотезите:

а/ право да се търси обезщетение само при засягане на лични блага - когато са засегнати вещни или други права - не.

б/ право на такова обезщетение има само пострадалият, защото са засегнати лични блага. Други близки лица нямат такова вземане.

в/ когато пострадалото лице почине при деликт може друго лице да търси обезщетение за неимуществени вреди. Тези други лица са точно и изчерпателно определени от ВС: родителите, при смърт на детето им; децата, при смърт на техния родител; единият съпруг при смърт на другия съпруг.

ВС включва и лица, които фактически се намират в отношения родители - деца или съпрузи, без да има брак или осиновяване.

Имуществените вреди се определят по справедливост и се определят във всеки конкретен случай.

Отговорност за вреди, причинени от другиго. Уредени са в чл.47,48,49 от ЗЗД. Класифицират се в две групи - състави по чл.47 и 48 от ЗЗД - вредите са непосредствено причинени от едно лице и задължението за обезщетение тежи върху друго лице, чиято отговорност е за негово собствено противоправно и виновно поведение; състави по чл.49 отЗЗД - вредите са причинени от едно лице, а отговорността се носи от друго, тя е обективна и има гаранционна функция, защото това лице не отговаря за собствено противоправно и виновно поведение.

ФС по чл.47 от ЗЗД. Отговорност за вреди, пречинени от неделиктоспособно лице. В ал.1 е дадено определение за неделиктоспособност - неспособност да разбира или ръководи постъпките си. Липсва или интелектуалния момент: да разбира свойството и значението на постъпките си или волевия момент: способност да се ръководят постъпките. Тъй като не е посочена възрастова граница и това води до спорове има Тълкувателно решение на ВС, според което лица под 14 г. са винаги неделиктоспособни, за лица между 14 и 18 г. се преценява за всеки конкретен случай, а за тези над 18 г. се приема, че по принцип са деликтоспособни. Отговорност за вредите, причинени от неделиктоспособен носят лицата, върху които тежи задължението да упражняват надзор. Това задължение може да бъде законоустановено или договорно. Във всички случай трябва да се установи конкретно задължение за конкретно лице. Такива задължени лица са родителите, възпитателите, учителите, съответна част от персонала на специализиланите болнични заведения. Договорно отговорността може да тежи върху наети лица - бавачки, медицински сестри и други. Противоправността се изразява в неизпълнение на задължението за надзор. Вината се презюмира. В резултат имаме вреди, за които отговаря лице, което не ги е причинило непосредствено, но чието поведение е в причинна връзка с тях.

ФС по чл. 48 от ЗЗД. Отнася се до вреди, които са непосредствено причинени от деца - малолетни и непълнолетни. Отговорността за тези вреди се носи от техните родители - по произход или по осиновяване, независимо дали те са деликтоспособни. Необходимо е комулативното наличие на две предпоставки - родителя да упражнява родителските права и детето да живее при него. Ако има съдебно решение, с което упражняването на правата се възлага на единия радител, другия не носи отговорност по чл. 48 от ЗЗД, но ако детето се е намирало при него той има задължение за надзор и следователно ще носи отговорност по чл. 47 от ЗЗД. Същата е и отговорността на настойника при когото живее малолетния. Попечителят не носи отговорност за вреди, причинени от непълнолетно дете. Той отговаря за неполагане на дължимия надзор по чл. 47 от ЗЗД. Отговорността по чл. 48 е за собствено виновно и противоправно поведение. Противоправността се изразява в неизпълнение на родителските, респективно на настойническите задължения за възпитание на детето. Вината се презюмира.

ФС по чл. 49 от ЗЗД. Това е отговорността на възложителя на една работа за вреди, причинени при или по повод извършването й. Има две групи елементи:

1. Деликтна отговорност на непосредствения причинител на вредите. Необходимо е той да е осъществил ФС на чл. 45 от ЗЗД - Виновно и противоправно да ги е причинил на трето лице. Отговорност ще носи и възложителя на работата.

Елементи на ФС начл. 49 от ЗЗД: а) между възложителя и непосредствения причинител на вредите да има възлагане на работа; б) вредите да са причинени от деликвента при или по повод извършването на тази работа.

В доктрината има две становища за това какво е възлагане на работа. Едната теория е, че това е чисто фактическо положение - съществува винаги, когато едно лице използва помощта на друго при осъществяване на собствената си дейност. Преобладаващата теория е, че между възложителя и непосредствения деликвент има правоотношение, с което възложителят има пълен контрол върху дейността на изпълнителя - непосредствен деликвент. Това правоотношение може да е трудово или друго, подобно на него.

2. Пречиняване на вредите да е станало при или по повод извършването на възложената работа. “При извършване на работа” означава, че вредите са причинени или докато деликвента е извършвал действия, в които се състои работата или когато е бездействал по отношение на правила за безопосност, свързани със съответната работа. “По повод на работата” означава, че те са причинени при действия, които без да са предмет на самата работа, имат непосредствена връзка с нея - те са подготовка или приключване на работата.

Увреденият в този случай разполага с две деликтоотговорни лица като гаранция. Отговорността на възложителя по чл. 49 от ЗЗД е обективна - поведението му може да бъде правомерно и невиновно, но той носи отговорност. Така е дори, ако непосредствения деликвент не е известен. Възложителят, понесъл отговорността па чл. 49 от ЗЗД има регрестно вземане за целия размер на обещетението срещу деликвента - чл. 54 от ЗЗД. Възможно е между извършителя и възложителя да съществува такова правоотношение на възлагание, че специални разпоредби да ограничават размера на отговорността за извършителя.

Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. Уредена е в Закона за отговорност на държавата за вреди причинени на граждани (ЗОДВПГ). Това е обективна - безвиновна отговорност. Законът е в сила от 1989 г. при действието на Конституцията от 1971 г., но Конституцията от 1991 г. запази дийствието му и държавата носи отговорност. Недостатък е, че не са обхванати всички хипотези, при които държавни служители могат да причинят вреди и че е ограничен кръгът от лица, които носят отговорност.

Приложно поле на ЗОДВПГ - ограничения:

1. Увредени могат да бъдат само ФЛ.

2. Във ФС, които дават основания за отговорност те са две групи: а/ извършване на административна дейност; б/ извършване на правозащитна дейност - включва наказателно преследване, административно-наказателни производства и налагане на принудителни административни мерки.

Извън приложното поле остават причиняването на вреди при гражданското правораздаване, които биха могли да се търсят по чл. 45 и 49 от ЗЗД и пречиняването на вреди от органи на данъчната и финансовата администрация.

Съотношение с други действащи закони. ЗОДВПГ е специален по отношение на заварените общи закони - ЗЗД, а самият той предвижда, че в бъдеще ще бъдат приети други закони, специални по отношение на него.

ФС при ЗОДВПГ.

1. За вреди, причинени при административна дейност - причинени от незаконни действия на администрацията, от нищожни и унищожаеми административни актове. И в трите случая актовете трябва да произхождат от български административен орган. За да се реализира отговорноста на държавата се прави преценка за неправомерноста на действието или административния акт. Когато вредите са причинени от незаконни действия или от нищожен административен акт тази преценка се прави в самия процес за обезщетяване на вредите, а когато те са причинени от унищожаем административен акт, той трябва да бъде отменен по надлежния ред (ЗАП) и в надлежния срок, защото иначе се санира и не може да се иска обезщетение.

2. За вреди, причинени при правозащитна дейност. Органи, които могат да причинят такива вреди са съдът, прокоратурата и следствието. Тези ФС не покриват цялата дейност на правозащитните органи, а само следните случаи: а/ причиняване на вреди чрез налагане на мярка за неотклонение “Задържане под стража”, когато в последствие мярката е отмененакато неоснователно наложена; б/ причиняване на вреди чрез повдигане на обвинение за престъпление от общ характер, по което след това лицето е оправдано от съда или наказателното производство е прекатено от прокурора поради липса на престъпление, изтекла давност или амнистия, които са били налице при повдигане на обвинението; в/ причиняване на вреди вследствие на осъждане за престъпление или налагане на административно наказание, ако впоследствие лицето е било оправдано или административното наказание е отменено; г/ причиняване на вреди чрез налагане на принудителна административна мярка, която впоследствие е отменена като незаконосъобразна; д/ причиняване на вреди чрез налагане на принудителна медицинска мярка, която в последствие е била отменена като незаконосъобразна; е/ изпълнение на наказание по НК или административно наказание над налажения размер.

Деликтната отговорност на държавата възниква във всички случаи като не е нужно лицето, което непосредствено е причинило вредата да е извършило деликт по чл.45 от ЗЗД. Когато държавата репарира деликта отношенията й с увреденото лице приключват, но тя има регресно искане срещу виновното длъжностно лице. Държавата има регрес за цялото обезщетение срещу правозащитните органи, действали противоправно и виновно само, ако извършеното от тях е престъпление и то е установено по съдебен ред с влязла в сила присъда или установително решение. Ако длъжностно лице от тези органи е извършило деликт, държавата няма регресен иск.

Отговорност за вреди, причинени от вещи. Уредена е в чл. 50 от ЗЗД. При нея няма противоправно повединие. Тук имаме напълно правомерно функциониране на една вещ, от което са произлезли вреди. Обезщетяването им се възлага на лицата, които имат правна или фактическа връзка с вещта, въпреки че тяхното поведение е правомерно. В правна връзка с вещта е собственика й, а във фактическа е лицето, което упражнява надзор върху нея. Отговорността се носи или от собственика, или от лицето, упражняващо надзор, или солидарно от двамата. Отговорност не се носи в няколко хипотези: 1. При самоувреждане; 2. Когато с вещта е извършен деликт, но тя не е била използвана в рамките на нормалното си функциониране. В този случай се носи отговорност по чл. 45 или чл. 47, 48,49 от ЗЗД, но не и по чл. 50 от ЗЗД; 3. Когато вредите са произлезли от вещта, но вследствие на непреодолима сила.

Чл. 50 установява отговорност в хипотезата на “Случайно събитие”. Тя е безвиновна, но е налице причинна връзка между вещта, функционирането й и причинените вреди.

Въпрос 45. Неоснователно обогатяване. Понятие и видове фактически състави. Понятието “основание” при неоснователното обогатяване. Връщане на даденото без основание, при отпаднало и несъществуващо основание. Правни последици от неоснователното обогатяване.

е институт, който дава възможност да се избегне лишеното от правно оправдание разместване на имуществени блага. В ГП това е реституция на даденото по нищожни и унищожаеми сделки по член 34 от ЗЗД. Във вещното право това са правата във връзка с необходимите и полезни разноски, направени в чужд имот, уредени в член 96 от ЗС. В облигационното право това е извъндоговорен източник на вземане или задължение. В семейното право това е право на единия съпруг при прекратяване на брака да получи по - голям дял от прекратената съпружеска имуществена общност или от индинидуално притежаваните имуществени права на другия съпруг. В наследственото право това е правото на особено възнаграждение на наследник с принос за увеличаване имуществото на наследодателя - член 12, ал. 2 от ЗН.

Института на неоснователното обогатяване в облигационното право включва две групи фактически състави, при наличието на които възникват облигационни отношения чието предназначение е да премахнат едно лишено от основание имуществено разместване. Общия състав е даден в член 59 от ЗЗД „Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването”, а специалният е в член 55 от ЗЗД „Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне”.

И при двете категории общото е липсата на основание. Основанието е това което има значение на кауза (причина) на сделката и за същността му има две теории - това е ЮФ и основанието е валидно правоотношение.

Специални състави на неоснователното обогатяване - член 55 ЗЗД, елементи:

1. Включва даване, респективно получаване на имуществено благо. Това е чисто фактическо разместване.

2. Липсва основание - между двете лица няма правоотношение. Това може да се прояви по три начина и така се обособяват и три специални състава: а/ първоначална липса на основание - престирано е по една нищожна или вече унищожена сделка, по административен акт или съдебно решение, които вече са отменени. Особенното е, че още от момента на разместване на имущественното благо няма правна причина, която да го оправдава; б/ отпаднало основание - в момента на даването или получаването то е съществувало. Годен ЮФ е проявил правните си последици, като впоследствие правоотношението е отпаднало с обратна сила. Така се е оказало, че имущественото разместване е лишено от правно основание. Това става при престиране по унищожаем договор, преди да бъде унищожен; при сбъдване на прекратително условие с обратна сила; в/ при неосъществено основание - правопораждащия ФС се осъществява на части и е престирано преди той да бъде завършен. Впоследствие останалите очаквани елементи от ФС не са се осъществили и разместването на имущественото благо се е оказало лишено от основание. Например - при престирането по сделка с отлагателно условие, ако то въобще не се е сбъднало.

3. Имущественото разместване на благото да не представлява съзнателно изпълнение на нравствен дълг.

Правни последици на специалните състави на неоснователното обогатяване.

Специалният състав поражда едностранно правно основане, чието съдържание се изразява във вземане на едно лице дало облагата за връщане на същата в натура и в задължние на лицето, което я е получило да я върне.

Особенности при отделните хипотези:

1. При изпълнение на чужд дълг поради грешка - член 56 от ЗЗД. В този случай едно лице изпълнява задължение, което не е негово поради грешка - смятайки го за свое. В такъв случай лицето има право да иска обратно престираното. За третото лице не възниква вземане за недължимо платено, ако кредиторът добросъвестно се е лишил от документа за дълга или от обезпечението му. Третото лице в този случай има вземане само срещу действителният длъжник, като в този случай се суброгира в правата на кредитора.

2. Връщане на определена вещ. Разместеното благо е вещ и получилият я без основание я дължи в натура. Има два проблема - какво става с плодовете на вещта: дължи ли се връщането им и какво става, ако вещта вече не се намира у лицето, което я е получило в натура? Получилият без основание вещта, дължи връщане на плодовете, които са се отделили от момента на получаване на поканата за връщането. Когато вещта не е в наличност, отговорността се диференцира според добросъвестността на лицето. Недобросъвестното лице дължи действителната стойност на вещта, а добросъвестното дължи онова, което фактически е придобило срещу вещта, когато тя е погинала.

3. Регламентация на специалните състави на неоснователното обогатяване, когато получилият облагата е недееспособно лице. Кредиторът по такова вземане може да претендира само за онова, което е отишло в полза на недееспособния - в неговото имущество и е останало там, докато е поето от лице, което управлява имуществото му - настойник или попечител. Към кой момент получилият облагата трябва да е недееспособен? Има 3 варианта: а/ при фактическото разместване на съответното имуществено благо; б/ когато е поискано връщането; в/ налице са комулативно и в двата момента.

От практиката се възприема първият вариант - идеята е да се защити недееспособното лице.

Въпрос 46. Авторското право и сродните му права. Използване на произведения. Защита на авторското право. Възникване на авторското право

Чл.2 Авторското право върху произведения на литературата, изкуството и науката възниква за автора със създаването на произведението.

Автори и други носители на авторско право.

Чл.5 Автор е ФЛ, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведение. Други ФЛ и ЮЛ могат да бъдат носители на авторско право само в случаите, предвидени в този закон.

Предложение за авторство

Чл.6(1) До доказване на противното за автор на произведението се смята лицето, чието име или друг идентификационен знак са посочени по обичайния за това начин върху оригинала ва произведението, копия или екземпляри от него и/или техните опаковки.

Чл.3(1) Обект на авторското право е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма. В чл.3 от ЗАвП са изброени примерно видовете обекти.

Изключения

Чл.4 Не са обект на авторското право:

нормативни и индивидуални актове на държавни органи за управление, както и официалните им преводи;

идеи и концепции;

фолклорни творби;

новини, факти, сведения и данни;

Авторство на произведение, разгласено под псевдоним или анонимно

Чл.7(1) Произведение може да бъде разгласено под псевдоним или анонимно

(2) До разкриване на личността на автора неговото авторско право се упражнява от ФЛ или ЮЛ, което със съгласието на автора е разгласило да първи път произведението.

Съавторство

Чл. 8(1) Авторското право върху произведение, създадено от две или повече лица, им принадлежи общо независимо дали произведението е неделимо цяло или се състои от части, които имат самостоятелно значение. (2) За всяко използване на произведението и за преработването му е необходимо съгласието на всички съавтори. При липса на съгласие между съавторите въпросът се решава от съда. (4) Възнагражденията, дължими на съавторите за използване на произведението, се разпределят помежду им в дялове, определени по съгласие между тях. При липса на съгласие смята се, че всеки от съавторите има равен дял.

В обективен смисъл е съвкупност от правни норми, регулиращи правните отношения, по повод създаването и използването на произведения на литературата, изкуството и науката. В субективен смисъл е съвкупност от лични и имуществени правомощия, които авторът обладава по повод създаденото от него произведение.

Личните правомощия са – правото на авторство; правото на авторско име; право на публикуване; право на възпроизвеждане и разпространение; право на неизменяемост.

Имуществените правомощия са – правото на използване и правото на възнаграждение.

Правото на авторство и правото на авторско име са вечни. Авторското право се закриля, докато авторът е жив и седемдесет години от неговата смърт.при произведения, създадени от двама и повече автори, срокът започва да тече от смъртта на последния преживял съавтор.

Срочните авторски права са наследими. Наследяването става по закон или завещание.

Наследниците, упражняващи авторските правомощия, имат право на защита на авторството и авторското име на наследодателя. Ако авторът няма наследници или наследниците починат преди изтичането на срока на времетраене, авторското право преминава върху държавата, която го упражнява до изтичане на срока чрез Министерството на културата. В случай, че починалият автор или негов наследник е бил член на организация за колективно управление на права по този закон, тези права продължават да се упражняват до края на срока на времетраенето им от тази организация, за нейна сметка.

Авторското право върху произведение, използвано анонимно или под псевдоним, продължава седемдесет години след разгласяването му за първи път. Ако в този срок авторът стане известен или ако псевдонимът не буди съмнение относно неговата личност, се прилагат разпоредбите на предходния член.

­­­­­ІІ. Използване на произведенията

Съгласие на автора за използването на произведението

Чл. 35 Произведението може да бъде използвано със съгласието на автора, освен когато този закон предвижда друго.

Договори за ползване - Чл.36(1) С договора за използване на произведението авторът отстъпва на ползвател изключителното или неизключителното право да използва създаденото от него произведение при определени условия и срещу възнаграждение.

(3) Когато отстъпи на ползвател неизключителното право за използване на произведение, авторът може сам да го използва, както и да отстъпва неизключителното право върху същото произведение на трети лица.

Действие и срок на договора - Чл.37 (1) Нищожен е договорът, с който авторът отстъпва правото да се използват всички произведения, които той би създал, докато е жив.

(2) Договорът за използване на произведение може да се сключи за срок до десет години. Когато този договор е сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет години. Това ограничение не се прилага спрямо договорите за произведения на архитектурата.

Размер на възнаграждението - Чл.38 (1) Възнаграждението на автора може да бъде определено като част от приходите, получени от използването на произведението, еднократна сума или по друг начин.

(2) Когато възнаграждението, определено като еднократна сума, се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на произведението, авторът може да иска увеличение на възнаграждението. Ако не се постигне съгласие между страните, спорът се решава от съда по справедливост.

Произведение, създадено по трудово правоотношение - Чл.41 (1) Авторското право върху произведение, създадено в рамките на трудово правоотношение, принадлежи на автора, освен ако в този закон не е предвидено друго. Работодателят има изключително право без разрешение на автора и без заплащане на възнаграждение, доколкото в трудовия договор не е уговорено друго, да използва така създаденото произведение за свои цели. Работодателят може да упражнява това право по начин и до степен, съответстващи на обичайната му дейност.

Произведение, създадено по поръчка - Чл.42 (1) Авторското право върху произведение, създадено по поръчка, принадлежи на автора на произведението, освен ако в договора за възлагане е предвидено друго.

(2) Ако не е уговорено друго, поръчващият има право да използва произведението без разрешение на автора за целта, за която то е било поръчано.

Издателски договор; Договор за публично представяне или изпълнение; Договор за публикуване в периодично издание; Създаване и използване на филми и други аудиовизуални произведения; Използване на произведения на изобразителното изкуство, архитектурата и фотографията; Използване на компютърни програми;

Носители и обекти на сродни права: Права, сродни на авторското, имат:

Артистите-изпълнители върху своите произведения;

Продуцентите на звукозаписи върху своите звукозаписи;

Продуцентите на първоначалния запис на филм или на друго аудиовизуално произведение върху оригинала и копията, получени в резултат на този запис;

Радио- и телевизионните организации върху своите програми;

Сродните права не могат да бъдат упражнявани по начин, който би могъл да доведе до накърняване или ограничаване на авторските права.

Права на артиста-изпълнител: Артистът-изпълнител има следните неимуществени права:

1. правото да изисква името му, псевдонимът или артистичното му име да бъде посочвано или съобщавано по обичайния за това начин при всяко негово изпълнение на живо и при всяко използване на записаното му изпълнение по какъвто и да е начин;

2. правото да изисква запазване целостта и неизменяемостта на записаното му изпълнение при възпроизвеждането или използването му по какъвто и да е друг начин.

Имуществени права:

Чл. 76 (1) Артистът-изпълнител има изключителното право да разрешава срещу възнаграждение:

излъчването на неговото изпълнение

предлагането по безжичен път или по кабел на достъп на неограничен брой лица до неговото записано изпълнение

вноса и износа на екземпляри от записа с изпълнението в търговско количество

Права на продуцентите на звукозаписи; Права на филмовите продуценти; Права на радио- и телевизионните организации; Права на производителите на бази данни.

ІІІ Защита на правото.

Иск за обезщетение - Чл.94 (1) Който наруши авторско право, сродно на него право или друго право по този закон, дължи обезщетение на носителя на правото или на лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване.

(2) Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от нарушението.

(3) При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението.

(4) Съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото.

Особени случаи на иск за обезщетение - Чл. 94а. (Нов - ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) (1) Когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение:

1. от петстотин до сто хиляди лева, като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл. 94, ал. 3 и 4, или

2. равностойността на предмета на нарушението по цени на дребно на правомерно възпроизведени екземпляри.

(2) При определяне на обезщетението по ал. 1 се вземат предвид и приходите, получени вследствие на нарушението.

ЮЛ и ЕТ носят гражданска отговорност за нарушаването на права по този закон, извършено виновно от лицата, които ги представляват, съответно от техни служители или от лица, наети от тях. В този случай вината се предполага до доказване на противното.

Подсъдност на споровете - Чл. 96. Споровете по този закон са подсъдни на окръжните съдилища.

Носителят на авторско, сродно на него право може да поиска от митническите органи да задържат стоки, пренасяни през държавната граница на Република България, за които има основание да се смята, че нарушават закриляно от този закон право.

Въпрос 47. Права върху марки, изобретения, полезни модели, наименования за произход, промишлен дизайн. Договори за лицензия. Защита на правата.

Правата върху изобретенията и полезните модели са уредени от Закона за патентите. Законът за марките и географските означения урежда условията и реда за регистрация на марките и географските означения, правата, произтичащи от нея, и защитата на тези права. Законът за промишления дизайн урежда условията и реда за регистрация на промишлен дизайн.

Авторството върху изобретение или полезен модел възниква от датата на създаването му. Лицето, което е създало изобретение или полезен модел, защитени с патент и негов изобретател. Правото на авторство при създаване на изобретение или полезен модел принадлежи на изобретателя. Това право е безсрочно и непрехвърляемо.(чл.2 ЗП)

Правна закрила на изобретението се предоставя с патент. Патентът удостоверява наличието на патентноспособно изобретение, приоритета, авторството и изключителното право на патентопритежателя върху изобретението.(чл.12 ЗП)

Патентите се издават за изобретения от всички области на техниката, които са нови, имат изобретателска стъпка и са промишлено приложими.

Изобретение – произведение на техниката, което е ново в сравнение със състоянието на техниката, има изобретателско равнище и е промишлено приложимо, в който и да било отрасъл на промишлеността и селското стопанство. Не са изобретения – откритията, научните теории, идеите, математическите формули и методи, резултатите от художественото творчество, плановете, правилата и методите та интелектуална дейност, игри или делова дейност, представянето на информации и програми за електронно-изчислителни машини. Ползва се с правна защита чрез издаването на патент. Дали е налице изобретение, се установява от патентното ведомство по предвиден от закона ред.

Изобретението има изобретателско равнище, когато не произтича по очевиден начин от състоянието на техниката за специалиста в областта към датата на подаване на заявката за патент, съответно приоритетната дата. (чл.9 ЗП)

Да произтича по очевиден начин означава възможност за специалиста в областта да изведе изобретението по логичен път от състоянието на техниката. Не се изискват специфични умения или способности над тези, които са присъщи на всеки специалист в областта.

Смята се, че специалист в областта е всеки, който познава общото състояние на техниката в неговата и в съседните й области. Необходимо е той да притежава общите технически познания, присъщи на всеки техник, както и умение сам да усъвършенства своята област.

Изискването за изобретателско равнище налага за създаването на изобретението авторът да влага не обикновено, а изобретателско творчество, с което да достигне нов връх в състоянието на техниката. Това изискване се означава още като неочевидност на изобретението.

Промишлено приложими са изобретенията, чиито предмет може да бъде произвеждан или многократно използван в който и да е отрасъл на промишлеността и селското стопанство (чл.10).

Изискването за възможност предметът на изобретението да бъде многократно произвеждан или използван означава той да бъде обективно осъществим. Неосъществими са и затова нямат промишлена приложимост технически решения, които съдържат съществени грешки или противоречат на обективни научни или технически познания или основни закони и закономерности в науката (напр. перпетуум- мобиле).

Заявителят, патентопритежателят и всяко лице, което съгласно този закон има правото да извършва действия пред Патентното ведомство, може да направи това лично или чрез местен представител по индустриална собственост. Министерският съвет издава наредба относно реда за допускане на такива представители и изискванията, на които следва да отговарят.

Заявители, които нямат постоянен адрес или седалище в Република България са длъжни да извършват действия пред Патентното ведомство чрез представители по индустриална собственост по предходната алинея.

Допустимо е представител да бъде само лице, което е вписано в регистъра за представители по индустриална собственост. Представител може да бъде всяко дееспособно лице:

- български гражданин с постоянно местожителство в България;

- притежава официално призната диплома за завършено висше юридическо, техническо или природонаучно образование.

- има повече от две години практика в областта на закрилата на индустриалната собственост

- успешно е издържал изпит за представител пред комисия, назначена от председателя на Патентното ведомство

Патентно ведомство

Разпоредбите на ЗП се прилагат и по отношение на чуждестранните граждани и ЮЛ от държави-участнички в международни договори, по които страна е РБългария.

Марки и дизайн: Под марка се разбира знак, който е способен да отличава стоките и услугите на едно лице от тези на други лица. Изисква се той да може да бъде представен графично. Допустимо е такива знаци да бъдат думи, включително имена на лица, рисунки, фигури, комбинация от цветове и звукови комбинации.

Промишленият дизайн е външният вид на продукт или на част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите. Продуктът представлява изделие, получено он промишлен или по занаятчийски начин, включително части предназначени за сглобяване, опаковка, графични символи, печатни шрифтове. От кръга на продуктите са изключени компютърните програми.

Правото върху малка възниква вследствие на нейноата регистрация. Лица, които нямат постоянен адрес или седалище в Република България, извършват действия пред Патентното ведомство чрез местен представителпо индустриална собственост. Щом установи, че искането е редовно, Патентното ведомство в 3-месечен срок от постъпилото искане извършва регистрацията на името на заявителя. Малката се вписва в регистъра за търговските марки, съответно в регистъра на марки за услуги. За всяка регистрация се издава отделно свидетелство. С това заявителят придобива изключителното право да се ползва от регистрираната марка върху територията на Република България. За защита на правата върху български марки в чужбина, т.е. да се постигне да се произвеждат и продават там стоки под същата марка, е необходима регистрация в съответната чужда държава. Тя се извършва по искане на лицата, които са се регистрирали у нас. Самата регистрация се осъществява съобразно със законодателството на съответната чужда държава.

Дизайнът е нов, ако преди датата на подаване на заявката, съответно преди датата на приоритета, не е известен друг идентичен дизайн, който е станал общодостъпен чрез публикации, използване, регистрации или разгласяване по какъвто и да е друг начин, където и да е по света. Дизайните се считат за идентични, ако техните особености се различават само в несъществени елементи. Дизайнът се счита за оригинален, ако цялостното впечатление, което той създава в информирания потребител, се различава от цялостното впечатление, което създава дизайн, станал общодостъпен преди датата на подаване на заявката за регистрация или когато се претендира за приоритет преди датата на приоритета.

Под географско означение се разбира наименование за произход и теографско указание.

Наименование за произход е наименованието на страна, район или определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, произхожда от там и чието качества или свойства се дължат предимно или изключително на географската среда, включваща природни и човешки фактори.

Географското указание е наименование на страна, район, определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и притежава качество, известност или друга характеристика, които могат да се отдадат на този географски произход.

ЗАЩИТА НА ПРАВАТА ВЪРХУ МАРКИ И ГЕОГРАФСКИ ОЗНАЧЕНИЯ:

Гражданскоправна защита – притежателят на право върху марка има право на иск за нарушение. Лицензополучателят на изключителна лиценция може да предяви иск, ако притежателят сам не упражни това право в 1-месечен срок от получаване на уведомление за нарушението от лицензополучателя. Митническите органи задържат стоки под митнически надзор, за които има основание да се смята, че носят регистрирана търговска марка без съгласието на нейния притежател или нейна имитация.

І Договор за лицензия - Съгл. Дефиницията на чл. 587, ал. 1 ТЗ с договора за лицензия носителят на право върху изобретение, полезен модел, промишлен дизайн, марка, топология на интегрална схема или производствен опит – лицензодател, отстъпва срещу възнаграждение изцяло или отчасти на лицензополучател ползването му.

Предмет на лицензионния договор е правото на използване върху обектите на индустриалната собственост. Страни по лицензионния договор са лицето, което е носител на право върху обект на индустриалната собственост – лицензодател и лицето, което получава правото да използва този обект – лицензополучател. Лицензиционният договор е от категорията на т.нар. абсолютни търговски сделки и затова не е необходимо страните по него да бъдат търговци.

Лицензиционният договор е формален – той следва да бъде сключен в писмена форма(чл. 587, ал.2 ТЗ). Освен това лицензиционният договор трябва да бъде вписан в регистъра на Петентното ведомство и едва след вписването той може да бъде противопоставен на трети лица (чл.590 ТЗ).

Лицензиционният договор има продължително действие, той е дългосрочен, тъй като използването не може да бъде еднократно.

Страните по лицензиционния договор могат да уговарят изключителна, неизключителна, пълна и ограничена лицензия.

При изключителната лицензия правото да се използва марката се отстъпва само на един лицензополучател, а лицензодателят се задължава да не предоставя лицензии със същия предмет на други лица. Изключителната лицензия трябва да бъде изрично уговорена, в противен случай лицензията се счита за неизключителна (чл.22(3) от Закона за марките и географските означения и чл.31(3) от Закона за патентите). При неизключителната лицензия лицензодателят си запазва правото да отстъпва ползването на предмета на лицензията и на трети лица.

При лицензиционния договор съществува възможност лицензополучателят на изключителна лицензия да преодстъпи на друго лице правото да използва предмета на договора. В този случай лицензополучателят сключва нов лицензионен договор с третото лице и се явява вторичен лицензодател по отношение на това трето лице. Този втори лицензионен договор се нарича договор за сублицензия. За неизключителната лицензия такава възможност не се предвижда.

ПОСЛЕДИЦИ: Със сключване на лицензионния договор за лицензодателя възниква задължението да отстъпи изцяло или отчасти на лицензополучателя правото на използване на принадлежащото му изобретение, полезен модел, марка, промишлен дизайн, топология на интегрална схема или производствен опит. Страните по договора уточняват териториалния обхмат на лицензията. Ако не се възползват от тази възможност, се смята, че лицензията е предоставена за територията на Република България (чл. 589 ТЗ).

Второто основно задължение на лицензодателя е да осигури на лицензополучателя спокойното и несмущавано ползване на отстъпените права за срока на договора, както и защита срещу претенции на трети лица (чл. 591 ТЗ).

Лицензотаделят е длъжен да предостави на лицензополучателя информацията, необходима за използване на обекта на лицензията и да му оказва съдействие при ползването (чл. 592 ТЗ).

Лицензополучателят има следните основни задължения:

1. Да плаща на лицензодателя възнаграждение за използването на предмета на лицензията.

2. Да пази в тайна сведенията за непатентовано изобретение, полезен модел или производствен опит, върху които му е отстъпено право на използване (чл.593 ТЗ).

3. При лицензия на марка – да осигурява качество на стоките и/или услугите, което съответства на марката и е станало известно на потребителите преди сключване на лицензионния договор, както и да означава с марката стоките и/или услугите, за които му е предоставена лицензия.

Договор за лицензия, в който е предвиден срок на действие, се прекратява с изтичане на срока. В чл.599 ТЗ е предвидена възможност за мълчаливо продължаване на лицензионния договор – ако след изтичане срока на договора лицензополучателят продължи да ползва предмета на лицензията със знанието и без противопоставянето на лицензодателя, договорът се счита за продължен до установения със закон срок на закрила.

Лицензионните договори, които са сключени без срок се прекратяват с писмено предизвестие на една от страните. Ако срокът на предизвестието не е уговорен в договора, той е 6 месеца, но лицензодателят не може да прекрати договора преди изтичане на първата година от действието му (чл. 598 ТЗ).

Въпрос 48. Основания за възникване на индивидуално трудово правоотношение – понятие и особености. Основни права и задължения на работника или служителя и на работодателя.

Основания за възникване на трудово правоотношение са ЮФ или ФС с чиято наличност закона свързва учредяването на трудово правоотношение м/у страните. Действащият КТ урежда три основания на трудови отношения: трудов договор, избор и конкурс.

ТД е обичайното, най- често използваното основание за учредяване на трудови отношения, туй като в най- голяма степен изразява свободата и доброволността на труда.

Съгл. чл.62 ТД се сключва в писменна форма .От 2002г. е отменена ал 2 на същия член съгласно която трудовото правоотношение се считаше за за възникнало и когато без да е сключен писмен ТД, работодателят е приел на работа работника или служителя и той е започнал да я изпилнява. Нещо повече зазкона въвежда изискването в тридневен срок от сключването или изменението на трудовия договор и в седемдневен срок от неговото прекратяване, работодателят е длъжен да изпрати уведомление за това до съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт.

Работодателят е длъжен да предостави на работника или служителя преди постъпването му на работа екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни, и копие от уведомлението по чл.62, ал.3, заверено от териториалното поделение на Националния осигурителен институт.

Страните на трудовия договор са работодател и работник. При сключването на трудовия договор работодателят запознава работника или служителя с трудовите задължения, които произтичат от заеманата длъжност или изпълняваната работа. Личния характер на трудовото правоотношение от гледна точка на рабитника , по начало предполага, че на страната на работника всякога може да стои само носителя на роботна сила, който ще осъществява съответната трудова функция.

Трудовият договор може да се сключи и с група от лица - непосредствено или чрез упълномощен от тях представител. В този случай за за работодателя и за всяко лице от групата възникват същите права и задължения, както ако договорът е бил сключен с всяко едно от тях.

Сключването на ТД трябва да се различава от неговото изпълнение. Изпълнението започва с фактичеслото постъпване на работника на работата , за която се е уговорил.От постъпването нататък на работника се дължи трудово възнаграждение и подлежи на задължително обществено осигуряване.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ТД

Съдържанието на ТД съставлява насрещните права и задължения на стрните. Според източника не правата и задълженията съдържанието на трудовия договор се разделя на 2 големи групи: а) законоустановено съдържание и б) договорно съдържание. Зконоустановеното съдържание обхваща задълженията, които имат за свой източник повелителните разпоредби на закона, както и онези диспозитивни правила по които страните не са уговорили нещо друго, различно от предвиденото в закона. Договорното съдържание на ТД обхваща задълженията които имат за източник волята на стрните. То от своя страна се разделя на необходимо договорно съдържание и на допълнително договорно съдържание. Необходимото съдържание обхваща клаузите без които няма договор. Това са съществените елементи на договора. Такива са характера на работа, размера на трудовото възнаграждение и мястото на работа. Съгл. Чл. 66 КТ с трудовия договор се определят мястото и характерът на работата и трудовото възнаграждение на работника или служителя. С трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставяне на работната сила, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. За място на работа се смята седалището на предприятието, с което е сключен трудовият договор, доколкото друго не е уговорено или не следва от характера на работата.

Характера на работа се определя от вида и обема на дейността, която Р или С се задължава да изпълнява по ТД. Най-често тя се определя ч/з длъжностното наименование или ч/з наименованието на професия или специалност.

Мястото на работа определя теритириалните предели, в които работника или служителя трябва да изпълнява уговорената работа..В случаи че страните не са определили тези предели закона установява презумпциата че за място на работата се счита седалището на работодателя. А седалището на предприятието е населеното място където е неговото централно управление.Мястото на работа се определя по взаимно съгласие м/у страните и не може да бъде изменяно едностранно. Работното масто обаче се определя едностранно от работодателя-това е цеха, помещението нахождението на машината и пр.

Трудовото възнаграждение е контрапрестацията срещу предоставената от работника или служителя работна сила.

ТД в който липсва някой елемент от необходимото договорно съдържание е нищожен поради липса на съгласие.

ИЗМЕНЕНИЕ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Трудовоправната уредба е изградена върху принципа за едностранна неизменност на съдържанието на трудовото правоотношение. Съгл. Чл.119. Трудовото правоотношение може да се изменя с писмено съгласие между страните за определено или неопределено време. Съгласно тази разпоредба страните по договорен път могат да внесат промени в съдържанието на трудовото правоотношение. Изменението по взаимно съгласие е допустимо само що се отнася до договорните елементи в съдържанието на трудовото правоотношение. Допустимостта на изменението по взаимно съгласие се разпростира само в/у трудовите правоотношения възникнали от договор и от конкурс.Изменението по взаимно съгласие с/д разпоредбата на чл. 119 КТ са извършва в писменна форма.

По правната си същност изменението на съдържанието на трудовото правоотношение има характера на договор. С неговото сключване трудовото правоотношение придобива съдържанието, предвидено с договора за изменението.

Едностранно изменение на трудовото правоотношение се извършва при наличието на строго определени основания.Съгл. чл. 120 Работодателят може при производствена необходимост, както и при престой, да възлага на работника или служителя без негово съгласие да извършва временно друга работа в същото или в друго предприятие, но в същото населено място или местност за срок до 45 календарни дни през една календарна година, а в случаи на престой - докато той продължава.

Производствена необходимост е налице когато липсва работна сила. Престоят е състояние при което е налице работна сила, но липсва някой от веществените или организационните елементи.Той е състояние на обективна невъзможност работата да продължи.

Работодателя може да възложи на работника или служителя работа от друг характер, макар и да не съответствува на неговата квалификация, когато това се налага по непреодолими причини. Непреодолими причини са природни или обшествени бедствия, чието настъпване е непредвидимо и непредотвратимо.

Когато нуждите на предприятието налагат, работодателя може да командирова работника или служителя за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Командироване за срок, по-дълъг от 30 календарни дни, се извършва с писмено съгласие на работника или служителя.

По нашето право , освен работодателят в определени случаи с право да иска промяна на характера и/или мястото на работа разполага и работника. Основанията за това са дадени в чл. 309 КТ. Съгл. него бременна жена или кърмачка, която изпълнява неподходяща за състоянието й работа се премества на друга подходяща работа или на същата работа при облекчени условия по предписание на здравните органи. До изпълнението на предписанието за преместване тя се освобождава от задължението да изпълнява неподходящата за състоянието й работа, а работодателя й изплаща обезщетение в размер на получаваното брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ деня на издаването на предписанието.

Друго основание за трудоъстрояване е намалената трудоспособност. То е уредено в чл. 314. Съгл. него работник, който поради болест или трудова злополука не може да изпълнява възложената му работа, но без опасност за здравето си може да изпълнява друга подходяща работа или същата работа при облекчени условия, се трудоустроява на друга работа или на същата работа при подходящи условия по предписание на здравните органи.

Въпрос 49. Отговорност по трудовото правоотношение – понятие. Дисциплинарна отговорност. Имуществена отговорност на работника и служителя. Имуществена отговорност на работодателя.

Дисциплинарната отговорност се състои в специфичните санкционни последици- дисциплинарни наказания, налагани от работодателя спрямо работника или служителя в случай на нарушение на трудовата дисциплина. КТ предвижда 3 вида дисциплинарни наказания: “забележка”, “предупреждение за уволнение” и “уволнение”. При определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя.

Забележката и предупреждението за уволнение се характеризират като морални наказания. Дисциплинарното уволнение е едновременно наказание и акт за прекратяване на трудовото правоотношение. Неговия репресивен характер се изразява в едностранното , независимо от волята на работника или служителя , преустановяване на трудовоправната му връзка с работодателя. Репресивен елемент съдържа и начина на прекратяването-без предизвестие, при което посочените неблагоприятни последици настъпват веднага и безусловно. При дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.

Освен това поради виновния характер на уволнението, дисциплинарно уволненият нама право на обезщетения и помощи за безработица.

Работодателят няма право да налага други освен установените в КТ дисциплинарни наказания.

Основанието за дисциплинарната отговорност съставлява нарушението на трудовата дисциплина. Това нарушение е дефинирано в чл. 186 КТ. Съгл. него виновното неизпълнение на трудовите задължения е нарушение на трудовата дисциплина. Нарушителят се наказва с предвидените в този кодекс дисциплинарни наказания независимо от имуществената, административнонаказателната или наказателната отговорност, ако такава отговорност се предвижда.

Нарушението на трудовата дисциплина е вид правонарушение. Като такова то притежава общите белези на правонарушението. То е противоправно човешко деяние, извършено виновно.

Субект на нарушението на трудовата дисциплина може да бъде само работник или служител. Обект на такова нарушение могат да бъдат задължения на работника или служителя само по трудовото му правоотношение със съответния работодател.

В опрделени случаи нарушенията на трудовата дисциплина може да покрива признаците на друг вид правонарушение- престъпление, административно или гражданско правонарушение, т.е. деянието да кумулира в себе си повече от един вид правонарушение. Кумулацията на различни по вид правонарушения е основанието законът да допусне кумулиране на различни по вид юридически отговорности (имуществена, административна или налазателна) за едно и също деяние.

Когато с нарушението на трудовата дисциплина е причинена и имущественна вреда на работодателя, налице е основание за търсене на имуществена отговорност от виновния Р. или С., наред и независимо от неговата дисциплинарна отговорност.

ИМУЩЕСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ

Съгл. Чл.200. (1) (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г., бр.25 от 2001 г.) За вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.

Имуществената отговорност на работодателя се състои в задълженията му да заплати обезщетение на Р. или С. в случай на увреждане на неговия живот или здраве поради трудова злополука или професионално заболяване.

Основанията за задължението на работодателя за обезвреда съставляват два специфични професионални риска: “трудова залополука” и “професионалното заболяване”. Задължението за обезвреда възниква само доколкото увреждането на здравето или живота на работника е резултат именно на тези 2 риска.

Работодателят дължи обезщетение дори когато трудовата злополука е причинена от непреодолима сила, при или по повод изпълнението на възложената работа или на каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя, както и по време на почивка, прекарана в предприятието. Работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване.

Професионалното заболяване е увреждане на здравословното състояние на работника или служителя, в резултат на обичайните, нормално присъщи или съпътствуващи дадена работа тежести и вредности.

Задължението на работодателя за обезвреда възниква независимо от това дали той самия, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането.

Както трудовата злополука, така и професионалното заболяване са мислими, само доколкото увреждането е станало във връзка по повод работа по трудово правоотношение. И двата риска неизбежно предпоставят наличието на трудово правоотношение.Трудовата злополука, съответно професионалното заболяване, като основание за предявяване на иск за обезщетение се установяват по- начало с акт на трудова злополука.

Работодателя отговаря имуществено пред пострадалия работник или служител. Когато работника или служителят е починал, работодателя отговаря пред неговите наследници.

Дължимото обезщетение обхваща разликата м/у претърпените от увредения или неговите наследници вреди и полученото от общественото осигуряване обезщетение или пенсия.

ИМУЩЕСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ НА РАБОТНИКА

Имуществената отговорност на работника се състои в задължението му да обезщети вредите , пречинени на работодателя при или по повод изпълнението на неговите трудови задължения. Това задължение се състои в плащането на определена парична сума или във възстановяване в натура на накърненото имущество на работодателя. Имуществената отговорност на работника или служителя е санкционна последица от нарушаването на задължение, съществуващо по силата на съдържанието на едно договорно правоотношение. Затова тази имуществена отговорност може да се определи като договорна.

Основание за възникване на имуществена отговорност за работника или служителя съставлява вредоносното нарушение на трудовите задължения и по- специално на задължението за опазване на имуществото на работодателя.

От обективна страна , основанието на имуществената отговорност се характеризира със следните елементи: а) имуществена вреда; б) противоправно неизпълнение на трудовите задължения и в) причинна връзка м/у неизпълнението и вредата.

От субективна страна фактическия състав се характеризира с вината на работника.

Работникът или служителят отговаря за претърпяната загуба, но не и за пропуснатата полза. Размерът на вредата се определя към деня на настъпването й, а ако той не може да се установи - към деня на откриването й.

За вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение.

Когато вредата е причинена от ръководител, включително и от непосредствен ръководител, при или по повод упражняване на ръководните му функции, отговорността е в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение.

Съгл. Чл.207. (1) (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) Работник или служител, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности (т.нар. „отчетнически длъжности”), отговаря спрямо работодателя:

1. в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение;

2. за липса - в пълен размер, заедно със законните лихви от деня на причиняването на щетата, а ако това не може да се установи - от откриването на липсата.

(2) Лицата, които са получили нещо без основание от причинителя на щетата или са се възползували от увреждането по т.1 на предходната алинея, дължат солидарно с причинителя на вредата връщане на полученото до размера на обогатяването освен в случаите на чл.271, ал.1. Лицата дължат връщане и на полученото по дарение от причинителя на вредата, когато дарението е със средства извлечени от причинената вреда.

(3) Исковете по т.2 на ал.1 и по ал.2 се погасяват с изтичане на 10-годишен давностен срок от деня на причиняване на вредата.

(4) Със закон могат да се установят и други случаи на пълна имуществена отговорност.

Когато вредата е причинена от няколко работници или служители, те отговарят:

1. в случаите на ограничена отговорност - съобразно участието на всеки от тях в причиняването на вредата, а когато то не може да бъде установено - пропорционално на уговореното им месечно трудово възнаграждение. Сборът на дължимите от тях обезщетения не може да надвишава размера на вредата;

2. в случаите на пълна отговорност - солидарно.

Въпрос 50. Прекратяване на индивидуалното трудово правоотношение. Общи основания. Прекратяване от работника или служителя, прекратяване от работодателя. Правна закрила срещу незаконно уволнение.

Прекратяването на трудовото правоотношение е акт противоположен на учредяването му. С него се преустановява за напред действието на трудовото правоотношение. Налице е законоустановеност на основанията за прекратяване. Основанията за прекратяване са ЮФ-ти при наличието на които се преустановява за напред действието на трудовото правоотношение, прекратява се трудовата връзка м/у работника и работодателя. Основанията за прекратяване са факти, които винаги се появяват след възникването на трудовото правоотношение.

Общите основания са уредени в чл. 325 КТ. Една част от тези основания са резултат от общата воля на двете страни. Друга част представляват юридически събития , които по неизбежност имат общо прекратително действие спрямо двете страни, независимо от тяхната воля (изтичане на срока, завършване на определената работа, смъртта на работника или служителя и др.)

Съгл. Чл.325, т.1 КТ трудовия договор се прекратява по взаимно съгласие на страните. Предложението за прекратяване може да бъде направено от всяка една от страните. Формата на прекратяването трябва да бъде писменна под страх на недействителност.

Друго основание за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие е когато уволнението на работника или служителя бъде признато за незаконно или бъде възстановен на предишната му работа от съда и същият не се яви да я заеме в срока по чл.345, ал.1.

Изтичането на уговорения срок поначало прекратява срочния тудов договор, без да са необходими каквито и да било волеизявления на страните. За да постигне прекратителния ефект на изтекля срок работодатялят трябва преди или до 5 дни след изтичането на срока да уведоми работника, че възразява с/у трансформацията на сключения срочен трудов договор в договор за неопределено време. Другият вариант е ако страните не направят никакви волеизявления , правното отношение да се прекрати с неявяването на работника на работа, след изтичането на срока.

Завършването на определена работа е прекратително условие, което е включено в съдържанието на трудовия договор още при възникването му. Затова настъпването на условието трудовото правоотношение се прекратява.

Завръщяне на замествания е друго прекратително условие, включено в съдържанието на трудовия договор със заместника оше от самото му сключване. Със завръщането на замествания правоотношрнието остава без предмет.

Когато съответната длъжност или работа се изпълнява от работник или служител, за когото тя не е предназначена и се яви такъв за когото е предназначена, трудовият договор с работника изпълняващ работата се прекратява. Става въпрос за резервиране на определени работни места за бременни и лица с намалена трудоспособност.

В чл.325 са предвидени и още основания, при които трудовото правоотношение се прекратява без предизвестие.Такива именно са:

8. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) с постъпване на работа на работника или служителя, който е избран или е спечелил конкурса;

9. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г., бр.25 от 2001 г.) при невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност (инвалидност), или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертната лекарска комисия. В този случай прекратяването не се допуска, ако в предприятието има друга работа подходяща за здравното състояние на работника и той е съгласен да я заеме;

10. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) със смъртта на лицето, с което работникът или служителят е сключил трудовия договор с оглед на личността му;

11. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) със смъртта на работника или служителя.

12. (нова,ДВ,бр.67 от 1999 г.) поради определянето на длъжността за заемане от държавен служител.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВИЯ ДОГОВОР ОТ РАБОТНИКА ИЛИ СЛУЖИТЕЛЯТ

С предизвестие: Работникът има право да прекрати трудовия договор като отправи писменно предизвестие до работодателя-чл.326 КТ. Изявлението трябва да бъде направено в писменна форма , която е форма за действителност. Не е необходимо работника да мотивира изявлението си за прекратяване на трудовия договор с предизвестие. Изявлението за прекратяване на тудовия договор с предизвестие произвежда прекратителния си ефект с изтичане на срока на предизвестието. Минималния срок на предизвестието за безсрочните трудови договори е 30 дни , а мах. –3 месеца.

При срочните трудови договори закона не предвижда възможност за уговаряне на срока на предизвестието м/у страните. Срока тук е 3 месеца, ако самия договор изтича след повече от тях.

Срокът на предизвестието започва да тече от деня следващ деня на получаването му от работодателя.

В закона се дава обаче и друга възможност за прекратяване на тр. правоотнош. без предизвестие, когато такова е необходимо. В този случаи се заплаща обезщетение за ненаправеното предизвестие.

Обезщетението за неспазено предизвестие е уредено в:

Чл.220. (1) (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) Страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.

(2) Страната, която е предизвестена за прекратяване на трудовото правоотношение, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, като дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.

Възможно е трудовият договор да се прекрати без предизвестие и без да възниква задължение за обезщетяване от страна на работника. Това се извършва с едностранно волеизявление, което поражда прекратителното си действие в момента на получаването му от насрещната страна на трудовия договор. Волеизявлението за прекратяване трябва да бъде направено в писменна форма необходима за неговата действителност. Това са случаите на чл 327 КТ

Чл.327. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) Работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато:

1. не може да изпълнява възложената му работа поради заболяване и работодателят не му осигури друга подходяща работа съобразно предписанието на здравните органи;

2. работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по общественото осигуряване;

3. работодателят промени мястото или характера на работата или уговореното трудово възнаграждение освен в случаите, когато има право да извърши такива промени, както и когато не изпълни други задължения, уговорени с трудовия договор или с колективния трудов договор, или установени с нормативен акт;

4. преминава на платена изборна работа или постъпва на научна работа въз основа на конкурс;

5. постъпва за отбиване на редовната си военна служба. Когато повиканият бъде отложен или освободен от редовна военна служба, трудовият му договор по негово искане се смята за непрекратен, ако в 1-месечен срок от отлагането или освобождаването му, но не по-късно от 3 месеца от напускането на работата се яви, за да я заеме отново;

6. (изм.,ДВ,бр.25 от 2001 г.) продължава образованието си в учебно заведение на редовно обучение или постъпва на редовна докторантура;

7. работи като заместник на отсъствуващ работник или служител и премине на друга работа за неопределено време;

8. е възстановен на работа по съответния ред поради признаване на уволнението за незаконно, за да заеме работата, на която е възстановен.

9. (нова,ДВ,бр.67 от 1999 г.) постъпва на държавна служба.

Прекратяването на трудовия договор от работника без предизвестие по чл. 327, ал.1 КТ е свързано с една важна последица. Работникът , прекратил трудовото правоотношение има право да получи обезщетение в размер на брутното му възнаграждение за срок най-малко от 2 месеца./чл.222, ал.2 КТ/.

За да има забава по чл.327,т.2 КТ е необходимо работодателят да не е изплатил поне размера на минималната месечна заплата, а не на цялото трудово възнаграждение.

По т.8 когато незаконно уволнен служител е възстановен по надлежен ред на предишната си работа, но след уволнението е сключил ТД с друг работодател, този 2-ри ТД той има право да прекрати без предизвестие с влизане в сила на решението за възстановяването му на предишната работа.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТД ОТ РАБОТОДАТЕЛЯ. В определени от закона случай право да прекрати едностранно ТД с предизвестие разполага и работодателят.Тези случаи са уредени в чл.328 КТ. Както работника така и работодателя има възможност вместо да спази предизвестието да прекрати преждевременно договора като заплати възнаграждението на работника за неспазената част от предизвестието. Това са случаите в които е налице:

а) закриване на предприятието. Касае се за преустановяване на цялостната му дейност. Тук правото за прекратяване на ТД възниква от влизане в сила на надлежния акт за закриването на предприятието;

б) закриване на част от предприятието или съкращавне на щата; в) намаляване обема на работата;

г) Правото на подбор. Прави се с цел на работа да остане по- квалифициран персонал;

д) Спиране на работата за повече от 30 дни;

е) липса на качества за ефективно изпълнение на работата;

ж) Липса на образование или квалификация при отказ на работника или служителя да последва предприятието или неговото поделение, в което работи, когато то се премества в друго населено място или местност;

з) когато заеманата от работника или служителя длъжност или работа трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност;

и) за освобождаване на заеманата длъжност поради завръщане на работник или служител, който е предсрочно освободен или отложен от редовна военна служба и е заемал преди това същата длъжност;

й) (изм.,ДВ,бр.2 и 28 от 1996 г., бр.25 от 2001 г.) при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а за професори, доценти, старши научни сътрудници I и II степен и доктори на науките - при навършване на 65-годишна възраст; к) при промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, ако работникът или служителят не отговаря на тях; л) при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор.

Законът предвижда и право на работодателя да прекрати ТД без предизвестие. Случаите в които това е възможно са изчерпателно посочени в чл. 330 КТ.

На първо място това е задържането на работника или служителя за изпълнение на присъда, с която е наложено “ лишаване от свобода “.На второ – лишаване на работника да заема оппеделена длъжност или упражнява професия. Основания са също: отнемането на научно звание или научна степен, лишаване от право на местоживеене или задължително заселване, отказ на работник от трудоустрояване на определена работа, която е по-подходяща за него съобразно здравословното му състояние., дисциплинарно уволнение, както и при извършване на конкурентна дейност от работника за своя или за чужда сметка, без съгласието на неговия работодател

ПРАВНА ЗАКРИЛА С/У НЕЗАКОННО УВОЛНЕНИЕ. Незаконно уволнение е неправомерно прекратяване на трудовото правоотнишение, в разрез с изискванията на закона. Защитата с/у незаконното уволнение се състои в предоставени на работника правни средства за оспорване и отмяна на незконно прекратяване на трудовото правоотношение, вкл. и възстановяването му на предишната работа. Основното правно средство- това е исковата съдебна защита с/у незаконното уволнение. Наред с нея съществува и възможност за защита в рамките на едно рекламационно производство, осъществявано м/у страните на трудовото правоотношение.

Исковата защита обхваща 4 вида искове:

а) за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна,

б) за възстановяване на работа,

в) за обезщетение,

г) за поправка на основанието за уволнение.

По първия иск обявяването на уволнението за незаконно е преюдициално,относно неговата отмяна, затова не може да се предявява самостоятелно. Активно легитимиран по този иск е всеки уволнен работник или служител. Пасивно легитимиран е работодателят, а не длъжностното лице издало заповедта за уволнението. Петитумът на този иск е да се отмени уволнението като незаконно. Не е нужно отделно да се иска признаване на незаконност на уволнението. Този иск е конститутивен. Преобразуващото действие на решението се проявява в няколко насоки. Първо то отменя извършеното увилнение, като незаконно. Второ то прекратява трудовото правоотношение на основание чл.325,т.2, тъй като работника не иска възстановяване на правоотношението.

Работодателя трябва да докаже, че е упражнил правото на уволнение законно.

С иска за възстановяване на предишната работа се иска да се отмени уволнението като незаконно и да се постанови възстановяването му на предишната работа. .

С решението, с което се уважава този иск, се постановява възстановяване на съществувалото преди уволнението трудово правоотношение. Необходимо е възстановения работник фактически да се яви да заеми работата, на която е възстановен. Ефектът на възстановяването настъпва, ако възстановения работник се яви и заеме работата, на която е възстановен, в 2- седмичен срок от получаване на съобщението за влизане в сила на решението.

Работника съгл. чл.344, ал.1, във връзка с чл.225,ал.1 и 2 КТ, има право да иска обезщетение за вредите, които е претърпял поради оатаването му без работа вследствие на незаконното уволнение. Работодателя дължи обезщетение за времето, през което работника или служителят е останал без работа след уволнението, но за не повече от 6 месеца. Иска за обезщетение е осъдителен. С него уволнения работник иска да осъди работодателя да му заплати дължимото обезщетение. Тежестта на доказване е възложена на ищеца.

Тези искове са подсъдни на РС.

Основанието за уволнение подлежи на вписване в заповедта за уволнение, в трудовата книжка и др. док. Когато вписаното основание не съответства на действителното основание, на което е извършено уволнението, уволненият работник има право да иска поправянето му. С иска за поправка на основанието на уволнението не се оспорва неговата законност и не се иска неговата отмяна, а само се оспорва основанието на което то е осъществено. Тежестта за доказване е в/у работодателя, защото е негово задължението за точно вписване на данните в издадените от него документи. Решението, с което иска се уважава е конститутивно. С него се променя вписаното основание. Решението, с което иска се отхвърля е установително- то потвърждава верността на вписаното.

Въпрос 51. Брак – обща характеристика. Сключване на брак. Лични и имуществени отношения между съпрузите.

Бракът е основен институт на семейното право. Той има две значения - от една страна самият юридически факт "бракосъчетанието", от друга страна с брак се назовава и самото отношение между съпрузите. Ние разглеждаме брака като юридически факт.

Бракът е доброволен и равноправен "съюз" между мъж и жена, сключен с цел създаване на семейство по ред и условия, установени със закон и пораждащ права и задължения за съпрузите. Семейният кодекс е категоричен, че само гражданският брак поражда последиците, свързани с отношенията между съпрузите - чл. 6. (1) Само гражданският брак, сключен във формата, предписана от този кодекс, поражда последиците, които законите свързват с брака. (2) Религиозен обред може да се извърши само след сключването на граждански брак. Този обред няма правно действие.

Редът за встъпване в брак е в чл. 7-10 СК. Пред длъжностно лице - кмет или специално назначено длъжностно лице, се дава съгласие. Чл. 7 изисква волеизявление /насрещни волеизявления на мъж и жена/. Второ - съгласието трябва да е дадено лично. Не може чрез представител. Трето - съгласието трябва да е едновременно /в рамките на една процедура/. Четвърто - волята трябва е формирана и изявена свободно. Грешката не води до недействителност.

Желаещите да встъпят в брак заявяват това в общинския съвет. Всеки от тях представя декларация, че не съществуват пречките за сключване на брак, установени в чл.12 и 13 - възраст, друг брак, роднинска връзка и медицинско свидетелство, че не страда от болестите, посочени в чл.13, ал.1, точки 2 и 3.

Бракът се сключва тържествено и публично в обредния дом - тази разпоредба има препоръчителен характер. Един отказ на длъжностното лице да сключи брака на друго място, не в обредния дом, може да се обжалва. Ограничението е само до периметъра на длъжностното лице - съответното населено място.

Сключването на брак се извършва от лицето по гражданското състояние след проверка на представените документи и след утвърдителен отговор и от двете страни. За сключването на брака се съставя акт. Това е акт за гражданско състояние на лицата. Той не може да се сключи без подписите на съпрузите. Този акт има конститутивно действие от неговото съставяне. В Семейния кодекс се говори за участие на двама свидетели при сключването на брака. Това изискване идва от обичайното право. В случай, че свидетелите откажат да подпишат акта за брак не би трябвало да обвързваме настъпването на някакъв юридически факт с волята на трети лица. Подписите на свидетелите нямат конститутивно значение /чл.10, ал.З/.

Непредставянето на документи е основание за отказ на длъжностното лице да сключи брака. Ако го сключи без тях и след това те се предоставят - бракът е действителен. Непроверяването истинността на документите не е основание за недействителност, но на възрастта е основание.

Обявяването на брака за сключен не е елемент от фактическия състав.

Фамилно име - по споразумение между съпрузите може да се ползва фамилията на единият от двамата съпрузи, като фамилно име или като съставно фамилно име.

УСЛОВИЯ И ПРЕЧКИ ЗА БРАК - Това са възраст, необвързаност в друг брак, липса на определени болести, липса на кръвно или осиновителско родство. Законодателят е установил изисквания на които трябва да отговарят сключващите брак, за да е валиден:

1. Още в чл. 12 е посочено, че сключващите брак трябва да са от различни полове.

2. Бракът, сключен в противоречие с чл. 12-13 е унищожаем. Чл.12 - възраст; чл.13 - наличие на друг брак, лице поставено под запрещение или страдащо от душевна болест, страдащо от болест опасна за другия сключващ брак.

3.Изискванията в чл.12-13 са обусловени от социално-икономическите отношения и обичая. Там са посочени само минималните изисквания на които трябва да отговарят сключващите брак. Тези изисквания може условно да се разделят на: Условия - възраст - чл. 12 /положителни/; Пречки - чл. 13 /отрицателни/.

а) Условия - възраст 18 години за брачна дееспособност. Навършилите 16 години могат да сключат брак при наличие на разрешение на председателя на Районния съд /охранително производство/. Председателят на Районния съд ще даде разрешение при наличието на основателни причини. Неговото разрешение не може да се обжалва /става дума за съдебна администрация/. Този акт на съдията няма сила на присъдено нещо. Той изслушва непълнолетните и техните родители /тяхното мнение не е решаващо/. При неуважение на молбата - седем дневен срок за обжалване или се подава нова молба за същия акт. От момента на сключването на брака непълнолетния е напълно дееспособен /еманципиран/, с едно ограничение: при разпореждане с недвижими вещи се иска разрешение от Районния съд.

б) Пречки: 1) Наличие на друг брак /чл. 13 ал. 1 т. 1/. Моногамията е принцип в българското право. За да е налице тази пречка сключения преди това брак не трябва да е прекратен и да е бил валидно сключен. Следващия брак е унищожаем /чл. 96 СК - когато са нарушени чл. 12 и 13/. Когато сключващия брак е под 16 години бракът е нищожен -това е становище /Марков/. В учебника твърдо се поддържа, че независимо от възрастта бракът е унищожаем. Дали тази унищожаемост е вечна? Ако първия брак е прекратен дали е уместно да прекратим и втория брак? Няма логика да унищожим втория брак. Унищожаемостта продължава до момента в който първия брак е прекратен и втория брак се санира; 2) Болести - чл.13, ал.1, т.2 и 3 - изброени са най-общо, а конкретните болести са изброени в списък на МЗ. Чл. 13 ал. 1 т. 2 - болести, които са основание за поставяне на лицето под пълно запрещение. Формалното поставяне на лицето под пълно запрещение също е пречка. Поставените под частично запрещение могат да сключат брак; Чл. 13 ал. 2 т. З - болести, опасни за живота на другите членове на семейството. Ако болестта е опасна за живота и здравето на другия съпруг брак може да се сключи само със съгласие на другия съпруг. Когато заболяването е опасно за поколението брак не може да се сключи, а ако се сключи е унищожаем. Законодателят е уредил тази пречка като абсолютна. При отпадане на заболяването бракът се превръща във валиден / могат да сключат брак/; 3) Чл. 13 ал. 2 - родствена връзка и осиновяване. Родството е пречка както по морално-етични съображения, така и от биологична гледна точка. По права линия роднини въобще не могат да сключат брак. По съребрена линия до четвърта степен /първи братовчеди/. Осиновяването като пречка е в по-тесни граници: по права линия - без ограничения; по съребрена линия - само между братя и сестри по осиновяването. При осиновяване пречката за брак с роднините по рождение не отпада.

Лични отношения и имуществени отношения между съпрузите. Правната уредба е в чл. 14, 15, 16 и 17 СК. Уредбата на личните отношения е твърде обща. В голяма степен те са оставени да бъдат регулирани от извънправните регулатори - морала и обичаите. Все пак, законът съдържа някои по-общи постановки. На първо място стои принципът за равенство на правата и задълженията на съпрузите, закрепен в чл 46 от Конституцията: „съпрузите имат равни права и задължения в брака и в семейството”. Чл. 14 от СК преповтаря Конституцията: „Съпрузите имат равни права и задължения е брака”. Еднаквите права преминават в едно общо задължение за взаимност. Следващото правило е именно това. Съгласно чл. 15 СК отношенията на съпрузите се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството, разбирателство и вярност. Общата грижа е развита в чл. 18 - съпрузите са длъжни чрез взаимно разбиране, общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитаването и издръжката на децата. Тук няма изискване за еквивалентност, както е в ТП. Това, че някой е давал повече, не му дава право при развод де иска това, което е дал в повече на основание неоснователно обогатяване. Всичко в брака е основателно дадено.

Всъщност чл. 18 СК прекрачва имуществените отношения в посока към неимуществените. По-конкретните правила на личните отношения намират израз в чл. 11 СК при съставянето на акта за сключване на брак всеки заявява дали запазва своето фамилно име или взема фамилното име на своя съпруг, или добавя фамилното име на съпруга си към своето като съставно.

Друга правна норма с насоченост към личните отношения между съпрузите е чл. 16 СК „съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделно”. По принцип, всеки съпруг има свободата да избира местожителството си. Местоживеенето е нормален белег, едно фактическо състояние и не е свързано с местожителството. Законът препоръчва на съпрузите да живеят заедно Те не са задължени да живеят заедно, това е едно същинско задължение, защото няма как де бъдат принудени да живеят заедно. Може и да не живеят заедно, ако важни причини налагат това. Все пак, този текст има смисъл - разделното живеене без важна причина може да се третира като фактическа раздяла, като прекъсване на връзките между тях. Който е напуснал семейството без важна причина, е виновен и е в брачно нарушение. Това е от значение при развод.

Бракът не създава ограничения относно правото на свободно придвижване. Никой на границата не иска съгласието на съпругата, за да ви пусне зад граница.

Съгласно чл. 17 СК, всеки съпруг има право на свобода при избор на професия. Това право се крие в историята, когато съпругът е могъл да спре жена си да работи или той да й избере работа. Според проекта за СК, това право ще бъде стеснено - съпругът ще иска съгласието на другия, ако желае да бъде неограничено отговорен съдружник в СД или КД или да се регистрира като ЕТ, защото неговите кредитора ще могат да насочват исканията си по съдебен ред върху половината от СИО

Ако единият пречи на другия да упражнява професията си, той ще бъде виновен при евентуален развод. Никакво основание за развод, обаче, не са религиозните убеждения, политическата ориентация и т.н.

Обща характеристика на имуществените отношения.

Централния въпрос за притежаването на придобитите от съпрузите по време на брака имущества определя облика и характера на имуществения брачен режим. Имуществената разделност означава, че всеки от съпрузите става индивидуален притежател на имуществата, които придобива по време на брака на свое име. Имуществената общност означава, че това, което съпругът придобие но свое име през време на брака, става по силата на закона общо притежание на двамата съпрузи.

Пренормиране на заварените отношения. Върху заварените имущества след промените от 1968 г. се установява общност с обратно действие съобразно новия модел на отношенията. Сега единствения меродавен режим е този по действощия кодекс. Това е комбиниран режим - за определени имущества действа принципа на общността, а за други принцип е разделността. Режимът е императивен и съпрузите не могат да уговорят нещо различно с предварително сключен брачен договор. Кои имущества са общи и кои лични определя самия кодекс.

Общи имущества. Чл. 19, ал. 1 от СК “Вещите, правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо и на двамата съпрузи независимо от това, на чие име са придобити.” Такова действие не поражда нищожният брак. В основата на общността е съвместния принос. Той може да се изрази във влагането на средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството. СК устоновява законна презумпция относно наличието на съвместен приност. Необходимо е при спор да се докаже липсата му. Докозването му до тава автоматично третира имуществото като лично притежание на другия съпруг. Овластен да оспорва е само съпругът, който твърди, че партньорът му няма принос. Тази възможност не е непременно свързана с развод, а може да се осъществи и през време на брака. Липсата на съвместен принос би могла да се доказва за всички имущества или за отделни имуществени обекти. За да се обори презумпцията за съвместен приност, съпругът трябва да изключи всички негови възможни форми. Съпружеската имуществена общност се проявявя различно при вещите и при влоговете. При вещите се установява особена съвместна бездялова собственост. Дялове се обособяват при прекратяване на общността. При паричните влогове макар влогат да е по същество общ, с него се разпорежда титулярът. Общността съществува във вътрешните отношения между съпрузите и ако с изтеглените пари се предобие вещ, общността на влога ще премине и ще се прояви в общност на веща.

Лични имущества на съпруга. Уредени са в чл. 20 ал.1 и 2 от СК. Това са вещите, правата върху вещите и паричните влогове, придобити преди брака, придобити през време на брака по дарение и по наследство, придобити от единия съпруг по реда на ГПК, когато се насочва принудително изпълнение за личен дълг на другия съпруг върху вещи и права върху вещи, които са съпружеска имуществена общност (СИО), движимите вещи, придобити от единия съпруг през време на брака, които му служат за обикновено лично ползване или за упражняване на професия. Обекти, вън от общността са парите, ценните книги, паричните печалби от лотарии и други игри на късмета, вземанията за трудово възнаграждение, пенсия и стипендия, вземания произтичащи от непозволено увреждане и други. Единственото вземане СИО е паричния влог. Но не е изключено пари и вземания да са общи за съпрузите - напр. когато те са продали една обща вещ. Даденото като награда не е поставено в списъка на общите вещи от СК и поради това е обхванато от СИО. Въпреки това неговото оставане там би могло да се оспори от другия съпруг, защото определящи при наградата са личния талант, заслуги, гражданската доблест. В процеса на изпълнението върху вещи в режим на СИО е установена възможност съпругът недлъжник да запази имота, обект на принудително изпълнение и да го превърне в своя индивидуална собственост. Той може да осуети проданта като в едномесечен срок внесе по сметката на съдия - изпълнителя равностойността на частта на съпруга - длъжник и така да стане индивидуален собственик на цялата вещ. Той може и да участва в наддаването. В този случай се обявява за купувач, и ако в срок от три дни след приключването на проданта впише в наддавателния лист, че желае да купи имота на най-високата предложена цена, той става собственик на имота.

Трансформация (преобразуване) на личното имущество. Това е когато срещу едно имущество се придобива друго, като първото се превръща във второто. Ако срещу личното имущество на единия съпруг през време на брака се придобие друго в теорията и в съдебната практика се е утвърдило мнението, че има трансформация. Тя може да бъде пълна или частична (смесена) когато имуществото е придобито отчасти с общи, отчасти с лични средства. За признаване на частичната трансформация е необходимо частта, придобита с лично имуществена да не е незначителна. Това се определя от съотношението между стойността на преобразунавото лично имущество и стойноста на новопридобитото имущество. Не е установена аритметична пропорция и преценката се обуславя от критериите на житейската практика и справедливостта.

Управлението и разпореждането с имущества според определение на ВС е: “Действията, които са насочени към запазване и поддържане на имуществото, събиране на доходи, използване, изплащане на задължения, сключване на договори за наем до 3 год. и др. такива са действия на обикновено управление. Разпореждането е такъв правен акт, с който носителят на едно вещно право внася някаква промяна в него, като го прехвърля, видоизменя, ограничава или прекратява.” В чл. 22, ал.1 от СК е посочено, че действията на управление относно общите вещи и права върху вещи може да извършва всеки от съпрузите. Няма пречка те да се извършват и съвместно от двамата. Ако действието на управление се състои в правни действия към трети лица ще е налице особено законно представителство между съпрузите. Разпореждане с недвижима вещ, извършено от единия съпруг, поражда действие за другия, ако в 6 месечен срок от узнаването той не го оспори по исков ред. Петитумът на иска е за унищожаване на сделката като основанието е липсата на съгласие на съпруга. Ако сделката бъде унищожена със съдебно решение, правните й последици отпадат с обратна сила. Едноличното разпотеждане с обща движима веш порежда действие в зависимост от това дали е възмездно или безвъзмездно. При безвъзмездно разпореждане се прилага режима като при недвижимите вещи. За възмездното разпореждане действието на сделката зависи от добросъвестността на третото лице. То няма сила за другия съпруг ако третото лице е знаело или според обстоятелствата е могло да знае, че липсва съгласието на другия съпруг. При добросъвестност възмездното разпореждане има сила и за неучаствалия съпруг. При разпореждане с общ паричен влог не е необходимо удостоверяването на съгласието или участието на съпруга - нетитуляр. Той може да предяви срещу съпруга си иск по чл. 59 от ЗЗД за неоснователно обогатяване. При определени условия и ред съпритежанието на съпруга нетитуляр може да получи и външен израз при разпореждане с общия влог, ако действията на другия съпруг застрашават интересите на семейството или неговите интереси. По негово искане съдът може да постанови тези действия да се извършват по общо съгласие на двамата съпрузи. Докато трае производството титулярът на влога може неограничено да се разпорежда с него, но няма пречка другият съпруг да поиска обезпечение на своя иск чрез налагане на запор върху влога. Ограничителната мярка за разпореждане с влога важи само за вбъдеще. Сделки между съпрузите с общи имущества са недопустими, защото те нямат изразени дялове, но няма пречка за извършване на завещателно разпореждане в полза на съпруг относно участието в общо имущество.

Разпореждане с лични имущества. Това разпореждане е енолично и свободно и може да бъде по отношение на всяко лице. В този кръг е включен и другия съпруг, като ако това стане възмездно придобиването трябва да е с лично негови средства, защото в противен случай ще се заобиколи режимът на СИО. Когато семейното жилище е лична собственост на единия съпруг, той може да се разпорежда с него само със съгласието на другия съпруг. Ако то липсва е необходимо разрешение на РС при условие, че не е във вреда на децата и семейството. Ако липсва съгласие или разрешение сделката би трябвало сделката да се приеме за нищожна поради противоечие със закона по смисъла на чл. 26 от ЗЗД.

Разходи и задължения за семейството. Разходите са непосредствените изразходвания, а задълженията са за изпълнение в бъдеще. Чрез тях се постига задоволяване на семейни нужди - оправданите лични нужди на отделните семейни членове и общите нужди на всички тях. Разходите се поемат от двамата съпрузи, както с лични, така и с общи средства. Единият от съпрузите може да поеме за даден период от време всички разходи на семейството и той няма регресни права спрямо другия съпруг. Съпрузите могат да имат два вида задължения. Общи - за удовлетвотяване нужди на семейството и лични - не се отнасят за задоволяване на такива нужди. За задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите на семейството, те отговарят солидарно. Не е необходимо в този случай да се действа от името и на другия съпруг. Солидарната отговорност не може да бъде отклонена по волята на един от съпрузите. Все пак, ако съпругът е изразил своето изпично противопоставяне пред контрахента по сделката, последният не би могъл да претендира за неговата солидарна отговорност. Съпругът отговаря за задълженията с цялото си имущество - лично и с участието си в СИО. Ако изпълни общо задължение с лично имущество, той не може да иска от сругия съпруг връщане на припадащата му се част. За личните си задължения всеки от съпрузите носи самостоятелна отговорност. Те може да са възникнали преди брака, по пътя на наследяването, свързани с неправомерни действия на съпруга или с неговата личност. За личния си дълг той отговаря най-напред с личното си инущество, а след това с участието си в общото. Ако изпълнението бъде насочено върху вещ, която е в СИО съпругът недлъжник може да общалва изпълнителните действия поради неспазване поредността на насочване на изпълнението, да оспори вземането и да обжалва изпълнителните действия на същите основания както съпругът длъжник и да участва в наддаването при публичната продан на вещта. Съпругът недлъжник има следните права: да получи половината сума от проданта, да я осуети като внесе равностойността на частта на съпруга длъжник или да участва в наддаването и да бъде обявен за купувач, ако пожелае да купи имота на най-високата предложена цена. Във всички тези случаи той става индивидуален притежател на целия имот. Недопустимо е доказване на неравни дялове. Изпълнението върху общ влог за личен дълг на съпруга се насочва върху половината от него като другата част става личен влог на съпруга недлъжник.

Прекратяване на СИО. То може да стане по време на брака поради важни причини, при прекратяването на брака и при принудително изпълнение върху вещи в СИО. Когато бракът е прекратен поради смърт преживелия съпруг става притежател на обособената половина от имуществото, а полагащата се на починалия половина се превръща в част от неговото наследство и се получава от съпруга и евентуалните други наследници. Прекратяването на СИО по време на брака става по съдебен ред. Дали са налице “важни причини” се преценява във всеки конкретен случай или може да стане по взаимно съгласие на съпрузите. СИО може да се прекрати само по отношение на отделни обекти или на всички притежания. Прекратяването при принудително изпълнение става когато кредиторите го насочат срещу вещи в СИО за личен дълг на единия от съпрузите.

Дялове при прекратяване на СИО. Принципът е, че дяловете на съпрузите са равни. Възможно е да се претендира за по-голям дял на единия съпруг само в случаите на развод, респективно унищожаване на брака и при прекратяване на СИО поради “важни причини”. Не може да се претендира при прекратяването й при принудително изпълнение, поради смърт и наследяване. Основанията за претенцията могат да са поради преобладаващ принос и грижи за децата. Приносът трябва значително да надхвърля този на другия съпруг. Размерът му се определя от трудовото възнаграждение. Трябва да се държи сметка и за всички форми на съдействие, в които може да се изрази съвместния принос: влагане на средства и труд, грижи за децата и работа в домакинството. Правото за получаване на по-голям дял може да се осъществи само по съдебен ред. Искът за това може да се съедини с брачния иск или да се предяви до изтичане на една година от прекратяване на брака. Получаване на дял от личното имущество на другия съпруг. Допустимо е да се търси дял само от стойността на вещите за упражняване на професия и от вземанията на другия съпруг. Не може да се претендира дял в натура. Необходимо е имуществото да е придобито през време на брака, да е на значителна стойност, което се определя в конкретния случай и другият съпруг да е допринесъл за придобиването му с труда си, със средствата си, с работата си в домакинството, с грижите за децата. Дял от това имущество може да се иска при развод и при унищожаване на брака. По изключение може да се иска и при прекратяване на СИО преди развод, ако поведението на съпруга поставя в опастност интересите на другия съпруг или на децата.

Въпрос 52. Прекратяване на брака. Основания. Развод по взаимно съгласие и по исков ред. Унищожаване на брака. Брачен процес.

Прекратяването на брака е неговото юридическо разушаване. Първото основание е смъртта на единия съпруг. В този случай прекратяването става автоматично и не е необходимо специално правно уреждане.

Прекратяване на брака поради обявена смърт. Ако безвестното отсъствие на сединия от съпрузите продължи повече от една година, съдът по искане на заинтересованите или на прокурора обявява лицето за отсъстващо. След като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, съдът по искане на прокурора или на всеки от заинтересованите обявява неговата смърт. Това може да стане и без предварително обявяване на отсъствие. Този срок е двугодишен, ако някой е изчезнал при военни действия или други събития, които дават основание да се предполага, че той е загинал. Обявената смърт поражда същите правни последици, както действителната смърт на лицето. Бракът се прекратява с влизане на решението в сила. Ако обявеният за умрял се окаже жив, прекратеният брак не се възстановява, но между бившите съпрузи може да се сключи нов брак.

Унищожаване на брака. Това е прекратяване на брака приживе на съпрузите поради пороци при самото му учредяване. Всъщност бракът е валиден, създал е последиците на редовен брак, направил е лицата съпрузи, а съдът го прекратява със своето решение. Чл.96(1) СК Бракът се унищожава, когато при сключваното му са били нарушени чл.12 и 13: "Встъпващият в брак е бил принуден да го сключи чрез заплашване с тежка и предстояща опасност за неговия или на негови близки живот здраво или чест". Това обаче е една твърде обща формулировка, особено що се касае до изискванията на чл.12 по процедурните правила за издаване на разрешението. Един чисто теоретичен въпрос - сключва се брак от лице, което е ненавършило 16 години. Какъв е този брак? Появява се съмнение за нищожност. Волята на лицето е правно ирелевантна. Но непълнолетието настъпва на 14 годишна възраст. За липса на воля говорим при малолетните. Ако се опрем на порок на волята, ще видим че пълното запрещение е основание за унищожаемост, а не за нищожност. И едно буквално тълкуване ще ни доведе до извода, че и този брак е унищожаем.

Законът урежда предпоставките за брак - чл 12 за възрастта и чл. 13 за дееспособността. Това очевидно не е случайно. Възрастта не е свързана само с волята, тя е свързана и с чисто физическото узряване на детето. Така че, не можем формално да сравняваме детето с пълно недееспособния. При ниската възраст има морално-етични съображения, които са аргумент за нищожността на такъв брак Но само де лега фаренда може да говорим за нищожност на брака на непълнолетен между 14 и 16 години.

1) Липсата на съдебно решение за разрешаването на брака на непълнолетен като причина за унищожавано на брака (чл.12(2)). В тази алинея конститутивно значение има само съдебното решение. Вътрешното убеждение на съдията не може да зависи от тях. Значи само ако съдебното решение е недействително, се стига до унищожавано на този брак. Напр. разрешението е подписано от друг, а не от председателя на районния съд Унищожаването на този брак става по следния ред. Съгласно чл. 97(1), т.1. Иск за унищожаване на брака може да се предяви при нарушаване на чл.12 — само от непълнолетния съпруг; но не по-късно от шест месеца от навършването на пълнолетието, ако няма деца от брака и съпругата не е бременна. Само от непълнолетния съпруг - той вече е еманципиран, значи може сам да предяви иска. Законът изхожда от идеята, че искът е даден за защита интересите на непълнолетния. Той единствен може да прецени дали да подаде иск. Дори и прокурорът не е овластен за този иск.

Има срок за този иск. СК предвижда да се изчака навършването на пълнолетие и от този момент тече срока за иска в продължение на шест месеца. Ако искът не бъде предявен в този срок, бракът е действителен. Но дори и по време на този срок има възможност искът да не може да бъде предявяван. Това става при две обстоятелства:

1) при бременност на съпругата и

2) при наличието на деца от брака. Общи за съпрузите деца, родени и преди брака, припознати или пък осиновени. Бременността или децата санират брака. Когато тълкуваме чл.97(1), т.1 можем да изходим от целта на законодателя Интересът на непълнолетния отстъпва пред един друг интерес - този на детето, което се е родило или ще се роди. Но ако бременността не завърши с раждане на живо дете бракът не се е заздравил и искът е възможен. Ако с изтекъл 6-месечния срок се отива към развод Следователно бракът не се санира при тези две обстоятелства, а просто материалното право е блокирано.

2) Следващата причина за унищожаване на брака е двубрачието. Съгласно, чл.13(1 ), т.1 "Не може да сключи брак лице, което е свързано с друг брак". В случая вторият брак е унищожаем докато не се прекрати предходния брак. С прекратяването на предходният брак, вторият не може вече да бъде унищожен. Активна процесуална легитимация по този иск принадлежи на всеки от съпрузите от втория брак, съпругът от предходния брак и прокурора. В хипотезата на двубрачие има и една специална възможност за иск даже и след като някой от съпрузите по унищожаемият брак е починал. Това означава, че бракът е прекратен. Искът в този случай няма да има за цел унищожаване на брака. Прекратеният брак не може да бъде унищожаван. Целта е да се установи, че бракът е бил унищожаем поради двубрачие. Защо е необходимо това? Защото смъртта на който и да е от съпрузите предизвиква проблеми в наследяваното. За наследството на починалият съпруг по унищожаемия брак ще претендират двама съпрузи, (този от първия и този от втория брак). Значи целта е да се признае вторият брак за унищожаом и съпругът да не бъде наследник. Така имуществото ще се разпредели на другите наследници по закон без участието на втория съпруг. Легитимиран за този иск е и прокурорът. Значи наследниците трябва да се обърнат към него, за да защитят интересите си. Искът в случая е устаноиителен и решението на съда има установително действие. Установява се налице ли е основанието за унищожаването на втория брак.

3) Третото основание за унищожаване на брака е болестта. Според чл. 13(1 )т.2 "Не може да сключи брак лице, което е поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие, които са основание за поставянето му под пълно запрещение". Тук има една недомислица в закона. Според чл.97(1 )т.3 СК активна легитимация по този иск имат всеки от съпрузите и прокурора. Напълно запретеният не е могъл да се грижи за своите работи и правото би трябвало да е само на него. Другият съпруг не е имало как да не знае, че съпругът му е напълно запретен. И защо да му даваме право да иска унищожаваното на брака. Ако е имал користни подбуди? А ние на всичко отгоре му даваме защита.

Според чл.13(1 ), т.3 "Не може да сключи брак лице, което страда от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг, освен ако болестта е опасна само за другия съпруг и той знае за нея". Това е следващата недомислица в закона. Нормата е установила защита на другия съпруг. При негово съгласие бракът може да бъде сключен. В този случай унищожението на брака може да е само негово право. Откъде накъде и другият съпруг да има това право. Щом застрашеният приема болестта и не иска да унищожи брака, защо да признаваме правото на болния. Още пък по малко право има прокурорът да се меси в личния живот на здравия съпруг, който сам знае, че се жени за болен.

4) Четвъртото основание за унищожаване на брака е ако съпрузите са роднини по права линия. Докато трае бракът всеки от съпрузите, плюс прокурорът може да поискат унищожавано на брака За родството по съребрена линия до четвърта степен включително е същото.

5) Петото основание за унищожаване на брака е когато той е сключен от лица, между които осиновяването създава отношения на роднини по права линия и на братя и сестри. С отпадането на осиновяването този брак се санира, но докато съществува осиновяването пък винаги може да се иска унищожаването му.

6) Шестото основание за унищожавано на брака намираме в чл.96(1)т.2 "Бракът се унищожава, когато встъпващият в брак е бил принуден да го сключи чрез заплашване с тежка и предстояща опасност за неговия или на негови близки живот, здраве или чест". Заплашване. Текстът е така формулиран, че някои го определят това основание като принуда. Не бива да се смесват физическата принуда и насилието със заплашването.Щом липсва волеизявление при принудата, бракът е нищожен. А тук става въпрос за заплашване т.е. предизвиквано на основателен страх, чрез което се мотивира един или и двамата съпрузи да сключат брак.

Между другото грешка, измама, крайна нужда в СП са ирелевантни. Дори и грешката да е в личността на съпруга, дори измамата да е умишлена, дори и съпругът да е изпаднал в крайна нужда без средства.

Заплашването е малко по-тясно формулирано, отколкото по чл.9 от ЗЗД. Става дума за опасности, които се насочени спрямо лични, неимуществени блага на запрашения и негови близки. Значи, заплахата срещу имуществени блага не е основание за унищожаемост на брака. Ясно е казано в чл. 96(1 )т. 2 СК "...живот, здраве или чест". "Близки" не е дефинирано понятие приема се, че близки са: близките роднини и нероднините. Понятието се характеризира преди всичко с фактическите отношения между лицата. Въпрос на конкретна преценка е и доколко опасността е способна да повлияе на близките, които са предмет на заплахата. Тежестта на заплахата, характера на опасността и личните качества на заплашения и заплашителя се преценяват също конкретно за случая.

Чл.97(1)т.2 посочва кой е легитимиран да предяви иск за унищожаване на брака поради заплаха. Това е само заплашеният съпруг. Неговата вола е била опорочена, независимо дали другият съпруг знае или не знае за заплахата. Този иск се предявява не по-късно от 1 година от сключването на брака. При положение, че заплахата е продължила и по време на сключеният брак това би послужило като основание за развод. Значи след 1 година е открит пътят за развод, защото заплахата е причина за разстройството на брака.

Развод. Най-важните проблеми на семейното право са проблемите на развода и имуществените въпроси след него. По нашето право винаги е бил допустим. Разводът е един от способите за прекратяване на брака /чл. 94 - начините за прекратяване на брака - смъртта на единия съпруг; унищожаване; развод/.

Разводът е способ за прекратяване на брака, който става по съдебен ред. Не са предвидени облекчени процедури. Разводът може да се определи като съдебно прекратяване на брака приживе на двамата съпрузи въз основа на обстоятелства, настъпили след сключване на брака.

Разводът се урежда от СК без да се оспорва необходимостта от него. Ясно е, че семейната връзка има някаква криза която изживява. Това е обща тенденция на съвременното общество. Броят на разводите се запазва или расте, дори когато законодателят поставя определени пречки пред съпрузите / например установяване на високи такси/. Законът урежда развода с оглед на две групи проблеми - кога може да се допусне разводът и последиците от развода.

Основания за развод. Законът установява обстоятелствата, въз основа на които може да се даде развод Те биват абсолютни и относителни в зависимост от това доколко съдът може да прецени дали да прекрати или не брака. При абсолютните не се преценява, ако са налице, а при вторите се прави преценка. Действащият СК урежда две форми на развод:

1. По исков ред - поради дълбоко и непоправимо разстройство. Това е относително основание, което се преценява от съда. Искът е конститутивен. Правото за развод е едно преобразуващо субективно право. Съдът трябва да изследва въпроса за вината при развода по исков ред;

2. По взаимно съгласие - основанието е съгласието между съпрузите /по аналогия, че бракът е доброволен съюз и следователно може да се прекрати доброволно. Производството е охранително, а не спорно исково. Двамата съпрузи подават молба за развод. Съгласието, което съпрузите трябва да постигнат, трябва да обхваща широк кръг от въпроси.

РАЗВОД ПО ИСКОВ РЕД: Основанието за допускането на развод е дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Между съпрузите няма нито духовни нито имуществени или други връзки, взаимното уважение е изчезнало между тях. Липсват условия за нормален съвместен живот. Разстройството на брачната връзка е квалифицирано и като непоправимо. Има се предвид, че тази връзка не може да бъде заздравена, поправена. Състоянието на разстройство е непоправимо, окончателно. Установяването на това състояние задължително минава през преценката на съда, който на базата на фактите, предоставени от съпрузите, прави преценка на брачната връзка и ще определи дали брака е разстроен. Съпрузите трябва да представят доказателства /ищеца/. Не е достатъчна субективната преценка на съпрузите, че бракът е разстроен. Това е едно обективно състояние и съдът трябва да го установи. Наличието на дълбоко и непоправимо разстройство предполага, че трябва да са налице някакви причини. По необходимост съдът трябва да установи вината. За да се квалифицира един брак като дълбоко и непоправимо разстроен, трябва да се установи, че разстройството е дълбоко и е непоправимо. ВС приема за дълбоко разстройство пълното отсъствие на духовна връзка между съпрузите; формална брачна връзка.

Съдът установява кой от съпрузите е виновен като разглежда и разбира причините. Въпросът за вината при развода по исков ред е централен. Съдът се произнася по нея и от вината се пораждат последици. Няма значение формата на вината, тъй като тези нарушения обикновено се правят с пълното съзнание за тях, тоест има умисъл. Съдът се произнася за вината .Достатъчно е да се установи умисъл. Законът не урежда изрично презумпция за вина, но не би могла да се обори такава презумпция. Уредено е едно изключение, при което съдът може да не се произнесе кой е виновен от съпрузите, ако разстройството се дължи на обективни причини или страните знаят това и заявят становището си за споразумение по всички последствия от развода. Подобно е и при развод по взаимно съгласие и това ще означава преминаване от развод по исков ред към развод по взаимно съгласие. Обективни причини - психическа болест, налагаща раздяла.

Чл. 99, ал. 4 - недопускане на развод, ако ищецът е виновен, но ответникът не иска. В този случай бракът ще се запази. Разпоредбата се критикува много, защото на практика тя въвежда брака като санкция. Това е едно отстъпление от принципа, че изпразнената от съдържание връзка, се прекратява. За да се спази принципа че никой не може да черпи права от своето виновно поведение се е стигнало до абсурда на чл. 99, ал. 4.

Значението на вината можем да открием във връзка с предоставянето на родителски права; във връзка с ползването на семейното жилище; само невиновният съпруг има право на издръжка след развода; във връзка с дарението. Ако виновният съпруг иска отмяна на дарението, то това ще противоречи на морала. Разноските по делото са за сметка на виновния съпруг.

Наследниците могат да продължат процеса ако имат интерес, тъй като при смъртта на единия съпруг по време на делото бракът се прекратява. Ако разводът е постановен преди смъртта преживелият съпруг няма да бъде наследник. За да не може продължителността на процеса да засяга интересите на наследниците е предвидена тази възможност. След смъртта искът вече е установителен, тъй като се иска установяване на вината. Виновният съпруг губи правото на наследство по закон и по завещание. Необходимо е починалият съпруг приживе да е предявил, че бракът е разтроен по вина на преживелият съпруг. Възможно е продължаване на делото, ако с искът се установява на виновност на преживелият съпруг. Простото заявяване на съпрузите, че те не искат съдът да се произнася по въпроса за вината не е достатъчно, необходимо е и споразумение. Тогава наследниците няма да могат да продължат делото. Легитимирани наследници да продължат делото са тези по закон и по завещание.

След развода съпрузите не се наследяват и губят всички изгоди от брака. Същите последици настъпват и при установяване на основателността на иска на наследниците след смъртта на ищеца.

Производството за разтрогване на брака при дълбоко и непоправимо разстройство е особено исково производство по ГПК. Има помирително заседание при закрити врати, където присъстват лично съпрузите. Второ заседание - неявяване на съпруг; единият съпруг иска помирение; съдът преценява помирение.

С иска за развод могат да се съединят всички брачни искове.

РАЗВОД ПО ВЗАИМНО СЪГЛАСИЕ. Това производство е охранително, защото цели желан и от двамата съп­рузи развод, пораждащ уговорени от тях последици, съчетани с интереси­те на децата и незасягащи чужда правна сфера. Производството за развод по взаимно съгласие се урежда от особе­ните правила на чл. 330 ГПК и от общите правила на охранителните производства, доколкото друго не следва от особения му предмет.

Названието не бива да подвежда че става въпрос за договорно прекратяване на брака - тук също е необходимо съдебно решение. Основание е доброволността на брака - след като доброволно се сключва, би трябвало и доброволно да се прекрати. Става по съдебен ред, а не по административен ред като сключването, тъй като разводът е със значителни отрицателни последици. Тук не липсва дълбоко и непоправимо разстройство на брака, но не се доказва. Установено е три годишно изискване за съществуване на брака, през който период не може да се иска развод по взаимно съгласие. Този срок е с цел да не се злоупотребява с това право. Разводът се допуска със съдебно решение, а не с договор между съпрузите, но съгласието между тях е предпоставка за постановяване на решение за прекратяване.

Искането за развод по взаимно съгласие е родово подсъдно на районните съдилища (арг. чл. 531, ал. 2 ГПК). Местната подсъдност се определя не съобразно с чл. 105 ГПК, а според чл. 531, ал. 2 ГПК, защото тук няма от­ветник. Производството е едностранно. По него двамата съпрузи са за­едно молители. Те участват в производството лично. Участието чрез представител е недопустимо.

Производството започва с писмена молба (чл. 531, ал. 1 ГПК) на два­мата съпрузи. Ако тя е редовна и допустима по чл. 100, ал. 2 СК, съдът призова­ва съпрузите на помирително заседание. На заседанието съпрузите трябва да се явят лично (чл. 330, ал. 1 ГПК). За разли­ка от помирителното заседание по искови бракоразводни дела помири­телното заседание по чл. 330, ал. 1 ГПК се насрочва винаги. Неявяването на който и да било от съпрузите на това заседание води до прекратяване на производството, щом като е станало без уважителни причини (чл. 330, ал. 2 ГПК). Предположението е, че неявилият се съпруг се е най-малкото разколебал относно решението си за развод, а волята за развод по чл. 100, ал. 1 СК трябва да бъде непоколебима. По същото съображение достатъчно е един от съпрузите да оттегли искането си за развод, за да бъде производството прекратено. Производството за развод по чл. 100, ал. 1 СК може да се спи­ра по общо съгласие на страните, за да се улесни постигането на споразу­мение между тях. Ако не се постигне помирение между явилите се съпрузи, това се удостоверява в протокола и молбата се внася за разглеждане в съдебно заседание.

Задачата на съдебното заседание е да провери условията, при които може да бъде постановен развод по взаимно съгласие. Те са две: сериозно и непоколебимо взаимно съгласие за развод (чл. 100, ал. 1 СК) и достигнато между съпрузите споразумение по чл. 101 СК. Относно първото условие съдът трябва да се задоволи с провер­ката дали волята за развод е сериозна и непоколебима. Проверката на споразумението между съпрузите, предвидено по чл. 101 СК, обхваща: 1) неговата пълнота; 2) неговото съответствие с интересите на децата и със закона ( чл. 330, ал.3 ГПК):

Изискванията са съгласието да бъде сериозно и непоколебимо; безусловно, без модалитети. Дава се в писмена форма а след това и лично в съдебно заседание. Съгласието може да страда от пороци - симулативно съгласие. Ако порокът се установи в съдебната зала, бракът не се прекратява. Съдът не изследва причините /мотивите/ за прекратяване на брака, довели до това съгласие. Друга предпоставка за допускане на прекратяване на брака е наличието на споразумение по "набора от въпроси" по чл. 101. Има два кръга от отношения - между съпрузите и между родители и деца. По-многобройни са въпросите, свързани с децата -кой ще упражнява родителските права, въпроса за издръжката и други. Всички тези въпроси трябва да бъдат уговорени между съпрузите в полза на детето.

Другата група въпроси е свързана с имуществените отношения между съпрузите, което е честа пречка разводът да не може да бъде по взаимно съгласие. Друг въпрос е този за семейното жилище; въпроса за издръжката и този за фамилното име след развода. За да се допусне развода съдът трябва да допусне споразумението. Има изискания за пълнота. Съдът трябва да установи дали са спазени изискванията на закона и дали са защитени интересите на децата. Съдът дава срок за поправяне и ако няма корекция - искът се отхвърля. Законът допуска изменение на споразумението при променени обстоятелства.

Правна същност на споразумението по чл. 101 СК в много отношения наподобява спогодбата. Трябва да се квалифицира като особен договор по отношение на децата. При евентуално констатиране на пороци във волята споразумението може да бъде атакувано, за разлика от съгласието по чл. 100. Решените със споразумението въпроси не се пререшават повече с изключение на въпросите за родителските права по чл. З СК.

Производството по чл. 100 е съкратено. То не може да се продължи от наследниците, тъй като тук няма вина.

БРАЧЕН ПРОЦЕС

Исков брачен процес. Исковият брачен процес е особено съдебно исково производство, по реда на което се разглеждат брачни искове: 1) за развод; 2) за унищо­жаване на брака и 3) за установяване дали съществува брак между страни­те по делото.

Исковете за развод и за унищожаване на брака целят да се прек­рати занапред брачното правоотношение и затова са конститутивни. Понеже предпоставят съществуването на брака, те са недопустими, ако брак не съществува. Те се различават по осно­вание (дълбоко разстройство на брака - при развод; порочно учредява­не на брака - при унищожаването му).

Положителният установителен иск, че съществува, и отрица­телният установителен иск, че не съществува брачно правоотношение, се считат за брачни искове само ако страните по тях са субектите на спорното брачно правоотношение (двамата претендирани съпрузи). Ис­кът на трето лице, че между ответниците е налице или липсва брачна връзка. И за установителния БИ е нужен интерес от търсеното уста­новяване. Налице е интерес от иск, че брак не съществува, когато ответницата носи името на ищеца и претендира, че му е съпруга, респ. твърди, че след прекратяване на брака той е бил възстановен. Поло­жителният установителен брачен иск е допустим, когато ищецът твърди, че между него и ответника съществува валидна брачна връзка, а не фактическо съжителство.

Само посочените искове, изброени в чл. 318 ГПК, са брачни. Не са БИ исканията да се разрешат спорове относно различни личноправни или имущественоправни последици на брака или на неговото прек­ратяване, даже когато те се съединяват с БИ за общо разглеждане в брачния процес.

Споровете, предмет на БИ, не могат да се разрешават инцидент­но по повод на възражения срещу други искове (арг. чл. 96, ал. 2 СК), а само по повод на предявен БИ.

Особености на исковия брачен процес. Първата особеност на БИ се проявява във връзка с тяхната подведомственост и подсъдност. Член 7, ал. З и 4 въвежда по брачни дела особени правила относ­но тяхната международна подведомственост, отклоняващи се от общите правила, регулиращи подведомствеността на международните граж­дански дела. За родовата и местната подсъдност на БИ важат общите прави­ла - те са родово подсъдни на районните съдилища, а местно под­съдни на съда по местожителство на ответника (а не по неговото мес­топребиваване). Обаче договор­на подсъдност по БИ е недопустима.

Строго личният характер на брачното правоотношение нала­га по БИ да вземат лично участие съпрузите. Затова по БИ чл. 319 ГПК разширява процесуалната дееспособност, като допуска и ограничено запретените съпрузи лично да предявяват и да отговарят по БИ без участието на техните попечители (участието на попечителя не опорочава брачния процес). От името на напълно запретения съпруг предявява или отговаря по БИ неговият законен представител. Що се касае до непълнолетния съпруг, той може лично да предявява и отговаря по брачни искове, защото с встъпването в брак става дееспособен (чл. 12, ал. СК).

Решението, дали да се предяви БИ, трябва да зависи от личната преценка на съпруга. Ето защо за предявяване на БИ от пълномощник е нужно изрично пълномощно (чл. 34, ал. 2 ГПК), сочещо ви­да на брачния иск. Ако съпругът се е явил и е поддържал БИ, предя­вен от пълномощник с общо пълномощно, той потвърждава БИ и поро­кът се заздравява.

Процесуалната легитимация по брачни дела е твърде огра­ничена. 1) Активна легитимация: а. Само съпруг може да бъде ищец за развод (чл. 99 СК), за уни­щожаване на брака (чл. 97, ал. 1, т. 1 и 2 СК във връзка с чл. 12 и чл. 96, ал. 1, т. 1 СК) или за установяване дали брак съществува между страни­те по иска.

б. Унищожаването на брака на основание чл. 97, ал. 1, т. 4 СК, във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2 СК, може да се иска освен от съпруг само от прокурора, а при двубрачие - и от съпруга по първия брак (чл. 97, т. З СК).

2) Пасивна легитимация - а. Когато съпруг предявява БИ, ответник по иска може да бъде само другият съпруг.

б. Искът на прокурора за унищожаване на брака по чл. 97, ал. 1, т. 4 СК в случаите на чл. 13, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2 СК се предявява срещу двамата съпрузи, а по чл. 97, ал. 1, т. З СК в случая на чл. 13, ал. 1;"т."1 СК - срещу двамата съпрузи и съпруга от първия брак.

Изобщо брачният процес е недопустим, ако в него не участват като страни и двамата съпрузи. Щом като брачен процес без участието на двамата съпрузи е не­допустим, очевидно е, че смъртта на един от съпрузите, настъпила пре­ди предявяване на БИ, изключва по-късното му предявяване. Брачен процес от или срещу наследниците на починалия съпруг е недопустим. За да бъде лишен обаче недобросъвестният съпруг от облагите на бигамния брак, след като той е вече прекратен поради смъртта на другия съпруг, чл. 97, ал. 4 СК овластява прокурора (но не и съпруга по първия брак) да предяви срещу преживелия съпруг иск, че бракът е могъл да бъде унищожен като бигамен. Този иск е установителен и це­ди да бъде лишен преживелият недобросъвестен съпруг от правото да наследи починали. Искът по чл. 97, ал. 4 СК не е брачен и затова се разглежда не по правилата на брачния, а на общия исков процес.

По брачни дела са недопустими както доброволното, така и законното процесуално правоприемство, понеже са несъвместими със строго личния характер на брачното правоотношение (чл. 102 СК). За­това при смърт на един от съпрузите, настъпила по време на висящността на брачния процес, той се прекратява, а постановеното по него решение се обезсилва, ако БИ е за развод или за унищожаване на брака. Когато пък БИ е установителен, той се пре­връща в обикновен установителен иск, страна по който стават наслед­ниците на починалия.

Поради невъзможността да се прекрати или унищожи бракът преживелият съпруг ще стане наследник на починалия ищец. Затова в тия случаи законът овластява наследниците на починалия съпруг да използват висящото де­ло, като го превърнат от брачно дело в дело, целящо да бъде лишен преживелият съпруг от качеството на наследник, като бъде уста­новено, че починалият съпруг-ищец е имал право да прекрати или унищожи брака (чл. 102 СК; чл. 327 ГПК) или че бракът с починалия ответ­ник е бил унищожаем на основание чл. 13 и чл. 131, ал. 2 СК (чл. 328 ГПК). Това превръщане на дело чл. 102 СК и чл. 327-328 ГПК наричат „продължа­ване" на делото от наследниците на починалия съпруг.

За да може в същия брачен процес да се изчерпят всички осно­вания, на които може да бъде атакуван бракът, чл. 322 ГПК облекчава обек­тивното съединяване на БИ. Във връзка с това се поставя въпроса за основанието на иска за развод. На пръв поглед изглежда, че то се състои в дълбокото разстройство на брака (чл. 99 СК). Дълбокото разстройство е обаче само критерий за правната релевантност с оглед на развода на конкретните факти, причи­нили дълбокото разстройство. Правнорелевантните за развода факти са отделните факти от живота на съпрузите, които са причинили дълбокото разстройство. Всеки един от тях, доколкото се изтъква като такава причина, е поради това основание на отделен иск за развод Ако ищецът се позовава на множество от такива факти, ще е налице обективно съ­единяване на бракоразводни искове (чл. 322 ГПК), а ако ищецът пропусне някои от тези фак­ти, последицата ще бъде преклудиране на бракоразводния иск, извеждан от този факт.

Според чл. 322, ал. 2 ГПК всички БИ могат да бъдат съединени по­между си. Могат да се съединят не само няколко БИ от един и същ вид (например няколко иска за развод, черпени от различни основания), но и БИ от различен вид (иск за уни­щожаване на брака с иск за прекратяване на същия брак - вж. ал. 2 и 4 на чл. 322; установителен иск, че между страните съществува брак, и иск за развод). Съединяването на брачните искове е евентуално. Насрещен БИ може да се предяви не само в първото заседание по делото, но и до приключване на устните със­тезания (чл. 322, ал. З, във връзка с ал. 1 на чл. 322 ГПК). Изменение на предявения БИ чрез прибавяне на нов БИ може да се предприеме даже да се изменят едновременно основанието и петитумът на иска. Новият БИ може да се пре­дяви и пред втората инстанция (сега въззивната) - нещо повече - даже след като делото е било върнато за ново разглеждане. Не е нужно основанието на новия БИ да е новооткрито или новосъздадено след предявяване на първоначалния или насрещния БИ. То може и да е било пропуснато. Член 322, ал. 1 ГПК иска да подчертае, че се преклудират даже БИ, извеждани от основания, възникнали или открити след предявяване на иска.

В брачния процес обективното съединяване на искове­те за развод е една процесуална необходимост (чл. 322, ал. 1 ГПК). Проце­суална необходимост е и съединяването на иска за развод с иска за уни­щожаване на брака поради нарушаването на условията за възраст по чл. 12 СК и поради заплашване по чл. 96, ал. 1, т. 2 СК (чл. 322, ал. 4 ГПК). Съпрузите трябва да предявят във висящия брачен процес всички БИ от посочения вид, основанията за които са им станали известни до прик­лючване на устните състезания, предхождащи постановяването на вляз­лото в сила решение по брачния процес. В това се състои принципът за изчерпателност на брачния процес, от който следва еднократността на брачния процес. Тя се състои в погасяването на тия искове за развод или за унищо­жаване на брака, които са могли да бъдат предявени от ищеца или от ответника по висящия брачен процес съобразно с чл. 322, ал. 2 ГПК, защото ос­нованията на пропуснатите искове са им били или са им станали извес­тни до приключване на устните състезания, завършили с отхвърляне на предявения брачен иск (чл. 322, ал. 1 ГПК).

За да настъпят последиците на чл. 322, ал. 1 ГПК, е нужна кумулативната наличност на следните условия:

1) Предявеният иск трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, а не като недо­пустим;

2) Основанията на непредявените брачни искове трябва да са били или да са ста­нали известни на съпруга, който е бил легитимиран да ги предяви, най-късно до прик­лючване на тия устни състезания, след които БИ е бил отхвърлен с влязло в сила реше­ние.

В брачния процес могат да се предявя­ват за съвместно разглеждане с БИ и небрачни искове. Според чл. 322, ал. 2 ГПК заедно с БИ задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. Особените правила на брачния процес не важат относно предявените в този процес небрачни искове.

За да осуети прибързаният и лекомислен развод и за да заздра­ви брачната връзка, преди тя да се е окончателно разпаднала, законът въвежда по бракоразводни дела помирително заседание, целящо да се осуети обществено неоправданият развод.

Въпрос 53. Произход. Установяване и оспорване. Припознаване. Осиновяване – условия и производство. Действие и прекратяване на осиновяването.

ПРОИЗХОД. Произход е биологическата връзка между две лица, от които едното е бащата /от факта на зачеването/ или майката /от факта на раждането/ на другото. Следователно това е юридически факт, от който следва правоотношението между тези лица /родител и дете/.

Принципни положения в законовата уредба.

Принцип на кръвната връзка. В нашия закон не е възприет принципът на брачната връзка. Това няма значение при произхода - тя е съществувала в по-старото законодателство /не са се приемали извънбрачните деца/.

Принцип на истинността - за основна цел има обезпечаване максимално съответствието на естествения произход с биологичния /биологичната връзка се превръща в правна връзка/. Истинността се обезпечава по два начина: а) Възможност за оспорване на установения произход от бащата и майката; б) Възможност за предявяване на искове за установяване на произхода.

Законът не ограничава доказателствените средства относно тези производства. Принцип на стабилност на произхода. Засяга правният статут, честта, достойнството и други и следователно не може да има безгранична възможност да се предявяват искове. Ето защо са въведени кратки срокове и се ограничава активната легитимация на лицата, които могат да предявят иск /чл. 43 СК/. Само при припознаването трети лица могат да предявят иск, което е изключение. Този принцип се характеризира и с това, че законът забранява предявяването на иск без да е оборен съществуващия титул за произход. Установяването на произхода има действие по отношение на всички лица, включително и държавните органи. Във връзка с този принцип способите за установяване и оспорване са изчерпателно изброени във СК. Това следва от императивността на уредбата. Способите за установяване на бащинство и майчинство са различни. А общ способ е припознаването.

Произход от майката /чл. 31 СК/ - установява се от раждането. Определя се като биологична връзка между майката и детето. Раждането определя произхода на детето, дори и когато то е родено с друг генетичен материал. Това е императивна норма, която защитава майката, която е родила. Единствена възможност за жената, чийто е генетичния материал (донора) да стане родител, е след раждането, детето да й се даде на осиновяване.

Произхода от майката се установява с акт за раждане. Той има пълна доказателствена сила. При изгубване или унищожаване на акта, който се съхранява в регистъра на общината, той се възстановява чрез съдебно решение. Този иск за установяване на произхода от майката може да се предяви и когато в акта за раждане майката не е посочена /чл. 40 СК/, защото акт за раждане се съставя и когато майката е неизвестна, като това обстоятелство се вписва. Обикновено това става когато раждането е извън болница. Може да се предяви и когато акта за произхода от майка е оборен по съдебен ред. Това е установителен, положителен иск. Предмет на установяването е раждането на дете от една майка. Легитимирани да предявят този иск са майката, детето и бащата. Ако иск е предявен от детето, ответник са майката и бащата. Срок по предявяване на този иск не е установен в СК. Той може да се предяви дори когато детето е пълнолетно. Решението, с което се уважава иска, има установително действие, но то е декларативно, в смисъл че установяването на произхода от майката има действие от момента на раждане.

Иск за оспорване на майката чл. 31 ал. 2 СК, когато произхода е установен с акт за раждане, той може да се оспори. За разлика от предходния иск той е установителен отрицателен иск - доказва се, че жената, посочена в акта не е родила детето. Активно легитимирани са: а) детето - ответник са майката по акта за раждане и нейният съпруг по презумпцията за бащинство; б) жената посочена в акта за раждане - ответници са детето и бащата по презумпцията за бащинство или по припознаване; в) съпругът на майката според акта за раждане; г) само бащата определен чрез презумпцията за бащинство е легитимиран да предяви този иск за оспорване на майчинството, а не бащата по припознаване; д) жената, която претендира, че е майка на детето;

е) съпругът, който претендира, че детето е родено от неговата съпруга;

В случай че иска е предявен от жената, която претендира, че е майка на детето и съпруга й, ответници са другите родители по акта за раждане.

Иск за установяване на цялостен брачен произход - законът не установява срок за предявяването му. Не е документирано с акт за раждане; неизвестна майка; подхвърлено дете; изгубено при събития дете или оборен иск по чл. 31 ал. 2 СК; унищожен акт за раждане. Предмет на доказване - произход от майката – че жената, сочена за майка, е родила посоченото дете.

Презумпция за бащинство - чл. 32 ал. 1 СК "Съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на 300 дни от неговото прекратяване". Тя е оборима. Бащинството е биологична връзка между детето и бащата, от който то е заченато. Зачеването се свързва с наличието на брак между мъжа и жената. Зачеването е по-трудно доказуемо от бащинството. Бракът е презумпционната предпоставка за установяване на бащинството.

Предпоставки на презумпцията:

а) Налице да е валидно сключен брак, породил действие, който не е прекратен;

б) Установен произхода от съпругата /майката/ - акт за раждане, съдебно решение или чрез припознаване;

в) Моментът на раждането да е настъпил по време на брака или до 300 дни след прекратяването му. Детето заченато по време на брака, ако се роди до триста дни след развода, по презумпцията за бащинство ще обвърже бившия съпруг. Ако майката веднага след прекратяване на брака сключи нов брак презумпцията за бащинство действа както за новия съпруг, така и за стария в рамките на триста дни. Приема се, че вторият съпруг е баща на детето /чл.32, ал.2/. Бившият съпруг не може да оспорва бащинството на детето.

Ако майката се намира в брак с двама мъже презумпцията за бащинство се прилага и за двамата съпрузи. Ако приложим чл. 32 ал. 2 СК се стига до там, че вторият брак е унищожаем, тоест невалиден. Приема се, че въз основа на този член презумпцията за бащинство не може да се приложи, затова се прилагат другите способи за установяване на бащинството.

Чл. 32 ал. З - бащата е безвестно отсъстващ. В този случай се приема, че 300 дневния срок започва да тече от момента на последното известие за бащата. Ако бащата отсъства, но не е обявен за безвестно отсъстващ, презумпцията за бащинство продължава да действа от последното известие за бащата. С обявената смърт се прекратява брака и от момента на решението тече 300 дневния срок от предполагаемата дата на смъртта.

Иск за оспорване на бащинство - чл. 33 СК. Това е отрицателен установителен иск. Предмет на доказване, е че детето не е било заченато от бащата /съпруга/. Технологията за доказване на бащинство е експертиза на вещи лица, която да установи с точност до ден и месец момента на зачеване и дали това е бащата. Прави се и съпоставка на кръвни проби на детето и бащата. С уважаването на иска се счита, че съпругът не е баща с обратна сила от момента на раждането. Активно легитимирани са съпругът и майката. Срокът за оспорване е една година. За майката този срок започва да тече от момента на раждане, а за бащата от момента на узнаване. Чл. 33, ал. З СК - срокът е не повече от 3 години при конфликт на презумпции за бащинство, ако майката в 300 дневен срок от прекратяването на брака е сключила нов брак. Този срок е за бившият съпруг и започва да тече от момента в който е била оборена презумпцията за бащинство на новия съпруг на майката. Срокът е три години от момента на влизане на съдебното решение в сила и е по отношение на бившия съпруг.

Чл. 33 ал. 4 - майката е била изкуствено оплодена или чрез генетичен материал. В този случай оспорване на бащинството е недопустимо.

Искът за дирене на бащинство и установяване на произход от бащата е уреден в чл. 41 СК. Той намира приложение, когато презумпция за бащинство не е налице, била е оборена по съдебен ред или няма установен баща по пътя на припознаването. Този иск не може да се предяви, ако има припознаване. При пълно осиновяване се приема, че не може да се предяви иск за установяване на произход от бащата. Може ли да се иска установяване на произход от бащата, ако не е установен произход от майката? Не може, защото не можем да установим с кого е заченато детето. Активно легитимирани са: майката и детето. Бащата може да припознае детето, ако му е доказано припознаване -чл. 37, ал. 2 СК. Искът е установителен, положителен. Доказва се, че майката е заченала от посочения баща. Пасивно легитимиран по иска е бащата. Ако е починал ответници могат да са неговите наследници - чл. 44, ал.2.

Технология при иска - заключение на вещите лица за евентуалния период на зачеването; медицински и биологични тестове. Законът е установил три годишен срок за предявяване на иска, който започва да тече от момента на раждане за майката, а за детето след навършване на пълнолетие.

С решението се установява произход на детето от бащата възникват родителски права и задължения за бащата - променя се името на детето, възникват имуществени права и задължения /издръжка и наследяване/.

Извод: и двата иска са ограничени във времето и е ограничен кръга на активно легитимираните.

ПРИПОЗНАВАНЕ. - Способ за установяване на произхода е припознаването. Става чрез волеизявление на родителя, че това дете е негово. Този способ се прилага при липса на произход в акта за раждане. Упражнява се извънсъдебно. Има възможност да се наруши принципа за истинността, тъй като не се предоставят никакви доказателства, а се прави само едно волеизявление пред длъжностното лице по гражданското състояние. Изявлението е едностранно. Акта на припознаването е личен. Не може да се прави с представител. Това изявление е формално. Изявлението за припознаване е неотменимо.

Съгласно чл. 35 СК всеки дееспособен родител може да припознае своето дете, въпреки че и ограничено дееспособните имат права по СК. Припознаване може да направи само майката и само бащата дори и при неизвестност на единия. Припознато може да бъде само дете с неустановен произход - обратното е нищожно. Могат да бъдат припознати заченато, но неродено дете и припознаването ще породи действие, ако детето се роди живо. Припознават се и мъртви деца, ако са оставили низходящи, които да го наследят. Могат да се припознават и пълнолетни деца. Могат да се припознават и чужди деца.

Чл. 36 СК определя формата на изявление: а) Писмено, лично пред длъжностното лице; б) Декларация с нотариално заверен подпис - изпраща се и по пощата; в) Писмено, чрез управителя на болничното заведение, в което е родено детето – в момента на раждането.

С подаването на изявлението то става неотменимо. С получаването на изявлението длъжностното лице по гражданското състояние трябва да уведоми другия родител и детето /над 18 г./. Те могат да оспорят припознаването писмено до длъжностното лице по гражданското състояние до 3 м. Ако те оспорят припознаването, припозналия не се вписва в акта за раждане и той в 3 м. срок може да подаде иск за установяване на произхода. Ако липсва оспорване, припозналият се вписва в акта за раждане. Ако детето не е пълнолетно в момента на припознаване, то може да го оспори след като навърши пълнолетие в 3 годишен срок от навършване на пълнолетие или от узнаване на припознаването. В този случаи оспорването става по съдебен ред /искът има конститутивен характер/. С вписването си припознаването поражда действие с обратна сила /от момента на раждането/.

Казва се че при припознаването е налице една широка възможност да бъдат засегнати правата на 3-ти лица. За това е разширен кръга на лицата, активно легитимирани да оспорят припознаването. Това са всички лица, които имат правен интерес. Срокът е една година от узнаване на припознаването. Този иск е установителен и отрицателен. Оспорващия трябва да докаже, че припозналия не е родител на детето. При уважаването на иска се нанасят промени в акта за раждане.

Чл. 39 СК - унищожаване на припознаването, ако волята на припознаващия е била опорочена /грешка, измама - срокът за унищожаване започва да тече от припознаването; при заплашване - от прекратяване на заплахата/; при недееспособност - една година от навършване на пълнолетие. Не е необходимо да се отрича произхода на детето.

ОСИНОВЯВАНЕ. Осиновяването е заместител на произхода. То е юридически факт, от който възникват правни последици подобни на произхода. Без значение е дали има установен произход. Интересът е за всички участващи в процеса лица - осиновяващ и осиновен. По своята същност осиновяването не може да се разглежда като договор между тези лица. Ръководен е интересът на осиновявания и тогава се допуска по съдебен ред - със съдебно решение.

Предпоставки за осиновяване в зависимост от това до кого се отнася:

1. Относно личността на осиновявания: а) Съгласно чл. 49 СК да не е навършил 18 години до подаване на молбата. Тази възрастова граница е само у нас; б)Детето трябва да е родено. Заченатият може да бъде припознат, но не и осиновяван; в) Да не е вече осиновен от друго лице, освен ако това е съпруг на осиновяващия /чл.53 ал.1 СК/ или предходното осиновяване да е прекратено.

2. По отношение личността на осиновяващия /чл. 50 СК/: а)Дееспособно физическо лице, но ВС допуска и ограничено дееспособните да осиновяват; б)Да не е лишен от родителски права, защото няма да може да се грижи за осиновения и се губи целта на осиновяването; в)Да не са повече от двама с изключение на съпрузите.

З.По отношение връзката осиновяващ-осиновяван: а)Разлика във възрастта трябва да е минимум 15 години - чл.51 СК; б)Максимална възраст за осиновяващия няма; в)Да нямат помежду си родство по права линия. Братя и сестри не могат да се осиновяват; г)По изключение бабата и дядото могат да бъдат осиновители на внуците си /чл.52 ал. 2 СК: когато детето е родено извън брак; когато родителите са починали /дори и единият/. Когато бабата и дядото и по бащина и по майчина линия са поискали осиновяване съдът трябва да избере една от двете двойки, където интересът на детето е по-добре защитен. д)Осиновяването се допуска само ако е в интерес на осиновявания - чл.59 ал.2 СК.

Лицата, които трябва да дадат съгласие за осиновяването, са изброени в чл. 54 СК:

1. Родителите на осиновявания - съгласието на всеки един от тях поотделно. Когато родителите не дават съгласие или тяхното съгласие не се търси, са налице няколко хипотези /чл. 57 СК/: а) Когато родителят не полага грижи за детето и не дава издръжка; б) Лишеният от родителски права родител дава само мнение, а не съгласие.

2. Чл. 57 ал. 2 - когато детето е оставено за отглеждане в обществено заведение и родителят в едногодишен срок от деня, в който е трябвало да го вземе не се е явил да го вземе и не го е потърсил. Съгласието за осиновяване се дава от управителя на заведението. В три случая съгласие за осиновяването дава управител на обществено заведение: а) когато детето е оставено за отглеждане в обществено заведение и родителите му предварително са дали съгласие за неговото осиновяване; б) когато родителите са неизвестни; в) когато детето се осиновява без съгласие на родителя в специалната хипотеза на чл.57 СК.

3. Съпругът на осиновяващия - той може да не е осиновител (чл.54 СК) и детето не е рождено на другия съпруг. Чл. 68 ал. 2 СК - съпругът на осиновяващия, който не е осиновител, трябва да съдейства на осиновилия съпруг.

4. Съгласие на осиновявания: а) когато е навършил 14 години има право на мнение; б) от 10 до 14 години дава мнение, освен ако не е смятал осиновяващия до този момент за свой родител.

Съгласно чл. 54, ал.2 СК - недееспособните и отсъстващите не дават съгласие. Настойниците и попечителите дават мнение. Мнението не е задължително и невземането му от съда не опорочава осиновяването.

Форма на съгласие : 1. За осиновявания е задължително лично явяване в съда; 2. За другите лица има няколко варианта: а) Лично пред съда; б) Писмено, с нотариална заверка на подписа; в)Със специален пълномощник. За управителя на заведението съгласието може да е дадено само писмено, без нотариална заверка; г) По призоваване от съда.

Производството по осиновяване е особено производство по ГПК. То се доближава до охранителните. Производството по допускане на осиновяването е грижливо организирано като гаранция, че осиновяването ще бъде в интерес на детето, в хармония със закона иморала и със социалното предназначение на института. Но то не е нито същинско исково, нито чисто охранително. То е едно своеобразно производство, създадено и уредено от СК. Компетентен е Районния Съд. Местната подсъдност не е посочена. ВС прие за компетентен Районния Съд по местожителството на осиновителите. РС бива сезиран с молба за осиновяване. Кодексът не сочи откого тя трябва да изхожда. Приема се, че молбата може да бъде подадена от осиновяващия, от осиновявания, от родителите, настойника, попечителя. Обикновено тя се подава от осиновяващия. РС се произнася в съдебно заседание при закрити врата. Съдът изслушва заключението на прокурора, което се отнася до допускането или недопускането на осиновяването предвид изискванията на закона и интересите на осиновявания. Участието на прокурора е продиктувано от общественото значение на решавания въпрос. Участието на съдебни заседатели не е предвидено. Решението на съда може да допуска или да не допуска осиновяването. Това дависи от констатациите за наличността на законовите условия и за интереса на осиновявания. Специално е уредено обжалването на решението. Уточнени са преди всичко легитимираните лица. Това са прокурорът, осиновяващият, осиновяваният, неговите родители, т.е. основните субекти на акта. Съпрузите, чието съгласие е необходимо за осиновяването, не са овластени да обжалват решението. Уточнен е и редът на обжалване на решението. Това става по “общия ред”.

Правни последици от осиновяването - отразява се върху правния статут на осиновявания и неговите роднини по произход и низходящи, а от друга страна то се отразява на осиновяващия и неговите роднини.

СК урежда три типа осиновяване: а) Пълно; б) Непълно; в) Осиновяване от съпруг на родител.

Осиновяването на български граждани от чужди граждани е уредено в НУРОЛБГЧ №17.

Пълно осиновяване. Основния принцип е пълното приравняване на осиновения към родно дете спрямо осиновителя и неговите роднини, съчетано с прекратяване на правоотношенията към родителя и другите роднини по произход.

Осиновен – осиновител: между визираните лица се създава по силата на закона родствена връзка. Поради юридическия си произход тя може да се окачестви като законно родство, за разлика от естественото родство. Линиите и степените и в двата случая са напълно идентични. За осиновителя, този ефект е резултат от изявено съгласие. За роднините на осиновителя, това е наложена от закона последица, несвързана с тяхната воля. Пораждат се по конкретно следните групи правоотношения: а) Между осиновителя и осиновения: те сават родител и дете, т.е. роднини по права линия от първа степен; б) Между осиновителя и низходящите на осиновения – те стават дядо и внуци, т.е. роднини по права линия от втора и следваща степен; в) Между осиновения и роднините на осиновителя – те стават роднини по права и странична линия от различни степени, идентични с тези на естественото родство: осиновения е внук на родителите на осиновителя, брат на неговите деца, племенник на неговите братя и т.н.; г) Между низходящите на осиновения и роднините на осиновителя – те стават роднини по права и странична линия от различни степени: детето на осиновения е пра внук на родителите на осиновителя, племенник на неговите деца и т.н.

Не се пораждат правоотношения: а) между осиновения и съпруга на осиновителя – последния не става родител на детето. Пълното осиновяване като концепция логически включва детето в родствения кръг на осиновителя, а съпругът не е роднина. Сам той се намира в правна връзка с осиновителя; б) между осиновителя и съпруга на осиновения – връзката е идентична с тази между родител и съпруг на родно дете. Това е връзка на сватовство от първа степен; в) между осиновителя и роднините на осиновения /вън от низходящите му/ - родители, братя сестри и пр. Тук липсата на семейни връзки е пълна и абсолютна. Към тези лица осиновителят няма никакво отношение.

Последици от родството: 1. Вписване на осиновителя като родител. То се извършва задължително; 2. Име – осиновеният при пълно осиновяване приема бащиното и фамилно име на осиновител; 3. Родителски права и задължения – те преминават върху осиновителя. Без да е посочена изрично, това е несъмнено проявление на създадените отношения; 4. Задължения за издръжка – в качеството на родител, осиновителят е длъжен да издържа осиновения. Важи режимът на родителското алиментно задължение, отличаващо се със засилена взискателност. При невъзможност на осиновителя да оставя издръжка, такава ще се търси в рамките на неговия семеен кръг, а не от роднините по произход. Осиновеният на свой ред дължи издръжка на осиновителят и на неговите роднини, съгласно общите правила; 5. Наследяване – пълното осиновяване създава взаимна наследствени права между осиновения и неговите низходящи и осиновителя и неговите роднини. Осиновителят наследява осиновения. Низходящите на осиновения наследяват осиновителя. Осиновеният и низходящите му наследяват роднините на осиновителят. Роднините на осиновителя наследяват осиновения и низходящите му; 6. Пречки за брак – забранен е бракът между лицата, които осиновяването прави роднини по права линия и братя и сестри; 7. Други последици – пълното осиновяване поражда и всички други последици, които законите свързват с отношенията между родители, деца и др. роднини в различните области на правото: отговорност за вреди; спиране на погасителна давност; презумпция за недобросъвестност; получаване на детски надбавки; възникване или утежняване на наказателна отговорност; право на процесуално представителство; възможност за отводи в гражданския и наказателния процес.

Непълно осиновяване – чл. 62 СК. Характеризира се в поставяне на осиновения в правоотношение само с осиновителя, смятана със запазване на правоотношенията към роднините по произход. По направлението осиновен-осиновител, принципът е създаване съмо на лична връзка: права и задължения като между роднини по произход взникват само между осиновителят от една страна и осиновеният и неговите низходящи от друга. Правоотношение с роднините на осиновителя не се създават. Това е основната разлика между двата типа осиновяване по тази права линия. Осиновителят и осиновеният стават родител и дете. Осиновителят и низходящите на осиновения стават дядо и внуци. СК изрично включва в обсега на правоотношението и низходящите на осиновения. По направлението осиновен-естествени сродници, принципът е запазване на правоотношенията: правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се запазват. Следователно осиновеният и низходящите му са субекти на две системи от семейни връзки. Това съчетание поражда определени съотношения на правните последици.

Последици: 1. чл.62 СК не предвижда възможност за вписване на осиновителя като родител чрез съставяне на нов акт за раждане; 2. естеството на правоотношенията прави в случая приложима алтернативността относно името на осиновения по чл. 6, ал.4 ЗЛС. При осиновяване по чл.62 СК осиновеният може да приеме собственото и фамилното име на осиновителя като свое бащино и фамилно име; 3. родителските права и задължения не биха могли да принадлежат едновременно и на осиновителя и на рожденните родители. В този случай родителските права и задължения преминават върху осиновителя; 4. относно издръжката на осиновения е възможно привличане и на осиновителя и на рожденните родители. Неприемливо е разбирането, че издръжката на осиновения трябва да се разпределя между родителите и осиновителя съобразно с възможностите. Привличане на родителите е оправдано, ако осиновителят изпадне в невъзможност да доставя издръжка. Прочее осиновеният трябва да търси издръжка от осиновителя, а ако той не може да я достави от рожденните родители и други роднини; 5. в областта на наследяването е необходимо разграничение. Осиновеният и низходящите му наследяват както осиновителя, така и роднините си по произход. Ако през времетраене на осиновяването почине рожден родител или друг кръвен родственик, осиновеният ще се яви на общо основание като наследник по закон в ествествения си семеен кръг. Това наследяване няма да бъде пречка за наследяване в последствие на осиновителя. Ако най-напред почине осиновителят, осиновеният ще го наследи като дете. В послбедствие той ще може да наследи и роднините си по произход; 6. пречките за брак съществуват паралелно в двете направления. Спрямо роднините по произход те важат на общо основание.

Осиновяване от съпруг на родител. Запазване на правата и задълженията – осиновяването от съпруг на родител може да бъде както пълно, така и непълно. Под права и задължения, които се “запазват” в този специален случай на осиновяване, се разбират тези, които по правило се прекратяват в останалите случаи. При пълно осиновяване по чл.61 СК, това са въобще “правата и задълженията” между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход.

Въздействие на развода – рожденният родител и съпругът осиновител на детето, могат да се разведат. Поставя се въпросът за въздействието на развода върху осиновяването. Щом е извършено по повод на брака, разводът него ли обезсилва автоматически? Такава причина за прекратяване на осиновяването не е предвидена в кодекса. Нито такъв извод е наложителен житейски. Въпреки развода, връзките и чувствата между осиновителят и детето могат да бъдат незасегнати. А юридически положението на детето трябва да бъде уредено съгласно общите правила на чл.106 и 101 СК за мерките спрямо децата при развод. Не е даже изключено детето да се повери на осиновителя, а не на родителя.

Въздействие на смъртта на осиновителя – при смърт на осиновителя – съпруг на родителя възникват специфични въпроси, отнасящи се до прекратяване на осиновяването. В случая ще се касае за смърт на единствения осиновител. Трябва да се има предвид установените за този случай последици от чл.65 СК. Непълното осиновяване ще “се счита” прекратено, а осиновеният ще наследи осиновителят. Смъртта на “единствения осиновител” при пълно осиновяване по правило може да обоснове съдебно прекратяване на осиновяването “ако то се налага от интересите на осиновения”. Прекратяване могат да искат и родителите на осиновения.

Прекратяване на осиновяването

Във всички други случаи прекратяването се осъществява чрез съдебно решение. Осиновяването не може да бъде прекратено чрез едностранно денонсиране от едната страна, нито чрез извънсъдебно взаимно съгласие. То не се счита и автоматически прекратено и с прекратяване на брака, по повод на който е било извършено. Основания за прекратяване:

1. Смърт: Смъртта прекратява само непълното осиновяване и то става автоматически, по право. Но трябва де се отбележи, че осиновеният наследява осиновителя и това е напълно логично, защото в момента на смъртта осиновеният е притежавал качеството на “дете”, необходимо за конституирането му като наследник. При осиновяване от двама съпрузи, детето може да се счита разосиновено само ако починат и двамата. Кодексът говори само за смъртта на осиновителя. Той не споменава нищо за смъртта на осиновения и за нейното въздейсие – ако починалият осиновен няма низходящи, проблем не съществува, изчезва единият насрещен субект. И тък като осиновяването е лична връзка, то се прекратява. При тази хипотеза осиновителят се конституира като наследник на осиновения. Ако осиновеният е имал низходящи, то правните връзки между тях и осиновителят се запазват.

2. Взаимно съгласие: Осиновяването и от двата типа може да се прекрати от съда по взаимно съгласие на дееспособните осиновител и осиновен. Осиновителят и осиновеният, вече пълнолетен и дееспособен, най-добре могат да преценят състоянието на своите отношения и смисъла от тяхното продължаване. Щом и двамата желаят прекратяване на осиновителната връзка, това показва, че тя е опразнена от съдържание и безпредметна. Това положение и липсата на спор правят безпредметна преценката на съда. Малолетният осиновен не може да бъде представляван от законов представител – съгласието за прекратяване на осиновяването е чисто личен акт. Осиновяването не може да се прекрати по взаимно съгласие и ако пълнолетният осиновен или осиновителят е поставен под пълно или ограничено запрещение. Също – ако не е могъл да ръководи действията си, макар по начало да е бил дееспособен. Законът не възлага в предпоставка одобрението или съгласието на трети лица. Това важи и за лицата, чието съгласие е необходимо за допускане на осиновяването. По начин на извършване, прекратяването на осиновяването по взаимно съгласие е резултат на сложен фактически състав, включващ два момента: взаимно съгласие и съдебно решение. Взаимното съгласие е първият необходим момент. То не се нуждае от някаква особена фарма – достатъчно е съгласието да бъде ясно и недвусмислено изразено в подадената до съда молба. Страните не са длъжни да съобщават мотивите на своето решение, нито да обосновават пред съда своето искане. Изявено съгласие може да бъде оттеглено – няма пречка з апризнаването на такава възможност до момента на съдебното произнасяне. Ако някоя от страните почине в течение на производството след изразяване на съгласието, прекратяването може да се счита допустимо. Съдебното решение е вторият необходим елемент в състава на прекратяването. За разлика от допускане на осиновяването тук ролята на съда е сравнително ограничена. Той не изследва мотивите на страните, нито целесъобразността на прекратяването. Единствената проверка, която съдът е компетентен да извърши, се отнася до обективната наличност на законните предпоставки: дали страните са дееспособни и дали тяхното съгласие е валидно, сериозно и непоколебимо. При такива констатации съдът е длъжен да уважи искането. Решението на съда е непосредствения акт, който прекратява осиновяването. Следователно то е конститутивно. Производството по издаването му е охранително. Прекратяването е подсъдно на Окръжния съд и местно подсъден е съдът по местожителството на молителите, а ако те имат различно местожителство – това на единия от тях.

3. Прекратяване по исков ред. В случай на тежко провинение: осиновяването се прекратява от съда при тежко провинение от едната страна или при наличие на други обстоятелства, които основно разстройват отношенията между осиновителя и осиновения. Понятието “тежко провинение” не е дефинирано от закона, нито е изразено чрез някакъв списък от прояви. Преценката за неговото наличие е предоставена на съда във всеки конкретен случай. Но това бланкетно понятие все пак съдържа общи белези, характерни за всички отделни случаи. Автор на тежко провинение може да бъде само осиновителят и осиновеният. Адресат на провинението – може да бъде насочено както непосредствено към насрещната страна, така и към нейни близки лица. Произтичащите от осиновяването задължения трябва да са нарушени сериозно, грубо, крайно осъдително. Тежкото провинение е такова поведение, което основно разстройва отношенията между осиновител и осиновен. Външният израз на проявлението е без значение – може да се осъществи както чрез активни действия, така и чрез бездействия. Малолетно дете не може да извърши тежко провинение, защото то може да бъде извършено само от лице, което е в състояние да действа виновно, да осъществява съзнателна волева дейност. Това е валидно даже и за деянията на непълнолетния осиновен. Практиката на ВС отрича наличиета на тежко провинение в случаите: когато осиновителят /осиновеният/ сам е поставил насрещната страна в невъзможност да осъществява необходимите задължения и грижи; когато това е реакция срещу отрицателно поведение на насрещната страна; когато дадено поведение представлява упражнение на субективни права. Прекратяване на осиновяването поради тежко провинение могат да поискат осиновителят, осиновеният, а ако е засегнат обществен интерес и прокурорът.

При други разстройващи обстоятелства – освен при тежко провинение, осиновяването може да се прекрати и при други обстоятелства, които основно разстройват отношенията между осиновителя и осиновения. Други обстоятелства са всички факти, предизвикали основно разстройство на отношенията. Това е състояние, при което осиновителната връзка е изцяло опразнена по непоправим начин от дължимото се според морала съдържание и запазването й се явява неоправдано.

4. Прекратяване поради унищожаемост: Осиновяваният е бил пълнолетен; липсвала е необходимата разлика във възрастта на осиновяващия и осиновявания; между тях е съществувало забранено родство; било е извършено осиновяване от две лица, без те да са съпрузи; не е било дадено съгласие за осиновяването от осиновяващия, родителите на осиновявания, навършилия 14 години осиновяван, управителя на заведението, в което детето е било оставено с предварително съгласие за осиновяване или без такова съгласие – но не е било потърсено в съответния срок. Въпреки това, осиновяването не е нищожно по право, а само унищожаемо, т.е. поражда право действие. Макар да се касае да нарушение на закона при извършване на осиновяването, унищожаването се осъществява не под формата на анулиране на акта с обратна сила, а под формата на “прекратяване” за в бъдеще – т.е., както в случаите на последващи факти, настъпили след надлежното му учредяване.

Участие на прокурора при прекратяване на осиновяването. Прокурорът е овластен от закона да предяви иск за прекратяване на осиновяването. Той може да стори тови при наличие на основанията: 1. унищожаемост на осиновяването; 2. тежко провинение на страната; 3. други обстоятелства, които дълбоко са разстроили отношенията; 4. смърт на единствения или двамата осиновители при пълно осиновяване. В първите три случая прокурорът може да иска прекратяване “ако е засегнат обществен интерес”. Обществения интерес би могъл да се съчетае с личния интерес на някоя от страните, с интереса на трети лица или да съществува вън от субективните интереси на отделни лица. Прокурорът би могъл да се намеси и в защита на осиновителя. Когато предявява иск в защита на осиновения или на осиновителя, прокурорът не се явява законен представител на това лице. Последното се призовава служебно от съда. С встъпването му като страна по делото той става съищец наред с държавата, която прокурорът представлява.

Участие в делото – втората форма, в която може да се изрази участието на прокурора, е участие в започнат от другиго процес. Прокурорът е длъжен да участва в делото. Вън от тези случаи, прокурорът може да продължи дело за прекратяване на осиновяването.

Последици от прекратяване на осиновяването: С прекратяването престава действието на осиновяването. Заличават се породените от него последици. Възстановява се първоначалното положение. Това отпадане настъпва от момента на прекратяването. То се извършва само за в бъдеще, а не с обратна сила. Възникналите до прекратяването последици не се заличават ретроактивно, а запазват своята валидност. Престават да се пораждат последици в периода след прекратяването.

Въпрос 54. Родителски права и задължения. Съдържание. Закрила на детето. Представителство и попечителско съдействие. Ограничаване и лишаване от родителски права.

Родителски права и задължения. Правата и задълженията имат както имуществен, така и неимуществен характер /свързани са с грижата и отглеждането на децата/. Те са особен вид права и задължения. Уредени са като единство от права и задължения. При тях съществува и изпълнение по принудителен ред /издръжка/. Правата са неделимо свързани със задълженията. Те възникват с раждането или осиновяването и се прекратяват със смърта или с прекратяване на осиновяването. Съществуват през целия живот на лицата.

Родителските права и задължения възникват само при условията на закона. Техен източник е кръвният проиход или осиновяването. Те не могат да бъдат прекратявани, изменявани или преотстъпвани по волята на родителите. Техни титуляри са и двамата родители или единият от тях, ако другият е неизвестен. Същото е и положението когато единият родител е починал, обявена е със съдебно решение неговата смърт или безвестното му отсъствие. При лишаването от родителски права на единия родител, той не е освободен от задължението за издръжка. Титулярството на двамата родители не се засяга от развода. Родителят, на когото не е поверено детето, не е лишен от родителски права, нито освободен от родителски задължения. При деца, чиито родители са неизвестни, починали или лишени от родителски права, изобщо липсва титуляр.

Родители по смисала на закона са и осиновителите. Не е родител и титуляр на родителски права и задължения съпругът на родителя или на осиновителя - втория баща или втората майка на детето.

Адресати на родителските права и задължиния са децата. По смисала на закона това са родните и осиновените деца, но не и доведените и заварените деца, навършилите пълнолетие деца. Легално определение за дете е дадено в Закона за защита не детето, където е казано, че това е физическо лице, ненавършило 18 годишна възраст.

Родителските права са абсолютни, непрехвърлими, ненаследими.

Видове права и задължения:

1. По отношение на личността:

а) Грижа за децата. Чл. 68(1) СК: “Родителите са длъжни да се грижат за децата си и да ги подготвят за обществено полезна дейност”. Включва отглеждане; възпитание – тук се включва участие в духовното формиране на детето; осигуряване на образование – да осигурят възможността и да следят получаването поне на задължителното образование; съгласие за осиновяване;

б) Чл. 71 СК – право и задължение за съвместно живеене. Има се предвид до навършването на пълнолетие. Чл. 71(1) СК допуска отклонение от това правило при наличието на важни причини – те могат да бъдат от всякакъв характер /например лоши отношения между родител и дете/. Местоживеенето на детето е при родителите, а ако са разделени - съдът решава спора;

в) Право и задължение за представителство и попечителство - чл. 73 СК. Родителят изразява правната воля на малолетното дете. Непълнолетното дете може да извършва определени правни действия самостоятелно – да сключва определени дребни сделки за задоволяване на текущите си нужди; да разполага с това, което е придобило със своя труд – чл. 4(2) ЗЛС. За извършване на всички останали правни действия е необходимо попечителско съдействие на родител.

Чл. 72 СК предписва, че родителските права и задължения се упражняват заедно и поотделно. Какво става обаче, ако родителите са на различно становище относно даден въпрос? Всеки може да действа сам, предполага се, че действията им са предварително съгласувани. Ако родителят обаче извърши сделка от името на детето, а се окаже, че другият родител не е съгласен, нещата стоят малко по-различно. В теорията се застъпва становището, че сделката поражда действие, ако третото лице е било добросъвестно. От друга страна чл. 72 СК изрично посочва възможността родителите да упражняват представителната власт поотделно, тя не е предпоставена от съгласуваността на действията. Така че, независимо от добросъвестността на третото лице, сделката ще породи правни последици;

г ) Право и задължение за определяне на собственото име на детето; д) Задължение за даване на издръжка – това е само задължение, не е право.

2. По отношение на имуществото на децата. Грижата за него е право и задължение на родителите. Чл. 73 СК диференцира реда за извършване на действия по управление и разпореждане с имуществото на децата.

3. Особени права на детето – Закон за закрила на детето. В по-голямата си част тези права се основават на разпоредби от Конституцията, НК:

а) Право на закрила – тя следва да се осигури от конкретни лица: родителят – това негово задължение може да се изведе и от чл. 68(1) СК; административни органи – специализирани служби за обществено подпомагане към общините и създадените към тях отдели за закрила на децата; полицейските органи (ИДПС); съдът – в предвидени случаи, с определени процедури;

б) Закрила срещу насилие;

в) Свобода на вероизповеданието – до 14 г. възраст формата на вероизповеданието се определя от родителите/настойниците. Между 14 и 18 г. възраст тя се определя по взаимно съгласие. Ако такова съгласие не бъде постигнато, детето може да се обърне чрез отделите за закрила на децата към РС;

г) Право на участие на детето в определени процедури – детето следва да бъде изслушано в административни и съдебни производства, които се отнасят до неговите права, освен ако изслушването няма да е срещу неговите интереси.

Представителство и попечителство - чл. 73 ал. 2 СК - сделки с недвижими имоти и вещи се извършват само с разрешение на районния съд в интерес на децата. Разрешени действия:

а) Действие на обикновено управление - самостоятелно от всеки родител /отчуждаване на плодове и вещи, подлежащи на бърза развала/;

б) Действие на разпореждане - с разрешение на районния съд и в интерес на децата /с недвижими имоти и обременяване с тежести/. Предпоставка съдът да издаде това разрешение е наличие на нужда и явна полза за детето;

в) Забрана за определени действия /неблагоприятни сделки/ за ненавършили пълнолетие, освен при сключен брак - чл. 73 ал. 3 СК.

Правата и задълженията за родителите възникват по силата на закона от кръвен произход или от осиновяване.

ОГРАНИЧАВАНЕ НА РОДИТЕЛСКИТЕ ПРАВА. ЛИШАВАНЕ ОТ РОДИТЕЛСКИ ПРАВА.

Ограничаването или лишаването на родителските права е създадено като реакция за неизпълнението на родителските права, което създава опасност за интересите на детето. Основанията са доста широко формулирани, за да направи съда конкретна преценка за всеки отделен случай. Наложените мерки от съда може да се променят при всяка промяна на обстоятелствата и в двете посоки. Ако родителят не изпълнява родителските си задължения, законът предвижда две санкции в зависимост от степента на неизпълнение - ограничаване на родителските права и лишаване от тях. Това е отнемане или намаляване на определени родителски правомощия.

Ограничаване на родителрските права. Предпоставки: а) Чл. 74 ал. 1СК - виновно неизпълнение на родителските задължения /субективни причини/; б) Чл. 74 ал. 2 - обективна невъзможност на родителя да изпълнява родителските си задължения.

Общото в тези две предпоставки е състоянието на опасност за правата и интересите на детето по вина на родител или болест. Уредени са много общо. В такъв случай съдът взема съответни мерки за намаляване на опасността за детето, които са най-общо формулирани. Една от мерките е прекъсване на връзката между родител и дете. Друга е прекъсване на представителната власт на родителя, когато той не може да го представлява, тоест не може да го представлява по субективни причини. Съдът може да настани детето на подходящо място - обществено заведение, роднина на детето, друго семейство. Делото за ограничаване на родителските права може да започне служебно. Искът може да се предяви от другия родител или прокурора. Компетентен е районният съд. Мерките се вземат по отношение на конкретно дете и конкретно действие. Мерките са съдебно-административни, временни и изменяеми.

Лишаване от родителски права - чл. 75 СК. Предпоставки и основания: При особено "тежки случаи", в зависимост доколко е опасно за интересите на детето при ограничаване на родителски права по чл. 74 СК - обективни причини и виновни.

а) липса на грижи и издръжка - без основателна причина и виновно поведение; бездействие; цялостно неизпълнение; б) изоставяне на детето в обществено заведение и не го е потърсил до една година.

Производството по лишаване от родителски права се движи от цял съдебен състав с участие на съдебни заседатели, което е недостатък. Законните основания за ограничаване и лишаване са почти еднакви, а разликата е само в тежестта. В делата по лишаване и ограничаване на родителски права, задължително участва и прокурор. Производството се образува служебно от прокурор или районния съд или от родител. Задължително се изслушват прокурорът и родителят, за чийто права се иска отнемане. В решението на съда се посочва задължително какви ще са личните отношения между детето и родителите. Решението за лишаване от родителски права няма сила на присъдено нещо. При промяна на обстоятелствата мерките могат да се променят или отменят. Характерно за последиците от пълно лишаване от родителски права е, че се променя правния статут на родителя. Той губи правата си по отношение на всички свои деца, но не и задълженията си /издръжка, лични контакти/. Родителят, лишен от родителски права поради виновно поведение, губи правото на една евентуална издръжка. Поддържа се становището, че ако лишаването е поради виновно поведение на родителя, той губи наследствените си права от детето.

Действие на решението за лишаване от родителски права:

1) Лишаването от родителски права спрямо дете се отразява върху правата му и спрямо другите деца, но това не е казано в закона;

2) Лишеният от родителски права не може да бъде осиновител, настойник или попечител, да търси издръжка от децата си;

3) При лишаване от родителски права на единия родител, другият родител поема отглеждането на детето и правата на лишения. Ако родителите са разведени и този, който го отглежда е лишен от родителски права автоматично правата и задълженията по отглеждането на детето преминават върху другия родител.

При промяна в обстоятелствата съдът променя мерките относно лишаването. При отпадане на обстоятелствата, довели до лишаването от родителски права, лишеният родител може да възстанови родителските си права.

Вписване. Съдът съобщава на общинския съвет по местожителство за вписване на лишаването или възстановяването на родителските права.

Въпрос 55. Наследяване – понятие и видове. Наследство. Откриване на наследство. Приемане и отказ от наследство. Отговорност на наследниците. Отношения между сънаследници.

Наследяване. Наследяването представлява преминаването на имуществото на едно починало лице към други определени от закона или от него лица. Наследяването е един способ за придобиване на имущество. Типичен пример за общо /универсално/ правоприемство, защото имуществото на починалия преминава като съвкупност от права и задължения и фактически състояния към наследниците. Правоприемството при наследяване е общо. Има едно изключение - когато наследодателят е направил завещание на определен имот. Това се нарича още част от завещание или завет. Правоприемникът на това имущество не става наследник, той е заветник.

Видове наследяване:

1) По закон - когато правна норма определя правоприемниците;

2) По завещание - наследодателя със свой акт /завещание/ определя наследниците. Докато завещателя не е починал, завещанието няма правно действие. То може да бъде общо и частно /завет - да се наследят отделни имущества/.

Наследство. Наследството е обектът на наследственото правоприемство. То представлява съвкупност от имущественните права и задължения на наследователя. Назовава се наследство, наследствена маса или наследствено имущество. В състава му влизат имуществените права на наследователя - облигационни и вещни. Личните неимущественни права се прекратяват с неговата смърт. Изключение са правата, свързани с интелектуалната собственност, които са обект на наследяване. В наследственната маса влизат и задълженията на наследодателя. Наследниците, които са приели наследството отговарят съобразно дяловете си. Тук влизат задълженията за причинени вреди и задълженията към държавата. Глобата е наказание и поради това наследниците не отговарят за плащането й. Но ако актът, с който тя е наложена, е влязъл в сила преди смъртта на наследодателя, тя се събира от неговото имущество. По своя състав и обем наследствената маса не съвпада с имуществото на наследодателя в момента на смъртта му. Не могат да бъдат предмет на наследственно правоприемство права, принадлежали на наследодателя пожизнено или свързани с неговата личност права. Такива са: правото на ползване; погасява се договора за поръчка; за изработка, освен ако той не е сключен с оглед личността на изпълнителя и наследниците му се съгласят да продължат изпълнението; трудовият договор при смърт на работника; не преминават правата и задълженията за издръжка, освен ако то не е договорно. При смърт на приобретателя по сключен договор за прехвърляне на вещни права срещу издръжка и гледане договорът не се прекратява по право.

Общи разпоредби:

1. Наследството се открива в момента на смъртта, в последното местожителство на умрелия;

2. Не може да наследява нито по закон, нито по завещание:

а) който не е заченат при откриване на наследството и

б) който е роден неспособен да живее. До доказване на противното този, който е роден жив, се смята за жизнеспособен;

3. Не може да наследява като недостоен:

а) който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, неговия съпруг или негово дете, както и съучастникът в тия престъпления, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е амнистирано;

б) който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание, освен ако набедяването се преследва с тъжба на пострадалия и такава не е била подадена;

в) който е склонил или възпрепятствувал наследодателя чрез насилие или измама да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил или поправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание. Недостойният може да наследява, ако наследодателят го е признал изрично за достоен чрез акт с нотариално заверено съдържание или чрез завещание. Недостойният, в полза на когото наследодателят е направил завещание, като е знаел причината за недостойнството, без изрично да го е признал за достоен, наследява само в границите на завещанието.

Правото на наследяване се характеризира с пораждането на две субективни права –

1)право на приемане и

2)право на отказ от наследство. То е абсолютно право и всички останали лица не трябва да пречат на наследника да упражни правото си.

Откриване на наследството. Откриването е настъпване на юридически факт, от който възниква възможност за преминаване на имуществото по пътя на наследяване. Смъртта е юридическият факт, пораждащ правото на наследяване. Следователно за наследника на това лице възниква правото на наследяване, но трябва да изяви воля за това. След приемането на наследството от наследниците те се считат за придобили това наследство от момента на откриването му. Моментът на смъртта е от особено голямо значение и той трябва да бъде точно определен. Ако смъртта не е установена, се установява по съдебен ред със съдебно решение, в което се посочва евентуалната дата на смъртта и оттогава се открива наследството. От този момент започват да текат и определени срокове /за такси, данъци/. Важно е също да се определи какво съдържа наследството и да се определи законът, който ще се прилага. Към този момент се определя състава на наследството, а така също се прави преценка кои са наследниците по закон. При смърт на две лица едновременно определянето момента на смъртта касае и кой кого ще наследи. Законът приема презумпцията, че "по-възрастният е починал преди по-младия" - оборима е. Мястото на откриването е от значение за местната компетентност на съдебните органи, пред които наследниците трябва да извършат действията с оглед делбата, която може да се извърши между тях или отказа от наследство. С откриването не се придобива имуществото от наследниците, те придобиват право на наследяване. А имуществото ще придобият след като го приемат.

Наследодателят е лицето, което е починало и чието имущество след смъртта по реда на наследяване преминава у други лица. Наследодател може да бъде само физическо лице.

Наследник е лицето-правоприемник, върху което преминава имуществото на починало лице /наследодател/ по пътя на наследяването. Наследник може да бъде физическо лице /наследява по закон и по завещание/ като трябва да бъде жив към момента на откриване на наследството и да се намира в родствена връзка с наследодателя. Законът дава възможност и на заченатия да бъде включен в кръга на наследниците. Наследниците се намират в редове, групи, които се призовават последователно - тоест следващият ред се призовава само ако няма наследници от съответния ред. Юридическите лица също могат да бъдат наследници но само по завещание. Няма значение какъв е видът на юридическото лице, важното е то да е съществувало по време на откриване на наследството и да не е прекратено. Изключение има при фондациите, които се създават с акт на завещание, защото при откриване на завещанието фондацията не е създадена.

Спорно е положението на държавата. Тя не може да бъде наследодател. Може да бъде наследник по завещание и по закон /чл. 11 ЗН/. В теорията няма единство в какво качество държавата получава това имущество.

Приемане на наследството. Наследството се придобива с приемането. С откриването на наследството за наследника възниква правото на наследство. То е категорично, безусловно приемане или отказ от наследство. Наследникът се смята за титуляр на имуществото веднага след откриването на наследството. Наследниците могат да приемат или откажат наследството. С цел да не се допусне липса на титуляр на наследството от откриването до приемането, то приемането поражда действие от откриването. Приемането е едностранен акт /сделка/ на наследника, който е призован към наследяване, че той желае да придобие наследството. Тази стъпка може да бъде извършена и извънсъдебно. Правото да се приеме наследство е лично и непрехвърлимо, макар че може да бъде наследено. Приемането трябва да е безусловно. Съществуват два начина за приемане -изрично и мълчаливо. Изричното става с писмено заявление до районния съд, което заявление се вписва в особена книга. Мълчаливото се извършва с конклудентно действие или когато укрие наследство /в последния случай наследникът губи правото на наследствен дял/. Достатъчно е и едно действие, но то трябва да бъде категорично и от което да стане ясно, че приема наследството. За да преценим кое действие сочи намерението на наследника да приеме наследството, трябва да изходим от чл. 58 ЗН, който указва какви действия може да извършва наследника преди още да е приел наследството - да управлява наследството и има право на владелчески искове за запазването му, а от друга страна може да събира наеми. Според ВС това е приемане на наследството, но от друга страна чл. 58 ЗН е противоречив - говори се за прием или отказ след разпореждане. Обикновено пред съда се представят множество доказателства които сочат че наследника е приел наследството. Като едностранна сделка действителността на приемането се преценява по общите правила на ЗЗД. Изключение -приемането или отказът не могат да се оспорят поради грешка. Приемането е неоттеглим акт. В момента няма срок за приемане на наследството. Тази липса на срок поражда състояние на неопределеност, поради което с цел премахване на това състояние е предвидена възможността да се определи срок за приемане от съда /чл. 51 ЗН: (1) По искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото; (2) Ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството; (3) Изявлението на наследника се вписва в книгата, предвидена в чл. 49, ал. 1./. Иска се от всяко заинтересовано лице и ако то не отговори в определения срок губи правото на наследяване, тоест приравнява се на отказа по последици.

Приемане на наследството по опис. Приемането на наследството по опис е с цел наследникът да ограничи задълженията си само до размера на полученото наследство. Приемането по опис е задължително за недееспособните и държавата. Те не могат да се откажат и не отговарят със своето имущество, а само за активите на наследството. Има тримесечен срок за приемане по опис от узнаването, че наследството е открито, който срок може да се продължи с още три месеца от районния съд. Приемането се вписва. Подава се писмено заявление до районния съд, което се вписва в книгата и един проекто-опис на това, което смята, че ще наследи. Приемането по опис може да е в полза на наследник, който го е поискал и на наследник, който го приема направо /също може да го приеме по опис/. Наследниците, приели по опис, трябва да управляват наследеното имущество добросъвестно до ликвидиране на задълженията. Те не могат да се разпореждат с движимите вещи в тригодишен срок, а с недвижимите -пет години. Тези срокове са от получаване на наследството. Изключение - с разрешение на районния съд, ако не отговаря неограничено за задълженията на наследодателя. Отговорността на наследника по опис е ограничена. Кредиторите могат да поискат от районния съд да определи ред за обезпечение на вземанията им. Ако няма ред, наследникът ги изпълнява по реда на предявяването на исканията от кредиторите.

Отказ от наследство. Отказът от наследство е едностранна сделка с отрицателно съдържание - нежелание да се придобие наследството. Отказът е личен акт, но може да премине върху наследниците; безрезервно е и неотменимо. Не могат да се отказват от наследството недееспособните, защото отказът им ще е недействителен /нищожен/. Отказът е изричен и формален - подава се писмено заявление до районния съд, което се вписва в особена книга. Ако пропусне сроковете по чл. 51 ЗН има мълчалив отказ. Отказалият се отпада от кръга на наследниците, а делът му се разпределя между наследниците от същия ред, а ако няма такива - по другите. Ако наследяването е по завещание, наследяваното имущество преминава към наследника по завещание. Низходящите на отказал се от наследство не могат да претендират за него. Отказът има обратно действие - все едно че никога не е бил призоваван за наследник. Отказът се прави самостоятелно, по всяко отделно производство /отказва се от наследство по закон, но не и от наследство по завещание или завет или обратното/. Отказът е лишаване от права, които му се предлагат. По този начин се засягат интересите на неговите кредитори. Понеже отказът е личен акт, кредиторите не могат да искат по общите правила на ЗЗД, а само чрез иск за отмяна на отказа, за да се удовлетворят, но само ако не могат да се удовлетворят от имуществото на отказалия се.

Отношения между сънаследниците. С приемането на наследството имуществените права и задължения преминават към наследниците. Вещните права се притежават в съсобственост между наследниците в дялове, определени от закона. Ползване, владение става по режима на ЗС. Разпореждането е ограничено за отделни наследствени предмети от сънаследник, но той може да се разпорежда със своята идеална част от цялото наследство. Законът допуска дори да извърши продажба на цялото наследство без да посочи предметите в него. Сънаследникът не е длъжен, ако в наследството има недвижими имоти, да предложи на останалите сънаследници да го изкупят, а може направо да го продаде на трето лице. Облигационните права и задължения се разпределят между сънаследниците, а когато са неделими възниква солидарност /активна и пасивна/. Сънаследниците могат да разпределят наследствените имоти помежду си за временно ползване, като всеки дължи обезщетение на всички останали. В общите имоти могат да се правят нововъведения /изменения/ само със съгласието на всички сънаследници. Наследниците могат да искат прекратяване на общността, което става чрез делба.

Задължения, обезпечени със залог или ипотека - залогът или ипотеката лежат върху цялата вещ или върху всички дадени в залога или ипотека вещи, дори когато те са поделени между наследниците.

Принудително изпълнение срещу наследодателя - ако наследодателя умре след като е получил придобивката за доброволно изпълнение, но преди да са извършени други изпълнителни действия, съдебният изпълнител, преди да продължи действието си трябва да изпрати на наследниците нова придобивка за доброволно изпълнение.

Заветниците - не отговарят за задълженията на наследодателя, освен ако им е завещан заложен или ипотекиран имот.

Ограничаване в отговорността - когато след приемане на наследството се открие завещание. Наследника не е длъжен да удовлетвори заветите по него извън стойността на наследството или ако накърнят запазената му част. Той отговаря до размера на полученото наследство.

Наследникът, приел наследството по опис е отговорен само до размера на полученото наследство. По правило наследникът по опис удовлетворява кредиторите на наследодателя и заветниците по реда по които те предявят вземанията си.

Заветникът отговаря само до размера на получения завет. Когато останалото наследствено имущество не е достатъчно за изплащане на наследственото задължение заветът се намалява.

Определяне на имущество - по силата не наследството имуществото на наследодателя се смесва с това на наследника.

Въпрос 56. Наследяване по закон. Кръг на наследниците. Ред на наследяване. Основни правила за наследяване по закон.

Наследяване по закон. Децата на починалия наследяват по равни части. Като деца на наследодателя се смятат и осиновените от него. При осиновяване по чл. 62 СК (непълно осиновяване), осиновените и техните низходящи не наследяват роднините на осиновителя.

Когато починалият не е оставил деца или други низходящи, наследяват по равно родителите или оня от тях, който е жив.

Ако починалият е оставил само възходящи от втора или по-горна степен, наследяват по равно най-близките от тях по степен.

Когато починалият е оставил само братя и сестри, те наследяват по равни части.

Кръгът от наследници представлява лицата, които имат семейно-правна връзка с наследодателя и които съобразно закона могат да бъдат негови наследници принципно. Включват се естествените роднини по произход или от осиновяване. Роднините по права линия без ограничение; роднините по съребрена линия до 6 степен и другият съпруг. Това е твърде широк кръг от лица. Правото на наследяване не възниква за всички наследници едновременно, а последователно - по редове, по групи от тях. Редът на наследниците по закон е тази определена от закона последователност, в която се поражда правото на наследяване за определени роднини, включени в кръга от наследници.

Първи ред включва всички низходящи наследници, споменати са само децата, но ако детето е починало, то ще наследи внук. Законът не прави разлика между брачни и извънбрачни деца, осиновени и неосиновени.

Втори ред - родителите на наследодателя. При условията на осиновяване - осиновителите. Настойник и попечител не се включват в наследниците. Настойникът е почетно задължение, за него не се получават пари.

Трети ред. Ако родителите са починали, правото на наследяване възниква за З ред наследници, които са две групи: а) Братята и сестрите - това са най-близките съребрени роднини по съребрена линия. Освен тях по заместване техните низходящи /племенник и така нататък/; б) По права възходяща линия - баби и дядовци. Отново важи правилото за по-близкото родство.

Четвърти ред - роднини по съребрена линия до шеста степен включително.

Особени правила: Съпруг наследява заедно с първи ред, но съпругът изключва четвърти ред наследници. Четвъртият ред наследници се явяват субсидиарен ред наследници по отношение на съпруга; По-близкият по степен изключва по-далечният по степен, но низходящият на по-близък по степен изключва низходящият на по-далечен по степен.

Всички тези роднини наследяват на самостоятелно основание, а не по заместване, възползвайки се от предимството, че са низходящи на по-близък наследник.

При осиновяване: 1. При пълно осиновяване - осиновеният наследява осиновителя; 2. При непълно осиновяване: а) Осиновеният наследява осиновител и родители и роднини по произход, но не наследява роднини на осиновителя; б) Рождените родители не наследяват осиновения.

Съпруг. Преживелият съпруг е наследник по закон, но не влиза в редовете на роднините-наследници по закон. Той наследява с този ред наследници, който е призован за наследяване. Правото му на наследяване не е от роднинска връзка, а от брачна връзка.

РАЗМЕР НА НАСЛЕДСТВЕНИТЕ ДЯЛОВЕ. Проблеми ще има когато наследниците са двама или повече. Налага се да се разпредели имуществото на дялове. Обикновено законът установява принципа за равенство на дяловете, но има някои особености.

1. Наследниците от първи ред - децата на наследодателя, включително и осиновените, получават по равни части. Когато децата или някое от тях са починали или са недостойни, но имат низходящи, последните получават наследствената част по правото на заместване.

2. Вторият ред: а) Родители - по равни части; б) Единият е починал - преживелият получава цялото наследство; в) Ако починалият е оставил само възходящи от втора и по-висока степен, те наследяват по равни части. Ако са от различна степен, наследството се получава от най-близките по степен без да се прави разлика между тях дали са по бащина или майчина линия.

3. Трети ред - братя и сестри и техни низходящи до втора степен. Братята и сестрите получават равни части, а техните деца и внуци по правото на заместване получават техните части по колена.

При наследници братя и сестри и възходящи от втора и по-горна степен - 2/3 за братята и сестрите и 1/3 за възходящите.

Дялове на братя и сестри: а) Еднородните получават равни части; б) Еднокръвните и едноутробните получават половината от това, което получават родните братя и сестри.

4. Преживелият съпруг наследява с всички наследници: а)С първи ред - равна част с всяко дете; б) С възходящи или с братя и сестри или техни низходящи - 1/2, ако е открито до 10 години след сключване на брака и 2/3, ако са съжителствали повече от 10 години; в) С възходящи и братя и сестри или техни низходящи - 1/2 при брак над 10 години или 1/3 при брак под 10 години; г)Съпругът изключва четвъртия ред наследници.

5.Четвърти ред наследници - те не се изключват взаимно, наследяват заедно, разпределя се по равно наследството между тях. Наследниците от четвърти ред се призовават само ако няма преживял съпруг.

Съпругът не е включен в редовете. Той наследява заедно с призованите от най-близък ред наследници, но изключва четвъртия ред. За да наследи съпругът, трябва да е налице сключен и неунищожаем или прекратен брак. Изключение има при двубрачие или продължаване на развода по исков ред или унищожаемост на брака от наследниците. Със смъртта на единия съпруг се прекратява съпружеската имуществена общност и преживелият съпруг получава 1/2 от нея и наследява от другата половина. Преживелият съпруг наследява имуществото на починалия заедно с роднините до четвърти ред наследници. Личното имущество на починалия се наследява по общия ред от съпруг и наследници.

Наследяване по заместване. Наследяването по заместване е уредено само при наследяването по закон. Един от принципите за наследяване по закон е, че по-близкия ред наследници изключва по-далечния, но когато той не може да наследи, в неговите права встъпват низходящите му. Заместването е само право на низходящия, който заема положението, което би заел починалия или недостойния наследник. Той встъпва в неговото право на наследяване, замества го в положението му на наследник и встъпва в степента и правото на своя наследодател и получава частта, която би получил наследодателят му, ако той беше жив или достоен. Въпреки че заема едно чуждо място, той не отнема право на своя възходящ, тъй като наследственото право на заместващия е негово самостоятелно право. При завещанието, ако наследникът по завещание почине, неговите низходящи нямат право да го заместят. Ако наследника се е отказал, неговите низходящи не могат да приемат наследството. Ограничение по отношение на наследниците при заместване по първи ред няма.

Особени правила при наследяване по закон. Правната уредба е в чл. 12 ЗН. Те са две:

1. Получаване на обикновена покъщнина и земеделски инвентар - нещата за всекидневно ползване; обикновени движими вещи /спорен въпрос - например сребърни прибори/. Получават се от наследниците, живели с наследодателя и се грижили за него. Изисква се лицето да е наследник, като се включва и съпругът; да има трайно съжителство /повече от една година/; грижа. Грижата и съвместния живот са дадени кумулативно, но терминът "грижа" е малко неясен. Даването на издръжка без полагането на грижи не може да обоснове наследяване по чл. 12, ал.1 ЗН. При съжителстване на няколко наследници, движимите вещи се разпределят поравно. Ако наследодателят е живял последователно при наследниците, имуществото се дава на този, при когото е живял най-дълго време и се е грижил за него.

За получаването на земеделски инвентар трябва да са налице две предпоставки: а) Наследникът се занимава със земеделие; б) Наследникът да не е бил възнаграден по друг начин /например при сключен договор за гледане и издръжка правото за инвентара ще отпадне.

Правото да се получи земеделският инвентар се упражнява най-късно до края на първата фаза на делбата, тоест трябва да бъде извадено от предмета на делбата.

2. Право на наследника да получи компенсация, ако е спомогнал за увеличение на имуществото на наследодателя. За основа на това правило служи принципът за неоснователно обогатяване. Увеличението трябва да засяга стойността на имуществото, включено в наследството и трябва да е станало преди откриване на наследството и да е налице при откриването.

Преминаване на наследственото имущество към държавата.

1. Правната уредба е в чл. 11 ЗН. Наследственото имущество преминава към държавата когато:

а) няма наследници;

б) всички наследници се откажат;

в) наследниците изгубят правото си да приемат наследството в определения срок. Държавата не се определя като наследник, тя получава наследството, останало без титуляр.

2. Държавата може да придобие качеството на универсален наследник по завещание. Придобитото от държавата наследствено имущество става държавна собственост и по отношение на него се прилага ЗС. Правилата за приемане на наследство не са приложими, поради което държавата приема наследството винаги по опис.

Въпрос 57. Наследяване по завещание. Завещание. Понятие. Видове. Форма и съдържание на завещанието. Запазена и разполагаема част.

Завещанието е възможност за завещателя да разпредели имуществото си по свое усмотрение. Завещанието по своята същност е едностранна правна сделка, която поражда действие след смъртта на лицето, сделка с оглед смъртта на лицето. Тя няма адресат; за да е действителна не е необходимо да бъде узната от някого. Освен като правен институт завещанието се разглежда и като документ.

С акта на завещанието завещателят посочва: а) кръг наследници; б) дялове и конкретни имущества за всеки; в) запазената част за наследниците.

Завещанието е изява на свободно формирана воля. Правните последици са: 1) Възникване на право на наследяване за посочените лица. Завещанието не ги прави автоматично титуляри на наследството, защото те трябва да го приемат; 2) Волеизявлението на завещателя поражда право на наследяване, тоест завещанието е едностранна сделка; 3) Извършва се само лично, тъй като е строго личен акт и не може да се извършва нито чрез представител, нито чрез пълномощник.

Завещанието не може да се направи от две лица едновременно, дори и да са съпрузи. То е формален акт, пораждащ действие след смъртта, което предполага и по-сериозно обмисляне от завещателя.

За да се обезпечи това, че завещанието отразява автентично волята на завещателя, законът установява форма - саморъчно и нотариално завещание. Ползват се с еднаква сила и са напълно равностойни.

Завещанието е сделка на разпореждане с имущество. От тази гледна точка то може да се характеризира като безвъзмезден акт, безвъзмездна сделка. Завещанието се доближава до дарението - облагодетелстват и двете, но дарението поражда действие веднага, а завещанието след смъртта. Могат да се завещават само права, не могат да се завещават само задължения. Може да има модалитети. Дори с тежест завещанието си остава безвъзмезден акт. То е отменима сделка. Отменимостта произтича от това, че със завещанието се прави разпореждане след смъртта и то трябва да отразява последната воля на завещателя, а до смъртта му тази воля може да бъде променена. Завещателят може да я измени, отмени или да състави ново завещание.

Правните последици на завещанието настъпват от момента на смъртта и от откриването на завещанието. Действието на завещанието е правопораждащо за наследниците. Ако към този фактически състав се добави и приемане на завещанието идва и косвената последица от него - правоприемството.

Завещанието има правопроменящо и правопрекратяващо действие. То има негативен ефект върху наследниците по закон, ако завещателят се е разпоредил в полза на трети лица. Завещателните разпореждания имат предимство пред закона.

Определение за завещание - Завещанието е едностранен, личен, формален акт, с който едно лице се разпорежда безвъзмездно за след смъртта си с цялото или част от имуществото си в полза на друго определено лице или лица.

Съдържание на завещанието. Завещанието съдържа разпорежданията на завещателя за лицето /лицата/, в полза на което се извършва разпореждането и предмета на разпореждането. Този акт може да съдържа едно или повече такива разпореждания. Завещателното разпореждане като минимум трябва да съдържа това какво се завещава - цялото имущество или част от него. Посочване на лицето като наследник или заветник /може да бъде физическо или юридическо лице или държавата/, трябва да бъде достатъчно конкретизирано в завещанието или поне определяемо. Всички деца към момента на откриване на наследството ще бъдат наследници. Заместването при наследяването по завещание е недопустимо. Чл. 21 ЗН предвижда възможност наследодателят да посочи заместник на наследника, ако той почине преди него. Ако се завещава определен имот, ще имаме частно завещание или завет. Завещателните разпореждания се извършват в полза на наследници по закон в рамките на разполагаемата част или в полза на други лица, но без да се накърнява запазената част на наследниците по закон. Завещателното разпореждане е акт с имуществен характер. Чрез него завещателят се разпорежда с имуществото си за след смъртта си. Обект на завещателно разпореждане са имуществените права, които могат да преминат по реда на наследственото правоприемство. Не може да има договор за завещание, тъй като е недействителен по чл. 26 ЗЗД. Завещанието може да съдържа и неимуществени разпореждания, но те нямат юридическа стойност.

Видове завещания. Завещателните разпореждания биват с оглед на съдържанието завети /частни завещания/ и общи /универсални/, които съдържат разпореждане относно цялото имущество на завещателя или относно идеална /дробна/ част от него без да се конкретизират отделни предмети. Законът допуска да бъде завещано и само ползването на даден имот или голата собственост върху същия. Завет на определена вещ, на която завещателят не е собственик, е недействителен. Тази недействителност отпада, ако вещта е станала собственост на завещателя към момента на откриване на завещанието. Заветът може да е вземане в полза на заветника.

Действие на завещателните разпоредби. С откриване на наследството се поражда правото за приемане на завещаното имущество. При универсалното завещание към наследника преминават пасивите и активите на наследството. Учредяването на завета създава частно правоприемство и поради това получаването на завета не е съпроводено с отговорност за задълженията на наследодателя. Заветникът не се третира като наследник, той е един вид кредитор на наследството. При общото завещание наследникът ще отговаря за задълженията на наследството. Заветникът не отговаря за задълженията на наследството. Изключение е само, когато активите са изчерпани и кредиторите могат да насочат изпълнението към заветниците /чл. 68 ЗН/.

При смърт на наследодателя имуществото му преминава в полза на наследника със завещанието. При завета облагодетелстваният се обръща към наследниците да му се предаде владението върху имуществото, предмет на завета. Заветникът не може сам да влезе във владение. Той не може да води иск за наследство или да предизвика делба на наследство. Той е кредитор на наследството и може да иска изпълнение на завета в сроковете на исковата давност.

АКТИВНА И ПАСИВНА СПОСОБНОСТ ПРИ ЗАВЕЩАНИЕТО. Завещанието е акт на установяване или прекратяване на граждански правоотношения. Такива действия се извършват само от дееспособни лица.

Активна способност - кой може да прави завещание:

а) физическо лице;

б) навършило 18 години - гражданска и политическа правоспособност;

в) не е поставено под пълно запрещение;

г) действа разумно;

д) може да се разпорежда с имуществото след смъртта си;

е) да направи сам волеизявлението си, без чуждо влияние.

Запретените лица не могат да правят завещание от деня на поставяне под запрещение до деня на премахването /ако настъпи/. У нас и ограничено запретените не правят завещание. При липса на завещателна дееспособност в момента на извършване на завещанието, когато завещателят е бил неспособен да направи завещателно разпореждане, завещанието е унищожаемо.

Пасивна способност - кой може да наследява по завещание:

а) По начало всяко физическо или юридическо лице или държавата;

б) Могат да наследяват чрез завещание и заченатите при откриване на наследството и родени жизнеспособни; в) Недостойно лице - само ако завещателят го е признал изрично за достоен или когато наследява в границите на завещанието без да е признат за достоен.

Чужда държава не може да придобие недвижим имот по завещание на територията на РБългария. Гражданите, неспособни да наследяват по закон, са неспособни да наследяват и по завещание.

. Съдържа волята на завещателя, която се изпълнява след неговата смърт. Формата на завещанието е винаги писмена - обезпечава волята и нейното изпълнение; изисква я законът. Неспазването на формата на завещанието го прави недействително. Съгласно чл. 570,ал.2 ГПК завещанието се прави от всеки нотариус без оглед на връзката между района му на действие и нотариалното удостоверяване. Нотариусът не може да извърши завещание, в което участва като страна той, съпруг, роднини по възходяща и низходяща линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до първа степен, настойник, осиновен или осиновител. Нотариалното завещание се извършва в присъствието на двама свидетели, като устно се изразява волята, а нотариусът я записва точно и след това прочита написаното. Ако завещателят е съгласен се подписва. Завещанието се подписва и от двамата свидетели и нотариуса; посочват се място и дата /желателно е и час/.

. Съдържа волята на завещателя, която се изпълнява след неговата смърт. Формата на завещанието е винаги писмена - обезпечава волята и нейното изпълнение; изисква я законът. Неспазването на формата на завещанието го прави недействително. Саморъчното завещание трябва изцяло да е написано ръкописно от завещателя; да съдържа датата, на която е съставено; да е подписано от завещателя. Няма значение езикът и мястото, където е направено, когато е безсъмнено, че е съставено в РБългария от български гражданин /с оглед на международните договори/. Датата е от значение с оглед определяне дееспособността на завещателя, когато го е съставил, тоест че лицето е имало завещателна дееспособност да се разпорежда с имуществото си, както и при конкуренция между две завещания, извършени от един и същ завещател. Съхранява се при нотариус в затворен плик и се вписва в специален регистър. Може да се вземе от съставителя обратно, като се отбелязва в регистъра и при връщане пак се прави бележка в регистъра. Обявяване на завещанието може да се иска от всяко заинтересовано лице, което знае за смъртта на завещателя и че има саморъчно завещание. Обявяването става от нотариуса или лицето, което пази завещанието в присъствието на нотариус. Когато се обявява от нотариуса, той съставя протокол, в който се записва състояние на завещанието, дата и място на разпечатване. Протоколът се подписва.

Запазена и разполагаема част. Свободата на гражданите да се разпореждат с имуществото си е ограничена с оглед да бъдат обезпечени интересите на семейството и най-близките наследници по закон, като се определят минимални квоти от имуществото, които те да получат въпреки разпорежданията на наследодателя. Частта от имуществото на наследодателя, която законът запазва за определен кръг наследници и с която същият не може да се разпорежда чрез завещание или дарение, се нарича запазена част. Останалата част е разполагаемата част. Запазена част имат само така наречените необходими наследници - низходящи, съпруг, родители. Размерът на запазената и разполагаемата част се определя в зависимост от броя на необходимите наследници и категорията им. Отказът на някой от тях не е основание за намаляването на запазената част - увеличават се само дяловете на останалите наследници.

Възстановяване на запазена част. То става само по съдебен ред чрез иск, а също и чрез възражение. Искане за възстановяване има при накърняване на запазената част от наследодателя чрез дарение или завещание. В този случай законът позволява наследниците да искат намаляване на завещателните разпореждания до размера, необходим за допълване на запазената част. Могат да искат това само наследниците със запазена част, но не и други наследници. Може да иска само наследник, приел наследството, но не и отказал се от него. Всеки наследник със запазена част преценява сам за себе си дали да иска възстановяване на запазената част. . Производството има имуществен характер и иск може да се предяви и от наследниците на този, чиято част е накърнена. Това производство е наследимо. При починал преди наследодателя наследник със запазена част или недостоен, производството за възстановяване на запазената част преминава върху низходящите му наследници. Иск може да се упражни и ако изрично е прехвърлено това право. Кредитор на наследник със запазена част също може да предяви иска с цел да се удовлетвори от имуществото, ако заинтересованият не го направи. Наследник, чиято запазена част е накърнена, упражнява правото си на иск срещу лицата, които не са наследници по закон, само ако е приел наследството по опис. Ищец по иска е наследник, чиято запазена част е накърнена. Ответник е облагодетелстваният със завещанието или дарението. Сънаследникът може да иска намаляване на завещанието и във формата на възражение по предявения срещу него иск за собственост на основание на завещанието.

Изчисляването размера на запазената част се урежда в чл. 31 и следващите ЗН.

Отменяне на завещанието. Отмяната е едностранен, личен акт на завещателя, който трябва да следва извършването на завещанието /бъдещи завещания не могат да се отменят/. Актът е неформален. Отмяната е неотменима. Може да има пълна или частична отмяна. Начините за отмяна са два - изрично и мълчаливо.

Изрична отмяна чрез ново завещание. Завещанието може да е само отмяна на предишното. Това е формална отмяна, без значение е формата на отмененото завещание. Изрична отмяна чрез нотариален акт. Почти не се полза понеже е сложна форма.

Мълчалива отмяна - когато е съставено ново завещание, което не отменя изрично предишното, но съществуват противоречия в разпорежданията и те са несъвместими. Отмяната настъпва и когато новото завещание не поражда действие, защото липсват наследниците или пък са се отказали по лични причини; тоест тук причините са вън от волята на завещателя.

Отмяна на завети. Предмет на завета е конкретна вещ, имущество, право и ако бъде отчуждена от завещателя приживе, то той демонстрира волята си и отчуждаването се смята за мълчаливо изразена воля за отмяна. Желанието за отмяна се извлича от волята за отчуждаване; ако тази воля е опорочена, отмяна няма да на стъпи. Ако вещта се върне в патримониума по други причини /например разваляне на договор/, отмяната остава

в сила.

Когато завещателят извърши въздействие върху документа при спазване на формата, той мълчаливо е изявил воля за отмяна на разпорежданията /например го скъса/, а когато зачеркне имаме изрична отмяна, защото имаме воля.

Отмяната трябва да се различава от унищожаването, което се извършва след откриване на наследството и интереса е на други лица, а не на завещателя. Връщането на завещанието от нотариуса, при когото е оставено за пазене, на завещателя не е отмяна.

Съществува възможност за потвърждаване на унищожаемост на завещанието. То трябва да се потвърди от всички заинтересовани лица /имащите право да искат унищожаване/ заедно - мълчаливо или изрично. По този начин заздравяват завещанието, което се счита за действително от момента на извършването, а не от момента на потвърждаването; тоест действа с обратна сила. По отношение на третите лица обаче действа за в бъдеще.

Въпрос 58. Делба. Доброволна делба. Съдебна делба. Делба, извършена приживе.

в сила.

Когато завещателят извърши въздействие върху документа при спазване на формата, той мълчаливо е изявил воля за отмяна на разпорежданията /например го скъса/, а когато зачеркне имаме изрична отмяна, защото имаме воля.

Отмяната трябва да се различава от унищожаването, което се извършва след откриване на наследството и интереса е на други лица, а не на завещателя. Връщането на завещанието от нотариуса, при когото е оставено за пазене, на завещателя не е отмяна.

Съществува възможност за потвърждаване на унищожаемост на завещанието. То трябва да се потвърди от всички заинтересовани лица /имащите право да искат унищожаване/ заедно - мълчаливо или изрично. По този начин заздравяват завещанието, което се счита за действително от момента на извършването, а не от момента на потвърждаването; тоест действа с обратна сила. По отношение на третите лица обаче действа за в бъдеще.

 

1. .

Учредява се с договор. Негов предмет е не вещ, а право на вземане. Могат да се залагат само прехвърлими вземания. Такива са всички вземания - условни, срочни, за заместими и незаместими престации и т.н. освен тези, които по разпореждане на закона, на договор или по естеството си не могат да съставляват предмет на цесия. Следователно не могат да се залагат правото на пенсия, на издръжка.

Залогът на вземане прилича твърде много на цесията. Цесионерът прехвърля, а цесионерът залага вземането си. Залогът на вземане е всъщност една частична цесия. Този д/р е неформален и консенсуален - сключен е в момента, в който се постига съгласие м/у залогодателя и залогоприемателя. Д/рът за залог на вземане се сключва м/у залогоприемателя и заложителя - кредитор по вземането, което се залага. Длъжникът по залаганото вземане не участва в този д/р и е трето лице по отношение на същия. Той често дори не знае за неговото сключване.

Залогодателят е длъжен да предаде на кр. документите (ако има такива), които доказват заложното вземане. Кр. е длъжен да извърши всички действия за запазване на това вземане, да събира лихвите по него, ако стане изискуемо и главницата и да вложи получените от това вземане суми в банка.

2. Твърд залог - вещите се пазят от залогодателя такива, каквито са заложени. Този залог се учредява без съгласието на залогодателя за конкретните вещи, за които е учреден залогът.

3. Залог на стоки в оборот и в преработка. Заложените вещи в оборот на едно ЮЛ остават на отговорно пазене в лицето, което е залогодател. Залогът възниква по силата на закона, но се вписва. Условията, по които ще бъдат преработени стоките се уговарят м/у банката и залогодателя. Залогът на сурови материали се пренася в/у готовия продукт, получен при преработката на стоката и материалите. Залогодателят може да се разпорежда с тях, но в този случай тези стоки е необходимо да се заменят с други за да се обезпечи вземането, което има банката. Банката по определен ред може да изнесе на търг заложените вещи и да се удовлетвори от тяхната цена.

ИПОТЕКА - ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА, ВИДОВЕ, СЪДЪРЖАНИЕ И СЪЩНОСТ. ВПИСВАНЕ И ЗАЛИЧАВАНЕ НА ИПОТЕКАТА - Когато изпълнението на едно задължение е обезпечено с един недвижим имот, така че кредиторът има право при неизпълнение да се удовлетвори от цената му по предпочитание пред другите кредитори на същия длъжник, казваме, че този кредитор разполага с едно ипотечно право. Ипотеката е право, по силата на което кредиторът може при неизпълнение да се удовлетвори предпочтително за своето вземане от цената на един недвижим имот, независимо кой е негов собственик или владелец. Тази дефиниция сочи редица особености на ипотеката. Понеже в закона не съществува легално определение, характерните й особености се извличат на базата на тълкуване.

Особености:

1. Ипотеката е едно обезпечително право. Целта е да се обезпечи един дълг по отношение на кредитора; 2. Ипотеката е едно акцесорно право - обезпечава интересите на кр по вече възникнало ПО; 3. Тя е едно недвижимо право - предмет са винаги недвижими имоти. Съгласно кодекса на търговското мореплаване предмет могат да бъдат и морските кораби; 4. Ипотеката е едно неделимо право - това означава, че плащането на една част от дълга не освобождава имота от ипотеката. Тя продължава да тежи в/у целия имот. Евентуалното разделяне на дълга м/у няколко длъжници (напр. сънаследници) не води до раздробяване на ипотечното право. Евентуалната продажба на част от ипотекиран имот не освобождава тази част от ипотечната тежест. Ипотеката се учредява само в/у недвижим имот!

ВИДОВЕ ИПОТЕКИ: 1. Договорна ипотека. Договорна е тази ипотека, която възниква чрез вписване на договор за ипотека, съставен във формата на нотариален акт. Тази ипотека е възможна само между дееспособни лица - д/р за ипотека за обезпечаване на един чужд дълг не може да бъде сключен от представители на недееспособни, а за дълг на самите недееспособни - само с решение на РС. Ипотека може да се учреди само от този, който в момента на сключване на д/ра е собственик на имота в/у който се учредява ипотеката. Ипотека, сключена от несобственик е абсолютно недействителна. Д/рът за ипотека се съставя във формата на нотариален акт от нотариуса по местонахождението на имота.

Нотариалният акт трябва да съдържа определени данни: име на кредитора; име на длъжника и име респ. на собственика на имота; описание на конкретния имот, в/у който се учредява ипотеката; вземането, за което се учредява; сумата, за която се учредява ипотеката.

Ипотеката трябва да отговаря на изискванията за специалност - т.е. тя трябва да бъде учредена само върху конкретно определени имоти, като се посочва местонахождението, видът, границите, стойността на всеки един от тях. Ипотеката може да бъде пренесена в/у друг имот, ако ипотекарният имот е отчужден за държавни нужди и е отстъпен друг в замяна. Ипотеката може да бъде учредена само за определено вземане (срочно, условно, бъдещо), като при вписването трябва да бъде определен размерът и лихвите.

Нотариалният акт за учредяване на ипотеката трябва да бъде вписан - без това не възниква ипотечно право. В/у един имот могат да бъдат учредени няколко ипотеки, като редът за удовлетворяване на кредиторите е редът по вписването. Вписването има учредителна, доказателствена и информационна функция.

Вписването на договорната ипотека се вписва служебно от нотариуса по местонахождение на имота, а законната - по молба на кредитора. Действието на вписването трае 10 год. и може да бъде подновено преди изтичането на този период. Не се нуждаят от подновяване ипотеки, по които кредитор е държавата.

2. Законна ипотека. Законът допуска в изрично посочени от него случаи и като изключителна облага за известна категория кредитори да се извърши направо по силата на закона вписване на ипотека за обезпечаване на едно тяхно вземане. ЗЗД урежда 2 вида законни ипотеки:

а) ипотека на отчуждителя (продавача) - чл.168 ЗЗД. Този, който отчуждава недвижимия си имот може да не получи всичко, което му се дължи. От отчуждителната сделка той може да има едно вземане. То е обезпечено с ипотека в/у имота, който се отчуждава. Ипотеката не възниква по право, а трябва да се впише по молба на кредитора въз основа на отчуждителния договор. Следователно ФС по чл.168 е следният: продажба на имот; купувачът да не е платил цената изцяло; молба на продавача до нотариуса, включваща специализация на имота. Към тази молба задължително трябва да е приложен и договорът за продажба, даващ основание за учредяване на ипотека; вписването на ипотеката трае докато купувачът изплати цената.

б) ипотека на съделителя. Тя възниква при делба (доброволна или съдебна) на сънаследствен или съсобствен имот, когато някой от съделителите получава по-малък дял от този, който му се полага.

ВПИСВАНЕ НА ИПОТЕКАТА - Ипотека се учредява чрез вписване. Без него не може да възникне ипотека. Вписването следователно е учредителен елемент за ипотеката. Вписването има няколко функции:

1. То е елемент от ФС на ипотечното право;

2. То дава публичност и гласност за ипотеката на трети лица и други хирографни кредитори на длъжника, които имат интерес от имота;

3. Определя реда на ипотеките - ипотекарните кредитори се удовлетворяват по реда на вписването.

Вписването се извършва служебно от нотариуса по местонахождение на имота в особена ипотечна книга.

Законната ипотека се вписва по молба на кредитора, като към нея се прилага документа, който му дава право да иска вписването - акта за отчуждаване, договор за делба и др. Трае 10 години от деня на който е извършено - чл.172. След това вземането губи ипотечното си обезпечение, освен ако вписването не бъде подновено преди изтичането на този срок.

Обезпеченото с ипотека вземане може да претърпи изменение не по отношение на състава си, а по отношение на кредитора или длъжника. Може кредиторът да се смени чрез цесия, новация, а длъжникът да се смени с новация или заместване. В тези случаи говорим за отбелязване към вписването. Може да се прави по искане на заинтересованите в случай, че се смени кредиторът или длъжникът или към дълга се присъедини още един дл. За да имат действие тези изменения, трябва да бъдат отбелязани към д/ра или към молбата за учредяването на ипотеката.

ЗАЛИЧАВАНЕ НА ВПИСВАНЕТО - То е операция, която се заключава встрани на вписания д/р или молба за учредяване на ипотеката, че станалото вписване не трябва да се счита вече за съществуващо. То погасява ипотеката. Обикновено заличаването е в резултат на погасяването на задължението чрез изпълнение. Но то може да бъде направено и с дарствено намерение. Заличаването на ипотеката може да стане по съгласие на кредитора или въз основа на съдебно решение. То може да стане и по искане на купувача на имота при публична продан, тъй като тя погасява всички ипотеки. Заличаването може да бъде поискано от всеки заинтересован ,ако тя не бъде подновена.

- понятия и видове.

Те са уредени по общата ГП уредба.

Общи положения:

поръчителство - ТЗ няма правила за него;

ипотека, като форма на обезпечение;

Особени положения:

1. Банкова гаранция и акредитив. Те са особени видове лични обезпечения;

Залога /търговския залог или търговско право на задържане/. Според чл. 310 - 314 ТЗ имаме 4 вида търговски залог - Обикновен търговски залог; законен т.з.; особен т.з. и банков т.з.

Обикновен залог - /договорен залог/, той се договаря. Особеност свързан с него е с момента, кога договора се счита за сключен. Момента е различен, според предмета на залога: а/ ако е движима вещ /ценна книга на приносител/ договора е сключен с предаване на веща на кредитора или на 3 лице; б/ когато залог е ценна книга на заповед сключването става чрез джиро и предаване на книгата.

Няма пречка залог да са поименни ценни книги, като предаването включва и: договор за залог и фактическо предаване на книги.

Законен залог - възниква не по волята на страните, а въз основа на проявена хипотеза, уредена в самия закон. Чл. 310, ал.2 ТЗ /Право на залог по закон имат кредиторите в случаите, предвидени в този закон/. Четири случая на законен залог /чл. 357 ТЗ Комисионерът има право на залог върху вещите, които е придобил за сметка на доверителя или които доверителя му е предал/:

а/ в полза на комисионера върху вещите, придобил за сметка на доверителя или доверителя му е предал;

б/ спедитора върху вещите на доверителя;

в/ превозвачът върху товара за вземане по извършвания превоз;

г/ влогоприемателя по договор за влог в публичен склад върху предоставената стока.

Условно приемаме, че законен залог имаме и при договор на банка върху вложението в касетата /право на задържане/. Чл. 91, ал.5 ЗЗД - задържателят има право на предпочтително удовлетворение от предмета на задържане /залогоподобен ефект/. Те пораждат общите действия на залога: следване на вземането. Чл. 310, ал.3 ТЗ /ползва всеки преобретател на вземането//ал.3 С прехвърляне на обезпеченото вземане залогът се смята прехвърлен, когато бъде предаден неговият предмет, освен ако прехвърлящият не се е съгласил да го държи като друго лице по смисъла на ал.1 т.1./; заложния кредитор да се удовлетвори от стойността на заложената ценност.

Особености - чл. 311 ТЗ /1. Когато договорът за залог е сключен писмено с достоверна дата и страните са се споразумели, ако длъжника изпадне в забава, удовлетворението от залога да стане без съдебна намеса, кредитора има право сам да продаде заложената вещ или ценна книга, ако те имат пазарна или борсова цена. Кредиторът е длъжен веднага да извести залогодателя за продажбата и да му предаде остатъка от получената сума/.

Условя за продажбата са: договор за залог, сключен в писмена форма с достоверна дата; договореност за извънсъдебно удовлетворяване на кредитора; стоката /ценната книга/ да има борсова цена.

Разновидност на извънсъдебното удовлетворяване имаме при бързоразвалящите се стоки. Кредитора ги продава, дори и да няма писмен договор, като единствено условие е вещта да има борсова или пазарна цена. Кредиторът влага парите след това в банка на свое име и се удовлетворява.

- същност и правни особености. Споменава се в чл. 312 ТЗ /В случай и по ред, определен със закон, залогодателя може да запази в свое държане заложената вещ/. “Закон за особените залози” 1986 год.

Особености:

а/ залогът възниква без предаване във фактическа власт на кредитора;

б/ според ЗОЗ, залогодатели могат да са само търговци и по изключение, не търговци но извършващи търговска дейност чл. 2 ТЗ;

в/ предмета на залога е особен;

г/ възниква винаги с договор, а не залагане, като за да е действителен трябва да е в писмена форма.

Залога не се предава на кредитора - създава се риск длъжника да се разпореди със залога, което го обезсмисля като залог. Въвежда се системата за регистрация на залозите - вписани, удостоверение и отразени /вписани/ и оповестени пред трети лица. Извършва се в Централен регистър за особените залози към Министерски съвет. На бюджетна издръжка е има публичен характер. Всеки може да прави справки и да изисква удостоверението. Вписването в регистъра за особените залози не е условие за възникване на залога /за възникване на противопоставимост срещу 3 лица върху заложеното имущество/.

Втора особеност е по чл. 4 ЗОЗ - предмет на този залог е само имуществени: вземания; безналични ценни книги; движими вещи /без самолети и кораби/; дялове от дружества; съвкупност от машини и съоръжения, стоки и материали /Имуществото може да е родово определено или дори бъдещо/; търговски предприятия /по чл. 15 ТЗ/.

Удовлетворяване на заложния кредитор става чрез продажба на имуществото. Кредиторът може да поиска цената на имуществото, ако това имущество не може да се отдели от останалото имущество на залогодателя.

Въпрос 33. Договори за възмездно придобиване на права. Продажба. Обща характеристика и видове. Задължения на страните. Отговорност на продавача при евикция и за недостатъци. Продажба на наследство. Търговска продажба – особености. Международна продажба на стоки. Договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане.

Договори за възмездно придобиване на права са тези договори, при които всяка от страните поема задължението за осъществяване на имуществена престация, защото насрещната страна й дължи имотна облага. Такива договори съгласно действащият ЗЗД са договора за продажба; договора за замяна; договора за наем; договора за заем; договора за неправилен влог; договорът за изработка.

В гражданският оборот, безспорно с най- голямо приложение е договорът за продажба. В чл.183(1) ЗЗД е дадено легално определение на продажбата - договор, с който продавачът се задължава да прехвърли на купувача една вещ или собствеността на една вещ или др. право срещу цена, която купувачът се задължава да му плати. Нормативната уредба се съдържа основно в ЗЗД, но има отделни разпоредби в ЗС и ТЗ и наредбата за държавни имоти.

Продажбата се характеризира с облигационно-вещно действие.

се изразява в това, че от момента на сключване на договора двете страни са обвързани и всяка е длъжна да престира на другата за да се освободи от тази обвързаност.

- с договора да продажба се поема задължение да се прехвърли право на собственост или друго вещно право върху определена вещ. При тези договори, при които се поема такова задължение, прехвърлянето се извършва автоматично - и без заплащане на цената купувачът става собственик на вещта или титуляр на правото ако продавачът е бил собственик на вещта или титуляр на правото. Ако вещта е била чужда - няма вещно действие, но продажбата на чужда вещ е действителен договор, защото е породил облигаторното си действие.

ИЗТОЧНИЦИ НА ПРОДАЖБЕНИ ОТНОШЕНИЯ:

1. Договорът е основен източник за продажбените отношения;

2. Съдебно решение по предварителен договор - става въпрос за конститутивно съдебни решения по чл.19 ЗЗД и чл.33 ЗС (продажба на съсобствен имот). С предварителния договор се поема задължение в бъдеще да се сключи окончателен. Всяка от страните по предварителния д/р може да предяви с/у другата иск за сключване на окончателен д/р - този, който е обещал да купи с/у този, който е обещал да продаде. Окончателният д/р се счита сключен в момента, в който решението влезе в сила. Продажбеното отношение възниква тук по делото от съдебно решение, по силата на което окончателния договор се счита сключен.

Собственикът, който отчуждава своята част от общата вещ е длъжен да я предложи най-напред на останалите съсобственици. Ако той не стори това, или ако е предложил частта си само привидно и при по-неблагоприятни условия, от тези при които я е продал впоследствие, съсобствениците имат потестативно право да изкупят частта му от третото лице по действително уговорените условия. Изкупуването се осъществява по съдебен иск и съдебното решение създава м/у страните едно истинско продажбено отношение - чл.33(3) ЗС.

Чл. 288 ГПК предвижда, че при съдебна делба ако неподеляемият имот е жилище, съдът по молба на сънаследника поставя жилището в негов дял, като уравнява дяловете на останалите сънаследници с др. имоти. Ако уравняване е невъзможно, наследникът се осъжда да заплати на другите сънаследници съответните части от равностойната вещ. И в този случай решението на съда е източник на отношение, аналогично на продажбеното.

Предмет – всякакви права и определени в закона съвкупности (наследствени права и търговско предприятие). ЗЗД урежда продажбата на вещи и вещни права.

Правила за продажбата. Изисквания за купувача – чл. 185 ЗЗД забранява две категории лица поради конфликт на интереси – лица, които управляват или пазят чужди имущества и съдиите и други магистрати; Форма за действителност – има два начина

1.) да е в определената форма;

2.) с оглед предмета на сделката – например чл. 18 от ЗЗД нотариален акт за недвижими имоти. За продажба законът не изисква форма за действителност, т.е. тя е неформална сделка. Тя е формална само в определени случаи, когато има специфичен предмет и това са:

- при предмет недвижим имот – чл. 18 ЗЗД, тук продажбата се извършва с нотариален акт. При ЗУТ формата е смекчена до писмена форма с нотариална заверка на подписите, а в ЗДС и ЗобС при сделки с недвижими имоти се изисква писмена форма.

- при движими вещи:

1. кораби и въздухоплавателни средства- писмена форма с нотариална заверка на подписите за корабите и писмена за въздухоплавателните средства;

2. МПС – писмена форма с нотариална заверка на подписите, а нов автомобил се купува само в писмена форма.

Права и задължения на страните:

Задължения на продавача –

1. да прехвърли (учреди) съответното вещно право – т.е. това е престация от типа (вещта по чл. 24, ал. 1 ЗЗД се прехвърля със сключване на договора). По чл. 24, ал. 2 има изключения;

2. да предаде вещта – тя се предава в състоянието при сключване на договора, заедно с плодовете, които са се отделили от този момент.

Задължения на купувача –

1. да заплати дължимата цена – мястото на изпълнение и времето на изпълнение на цената се обуславя от предаването на веща;

2. купувачът има едновременно задължение на длъжник и на кредитор и ако той не получи веща той изпада в две забави – като длъжник и като кредитор.

Възможна е и трета хипотеза - да възникнат задължения за лихви – това става, ако се заплаща при разсрочено плащане или пък ако веща дава плодове. Поради това трябва, ако купувачът не получи веща, да получи лихви от продавача.

Ако не се изпълни задължението dare на продавача, възниква отговорност за съдебно отстраняване, или т. нар. евикция. Ако веща се предаде със недостатъци възниква отговорност за недостатъци.

ВИДОВЕ ПРОДАЖБИ:

1. Обикновена - правно регулирана в ЗЗД чл.183-200;

2. Търговска - чл.318-328 ТЗ.

Особеностите на търговската продажба са следните:

а) поне едната страна да е търговец по занятие или сделката да сключена с цел печалба;

б) предмет - движими вещи, предмет на търговския обмен или ЦК. ТЗ определя като търговска сделка, т.е. сключена с цел печалба и спекулативната покупка на недв. имот с цел следваща продажба;

3. Външнотърговска - отличава се от другите продажбени отношения по наличието на международен елемент и материалноправния режим, който я регулира.

Особени правила се съдържат в чл.201-213 и др. разпоредби в ЗДС и ЗОС и ГПК по въпросите за публичната продан. В ТЗ от чл.329-341 се съдържа пр. уредба на някои др. видове продажби.

Отговорност за евикция – тук най-общо купувачът не е станал титуляр на правото. Възможни са:

а) пълна евикция – купувачът не е придобил никакво право;

б) частична евикция – тя се предизвиква, когато продавачът е съсобственик (притежава ограничени вещни права върху веща) или лицето е собственик (продавачът), но веща е обременена с права на трети лица (ограничени вещни права). Частична евикция съществува и когато правото на собственост е ограничено с вписани облигационни права.

Съгласно чл. 188 от ЗЗД продавачът отговаря, ако трети лица имат право на собственост или други права по отношение на вещта, които могат да противопоставят на купувача, освен ако последния е знаел за това. Възможно е купувачът да стане собственик, въпреки, че придобива вещта от купувач, който не е собственик по чл. 78, ал.1 от ЗС. За да се приложи тази хипотеза купувачът трябва да е добросъвестен. Продавачът отговаря при такава продажба, ако третото лице не е предявило още правата си и купувачът не е още отстранен от вещта, ако е предявило правата си и купувачът вече е отстранен изцяло или отчасти. Законът не прави разлика между предстояща и осъществена евикция. И в двата случая продавачът е в неизпълнение на задължението си, ако купувачът в добросъвестен към момента на сключване на договора. Продавачът няма да отговаря, ако третото лице само смущава или отнема владението на купувача и не извършва действията си в упражняване на свои вещни права. Той не носи отговорност, ако въпреки че по време на продажбата не е бил собственик на вещта, в послвдствие придобие това право, защото с това автоматично изпълнява задължението за прехвърляне на собствеността.

Отговорност на продавача преди евикцията. Добросъвестния купувач може безусловно да развали договора на основание чл. 87 от ЗЗД, ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице. Това става с едностранно волеизявление извънсъдебно или по съдебен ред съответно за движими и недвижими вещи. Ако само част от вещта принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице продажбата може да бъде развалена само по съдебен ред. Съдът ще допусне развалянето, ако с оглед на обстоятелствата прецени, че купувачът не би сключил договора, ако знаеше за чуждите права. В противен случай купувачът може да иска само намаление на цената и обезщетение за вредите. При развалянето на договора отпада правното основание на продавача да задържи цената. Той е длъжен да я върне, дори ако вещта е повредена или обезценена. Купувачът може да претендира за разноските по договора; за необходимите и полезни разноски по вещта; всички вреди и пропуснатите ползи. До връщането на цената и заплащането на подобренията купувачът има право на задържане. Той има правната възможност, но не и задължението, да развали договора. Може да се противопостави на третото лице. Продавачът може да се конституира като помагач в процеса. Той има възможност и сам да встъпи в него.

Отговорност на продавача при осъществена евикция. С влизане в сила на съдебното решение, с което купувачът е осъден да предаде вещта, договорът за продажба се счита развален. Той има същите права като добросъвестния купувач, който е поискал развалянето поради опастност от предстояща евикция. Освен това той може да претендира за разноските по водения процес; стойността на плодовете, които е трябвало да върне на третото лице - ищец по делото. Тази отговорност се носи само когато купувачът е добросъвестен. Недобросъвестния купувач може да претендира само за връщане на покупната цена от продавача. По начало не съществуват пречки за договорно разширяване на отговорността на продавача. Тя може да бъде и стеснявана, ако продавача е добросъвестен и при спазване на определени условия: той не може да уговаря клауза за освобождаване от задължението за връщане на цената и не може да се освободи от отговорност за личните си действия. Ако продавачът е бил недобросъвестен, всякакви уговорки за освобождаване или намаляване на отговорността са изцяло недействителни.

Отговорност на продавача при недостатъци – това е отклонение от качествените показатели на веща (установени по уговорка или нормативен акт). Продавачът отговаря само, ако купувачът е добросъвестен (не е знаел и той е съобщил за недостатъка в определения в закона срок).

Недостатъците са:

а) явен недостатък – открива се при обикновен оглед на веща. Той трябва в максимално кратък срок да се съобщи (още при получаване на веща);

б) скрити недостатъци – те не се откриват при обикновено преглеждане на веща и се съобщават незабавно, след като се проявят. Не се допуска отговорност, ако купувачът е недобросъвестен.

Алтернатива за купувача при недостатъци е:

1. да развали договора (ретхибиторен иск) ;

2. да иска намаляване на цената – чрез връщане (намаляване) на цената до реалната цена на веща (квантибиторен иск);

3. да отстрани недостатъците – като първо заплати за отстраняването им и после иска обезщетение от продавача или директно да иска продавачът да ги поеме за своя сметка;

4. при родово определени вещи да иска промяна на веща.

Основно правило при алтернативите за купувача е, че тя е еднократна възможност. Купувачът може да търси обезщетение за вреди от продавача, като тук виновността на продавачът се презюмира.

Давностни срокове – начален момент и продължителност: при продажба на движими вещи е шест месеца; при недвижимите е една година. Давността започва да тече като срок от момента на предаване на веща. При недобросъвестна продажба давностният срок е три години.

Всякакви уговорки намаляващи или увеличаващи отговорността са недействителни (те са императивни), с изключение на давността – тя е диспозитивна и могат да се уговорят по – къси или по дълги срокове.

Продажба на наследство – чл. 212 и 213 ЗЗД. Това е договор, при който продавачът се задължава да прехвърли една придобита по наследство съвкупност, срещу заплащане от купувача срещу определена сума. Тук имаме продажба на права. По това тази продажба прилича на цесията. Купувачът на наследство, обаче поема и пасивите на наследството. По това продажбата на наследство прилича на встъпване в дълг (чл. 101 ЗЗД). Продажбата на наследство е продажба на всичко включено в едно наследство без отделно посочване на неговите съставни елементи. Тя е следователно продажба на една съвкупност от права и задължения.

Сделките на съвкупности се характеризират с очертаването на един общ белег – тук при наследство белегът е личността на починалото лице, а вторият белег е наличието на обща форма.

Форма – писмена с нотариална заверка на подписите, независимо от това, че може да се прехвърля и недвижим имот изискващ нотариален акт.

Правни последици:

1. прехвърляне на съвкупността. Прехвърлителният момент не настъпва по различен начин за елементите от съвкупността. В наследството могат да влизат вещни права – при тях настъпва с оглед на сключването на договора. При прехвърлянето на облигационни права, освен продажба на наследство е необходима да се уведомят и длъжниците.

2.При задължения – купувачът на наследството става съдлъжник на продавача.

Прехвърляне на вещ срещу гледане и издръжка.

Предназначение – предназначен е да осигури на едно лице средства за съществуване. Има прехвърлително действие и насрещната престация е да осигури съществуването на прехвърлителя.

При гледане и издръжка има две престации: даване на средства в натура за прехвърлителя и лично поведение.

Договорът е алеаторен. Облагата на приобретателя е ясна – прехвърленото, а за прехвърлителя е неясна и зависи от продължителността на живота му.

Договорът е формален договор, а формата зависи от предмета на прехвърляне. Тези договори се сключват пожизнено. Срочните също са алеаторни, ако прехвърлителя почине преди срока. Догорите за гледане и издръжка е един от най-честите случаи на договори в полза на трето лице.

Други изисквания за действителност:

Договорът може да се окаже нищожен поради липса на правен предмет или правно основание:

ако между прехвърлител или преобретател има някаква правна връзка (родство или брак) – защото това вече се дължи. Върховният съд от 1961 год. е взел няколко тълкувателни решения, които твърдят че наличието на семейно-правната връзка между страните не прави договорът за гледане и издръжка нищожен, защото страните могат да уговорят повече от установеното. Но когато лицето даващо веща е дете ненавършило пълнолетие, родителите му дължат гледане и издръжка в максимален обем и поради това не може да се договаря повече, договорът е нищожен.

Договорът е нищожен, ако е сключен когато преобретателят е знаел за скорошната смърт на праводаващия и тук липсва предмет (основание).

Задължения:

1. На прехвърлителя – той е с еднократно задължение – да предаде веща. Тук ако веща има недостатъци, правната възможност за отстраняване на недостатъци я няма, поради несъизмеримост;

2. На преобретателя – какъв е обемът на гледането и издръжката. При рентата е ясно – договореният обем рента. Според решение на Върховния съд е да се осигури издръжка, която да подобри или запази жизнения стандарт на прехвърлителя. Заместимо ли е задължението- то е незаместимо и приобретателя го дължи, но ако праводателя живее в домакинството на приобретателя, той формално приема гледането и от всеки член на домакинството. Ако приобретателя почине – договорът не се прекратява, ако наследниците заявят, че ще поемат задължението, докато при рентата задължението се наследява, защото дължимото е в парична сума.

Действие за разваляне – и двата договора се развалят. Как действа развалянето: действието за праводателя е с еднократно действие, а действието на приобретателя е с периодично действие. Решението е, че действието е за в бъдеще и се връща на приобретателя за положените гледане и издръжка. Тук прехвърленият имот се връща в цялост, а праводателя връща в парична равностойност. При рентата без изрични разпоредби, по аналогия следва да се приложи същото.

Търговска продажба - понятие и правен режим.

ТПр е договор, аналогичен на гражданско-правната продажба. Носи всички белези на ГП продажбата. Общите белези: двустранен, възмезден, комутативен, с облигацонно-вещно действие. Съдържание: вещ и цена. Различия при ТПр и ГПр:

При ТПр предмет на договора е не вещ, а стока! ТПр бива обективна и субективна. Чл. 318, ал.1 ТЗ /Търговска е продажбата, която според разпоредбите на този закон е търговска сделка/. Абсолютни- тези със спекулативна насоченост. Обективна абсолютна продажба - продажба на стоки, собствено производство чл.1, т.2 ТЗ. Тя не е спекулативна; Субективна - всяка продажба, при която участва търговец. Не е търговска продажбата с предмет вещи за лично ползване, както и ако купувача е ф.л. Търговска е продажбата при която купувачът е търговец.

Особености при съществото на продажбата:

1 По отношение на цената /определяне/. При обикновената продажба цената трябва да е определяема. ТПр - чл. 326 ал.2 ТЗ /Ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде определена, се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства/. Допуска се ТПр и когато не е определена цената, страните са се споразумели за договорната цена на този вид предмети /стоки/ и тя се презюмира.

2 По отношение на стоката - определя се свободно при ГП. Чл. 319 ТЗ /Когато не е уговорен срок за предаването на стоката, купувачът може да поиска предаването й в разумен срок/. Не се изисква предаване веднага!

3 Съдържанието /права и задължения на страните/, допълнителни задължения на страните: а) на продавача: чл. 321 ТЗ /По искане на купувача продавача е длъжен да издаде фактура, а по съгласие на страните - и други документи/. Също се изискват спецификации, произход и др.; чл. 322 ТЗ /Продавачът е длъжен да осигури необходимият сервиз според търговската практика, освен, ако е уговорено друго/ - за качествено поддържане след продажбата /сервизно обслужване/.

б) за купувача-търговец: ако е в склада на продавач, купувача своевременно трябва да си прибере стоката /да освободи складовата площ/. Ако не го направи изпада в забава за получаване чл. 328 ТЗ - /Ако купувачът е в забава за получаване на стоката, продавачът може:

1. Да я предаде за пазене;

2. Да я продаде по пазарни цени или на публичен търг, след като извести купувача за това и му съобщи времето и мястото на продажбата или на търга;

3.при бързо разваляне на стоки да ги продаде без предизвестие/. Разноските за забава са за купувача.

пазене на неприета за получаване стока. Изпратена стока от друго населено място която не желае да приеме, понеже е с отклонения в качеството /недостатъци/. За купувача чл. 325 ТЗ /1 При отказ да приеме изпратена от друго населено място стока купувача е длъжен да я пази с грижа на добър търговец, което обикновено е необходимо за продавача да даде нарежданията си. При забава на продавача, купувача може да предаде стоката на 3 лице за пазене, като уведоми продавача за това/; да прегледа стоката и ако не отговаря на изискванията незабавно да уведоми продавача. Навременно да се установят недостатъците и се защити интереса на продавача. Ако не го направи веднага, стоката се счита за одобрена чл. 324 ТЗ /Купувачът трябва да прегледа стоката в течение на времето, необходимо според обстоятелствата, и ако не отговаря на изискванията, да уведоми незабавно продавача. Ако купувачът не направи това, стоката се смята одобрена като съответстваща на изискванията, освен за скрити недостатъци/; специфично обезщетение заради това, че страната е била принудена да сключи друга сделка, поради неизпълнение на задълженията по договора за продажба - това е обезщетение по чл. 323 ТЗ /”сделка на покритие”Ако продажбата бъде развалена и в подходящ срок след развалянето купувачът е купил заместваща стока или продавачът е препродал стоката, страната, която търси обезщетение, може да получи разликата между цената по продажбата и цената по заместващата сделка, както и обезщетение/. Поради неизпълнение на договора за покупко-продажба се стига до разваляне на договора, като изправната страна трябва да сключи аналогична сделка при по-неизгодни условия. Тази втора сделка е сделка на покритие. Обезщетението се изразява според изгодата на изправната страна. Продавачът иска разлика в цената между тази на сделката и “сделката на покритие”, а ощетения купувач иска разликата от продавача.

Чл. 337 341 ТЗ - Продажба на публичен търг. Предложение до неограничен кръг лица. Огласяване условията на търга поне в 1 всекидневник. Става с процедура по наддавателни предложения, към лицето водещо търга. Всяко наддавателно предложение има обвързваща сила на офертата. Ръководещият търга предлага стоката на този, който е дал най-висока цена. Продажбата се счита приключила с акта на възлагане на стоката. Това става при: израз на приемане на офертата извършена при наддаването и вещно прехвърлително действие. Купувачът следва веднага да плати цената, иначе продавача може да се откаже от договора - чл. 340 ТЗ /Купувачът е длъжен да плати цената веднага, ако друго не е предвидено в условията на търга. продавачът може да се откаже от договора, ако купувачът не изпълни това задължение/ - облекчена форма за разваляне на договора от страна на продавача.

Особени правила за някои продажби - транзитна, дистанционна, с уговорка за купуване, с предварително плащане на цената, на изплащане, чрез прехвърляне на ценна книга, продажба с допълнителна спецификация.

Транзитна /чл.329 ТЗ - /Страните могат да уговорят продавачът да предаде стоката на посоченото от купувача трето лицe/. Такава продажба по силата на която продавача предава стоката не на купувача, а на посочено от него трето лице. Има три страни: отношение между купувача и продавача; отношения между купувач и трето лице. В него купувача е продавач спрямо третото лице; отношения между продавач и трето лице - задължение да му предаде стоката. Това задължение има транзитен характер, защото не преминава през купувача, а отива в третото лице. Спестява се едно предаване на стоката, с един акт се постига изпълнението по двата договора. Няма пречка договорът да е уговорен така, че цената да бъде платена на продавача от трето лице. Ако третото лице откаже да плати продавача търси правата си само от купувача. Доколкото стоката се предава на друго правоотношение, то продавача уведомява купувача с документи удостоверяващи същата.

Дистанционна продажба чл. 320 ТЗ Когато е уговорено стоката да се приеме в склада на продавача, страните определят в какви срокове и по какъв начин продавачът ще уведоми купувача, че тя е готова за предаване. Ако това не е определено, уведомяването се прави поне три дни преди деня на предаването, а ако страните са в различни населени места, поне пет дни преди този ден/. Разпределение на разноските. Когато продавач и купувач са в различни населени места, като предаването на стоката става с предаване от седалището на продавача в седалището на купувача.

Чл. 68 ЗЗД - общо правило: Изпълнява се към мястото на сключване на договора. При дистанционната продажба страните се отклоняват от чл. 68 ЗЗД, като стоката се изпраща на друго място. Това е свързано с поемане на разноски по превозване на стоката. Ако страните са се уговорили за едно местоизпълнение, а после купувача поиска предаването да стане на друго място разноските са за негова сметка.

Ако страните са се уговорили, че изпълнението ще стане на друго място /извън това по чл. 68 ЗЗД/ се презюмира, че продавача е поел разноските по превоза и доставка и натоварването.

Продажба с допълнителни спецификации - чл. 331 ТЗ /Страните могат да уговорят срок, в който купувача да уточни предмета на продажбата. При забава на купувача продавача може да направи това или да развали договора/. Това е такава продажба, при която страните се уговарят с общ договор задълженията, като престацията на продавача не е уточнена, а ще се изпраща в последствие чрез изпращане на известия наречени спецификации. Това са количество, качество, асортимент и др. Този договор предоставя силна позиция на купувача и да злепостави продавача, ако се забави купувача със спецификацията избора се прави от продавача или може да развали договора.

Продажба с периодично изпълнение - чл. 332 ТЗ /При продажба с периодично изпълнение, ако страните са уговорили, че продавачът може да изпълнява предсрочно даденото в повече през предходния период се приспада дължимото/. Продажба, при която задължението за предаване стоката става чрез многократни, периодично повтарящи се действия, като разликата с предишната е че имаме точна определеност на престацията. Срокът уговорен в полза на двете страни /може да се уговори и срок в полза на продавача-предсрочно изпълнение на престацията/. Даденото предсрочно се приспада от даденото в следващи периоди.

Продажба с уговорка за обратно изкупуване /фидуциарна продажба/ - чл. 333 ТЗ /Продажбата с уговорка за обратно изкупуване трябва да е в писмена форма и да определя срока, в който правото на изкупуване може да бъде упражнено. След изтичането на срока правото на изкупуване се погасява/. Страните се договарят, че продавачът прехвърля правото на собственост върху купувача и в рамките на определен срок ще може да я изкупи обратно. В търговските отношения се допуска за ефективно обезпечение на дълг. Продавача е длъжник на купувача. Купувачът се удовлетворява с веща. Сключва се в писмена форма за да се уговори срока за обратно изкупуване. При просрочие на срока правото за обратно изкупуване се губи.

Продажба с предварително плащане на цената - чл. 334 ТЗ /Уговорката за предварително плащане на цената, трябва да бъде в писмена форма, ако продавачът не предаде стоката, той дължи лихва от получаването на цената. В този случай платената цена се смята за задатък/. Този договор е отклонение от чл. 200 ЗЗД, че плащането става едновременно с предаване на веща. Страните се уговарят за предварително плащане на цената. Купувачът авансира своят продавач и му дава имуществени облаги от платената цена. Ако продавачът не предаде стоката в срока дължи лихва върху цената. Авансово платената цена се счита за задатък и се връща в двоен размер /тогава няма лихва/.

Продажба на изплащане - чл. 205; 206 ЗЗД - общи правила. Допълнителни правила в ТЗ чл. 335 /1 Продажбата на изплащане е действителна, ако е извършена в писмена форма/. Задължението за изплащане на цена е разсрочено във времето. Не се променя вещния ефект от договора, ако не е уговорено друго. Особеност - изисква се писмена форма в ТП.

Продажба с прехвърляне на ценна книга- прехвърлянето върху стоката е съчетано с прехвърлянето на стоковите ценни книги /правото на собственост върху определена стока/. Това са: товарителен запис; складов запис; конусамент /морски превоз/. Предаването на стоката е свързано с предаването на ценната книга, защото често стоката не се премества физически от мястото си. Факта на предаването на ценната книга е еднозначен на предаване на стоката.

Международна продажба на стоки – уредена е във Виенската конвенция и др. това е продажба с международен елемент, напр. страните да имат място на дейност на територията на различни държави; преминаване на стоката от една държава в друга; различна националност на продавача и купувача и др. За сключването – “теория на получаването” както по чл.13 и 14 ЗЗД, правата и задълженията на страните не се различават от уредбата по ЗЗД. Рискът от случайно погиване преминава върху купувача с доставянето на стоката на него или на превозвач. Използват се обичайните правила и термини – ИНКОТЕРМС: “франко”, “ФОБ” и “СИФ”. Клаузата “Франко” се използва само във вътрешно търговската продажба, тази клауза означава, че продавачът е длъжен да осигури стоката до определеното място (напр. “франко гарата на продавача”) и да понесе разноските за това. Клаузата не промяна момента и мястото на преминаване на собствеността и риска. Клаузата “ФОБ” (free on board) означава, че продавачът е длъжен да достави стоката до борда на кораба и да понесе всички разноски до този момент. Клаузата “СИФ” CIF (cost, insurance, freight) означава, че продавачът е длъжен да достави стоката до пристанището, да я натовари на кораба, като поема разноските за това, да я застрахова за своя сметка и да поеме навлото до пристанището на местоназначението на стоката.

( напр. франко, и др.)

Въпрос 34. Дарение. Отграничения. Видове. Сключване и форма на договора. Тежест при дарението. Отмяна на дарението. Спонсорство.

е съглашение по силата на което едната страна наречена дарител, незабавно прехвърля на друго лице – надарен, определено имуществено право.

Договорът е безвъзмезден и е едностранен. Договорът в българското право е структуриран или като реален или като формален. При дарението липсва насрещност за задължение на страните. Тук е необходимо да има волята да се дари и надареният да приеме безвъзмездно подаръка, иначе няма да има дарение, тъй като никой не може на бъде принуден да получи каквато и да било облага против волята си. Дареното трябва да се отстъпи веднага и безвъзвратно. Дарението трябва да обогатява надарения и да намалява имуществото на дарителя. Дарението по чл. 225 ЗЗД да породи своето прехвърлително действие незабавно.

Обещанието за дарение е недействително.

Сключване на договора за дарение и изисквания за действителност – те са визирани в ЗЗД, а друга част от тях са в Семейния кодекс – чл. 73, ал. 3 – там има поставено условие дарителят да е дееспособен. Способност да получи дар има всяко физическо лице. Ако е малолетен или пълно запретен, законният представител получава дарът от негово име, а ако е непълнолетен или ограничено запретен – самият той със съгласието на родителя или попечителя си. Юридическите лица също могат да бъдат надарявани.

Не могат да даряват – недееспособните, тъй като те не могат да сключват сделки. Не могат да надаряват и техните законни представители, тъй като те трябва да управляват имуществото на недееспособния, а не да се разпореждат с него.

В ЗЗД се изброени няколко .

Когато се изисква форма, при вещно-прехвърлителни сделки например, при недвижим имот е нотариален акт. За движимите имоти може по два начина:

а) формална и консенсуална сделка – в писмена форма и нотариална заверка на подписите;

б) реална и неформална сделка – форма не се изисква, но сделката е извършена с преминаването на веща в надарения – т.е. с предаването и получаването на движимостта се счита че дарителят е подарил, а надареният е приел дара.

Особеност: когато предмет е ценна книга тя трябва да се прехвърли по предвидената форма за тяхното прехвърляне – чл. 225, ал. 2 ЗЗД

Дарението може да бъде и под тежест. Както е известно тежестта представлява някакво задължение, което е странично на основната цел на договора. Това, което по принцип важи за тежестите, а тежести има само при дарението и завещанието, то има сила при дарението:

1. може ли да се иска принудително изпълнение на тежестта, т.е. тя създава ли правно задължение - господстващото виждане в литературата и в съдебната практика е да не се придава такова значение на тежестта. Но от друга страна, специално при дарението с тежест се поставя въпроса превръща ли се дарението с тежест в двустранен договор и отговорът на съдебната практика е “да” - категорично. При това положение може би наистина тежестта създава правно задължение;

2. ВС приема, че дарението с тежест може да бъде разваляно по реда на чл.87 в случай на неизпълнение на тежестта: Чл.87 ЗЗД “Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.

Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време.”

Действие и отмяна на дарението.

Правни последици от дарението. При дарение дарителя трябва незабавно да предостави веща на надарения.

Договорът е едностранен и безвъзмезден. Въпреки това по нашето право надареният, може да бъде обременен с тежести. Тук поради безвъзмездния характер отговорност от дарителя не се носи при съдебно отстраняване от веща. Тук престацията е от типа “dare” и е задължение на дарителя. За надарения не възникват никакви задължения, освен да бъде признателен и благодарен на дарителя, а неговата непризнателност е уредена в някоя от проявените форми по чл. 227 ЗЗД

Отмяна на дарението – чл.227 ЗЗД по принцип дарението е неотменимо и безвъзвратно, но има три основания за отмяна: 1. участие на надареното лице в убийство или опит за убийство на дарителя или на негови близки; 2. набеждаване от надарения на дарителя за престъпление, за което се предвижда 3 или повече години лишаване от свобода; 3. неплащане на необходима и дължима издръжка.

Действие на отмяната. Отмяната е потестативно право и по съдебен ред с конститутивен иск в срок от една година от узнаването. Отмяната има обратно действие и тя прави дарението все едно никога не е съществувало. Ако недвижим имот предмет на дарение е прехвърлен на трето лице, вписването е решаващо определяне на техните права. Правата им върху подарените имоти не се засягат, ако са придобити преди отбелязването на исковата молба. Дареният дължи на дарителя обезщетение за това с което се е обогатил. Възможно е в договорът да се уговори, че дарителя може да си вземе обратно веща, ако надареният почине преди него.

Спонсорство – няма правна уредба, но в практиката се използва. Спонсорството е съглашение, по силата на което едно лице (спонсор) се задължава да предостави парична сума или вещ на друго лице (спонсориран), за да подпомогне негова научна, образователна, спортна или културна дейност, срещу задължението на спонсорирания при извършването на тази дейност да посочи рекламата на спонсора. Спонсорството прилича на дарението. И при двата договора едната страна се задължава да отстъпи на другата нещо, което има имуществен характер. И при двата договора за лицето, на което се предоставя нещо, възникват задължения, които не са имуществено еквивалентни със задълженията на първата страна: за надарения – да бъде признателен, като в противен случай е застрашен от отмяна на дарението по чл.227 ЗЗД; за спонсорирания – да извърши реклама на спонсора.

Двата договора имат различия.

Дарението е граждански договор, спонсорството(според проф. П.Попов) – търговски

(защото рекламата е търговска дейност по чл.1,ал1,т.13 ТЗ). Задълженията, които възникват при двата договора, също са различни: задължението на надарения да бъде признателен, е твърде спорно. Само ако възникне нужда от издръжка на дарителя и след покана, отправена от него до надарения, възниква задължение за издръжка, което не може да превишава стойността на извършеното дарение. При спонсорството от договора възниква задължение за спонсорирания да извърши определено действие (напр. концерт), като при това осъществи реклама на спонсора.

Въпрос 35 Наемни отношения. Договор за наем. Пренаемане. Прекратяване на наемното отношение. Лизинг – понятие и видове.

е съглашение по силата, на което една страна – наемодател, предоставя на друго лице – наемател определена вещ за използването, на която той заплаща определена цена – наем.

Договорът е двустранен; възмезден и неформален.

Договорът за наем няма вещно – прехвърлително действие и наемателя е не владелец, а държател на веща. Ползвателя на веща, като собственик на ограничено право на ползване може да брани веща си чрез ревандикационен и посесорен иск, а наемателя няма такива права. Наемателят разполага с правото на посесорен иск, като държател по чл. 76 от ЗС и този иск е само за защита от тайно или насилствено завземане на веща. Наемателя може да използва пълния обем от права за защита на веща, чрез ползвателя или собственика, посредством ревандикационен или посесорен иск.

Договорът за наем е с продължително съществуване. От гледна точка на времетраенето наемът е: а) безсрочен – без да е определено предварително времетраенето; б) срочен – когато е определен в договора. Законът императивно определя максимален срок от 10 години, а при представителна власт е 3 години.

Задължения на страните.

1. На наемодателя:

а) да предаде веща- да я предостави във фактическа власт на наемателя и в надлежно състояние, позволяващо ползването и по предназначение или във обикновеното и състояние. Ако е с недостатъци наемателят има право: да иска намаляване на наемната цена; наемодателя да отстрани недостатъците или да развали договора едностранно;

б) да поддържа веща в надлежно състояние, така че да е годна, за да може тя да се използва по предназначение. Нормално е наемателя да носи разноски за естественото изхабяване на веща, а наемодателя за всички разноски извън тях. Ако това не бъде изпълнено от наемодателя, наемателя може сам да ги отстрани срещу намаляване на наемната цена;

в) да осигури необезпокояваното използване на веща от наемателя –поради това наемодателя е длъжен да възстанови фактическата власт на наемателя върху веща ако тя бъде отнета.В юридически аспект наемодателя трябва да осигури наемателя срещу трети лица.

Договорите за наем се вписват в имотния регистър, ако уговореният срок е за повече от 1 година и ако наемодателят прехвърли веща на приобретател, той е длъжен да спази уговореният срок в договорът за наем, а ако не е вписан при прехвърляне и наемателя има достоверна дата на договора, приобретателя може да го прекрати в едногодишен срок от сключване на сделката с предизвестие от един месец. Ако договорът е безсрочен и не е вписан, приобретателят може да отстрани по всяко време наемателя с едномесечно предизвестие. Вписването на договорът за наем не е условие за неговата действителност, а е само средство за защита на наемателя. Когато държава е наемодател, опасност да продаде имота си, когато е сключен договор за повече от 1 година няма, тъй като тя трябва да запази правата на наемателя си.

2. Задължения на наемателя:

а) да заплаща наемната цена;

б) да заплаща наемни разноски по използване на веща – ел.енергия, телефон, вода, газ и т.н.;

в) наемателят е длъжен да използва лично веща, от лица от неговото домакинство или от пренаематели;

г) наемателя е длъжен да уведомява наемодателя за всякакви посегателства върху веща – фактически и юридически;

д) да върне при изтичане на договора веща в надлежно състояние, с естественото и изхабяване.

Разлика между наем и продажба – и двата договора са двустранни и възмездни, но тази прилика прави и съществената отлика между тях. Характерен белег на продажбата е отчуждителното и действие- продажбата е средството, чрез което продаденото право на продавача се прехвърля от неговото имущество към имуществото на купувача и той става приемника на това право. Договорът за наем няма отчуждително действие, защото тук наемодателя отстъпва веща си за да реализира разменната и стойност, но за разлика от продавача не я отстъпва изцяло и окончателно, а на части и в продължение на повече или на по –малко дълъг период от време. Тук собственика на веща не отстъпва вещно право над веща, а отстъпва правото си на ползване, а ако той преотспъпи на друг пренаемател наетата вещ, наемателя отстъпва правото си на ползване.

Договорът за наем е възможен само относно индивидуално определени вещи, т.е. такива, които после могат да бъдат върнати след ползване, докато при продажбата могат да бъдат и вещи за еднократна употреба- като дърва, въглища, хранителни продукти. Освен това договорът за наем е с продължително изпълнение във времето, докато при продажбата, продавачът ликвидира отношенията си с купувача веднага щом прехвърли собствеността върху продадената вещ и получи цената.

Прекратяване на наемното правоотношение. Пренаемане. При срочен наем – с изтичане на срока; при безсрочен – всяка една от двете страни може да прекрати договора, но с подходящо предизвестие - най – малко от 1 месец. При плащане на наемната цена ежедневно, прекратяването на наемното правоотношение са прави с един ден предизвестие. Ако наемът е сключен от ползвателя, имащ ограничено вещно право на ползване, с прекратяване на неговото право се прекратява и договорът за наем, а ако е земеделски имот, наемът се прекратява едва с изтичането на съответната стопанска година – т.е. след прибирането на реколтата.

При недвижими имоти в етажна собственост, ако наемателя бъде изваден от жилището, което е част от етажната собственост, това води до обективна невъзможност да се ползва вещ и юридически договорът автоматично се прекратява

ПРЕНАЕМАНЕ - Пренаемането предпоставя наличието на две наемни правоотношения – наемно правоотношение и пренаемно правоотношение по чл. 234 от ЗЗД. Пренаемането по закон се допуска сома за част от веща. Страните могат да уговорят пълна свобода или ограничение за пренаемане. В резултата на пренаемането между наемател и пренаемател възниква пренаемно ПРО, но възниква и рефлексно действие и юридическо действие и връзка между първоначалния наемател и пренаемател. Тук има два момента:

а) наемателя трябва да търпи използването на веща от пренаемателя;

б) наемателя при определени предпоставки има вземане от пренаемателя. Ако наемателя не праща на наемодателя, пренаемателя ми дължи разликата от по-малката от двете цени. Така например, ако наемната цена е 600 лева, а пренаемната е 1000, пренаемателя дължи само 600 лева.

Особени правила за наемното правоотношение по ЗДС и ЗОС: По чл. 239 ЗЗД може да се осъществява наем по силата на административен акт и това важи за недвижими имоти частна общинска и държавна собственост.

Особености при този вид наемно отношение:

1. възникване на наемното ПРО – те са посочени в чл. 239 ЗЗД - юридическия факт, по който се поражда наемното ПРО е юридически състав - властническо волеизявление на държавен орган, като за частна държавна собственост е областния управител, а за частна общинска собственост е кмета на общината. Процедурата по наемането на имота се определя от дейността, която ще се осъществява върху нея:

а) за търговска дейност - е конкурсна процедура;

б) ако е за социални организации или партии - по собствена преценка;

в) ако е за жилищен имот – пак с конкурсна (състезателна) процедура;

2. след като одобри наемателя, органа издава индивидуален административен акт. Срокът е 3 години, и в определени случаи до 5 години. Пренаемане не се допуска, освен при политическите партии.

3. прекратяване на наемния договор – той се прекратява, като основанията за това са казуистично изброени. Възможно е да се прекрати и по съдебен ред. По ЗДС и ЗОбС, договорът се прекратява при:

а) неизпълнение от наемателя – неплащане на наемната цена и това да е системно или да не са внесени повече вноски;

б) недобро стопанисване на веща – разваляне на договора, защото това е виновно неизпълнение;

в) ако наемателя престане да има жилищна нужда;

г) отпадане на предпоставките за предоставяне на имота;

д) с изтичане на срока на договора;

е) при пренаемане на веща, независимо от формата под която е станало това

Актът за прекратяване на договора за наем на кмета на общината и областния управител подлежи на съдебно обжалване по реда на АПК!

. Същност, видове, правни особености. - Договорът за лизинг е разновидност на договора за наем! Чрез него се предоставя за временно ползване на лице определена вещ срещу задължението да заплати цена за ползването на веща. Две форми на лизинга:

1 . Оперативен лизинг и

2. Финансов лизинг. Лизингодателя се задължава да предостави една налична вещ на лизингополучателя за ползване срещу заплащане. чл. 347 /ал.2/ ТЗ „ За договора за лизинг се прилагат съответно правилата на договора за наем с изключение на чл.…” - лизинг препраща към наема. Общото между двете е че са двустранни, комутативни, възмездни и консесуални. Различията са, че:

а) лизинга не е ограничен със срок /наема е до 10 години/, предоставят се вещи за дълга експлоатация;

б) няма мълчаливо продължаване на договора след срока. Поради предмета търпи амортизация;

в) договора за лизинг е винаги срочен /наема може и да е безсрочен/;

г) лизингополучателя може да закупи веща при предварително уговорени условия. Тази клауза не е задължителна.

Финансов лизинг - чл. 342, ал.2 ТЗ /с договора за финансов лизинг лизингодателя се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение/. Лизингодателя се задължава да придобие от трето лице по условия от лизингополучателя и му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Това е договор за поръчка. Имаме три групи отношения: а) между лизингодател и лизингополучател. Лизингополучателя възлага да набави необходимата стока;

б) между лизингодателя и трето лице - покупко-продажба;

в) лизингополучател и трето лице. Третото лице доставя стоката на лизингополучателя. Закупува стоката със свои средства.

Права и задължения на страните:

Задължения на лизингодателя чл. 344 /ал.1/” Лизингодателя има задължение на наемодател съгласно чл. 230 от ЗЗД; ал.2 Лизингодателя по финансов лизинг е длъжен да прехвърли правата си срещу третото лице заедно с прехвърлянето на собствеността върху веща”.

Задължения на лизингополучателя - чл. 345, ал.1 и ал.2 ТЗ „Лизингополучателя има задълженията на наемателя съгласно чл. 232 и чл. 233, ал.2 от ЗЗД, както задължението да върне веща след срока на договора; ал.2 Разноските по държането на вещта са за сметка на лизингополучателя”.

Въпрос 36. Заем. Заем за послужване. Заем за потребление. Банков кредит.

е съглашение, при което една страна – заемодател предава на друга страна – заемател определена вещ, която той се задължава, че ще върне след използването й.

Характеристики: необходимо е съгласие между страните –

консенсуален договор; необходимо е реално предаване на веща-

реален договор; безвъзмезден договор. Така този договор се отличава от този за наем по това, че при наема се получава възнаграждение за ползването на веща. Реален и безвъзмезден е и договорът за влог, но влогът се сключва винаги в интерес на кредитора – влогодател, а тук е в интерес на заемателя – длъжник. Този договор е безвъзмезден както и дарението, но при дарението подареното преминава в имуществената общност на надарения, докато тук няма преминаване на имущество в имущество, и заемодателя не обеднява.

Сключване на договора:

1. страни – могат да бъдат всички гражданскоправни субекти. При някой вещи като книгите от библиотека например са дават в заем за послужване на непълнолетни и малолетни, но в този случай няма валиден договор за заем и тук библиотеката дава книгата на свой риск и няма иск за връщането й;

2. предмет – предмет на договора могат да бъдат както движими, така и недвижими вещи. Тези вещи следва обаче да бъдат индивидуално определени и не могат да изчезнат при ползването им. Това е така, защото заемателят е длъжен да върне на заемодателя точно същите заети вещи;

3. сключване – договорът е сключен веднага след постигането на съгласие между страните, като не изисква особена форма за договора.

Договорът е двустранен и несъвършен и могат да възникнат задължения и за заемодателя - например, ако заемателя е направил извънредни или неотложни разноски и заемателят следва да ги възстанови. Същото важи и за скрити недостатъци – дължи ги заемодателя.

Права и задължения:

1. На заемателя:

а) право да използва веща и задължението да я пази и върне – веща следва да служи съгласно уговореното ползване или предназначението си, като заемателя следва да полага грижата на добър стопанин, като дори я предпазва с предимство пред своите вещи, което произтича от безвъзмездния характер на договора;

б) заемателя е длъжен да посреща обикновените разходи за поддържане и запазване на веща, и ако е платил извънредни разноски по веща, има право по чл.91 ЗЗД да я задържи до връщането им;

в) да съобщава на заемодателя за повредите и посегателствата от трети лица върху нея;

г) да не отстъпва заетата вещ на другиму за ползване;

д) заемателя отговаря и за вредите причинени на веща на заемодателя, когато са от дейност на членове на неговото домакинство;

е) заемателят не носи отговорност при случайно събитие;

ж) заетата вещ следва да бъде върната при изтичане на уговорения срок или при поискване заедно с всички плодове от нея, тъй като плодовете поначало са на собственика на веща;

з) за нормалното похабяване на веща заемателят не можа да бъде държан отговорен.

2. Права и задължения на заемодателя – по принцип той дава своя вещ и прави услуга и не би трябвало да има задължения, а само права.

а) той не е длъжен за разлика от наемодателя да осигурява спокойното ползване на веща и да я поддържа в изправност;

б) длъжен е да плати извънредните разноски по веща;

в) длъжен е също да уведоми заемателя за недостатъци на веща и ако не ги е съобщил умишлено отговаря за причинените вреди.

Прекратяване на договора – заемното правоотношение е трайно.

Прекратява се:

а) с изтичане на уговорения срок или след завършване на използването на веща – например дадена машина да се напише доклад – след написването на доклада следва същата да се върне;

б) може да се прекрати предсрочно, ако заемодателя се нуждае неотложно от веща;

в) може да поиска да бъде върната предсрочно, ако заемателя не си служи съгласно уговореното с веща и по предназначението й;

г) заемателят може да си иска предсрочно веща, ако заемателят почине- тук наследниците не могат да встъпят в договора и са длъжни да пазят и върнат веща на заемодателя, и по това заемът се отличава от наема, където въпреки смъртта на лицето, наследниците му могат да встъпят в правата.

При заемите без срок заемодателя винаги може да си поиска веща без предизвестие

ЗАЕМ ЗА ПОТРЕБЛЕНИЕ (Паричен заем) - Това е съглашение по силата, на което едно лице – заемодател, предава на друго лице - заемател, заместими движими вещи, като заемателя става собственик на тези вещи още при сключването на договора и при изтичането му дължи връщане на еквивалентни вещи. Това е едностранен договор – защото само заемателя има задължението да върне полученото, а заемодателя има само правото да иска връщането на дължимото или двустранен несъвършен договор. Този заем има вещно прехвърлително действие- заемателя става собственик. Предмет са заместими вещи и заемателя дължи еквивалент. Не се изисква форма. Недвижимите вещи са незаместими и те не могат да са предмет на договора!

Задължения на страните:

1. заемателя трябва да върне същите еквивалентни вещи (от род и качество и количество като на заетите) и ако е договорено друго може да дължи и възнаграждение под формата на лихва. При скрити недостатъци се дължи обезщетение от заемодателя;

2. заемодателя – върху него не тежи никакво задължение освен да предаде веща. Отговаря за вреди, ако не е съобщил за недостатъци на веща (например дал е царевица за посев, която е загубила кълняемостта си).

Прекратяване: 1. ако е уговорен срок – на падежа; 2. при безсрочен заем – до 1 месец след поискване, ако не върне заемателят изпада в забава.

. - Уредбата е в чл. 430-432 ТЗ. Това е изключителна и активна банкова сделка. Условно казано, има публичен характер - само банката по занятие отпуска заеми на широката публика. Договора за банков кредит, съгласно чл. 430 ТЗ е „договор, с който банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при определени условия и срок, а заемателят да ползва сумата според уговореното и да я върне след изтичането на срока”. Той е  двустранен договор. Страните са кредитодател (банка) и заемател. Кредитодател може да е само банка или клон на чуждестранна банка. Договорът се сключва по предложение на заемателя; Възмезден договор (винаги лихвоносен);  Консенсуален; Формален договор – писмена форма за действителност (чл. 430, ал. 3); Каузален договор - винаги се отпуска с оглед определена цел за ползване. Използването в нарушение на това изискване води до неблагоприятни последици за заемателя - следователно, целта е съществен елемент; Договорът винаги е срочен (обикновено има междинни срокове);  По дефиниция е обезпечен – с поръчителство, залог или ипотека.

Видове договор за банков кредит.

:

1) краткосрочни (до 1 г. - за оборотни нужди);

2) средносрочни (1-3 г.);

3) дългосрочни/инвестиционни (над 3 г.). Разликата е и с оглед целта. Разликите в срока и целта водят до други особености. По-дългосрочният кредит има по-ниска лихва, но по-големи обезпечения.

:

1)  - обезпечен с ценни книжа или други ценности. Според проф. Герджиков този кредит се обезпечава със залог върху инвестиционни ЦК, емитирани от БНБ (ДЦК) или залог върху акции и облигации, емитирани от АД. Според него е възможно обезпечението са бъде и особен залог върху вещи, стоки и т.н.;

2)  - обезпечен със стоки, които са в публичен склад (варант - заложен запис: ценна книга, която материализира правото на залог върху стоки в публичен склад);

3)  – обезпечен с ипотека на недвижимо имущество.

:

1)  . Не е кредит, а е покупка на менителничен ефект преди падежа с отбив от номиналната стойност. Разликата между номиналната стойност и цената в деня на продажбата се нарича сконто, сконтов процент - включва лихвата върху главницата за времето между покупката и падежа + комисионна + разноски. По начало сконтови сделки се извършват от банка. За времето до падежа банката ще се лиши от лихвата върху номинала, ако би го вложила, а не купила ценната книга - това е сконтов процент. Юридически това е продажба на менителница или запис на заповед – кредит, който се отпуска на приносителя на менителницата. Икономически не е кредит, краткосрочен (поначало);

2)  - краткосрочен. Банката акцептира теглени срещу нея менителници от заемателя, при условие че той ще плати сумата по менителницата преди падежа (преди да се ангажира отговорността на банката) - банката поема едно задължение. Банката не дава пари на приносителя. Смисълът е, че една менителница, която е акцептирана от банка, може лесно да бъде сконтирана на трето лице (сигурно е, че на падежа ще получи парите). Банката е по-скоро гарант на кредитополучателя срещу кредиторите му;

3)  - краткосрочен, високолихвен кредит. Отпуска се на титуляр по разплащателна сметка, в случай че средствата по сметката са недостатъчни за някакво плащане. Исторически е възникнал от чека – банката плаща чек без покритие като това е кредит за притежателя на сметката;

4)  (кредитна линия). Банката се задължава да отпусне кредит до някаква горна граница. Кредитополучателят може да ползва цялата сума или част от нея - винаги може да разчита на тези средства. Може и да връща определени суми междувременно. Кредитополучателят обаче винаги може да разчита на тази сума. Това е разликата с обикновения кредит, където сумата се отпуска наведнъж.

Действие на договора за банков кредит. Преддоговорни задължения на страните: Заемателят трябва да даде на банката необходимите сведения за сключване и изпълнение на договора - за финансовото си състояние

(1), трябва да даде обезпечение

(2) - може и да е договорно задължение. В ЗБ има специални правила за обезпечението – то не може да е акции от банката или от свързани с нея лица; ако кредитополучателя е придобил собственост или вещни права върху недвижим имот, банката има право на законна ипотека върху тях. Банката, според ЗБ, трябва да изготви общи условия - кредит се отпуска в съответствие с тях.

Договорни задължения:

1) Банката трябва да отпусне кредита съобразно уговорените условия и срокове;

2) Заемателят трябва:

а) да ползва кредита съобразно уговорената цел;

б) да поддържа или да даде обезпечение;

в) да върне главницата; г) да плати лихва.

Задължението на заемателя става предсрочно изискуемо, когато (чл. 432 ТЗ):

1) Кредитът не се ползва за целта, за която е отпуснат;

2) Има нарушение на преддоговорното задължение за сведения;

3) Обезпечението е недостатъчно и не бъде допълнено в срок след покана (израз на общото правило на чл. 71 ЗЗД); 4) Заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото състояние - банката трябва да даде достатъчен срок, преди да иска предсрочно връщане.

Въпрос 37. Влог. Правилен влог и неправилен влог. Банков влог. Влог в публичен склад.

е съглашение при сключването на което, едно лице - влогодател предава на друго лица наречено – влогоприемател, движима вещ, като последния се задължава да пази и върне след определено време на влогодателя.

Характеристика – договорът се счита за сключен едва когато веща за пазене бъде предадена - реален договор – съглашение и предаване на веща. Предмет на договора е винаги движима вещ; договорът за влог е безвъзмезден и едностранен – страните могат сами да уговарят диспозитивно възнаграждение; неформален договор – не се изисква особена форма за сключване на договора

Задължения на страните:

1. За влогоприемателя:

а) да пази и съхранява веща – пазене и предотвратяване на неблагоприятни фактически въздействия върху нея, докато при наема е отстраняване на такива въздействия. Съхраняването е предпазване на веща от подобни неблагоприятни въздействия;

б) да върне веща, когато договорът се прекрати.

2. За влогодателя:

а) да заплати възнаграждение, ако е уговорено и тогава договорът от едностранен се превръща във двустранен несъвършен;

б) ако веща поради скрити недостатъци е причинила вреди на влогоприемателя, влогодателя дължи обезщетение. При възмездния договор е в интерес на двете страни запазването на веща.

ПРЕКРАТЯВАНЕ - и този договор е с продължително по характер действие. Ако е без срок – всяка страна може да прекрати едностранно с предизвестие, според типа вещ; Ако е срочен: 1. при изтичане на срока; 2. предсрочно прекратяване – веща е само дадена на влогодате. Той е длъжен да заплати, ако е уговорено възнаграждение и всички разноски на влогоприемателя с оглед пълния срок на договора. Влогоприемателят дължи обезщетение за умисъл и груба небрежност и тези вреди се доказват.

той е особена категория и се дължи при две обстоятелства: 1. при извънредни обстоятелства – ако едно лице предаде вещи за пазене поради природно бедствие или злополука; 2. когато в обществото е прието да има такъв – например гардероб в театър, кино, ресторант и т.н. Тук влогът е направен с оставянето на веща и не са необходими други обстоятелства за установяването му.

– особени тук са предметът и правните последици:

1. предмет – пари или заместими вещи. Този влог прилича и на влог и на заем, като в някаква част се прилагат правилата и на двете. Така по отношение на възнаграждението са правилата за заем, а по отношение на прекратяването важат правилата за влог;

2. правни последици – тук банката, която става собственик на парите има право да ги използва. От друга страна лицето дало парите в банката не смята, че е дало пари на заем, а на пазене в банката. Типични сделки заем-влог, каквито са при неправилния влог са банковите влогове и влоговете по разплащателни и текущи сметки.

1. . - Правна уредба: ТЗ (чл. 420-425), Закон за кредитните институции, подзаконови нормативни актове.

Видове банков влог:

1) Основното деление е на паричен и обикновен – според вида на влога;

2) Срочен и безсрочен – според срока;

3) Спестовен влог;

4) Влог, съчетан с управление на ценни книги. Това са абсолютни търговски сделки.

Обикновен банков влог - чл. 420 ТЗ: договор, с който банката се задължава да пази предадените й индивидуално определени вещи срещу възнаграждение. Това е двустранен, възмезден, реален, неформален договор, в интерес на влогодателя. Предмет - движими вещи, по правило ценности (с по-висока стойност). Само индивидуално определени вещи - влогът е правилен (ако се вложат пари, банката трябва да върне същите купюри).

Задължения на банката:

1) Задължение за пазене с грижата на добрия търговец (по-голяма от грижата на добрия стопанин). Банката не може да ползва вложените вещи; иначе отговаря за вреди (обективна отговорност) и дължи възнаграждение за ползването. Задължението обикновено е срочно; може да е безсрочно, но не се среща - тогава банката може да предизвести влогодателя да си вземе вещта. При повреда след срока банката отговаря само при умисъл и груба небрежност (ЗЗД);

2) Задължение за връщане на вложените вещи. Дори договорът да е срочен, банката дължи връщането и предсрочно при поискване - срокът е в полза на влогодателя, но влогадателят дължи възнаграждение за периода на реалното пазене заедно с разноските, които са направени с оглед целия срок (чл. 420, ал. 2 ТЗ). Влогодателят има два иска - ревандикационен и облигационен. Банката има възражение за неизпълнен договор.

Задължения на влогодателя:

1) Влогодателят дължи възнаграждение и покриване на допълнителните разноски;

2) Трябва да плаща извънредните разноски за пазенето на вещта, ако са били необходими и неотложни; 3) Трябва да изпълни задълженията, които банката е поела с оглед запазването на вещта;

4) Трябва да обезвреди банката за вреди от скрити недостатъци на вещта, за които тя не е знаела;

5) Да си получи вложените вещи.

Паричен (неправилен) влог - договор, с който банката се задължава да върне получената от влогодателя сума в същата валута и размер, както и да заплати уговорената лихва.

Понятие:

1) Договорът е едностранен и възмезден - банката има две задължения: да върне сумата и дължи лихва. Това не е съвсем така, тъй като банковият влог не е в чист вид - винаги е съчетан с договор за банкова сметка и тук възникват задължения за влогодателя. Влогът е едностранен, но съчетан с банкова сметка е двустранен;

2) Не може да се твърди, че влогът е реален - законът не го урежда като реален, затова договорът е консенсуален, но страните могат да го уговорят като реален. Според Кацарски този договор диспозитивно е уреден като реален, но няма пречка той да се уговори като консенсуален;

3) Може да се приеме, че договорът е формален - има редица норми в този смисъл: издават се отделни документи за влога, договорът е съчетан с банкова сметка (открива се по писмена молба - Наредба N3); 4) Договорът има вещно действие, когато паричните знаци се внасят в брой от влогодателя - банката става собственик на паричните знаци, дължи не същите купюри, а същата стойност.

Съчетаването между влог и банкова сметка е основание договорът за влог да има смесен характер - съчетава елементи от договора за поръчка и договор за неправилен влог (може би и на договор за заем).

Видове:

1. С оглед на срока: а) срочен и б) безсрочен;

2) Спестовен влог - паричните знаци се приемат за натрупване и теоретично би трябвало да се начислява по-висока лихва (с оглед по-дългия срок) и да бъде за по-голям срок. Винаги се издава специален документ, с който се изразяват всички вноски и плащания по влога - спестовна книжка.

Задължения на банката:

1. Преддоговорни задължения:

а) Длъжна е да изготви общи условия, които да прилага към всички клиенти. ЗБ дава минималното съдържание: лихвени проценти, минимална сума по влога, минимален срок, размер, до който влоговете са гарантирани;

б) Задължение за обявяване на общите условия в помещение, до което клиентите имат достъп, и да им даде възможност да се запознаят с тях;

2. Задължения по договора:

а) Трябва да открие сметка, по която да се влага покритието или сумите по нея, депозитна или спестовна;

б) Да издава документи за всички вноски по плащанията (при спестовен влог - спестовна книжка). Тези документи имат не само доказателствено значение, но по чл. 422, ал. 2 ТЗ при различие между данните в книжата на банката и документите на влогодателя предимство има издаденият документ - презумпция за правилност на вписванията. Презумпцията е оборима - доказателствената тежест е за банката;

в) Да върне парите (или част от тях при изтеглени суми по влога). Тъй като влогът е в полза на влогодателя, той може и при срочен договор да изтегли сумата и преди изтичане на срока, но банката дължи лихва като при безсрочен влог (чл. 421, ал. 2). Тегленето се извършва само срещу представяне на документ, легитимиращ влогодателя, че има право да получи исканите суми - личен документ, често се изисква и представянето на издадения документ за откриване на влога (напр. спестовна книжка). Ако е от пълномощник, е необходимо пълномощно с нотариална заверка на подписите. По чл. 422, ал. 3 (повтаря чл. 75 ЗЗД) банката може да плати на лице, което не е титуляр, ако е добросъвестна, а лицето се явява овластено да получи по недвусмислени обстоятелства. Тези обстоятелства се дефинират по специален начин в областта на банковите сделки - влогодателят трябва да уведоми банката при опасност от използване на издадения документ от неовластено лице - такива обстоятелства винаги са налице, ако банката не е уведомена;

г) Банката е длъжна да заплаща лихва. Обикновено си запазва правото да промени лихвата с промяната на основния лихвен процент. Обикновено лихвата е толкова по-висока, колкото по-дълъг е срокът - за този срок банката разглежда този ресурс като свой и не държи собствени/разполагаеми средства за покриване на тегленията.

Задължения на влогодателя - характерни за всеки вид банкова сметка (следват от съчетанието с банкова сметка):

1) Да осигури минимално покритие по сметката. Поддържането на сметката е свързано с разходи, които се покриват с това изискване;

2) При използване на влога да използва стандартни банкови документи;

3) Незабавно да уведоми банката при риск от неовластено плащане - риск от лошо плащане.

Управление на ценни книги - Банката може да се задължи да управлява вложените ценни книги, като упражнява правата по тях, освен ако е уговорено друго.

Влог под условие и в полза на трето лице - При банков влог под условие или в полза на трето лице, ако условието не се сбъдне или третото лице почине, вложените пари, ценни книги или други движими вещи се връщат на влогодателя.

ВЛОГ В ПУБЛИЧЕН СКЛАД. Определение – Договорът за влог в публичен склад е споразумение, с което едно лице, наречено влогоприематал, приема срещу възнаграждение от друго лице, наречено влогодател, стоки със задължение да ги пази и да ги върне на влогодателя или на овластения да ги получи. Този договор има реален, двустранен и възмезден характер. Договорът е реален, защото наред със съгласието между страните, елемент от фактическия му състав е предаването на стоките за пазене в публичния склад. Двустранността идва от това че и за двете страни произтичат задължения : влогоприемателят поема задължението да пази приетите стоки и да ги върне на влогодателя или на овластения да ги получи, а задължение на влогодателя е да плати възнаграждение. Договорът за влог в публичен склад е формален договор – изисква се да бъде сключен в писмена форма и вписан в складов регистър, който влогоприемателят е задължен да води. Договорът за влог в публичен склад се проявява в две разновидности : обикновен влог и неправилен влог. Обикновен е влогът, при който влогоприемателят поема задължението да пази приетата стока и да я върне на влогодателя или на легитимирания приносител на складовия запис, ако такъв е издаден. Неправилен е влогът, при който влогоприемателят придобива правото да се разпорежда с предадената му във влог стока и поема задължението да върне стока от същия вид, количество и качество. Допустимо е влогоприемателят да смесва вложените в склада заместими вещи с други от същия вид и качество. Следователно влогът на заместими вещи в публичен склад по начало се отнася към категорията на неправилния влог. Когато вещите са незаместими или страните уговорят недопустимост на смесването на вложените в склада заместими вещи с други от същия вид и качество, влогът е обикновен.

Права и задължения на страните:

1.Задължения на влогоприемателя са :

а) да пази с грижата на добър търговец приетата стока и по искане на влогодателя да издаде складов запис за нея;

б) да допуска влогодателят до стоката през работното време на склада, за да я проверява, да взема проби от нея и с разрешение на влогоприемателя да предприема действия за нейното поддържане, опаковане, сортиране, разделяне и др. подобни;

в) да уведоми незабавно лицето, което има право да получи стоката, а ако то не е известно - влогодателя, когато в нея настъпват явни изменения, които дават основание за опасения, че тя може да се повреди;

г) Да застрахова от името и за сметка на влогодателя по обявена от него стойност вложената стока срещу пожар, наводнение и земетресение;

д) Да върне вложената стока на влогодателя или, ако е издаден складов запис – на легитимация с непрекъснат ред на джирата държател срещу предаване на записа.

2. Задължения на влогодателя:

а) да даде при сключването на договора сведенията, които са необходими за пазенето на стоката;

б) да плати възнаграждението в края на всяко тримесечие или при връщане на стоката. Вземанията на влогоприемателя са обезпечени със законно право на залог върху вложената стока;

Складов запис – това е документ, който влогоприемателят издава и който писмено изразява задължението му да предаде вложената стока на легитимирания с непрекъснат ред на джирата държател срещу връщане на записа. Той е ценна книга, тъй като материализира правата върху вложената стока и я замества в търговския обмен. Складовият запис се състои от две части: стоков запис /цедула/ и заложен запис /варант/. Тези две части трябва да съдържат : посочване на публичния склад и поредния номер по складовия регистър; име и адрес на влогодателя; вид и количество на стоката и дали е допустимо смесването й; срок за пазенето на стоката; заявление на влогоприемателя че ще предаде стоката според уговореното; действията, които влогоприемателят е задължен да извършва за запазване на стоката; данни дали стоката е застрахована, пред кого, за каква сума, срещу какви рискове и при каква премия; дължимото възнаграждение и неплатеното възнаграждение до издаването на зописа; размера на фирите, освен ако стоката е била приета по бройки; място и дата на издаването на записа; подпис на влогодателя и влогоприемателя. Прехвърлянето на складовия запис, както и на стоковия запис се извършва с джиро.

Прекратяване на договора за влог в публичен склад – допустимо е влогоприемателя да иска от влогодателя да вземе стоката след изтичане на уговорения срок. Ако срок не е уговорен, такава възможност той има след три месеца от влагането й. Предсрочно прекратяване на договора, може да бъде извършено от влогоприемателя, когато: вложената стока е застрашена от повреждане; има опасност тя да повреди други стоки; налице е друга важна причина за прекратяване на договора.

Давност – едногодишна, започва да тече от деня на връщане на вложената стока.

Въпрос 38. – обща характеристика, отграничения. Сключване и действие на договора за изработка. Особености на прекратяване на изработката.

Договорът за изработка е съглашение по силата, на което едно лице наречено изпълнител или изработващ се задължава самостоятелно и на свой риск да създаде определен трудов резултат, а другата страна – възложител се задължава да му заплати определено трудово възнаграждение.

Този договор е консенсуален, защото страните са обвързани по него щом постигнат съгласие. Той е двустранен, защото създава задължението за едната страна да изработи нещо, а за другата – да приеме изработеното и да го плати. Договорът е възмезден, защото срещу това, което изпълнителя изработи, възложителя дължи възнаграждение. Договорът е неформален – липсва изискване за форма.

Дължимият трудов резултат може да е – да се създаде нова вещ; да се преобразува стара; да се поправи една вещ; да се пренесе нещо и т. н. Ако е договорено лично да се изпълни задължението и това е уговорено по договора, задължението се престира лично от изпълнителя. От волята на страните зависи дали дължимият трудов резултат трябва да бъде постигнат само с личен труд на изпълнителя, или той може да използва и услугите на трети лица. По принцип изпълнителят е стопански и оперативно самостоятелен. Той се задължава да изработи нещо съгласно поръчката на другата страна и организира и ръководи работата си по своя воля и съобразно знанията и способностите си.

Когато договорът е с юридическо лице, а неговият състав като персонал се променя постоянно, няма пречка задължението да се изпълни и от наличния към момента трудов колектив – т.е. тук тази престация е винаги заместима.

Изпълнителят самостоятелно взема решение как да изпълни договора, съобразно своите, знания, умения и опит. Това е задължение за - изпълнителят дължи някакъв резултат, поначало трудов. Това може да бъде както вещ, така и нематериално благо, напр. произведение на изкустовото, патент и т.н.

Изпълнителят може да изработи възложеното с личен труд, но договорът не е по дефиниция .

Насрещните престации на страните са трудов резултат – парична сума

Разлики с договорът за поръчка и трудовия договор: При договорът за поръчка предмет на задължението на довереника е задължението да извърши правни действия. При договорът за изработка – да създаде определен трудов резултат.

При трудовия договор разликата отново е в предмета. При договора за изработка предмета е самостоятелно създаване на трудов резултат, а при трудовия договор е престирането на работна сила и то лично.

Задължения на страните.

1. На изпълнителя – да създаде определен трудов резултат, точно, без недостатъци и в срок– да поправи вещ и други, а може и този резултат да не се материализира във вещ –например, да преподава уроци. Може да има задължение за предаване на веща – изпълнителя е задължен да прегледа предоставените от възложителя материали или план за осъществяване на трудов резултат. Ако установи, че са негодни уведомява възложителя и той от своя страна може да коригира или отстрани посоченият дефект. Ако не го направи изпълнителя може да се откаже и едностранно да развали договора или да изпълни задължението си без да носи отговорност за недостатъци. Ако не предупреди възложителя за тези недостатъци, той губи правото си на възнаграждение и дължи обезщетение на възложителя; Изпълнителят е длъжен да предоставя възможност на възложителя да следи осъществяването на трудовия резултат и да извършва работа съгласно изискванията, упътванията и проектите на възложителя, както и да съхранява с грижата на добър стопанин доставените му от възложителя материали за изработка.

2. На възложителя - да даде на изпълнителя необходимото съдействие за извършване на работата; да заплати трудовия резултат – възнаграждението може да е нормативно определено, да е по съглашение между страните; да получи и осъществи фактическа власт върху трудовия резултат - тук има два момента: осъществяване на фактическа власт и признание, че изработеното съответства на възложеното. Ако възложителя трябва да прегледа веща и ако не направи възражения за неправилно изпълнение, значи работата е одобрена.

Отговорност на изпълнителя при недостатъци. Отговорността на изпълнителя за недостатъци е близка до тази на продавача, но с различие в някой детайли. Законът предвижда уведомителни и рекламационни изисквания – като възложителят преглежда веща и съобщава на изпълнителя за недостатъци – явни - при получаване и скрити – незабавно след проявлението им.

При недостатъци възложителят може :

а) да иска намаляване на цената (възнаграждението на изпълнителя);

б) отстраняване на недостатъците – ако отклонението не е чак толкова съществено не може да развали договора и може сам да отстрани недостатъците за сметка на изпълнителя или да иска от изпълнителя да ги отстрани;

в) може да развали договора – при съществен недостатък – т.е., когато трудовият резултат е негоден да служи по предназначението си.

Погасителната давност при недостатъци е шест месеца, а за строителни обекти е 5 годишна, считано от момента на предаване на веща.

Могат да се искат и обезпечения за вреди. Могат да се налагат и санкции за забава:

1. на изпълнителя - ако не изработи или не предаде работата в срок- тук възложителя може да иска изпълнение, заедно с обезщетение за закъснението, но може и да иска разваляне на договора;

2. възможно е възложителя да развали договора и преди изтичането на крайния срок, ако възложителя при осъществяването на правото си да следи изпълнението на работата и ако установи, че същата няма да бъде изпълнена в уговореното време и качество чл. 77 и 78 ЗЗД

Договорът за изработка се прекратява:

1. с изработването и предаването на възложената работа;

2. чрез едностранно волеизявление на изправната страна, за разваляне при неизпълнение от другата – например ако възложителя развали договора, той е длъжен да заплати направените разноски от изпълнителя до момента;

3. в следствие на последвала невъзможност;

4. при смърт или неспособност на изпълнителя да извърши възложеното – тук може да не се прекрати ако не е сключен с оглед на личността и наследниците му се съгласят да извършат работата

Въпрос 39. Мандатни отношения. Поръчка. Комисионен договор. Спедиционен договор.

. Това е съглашение между две лица, по силата на което едното наречено доверител възлага, а другото лице - довереник се задължава да извърши определени правни действия. Специален белег е неговия предмет. Законът говори само за извършване на действия, но е исторически признато, че това са само правните действия. Особеното при тях е, че довереникът ги извършва лично, но за сметка на доверителя. Това означава, че те преминават в неговата правна сфера. Преминаването им може да стане по два начина, като критерият е дали довереника има представителна власт спрямо доверителя или не. Според това различаваме:

1. Пряко представителство - довереникът има представителна власт. Урезено е в член 294 ал. 1 от ЗЗД. Тук освен договора за поръчка е налице и друга правна сделка, която именно създава представителната власт - упълномощителна. В този случай правните последици възникват в правната сфера на доверителя.

2. Косвено представителство - довереникът няма представителна власт по отношение на доверителя. Има само договор за поръчка и това не е истинско представителство. Нарича се още изпълнителна сделка. В този случай довереникът е действал за сметка на доверителя и е задължен да прехвърли тези права и задължения или съответният имуществен резултат на доверителя. Това се нарича отчетна сделка.

Между първия и втория вид представителство разликата е в това, че при прякото довереникът извършва правното действние от чуждо име и с това изпълнява задължението си по договора. При косвеното представителство, довереникът изпълнява задължението си по договора на два етапа - първо извършва правното действие и след това прехвърля резултата в правната сфера на доверителя. При косвеното представителство има интервал от време между изпълнителната и отчетната сделка, в който носител на права е довереникът. Това крие опасности, защото довереникът може да не желае да прехвърли резултата; може да прехвърли резултата на външно лице; кредитори на довереника може да се опитат да използват придобитото за свое удовлетворение. Затова член 292, ал. 2 от ЗЗД урежда косвеното представителство и според него за титуляр на правото се счита самият доверител, благодарение на което той е защитен от такива посегателства. Защитата на доверителя е диференцирана спрямо третото лице. Ако то е било недобросъвестно придобитите права са предназначени за доверителя и той може да ги получи обратно от него. Ако е било добросъвестно, доверителят няма никакви правни възможности и третото лице ги запазва, доверителят се задоволява с отговорността на довереника. Защита на доверителя спрямо кредитора на довереника. Защитата зависи от добросъвестността им. Ако са били недобросъвестни и са наложили запор върху правото, той не сазяга правата на доверителя. Ако са добросъвестни разрешението на спора се определя от това, дали договора за поръчка има достоверна дата. Ако има и тя предхожда налагането на запора, той е (запора) непротивопоставим на доверителя. Ако няма достоверна дата, той е противопоставим и това е единствената хипотеза, в която кредитора на довереника има приоритет пред доверителя.

Характеристики на договора за поръчка: безвъзмезден и едностранен, но това е диспозитивно уредено и ако се уговори възнаграждение, договора става двустранен и възмезден. Принципът е, че договора е неформален, но когато той е за придобиване на вещно право върху недвижим имот трябва да е писмен с нотариална заверка на подписите - договора става формален и това е форма за действителност.

Права и задължения на страните:

1. Задължения на довереника: Основното е да извършва правното действие, като то се характеризира с два белега: а/ задължението за извършване на правни действия е лично. Задължение за извършване на правно действие от други лица се допуска, ако доверителят е дал съгласието си за това или изпълнението от външно лице е било необходимо с оглед защита интересите на доверителя. Във всеки случай на заместване довереникът е задължен да уведоми незабавно доверителя за използването на трето лице; б/ правното действие трябва да бъде извършено при условията, поставени от доверителя при възлагане на поръчката. Отклонение от нея се допуска само с оглед запазване интересите на доверителя и то при невъзможност да се поиска съгласието му за отклонението; Задължение за уведомяване на доверителя за извършване на възложеното правно действие; Задължение да даде сметка на доверителя. Включва описание на извършените правни действия, разходите и прилагане на документи за тяхното доказване.

2. Задължения на доверителя: По диспозитив договора е едностранен, но е възможно за доверителят за възникнат известни задължения за възстановяване на разноски, направени от довереника и за обезщетяване на вреди, претърпени от него. Относно разноските са възможни два варианта:

а/ по силата на закона довреника дължи плащане на вече направените разноски + законната лихва, като при искане от страна на довереника, доверителят е задължен да му авансира средства за разноски;

б/ ако довереника е претърпял вреди, доверителят търпи последващото им предявяване.

Прекратяване на договора:Освен общите основания има и няколко специфични.

а/ основания които отчитат характеристиката на поръчкта, че тя се сключва с оглед личността. Това се отнася и за двете страни и договорът може да се прекрати при смъртта на доверителя или довереника, ако са ФЛ; при поставянето им под запращение, или прекратяването им за ЮЛ;

б/ отчита се и друга характеристика на договора, че мандатното отношение е въпрос на лично доверие между страните. Затова ЗЗД дава възможност всяка от страните свободно и по всяко време да може едностранно да прекрати договора със свое волеизявление, което се нарича оттегляне или отказ от мандата (поръчката).

Правни последици от прекратяването. След настъпването на прекратителното основание довереникът не дължи повече изпълнението на правните действия. За доверителя възниква задължение за възстановяване на разноските или за плащане на възнаграждение. При прекратяване поради смърт, поставяне под запрещение или прекратяване на ЮЛ с ликвидация законът възлага на засегнатата страна задължението да уведоми другата за прекратителното основание и да вземе съответните мерки за запазване на нейните интереси. Ако прекратителното основание е оттегляне и има уговорено възнаграждение, довереникът има право да го получи изцяло или отчасти, въпреки че не е извършил правните действия. Когато основанието е отказ довереникът е задължен да обезщети вредите, претърпени от едностранното прекратяване на договора.

Въпрос 18. Съсобственост – понятие и видове. Възникване и прекратяване Отношения между съсобствениците. Етажна собственост.

1. Понятие – Съсобствеността е едно право на собственост върху определена вещ, което принадлежи на две или повече лица. У нас общият режим на съсобствеността е уреден от ЗС, ЗУТ, ЗН. Всеки от съсобствениците има право на собственост върху така получената част. При съсобствеността всеки от съсобствениците има свой дял от общото право на собственост.

2. Видове съсобственост

С оглед дали дяловете на съсобствениците са определени

– дялова съсобственост - при нея частите на всеки съсобственик са определени при възникването й било по съгласие, по завещание или от съда. ЗС установява презумпция, че частите на собствениците се считат за равни.

- бездялова съсобственост – никой от съсобствениците няма конкретно определен дял от общото право – съпружеската имуществена общност.

С оглед дали съсобствеността може да бъде прекратена чрез делба

- делима – принципът установен за всяка собственост е че винаги тя е делима. Всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ;

- Неделима – не може да бъде ликвидирана чрез делба. От своя страна тя е неделима по закон –не се позволява делба на регулирани дворни места и парцели, ако обособените дялове ще бъдат под минимално изискуемия размер. Неделимата е и поради естеството на веща – когато обособяването ще доведе до физическото унищожаване на общата вещ /животно, автомобил/. Неделима поради предназначението на веща – когато общата вещ по своето естество е делима, но е предназначена да обслужва всички. Ако се допусне делба някой от собствениците няма да може да си служи с веща /стълбите, покрива на сграда в етажна собственост/.

С оглед начина на възникване

- Доброволна съсобственост – възниква по волята на съсобствениците /покупка на една вещ от две лица/.

- Принудителна съсобственост – възниква независимо от волята на лицата /съсобственост в-у общи части на етажна собственост/.

- Случайна съсобственост – възниква при наследяване.

Способи за възникване на съсобствеността:

1. чрез волеизявление на субектите;

2. по силата на съдебен акт;

3. чрез административен акт;

4. при прехвърляне на част от едно право на собственост;

5. чрез наследяване;

6. чрез придобивна давност;

7. в резултат на съвместни фактически действия (при сключване на договор за дружество)

Права и задължения на съсобствениците. – всеки съсобственик има правомощия – владение, ползване и разпореждане, които упражнява самостоятелно.

Право на владение – всеки съсобственик упражнява фактическа власт върху общата вещ, но съответно върху своя дял и да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея, съобразно правата им. Право на ползване – съсобственика може да извлича полезните свойства на веща, може да си служи с общата вещ, съобразно нейното предназначение, по начин който да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея. Право на разпореждане – всеки съсобственик може да се разпорежда със своето право съобразно дела си в общата съсобственост.

Задължения на съсобствениците – използването на общата вещ е свързано и с разноски. Това задължава всеки съсобственик да участва и в тежестите на общата вещ, съразмерно на частта си - необходими разноски и полезни разноски

Управление и използване на съсобствената вещ.

1. Управление на общата вещ – общото притежаване на едно право от няколко лица ги поставя в правоотношения във връзка с използването и управлението на общата вещ. Според ЗС общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Управлението включва действия по подържане на веща в добро състояние за да може тя да се използва според нейното предназначение. Всеки съсобственик може да ползва веща без да пречи на другите да си служат с нея. На практика интересите на съсобствениците влизат в противоречия. В този случай закона овластява мнозинството на съсобствениците да вземе решение, но то не е задължено да управлява веща. Това мнозинство не е орган на управление, т.к. съсобствеността не е дружество или ЮЛ. Ако мнозинството не се произнесе, отделният съсобственик не би могъл да търси обезщетение от мнозинството за вреди. Мнозинството на съсобствениците взима решение не по глави /брой/, а по размер на дяловете. На практика решение може да се вземе само от един от съсобствениците, ако той притежава повече от половината от общата вещ, независимо от броя на останалите съсобственици.

Тази възможност лишава съсобствениците с по-малък дял да взимат решение. От друга страна никой от съсобствениците не може да бъде лишен от неговите правомощия. Засегнатият съсобственик може да брани правата си с владелчески или собственически искове. Когато не може да се образува мнозинство за използване и управление на общата вещ или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, всеки от съсобствениците може да отнесе до съда спора за това. Решението на съда ще замести непостигнатото съгласие или решението на мнозинството. Ако е нужно съда може да назначи управител на общата вещ.

Особен режим на съсобствените на недвижими имоти.

Съгласно ЗС, собственикът на недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот, с които да създава пречки за използване на съседния имот, по-големи от обикновените. Когато за извършване на работи по един недвижим имот е необходимо да се влезе в друг, собственика му е длъжен да даде разрешение за това. При сгради в етажна съсобственост неизбежно съществуват условия за безпокойства по-големи от обикновените. Това налага да се създадат ограничения, осигуряващи спокоен съвместен живот в сградата:

Индивидуалния собственик при използване на своите части е длъжен да не върши нищо което би могло да изложи сградата на опасност;

В жилищните помещения той не може да упражнява занятия, които създават за обитателите на другите помещения безпокойства по-големи от обикновеното;

Собственика може да променя вътрешния вид и разпределението на своите помещения стига с това да не засяга здравината на сградата. Не може да изменя външния вид на своите части;

Собственика е длъжен да даде достъп до своите помещения за поправяне на общите части, ако няма друга възможност за това;

Собственика на индивидуален обект е длъжен да използва общите части според предназначението им. Да спазва правилника за вътрешния ред и правилата за обществения морал.

Индивидуалния собственик може да се разпорежда със своя обект. При етажната съсобственост не е длъжен да го предлага на други съсобственици.

Според ЗС съсобствениците могат да си поделят общата сграда по етажи или части от етажи.

Подялба на парцели – много често собствениците желаят да поделят общ парцел на два или повече нови парцела. Закона забранява подялбата на парцели само когато липсват съответните законни условия за това.

Способи за прекратяване на съсобствеността: 1. Чрез делба – това е възможност всеки съсобственик по всяко време и въпреки противна уговорка да иска делба на общата вещ. Искът за делба не се погасява по давност. Делбата е начин за прекратяване на съсобствеността. Право на делба се поражда от всяка имуществена общност, без значение вида на съсобствеността и основанието на нейното възникване. Право на делба има всеки съсобственик, независимо от размера на неговия дял. Без значение е качеството на съсобственика, няма значение и обекта на делбата. Може да се иска както на движима, така и на недвижима вещ. Делбата може да се извърши по два начина – по съгласие на страните /доброволна/ и по съдебен ред.

а) Доброволна делба – това е възмезден акт т.к. ако някой съсобственик загуби своя дял, може да иска уравнение от другите. По своята форма това е договор. Ако с него се прекратява съсобственост върху движими вещи над определена стойност /над 50 лв./ както и на недвижими имоти, договора трябва да се състави в писмена форма с нотариално заверени подписи. Правото да се иска делба е субективно, постетативно право.

б) Съдебната делба – замества непостигнатата доброволна делба. При нея само по волята на един и независимо от волята на другите съсобственици, съсобствеността се прекратява, като се следва спец съдебно производство. Започналото производство може да се приключи като спогодба, като потвърден от съда договор между страните, с който чрез взаимни отстъпки те слагат край на спора, на съсобствеността и на делото. Това е не съдебен акт а договор. Затова съдебната спогодба не може да се обжалва. Чрез съдебната делба се развива едно спорно производство, първата фаза на което приключва с решение на съда за допускане на делба. В това решение се определят лицата между които се допуска делбата, вещите /имотите/ и частта на всеки от съделителите. Втората фаза започва след решение за допускане на делбата – това е образуване на дяловете и предоставяне на всеки дял като конкретен обект в изключителна собственост на съответния съделител. Това става със съставяне на разделителен протокол или с теглене на жребий. С влизане на протокола в сила или тегленето на жребия, определените дялове стават собственост на участниците и настъпва вещно правен конститутивен ефект – съсобствеността вече е прекратена. Ако вещите, обект на съсобственост са неподеляеми се изнасят на публична продан и получената сума се разпределя между съделителите на база дяловете.

2. Чрез отказ – собственика има право на разпореждане със своя дял, което може да се изрази и в отказ на правото на собственост. Съгласно закона за наследството, частта на отреклия се от наследство уголемява дяловете на останалите наследници. Според ЗС правото на изкупуване на дял от съсобствен имот също цели да върне продаденото и да уголеми дела на другия съсобственик.

3. Чрез прехвърляне на дял на друг съсобственик – всеки съсобственик може да се разпореди със своя дял като го прехвърли на друг съсобственик, но ако той прехвърли своя дял на трето лице, съсобствеността не се прекратява само се сменя личността на съсобственика с неговия преобретател.

4.Чрез погиване на веща – изчезва обекта на съсобствеността и се прекратяват правата на всички съсобственици.

Изкупуване на дял от съсобствен недвижим имот.

1. Изкупуване по чл. 33 от ЗС – всеки съсобственик може да се разпорежда със своя дял от общата вещ. При разпореждане с дял при собственост в-у недвижим имот се въвеждат известни ограничения. Според ЗС правилото е, че съсобственика може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице, след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение. Ако декларацията е неистинска или третото лице купи частта на съсобственика при условия уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, заинтересования съсобственик може да изкупи тази част при действително уговорените условия. Иска трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата. С посочените правила на чл. 33 от ЗС се установява,че правото на изкупуване се свежда до призната на собственика възможност при определени от закона предпоставки да придобие дела на друг съсобственик, който последния е продал на трето лице срещу цена, която трябва да плати на това лице. Съдържането на правото на изкупуване дава възможност на съсобственика с едностранно волеизявление по съдебен ред да придобие собствеността в-у продадената част от имота. По своята правна същност това е едно субективно постетативно право. То се упражнява по съдебен ред с конститутивен иск. Съдебното решение по този иск прехвърля собствеността и затова има конститутивно действие. Срока за подаване на иска е два месеца от извършване на продажбата. Срокът е преклузивен, т.к. с изтичането му се погасява самото потестативно, субективно право.

Предпоставки за изкупуване по чл. 33 от ЗС - приложното поле на правото на изкупуване е ограничено. То се отнася само за недвижимите имоти. За да възникне правото са необходими няколко предпоставки:

- Да е налице съсобственост върху недвижим имот. Тя трябва да бъде дялова т.к., ако имота е в бездялова съсобственост /съпружеска общност/ правилата за изкупуване не важат.

Частта на съсобственика на недвижимия имот трябва да е продаден на трето лице, което не е съсобственик. Ако отчуждаването е извършено чрез дарение или друг безвъзмезден акт не възниква право за изкупуване. Продажбата трябва да е действителна да не е нищожна, при което купувача /третото лице/ е станал собственик.

Декларацията по чл. 33 от ЗС трябва да е неистинска, с невярно съдържание или ако е истинска условията да са уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици /обявява се висока цена, а се уговаря с купувача значително по-ниска/. Срокът за подаване на иска е двумесечен, като би следвало да се брои от момента на узнаване на извършената продажба.

Действия на изкупуването – с влизане в сила на решението по конститутивния иск, с който се уважава молбата на заинтересования съсобственик, той придобива собствеността върху честа, която се изкупува. От този момент той дължи цената в месечен срок на третото лице. Ако не плати решението се смята за обезсилено по право.

Етажна собственост. /ЕС/

Според ЗС етажи или части от етажи, заедно с придадените им към тях помещения в тавана или зимника, могат да принадлежат на отделни съсобственици - държавата, общините, ФЛ и ЮЛ.

Характеристики на етажната собственост:

-обект е недвижима вещ

-в архитектурно и строително отношение сградата да е от етажи

-отделните обекти да са свързани технически с общите части- основи, покрив и т.н.

-отделните обекти да са с различни собственици

-общите части да са в съсобственост

-съсобствениците влизат в правоотношения помежду си и с трети лица

Вижда се, че ЕС е една модификация на правото на собственост, едно особено съчетание на изключителна собственост в/у обособени обекти в една сграда и съсобственост в/у общите части. ЕС може да се разглежда, като съвкупност от права и задължения.

От 1951г. влиза в сила ЗС, който урежда общо режима на ЕС. Приет е и Правилник за управлението, реда и надзора на ЕС- ПУРНЕС.

Способи за възникване на етажна собственост:

1.Чрез правна сделка- Всяка сделка, с която се прехвърля право на собственост може да се разглежда и като способ за възникване на ЕС. Може да бъде продажба, замяна, дарение, договор за издръжка и гледане, завещание, като е необходимо предмет на тази сделка да бъде обособена част от сграда. 2.Чрез административен акт.-Примерно ако собственик на отчужден имот се обезщетява с жилище или друг обект в построена сграда, или в сграда, която ще се построи. 3.Чрез делба- Ако сграда или части от нея са съсобственост, то тя се ликвидира чрез делба и се поделя. 4.чрез ново строителство; 5.чрез строителство от ЖСК; 6.чрез договор за групов строеж; 7.чрез отчуждаване и конфискация; 8.чрез давност

Способи за прекратяване: Общите части не могат да се делят- ЗС!!! 1.при погиване на сградата; 2.чрез преустройство на сградата в ЕС; 3.чрез сливане-ако ги изкупи някой; 4.чрез разделяне- в ПУРНЕС.

Управление на етажна собственост. Органи на етажната собственост. Контрол върху решенията на общото събрание и управителния съвет.

ЗС посочва примерно кои части от сградата в ЕС са общи - земята, основите, външните стени, стълбите, покрива и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Тази съсобственост е принудителна, няма самостоятелен характер и е неделима.

Общите части на сградата при режим на ЕС се ползват от собственици, наематели, обитатели, краткотрайно пребиваващи лица. Правилата за управлението на обикновената съсобственост в ЗС не са достатъчни и такива правила въвежда ПУРНЕС.

Правомощието да се вземат решения във връзка с управлението на общите части в ЕС по принцип е предоставено на мнозинството. Неговите решения са задължителни за малцинството. Отделния собственик или обитател обаче е защитено признатото му право да участва в органите на управление, както и да обжалва решенията и действията на управителните органи пред съда. Социалната общност в ЕС се организира и управлява, чрез общо събрание /ОС/ и управителен съвет /УС/. Могат да се изграждат и факултативни органи- надзорни съвети.

Общо събрание - То е необходим и задължителен орган в ЕС. Функционира в ЕС с най-малко три индивидуално притежавани обекта. Има два вида ОС – а) на собствениците и б) на собствениците и обитателите/наемателите. Това ОС приема правилник за вътрешния ред, избира управител или УС за 2 г. ОС решава въпроси свързани с ползването, чистотата и поддържането на местата за общо ползване и спазване на вътрешния ред. Двата вида ОС се свиква от управителя или по искане на 1/5 от собствениците и наемателите. Става с лична писмена покана и се връчва лично, а на отсъстващи се залепя на вратата на жилището. Срока е три дни преди събранието, а спешни случаи –24 часа.

Кворум - при ОС на собствениците -3/4, а при ОС на С и Н – повече от половината. Решенията се вземат с явно гласуване, като съпрузите имат 1 глас. Решенията се вземат с обикновено мнозинство, но някои с квалифицирано - например при извършване на полезни разноски –3/4.

Право да иска отмяна на решенията на ОС има всеки, който е участвал в заседанието и чието несъгласие е отбелязано в протокол, или всеки който не е участвал, но има това право, както и всеки, който основава искането си на неправилности по свикването на ОС или по друг ред. Молбата е до Районния съд в 7 дневен срок от деня на нарушението. Съдът може да отмени решението, ако то е незаконосъобразно.

Управител –/УС/ - те са изпълнителни органи на ЕС. Органа може да е едноличен и колективен. УС се състои от председател и членове. Управителят /УС/ е постоянно действащ орган, като се избира за срок от 2 г. Те привеждат в изпълнение решенията на ОС и следят за спазване законите и правилата за вътрешния ред в сградата, изпълняват приетия от ОС бюджет. Представляват собствениците и наемателите пред трети лица. Действията им подлежат на обжалване пред ОС.

Надзорен съвет- при повече от 15 апартамента, магазини и др. ОС може да избере и НС от трима души. Той може да се произнася само по законосъобразността и правилността на действията и решенията на управителя /УС/ и то преди всичко по набирането и изразходването на бюджета на ЕС.

Въпрос 19. Вещни права върху чужда вещ. Право на строеж, надстрояване и пристрояване. Право на ползване. Сервитути.

Правото на строеж е ограничено вещно право по силата на което едно лице може да построи сграда върху чужда земя и да стане изключителен собственик на постройката. Именно правото да се притежава, да се държи постройка в чужда земя се нарича право на строеж или суперфиция. Вещно право на строеж се учредява винаги и само върху чужд имот. Не е нужно постройката да съществува реално. Право на строеж може да се учреди и преди сградата да е построена и с тази цел то най-често се учредява.

Вещното право на строеж не се погасява със смъртта на своя носител, а може да се наследява и прехвърля. То не се погасява и с погиване на веща – ако постройката погине, носителя на правото на строеж може да я построи отново, без да е нужно учредяване на ново право на строеж. ПС е самостоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ.

Всеки субект на гражданското право може да бъде носител на вещно право на строеж. То може да се отстъпва на 1./ ф.л. на 2/ ю.л. и 3/ на кооперации. ВПС се учредява винаги и само върху чужд недвижим имот, който може да е публична или частна собственост. Необходимо е имота да е в строителните граници на населеното място. ВПС включва следните правомощия:

Право да се построи /държи/ сграда в чужд имот – свежда се до право да се извърши строителство като това правомощие трябва да се упражни в 5 годишен срок. Ако не се упражни в този срок и земята е частна, то се погасява по давност.

Изключително право на собственост върху постройката- собственика на земята няма никакви права върху постройката. Нейния собственик може да я владее, ползва и разпорежда с нея, както намери за добре.

Право да ползва чуждата земя – носителя на правото на строеж може да ползва чуждата земя доколкото това е необходимо за използване на постройката.

2. Придобиване на ВПС способи:

Чрез сделка – най-често правната сделка ще е договор – продажба, замяна, дарение т.к. предмет на сделката е недвижим имот съгласно ЗЗД тя трябва да бъде извършена във формата на нотариален акт като условие за неговата действителност.

По давност – когато едно лице фактически упражнява действия, които съставляват съдържанието на ВПС през определен период от време, естествено при намерение да строи за себе си в чуждото място.

Чрез доброволна делба - съсобствениците поделят имота така, че единия да придобие само собствеността върху постройката, а другия собствеността върху земята.

Чрез наследяване – напр. при завет;

Особени случаи – те са при семейната имуществена общност.

3. Прекратяване на ВПС: С изтичане на уговорения срок – тогава собствеността върху сградата преминава безвъзмездно върху собственика на земята. Погасяване по давност – то се погасява в полза на собственика на земята, ако не се упражни в продължение на 5 години; Чрез прехвърляне на ВПС – ЗС допуска едно изключение, да се прехвърля на роднини по права линия и преди да е извършен строежа;Чрез отказ – чрез молба до кмета с нотариална заверка на подписа; С погиване на имота.

Право на надстрояване. Понятие, предмет, съдържание, учредяване и упражняване. Вещно-правни и облигационно-правни последици, възникващи при учредяване и упражняване.

Правото на надстрояване и пристрояване /ПНП/ е сравнително ново вещно право, наложено от нуждите по най- ефективен начин да се застрояват строителните парцели, да се оформят силуетите на улиците, площадите, комплексите. То е икономически изгодно защото се осъществява в съществуваща сграда и не се налага да се извършват ред подготвителни работи /ВиК/. ПНП според едни е разновидност на правото на строеж, а според други самостоятелно вещно право. ПНП има следните характерни белези: 1. ПНП предполага налична, построена сграда; 2. Вид строителна дейност, чрез която се извършва застрояване във височина на съществуващата сграда или към нея неделимо се пристроява друга сграда /помещение; 3. Носителя на ПНП става собственик на надстроения обект; 4. Носителя на ПНП придобива право на собственост или право на строеж в съответни идеални части от терена или заварената сграда; 5. Носителя на ПНП придобива и идеални части от общите части на сградата.

Определение: ПНП е право на едно лице да надстрои или пристрои заварена сграда, собственост на друго лице, с етаж или свързана неделимо с нея пристройка, заедно със зимничните и тавански помещения, като стане изключителен собственик на така надстроените и функционално обособени обекти и собственик на съответен дял в общите части на сградата и на съответна част на правото за строеж.

ПНП може да се учредява и на външно за имота лице. Съдържанието на ПНП са вещните правомощия на носителя да извърши надстрояването и пристрояването съобразно ЗРП да държи така построения обект върху земя, да се разпорежда като негов изключителен собственик.

Учредяването на ПНП става с правна сделка – възмездна или безвъзмездна. То се отстъпва от собственика на земята върху която вече има изградена постройка и се отстъпва на трето лице. Възможно е собственика на земята да отстъпи вещно право на строеж на друго лице, а да запази за себе си право на надстрояване и пристрояване върху изградената от това лице постройка.

Придобиване – чрез правна сделка; по давност; по сила на съдебно решение и др.

Прекратяване на ПНП: С изтичане на срока; с отказ от ПНП; Чрез осъществяване на надстрояването и пристрояването.

Вещно-правни последици от ПНП. След осъществяване на ПНП носителя става изключителен собственик на този обект, той придобива и идеални части от правото на строеж и съответна идеална част от общите части на сградата и има право да ползва земята до толкова, доколкото това е необходимо за ползване на сградата.

Облигационно правни последици. Възникват при упражняване и учредяване на ПНП. Обикновено ПНП се отстъпва възмездно, затова носителя му трябва да заплати съответната част от правото на строеж, идеална част от общите части на сградата и евентуални реални части от избените и други помещения на заварената сграда. Собственикът на заварената сграда не участва в разходи за надстрояване и пристрояване. Той е длъжен обаче да заплати направените подобрения по сградата в резултата на надстрояването /нова дограма и др./.

Право на ползване. Понятие, видове, предмет, съдържание, учредяване, упражняване и прекратяване.

Право на ползване /ПП/: Първо, с него днес се обозначава едно от вещните права върху чужда вещ; второ термина ПП се е употребявал и в ЗЗД.

Определение: ПП включва правото да се използва веща съгласно нейното предназначение и правото да се получават добивите от нея, без тя да се променя съществено. Обект на ПП са вещи, както недвижими така и движими. То обаче не може да се учредява върху потребими вещи. ПП може да се учредява само върху веществените обекти, влизащи в състава на имуществото на едно лице. Ако все пак се учреди някакво право върху търговско предприятие, например се даде под аренда като цяло, то отношенията ще бъдат облигационно-правни, а не вещно правни. ПП е отделно и самостоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ. Като всяко сложно субективно право неговото съдържание се състои от правомощията на ползвателя. За да се ползва една вещ е необходимо ползвателя да упражнява и фактическата власт върху нея, той има право на владение. ПП за разлика от правото на собственост е срочно право. Носителят на ПП има ограничено право на владение, владение в пълен обем има само собственика.

Учредяване /придобиване/ на ПП. Съгласно ЗС вещни права върху чужда вещ могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини определени от закона. Тези способи важат и за придобиване правото на ползване:

1. Правна сделка – тя може да е продажба, замяна, аренда, дарение, договор за издръжка;

2.Чрез конститутивни съдебни решения – по такъв ред възниква правото на ползване върху семейното жилище, собственост на другия съпруг или негови близки, което съда предоставя за ползване от единия съпруг за определен срок след прекратяване на брака.

3. Възниква и при учредяване на търговско дружество, кооперация, друго ЮЛ или гражданско дружество. В тези случаи ПП възниква само върху недвижимите вещи апортирани в дружеството;

4. По давност;

5. С административен акт.

Прекратяване /загубване/ на ПП: ПП е срочно право, срока може да бъде определен с договора или с акта за учредяване на правото на ползване, затова изтичането на уговорения срок е ю факт с настъпването на който се прекратява самото право на ползване.

Бива:

1. С изтичане на срока;

2. Със смъртта на ползвателя;

3. С погиване на веща;

4. С неупражняване на ПП в продължение на две години.

5. По искане на собственика – следва да има застрашена вещ, неизпълнение на съществуващи задължения и предупреждение; 6. С административен акт; 7. С отчуждаване на имота за държавни нужди; 8. По съдебен ред.

Сервитути

Сервитутите са ограничени вещни права върху чужд имот – напр. преминаване, черпене на вода. Серивитутът е вид ограничено вещно право, даващо на титуляра си известно право на фактическа власт върху чужд недвижим имот и представляващо по същността си изгода от имота на титуляра напр. право на преминаване, право на електроснабдяване и водоснабдяване.

Характеристика на сервитута:

1. За разлика от правото на ползване, (правото на строеж), заложното право, които могат да имат за предмет движими и недвижими вещи, сервитутът може да има за предмет само недвижим имот.

2. За да се създаде правната конструкция на сервитута трябва да има два имота, които да принадлежат на различни лица. Единият имот, този, който се обременява с вещна тежест и се нарича служещ, другият имот наречен господстващ е този, за чието пълноценно използване се урежда сервитута.

3. Необходимо е наличие на функционална връзка между двата имота, така че господстващият имот да не може да бъде използван пълноценно, без да се обремени служещият имот.

4. Съдържание на сервитута – обременяване на служещия имот, което създава изгода за собственика на господстващия имот. Обременяването може да се изрази в правото на собственика да извършва определени действия или в право на собственика на господстващия имот да изисква бездействие от собственика на служещия имот.

5. Сервитутът е акцесорно, зависимо, несамостоятелно ограничено вещно право. Акцесорно, защото съществуването на сервитутното право задължително предпоставя право на собственост върху имота наречен господстващ. Ако собственикът на господстващия имот продаде имота, той не може да запази сервитута. Сервитутът е дотолкова акцесорно право, че е снабден с право на следване, т.е. в който е имота в него е и сервитута.

6. Сервитутът не е правоотношение между два имота, а вещно правоотношение между собствениците на господстващия и служещия имот.

Сервитутът е неделим – свързан е с всяка част на имотите (ако те се разделят сервитутът остава за всяка част). Не може да се прехвърля отделно от имота.

Учредяване – с договор или с административен акт – само когато е предвидено в законите.

Съдържание на сервитутното право – като при всяко ограничено вещно право се изразява в правомощията на титуляра. Спецификата на сервитута се състои в това, че съдържанието му не е строго определено от закона (за разлика от правото на ползване – чл. 56 ЗС и правото на строеж – чл. 63 и 64 ЗС).  В теорията се казва, че от гледна точка на съдържанието сервитутите може да са положителни (задължение за facere, възможност за активно поведение на титуляра на сервитута) и отрицателни (задължение за non facere, възможност за искане за въздържане от действия от собственика на служещия имот, напр. да не прави огради, да не строи на определено място и т.н.)

Могат още да бъдат: 1. законни – по силата на правна норма и за тях е необходим допълнителен админ. акт от компетентен орган и договорни – учредяват се по воля на собствениците, със сделка – възмездна или безвъзмездна;

2. прекъснати и непрекъснати – според това в какъв интервал от време се осъществява;

3. срочни и безсрочни.

Прекратяване на сервитута – като на ограничено вещно право.

1. По взаимно съгласие на двамата собственици може да стане по всяко време. Срокът се презюмира в полза на собственика на господстващия имот. 2. При срочните сервитути прекратяването става eo ipso – автоматично с изтичането на срока. 3. При погиване на господстващия или служещия имот. 4. С разваляне на договора за учредяване при договорните сервитути. Договорите за учредяване на сервитут се развалят само по съдебен ред чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Исковата молба подлежи на вписване. 5. С отпадане на нуждата при сервитута по чл. 36 Закона за опазване на селскостопанското имущество (аргумент от чл. 38) Сервитутът обаче не отпада автоматично, а се прекратява с административен акт. 6. При субективно или обективно сливане:- при субективното сливане собствеността върху господстващия и служещия имот се придобива от едно и също лице; - обективно сливане има, когато за двата имота бъде определен един общ парцел. За правния оборот двата имота вече могат да се придобиват само общо, защото е възникнала съсобственост между техните собственици. 7. Сервитутът би трябвало да се погасява и при неупражняване в пет годишен срок по analogia legis (по чл. 46, ал. 2 ЗНА) с чл. 59, ал. 3 и чл. 67 ЗС.

Въпрос 20. Защита на вещните права – видове. Разграничение между петиторна и посесорна защита. Петиторна защита. Ревандикационен и негаторен иск. Иск за установяване на граници.

1.Видове защита. Правото на собственост /ПС/ е едно от най-важните субективни права. То по всички правни системи е признато и защитено от държавата. Правната защита на частната собственост е конституционно уредена в чл.17 от К. Тя е неприкосновена. ЗС установява принципа за равна закрила на всички форми на собственост. Той урежда административната защита на държавната и общинска собственост. НК предвижда наказателни санкции за престъпни посегателства срещу собствеността. ЗС не позволява да се придобива по давност вещ - държ. или общ. собственост.

а) Административна защита - тя се прилага само по отношение на Д или Об собственост. Съгласно ЗС, когато един Д или Об имот бъде завладян незаконно, той се изземва въз основа на заповед на кмета, която се превежда в действие с помощта на полицията. Отстранените от имота лица нямат правата дори на недобросъвестния владелец;

б) Наказателно-правна защита – тя се свежда до съдебно установяване и налагане от съда на предвидени в НК санкции за престъпления против собствеността. Глава 5 от НК определя фактическите състави и наказанията за кражба, грабеж, присвояване, вещно укривателство, унищожаване или повреждане на чужди вещи и др.

в) Гражданско-правна защита – правото на собственост и другите вещни права могат да бъдат защитени по съдебен ред и с искове от облигационно-правно естество. Такива са например исковете на заемателя за връщане на заетата вещ; на наемателя; на влогодателя и други.

г) Вещно-правна защита – тя обхваща специално уредени от норми на вещното право искове – ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници, иск за непълноти и грешки в кадастралния план, установителен иск. Към вещно-правната защита може да се отнесе и посесорната защита (искове за защита на владението).

Разграничение между посесорна и петиторна защита – посесорните искове имат за цел да се възстанови владението върху веща (самото фактическо отношение). При тях съда не се интересува от права. По такива дела той установява само факта на владението и на нарушението. С владелческите искове се защитават фактическите отношения. При петиторните искове носителя на едно вещно право иска да се прекрати нарушението на неговото право. Става дума за защита именно на вещно право, а не на фактическо отношение. Защитата се осъществява чрез съдебно установяване и признаване на вещното право у ищеца и осъждане ответника да преустанови нарушението. Затова ищеца трябва да докаже правото си на собственост или друго вещно право върху чужда вещ. Посесорните искове се погасяват с кратка 6 месечна давност, а петиторните не се изсрочват по давност.

Ревандикационен иск – за краткост той се означава като иск на невладеещия собственик срещу владеещия не собственик. Съгласно ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. РИ е вещен собственически иск. Неговият предмет са всякакви вещни права, както върху движими, така и върху недвижими вещи. РИ може да се защитава не само частна но и държавна и общинска собственост. Като вещен иск той не се погасява по давност. Неговата крайна цел е да се възстанови на собственика владението, когато то е отнето. Необходимо е още отнетата вещ да съществува за да може да бъде върната на собственика. Ищец по РИ може да бъде само собственика на веща, който не я владее. Ответник по РИ може да е само лицето която по време на предявяване на иска владее или държи чуждата вещ. Няма значение дали ответника е законен владелец или само държател, нито колко време владее веща. При РИ ищеца трябва да докаже 2 неща: 1. Че е собственик на веща; 2. Че именно ответника владее веща без основание.

Негаторен иск. Иск за определяне на граници. Установителни искове. Искове за непълноти и грешки в кадастралния план.

Негаторен иск – според ЗС собственика може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. Негаторният иск е сходен на ревандикационния. Той също е вещен, собственически иск, има осъдителен характер и не се погасява по давност. От него обаче се различава преди всичко по това, че той дава правна защита срещу посегателства, които без да отнемат от владението пречат на собственика да осъществява спокойно и в пълен обем своите правомощия. Например изграждане на стена в съседния имот в нарушение на строителните правила, прокарване на водопровод през имота на съседа, построяване на стряха така, че водата да се оттича в имота на съседа, преминаване през чужд имот и други действия, които смущават упражняването на правомощията на собственика. Ищец по негаторен иск е собственика на веща. Няма значение дали той упражнява фактическата власт върху нея. Ответник е лицето, което нарушава правото на ищеца. За разлика от РИ, нарушението на правото на собственост при негаторния иск не се изразява в отнемане на владението.

Иск за определяне на граници – ЗС постановява, че собственика може да иска определяне на граници между свои и съседни имоти. Приема се, че приложното поле на иска за определяне на граници са случаи, когато е налице спор за незначителна ивица земя, която неусетно е минала във владението на друг съсед поради неяснота на граничните знаци. Целта на този иск е не е толкова да се осъди ответника и да предаде владението на собственика или да преустанови някакво нарушение, а да се признае правото на собственост върху един недвижим имот до определена граница. Затова този иск е установителен, а съдебното решение, с което той се уважава има конститутивен характер – създава ново правно положение, като признава правото на собственост в постановените по съдебен ред граници. Характерна особеност на ИОГ е, че според него всяка от страните е едновременно и ищец, и ответник. Тежестта на доказване лежи и върху двете страни.

Иск за непълноти и грешки в кадастралния план – кадастъра е национална система за набиране, обработване, съхраняване и предоставяне на данни за количествените и качествени характеристики на територията, надземните и подземни обекти. С него се регистрира и технически документира собствеността и ползването на недвижимите имоти и др. ограничения на тези имоти. Единният кадастър у нас се разделя на централни, териториални и ведомствени кадастри. Въз основа на тях се разработват общи и подробни градоустройствени планове. От своя страна подробните планове биват застроителни и регулационни, в които се предвиждат мероприятия по архитектурно-благоустройствено изграждане и развитие на населените места. Образуват се дворищно-регулационни парцели за жилищно и вилно строителство. За целите на териториално-устройственото планиране се изготвят кадастрални планове. КП е графично изображение на хоризонталните граници на недвижимите имоти, сгради постройки и съоръженията в тях. Всеки имот има кадастрален номер, който за населените места се нарича планоснимачен номер. Графичното изображение на имота се съпътства с писмен документ – “писмен операт”, “разписен списък”, който е неразделна част от кадастралния план. Имотът може въобще да не е отразен в КП, неправилно да е заснета и определена граничната линия, неправилно да е вписан друг собственик и т.н. поради това закона допуска възможност за изменение на кадастралния план.

По административен ред – дава се възможност непълноти и грешки в КП да се установят на самото място от техническата служба при ОбС /чрез изготвяне на технически протокол/.

С иск като спора се решава по съдебен ред – за да се упражни иска трябва да е налице гражданско-правен спор. Меродавен момент, в който грешката трябва да е налице, за да се предяви иска е деня за влизане в сила на кадастралния план. Съставянето на КП е продължителен процес, който завършва с издаването на заповед за неговото одобряване. Надлежна страна по иска би бил всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение на един недвижим имот по КП. Установеното със съдебно решение правно положение във връзка с КП е задължително за администрацията.

Въпрос 21. Владение и държане. Същност. Видове владение. Права на подобрителя върху чужд имот. Защита на владението и държането.

Владение и държане. Собственикът владее, ползва и се разпорежда с вещта. Законът му признава и гарантира това право. Има случаи, когато лице, което няма вещно право фактически упражнява такова право /лице което е намерило чужда, загубена вещ/. Тези лица фактически имат вещта, те я държат, ползват, могат да се разпореждат с нея като я продадат, подарят, изоставят. Те фактически упражняват едно вещно право, което не притежават. Истинският собственик има такова право, но реално не го упражнява. Едно е правното, а друго фактическото положение на веща. Лицето, което фактическо упражнява съдържанието на едно вещно право наричаме владелец. Владението е фактическо отношение между хората по повод на вещите. Това е упражняването на фактическа власт върху вещ. Владелецът упражнява пълна власт и изключва възможността други да въздействат върху същата вещ. При пълното владение владелеца си служи с веща, прибира плодовете и може да се разпорежда с нея. Ако упражнява ограничено вещно право и властта ще е ограничена. Това е обективният признак. Субективният признак е намерението на владелеца да държи веща като своя. Владелецът държи веща като своя, докато не се докаже, че държи веща за другиго. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно, явно.

Разграничаване на В и Д. Д е упражняване на фактическа власт върху вещ, което лицето не държи като своя. Общото между владението и държането е че и при двете се упражнява фактическа власт върху вещ. Разликата е в намерението. Държателят няма намерение да свои веща. Той държи веща за другиго, за владелеца или собственика. Предмет на В – движими и недвижими вещи, независимо чия собственост са. Вещните права също могат да бъдат предмет на владение.

Начини за осъществяване на владението:

- Владение чрез другиго – фактическата власт се упражнява чрез друго лице. Владелецът има намерение да държи веща чрез това лице, а то се явява държател;

- Съвладение – фактическата власт се упражнява от няколко владелеца. То не е уредено от закона, но се среща в практиката /при наследяване, наследниците използват общо имота/.

Видове владения: 1. Пълно владение – владелеца упражнява такива въздействия върху веща, каквито може да извършва и собственика – владее, ползва и се разпорежда с веща; 2. Ограничено владение – осъществява действия, съответстващи на едно ограничено вещно право /право на строеж, на ползване, на сервитут/; 3. Добросъвестно владение – когато владелеца владее веща на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателя му не е собственик или предписаната от закона форма е била опорочена; 4. Недобросъвестно владение – което не е добросъвестно.

Способи за придобиване на владението: Чрез едностранни действия; Със съгласие на досегашния владелец; Чрез превръщане на досегашния владелец в държател.

Способи за изгубване на владението. За да е налице владение трябва кумулативно да съществуват двата признака: упражняване на фактическа власт върху веща и намерение да се държи като своя. С отпадането на един от тях владението се загубва. Не е необходимо постоянно въздействие върху веща за да се продължи владението.

Изгубване на владението чрез превръщане на държането във владение. Това може да стане със съгласието на предишния владелец. Например собственикът на веща я продава на наемателя.

Добросъвестно владение. Понятие. Правно значение на добросъвестното владение. Владелецът е добросъвестен, когато владее веща на правно основание годно да го направи собственик, без да знае, че праводателя му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала до възникване на правното основание.

Правно основание – има се предвид всеки акт, чрез който може да се прехвърли право на собственост или да се учреди друго вещно право. Правни основания за добросъвестно владение могат да бъдат: 1. Гражданско-правна сделка – всяка сделка с която се прехвърля собственост или се учредява вещно право /двустранни сделки – договор за продажба, замяна, дарение/. Не е правно основание предварителния договор, той не прехвърля вещни права. Едностранните сделки също могат да се смятат за правно основание, доколкото с тях се прехвърлят вещни права – завета, но наследяването по закон или по завещание не е правно основание, т.к. наследника е правоприемник на наследодателя и той продължава владението; 2. Съдебно решение – Постановени по конститутивни искове, с които се упражняват постетативни, преобразуващи права. При съдебно решение за обявяване за сключен предварителен договор. Не са правни основания решенията по петиторни или установителни искове, т.к. те не прехвърлят вещни права; 3. Административен акт – такива са актовете за отчуждаване на имоти, т.к. отстъпения като обезщетение имот се придобива по силата на самата заповед, на адм. акт.

Правното основание трябва да съществува реално, обективно, а не мнимо. Няма правно основание, ако владелеца само си мисли, че е купил имота, че има съдебно решение, или че му е издадена заповед за обезщетение с недвижим имот при отчуждаване. Правното основание трябва да е действително. Нищожното правно основание е равносилно на липса на правно основание. Отпадането на правното основание превръща владелеца в недобросъвестен, той не става собственик на плодовете, които е получил до унищожаването, няма право на задържане до заплащането на подобренията и разноските. Владелецът няма право на владение и добросъвестния владелец не е собственик.

Правни последици на добросъвестното владение. Добросъвестният владелец придобива добивите, т.е. става собственик на плодовете, които дава овладяната от него чужда вещ до предявяване на иск за връщането й. Той придобива право на собственост в-у недвижимия имот, който владее с 5 годишна давност. Добросъвестното и възмездно придобиване на владение в-у чужда движима вещ прави владелеца собственик. ДВ има право на по-голяма сума между подобренията и увеличената стойност на веща в следствие на подобренията. До заплащане на подобренията има право на задържане.

Защита на владението и държането.

Необходимост от защита на владението – Владението е фактическо отношение между хората по повод на вещи. Щом закона го урежда той му дава и правна защита. Няма значение дали властта върху веща е установена правомерно или не. Законът брани статуквото на вещите. Целта е да се избегне саморазправата.

Видове владелческа защита – искове за защита на владението:

Основният вид защита на владението са владелческите искове – посесорни. Става дума за защита само на владението като факт. При тези искове съда се интересува само от факти, има ли владение, нарушено ли е то и кой е владелеца. За защита на нарушени права на собственост закона дава други средства – петиторни искове. Това са искът за собственост по чл. 108 от ЗС, негаторния по чл. 109 от СЗ, иска за определяне на граници. При тези искове чрез съдебно установяване на едно вещно право се търси възстановяване на владението и прекратяване на неговото нарушение. С петиторните искове се защитават вещни права, а не фактически отношения. Посесорните искове не трябва да се смесват с установителните искове. С последните по съдебен ред се установявява съществуването на определено вещно право. Щом владението е факт, а не право, то установителен иск за владение ще бъде недопустим.

Българското право урежда два иска за защита на владението: Иска за защита на нарушено владение по чл. 75 ЗС – съгласно него владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот /или сервитут/ продължило повече, непрекъснато от 6 месеца, може да бъде защитавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в 6 месечен срок.

Предмет на защита – с този иск се защитава владението само на недвижим имот или на владение на вещно право върху такъв имот или на сервитут. Не може да се брани владение върху недвижима вещ. Държателя не може да се ползва от иск за защита на нарушено владение.

Срок на владение – владението трябва да е продължило непрекъснато повече от 6 месеца. То се брои от момента на нарушението назад.

Нарушение - искът може да се предяви само при нарушено владение.

Ответник по иска – всяко лице, което нарушава владението.

Предмет на иска – прекратяване на нарушението или възстановяване на владението, ако е било отнето. Ако в отнетия имот е извършена промяна /постройка/ то иска е насочен към връщане на имота в състояние, в което се е намирал преди нарушението.

Срок за предявяване на иска – 6 месечен и започва да тече от деня на нарушението. Срокът е преклузивен т.е. с изтичането му се прекратява правото на иск.

Иска за защита на отнето владение по чл. 76 ЗС – Владелецът или държателя, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в 6 месечен срок да иска връщането й от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело веща да предяви иск по преходния член.

Предмет на иска – може да се защитава както владението така и държането. Може да се предявява от владелец и от държател. Чл. 76 от ЗС говори за движими или недвижими вещи. Преобладава мнение, че в предмета на този иск се включва и вещни права.

Нарушение на владението – то е квалифициран случай, трябва да е извършено насилствено или по скрит начин. Използва се термина отнемане в смисъла на нарушение. Няма значение дали владелеца е лишен напълно от фактическа власт или тя е частично ограничена. Например не може да се берат плодовете.

Страни по иска - ищец – владетелят или държателя; ответник – лицето отнело веща. Иска е недопустим срещу трето лице придобило веща от нарушителя.

Предмет на иска – цели се при установяване на нарушението връщане на отнетото владение. Заедно с възстановяването на владението може да се иска обезщетение за вреди.

Срок за предявяване на иска – 6 месечен. Приема се, че срока започва да тече от момента на нарушението.

Въпрос 22. Кадастър и имотен регистър. Актове за недвижими имоти. Вписване.

Правна уредба – Закон за кадастъра и имотния регистър, Закон за устройството на територията и устройствените правила за кадастъра.

Кадастър – отразява важни характеристики на земята, като субстанция. Включват се и данни за други свойства – характера на собствеността, вещни права върху нея, надморска височина. В кадастъра се събират и данни за вече построени или строящи се сгради. Кадастъра обслужва гражданския оборот, задълженията на данъкоплатеца за строителни или устройствени мероприятия, дейността по държавното управление и др. Кадастъра дава възможност за планиране и отграничаване разрастването на населените места за сметка на обработваемата земя.

Кадастър е съвкупността от основни данни за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти на територията на Република България набирани, предоставяни, поддържани в актуално състояние и съхранявани по установен от ЗКИР ред. Кадастърът обхваща и други данни – право на собственост върху недвижимите имоти, други вещни права, данни за държавните граници, границите на административно-териториалните единици, землищните граници и границите на територии с еднакво трайно предназначение. Данните за кадастъра и другите данни се нанасят върху кадастралната карта и се записват в кадастралните регистри. Кадастрални карти – обхващат границите на държавата, на териториалните единици.

Имотният регистър обхваща партидите на недвижимите имоти – свързани с право на собственост, възбрани, ипотеки и други действия, предвидени да бъдат вписани по ЗКИР. Имотният регистър се води в районните съдилища при съдията по вписванията в съответния съдебен район.

Законът урежда създаването на кадастралните карти и регистри. Производството по създаване на кадастралните карти и регистри се открива със заповед на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, а задължение на областните управители и кметовете е да бъдат означени границите на държавните и общинските имоти, и да предоставят на Агенцията по кадастъра данни за недвижимите имоти от съответните регистри. Споровете за граници се решават по съдебен ред.

Обект на кадастъра са 3 категории недвижимости:

1. поземлен имот – той е част от земната повърхност, включително и тази, която е трайно покрита с вода, определена с граници, съобразно правото на собственост – чл. 24(2) ЗКИР. Поземлените имоти образуват територията на страната, определена от държавните граници, без да се припокриват един с друг. Държавните граници, границите на административно-териториалните единици, землищните граници и границите на територии с еднакво трайно предназначение са граници и на поземлени имоти; 2. сграда, включително изградена в груб строеж; 3. самостоятелен обект в сграда.

Данните за специализираните карти, регистри и информационни системи се събират от ведомствата, общините и други ЮЛ, съобразно характера на техните функции. Те организират набирането, поддържането в актуално състояние на данните за недвижимите имоти, различни от основните кадастрални данни; строежи, съоръжения и други обекти в поземлените имоти; трайни насъждения, водни течения и площи, , природните богатства в земните недра, релефа на земната повърхност. На база на тези данни се създават специализираните данни, регистри и информационни системи.

Поддържане на актуално състояние на данните – има процедура за изменение на кадастралната карта и регистъра – те са възможни, когато в кадастралните карти има грешки и непълноти, когато те са одобрени в нарушение на закона или когато трябва да бъдат нанесени допълнителни кадастрални данни. Грешките и непълнотите се поправят или допълват по молба на заинтересованите лица. Непълнотите се установяват на самото място с акт, който се подписва от съставителя, заявителя и пряко заинтересованите собственици – това е изразено съгласие за промени в кадастралните планове и карти.

Ако грешките и непълнотите са установени безспорно, тази процедура не е необходима. Когато възниква имуществен спор за вещни права то тогава въпросът се решава по съдебен ред – чл.53, ал. 2 ЗКИР. Искът води до преодоляване на грешки и непълноти в кадастралната карта.

Разлика с чл. 108 ЗС, в сравнение с чл. 53 от ЗКИР: Чл. 53 ЗКИР. (1) Одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри могат да се изменят: 1. когато съдържат непълноти или грешки; 2. когато са одобрени при нарушение на закона; 3. когато се нанасят допълнителни кадастрални данни по реда на чл. 34, ал. 1.

(2) Непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато непълнотите или грешките са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред.

(3) (Изм. - ДВ, бр. 29 от 2006 г.) Непълнотите и грешките по ал. 1, т. 1 се установяват на самото място от службата по геодезия, картография и кадастър с акт, който се подписва от съставителя, заявителя и пряко заинтересуваните собственици.

Чл. 108 ЗС. Собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.

– чл. 108 ЗС е основен с по-общ характер и по-широко приложно поле, докато чл.53 ЗКИР е специален и се отнася само до грешки и непълноти в кадастъра. Страни са лицата имащи правен интерес, ищецът е собственик на имота или има вещно право, което е нарушено. Ответници са заинтересованите лица, които са пасивно легитимирани.

Съдът констатира грешката, но това не променя картата или плана със съответните промени. Измененията в кадастралната карта кадастралните регистри се одобряват със заповед от Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра или от овластен от него началник на служба по кадастъра.

Система от ограни – 1. Министерски съвет; 2. Агенцията по геодезия, картография и кадастър; 3. Службата по кадастъра в областните градове. За нуждите на кадастъра се създават компютърни информационни системи, които са свързани помежду си. Информационните системи осъществяват връзка и с Единния класификатор на административно-териториалните единици, Единния държавен регистър на стопанските субекти в Република България (БУЛСТАТ), Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), регистрите на държавните и общинските имоти.

В ЗКИР са посочени правомощията на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, към министъра на регионалното развитие и благоустройството. Съгл. Чл.10 ЗКИР – Агенцията по геодезия, картография и кадастър е изпълнителна агенция, която е ЮЛ със седалище гр. София и със служби по геодезия, картография и кадастър в административните центрове на областите. За извършване на административното обслужване службите по геодезия, картография и кадастър могат да имат структурни подразделения в седалищата на районните съдилища.

Основни правомощия на Агенцията по геодезия, картография и кадастър са: Чл. 12. ЗКИР - Службите по геодезия, картография и кадастър са териториални звена на Агенцията по геодезия, картография и кадастър. За извършване на административното обслужване те могат да имат структурни подразделения в седалищата на районните съдилища. Службите по геодезия, картография и кадастър осъществяват дейностите по геодезия, картография и кадастър за определените им райони от територията на страната, съхраняват предоставените им първични материали и данни от геодезическите измервания и изпълняват и други функции, определени с устройствения правилник.

Дейности по кадастъра могат да изпълняват и лица, получили правоспособност по кадастър при условията и по реда на този закон.

Актове за недвижими имоти. Нашето законодателство е установило задължението сделките с недвижими имоти и вещни права върху тях да се сключват в нотариална форма. Самите образци на нотариалните актове са утвърдени от Министерството на правосъдието и в тях има необходимите реквизити, свързани със самото попълване на акта и неговото вписване. Тези нотариални актове са основно доказателствено средство за правото на собственост. С оглед на доказването могат да се използват и нотариални актове, издадени на името на наследодателя като към тях се прилага удостоверение за наследници. Принципа на чл. 18 от ЗЗД допуска няколко изключения уредени в закона:

1. Учредяването на право на строеж върху съсобствен имот между съсобствениците може да стане в писмена форма с нотариална заверка на подписа, която се вписва; 2.Учредяването на право на надстрояване и пристрояване на сграда – етажна собственост, между етажните собственици може да стане в писмена форма с нотариална заверка на подписите, която подлежи на вписване. И двата случая са уредени от чл. 183(1) от ЗУТ; 3.Продажба на наследство, в което са включени недвижими имоти се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписа, който подлежи на вписване – чл. 212 от ЗЗД; 4. Доброволна делба на недвижими имоти се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписа, като договора се вписва. 5. Продажба на държавен или общински недвижим имот се извършва в писмена форма и договора се вписва – чл. 35(4) от ЗОС. Договорите, с които се извършва разпореждане с недвижим имот - частна общинска собственост, се сключват в писмена форма от кмета на общината и се вписват от съдията по вписванията по местонахождението на общинския имот, а при замени с държавни имоти - по местонахождението на държавния имот (чл. 48 от ЗДС). Договорите, с които се извършва разпореждане с недвижими имоти - частна държавна собственост, се сключват в писмена форма и се вписват от съдията по вписванията по местонахождението на държавния имот. 6. Актовете, с които се възстановява правото на собственост върху земеделска земя са решение на поземлените комисии. Те имат сила на нотариален акт. Тези изключения са определени от Закона. За всички останали случаи е безусловно издаването на нотариален акт.

В случаите когато едно лице няма нотариален акт за притежаване от него на недвижим имот, то може да се снабди с констативен нотариален акт – чл. 587 (1) и (2) от ГПК. (1)Когато собственикът на имот няма документ за правото си, той може да се снабди с такъв, след като установи с надлежни писмени доказателства пред нотариуса своето право

Хипотезата на ал. 1 предвижда наличието на убедителни писмени доказателства за притежаваното право на собственост от лицето. В този случай то подава молба до нотариуса, в чийто район се намира недвижимият имот и нотариуса издава искания нотариален акт.

(2)Ако собственикът не разполага с такива доказателства или ако те не са достатъчни, нотариусът извършва обстоятелствена проверка за придобиване на собствеността по давност чрез разпит на трима свидетели, посочени от кмета на общината, района или кметството или определено от него длъжностно лице, в чийто район се намира недвижимият имот. Свидетелите се посочват по указание на собственика и трябва по възможност да бъдат съседи на имота. Урежда хипотезата, при която лицето не разполага с писмени доказателства. В този случай нотариусът прави обстоятелствена проверка, относно претендирането право. Той разпитва трима свидетели посочени от кметството и по възможност в съседен имот. Нотариусът трябва да установи, че молителят е владял не обезпокоявано имота повече от 10 години, т.е. изтекъл е дългият срок на придобивната давност. При това положение нотариуса издава искания акт. И двата акта са констативни, но след изменението на ЗС от 2001г. те подлежат на вписване. Те имат доказателна сила както останалите нотариални актове и предявяването на установителен иск срещу техните притежатели е недопустимо. Претендиращият за права следва да заведе ревандикационен иск.

Актовете за общинска собственост са писмени и се издават от съответните служби по чл. 56 от ЗОС. Същото се отнася и за актовете за държавна собственост. „Чл. 56 ЗОС. За общинските недвижими имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания се съставят актове за общинска собственост нанедвижими имоти по образец, утвърден от министъра на регионалното развитие и благоустройството.”

Вписване – правна уредба в материалното и процесуалното право.

Вписване на актове в нотариалните книги. Нотариални книги – това са книги по вписванията.

Има две системи по вписванията: персонална и реална

1. персонална – тук вписвания в основната (партидна) книга се извършва на името на притежателя на имота. При ипотека и на учредени вещни права и тежести, партидата се вписва на името на праводателя, а не на приобретателя. Тази система е присъща за страни с дребно земевладеене, а при реалната с едро земевледеене. При персоналната система всички вписани актове на едно лице ще са в една партида.

2. при реалната се открива партида за всеки отделен имот (независимо от броя на собствениците). При реалната е необходимо за всеки имот да има дела (дело на имота) по Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР). Тази система у нас ще влезе за съответния район след влизане в сила разпоредбите на ЗКИР. Имотните книги ще се изготвят за целия район по заповед на Министъра на правосъдието.

Актове, подлежащи на вписване – в чл. 112 ЗС и Правилника за вписванията

- същински актове – посочени в чл.112 ЗС Вписват се: а) всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права;

б) договорите, с които се прехвърля наследство, в което има недвижими имоти;

в) актовете за отказване от вещни права върху недвижими имоти;

г) договорите за делба на недвижими имоти, както и съдебно разпределителни протоколи относно такива имоти;

д) молбите на кредиторите на наследодателя или на заветниците за отделяне на недвижимите имоти на наследодателя;

е) договорите за наем на недвижим имот за срок по-дълъг от една година;

ж) спогодбите по спорове относно актове, които подлежат на вписване, и

з) влезлите в законна сила съдебни решения, които заместват актовете по буква "а", както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви.

и) преписи от обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот

и чл. 4 от Правилника за вписванията - всички актове, с които се прехвърля правото на собственост (продажба, дарение, замяна, даване вместо изпълнение, отчуждаване срещу задължение за гледане и издръжка и др.) или с които се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право (право на ползуване, собственост върху постройка и др.) върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права (констативни нотариални актове, актове, които имат силата на констативни нотариални актове, актовете за държавна собственост, актовете за общинска собственост и други, изрично предвидени в закон);

б) договорите, с които се прехвърля наследство (чл. 212 ЗЗД), в което има недвижими имоти;

в) актовете за отказване от вещни права върху недвижими имоти (чл. 100 от Закона за собствеността);

г) договорите за делба на недвижими имоти, както и съдебно-разделителните протоколи относно такива имоти;

д) молбите на кредиторите на наследодателя или на заветниците за отделяне на недвижимите имоти на наследодателя (чл. 67 от Закона за наследството);

е) договорите за наем на недвижим имот, в т.ч. на земеделска земя, за срок по-дълъг от една година (чл. 237 ЗЗД), както и договорите за аренда;

ж) спогодбите по спорове относно актове, които подлежат на вписване, и

з) влезлите в сила съдебни решения, които заместват актовете по буква "а", както и решенията, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви;

и) преписи от обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот и всички други актове, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване.

Тези актове са 2 групи

а) актове за прехвърляне или учредяване на вещни права – напр. нотариален акт;

б) актове, отнасящи се до недвижими имоти, но нямащи прехвърлително действие – напр. 1. договор за наем за срок по-дълъг от 1 година; 2. доброволна делба (тя се счита, че няма прехвърлително действие, но при нея всеки придобива права върху новопридобитото имущество).

В чл. 113 и чл. 114 ЗС са посочени кои искови молби се вписват.

Исковите молби, подлежащи на вписване са по силата на правна норма. Тези искови молби са същински конститутивни молби. Чл. 113. Актовете по предходния член до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот.

Чл. 114. Трябва да бъдат вписани: а) исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112. Когато вписването на исковата молба е предвидено с изрична разпоредба на закона, те произвеждат спрямо трети лица действието, посочено в същата разпоредба. При липса на такава разпоредба вписването има значение само за да даде гласност на съдебния спор относно имоти;

б) исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот. Придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Държавата или общината за вземанията си срещу праводателя, станали изискуеми до деня на прехвърлянето или учредяването на вещното право, може да обърне взискането си към имота, в чийто ръце и да се намира той, и

в) исковите молби за постановяване на други решения по чл. 112, буква "з". Придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца.

На молбите по предходните букви не се дава ход в съдилищата, докато не бъдат вписани.

Подлежат на вписване и влязли в сила съдебни решения, по които са вписани исковите молби. Тук вписването е с 6-месечен срок, а скрокът е преклузивен.

ГПК сочи и други актове за вписване, напр. – няма ипотека без вписване, докато при нотариалния акт за прехвърляне и придобиване на имот, той има действие с подписване от нотариуса, а вписването има за цел да даде информация на трети добросъвестни лица, с цел да прегради едно бъдещо вписване.

Ипотеките и възбраните се вписват по силата на разпоредбите на ЗЗД.

РЕД НА ВПИСВАНЕ И ОРГАНИ.

Вписването се извършва по силата на ЗС и Правилника за вписванията (той детайлизира правната уредба, посочена в отделните нормативни актове).

Органи по вписванията

1. съдиите по вписванията – те са държавни служители и носят отговорност за вреди, причинени на гражданите, съгласно Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на гражданите.

2. частни нотариуси

Книги за извършването на вписване

Те са посочени в чл. 33 от Правилника за вписванията. Делят се на 2 основни групи:

1. същински книги по вписванията: а) входящ регистър – в него се вписват всички нотариални искове, писма и др., за които се изисква вписване. Той се приключва всеки ден от № до № . Ако няма вписвания се пише – “Днес не се извършиха вписвания”; б) партидна книга – открива се от името на всеки собственик и така се посочват всички вписвания, отнасящи се до него – вписват се имена, ЕГН и други белези. Книгата се води като съответно там се отваря и се откриват партиди, като се води за съответна година в томове, проверява се дали лицето няма партида. Ако партидата и от двете страници се изчерпи се открива нов том, като се оставя белег върху старата партида; в) азбучен указател- тук поименно са посочени имената на лицата, вписани по партидите. Той се води по малките имена и е нужно да се изисква документ за самоличност. В него са отразени първичните данни. Посочва се и къде е извършено вписването – том, партида и т.н. Азбучен указател ще има до пълното влизане на реалната система в сила, а сега все още “съжителстват” персоналната и реалната системи; в) регистър за справки- тя е за отразяване на устни и писмени справки.

2. несъществени книги – чл. 37 “а-ж” – те са други книги по чл. 112 ЗС – да се нанесат със синьо или черно мастило и се зачеркват празните места.

Книги по кадастъра и имотния регистър – книги по чл.59

Правно значение на вписването и действие на вписването в нотариалните книги.

- вписването се подчинява на принципа “първият по време е първи по право”. Това се прави с цел пресичане на възможността да се осъществи измама спрямо трети лица.

- вписването на искови молби е предупредително

- вписването на актове за прехвърляне, на решение на съда пресичат възможността за последващо вписване.

Деактуване – кметът или областният управител ще издаде акт да се отпише имота. А при спор се решава от съда.

Въпрос 23. Договор – понятие и видове. Особености на договора в облигационното, търговското и трудовото право. Сключване на договора и преддоговорни отношения. Предварителен договор. Договор в полза на трето лице, обещаване действие на трето лице.

Облигационните отношения /ОО/ могат да възникнат по волята на страните. Правно средство за установяване, изменение и прекратяване на ПО е правната сделка. Тази изявена воля е техен източник. Всяка правна сделка следователно включва по необходимост във ФС едно или няколко изявления, насочени към установяване, изменение или прекратяване на едно ПО.

Когато фактическия състав на правната сделка се изчерпва с волеизявлението на един само правен субект, правната сделка е ЕДНОСТРАННА, а когато обхваща съгласуваните насрещни волеизявления на двама или повече правни субекти, правната сделка е ДВУСТРАННА.

Сделката е волеизявление и е насочена към пораждане на желани и целени правни последици, чието съдържание се определя от самото волеизявление.

Едностранни сделки – правната уредба е твърде кратка в чл. 44 от ЗЗД. За разлика от договорите, едностранните сделки не се подчиняват на принципа на автономия на воята (която е при договора), а трябва да са numerus causus, т.е. няма ненаименовани правни сделки. Това едностранно волеизявление трябва да е уредено в закона. Едностранната сделка не предполага (не поражда насрещност), поражда задължения само за едното лице извършило волеизявлението. Двустранните правни сделки се наричат договори

Определение: В българското законодателство намираме легално определение в член 8 на ЗЗД - "Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях."

Договорът е институт, общ на цялото ГП. Той се среща във всички негови части- ВП, ОП, СП. Договорът е най често срещаният източник на облигационните правоотношения, но и в частното право. Свободното договорно обвързване и следващата от него задължителност на уговореното-това са двата основни принципа, които се изтъкват като особени предимства на договорното право – уреден в чл. 9 ЗЗД.

Някои теоретици определят договора като съглашение м\у две или повече лица за създаване, изменение или прекратяване на една правна връзка м\у тях.

Характерни черти на договора са: 1. две съвпадащи насрещни волеизявления; 2. Съглашението е пълното покриване на волята на участващите в д-ра страни; 3. В чл.9 на ЗЗД е провъзгласена свободата на договаряне, т.е. страните имат иправо на избор. Страните могат свободно да определят съдържанието на д-ра, доколкото то не противоречи на повелителни ПН. Под съдържание се разбира, че изброените в ЗЗД д-ри не са единствени, които могат да се сключват м\у страните -стига да не се нарушават императивни ПН и да не се нарушават добрите нрави.

Видове договори:

1.Едностранни и двустранни. Критерий е това дали едната или двете страни по д-ра имат задължения. При едностранните задължена е само едната страна, а другата има само права (заем за послужване – тук заемодателят не поема никакво задължение като дава своя вещ в заем и единствено има правото да иска връщането на тази вещ; договор за поръчка). Двустранните (продажба; замяна) – при тях възникват права или задържения на пранципа на разпределението им.

2.Несъвършени двустранни д-ри - те по принцип са едностранни, но страните са се уговорили задължения да възникват и за двете страни(влогът е едностранен - имаме даване на вещ за ползване от заемодател и получаването й от заемополучател, но заемополучателя може да направи и разностки по тази вещ и тогава той има право да иска възстановяването им от заемодателя). При тях по принцип се прилагат правилата за едностранните д-ри.

3.Според това дали е налице еквивалентно разместване на имуществените ценности биват възмездни и безвъзмездни. Възмезден е този д-р, при който всяка от страните по него се задължава с\у насрещна престация. Не е необходимо двете престации да са еквивалентни. Д-р за продажба, наем, залог, за превоз и т.н. Безвъзмездните са тези д-ри с които едната страна дава на другата или се задължава за нещо в нейна полза без насрещна престация. Такива са д-ра за влог, за заем за послужване, за поръчка, за дарение и т.н.

4.С оглед на това дали формата за действие е елемент на ФС д-рите се делят на формални и неформални. При формалните д-ри е необходима определена форма. Неформалните- з-нът не изисква форма за действителност. При тях може да се използва формата за доказване (разписка).

5.Според това дали за сключването на д-ра е необходимо някакво фактическо действие – консенсуални, формални и реални. Консенсуални са тези д-ри, за чиято валидността необходими и достатъчни само съвпадащи волеизявления на двете страни. Д-рът е сключен с простото съгласие на волите на двете страни. Формален – за неговата действителност е необходимо спазването на една установена от закона форма – тази форма е елемент от фактическия състав на договора. Договорът не е валиден, ако волеизявленията на страните не са направени в установената форма, защото не са осъществени всички необходими елементи от фактическия състав на договора. Реален е този д-р за чиято действителност е необходимо освен съгласието на страните още и ПРЕДАВАНЕТО НА ВЕЩА, предмет на д-ра. Този доовор се сключва с предаването на веща. До този момент можем да имаме просто съгласие, което да има значението на обещание за бъдещото сключване на договора- значение на предварителен договор. Реален е договорът за заем – той е сключен едва тогава, когато заемодателя предаде на заемателя заетата вещ или заетата сума. Простото съгласие да се даде заем не поражда договор за заем, а само задължение за даването му – чл. 241 ЗЗД.

6.Комутативни и алеаторни. Критерият е в зависимост от това дали към момента на сключване на д-ра са известни облаги, които ще получат страните. Комутативните – тук още при сключването на договора всяка една от страните знае какви облаги ще извлече; алеаторните – облагите са неизвестни, те зависят от едно бъдещо несигурно събитие

7.Според това дали основанието е елемент от ФС на договора- Каузални и абстрактни. Основанията, които може да има един договор са три: а) да се придобие едно СП; б) да се надари едно лице; в) да се погаси един дълг. Основанието не е елемент от ФС на д-ра.

8.Главни и акцесорни. Дали са самостоятелни или са обусловени от някакъв предшестващ д-р. Главен е този договор, чиято валидност не е обусловена от друго предшестващо го правоотношение – продажба, наем, заем. Акцесорни (последващи) – те изистват наличието на предшестващо правоотношение – т.напр. не може да има ипотека, баз да има дълг или залог, който да я обезпечава.

Трудов договор – понятие, правна характеристика. Трудовият договор /ТД/ е най-често срещаното основание за възникване на ИТП. Ярко подчертан е неговия договорен характер. Трудовия договор е двустранна правна сделка. ТД е договор, по силата на който двете страни се съгласяват – едната да предоставя своята наемна сила при определени условия, а другата страна се задължава да му плаща трудово възнаграждение.

Характеристики на ТД : - формален договор. Формата се извлича от чл.62 ал.1 КТ. Трудов договор сключен в устна форма е недействителен и при поискване, ще бъде обявен за такъв; консенсуален, а не реален договор. Изпълнението на задълженията започва от сключване на договора, а не от престацията на едната от страните по договора – чл.63 ал.3; възмезден договор – основанието е в чл.66 КТ; сукцесивен – на всяко изпълнение на задълженията от едната страна, следва задължение и от другата страна - плащане възнаграждение всеки месец.

СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОРА. Сключването на договора е постигане на съгласие между две лица по неговите съществени елементи. Той представлява единство на две насрещни волеизявления.

ФС на сключването. Той е сложен, защото изисква наличието на два прости ЮФ- волеизявлението на предложителя и волеизявлението на адресата.Едната от страните поема инициативата за сключването му и прави оферта. Тази страна се нарича ОФЕРЕНТ (ПРЕДЛОЖИТЕЛ).Другата страна е необходимо да изрази съгласие чрез приемане и се нарича приемащ, АДРЕСАТ НА ОФЕРТАТА.

Предложението (офертата) е волеизявление \покана\ за сключване на д-р, което един правен субект отнася до друг. Предложението е едностранно волеизювление, с което едно лице (оферент), прадлага на друго лице да сключат договор, т.е. да влязат в облигационна връзка. Предложението трябва да отговаря на няколко изисквания:

1. Съдържание на офертата. Офертата е тази част то договора, която определя съдържанието на бъдещата сделка. Съдържанието на сделките може да се характеризира в три вида: а) съществено съдържание – тук трябва минимално да се уговори предмет и цена; б) естествено съдържание – тук страните няма нужда да уговарят друго защото то е уредено в закона; в) случайно съдържание – това са правни последици, които закона не предвижда и тези, т.нар. модалитети трябва да се уговорят.

Задължително съдържание на офертата- да съдържа всички съществени условия на договора, а останалите могат да се договарят. Тези условия се определят от закона, от обичаите или от естеството на самото задължение. Освен това предложението трябва да посочва и всички онези ОТКЛОНЕНИЯ ОТ ДИСПОЗИТИВНИТЕ ПРАВИЛА на закона на които оферентът държи. Следователно приема се, че няма оферта, ако предложението НЕ съдържа всички специални условия. Предложението трябва да е така оформено, че за неговото приемане да е необходимо едно просто ДА на адресата. И още няма да е на лице предложение, ако изявлението НЕ съставлява само покана "за сключване на договор". Няма предложение, ако се задоволя да съобщя на едно трето лице, че съм намислил да продам къщата си, стига да ми бъде предложена изгодна цена. Това е една информация и нищо повече.

Предложението трябва и да е достатъчно пълно- по каква цена, какво предлага и т.н.

2. Предложението трябва да е отправено до друго лице т.е. принципа е, че офертата трябва да е насочена към точно определено лице (адресат). Възможно е обаче то да е насочено към неопределен кръг адресати – т.нар. публични оферти, които са адресирани до неопределен кръг лица. В тази хипотеза този, които пръв е приел предложението- с него се сключва договора. Например излагане на стоки на витрина съставлява предложение за продажба, отправено до неопределени лица; такава оферта може да бъде отправена и чрез вестник.

3. Трябва да съдържа изисквания за намерения (animus на предложението). Има две становища по въпроса дали анимуса е необходим и ако няма такъв - няма оферта, а покана за преговори. Второто становище е, че не е необходим, а е достатъчно само волеизявление. Приоритет се отдава на първото становище за наличие на анимус (намерение).

4. Обвързваща сила на офертата. Предложението е едностранно волеизявление. То се отправя до друго лице, за да бъде узнато и евентуално прието от него. Нашето право стои на становището, че предложението обвързва предложителя.

а\ Ако предложителят е определил срок, в течение на който предложението му следва да бъде прието, офертата го обвързва до изтичане на този срок без оглед на това, дали предложението се прави на присъстващ или на отсъстващ (чл. 13, ал. 1). Следователно предложителят не може валидно да оттегли офертата си до изтичане на този срок.

б\ Ако няма определен срок, в течение на който предложението може да бъде прието, трябва да различаваме с оглед на това, дали то се прави на отсъстващ или на присъстващ. Предложението, направено на присъстващ, обвързва предложителя само в случай на незабавно приемане. Предложението губи силата си, ако не бъде незабавно прието, казва чл. 13(3). За присъстващи се считат и лица, които преговарят по телефона.

в\ Предложение, направено на отсъстващ, обвързва предложителя за толкова време, колкото е обикновено нужно за пристигане на приемането-чл.13(3). Това е относително определена норма. Тук се включват три компонента: време за пристигане на предложението до адресата; време необходимо да се провери и обсъди предложението; време за достигане на отговора до предложителя.

Оферента може да оттегли офертата, ако съобщението за оттегляне пристигне ПРЕДИ или НАЙ-КЪСНО със самата оферта. Задължителната сила на предложението е установена в защита на лицето, на което се прави предложението. За адресата договора е сключен, дори ако самият оферент умре или бъде поставен под запрещение, след като е отправил офертата. Офертата има задължителна сила по смисъла на закона.

Предложението губи силата си: 1. Ако бъде отхвърлено от адресата, до който е отправено. Молбата за продължаване на срока за приемане още не означава отхвърляне. Офертата може да бъде приета в първоначално определения срок. 2. Ако изявлението за приемане не пристигне своевременно. 3. Ако бъде оттеглено съгласно чл. 13(2) ЗЗД

Съпоставка м\у оферта и покана за преговори: офертата е задължаваща ; офертата трябва да има анимус (намерение); офертата трябва да съдържа всички съществени условия на договора. Поканата за преговори не трябва да съдържа тези три изисквания.

Приемане. Същност. Лицето, на което е направено предложението, има една алтернатива- или да приеме предложението и с това договорът е сключен, или да отхвърли предложението и така да осуети сключването на договора. Приемането също отговаря на няколко изисквания: 1. Да изхожда от лицето, на което предложението е направено, от негов особен представител, евентуално от неговите наследници (ако договорът не е intuitu personae); 2. Да бъде отправено до предложителя, негов представител, респективно неговите наследници; 3. Да е безусловно, т.е. да няма резерви и насрещни условия, защото в такъв случай ще е налице контраоферта или покана за преговори.

Начини на приемане. Приемането не трябва да оставя никакво съмнение относно окончателното решение да се сключи окончателния д-р. Приемането трябва да бъде безусловно. Приемането не е направено с резерви, ако представлява разширение на предложението.

Изявлението за приемане може да бъде ИЗРИЧНО или МЪЛЧАЛИВО. 1.Изрично е когато волята за сключване на предложения договор личи от изрични изрази, които приемащия употребява; 2.Мълчаливо е когато от действията на приемащия може да се съди за решението му да сключи предлагания д-р. Това са т.н конклудентни действия.

Оттегляне на приемането .Предложителят може да оттегли офертата си, стига само известието за това да стигне у лицето, на което се предлага, по-рано или едновременно с предложението(чл.13-ЗЗД)

Късно пристигане на приемането. От пристигналото приемане се вижда, че то е изпратено навреме, но по независещи от него причини то не е пристигнало навреме. Тогава д-ра се счита сключен, освен ако предложителя незабавно уведоми другата страна, че счита приемането за закъсняло.Чл.13(5).

Сключване на д-ра. Когато предложението се приеме тогава се постига съгласие м\у двете страни. Съгласие (consensus) наричаме съвпадането на волеизявлението на двете страни по съдържанието. Липсата наричаме разногласие. Съгласието трябва да обхваща всички съществени страни на д-ра.

Момент на сключване . Договорът е сключен, когато се постигне пълно съгласие в\у всичко. Когато предложението е направено на присъстващ д-ра се счита сключен от момента на приемането.Когато предложението е направено на неприсъстващ, договорът се счита сключен , когато предложителят (оферента) е узнал за приемането на офертата. Това е т.н. теория на УЗНАВАНЕТО.

Мястото на сключване на договора е там където е било направено предложението.

ПРЕДДОГОВОРНИ ОТНОШЕНИЯ. - Договорът е сключен, щом страните постигнат съгласие в\у всичко, което е съществено или което се счита за съществено. От този момент нататък м\у тях съществуват договорни отношения. Но това не означава, че до този момент не са съществували никакви правно-релевантни отношения. И преди приемането на офертата м\у страните възникват отношения и продължават до приемането на направената оферта.Тези отношения наричаме ПРЕДДОГОВОРНИ.

Правно релевантна връзка възниква м\у тях още с получаването на предложението. Сам з-нът е придал задължителна сила на офертата. Задължения на страните в преддоговорните отношения: ЗЗД определя един общ мащаб за поведение като предвижда, че страните по преговорите и при сключването на д-ра трябва да действат ДОБРОСЪВЕСТНО. Страните трябва да доведат до знанието на другата страна всички обстоятелства, които тя трябва да знае по д-ра. Това са задължения за взаимно уведомяване; Задължение на страните да НЕ прекъсват произволно преговорите; Задължение за полагане на грижа. Всяка от страните трябва да вземе мерки за изпълнение на д-ра, ако той се сключи; Задължение да обезпечи валидността на престирания договор. Тези задължения са преддоговорни защото все още няма сключен д-р.

Неизпълнението на тези задължения може да се вмени във вина на съответната страна.Тя се нарича преддоговорна вина или вина при договаряне. Това води и до т.нар. преддоговорна отговорност. Тя произтича от действията извършени по повод сключването на д-ра. Тя не е деликтна, защото няма деликт като умишлено виновно деяние. В чл. 12 ЗЗД е точен: "При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно.В противен случай те дължат обезщетение".

ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДОГОВОРИ. Предварителният договор (ПД) е съглашението, с което две лица се задължават да сключат в бъдеще окончателен д-р при условията уговорени предварително. Той се сключва, когато условията за сключвания окончателен договор не са настъпили за страните, а те искат да запазят качествата си на съконтрахенти. Най-често се сключват при транслативни сделки за недвижими имоти. ПД не е специален договор. Той е уреден в Общата част. По принцип може да се сключва за всички видове д-ри, с две изключения: а\ ПД за дарение- той е нищожен; б\ Ако окончателният д-р е нищожен по чл. 26 ЗЗД, то и ПД също ще бъде нищожен.

Предварителните договори биват два вида - едностранни и двустранни.

1. Едностранен ПД ще е налице, ако се задължа да продам апартамента си на определена цена, на който вие сте понастоящем наемател, ако решите да го купите до края на наемния срок. Вие приемате това мое предложение. В резултат по договорен път се установява във ваша полза едно право на предпочитание т.е. едната страна поема задължение да сключи окончателен д-р а другата има право само да иска сключването му.

2. Двустранен ПД ще е налице когато не само едната страна се задължава да продаде апартамента си, но и другата се задължава да го купи т.е. всяка от страните по д-ра поема задължение да сключи окончателен.

Характеристика на ПД: 1. Това е НЕНАИМЕНОВАН договор, уреден в общата част; 2. НЕ Е ПРЕСТАЦИОНЕН т.к. не се прехвърля никакво имущество; 3. Договорът е КОНСЕНСУАЛЕН защото е достатъчно постигането на съгласие, за да бъде той сключен; 4. Договорът е КАУЗАЛЕН. 5. Той по принцип е НЕФОРМАЛЕН, но закона предвижда писмена форма за действителност, когато за окончателен д-р се иска нотариална форма - чл.19(1) ЗЗД

Приложно поле: 1. ПД за продажба на недвижими имоти са най-често срещаните. Той си е извоювал особеното наименование - обещание за продажба; 2. Продажба на наследство по чл. 212 ЗЗД; 3. За отстъпване на недвижим имот срещу задължение за издръжка; 4. За замяна на недвижим имот; 5. За наем; 6. За учредяване на вещни права; 7. За заем, за влог, за залог.

Условия за действителност. Всички условия за действителност на един д-р са такива и за ПД: 1) Трябва да съдържа всички уговорки относно съществените условия на окончателния д-р; 2) Когато има изискване за писмена форма тя трябва да бъде спазвана; 3) Ако окончателния д-р е нищожен то и ПД ще бъде нищожен независимо от основанието.

Действие на ПД. ПД създава едно взаимно задължение за договаряне в тежест на всяка от страните по него. Всяка от тях има претенция спрямо другата да иска сключването на окончателен. Други действия той няма. Има само облигационно но не и вещно действие.

Принудително изпълнение. - Чл. 19(3) ЗЗД. "Всяка от страните по ПД може да предяви иск за сключване на окончателен д-р. В такъв случай д-ра се счита сключен в момента, в който решението влезе в сила." Искът е конститутивен, т.к. правото да се иска принудително изпълнение е потестативно. Тук съдебното решение замества окончателния договор. Съдът дава двуседмичен срок да изпълни своето задължение по окончателния д-р. Ако не изпълни ответника има право да иска отмяна на окончателния д-р. Исковата молба се вписва, защото всички действия извършени след вписването на исковата молба са недействителни за ищеца. Съдебното решение също се вписва, защото играе ролята на нотариален акт. То се вписва 6 месеца след влизане на решението в сила. Въз основа на него може да се извади констативен нотариален акт.

ДОГОВОР В ПОЛЗА НА ТРЕТО ЛИЦЕ. ОБЕЩАВАНЕ ДЕЙСТВИЕТО НА ТРЕТО ЛИЦЕ.

Договорът в полза на трето лице е уреден в чл. 22 от ЗЗД. Определение: Д-р по силата, на който страните обещател (промитент) и уговарящ (стипулант) се съгласяват едно трето лице - бенефициер, което не е страна (не участва пряко, нито чрез представител) да придобие едно право като може да иска изпълнението му от обещателя.

Приложно поле.1. Договора се среща най-често при застраховките в полза на трето лице- застрахователната сума се получава от задълженото лице; 2. При д-рите за прехвърляне на имот с\у задължение за издръжка и гледане; 3. Д-рът за продажба - правото на собственост преминава в\у задълженото лице.

Страни по договора.

- ОБЕЩАТЕЛ (ПРОМИТЕНТ)- поема задължението да даде нещо или да направи нещо в полза на задълженото лице.

- УГОВАРЯЩ (СТИПУЛАНТ)- уговаря да се престира на трето лице и приема обещанието на обещателя.

- БЕНЕФИЦИЕРЪТ НЕ Е СТРАНА ПО ДОГОВОРА!

Условия за действителност. - Уговорката в полза на трето лице поражда с сключването на д-ра самостоятелно право за третото лице при няколко условия: 1.Уговорката в полза на третото лице преди всичко трябва да е валидна.Ако тя е нищожна третото лице не придобива никакви права.Ако пък е унищожаема правата на третото лице отпадат с обратна сила; 2. Д-рът трябва да бъде действителен; 3. Необходимо е също третото ползващо се лице да е определено или поне определяемо.

Действие на договора. Стипулираното право възниква веднага и направо в имуществото на третото ползващо се лице и не преминава през имуществото на уговарящия. Третото лице не е правоприемник на уговарящия. То придобива веднага, направо и непосредствено уговореното в негова полза. Но това негово придобиване не е окончателно. Уговорителят, по чийто почин всъщност третото лице става кредитор, има право да отмени уговорката. Неговото едностранно изявление в този смисъл е напълно достатъчно.

Отношение м\у страните и м\у страните и третото лице:

1) Обещател - трето лице. Третото лице обаче не е страна по договора и то черпи своите право от договора на обещателя с уговорителя. Поради това обещателя може да противопостави на третото лице възраженията, които произтичат от договора и които той е могъл да противопостави на уговорителя. Така обещателят може да възрази на третото лице, че договорът е унищожаем, защото го е сключил при грешка или измама. Може да му противопостави и възражението за неизпълнен договор или дори, че разваля договора, понеже стипулантът не е изпълнил задълженията си по него.

Третото лице по отношение на обещателя има право на иск за реално изпълнение, той може самостоятелно без ничие посредничество да иска изпълнението в негова полза.

2) Обещател - уговарящ. Уговарящият може да иска разваляне на договора поради неизпълнение на задължението му; за вреди които неизпълнението е причинило; право на иск за реално изпълнение (и за двете страни) по съдебен ред; обезщетение вместо изпълнение.

3) Уговорител - трето лице. Отношенията са най-различни, няма значение за договора. Най-често уговарящия иска да надари третото лице или да изпълни свой дълг по отношение на третото лице. Например уговарям, че от влоговота ми сметка има прова да тегли суми само сестра ми, защото имам зъдължения към нея и смятам така да ги изплатя.

4) Отношения между третото лице и кредиторите на уговорителя. Кредиторите могат да отменят д-ра в полза на третото лице, ч\з т.н. отменителен (Павлов) иск по чл. 135 ЗЗД. Третото лице дължи да върне само това, което уговарящия е дал по договора.

Обещаване действието на трето лице. Обещаване действието на трето лице е налице, когато едно лице А обещава на друго лице В, че едно трето лице С ще се задължи да извърши нещо в полза на Б. Поражда д-ие само за обещателя, който е реално правно обвързан и той е длъжен да положи съответните усилия за да направи така, че третото лице да престира на А. Ако обаче С не изпълни д-ето, за което А се е задължил, тогава има две възможности: 1. Може да се иска реално изпълнение от А; 2. Когато личните качества на С са от значение за изпълнението, тогава от А се иска само обезщетение.

Въпрос 24. ИЗПЪЛНЕНИЕ – същност и страни. Предмет на изпълнението. Време и място на изпълнението. Право на задържане в гражданското и търговското право. Възражение за неизпълнен договор. Суброгация.

Всяко ПО включва и облигационно възниква, за да породи определено действие, определени права и задължения. След като възникнат правата трябва да се упражняват, а задълженията да се изпълняват.

Доброволното осъществяване на дължимия резултат наричаме изпълнение, а изпълнението на паричните задължения - плащане.

Изпълнението на задължението има за последица погасяване на обл. отношение, защото ч\з изпълнението крайната цел на ПО е постигната- задоволяване на интереса на Кредитора. Изпълнението е най-честия способ за погасяване на задълженията.

Правна същност на изпълнението. Действията по изпълнението могат да изискват съдействието на кредитора - тези действия могат да бъдат правни сделки, но самият резултат (изпълнението) никога не е правна сделка.

По правило изпълнението е юридическа постъпка, която изисква, а в определени хипотези се съчетава с волеизявления и се превръща в сделка.

Намерения за изпълнения. Необходим ли е анимус? За да е налице изпълнение трябва да има намерение от длъжника. По принцип намерението се предполага.

Принципи на изпълнението.

1. Принцип на точното изпълнение - чл.79 ЗЗД. Необходимо е длъжникът да осъществи престация адекватна на дължимата по предмет, време, място, количество и качество, като добър стопанин, добър търговец. В противен случай се говори за неточно изпълнение. Неточно във времето означава забавено изпълнение. Неточно в количествено отношение означава частично изпълнение.Неточно в качествено отношение означава лошо изпълнение;

2. Принцип на реалното изпълнение - необходимо е да се престира поетата от длъжника престация. На реалното изпълнение противостои пълното неизпълнение;

3. Принцип на задържането - правото да се откаже изпълнението на задължението на длъжника, ако неговият съконтрахент не изпълни своето насрещно задължение;

4. Принцип на икономичност на изпълнението. Длъжникът е необходимо да осъществи дължимата престация с изразходването на най малко средства, особена когато се касае за възстановяване на разноски направени от длъжника от страна на кредитора.

СТРАНИ - КОЙ ТРЯБВА И КОЙ МОЖЕ ДА ИЗПЪЛНИ. КОМУ ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕСТИРА.

Кой трябва да изпълни. Облигационното отношение обвързва длъжника и за да се освободи от обвързаността си, той трябва да изпълни. Не винаги обаче за тази цел е необходимо личното д-е на длъжника. Чл.73 - "Задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника." Т.е. когато се касае за лична незаместима престация.

Кой може да изпълни. Когато престацията е заместима, Длъжникът може да изпълни задължението си чрез трето лице. Той може да възложи на третото лице да извърши от негово име и за негова сметка дължимите материални действия.

Нещо повече. Всяко трето лице може да изпълни от свое име и по своя инициатива чуждо задължение. Безразлично е дали третото лице има или не интерес от изпълнението. Кр. е длъжен да приеме изпълнението от третото лице(чл.73)

Кому трябва да се изпълни? Принципът: Длъжникът трябва да престира на кредитора или на редовните му представители, ако иска да се освободи от задължението си (чл.75). В противен случай то е действително само ако Кр. се е възползвал от него или го е утвърдил. Изпълнението направено на Кр. осъществява дължимия резултат и погасява задължението. Това става само, ако Кр. е способен да се разпорежда със своите права. Такава способност нямат малолетните и пълно запретените, а техните законни представители или настойници; както и непълнолетните или ограничено запретените- изпълнение получават техните попечители. Изпълнение направено на неспособен Кр. не погасява дълга. Тук важи правилото," който плаща зле плаща два пъти". Все пак изпълнението ще е действително и ще има погасителен ефект, ако : 1. Потвърдено е от представителя на неспособния или от самия неспособен, след като е станал дееспособен; 2. Ако престираното е отишло в полза на неспособния Кр.- трябва да се докаже, че този Кр. е реализирал ползи, а не е претърпял вреди.

Дл. се освобождава от задължението си, ако престира на лицата, които са овластени да действат от името и за сметка на Кр. Такова изпълнение се счита направено направо на кредитора(чл.75 ал.1). Имат право да действат от името и за сметка на Кр. : а) договорните му представители, т.е. неговите пълномощници; б) законните му представители. Само недееспособните ФЛ имат зааконни представители. Това са техните родители или настойници.

Малолетни и пълно запретени – законен представител, родител, настойник;

Непълнолетни и ограничено запретени – попечител;

в) съдебни управители (чл. 59 ЗН и чл. 90 ЗЛС).

Изключения от принципа:

1) Изпълнение направено на некредитор с погасителен ефект.

а\ Когато Дл. престира на трето лице, което не е овластено да получи изпълнението, но Кр. потвърждава това изпълнение;

б\ Когато Дл. престира на трето неовластено лице, но Кр. се е възползвал от престирането;

в\ Когато Кр. изрично или мълчаливо се е съгласил да се престира на трето лице и з-нът не се е противопоставил;

г\ Плащания направени на приносител на ценна книга; на запис на заповед са винаги редовни, дори и приносителят да не е истински кредитор. Носителя на ценната книга е владелец на документа, а при записа на заповед е необхидимо менителничния документ да е джиросан.; д\ Изпълнението е действително и има погасителен ефект, когато е направено на легитимен знак (билет за кино , театър и др.)

2. Изпълнение на мним кредитор по чл. 75, ал. 2 ЗЗД – има две предпоставки:

а) обективна – всички считата, че получателя е истинския кредитор;

б) субективна – длъжникът е добросъвестен, счита че получателя е истинския кредитор.

Плащане без погасително действие. Понякога изпълнението, макар да е направено на Кр. , не освобождава Дл. Такъв е случаят, когато е наложен запор в\у вземането на Кр. у длъжника.

В\у вземането на Кр. може да бъде наложен запор от неговите Кр., за да се удовлетворят те от това вземане. На Дл. се праща за тази цел запорно съобщение от съдебния изпълнител. Следователно след получаване на запорното съобщение Дл. не бива да плаща на Кр. си , макар същият да е дееспособен и на него да има да му се дължи. Ако след получаване на съобщението Д. изпълни (плати)на Кр., това изпълнение не погасява задължението към Кр.,защото зле е платил- късно. В този смисъл важи принципът „Който плаща зле, плаща два пъти”

Направеното след запора изпълнение е недобросъвестно по чл. 346 ГПК. Ако длъжникът е платил и на кредитора си има право на обратен иск за повторно платеното.

ДАВАНЕ ВМЕСТО ИЗПЪЛНЕНИЕ. ЧАСТИЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ. КАКВО СЛЕДВА ДА СЕ ИЗПЪЛНИ.

Длъжникът трябва да осъществи дължимия резултат или дължимото поведение "ТОЧНО". Дл. трябва да престира всичко, което дължи. Не го ли направи изправени сме пред непълно изпълнена престация или т.н. частично изпълнение.Кр. не може да бъде принуден да приеме нещо различно от дължимото- чл. 65. С една реч изпълнението е винаги неделимо. Правилото е установено в интерес на Кр. Той не е длъжен да приеме частично изпълнение и не изпада в забава, ако го откаже. Но това е диспозитивна ПН и Кр. може да се откаже от тази облага. В такъв случай задължението се погасява в онази част от дълга, за която Кр. приема изпълнението.

Частично изпълнение – изпълнението трябва да е точно съгласно чл. 79 ЗЗД. Длъжникът трябва да пристира всичко, което дължи. Ако не престра всичко, дължимият резултат е непълно осъществен – изпълнението е частично. При неделимите престации частичната прастация е недопустима и това следва от естеството на престацията. От друга страна е възможно задължението за престиране на всичко дължимо да следва по закона – такова задължение е винаги неделимо. Това правило е прието в интерес на кредитора и той не длъжен да приеме частично изпълнение.

Приложението на правилото на чл.66 може да бъде изключено:

а\ поради естеството на задължението; - например задължението за повтарящи се престации при лихви, наеми, последователни доставки и др.;

б\ по волята на страните - ако са уговорили узпълнението да е на части;

в\ от разпорежданията на закона.

Възможно е самият кредитор да предпочете да се изпълни частично – на части. Правилото, че трябва да се престира изцяло, е установено напълно в негов интерес. Ако той счете че друго е в негов интерес, той може да иска престиране само на част от дължимото.

Длъжника трябва да осъществи дължимия резултат. той трябва да изпълни това, което се дължи.Този извод се прави от текста на чл.79 ЗЗД- "точно изпълнение". Но евъзможно и Даване вместо изпълнение. Това е престиране на нещо различно от дължимото със съгласието на кредитора. В такъв случай не е налице едно истинско изпълнение, а едно даване в изпълнение. Принципът е, че кредиторът може да откаже да приеме начасти, но не може да откаже цялостното изпълнение на дълга, защото изпада в забава. Частичното изпълнение прад кредитора е характерно за менителничните задължения по ТЗ. Възможно е частичното изпълнение да се постанови от държавен орган (съда) – например, по ТЗ при несъстоятелност, съда има право съгласно оздравителен план да приеме частично погасяване на дълга.

Всичко ли може да бъде престирано вместо дължимото?:

1. Може да се престира вещ вместо пари; пари вместо вещ; една вещ вместо друга; лично действие вместо предметна престация и обратно. Ограничения не съществуват.

2. Може да се престира едно вземане вместо изпълнение, като се прехвърли вземането или извърши една активна съвършена делегация.Обикновено това става ч\з цесия. Цедентът отговаря само за действителното съществуване на вземането, което прехвърля, а не за платежоспособността на длъжника нито за реализиране на вземането- чл.100.Затова Кр., който приема едно вземане в изпълнение, рискува да не получи никакво изпълнение, ако Дл. се окаже неплатежоспособен. За да го предпази от такава опасност, чл.65(3) предвижда, че "когато на Кр. е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, задължението се погасява, след като бъде събрано вземането. Цесията следователно ако не е уговорено друго, не се счита направена в изпълнение, а само с оглед изпълнението.

Даването вместо изпълнение изисква:

1) даване на допълнително съгласие от кредитора;

2) има договорен характер, защото има д-е само ако Кр. е съгласен. Кр. не може да сключи д-р, ако е неспособен да използва правата си.

ВРЕМЕ И МЯСТО НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО. ДОКАЗВАНЕ. ПРИХВАЩАНЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО.

Всяко задължение трябва да бъде изпълнено точно(чл.79 ), но точното изпълнение не означава само осъществяване на дължимия резултат, но още неговото своевременно изпълнение. А Дл. осъществява своевременно, ако престира на ПАДЕЖА. На падежа вземането е вече изискуемо. Кр. е не само в правото си да иска изпълнение, но то е вече поискано или се счита за поискано. Следователно падежа е онзи момент, който е определен за осъществяване на дължимия резултат.

Изискуемост. Определяне на времето за престиране. Съгласно чл.69(1) задължението е изискуемо веднага с възникването му. Правилото следователно е, че щом се дължи без срок се дължи веднага. Това означава, че Кр. веднага може да иска изпълнение, а Дл.веднага може да пристъпи към изпълнение. Необходимо е обаче Кр. да покани Дл. да изпълни задължението си като му даде срок за това. Когато задължението е без определен срок Дл. не е длъжен да изпълни без получаване на покана. Поканата му обаче определя вече обвързващ го срок. До този момент Дл. не е в забава, а той изпада едва след като бъде поканен- чл.84 ЗЗД.

За изрично определен срок говорим, когато ЮФ, който дава живот на съдържанието, определя и момента в който Кр. може да изиска осъществяването на дължимия резултат. Може да е установено изпълнението да се иска на определен ден (посочен в календара или с оглед на определено сигурно събитие). Тогава казваме, че срокът е ОПРЕДЕЛЕН.

Страните могат да уговорят изпълнението да се осъществи на определен ден след настъпването на едно сигурно събитие. Тогава говорим за ОТНОСИТЕЛНО ОПРЕДЕЛЕН СРОК.

Моментът на изпълнение да бъде определен от една от страните по д-ра. В такъв случай говорим за НЕОПРЕДЕЛЕН СРОК. За него има две хипотези: а) Кр. с изявление ще определи срока ; б) Дл. ще определи падежа на задължението.

Значение на срока. - клаузите, относно срока за изпълнение могат да имат различно значение.

1. От субективно отношение, значението може да бъде различно, в зависимост от това, в чий интерес е уговорен срокът:

а) съглашенията относно срока могат да означават, че кредиторът не може да иска изпълнение, но че и длъжникът не може да изпълни, преди да е настъпил падежът на задължението. В този случай казваме, че срокът е установен в полза на двете страни и че задължението нито е изискуемо, нито е изпълняемо до настъпване на срока (чл.70 ал.1 и 2);

б) разпорежданията относно срока могат да означават още, че длъжникът може да изпълнява преди срока. Тогава срокът е уговорен в полза на кредитора. Задължението не е изпълняемо преди срока, но е изискуемо (чл.70 ал.2);

в) съглашенията относно срока могат да означават, че кредиторът не може да иска изпълнението до изтичането му, но и обратното - длъжникът не може да изпълни задължението си преди срока. Тогава срокът е установен в полза на длъжника. Ако кредиторът предяви иск за вземането си преди да е настъпил срокът за изпълнение, искът трябва да бъде отхвърлен. Ако длъжникът е изпълнил предсрочно, той не може да иска платеното обратно на това основание, защото не е платил нещо недължимо.

Чл.70 ал.3 ЗЗД дава възможност на предсрочно платилия длъжник да приспадне лихвите от деня на плащането до края на срока, ако е предплатил тези лихви;

2. Обективно отношение. Съглашенията относно срока също могат да имат различно значение:

а) дължимият резултат може да бъде осъществен само на падежа и ако не бъде осъществен в този момент, налице е пълно неизпълнение и невъзможност за последващо изпълнение. В този случай боравим с т.нар. фикс-сделки;

б) нормално страните считат, че изпълнението е възможно и след падежа. Макар последващото изпълнение да не е възможно, това изпълнение е все пак неточно по отношение на времето. То е забавено изпълнение и съставлява основание да се търсят от длъжника вредите, които са настъпили. Но то може да се превърне и в пълно неизпълнение ако кредиторът междувременно е загубил интерес от изпълнението - чл.79 ал.2 и чл.87(2).

Изгубване преимуществата на срока. Законът е установил оборима презумпция, че срокът е установен в полза на длъжника - чл.70(1). Длъжникът може да загуби това преимущество. В такъв случай изпълнението става веднага изискуемо. Облагите на срока се изгубват от длъжника - чл.71:

1. Когато длъжникът е станал неплатежоспособен. За да е такъв, трябва да се види в какво отношение се намират активът и пасивът му. Трябва да се провери дали той е изпаднал в невъзможност да посреща дълговете си. – но не по смисъла на ТЗ (Несъстоятелност);

2. Когато длъжникът със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения. Тук става дума например за особени обезпечения, които длъжникът е дал и сам е намалил - съборил е ипотекирания имот, заклал е заложения добитък. В тези случаи кредиторът може да иска изпълнение и преди срока, стига това намаление на обезпечението да се дължи на действие на дл;

3. Когато длъжникът не даде на кредитора обещаните обезпечения, напр. обещал е залог или поръчителство, но не дава нито едното нито другото. Вземането става изискуемо;

4. Съдебни отсрочки и разсрочки. Съдът при постановяване на решението, а в изключителни случаи и след това може да отсрочи или разсрочи изпълнението на решението с оглед имотното състояние на страната или други обстоятелства - чл.191 ГПК, вж. и 348 ГПК;

5. Мораториум. Срокът за осъществяване на една престация се отлага в случай на мораториум. Това са отсрочки, които се дават с нормативен акт по отношение на изпълнението на всички задължения, поради особено важни и непреодолими събития - война земетресение, природни бедствия.

МЯСТО НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО. ДОКАЗВАНЕ НА НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО. ПРИХВАЩАНЕ НА НЕИЗПЪЛНЕИЕТО

Всяко задължение трябва ад бъде изпълнено точно. Това означава престиране на местоизпълнението на задължението. Мястото, където длъжникът трябва да извърши действията, които са необходими за да се осъществи дължимият резултат, за да счетем, че той точно изпълнява, наричаме местоизпълнение на задължението му. Длъжникът се освобождава от обвързаността си, ако престира на това място, и изпада в забава ако не престира на него. Кредиторът е длъжен да приеме изпълнението, ако е на мястото и изпада в забава от своя страна ако не го приеме на него. Местоизпълнението често съвпада с местодоставянето на престацията. Това е така при местните сделки - когато и двете страни имат местожителство в едно и също място. При дистанционните сделки местоизпълнението не съвпада с местодоставянето. Дистанционна сделка е налице, когато с допълнителна уговорка се установява, че длъжникът ще се погрижи престацията да биде доставена на кредитора на място, различно от местоизпълнението. Дл. нарича това място местодоставяне; кр. - местополучаване; за престацията то е местоназначение.

Определяне на местоизпълнението. Меродавно е на първо място изрично уговореното от страните местоизпълнение. Когато не е уговорено изрично, възможно е местоизпълнението да се определя от естеството на изпълнението, а в някои случаи и законът определя мястото на изпълнение. Местоизп. на едно зад. може да бъде определено и с адм. разпоредби. Възможно е в някои случаи да не може да се приложи нито един от горепосочените критерии. Тогава влиза в действие чл.68 ЗЗД: "Ако местоизп. не е определено в закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши: а) при парични задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнение на зад/то;

б) при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението и в) във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението (търсими задължения)."

Правно значение на местоизп. Проявява се най-често във връзка със забавата. Тогава говорим за носими и за търсими задължения.

1. Когато търсимото задължение е срочно и кредиторът не потърси вземането си на срока, той изпада в забава поради неизпълнение, защото не е направил необходимото за да получи изпълнение. Дл. обратно не изпада във забава;

2. Когато носимото задължение е срочно, длъжникът трябва да престира в жилището на кред. Не стори ли това, той изпада в забава.

Разноски и доказване на изпълнение. Принципът е, че разноските по предаване на дължимата престация са поначало в тежест на длъжника. Такива са и разноските с издаване на разписка, всички разноски по предаването, включително меренето и тегленето. Нормата на чл.78 обаче е диспозитивна и страните могат да уговорят друго. Допълнителните разходи са в тежест на този, който ги е причинил.

Доказване на изпълнението. Принципът е, че длъжникът трябва да докаже, че е изпълнил задължението си точно (чл.127 ГПК). Не съществува законова, макар и оборима презумпция, че длъжникът е изпълнил точно, но една обикновена презумпция твърде често помага на длъжника - щом кредиторът е приел без възражение - може да се счита, че му е престирано точно (чл.194 и 264 ЗЗД). Изпълнението може да се доказва с всички доказателствени средства. Все пак ГПК не допуска свидетелски показания за доказване "погасяване на установени с писмен акт парични задължения".

Нормалният писмен документ е разписката - писмено признание, издадено на престиращия от получателя на престацията за получаване на същата. Тя трябва да носи подписа на издателя, дългът датата, мястото на престиране и т.н. Този, който изпълни дълга, има право да иска да му бъде върнат особеният документ, ако такъв бъде издаден. По нашето право връщането на документа за вземането има значение за необоримото предположение за погасяването на дълга - чл.109. Това предположение има действие само тогава, когато е установено, че връщането на частния документ за дълга е станало без измама, насилие и изобщо доброволно.

Прихващане на изпълнението (плащането). Възможно е един и същ длъжник да има повече еднородни задължения към един и същ кр. Ако той не изпълни всичко изцяло и изведнъж, а престира общо срещу задълженията си, се поставя въпросът кой дълг се е погасил. Прихващане може да прави само длъжникът. Той заявява кой дълг погасява. Когато такова заявление няма, тогава законът определя как става прихващането - по реда на чл.76(2,3) най-напред: а) върху най-обременения за дл. дълг; б) в/у най-старото задължение, ако всички са еднакво обременителни; в) в/у всички дългове съразмерно, ако те са еднакво обременителни и еднакво стари.

ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ-ретинент

Въпреки изискуемостта на задължението Дл. има понякога право да задържи дължимото. Законът признава на Длъжника такова право на задържане, ако той има срещу Кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което произтича задължението му. Ако такава е обстановката, Дл. може да откаже изпълнение на задължението си до едновременно насрещно изпълнение от страна на Кр. Като отказва да изпълни, Дл. иска по този начин да обезпечи насрещното си вземане- да гарантира своето вземане към кредитора си със задържането, което има към него. Т.е. обезпечителна е функцията на правото на задържане. Намира правна уредба в чл. 90 и чл.91 ЗЗД. Първият от тях урежда общо предпоставките и действията на института. Той се занимава с правото на задържане в ШИРОК СМИСЪЛ. В този текст четем, че "Дл., който има с\у Кр. си изискуемо вземане от същото правоотношение, от което произтича и неговото задължение, може да откаже да изпълни задължението си , докато Кр. не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца." Вторият текст- чл.91(1) урежда правото на задържане в ТЕСЕН СМИСЪЛ т.к. е посветен на една по- специална, по-тясна хипотеза на правото на задържане. Това е случая, когато някой има "изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържането или подобрението на чужда движима вещ или за вреди причинени от нея."Това лице " има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен."

Същност на правото на задържане. Дл. при определени условия, може да не изпълни задължението си , като последиците няма да са , че той ще изпадне в забава. По този начин Дл. косвено влияе в\у Кр. да изпълни той своето задължение.

Характеристика на правото на задържане. 1. Това е едно СП, което дава възможност на своят титуляр да иска удовлетворяване на своите претенции; 2. Това е едно ПОТЕСТАТИВНО СП, защото се упражнява ч\з едностранно волеизявление на Дл; 3. Това е едно АКЦЕСОРНО право; 4. Това е НЕГАТИВНО право, защото се упражнява ч\з възражение, а не ч\з иск.

Предпоставки за възникване на правото на задържане. 1. Да съществува насрещно вземане на Дл.към Кр. То трябва да е възникнало, да не е погасено по давност и да е изискуемо. Необходимо е още предметът на насрещната престация да не е еднороден с предмета на престацията, която задържащият дължи; 2. Правото на задържане предполага, че нещо се намира във фактическата власт на задържащият Дл., което другата страна може да претендира. Това нещо е дължимата престация. Тя се дължи и е дошло време да се престира, но въпреки това така дължимото се задържа; 3. Лицето, което задържа престацията трябва да е добросъвестно; 4. Вземането и престацията, която задържа да не са еднородни, защото тогава ще се приложи компенсация или прихващане.

Упражняване и действие на правото на задържане. По своето съдържание правото на задържане се свежда до възможността на Дл. временно да откаже изпълнение на задължението си. Кр. по съдебен или извънсъдебен ред - иска да му бъде престирано. Но с\у това негово искане Дл. възразява, че и той има да взема и че задържа дължимото дотогава, докато не му бъде престирано. Правото на задържане следователно е едно ВЪЗРАЖЕНИЕ, което Дл. противопоставя на Кр. си, за да отложи неизпълнение на дължимото до насрещно изпълнение. Целта му е да се постигне едновременно изпълнение на двете насрещни вземания. Пр. на задържане е едно отлагателно (дилаторно) възражение. То не разрушава правото на Кр., а само временно парализира неговата претенция.

Срещу кого задържането е допустимо. Върху самата задържана вещ, той няма никакво вещно, абсолютно право. Неговото право е лично, относително, отправено към неговия Кр. Само от него той може да иска изпълнение или по точно едновременно изпълнение; Дл. може да задържи дължимата вещ и спрямо всички други лица, които са заели правното положение на Кр.- т.е. неговите универсални правоприемници.

ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА НЕИЗПЪЛНЕН ДОГОВОР. Възражението за неизпълнен д-р е по своята същност подвид на правото на задържане, приложимо към двустранните обл. о-я. То преследва и същата цел, както правото на задържане, има и същите му обезпечителни функции. Допустимо е при същите условия, при които и правото на задържане: 1. вземане, 2. насрещно вземане, 3. конекситет м\у тях. Има и приблизително същите действия- отлага изпълнението до насрещно едновременно изпълнение. Възражението за неизпълнен д-р е това възражение, което едната страна по двустранното обл. о-е противопоставя на другата,която иска да и бъде престирано, без да предлага изпълнение на това, което по същото правно отношение дължи насреща. С това възражение Дл. заявява, че отказва да изпълни задължението си , докато Кр. не изпълни своето и рискува да бъде осъден да изпълни само едновременно с Кр. Правната уредба се намира в чл.90(1). Възражението за неизпълнен договор е едно особено приложение на правото на задържане при двустранните облигационни отношения. От двустранния договор възникват едновременно и по необходимост 2 задължения - по едно в тежест на всяка от договарящите страни. Връзката м/у двете зад. е генетична. Общ е и източникът им. Те и двете са включени е едно ПО. Ако това е така както казва чл.90(1), всяка страна, която едновременно е дл. и кр. може да откаже да изпълни своето задължение докато и другата не изпълни своето. Всяка страна може да противопостави на другата възражение за неизпълнен договор, за да постигне едновременно изпълнението и на двете задължения. И с този текст се дава правен израз на т.нар. функционална зависимост на насрещните задължения по двустранния договор. М/у двете задължения съществува конекситет - връзка. Смята се, че недобросъвестно постъпва онзи, който иска да му бъде престирано, без сам той да престира това, което другата страна основателно очаква да получи насреща.

Както правото на задържане, така и възражението за неизпълнен договор иска да гарантира длъжника. Те му позволяват без да изпада в забава да откаже изпълнението на изискуемото задължение до едновременното престиране. Противопоставените в съд тия възражения ще доведат до осъждане за едновременно престиране.

Възражението за неизпълнен договор представлява едно квалифицирано право на задържане. То е такова, защото наред с обезпечителната си функция, трябва да съдейства дължимите насрещни престации да бъдат разменени и страните да бъдат удовлетворени.

Възражението за неточно изпълнен договор е възражение за непълно изпълнение (качествено или количествено). В такъв случай кредиторът има право да иска точно, респективно пълно изпълнение, освен ако неизпълнената част от престацията е такава, че е противно на добросъвестността да се иска отлагане на изпълнението на дължимото до престиране на незначителния остатък.

СУБРОГАЦИЯ - ИЗПЪЛНЕНИЕ С ВСТЪПВАНЕ В ПРАВАТА НА УДОВЛЕТВОРЕНИЯ КРЕДИТОР

Всяко задължение трябва да бъде изпълнено, но не всяко изпълнение освобождава длъжника по отношение на всички. Изпълнението има такъв погасителен ефект само ако изхожда от самия длъжник - не и когато то изхожда от трето лице. Направеното от третото лице изпълнение има само ограничен погасителен ефект - само по отношение на удовлетворения кр. Дл. остава обвързан не към сегашния кр., а към третото лице. То става кр. на мястото на досегашния като встъпва в неговите права. Това се нарича суброгация. Така напр. ако Иванов дължи на Петров, а на падежа не Иванов, а поръчителят му плати, Петров очевидно получава всичко, което му се дължи. Плащането, което е направил поръчителят погасява вземането на Петров. Но същото не освобождава Иванов от задължението му. Той сега дължи на поръчителя това, което същия вместо него е платил на Петров. За да го получи, той встъпва в правата на Петров - замества го. Така суброгацията е преминаване на правата на кр. в/у едно трето лице, което настъпва защото това трето лице е удовлетворило кредитора. Суброгацията е един изпълнителен процес без пълен погасителен ефект, изразяващ се в заместване на досегашния кредитор с нов. Когато едно трето лице изпълни вместо длъжника, може да се ползва от всички обезпечения, от които се е ползвал кр.

Извод: суброгацията е едно допълнително право, което се поражда за третото лице, изпълнило чуждо задължение като то гарантира вземането към длъжника съобразно вътрешните отношения м/у тях.

Цел на суброгацията. Третото лице не е обвързано за дълга, който изпълнява, но поради изпълнението, неговото имущество намалява, а длъжниковото имущество остава непокътнато.

Суброгационен иск. Вземането на Кр., което третото лице е изпълнило, може да е било обезпечено с привилегия, със залог или ипотека, които са давали пълна сигурност, че ще бъде събрано вземането. Тия обезпечения са погасени вече с погасяването на дълга от третото лице. То затова има всичкия интерес да замести удовлетворения Кр. в правата му- да встъпи в тия негови права, следователно и в преимуществата, с които кредиторовото вземане може да е съпроводено.Следователно, третото лице, което е изпълнило чуждият дълг за да встъпи в правата на удовлетворения Кр. му позволява да упражни всички права и искове, съпровождащи съответното вземане - залог, поръчителство, лихви и т.н.(чл.146). Това е и всъщност крайната цел. Възможността на третото лице да встъпи в правата на удовлетворения Кр. не го лишава от личния му обратен иск с\у Дл. - иск, който произтича от вътрешните отношения м\у тях. Например поръчителя, който е изпълнил задължението на Дл., има личен обратен иск с\у него за главницата, лихвите и разноските, които е направил. Суброгационния иск може да му дава по-малко

Допустимост на суброгацията. Хипотези. 1. Правен интерес - З-нът допуска суброгация не в полза на всеки, който е изпълнил чуждо задължение, макар да има обратен иск (например иск за неоснователно обогатяване, иска на водещия чужда работа без мандат и т.н.), няма да се суброгира в правата на удовлетворения Кр. Изобщо неоправданите вмешателства в чужди обл.о-я е нежелателни(чл.74-ЗЗД). Следователно: БЕЗ ПРАВЕН ИНТЕРЕС ОТ ИЗПЪЛНЕНИЕТО НЯМА СУБРОГАЦИЯ.

2. Хипотези.Кои лица имат правен интерес: а)Лично или реално задължено за дълга. аа\Лично задължените. Те изпълняват защото дължат и могат да бъдат принудени да изпълнят. Поръчителите се задължават заради други и ако изпълни, изпълнил е заради главния Дл. и има обратен иск с\у същия. Заедно с това се суброгира в правата на удовлетворения кредитор; Всеки съзадължен дължи с други. Ако той плати всичко, изпълнил е не само своя, но и чужд дълг- дългът на тези, които дължат с него и има правото да иска от тях платеното. Това е правното положение на съпоръчителя.

б)Реално задължените - винаги изпълнавят заради други. Той е длъжен и има интерс да плати – така се суброгира в правата на кредитора. По този начин ако купувачът на ипотекиран имот плати за него на кредитора, той встъпва в правата на удовлетворения кредитор.

Въпрос 25. Неизпълнение – същност и форми. Невиновна невъзможност за изпълнение – фактически състав и последици. Причини за неизпълнението, за които длъжникът отговаря, и последици от виновното неизпълнение. Забава на длъжника и на кредитора.

Чл.79(1) ЗЗД урежда принципа на точното изпълнение.Всеки Дл. трябва точно да изпълни задължението си . Само така облигационното отношение достига крайната си цел и достига нормалния си край.

Нашето ГП държи на реалното, ефективното и точно изпълнения на задълженията дори ако трябва да се наложи по принудителен ред.

Промяна в съдържанието на облигационното отношение.

Неизпълнението на задължението, неосъществяване на дължимия резултат - изобщо съставлява едно ненормално развитие на облигационното отношение. То представлява една празнина от гл.т на законността т.к. правният ред очаква доброволно да бъде изпълнено задължението. Празнина и от гл.т. на Кр., който е очаквал дължимото му да бъде престирано. Празнина най- сетне и в общостопански мащаб. Затова всяко неизпълнение е не само анормално развитие но обл. о-е, но и едно правно, стопански и социално вредно, нежелано явление с редица неблагоприятни отражения.

Неизпълнение.

Само при точно изпълнение обл. о-е достига до своята крайна цел. Дължимият резултат е осъществен, Кр. е удовлетворен, а Дл. е освободен от своето задължение.

Неизпълнението е патология в развитието на обл. о-е. То е неизпълнение на дължимата престация, на дължимия резултат или дължимо поведение.

Причини за неизпълнението:

1. Може Кр. да не е създал необходимите предпоставки за изпълнение на задължението, когато е необходимо съдействие от страна на Кр. В този случай говорим за забава от страна на кредитора. Ако купувача не представи спецификация на стоките, доставчика няма да може да му ги достави.

2. Възможно е неизпълнението да се дължи поради някакво случайно събитие или непреодолима сила, причина , която не може да се вмени във вина нито на Дл. нито на Кр. Тогава говорим за обективна невъзможност за неизпълнение и няма да има отговорност за неизпълнението.

3. Причината може да е в Дл. поради неговото виновно поведение, той не е изпълнил дължимата престация.

Форми на неизпълнението.

Неизпълнението изобщо може да се прояви в най- различни форми. Може да не е изпълнено никак или пък само от части, със закъснение, лошо - изобщо неточно.

1. ПЪЛНО НЕИЗПЪЛНЕНИЕ е налице когато длъжникът не е осъществил нищо от предметното съдържание на дължимата престация - когото не е извършил нищо от това, което трябва да извърши или даде. Или пък е извършил противно на онова , което е трябвало да не върши. Или пък е изпълнил дължимата престация толкова късно и толкова лошо, че Кр. няма никакъв интерес.

2. НЕТОЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ - то не е адекватно на дължимото по време, количество или качество.

2.1 Частично изпълнение. То не съответства на дължимото в количествено отношение. При него Дл. е осъществил само част от дължимия резултат.

2.2 Забавено изпълнение. То е неточно във времето . Длъжникът престира но не когато дължи. Понякога дори Кр. вече няма интерес от такова закъсняло изпълнение. В тези случаи то се приравнява на пълно неизпълнение. Това е така при т.н. фикс-сделки.

2.3 Лошо изпълнение. Всякакъв друг вид неточно изпълнение (в качествено отношение), когато то може да премине в пълно, ако несъответствието му е много голямо.

Средства, с които се ликвидират последиците от неизпълнението.

1\ Иск за пряко изпълнение. Чрез него Кр. може да постигне макар и със забава и по принудителен ред , ефективно осъществяване на дължимия резултат

Този иск допринася за осъществяването на ония цели и интереси, заради които облигационно отношение е създадено.

2\ Овластяване на кредитора. Кредиторът маже да бъде овластен от съда да осъществи сам за сметка на Дл. резултата, който последният виновно не е осъществил. Това е възможно, когато задължението е заместима престация.

3\ Договорна отговорност. Когато прякото изпълнение е станало обективно невъзможно или не представлява вече интерес за Кр. , з-нът възлага вредите от неизпълнението в\у Дл. ако това неизпълнение се дължи на негова вина.

4\ Освобождаване от отговорност. Когато неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които Дл. не отговаря, няма основание да му възложим вредите от неизпълнението. Точно обратното, справедливо е да го освободим от отговорност за неизпълнение на невъзможното, щом не е причинил невъзможността.

НЕВИНОВНА НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ.

Начална невъзможност.

Може да се поема задължение само за нещо възможно - за нещо практически и правно осъществимо по време на поемане но задължението. Иначе не възниква обвързаност за Дл. "Нищожни са - казва чл.26(2) д-рите, които имат невъзможен предмет"

Последваща невъзможност.

Това е невъзможността да се изпълни едно вече породено и напълно валидно задължение - обективна невъзможност да се осъществи дължимия резултат, настъпила след възникване на обл. о-е. При това трябва да се различава дали неизпълнението е станало по вина на Дл. или без вина на Дл.

Освобождаваща невъзможност.

Ако неизпълнението не се дължи на неполагане на дължимата грижа от страна на длъжника, ако то се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, казваме, че е налице невъзможност за изпълнение, която - стига да бъде доказана - освобождава длъжника от всякаква отговорност-чл.81(1).

1. Това е винаги когато става дума за едно случайно по своя произход обстоятелство, чието настъпване длъжникът нито е предизвиквал, нито е могъл, а не е бил и длъжен да предвиди. Пожарът, който е унищожил индивидуално определената вещ, която трябва да се престира; земетръсът който предизвиква срутване на пластове в един рудник и осуетява навременното изпълнение на доставката и т.н. и т.н.

2. Необходимо е не само да е настъпило едно случайно събитие, но и това събитие да създава, да причинява невъзможността т.е. м\у случайното по произхода си събитие и невъзможността за изпълнение трябва да съществува отношение на причинна зависимост. Така например Х бива повикан на военна служба. Той не е могъл да предвиди това обстоятелство. То не може да му се вмени във вина просто защото не го е предизвикал. Но ако под предлог на повикването му на военна служба Х не изпълни задължението си да прехвърли на У недвижимия имот, който е обещал да му продаде, ще вменим във вина на Х неизпълнението на това задължение. Защото Х може да упълномощи другиго да изповяда продажбата по нотариален ред.

3. В невъзможността не се крие въобще нищо абсолютно. То е относително понятие. То е относително във времето и пространството. Едно събитие е пречка за изпълнение - причинява невъзможност, не поради своето вътрешно естество, но по силата на взаимното отношение на ред условия и конкретни обстоятелства. Това, което лесно може да се предотврати при едни условия, може да бъде неотклонимо на друго място и при други условия.

Можем следователно в заключение да кажем, че едно събитие съставлява непреодолима пречка за изпълнение на задължението, ако е създало такова състояние, че с оглед на добросъвестността - с оглед на достъпните и практикувани способи за изпълнение - всички усилия на длъжника да престира биха били лишени от практически резултат.

Субективна невъзможност.

Неизпълнението може да се дължи на причина, която съставлява пречка за изпълнение само по отношение Дл. За този случай казваме, че е налице лична, субективна невъзможност и се питаме какви са последиците й. Обикновено отговора е обективната невъзможност освобождава Дл. , а субективната не го освобождава от задължението му. Всъщност субективната невъзможност за изпълнение не освобождава Дл. от обвързаността му, защото изобщо не съставлява никаква невъзможност. Обратно, тя е възможност за престиране.

Субективната невъзможност е приравнена на обективната възможност за изпълнение. Тя не освобождава Дл. и той ще отговаря за вредите причинени от нея. Например Дл. не може да изпълни своето задължение, защото няма парични средства или се намира в болнично заведение. Изключението е субективната невъзможност ще бъде равна на обективната , само когато задължението е intuito personae.

Чл.81(1) казва, че длъжника не отговаря когато неизпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Без вина няма отговорност.

Последици при невиновна невъзможност за изпълнение.

1. Задължението се погасява. От длъжника не може да се иска онова, което е станало невъзможно по причина, която не може да се вмени във вина. Не може да се иска от него обезщетение за неизпълнение.

2. Доказване на невъзможността. Дл. трябва да докаже невъзможността, да докаже причината, която прави усилията му практически безполезни.

3. Отговорност за случайни събития. Възможно е Дл. да е поел рисковете от събитието, което причинява невъзможността. В такъв случай той не се освобождава от задължението си. То се превръща в задължение за парично обезщетение.

4. Заместваща облага. От събитието, което прави изпълнението невъзможно, понякога възникват претенции за обезвреда в полза на длъжника. Той може да се е застраховал срещу това събитие и сега - след настъпване на събитието - му се дължи застрахователно обезщетение. Купил е например някой една индивидуално определена вещ. С това е станал неин собственик (чл.24(1). Продавачът трябва да му я предаде. Но по вина на трето лице той не може да стори това. По вина на трето лице вещта е погинала. Това трето лице очевидно дължи обезщетение. Но това обезщетение дължи не на продавача, а на купувача - на новия собственик на вещта. Щом "рискът е за собственика", а купувачът е вече собственик на продадената и непредадена му вещ, нему се пада облагата - обезщетението, което идва на място на дължимата престация. Комуто рискът, нему и облагата.

Но купената вещ може да е погинала не по вина на трето лице, а в резултат на едно случайно събитие. Била е обаче застрахована от продавача. Кой ще получи застрахователното обезщетение: купувачът или продавачът? Отговорът е, че застрахователното обезщетение принадлежи на купувача.

Рисковете.

1. Зависи от това какъв е договора. При едностранните договори рискът е за кредитора. При тях само едната страна е задължена към другата. Другата има само права. Невъзможността да се изпълни това единствено задължение освобождава Дл.

2. При двустранните договори права и задължения възникват и за двете страни, всеки се задължава, защото ще получи нещо насреща. Ако една от страните се освободи от задължението си поради невъзможното му изпълнение, другата ще трябва ли да изпълни насрещното си задължение, щом то е изпълнимо? Ако трябва да изпълни, тя ще даде нещо и нищо няма да получи насреща - рискът ще тежи върху кредитора. Ако пък освободим и нея от задължението, рискът ще легне върху длъжника, чиято престация е станала неизпълнима.

!Законодателствата обикновено въвеждат правилото, че рискът тежи върху Дл.

Това е общото правило. Рискът тежи върху Кр. това е изключението. Но това изключение има много широко приложение и голямо практическо значение, че мнозина са склонни да считат изключението за общо правило.

У нас законодателя постъпва точно по същият начин. Общото правило е установено в чл.89 ЗЗД."При двустранните д-ри , ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, д-рът се разваля по право." Все едно, че не е сключван. Задължението на Дл. се погасява. Заедно с това се погасява и задължението на другата страна. Никой никому няма да даде нищо. Правилото може да се формулира така: рискът тежи в\у Дл., чието задължение е станало неизпълнимо.

Изключението.

По правило рискът тежи в\у длъжника, чиято престация е станала невъзможна. От това правило съществува едно важно изключение - рискът е за кредитора, за купувача т.е. риска е за собственика (res perit domino). Няма такъв текст в ЗЗД, поради пропуск, а той гласи: "При липса на противно съглашение рискът от случайното погиване или повреждане на прехвърлената в собственост вещ преминава върху приобретателя с преминаването на собствеността".

При задължения за прехвърляне на собственост в\у определена вещ собствеността преминава върху приобретателя по силата на самия договор - със самото му сключване. От този момент приобретателят е собственик, макар вещта да не му е предадена. И понеже е собственик, като всеки собственик той понася последиците на случайното погиване или повреждане на собствената си вещ (res perit domino). От това, че правилото не е възприето не означава, че правилото липсва. То е упоменато в чл.196(1),205,263.

Частична невъзможност за изпълнение.

Когато престацията е станала отчасти невъзможна, тогава Дл. се освобождава да престира невъзможните части, но е длъжен да престира възможните.

При двустранните договори кр. може да поиска съответно намаляване на насрещната престация т.е. задължението се трансформира в адекватно на частично възможната част, но само когато кредитора има интерес от това.

ПРИЧИНИ ЗА НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО, ЗА КОИТО ДЛЪЖНИКЪТ НЕ ОТГОВАРЯ.

Неизпълнението не винаги се дължи на невиновна невъзможност за изпълнението. По-често то се дължи на поведението на самия Дл.- на неговият умисъл, на неговата небрежност, на неговата вина изобщо. Ако в първият случай казваме, че неизпълнението се дължи на причина, за която Дл. не отговаря, във втория случай обратно, казваме, че то се дължи на причина, за която той отговаря. За такъв Дл. възниква договорна отговорност, т.е. задължение да поправи, доколкото е възможно, в натура вредите, причинени от неизпълнението.И така Дл. отговаря за своята вина.

Условия за отговорност на длъжника.

ВИНА- психическото о-е , което извършителя на неправомерното действие или бездействие има към собственото си деяние и произтичащите от него резултати

Вината има отношение към отговорността в двете си проявни форми- умисъл и небрежност.

1. Умисълът е налице, когато деецът ясно съзнава, че с неизпълнението си причинява вреди на отсрещната страна. Умишлено - със зла воля действа оня длъжник, който макар ясно да съзнава, че ако не изпълни задължението си, ще причини вреди на своя кредитор - иска или допуска настъпването на този неправомерен резултат.

а) Ако го иска, ако волевата му дейност е пряко насочена към постигането на резултат, противен на дължимия, казваме, че длъжникът действа с пряк умисъл.

б) Ако пък се надява, че тия последици все пак няма да настъпят, макар пак да допуща, че могат и да настъпят и се съгласява да настъпят, стига само да постигне друг целен от него (правомерен или неправомерен) резултат, казваме, че длъжникът действа с евентуален умисъл.

Така например умишлено действа оня длъжник, който не ми доставя уговореното семе, за да не мога да засея, макар да знае, че така ще понеса вреди. Или ми достави семе, което е загубило кълняемостта си. Умишлено действа и оня длъжник, който не ми доставя семето, като се надява, че все някак ще се справя с положението и няма да понеса вреди, но допуща, че такива вреди мога и да претърпя, и се съгласява в себе си и това да стане, стига само да може да продаде семето другиму на двойно по-висока цена. Зла воля проявяват явно и двамата - единият иска непременно да загубя; другият не иска непременно да загубя, но е съгласен евентуално и това да стане, стига само той за спечели. Снизхождение не заслужава нито първият, нито вторият.

2. Небрежност. Небрежен е длъжникът, ако неизпълнението на задължението му се дължи на това, че несъзнавано или лекомислено не е положил онази грижа, която е трябвало да положи, за да го изпълни точно. Тази необходима грижа той бе длъжен да положи. Но не я полага. Затова е виновен. Упрекваме го в слаба активност - за бездейната му воля. Неговата небрежност може да се прояви в две форми. Дл. може изобщо да не си е представял последиците на неизпълнението си - да не ги е предвиждал. Но е бил длъжен, можеше и щеше да ги предвиди, ако бе положил необходимата грижа. В този случай говорим за несъзнавана небрежност. Но може, обратно, да си е представил последиците на своето неизпълнение, без да е съгласен с тяхното настъпване. Той обаче все пак бездейства, като лекомислено се надява, че предвижданите от него противоправни последици на една или друга причина няма да настъпят: съзнавана небрежност.

Дължимата грижа - чл.63(2) ЗЗД

"Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, когато законът изисква друга грижа."

Грижата на добър стопанин е следователно необходимата и дължима грижа. Ако Дл. не я положи, тай е във вина. Неговото бездействие става причина дължимият резултат да не бъде осъществен. И понеже това бездействие е виновно, Дл. отговаря за последиците му, за неизпълнението. Дължи се поначало грижата на добър стопанин. В известни случаи обаче се изисква Дл. да положи "друга грижа" - по-голяма или по-малка от тая на добрия стопанин.

1. Грижа, по-малка от тая на добрия стопанин, се изисква обикновено, когото Дл. няма никакъв интерес от сделката, от която произтича задължението му. Влогоприемателят трябва да се грижи за вложената вещ като добър стопанин, макар да не получава поначало възнаграждение за труда си - чл.253(2). Но той отговаря само за умисъл и груба небрежност след изтичане на срока, в който влогодотеля е трябвало да си вземе вложената вещ обратно. Влогоприемателят отговаря следователно само за неполагане на онази грижа, която и най-небрежния стопанин би положил. Управляващият чужда работа трябва да положи в тази си дейност грижата на добър стопанин, щом се е заел с чуждата работа (чл.60 ал.2 във вр. чл.281). Но неговата отговорност може да бъде намалена с оглед особените обстоятелства, при които е поел грижата за чуждата работа - чл.60(3).

2. В други случаи з-на изисква да се положи грижа, по- голяма от тая на добрия стопанин. Така е при заема за послужване. Понеже само Дл. има интерес от този д-р, изисква се той да положи за чуждата вещ не само грижата на добър стопанин, но и да предпочете нейното запазване пред запазването на своите вещи - чл. 244(1). Това значи, че той отговаря, ако е могъл да спаси заетата вещ от случайно погиване, като жертва своята; че отговаря, ако не е положил тази грижа, която полага и най-грижливият човек.

3. Съдържание на дължимата грижа. Законът изисква задължението да бъде изпълнено е грижата на добър стопанин. Но той не определя съдържанието на тази грижа. Мащабът на законодателят е относителен, както по отношение на мястото така и по отношение на лицата. Индивидуализирането поставя въпроса за личните качества на лицата. Липсата на определени интелектуални или физически качества на лицата имат по-малко или по-голямо значение в различните случаи.

Клаузи за неотговорност.

По начало са допустими уговорки, чрез които Дл. се задължава да положи по-голяма или по-малка грижа от установената от закона. Има хипотези, във които те не са допустими. Напр. при договора за продажба - чл.193(3), не може да се уговаря че продавачът няма да отговаря за недостатъците на вещта. Принципно е положението, че предварителното освобождаване от отговорност или нейното ограничаване се изключва във всички случаи, когато с тях предварително се уговаря, че длъжника няма да отговаря за своя умисъл или за грубата небрежност - чл.94 ЗЗД.

Отговорност за чужди действия.

1. Длъжникът няма да отговаря за действията на трети лица, които са се вместили в облигационното отношение без негово знание или съгласие и са причинили неизпълнението. Тези трети лица отговарят направо пред кредитора по силата на чл.45 ЗЗД - деликтна отговорност, а не договорна.

2. Длъжникът отговаря обаче за действията на трети лица, които сам е привлякъл към изпълнение на задължението си. Така:

 

благодарение на:  www.lawsbg.com/lectures/lekcii-vtu/item/download/101.html